«Никол»

През този юни на 1794 г. розите цъфтяха в цялото си великолепие, а моравите грееха с онази тучна зеленина, която може да се види само в Англия. Малката къща в графство Съсекс бе двуетажна, квадратна — една от многото такива къщи, оградени с ниска желязна ограда. Някога тя бе част от един по-голям комплекс от сгради, с постройки за семейството на градинаря или на лесничея. Но онова голямо имение бе раздробено и разпродадено отдавна, за да могат собствениците, семейство Мейлисън, да изплатят дълговете си. Всичко, което бе останало от тази някога голяма фамилия, бе малката позапусната къща, Джейкъб Мейлисън и дъщеря му Бианка.

Джейкъб Мейлисън, набит и снажен мъж, седеше в този юнски ден пред празната камина в салона на партера — с разкопчана жилетка, която иначе се опъваше до скъсване върху добре оформеното му шкембенце, жакетът бе хвърлен небрежно на един от столовете. Масивните му крака бяха обути в черни сукнени панталони, които стигаха малко над коленете и бяха пристегнати там с месингови катарами. Прасците му изпъваха памучните чорапи, стъпалата му заплашваха да прелеят над тънката кожа на черните му пантофи. Един едър, сънлив ирландски сетер се бе притиснал към страничната облегалка на старото кресло и Джейкъб чешеше разсеяно ушите му.

Постепенно бе свикнал със спокойния провинциален живот. Всъщност животът в една по-малка къща с неколцина слуги и по-малка отговорност му беше по-приятен. Господарската къща, в която бе живял като дете с родителите си, той смяташе за истинско разсипничество — и на време, и на сили, и на пространство. Какво толкова, има си сега своите кучета, прилична пържола на обяд, достатъчно доходи, за да поддържа конюшните си — това напълно го задоволяваше.

Но не и неговата дъщеря Бианка.