«Червена лилия»

НА КЕЙЛА,

дете на детето ми,

и на всички малки пламъчета,

които все още очакваха да засияят,

докато пишех този роман.

СКЪПИ ЧИТАТЕЛЮ,

Към края на лятото, в последните му знойни дни, обичам да внасям част от градината в дома си. Маргаритки и карамфили, стръкове астри, китки равнец, високи изящни лилии. Винаги се колебая, жал ми е да ги отрежа. Но в дълъг дъждовен ден или когато жегата ме принуди да си стоя у дома, е прекрасно да бъда заобиколена от цветя, които съм отгледала сама.

Ако съм навън и съм приключила с плевенето и подрязването на връхчета за деня, мога да поседна под сянка, на пейката, на люлката в градината и просто да се наслаждавам… Или да изведа внучката си на разходка, да й показвам цветята и да я уча как се наричат, както родителите ми са учили мен. Приятно ми е, докато се опитвам да й вдъхна тази любов към отглеждането на растения, както я предадох на синовете си, както я унаследих от мама и татко. Семейството е другата ми страст, другата градина, изпълнена с пъстрота и разцъфнали цветове.

Всяка година — от засаждането през пролетта до цъфтенето през лятото и цялата есен, когато се любувам на циниите и хризантемите си, а дърветата пламват в ярки багри — сезоните са дар за мен. През дългата студена зима, докато градината ми спи, мисля за това, което ще ми даде тя, когато се събуди напролет, и което аз ще й дам. Щом първият минзухар смело подаде главица от замръзналата земя, зная, че скоро ще започна да изравям камъни, да скубя плевели и да обикалям из градинарския център в търсене на цвете, на което не ще мога да устоя. И още докато го засаждам, да гледам как животът се възражда, а надеждата разцъфтява.

В градината човек намира радост и красота, работа и отплата. Надявам се и ти, читателю, да създадеш своя.

Ашладисването и присаждането на пъпки е съединяване на две отделни растения, така че да заживеят като едно силно, здраво растение, притежаващо само най-добрите характеристики на двамата си родители.

Младостта отминава, любовта замира, за приятелството настъпва есен. Съкровените майчини надежди надживяват всичко.

МЕМФИС, ТЕНЕСИ

ЯНУАРИ 1893 г.

Бе отчаяна, самотна жена със замъглен разсъдък.