«Зовът на морето»

Елисавета Багряна Зовът на морето

1

ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно — когато през утрините на това далечно лято, събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, — от уличните продавачи, или пък от сирената провлачена на параход, пристигнал в тихото пристанище, — очи отварях и те гледах, без да стана, като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована. Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен, със мириса на риба и на водорасли напоен. Лежех на пясъка под слънцето, додето червени кръгове пред погледа ми заиграваха. Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето — на хоризонта малък дим от параход минаващ разкъса сънното спокойствие веднаж и вниза първия кинжал в сърцето ми — копнежа за далечните морета, за пътищата, режещи нашир земята и надлъж, за материците и островите — за света — прашинка пред вселената и вечността, но вечност непостижна и вселена тук, за мене. О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен, които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат и като бели пари над света разнася вятърът безреден…

2

КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно и златния пясък обливаш с елмазена влага, и мълком пред своята горда възлюбена слагаш венци-водорасли и бели огърлици пяна… Когато разстилаш — със сребърни чайки обшита — атлазната мантия, снела цвета на небето, и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето, към своята светла безкрайност, гальовно разкрита. Тогава обичам — люляна над твоята бездна, във лодката гърбом да легна, очи да притворя, да сещам през клепките слънцето някъде горе и в лека забрава потънала, в сън да изчезна. Но после, когато бучащо и гневно се мяташ и с ярост подронваш крайбрежните черни скали, и сякаш във своята паст да погълнеш земята, съзвало си всички стихии, страхотни и зли… Когато, изплашени, чайките бягат високо и някъде в мрака сирени злокобно зоват, и малките лодки рибарски в измамна посока се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път, тогава в мен пламва безшумната жажда на риска — със своите мънички сили да вляза в борба и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко — тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!

3

КЪМ ХОРИЗОНТА — светъл и свободен — отплава, а след него в залива остана бяла диря. В това пристанище минават малко параходи, сирени рядко свирят, стихията на мощния трафик тук не кипи и кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи. Аз мисля за световните пристанища големи, отдето параходите преокеански път поемат, понесли баснословни стоки или пасажери — и бедни емигранти, и милионери, — едните тръгнали към новите земи злато да дирят, а другите да го пилеят — в старите. На тези кораби, като на някакви чудовищни кантари, световните блага се балансират. Аз мисля още за тези млади хора, изпити от копнеж и умора в големите задушни градове, които тайна страст — морето и далечността — зове. Завърнали се вечер в къщи след фабрики, училища и канцеларии, те скришом стари атласи разгръщат и тръгват мислено — към разните пристанища и гари, към свежите зелени острони на Океания, към всички градове, където няма да отидат никога, и шепнат като влюбени магнитните названия: Бомбай, Сидней, Панама, Порто Рико…

4

АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила и тръгнала бих в тези тежки дни към нов живот, под градуса на нови ширини. Бих служила на някой параход, що плава сред континентите като подвижен малък свят, кръстосващ океанските простори под небосклон, с тропически съзвездия обсят, и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори… Бих може би била далече някъде сега, в незнаен залив котва хвърлила, на разноземни знамена сред пъстрата дъга, под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли. Дорде товарят в тъмните хамбари кафе, памук, банани или вълна, които западните столици като лами безследно ще погълнат — без близки, без познати, без другари, по улиците на пристанищния град бих скитала, загубена срез разнокожите му жители, тело между телата на тълпата, заляла булеварди, тротоари, сред чужди — чужда, непозната. Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея, де въздухът е гъст и син от сънища и дим, да виещета се от страст хармоника зове и пее и бляска през стъклото фар неуловим. Там пила бих наздравица с моряци непознати и стискала им бих ръцете силни и корави като на истински приятели и братя                         — до новото отплаване!

5

КАТО СЪРМЕНА МРЕЖА на някой невидим рибар, маранята на юли трепти над морето. Твоят поглед е пак устремен, просветлен, лъчезарен, в него блика и свети сърцето съгрето. Като риби игарещи — люспести, ситни вълни се надбягват, догонват и бляскат преплетени. Един бял албатрос отлетя подир тях в далнините — отлетя твоя поглед, разперил криле. Към кои ширини, към кой бряг и към кой океан твоя скитнишки дух неспокоен избяга? Има слънце тропическо в твоите пори набрано и по устните сол, и в косите ти влага…

Информация за текста

© Елисавета Багряна

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Елена Николова

Издание: Елисавета Багряна. „Амазонка. Избрана лирика в два тома.“ „Български писател“. С. 1973

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-05-21 08:40:00

Реклама на сайте