Катлийн Удиуиз Шана
Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала.ГЛАВА ПЪРВА
Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон
Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове.
Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна.
Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изисканите буржоазни къщи, каретата се появяваше само като призрачна сянка. От стрехите по покривите мълчаливо се хилеха гранитни улуци, изпускайки дъжда да изтича от муцуните, сякаш алчно се опитваха да уловят една твърде бързо бягаща плячка.
Сред червеното кадифе на пухкаво меката тапицерия на каретата Шана се опитваше да се предпази от главоломното клатушкане. Потискащата ноемврийска нощ извън кожените завески на прозорците слабо я засягаше. Самотна, потънала дълбоко в мрежата на мислите си, Шана бе втренчила поглед пред себе си. На светлината на уличния фенер можеше да се разпознае студеният, коравосърдечен блясък в синьозелените й очи. Но в тях не можеше да се открие ни следа от дружеска топлота, ни полъх на утешителна любов. Лицето й, така възбуждащо младо и красиво, не изразяваше никакво чувство. Но и защо ли пък да трябваше сега, далеч от ятото обожатели, които я ухажваха, да излъчва грация и прелест? Тя, разбира се, и иначе не се стараеше особено, освен в момент на каприз. И тогава наистина нито един мъж на света не можеше да устои на магията й. Но мрачната решителност, която святкаше от очите й в този нощен час, би могла да уплаши и душата на герой.
„Някой трябва да ме е проклел! — устните й се свиха надменно в мълчалив монолог. — Небето е вдигнало благословията си от мен и не ме закриля! Иначе този път сигурно щеше да ми бъде спестен. Защото къде по света в такава нощ едно момиче трябва да се излага на опасност, за да потърси разрешение за сърдечните си мъки“… — Сетивата й отново забродиха из лабиринта, който вече така често бяха обхождали. — „Каква жестока шега на съдбата е, че трябваше да съзра слънчевата светлина на този свят през заболелите клони на бащиното богатство. Ако бях бедна, щях да съумея да си намеря съпруг, който да ме желае заради самата мен!“
Тя въздъхна, когато — ах, за кой ли път вече — проверяваше чувствата и мислите си. Какво й бяха донесли досега красотата и богатството? Трябваше ли да пропилее три години в най-добрите училища на Европа, досадена почти до безумие, защото там, където се опитваха да налеят в главите на по-издигнатите дъщери как се държи в двора една благородна девойка и как си подбира гардероба, за тежкото изкуство на писането и смятането например почти не се говореше. Но тя бе красива и фустогоните я преследваха като рядък дивеч, за да се къпят — за нейна сметка — в славата на неустоимостта. А щом се разчуеше, че е дъщерята на Орлан Трейхърн, един от най-богатите търговци, към нея, по правило неизбежно, се ориентираше и цял куп лицемерни ергени с мизерни условия на живот, за да поискат ръката й прекалено скоро. Тези контета винаги усещаха на гърба си жлъчта на нейната ирония; жестоко и с думи, които боляха като удари с камшик, тя разбиваше всяка илюзия, след което те, всички до един, се отдръпваха нацупено, с издъно накърнена мъжественост.
Отрезвена и разочарована се бе върнала Шана от Европа. И трябваше да изтърпи укорите на баща си, защото очевидно нито един мъж не й се бе сторил достатъчно добър за брачното ложе.
— Сред всички тези млади жребци в дворовете, които се умилкваха около теб, ти не успя да намериш нито един, който да даде на децата ти име и ранг?
Тези думи бяха наранили гордостта на Шана и извикаха сълзи в очите й. Но без да се трогне от мъката й, Орлан Трейхърн бе продължил да вдига врява и с това само бе забил още по-дълбоко бодлите в сърцето й.
— Да ме вземат дяволите, момиче, защо събирах това състояние, ако не за детето си и за неговите деца? Но ако зависеше от твоите настроения, ти би заровила всичко със себе си в гроба. Да го вземат мътните, искам внуци. Или искаш да се превърнеш в стара мома, която отпраща всеки кандидат? Колко могъщи биха могли да станат един ден децата ти в двора, ако им помогне една титла? На този свят са нужни две неща, за да те признаят коронованите глави. Едното мога да дам на децата ти в техния път — състояние, и то повече отколкото може да се прахоса за един живот. За второто ти трябва да се погрижиш — име, което да не кара никого да бърчи нос. Родословие, така изтънчено и чисто, че да се нуждае вече от преливане на свежа кръв от народа, за да остане непречупено. Едно такова име може да ти отвори вратите също така широко, както и богатството. Но ако децата ти не могат да се нарекат другояче, ще останат през целия си живот само прости бакали! — Гласът на Орлан Трейхърн стана жлъчен от гняв. — Това ако не е ад! Имаш дъщеря, която е така красива, че барони, графове и херцози й се подмазват и се злепоставят един друг — но не, милостивата госпожица чака принца от приказките, който да е достоен за нейната неопетнена чистота и пристига, яздейки снежнобял жребец!
Глупаво бе от нейна страна, че му отвърна с ядни думи! Орлан трясна мазолестия си юмрук по масата и в миг на гняв й заповяда да си затваря устата.
