«Опасна тайна»

1377


1 страница из 105
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

стр.
Пролог

Бар Харбър, щата Мейн

12 юни 1912 г.

Видях го на скалите. Стоеше и гледаше „Залива на Французина“. Беше висок, млад и мургав. Дори от разстоянието, на което бях, с малкия Итън на ръце, можех да различа мъжествения силует на раменете му. Държеше четката като сабя, а палитрата като щит. Сякаш се дуелираше с платното, а не рисуваше. Беше така съсредоточен, така дълбоко потънал в усамотението си, а движенията му така резки и яростни, та човек би помислил, че животът му зависеше от това, което вършеше.

А може би беше точно така.

Мина ми през ума, че е странен, дори забавен. Моята представа за художниците винаги е била като за чувствителни, нежни души, които виждат нещата по начин, по който ние, обикновените смъртни, не можем, и страдат в опитите си да ни ги представят.

Обаче знаех, още преди да се обърне и да ме погледне, че едва ли ще видя нежно лице.

Сякаш беше свое собствено произведение. Небрежен скулптор бе изваял от голям къс дърво високо чело, дълбоки, тъмни, хлътнали очи, прав нос и чувствена уста. Дори косата му изглеждаше като издялана от абаносово дърво.

Как само ме гледаше! И сега чувствам по шията ми да плъзва гореща вълна, а ръцете ми да се изпотяват. В косите му имаше вятър. Солен и влажен морски вятър, който развяваше ризата му, цялата оплескана с боя. Върху фона на скалите и небето зад него той изглеждаше много горд, много независим. Сякаш беше собственик на това късче земя, а аз неканена пришълка.

Стоеше мълчаливо и това мълчание сякаш щеше да продължава вечно. Очите му бяха така настойчиви, така искащи, че устата ми пресъхна. Изведнъж малкият Итън започна да бърбори и задърпа ръката ми.

Сърдитият блясък в очите му омекна. Той се усмихна. Знаех, че в такива моменти сърцето не спира… И все пак…

Започнах да бръщолевя нещо, да се извинявам за това, че съм нарушила усамотението му, като в същото време взех на ръце Итън, преди да се е затичал към скалите и паднал.

Непознатият произнесе властно:

— Стойте така!

Грабна молив и лист хартия и започна да ни рисува. А аз стоях неподвижна и тръпнеща, без сама да зная защо. Итън се усмихваше, сякаш бе хипнотизиран от мъжа, както и аз самата. Усещах слънцето зад гърба си и вятърът по лицето си, можех да доловя мириса на море и диви рози.

Комментарии к книге «Опасна тайна», Виронова

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!