«Париж»

Елисавета БагрянаПариж 1 ОБИЧАМ ТВОИТЕ безбройни сиви улици,през вековете оцелели тъмни къщии кафенетата с космополитна пъстра публика,и твоя дъжд, и замъгленото небе намръщено.Да гледам привечер, на Pont des arts поспряла,новлеклите се черни шлепове по Сена,Cite-то, като кораб над водите нос подало,готово сякаш всеки миг да тръгне по течението.Да скитам без посока, чужда и далечна,залутана из непознатите квартали,или от някоя тераса да погледам вечерреката на тълпата, булевардите заляла.Далеч от тебе, изведнъж настъпват мигове —зачезвам твоя дим бензинов да подишами болна от носталгия, се вдигам и пристигамкато в родина, може би от друг живот предишен.— Париж, огромен паяк, спрял се неподвижно,заметнал тънката си мрежа над земята,стоиш и чакаш — жертвите отвсякъде прииждат,изсмукваш им кръвта и непотребни, ги замяташ!2 ИЗПРАШЕН, УМОРЕН, сразен — денят си отминава.Над Сена тамян кадят издъхнатите пари.Спусни се нощ, желана нощ за отдих и забрава!Разкрий, Париж, магеснико, вълшебствата си стари!Дали са те в тълпите ти и вечната им врява,или в безчетните стрелки и релсите по гарите,или в кортежа от коли, които префучаватсред феерични светлини, реклами и пожари…Не знам, но ето ме, дойдох и цяла ти се давам:опий ме с гъстите вина и тайни заклинания,приспи ме, потопи ме там — във купела оловен,във който много за живот и помен си кръщавал,о, много като мен, дошли през бури, океани,за да изчезнат в твойта паст… и се родят отново!3 НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ през тази юлска привечери тази странна песен на гърбушката.Неделен ден. Аз гледам през прозореца разтворенкак над града се спущат синкави мъгли,дърветата в Jardin des plantes се вият чак до коренаи всеки миг дъждът ще завали.Подгонени от него, минувачите —жени, мъже, — работници от тоя стар квартал,припряно стъпките си ускорявати малко весели след празничния излет,за който седем дена са мечтали,прибират се към домовете пусти,за да изпълнят утре рано пак метрото,понесло ги към фабричните устия…И изведнъж, сред тихата вечерна улица,с треторазредни и съмнителни хотели,затремоляват тънки струни телени,извива и се носи топъл женски глас:една мелодия, банална и позната(във някое монмартърско ревю навярно пята),неузнаваемо преобразена в този час,като детински плач в небето се издига.На кръстопътя долу, с восъчно лице,с дебела черна плитка на тила прибранаи с мандолина във ръцете,гърбушка малка, ни жена, нито дете,посред тълпа с разкрити дъждобрани —