— Давам ти още една година отсрочка! — изрева той на Шана. — Ако дотогава не си си избила от главата фантасмагориите, ако не си се оженила в някой от най-благородните родове, ще те напъхам в леглото на първия срещнат дръвник, който още става за правене на деца. И даже да трябва да те завлека окована до олтара, този път ще ми се подчиниш!
От тази грубост Шана се сви в скептично мълчание. Тя знаеше прекалено добре, че това не бе шега. Думата на Орлан Трейхърн бе като запечатано писмо.
Малко по-спокойно той продължи:
— Тъй като, както изглежда, сме в непрекъсната разпра, ще те освободя от присъствието си. Ралстон трябва да сключи за мен една сделка в Лондон. Ще отпътуваш с него. И Питни ще те придружи. Много добре знам колко умело успяваш да въртиш на пръста си добрия стар Питни, защото това ти се отдаваше още като малко момиченце. Но Ралстон може би ще успее да ви предпази и двамата от най-лошото. Камериерката ти Хергъс също може да те придружи. Но на втория ден от декември идната година изтича срокът и ти ще се върнеш — със или без мъж — на Лос Камелос. Ако дотогава не си намерила никого, по този въпрос вече няма да имаш думата!
Орлан Трейхърн бе имал като дете тежка участ. Едва навършил дванадесет, той е трябвало да види как обесват баща му, който бил уличен разбойник, на едно крайпътно дърво в Уелс. А майката на Трейхърн, която после трябвало да си изкарва коравия залък като чистачка, починала няколко години по-късно от малария, изтощена от глад, тежък труд и неотоплени стаи. Орлан я бе погребал — и се бе заклел на гроба й, че ще извоюва за себе си и за своите близки по-добър живот.
Със сивия дъб и баща му, който виси на примката, неизменно пред очи, младият мъж бе работил здраво, неотклонно, стараейки се да се прояви като безупречно честен. Езикът му бе обигран, а мисълта му така подвижна, че той бързо схвана играта с пари и власт, лихви, инвестиции и най-вече с добре преценения риск, който носи максималната печалба. В началото бе трябвало да вземе на заем пари за начинанията си, но скоро вече бе завъртял собствени средства и тогава другите взимаха на заем от него. Той бе талантлив и с каквото и да се заемеше, сандъците му се пълнеха ли пълнеха. Започна да купува земя, къщи в града, аристократични имения в графствата — имот, много имот. Така един ден като еквивалент на един заем му бе прехвърлено едно феодално владение — малък зелен остров в Карибско море, — на него той живееше сега усамотено, за да се наслаждава на благосъстоянието си и спокойно да обмисля начинанията си, които му носят печалби.
Що за човек бе Орлан Трейхърн сега? Успехът му бе издействал пред мърлявите продавачи и рафинираните гешефтари почтителната титла „лорд“ и той наистина бе лорд в международната търговия. Но истинските аристократи във всеки случай се обръщаха към него с тази фалшива титла само когато му бяха длъжници, а иначе го класираха далеч под собственото си ниво и плътно затваряха вратите на обществото си пред неговата амбициозност. Орлан Трейхърн обаче не бе човекът, който се смирява — та за какво бе научил така добре как да дърпа конците на хората като на марионетки? Тъкмо това той се опитваше сега чрез единственото си дете. Наистина, докато бе събирал състоянието си, Орлан Трейхърн бе принуден да преглътне тук-там и някое унижение, а това бе отчуждило с течение на времето — макар и той едва ли да го бе забелязал — гордата му, красива дъщеря от него. Все повече и повече Шана се затваряше в себе си.
Но Шана бе наследила темперамента на дебелоглавия си и свободолюбив баща. Преди майката на Шана бе съумявала да изглади някой и друг разрив между бащата и дъщерята, но Джорджиана Трейхърн бе починала преди пет години и сега вече нямаше никой, който да може да успокои развилнелия се Орлан Трейхърн или да напомни на своенравната Шана задълженията й.
Наистина Ралстон бе достатъчна гаранция, че Шана ще се подчини на желанията на баща си, и затова тя, едва що пристигнала в Лондон, допусна около себе си множество благородни издънки, барони, херцози и други подобни. Но тя съвсем безстрастно изброяваше какво не й харесва у този или онзи. У един й пречеше досадния нос, при друг нахалната ръка, ту някакъв глупав тик на лицето, ту астматично кашляне или надута гордост.
Наистина и видът на някоя излиняла дреха или спаружената празна кесия на колана я караха да приема хладно предложение за женитба. Но това не пречеше изгледите за докопване на зестрата й до едно необозримо в истинските си размери наследство да подтикват лондонските контета да се надпреварват в смешно свръхусърдие и маймунски превземки. Всеки бе готов на драго сърце да чете желанията й по очите — с изключение на най-силното — което тя често и достатъчно високо заявяваше — а именно да я оставят на мира. Неведнъж Шана трябваше да моли Питни да подчертае това й желание с осезаема намеса. Нерядко се случваше някой вечерен прием или излет на открито, които Шана даваше, да намерят бурен завършек в сбиване между кандидатите. И всеки път дълг на Питни беше да придружи до дома разочарованата за пореден път Шана. Макар и някои да я ухажваха нежно и изискано, по-голямата част се опитваше нахално и дръзко. Но почти при всеки Шана скоро разпознаваше, че сърцата, които й се предлагаха, далеч не горяха така пламенно за нея, както за баснословното й богатство. И накрая реши, че едва ли някой се стреми към съпруга, която да раздели с обич живота му в бедност — всички виждаха само златото в ръцете на баща й.
