«Зовът на морето»

Елисавета БагрянаЗовът на морето 1 ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно — когатопрез утрините на това далечно лято,събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, —от уличните продавачи,или пък от сирената провлаченана параход, пристигнал в тихото пристанище, —очи отварях и те гледах, без да стана,като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована.Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен,със мириса на риба и на водорасли напоен.Лежех на пясъка под слънцето, додеточервени кръгове пред погледа ми заиграваха.Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето —на хоризонта малък дим от параход минаващразкъса сънното спокойствие веднажи вниза първия кинжал в сърцето ми —копнежа за далечните морета,за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,за материците и островите — за света —прашинка пред вселената и вечността,но вечност непостижна и вселена тук, за мене.О, тези утрини! И тези сънища, и тази жаждада бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждати като бели пари над света разнася вятърът безреден…2 КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огрянои златния пясък обливаш с елмазена влага,и мълком пред своята горда възлюбена слагашвенци-водорасли и бели огърлици пяна…Когато разстилаш — със сребърни чайки обшита —атлазната мантия, снела цвета на небето,и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,към своята светла безкрайност, гальовно разкрита.Тогава обичам — люляна над твоята бездна,във лодката гърбом да легна, очи да притворя,да сещам през клепките слънцето някъде гореи в лека забрава потънала, в сън да изчезна.Но после, когато бучащо и гневно се мяташи с ярост подронваш крайбрежните черни скали,и сякаш във своята паст да погълнеш земята,съзвало си всички стихии, страхотни и зли…Когато, изплашени, чайките бягат високои някъде в мрака сирени злокобно зоват,и малките лодки рибарски в измамна посокасе блъскат и тънат без помощ, без вест и без път,тогава в мен пламва безшумната жажда на риска —със своите мънички сили да вляза в борбаи с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко —тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!3 КЪМ ХОРИЗОНТА — светъл и свободен —отплава, а след него в залива остана бяла диря.В това пристанище минават малко параходи,сирени рядко свирят,стихията на мощния трафик тук не кипии кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи.Аз мисля за световните пристанища големи,отдето параходите преокеански път поемат,понесли баснословни стоки или пасажери