«Звезда на пустинята»

Константин БалмонтЗвезда на пустинята

Понякога в пустинята се чуват гласове,

но никой не знае откъде са.

Думи на един бедуин 1 Ела, о, господи, се моля аз!Години трийсет в пясъци се скитами нося твоя огън, твоя глас,и те очаквам, и за тебе питам.Ела, о, господи, се моля аз!Не съществуваш, разумът крещи,ала сърцето ми във теб се врича,и падам, и се мъча, виждаш ти —душата ми не лъже, тя обича,макар че друго разумът крещи.Помилуй своя роб, потънал в скръб!Не стигат сили в знойната пустиня,изгрей пред мене като огнен стълб,яви ми се, жадувам за светиня.Помилуй своя роб, потънал в скръб!2 Дълго отправях към тебе молба,вярвах във своята смътна съдба,вече не искам да чакам — о, не,паднал на колене.Сякаш в затвора врата изгърмя,душно и страшно е в тази тъма,ще ми се в бездната да се свлека,господа да отрека.3 О, създателю на светлината,на съня, който дълго сънувам,не познах твоя глас в тишината,нито отговор чувам.Мигар толкова чак си далечеи от своите думи се плашиш?Ето, късат се струните вечеот несгодите наши.Аз на заем възхвали не искам —по-добре е да стенат пленени,щом не светиш за никой потиснати терзаеш смирени!4 О, как си далечен! Към теб ще намеря ли път?Простор на безлюдна пустиня очите ми мъчи.А кости камилски по пътя ми само блестяти бледа тревица в оскъдната почва се гърчи.Скърбя и те чакам. Изникват градини, цветя.О, радост! Растат, извисяват се палми зелени.И стомни проблясват, звънтящи от бистра вода.По-близко, по-ярко. И тръпне сърцето смутено.„Оазис!“ — то шепне с боязън. Как сладко цъфтятградините, пълни с живот, с празненства и възхита.Но всичко изчезва! Тук-там само кости блестят.И вятър полъхва, и жълтите пясъци смита.5 Но ето и вятърът спря да снове.По-тих от смълчани по здрач лесове,протяжен като океана,без думи, но сякаш че думи кове,в кълба от мъгла среброткана,аз глас долових, сякаш той ме зове,подобен на стихнали от вековеехтения на урагани.6 „Ще ме видиш, но в най-ненадейния часза това няма никой да знае,ще запее в душата ти изворен глас,светлина ще трепти, ще сияе.Ще ме видиш, но в най-ненадейния час.Не скърби. Аз край тебе витая.Ти възкликна, че много далечен съм азаз съм в теб, ти си в мен — неделимо.Засега опази само чутия глас:всичко цялост и смисъл си има.С лъч невидим над тебе горя всеки миги на твоята правда и гордост съм вик.“7 Там, дето лазурът с пустиня се сля,звезда с ослепителен образ изгря.Отгоре изплашено гледаше тя —