Други почтени люде, които се суетяха около нея, бяха напълно готови да се откажат от сватбената церемония — естествено по простата причина, че вече имаха съпруги. Така например един граф, който искаше да я направи своя метреса, й предложи страстно всичко, което притежава, живота и имота си, докато децата му, шест на брой, не прекъснаха предложението. На тези приключения Шана можеше да противопостави много малко хубави преживявания и така скоро тя вече не намираше никакво очарование в мъжете, които я заобикаляха.
Друга неприятност, която засенчи едногодишния престой на Шана в Лондон, бе договорът от Аахен, който сложи край на войната между Англия и Франция. И сега се тълпяха ята от войници и моряци, завърнали се у дома от странство, шляеха се из града без пари и без цел и подклаждаха с джин излишъка от героизъм, опитвайки се да преживеят мира с кражби и нападения. Нощем жителите на Лондон не смееха да се покажат на улицата. Шана се бе осмелила, но само един-единствен път, и това, което преживя, й бе избило веднъж завинаги всяко желание за нощно излизане. Без ловкия и мускулест Питни, който обърна в бяг хайманите, Шана сигурно щеше да се прости не само с бижутата, но и с честта си. През април, когато един галантен виконт я заведе до храма на мира, за да слушат музиката на Хендел, пак за малко това не й се случи. Защото фойерверките внезапно подпалиха павилиона в стил рококо, който крал Джордж бе заповядал да построят в чест на мира: напълно ужасена, Шана видя как огънят обхвана полите на едно младо момиче. Рой сърцати мъже разкъсаха пламналите му дрехи до голо. В следния миг смелият виконт хвана Шана за раменете, повали я на земята и се хвърли върху й. Той наистина по-късно я уверяваше най-тържествено, че е искал да я предпази от обезумялата ракета със собствения си живот. И тя може би дори би му повярвала, ако при галантната спасителна акция той не се бе опитвал да развърже връзките на корсета й. Топовният гърмеж бе само нежно жужене в сравнение с гнева на Шана. Без да обръща внимание на обезумялата тълпа, която се бе втурнала в тази посока, Шана вдигна ръка и зашлеви със страшна сила благородника. После си проби път през множеството към каретата, където най-сетне широките рамене на Питни препречиха пътя на нещастния кавалер към каретата — и живота й.
Но това беше вече минало. В тази мъглива ноемврийска нощ за Шана бе от значение само това, че отсрочката бе почти изтекла, а тя все още нямаше жених. Но Шана бе твърдоглава. Точно като баща си можеше да бъде хитра и лукава — и сега бе важно да прояви тези качества. За да избегне участта, която баща й бе предопределил, тя бе готова на всичко. На всичко — освен да избяга. Защото, ако бе честна пред себе си, трябваше да си признае, че въпреки всичко обичаше баща си от цяло сърце.
Този следобед вече почти избледнялата надежда на Шана бе съживена отново. Питни, истински верният приятел, бе донесъл едно дългоочаквано известие. В това време и случаят се показа благосклонен, защото отправи недоверчивия Ралстон за повече от седмица в Шотландия. Шана никога не би разкрила плановете си пред мъж като Ралстон — по-скоро би се изповядала на баща си. Следователно Шана трябваше да се престори на невинна пред мистър Ралстон. Ако всичко минеше добре, така се окуражаваше Шана, докато той се върне, жребият вече щеше да е хвърлен.
И така Шана седеше сега в добре защитената си луксозна карета и докато бурното й препускане през обвитата в мъгли лондонската нощ наближаваше целта си, изпълнено с очакване притеснение налегна лудо биещото й сърце. Заглушен от шума на колелата, гласът й опитваше плахо звученето на името, което бе така непривично на устните й — и въпреки това така изпълващо с надежда и обещание…
Рурк Бошан. Рурк Деверъл Бошан… Не… не можеше да се отрече възвишеността на името, както и аристократичността на рода Бошан в Лондон. И въпреки това Шана трябваше да събере цялата си смелост, за да оправдае пред самата себе си своето намерение, защото съвестта й заговори още веднъж.
— Не правя нищо несправедливо! Това е просто една сделка, която има предимства и за двама ни. Ще облекча последните му дни, ще бъде дори положен в гроба за последната си почивка с почести — и всичко това за една услуга, която ще ми окаже само за кратко време. След две седмици изтича едногодишната ми отсрочка!
Но вече я разяждаха други съмнения, коварни въпроси я връхлитаха като прилепи в нощта. Дали този Рурк Бошан наистина бе подходящ за целта? И не беше ли чудовище, с гърбица и развалени зъби?
