«Сонети»

Уилям ШекспирСонети 1–50 1 Желаем цвят от свежите цветя,за да живее вечно красотата.И нека вехне розата, но тяоставя свой наследник на земята.А ти, пленен от свойта красота,отдавайки й всеки жизнен сок,богатството превръщаш в нищета,свой собствен враг, безмилостно жесток?Ти, с който тоя свят е украсен,в нетрайното на пролетта съперник,погребал в пъпка бъдещия ден,еднакво си прахосник и скъперник.От жажда за живот на смърт предаваштова, което само предвещаваш.2 С бразди когато милото челочетирестата зима издълбае,предишното разкошно облеклокой в жалките ти дрипи ще узнае?И на въпроса: „Онзи младенецкъде е скрил украсата младежка?“какво ще кажеш? В този сляп гледец?Но туй ще бъде само зла насмешка.Тъй по-достойно би отвърнал ти:„В децата ми, във тях за моя радостживеят мойте пролетни черти.На тях оставих първата си младост.“И нека ти света напуснеш пръв,но в друг след теб ще блика твоя кръв.3 О, виж в стъклото, младостта си виж!На друг не отдадеш ли тази младост,дълбоко тоя свят ще огорчиши ще лишиш една жена от радост.Чие девиче тяло няма с пламвъв своите прегръдки да те вземе,или си влюбен в себе си дотам,че даже любовта за теб е бреме?В синовните очи като в стъкласе отразява бащината пролет.И ти в такива две огледалаще съзерцаваш първия си полет.В живота ти минаваш като слепи твоят образ мре и чезне с теб.4 Разсипнико, прахосваш своя чари хубост с порив тих и благороден.Природата не ти ги дава в дар —заема ги — свободна на свободен.Скъпернико, ти този дар дължишна друг човек, на някой внук далечен.Ти незаконно чужд живот своиш,но от това не ставаш дълговечен.Със теб самия сделки сключваш тии с туй вървиш към пълно разорение.Но пред смъртта за тежките щетикакво ще бъде твойто обяснение?И този лик на бъдещия денще свърши с теб, във друг невъплотен.5 Мигът създава с майсторска ръкаедин вълшебен празник за очите.Но миг по-късно нещо пак такатова вълшебство разрушават дните.Минутите в неудържим потоквъв зимни дни влекат летата глухо,където мръзне пролетния соки мъртвата земя е в бяло рухо.И само тоя розов аромат —прозрачен пленник, хванат зад стъклата —ни спомня дълго розовия цвят:че е цъфтяло лято на земята.Цветът умря под есенния лъх.Живее още нежния му дъх.6 Дано студът не покоси листатана твоя цвят, преди да е цъфтял.Преди да сложиш част от ароматана розите във някой скъп кристал.О, лихва не е туй, което с радостдлъжникът към дълга си заплати.