Шана изпъна с Трейхърнова упоритост брадичката, която иначе беше миловидна във всяко настроение. Търсейки разтуха от хилядите страхове, които заплашваха да я задушат, тя повдигна високо завеската на прозореца и се взря в нощта. В улиците, които каретата й сега преминаваше лудо, мъглата лежеше плътно и ниско и обвиваше призрачно тъмните кръчми и вертепи, които бяха разположени по тях. Нощта беше безутешна.
Но не се ли понасяха мъглата и влагата много по-лесно от дивата буря, която ограбваше покоя й.
Шана спусна завеската, затвори очи, но страхът остана. Тя трепереше, затова пъхна надълбоко в маншона тесните си ръце, а пръстите й здраво се впиха един в друг. Много зависеше от тази едничка нощ — можеше ли да очаква, че всичко ще мине добре?
Ами ако този Рурк само й се изсмееше? Но тя вече бе омагьосала толкова мъжки сърца, защо тогава да не омагьоса и това? Но какво щеше да стане, ако той отхвърляше молбата й с груб присмех?
Шана се отърси от унинието, което отново заплашваше да я налегне. Тя започна да подготвя оръжията, които имаше на разположение, за дуела с непознатия. Никога досега Шана не бе използвала така безогледно притегателната сила на женствеността си. Сега тя започна да наглася и без друго дръзкото си деколте, така че то да въздейства още по-възбуждащо, премисляйки дали един нормален мъж може да устои на горките сълзи на една девойка?
Някъде в нощта прозвуча камбанен звън.
Колелата на каретата отново трополяха по паважа, а ударите на сърцето й като че се нагаждаха към дивия им ритъм. Времето през тази нощ бе застинало неподвижно.
Като сива птица неизвестността кълвеше по кората на съзнанието й, някъде дълбоко в себе си Шана се питаше що за безумие я бе увлякло?
Защо трябваше да се случи така? В търсене на признание в двора, баща й не бе ли изгубил ум и разум? Не бе ли тя само една пионка в неясната за нея игра? Татко й все пак бе обичал горещо майка й — никога не бе споменал, че е дъщеря на обикновен ковач. Защо тогава тласкаше едничкото си дете към брак, който би могла да понесе само с отврата? Защо не искаше да разбере, че копнееше за съпруг, към когото можеше да гледа, изпълнена с възхита, обич и уважение?
Шана се вслуша в нощта, но никакъв глас не й отговори; не се чуваше нищо освен постоянният тропот от копитата, който непрекъснато доближаваше Шана до най-тежкото й изпитание.
Най-сетне каретата намали скоростта на неуморния си бяг и се отклони от улицата. Когато колата спря пред зловещата стена на затвора в Нюгейт, се чу гласът на Питни. Сърцето на Шана заби в хаотичен ритъм, а по паважа вече проехтяха и тежките стъпки на Питни. Сърцето й заби диво в гърлото, което бе като завързано. Като подсъдима пред произнасяне на присъдата Шана чакаше сега да се отвори вратата на каретата.
Питни надниква вътре.
Той бе мъж великан, който въпреки петдесетте си години по всяко време можеше да излезе срещу двама хаймани едновременно. Сред мощните рамене бе разположена широка, кръгла глава; под триъгълната шапка, на стегнатия врат, Питни бе сплел сламената си коса на плитка. Миналото на Питни — със сигурност равностойно на разбойническия живот на дядо й, както Шана предполагаше — бе обвито в тайнствена тъмнина, която Шана никога не посмя да разкрие с натрапливо любопитство. Наистина за пред другите той минаваше за слуга, който бе на служба при Трейхърн и който преди всичко придружаваше Шана по време на пътуванията й, но той всъщност бе част от семейството. На Лос Камелос водеше независим от Трейхърн живот и си прекарваше времето със стругарство и дърводелство. Той бе също така верен на дъщерята както и на бащата, досега никога не бе издал никоя от тайните на Шана. В някои отношения той я боготвореше, в много случаи й помагаше със съвет, а когато тя искаше да излее някому мъката си, Питни винаги намираше утеха за нея. В случаите, когато баща й нещо не би позволил, Питни винаги бе неин съзаклятник.
Сега великанът отправи въпрос към Шана с дълбокия си дрезгав глас:
— Значи решението ви е твърдо? Остава в сила?
— Да, Питни — отвърна Шана тихо, а после по-решително. — Ще издържа.
Грижа потъмни физиономията на Питни. В слабата светлина на фенерите на каретата сивите му очи търсеха погледа й.
— Пригответе се тогава.
Шана се окопити, спусна решително пред лицето си плътен воал и оправи качулката на пелерината си от черно кадифе, така че дългата й златна коса и лицето й станаха неузнаваеми.
Питни мина пръв. Следвайки го през главната порта, Шана трябваше да се пребори с един почти обладал я порив да избяга в друга посока. Но тя успя все пак да се овладее. Дори и да бе безумие това, което бе намислила, другата възможност — да се омъжи за мъж, предизвикващ у нея отвращение, бе пък самият ад. Надзирателят стана от парцаливото си легло и се поклони пред Шана, алчен за подкуп — мъж с гротескна дебелина и рамене като таран. Тъй като бедрата му бяха невероятно дебели, за да се придвижва, той трябваше да разкрачва широко крака, така че, изглежда, по-скоро се търкаляше, отколкото вървеше. Но той бе — при цялата си дебелина — странно нисък: едва достигаше по височина Шана, която дори за момиче бе нежна и мъничка. Свиренето на дробовете му, което се усили след напрежението от изправянето, се допълни от разпространяващия се в тясната стая мирис на застоял ром, лук и риба. Шана бързо поднесе към носа си парфюмирана кърпичка.
— Милейди! А аз вече се страхувах, че може би сте премислили! — изгъргори той ликуващо и се опита да хване ръката й, за да млясне отгоре една целувка.
Шана се пребори с обхваналия я от отвращение потрес, бързо се отдръпна, преди да може да хване пръстите й, и скри ръцете си в сигурното убежище на маншона, без да е сигурна дали ужасното докосване на устата му до кожата й нямаше да е по-поносимо от отвратителната смрад, която обвиваше пазача като облак.
— Тук съм, както ви предизвестих, мистър Хикс! — каза тя твърдо. Тъй като вонята стана непоносима, тя отново извади от маншона напарфюмираната си кърпичка и я развя пред забуленото си лице. — Моля — задавяше се тя, — оставете ме сега да видя мъжа, за когото става въпрос, за да можем да пристъпим към сделката.
Надзирателят се поколеба, почеса се замислено по брадичката, обмисляйки дали не би могъл да измъкне от тази история малко повече, отколкото му бе обещано. Тази лейди вече бе идвала веднъж в затвора също забулена с плътен воал. Беше преди повече от два месеца. Оттогава любопитството мъчеше мистър Хикс, но и досега не бе успял да схване какво караше тази лейди да иска да види осъден на смърт. Наистина алчността бе достатъчна причина за мистър Хикс да назове имената на всички задържани, които щяха да поемат последния си път към бесилото. Още тогава мистър Хикс внимателно бе загледал пръстена на ръката й, както и кройката на дрехите й, които не се набиваха на очи, но въпреки това издаваха богатство. Заможна бе дамата, това поне изглеждаше сигурно, и тогава не биваше да се притеснява да откопчи от нея малко повече от предложеното — стига да успееше. Тъкмо тук обаче бе проблемът. Додето лейди не бе сама, Хикс не смееше да иска повече, а великанът, както изглежда, нямаше намерение да я остави и за миг сама.
Въпреки това бе позор, че дама с такъв омаен аромат искаше да пропилее цял час от живота си с един осъден на смърт? Тоя тип, тоя Бошан, когото тя щеше да посети, бе един размирник и Хикс никога не бе вкарвал в затвора по-злобно псе. Надзирателят замислено се търкаше по бузата, припомняйки си юмручния удар на тоя мошеник. Какво не би дал да види това краставо куче кастрирано! Е, да, той бе осъден на смърт, но на Хикс би му бил по вкуса един по-бавен край за този тип.
Мистър Хикс въздъхна дълбоко, изпъхтя и взе една връзка ключове от закачалката.
— Трябва да слезем в килията, ако искаме да го видим! Държат го в една килия съвсем сам. Иначе сигурно ще насъска всички останали изчадия от дупките срещу нас! — Бърборейки непрестанно, той запали една лоена свещ във фенера. — Там в кръчмата цяла група войници едва смогна да го окове. От колониите е, полудивак, ако ме питате!
Ако с това искаше да уплаши Шана, бе разочарован. Шана се бе съвзела. Тя знаеше какво трябва да прави сега, за да развърже гордиевия възел на съдбата си. И щом вече бе извървяла пътя дотук, не биваше никакво препятствие да я спира при последните стъпки.
— Минете най-сетне напред, господин надзирателю — чу се гласът й. — Трябва да проверя дали мистър Бошан е подходящ за моите цели, преди това няма да видите нито пени. Ще ни придружи Питни в случай, че мистър Бошан ни създаде проблеми.
От лицето на Хикс изчезна усмивката, раменете му се свиха. И тъй като не видя никакъв предлог да бави Шана повече, взе фенера и освети пътя на посетителите си. Със странната си търкаляща се походка той излезе от стаичката, мина през железните врати в главния корпус на затвора и слезе по един слабо осветен коридор, водещ надолу. Стъпките им отекваха по пода, сред стените, по които лоената свещ хвърляше призрачни сенки. Зловеща, но измамна бе царящата тук тишина: затворниците сега спяха след полунощ, но тук-там можеше да се дочуе стенание или потиснат плач. От невидими цепнатини в стените капеше вода и шумът от същества, стрелкащи се в тъмното, изпълваше Шана с леден ужас. Тя трепереше от студ. Зиморничаво се загърна още повече в пелерината си.
— От колко време този мъж е тук? — попита тя и се оглеждаше боязливо, изпълнена с предчувствия. Изглеждаше й необяснимо как хората могат да запазят здравия си разум в тези дупки.
— Скоро ще се изпълнят три луни, милейди!
— Три луни! — извика тя. — Но не пишете ли, че присъдата била току-що произнесена? Как така?
Хикс изпухтя.
— Съдията дълго време не знаеше к’во да прави с тоя, милейди. Когато си имаш работа с име като Бошан, ще внимаваш кого бесиш. Но, изглежда, дори лорд Хари пълни гащите пред маркиз Бошан. Старият Хари бе здравата притеснен, но тъй като е съдия на Лондон, зависеше изцяло от него и от никой друг. И накрай — бе тъкмо преди седмица — изрече тежката си дума — да увисне на бесилото. — Масивните рамене на Хикс се повдигнаха и после се свлякоха като под прекалено голям товар. — Струва ми се, защото момъка е от колониите и доколкото е ясно няма тук родини. Старият Хари лично ми възложи да закарам тоя мошеник до бесилото, за да не се вдигне шум. Мен ако питате — другите Бошан и маркиза не трябва да научат за това. И тъй като съм си умен, милейди, си помислих, че щом ми поверяват тая работа да я свърша тайно — то тогава мистър Бошан ще е тъкмо подходящ за вас!
— Добре сте постъпили, мистър Хикс, — отвърна Шана вече малко по-дружелюбно. Нещата се наредиха още по-добре, отколкото се бе надявала! Оставаше наистина само проблемът с външността на този човек — и с неговото съгласие.
Надзирателят пъхна ключа в една ключалка и дръпна вратата. Ръждивите панти поддадоха, скърцайки. Шана размени бърз поглед с Питни. Бе настъпил часът, когато планът на Шана или щеше да се провали набързо, или щеше да започне изпълнението му.
Мистър Хикс повдигна фенера и погледът на Шана обгърна фигурата в килията. Мъжът бе приседнал на един тесен нар и с две ръце придържаше една излиняла парцалива завивка около раменете си, доста оскъдна защита срещу студа в килията. Светлината на лоената свещ падна върху лицето му. Сега и той се помръдна и постави ръце пред очите си, сякаш го боляха. Там, където ръкавът висеше от рамото му, Шана видя една ужасна рана, а там, където преди белезници бяха обхващали ръцете му, кожата бе червена и ожулена. Сплъстена черна коса и тъмна брада закриваха почти изцяло лицето и сега, като погледна надолу към него, на Шана той й се стори дяволско изчадие, изпълзяло изпод земята. Тя потръпна. Най-лошите й страхове се бяха сбъднали.
Задържаният се изправи, плъзгайки се по стената, и си засенчи очите.
— Да те вземат дяволите, Хикс! — извика той. — Не можеш ли да ме оставиш на мира поне през нощта.
— Ставай, псе такова!
Хикс искаше да го удари с тоягата си, но задържаният и така се подчини. Надзирателят незабавно се отдръпна няколко крачки назад.
Шана притаи дъх, защото сега мършавата фигура започна да се надига — той се изпъна и протегна, изправен, стърчеше повече от цяла глава над надзирателя. Сега Шана видя колко широки бяха раменете му и колко бе окосмена — под откритата риза — гръдта му, която се вталяваше надолу към плоския корем и тесния ханш.
— Имаш посещение от дама! — Гласът на Хикс вече далеч не бе така нагъл. — И ако ти хрумне да й причиниш зло — предупреждавам те!
Задържаният се помъчи да проникне с поглед през тъмнината зад фенера.
— Дама! Какви глупости дърдориш, Хикс! Или това е някакво по-изтънчено изтезание?
Гласът, мек и дълбок, звучеше приятно в ушите на Шана, интонацията бе правилна и плавна, далеч не така небрежна и нескопосана, както често можеше да се чуе в Англия. Мъжът бил от колониите, каза Хикс, значи от Америка. Но в думите му се усещаше и нещо друго — весел присмех, който сякаш наказваше с презрение стените на затвора.
Шана все още стоеше в сянката и внимателно изследваше този мъж, който се наричаше Рурк Бошан. Дрехите му бяха също така парцаливи, както и завивката, на някои места придържани само от връзките. Панталоните му бяха разкъсани на едно място почти до талията, груба кръпка само в общи линии покриваше хълбока. Една ленена риза, която някога явно е била снежнобяла, сега естествено бе изпръскана с мръсотия, висеше на парцали от раменете и под нея се показваха мършави ребра, по които обаче, въпреки всички лишения, се очертаваха напрегнати и стегнати мускули. Неравномерно дълга и разбъркана бе косата му — но в очите му се виждаше, че е нащрек и се опитва да види силуета на Шана в тъмното. Тъй като това не му се удаде, той се наведе напред. И отново в думите му прозвуча ирония.
— Трябва да ви помоля да ме извините, дълбоко уважаема лейди, защото моята квартира едва ли може да ви предложи нещо ценно. Ако ме бяха предизвестили за вашето посещение, най-почтително и с удоволствие щях да поукрася малко помещението тук, което наричам свое. Но за съжаление — той посочи, усмихвайки се, пространството около себе си — тук няма какво да се украсява.
— Дръж си проклетия език зад зъбите! — прекъсна го ревностно Хикс. — Милейди има да ти предложи една сделка. Изисквам уважение. Иначе…
Той плесна тоягата в откритата си длан, за да намекне какво може да се очаква в противен случай и при това се усмихваше, защото отново се мислеше за много хитър.
Осъденият повдигна едната си вежда и се втренчи така в Хикс, че Хикс се почувства зле в кожата си и се сгърчи.
Междувременно Шана се бе окопитила. Всичко минаваше така гладко, сякаш цял живот бе живяла заради този час. Тя си възвърна самоувереността и с прелестни плавни движения пристъпи в светлината на фенера.
— Няма причина да измъчвате човека, мистър Хикс — укори го нежно Шана.
С несигурния си, сладък като мед гласец Шана привлече вниманието на задържания изцяло върху себе си. Тя бавно пристъпваше около него и го оглеждаше от глава до пети от всички страни, сякаш трябваше да прецени стойността на животно с добър произход. Бошан проследи обиколките на Шана с развеселен поглед, извиращ от кехлибарените му, изпръскани със златни точици очи. Макар дългата черна пелерина и широката й рокля напълно да прикриваха Шана и да не даваха никакво указание за възрастта или фигурата й, фантазията му рисуваше цял куп налудничави образи.
— Чух да се говори — каза той и скръсти ръце на гърдите си, — че някои аристократични вдовици в дворцовите среди били обхванати от своеобразна похот. Наистина досега все още нямам доказателство, че под този куп дрехи наистина се крие жена. Извинете, златна лейди, вече е късно, а и сънят все още не е освободил духа ми. Но дори от това да зависеше животът ми — не бих могъл да отгатна каква е целта на посещението ви.
В усмивката му имаше само малко присмех, но в гласа му дързостта не можеше да се пропусне.
Шана нарочно пристъпи сега така близо до него, че парфюмът й да може да достигне до носа му.
— Внимавайте, милейди — предупреди я Хикс, — от него може да се очаква всичко. Вече е убил едно момиче, а то дори било бременно. Просто я пребил до смърт. Такъв е тоя!
Сега зад господарката си в светлината пристъпи и Питни и застана, пазейки я, до нея. Великанската му фигура се извисяваше заплашително в тесните четири стени на килията и на фона й всички останали изглеждаха като джуджета. Кандидатът за бесилката даде израз на изненадата си само с примигване, както забеляза Шана.
— Действително, милейди, добре сте охранявана! — Гласът на Бошан не бе изгубил нито капка от дързостта си. — Ще внимавам да не направя нито една необмислена стъпка, защото не искам да лиша палача от горчиво заслуженото му възнаграждение.
Шана пропусна иронията му и измъкна от диплите на пелерината си едно сребристо шишенце. Подаде му го.
— Бренди, сър — каза тя меко, — ако желаете.
Рурк Бошан бавно протегна ръка, но преди да придърпа шишето към себе си, за един кратък миг докосна с пръстите си ръката й. Той спокойно се усмихна към забуленото й лице.
— За което ви благодаря, милейди.
Във всяка друга ситуация Шана би го наругала за тази безочливост. Тя го гледаше как сваля тапата от шишето и го повдига към устните си. Но той спря и отново опита да проникне с поглед през черния воал.
— Бихте ли желали, милейди, да разделите с мен брендито?
— Не, мистър Бошан, да ви е сладко.
Рурк отпи една голяма глътка от шишето на Шана, след това въздъхна с признание.
— Почти бях забравил, че съществува такъв лукс.
— Навикнали ли сте на лукс, мистър Бошан? — осведоми се Шана ненатрапливо.
Мъжът от колониите вдигна рамене и с един жест показа подземната си килия.
— Със сигурност на повече от това, което виждате тук.
Струва ми се, помисли Шана, че с изказването си господинът нещо крие. След три месеца в тази дупка той би трябвало да се радва малко повече на присъствието на дами. Въпреки това тя отново измъкна ръка изпод пелерината си, този път с едно малко вързопче.
— Макар и дните ви да са преброени, мистър Бошан, все пак може да се направи нещо, че да се почувствате по-добре. Това тук трябва да утоли глада ви.
Шана му подаде вързопчето, но Рурк не се помръдна. Шана се видя принудена сама да разтвори кърпата. Видя се малък самун сладък хляб и щедро отрязано парче пикантно сирене.
Пленникът гледаше подозрително Шана.
— Милейди — закле я той, — не можете да знаете как ме примамва този дар. Но трябва да внимавам, струва ми се. Та аз не знам какво ще искате в замяна — а и какво, за бога, бих могъл да ви предложа!
По устните на Шана пробягна бърза усмивка. На Рурк му се стори, че я вижда през воала. Това, естествено, отново окрили фантазията му.
— В замяна? Добре тогава, послушайте ме, сър. Искам да обсъдя с вас една сделка. — Шана постави хляба и сиренето на грубо скованата маса до леглото на Рурк. После застана решително пред надзирателя.
— Оставете ни сами. Искам да говоря с този мъж на четири очи.
Бошан напрегнато наблюдаваше изпод черните си вежди двамата непознати, които бяха нахлули в килията му — с мълчаливото търпение на котка пред миша дупка.
Великанската сянка на Питни се приближи, угриженост легна на широкото му лице.
— Шана, знаете ли какво вършите?
— Напълно. — Тясната й ръка посочи вратата. — Изпратете мистър Хикс навън.
Дебелият надзирател кисело изрази протест.
— Ако допусна това, този гад ще ви извие врата…! — И кой щеше да му заплати, ако на жената й се случеше нещо! Той я умоляваше: — Милейди, аз не бих се осмелил!
— Моят врат е поставен на карта, а не вашият, мистър Хикс! — прекъсна го тя строго и, сякаш можеше да чете мисли, добави: — За вашата услуга ще ви бъде заплатено при всички случаи.
Дебелите бузи на Хикс се оцветиха в аленочервено, а устните му трепереха, когато изпусна вонящия си дъх. Той хвърли един подозрителен поглед към задържания, след това закрепи фенера на стената и запали в него още една свещ, която намери на масата на Рурк.
— Не го познавате, милейди! — предупреждаваше я той отчаяно. — Поне стойте на разстояние. И веднага викайте за помощ, ако направи някое погрешно движение. — Той се опита да прозре с поглед затворника. — Горко ти, проклето псе, ако посмееш, ще се погрижа да се люшнеш, преди да е изгряло слънцето.
С кисело гъргорене Хикс се оттегли. Питни стоеше като закован. Нерешителност бе издълбала дълбоки бръчки по лицето му.
— Питни! Моля — каза Шана, тъй като той все още не правеше никакво движение, за да се отдалечи, тя умоляващо посочи вратата на килията. — Не се страхувайте за мен. Какво толкова може да ми се случи?
Великанът най-сетне проговори, но само на Рурк.
— Ако искаш да преживееш този час — прогърмя гласът му, — внимавай да не й се случи нищичко, защото иначе ще съжаляваш, че не са те обесили още вчера! Тържествено ти го обещавам!
Рурк прецени с поглед внушителната фигура. Той кимна не без уважение. Питни се обърна и се отдалечи, все още в мрачно настроение. Той затвори зад себе си вратата, но веднага отвори шпионката отвън. От килията се виждаше широкият му гръб, когато застана пред входа на килията, предпазвайки ги и от нежелани подслушвачи.
Затворникът не се бе помръднал от мястото си.
Шана премери с бавни стъпки килията и зае място на недосегаемо от Рурк разстояние. Тя свали качулката си и го погледна. После свали и воала и го остави на масата до себе си.
Завладян от тази гледка, Рурк Бошан не можеше да изрече ни дума, ни да въздъхне, нито да поеме дъх. На него, на който сега за пръв път истински му се разкриха лишенията, наложени му от дългото безбрачие, тя му се стори така красива, че коленете му се разтрепериха.
Той гледаше светлата, меднозлатиста коса, която падаше, разпръсквайки необуздани къдри по раменете и гърба й — великолепна, буйна коса, златисти, бляскави кичури. Рурк се пребори с изкушението да прокара ръце през тази копринена джунгла, по нежните скули, по които цъфтеше нейната младост. Той гледаше чертите на лика, й, правия и фино изваян нос — изображение на съвършенството. Видя изписаните нежно кафяви вежди над очите й, които искряха светли и морскозелени под пищните ресни на гарвановочерните мигли. Тези очи отвърнаха на погледа му открито, но бяха бездънни като най-дълбоката вода, в която някога се бе взирал. Той видя меките розови устни, прелестно закръглени, които го измъчваха с неясна усмивка. Млечната кожа на Шана леко порозовя под неговия поглед. С желязна воля Рурк се овладя и потъна в още по-дълбоко мълчание.
Шана промърмори боязливо:
— Толкова ли съм грозна, сър, че не можете да намерите думи?
Рурк наложи на гласа си известно спокойствие, което в действителност не откриваше в сетивата си.
— Вашата красота, милейди, ме заслепява. Страхувам се, че ще трябва да ме заведат за ръка до бесилото. След горестта на моя затворнически живот душата ми с мъка приема такъв блясък. Да предположа ли, че ще науча името ви, или то ще остане част от вашата тайна?
Шана сметна, че е постигнала целта си, и си запази останалите оръжия от арсенала за по-късно. Подобни признания тя бе слушала с хиляди дори с почти същите думи, и това, че и този мизерник изрече съвсем същите изтъркани фрази, нарани гордостта й, но тя трябваше да продължи да играе играта си. И така тя тръсна глава — а с това прелъстително и къдравата си грива — и се засмя с добре премерена нерешителност.
— Не, сър, ще ви кажа името си, но трябва да се уверя във вашата дискретност, защото името ми представлява и същинския товар на моята мъка. Аз съм Шана Трейхърн, дъщеря на Орлан Трейхърн.
Тя спря, за да изчака реакцията на думите си.
Рурк едва съумя да овладее почудата си. „Лорд“ Трейхърн бе добре известен във всички среди, а сред младите господа името на Шана често бе предмет на бурни дискусии, макар и да не я бяха виждали лично. За всички Шана бе снежната царица, недосегаемата награда, сърдечната болка на мечтателите и главоболието на контетата. Накратко, за всички тя бе мечтата, която никому не се бе сбъднала.
Рурк повдигна вежди.
Шана продължи със задоволство.
— Затова, скъпи ми Рурк, бих желала — започна тя със снизходителна фамилиарност — да науча вашето име.
— Моето име? — произнесе той скептично. — Рурк Бошан? Искате името на един осъден на смърт, когато вашето собствено ви отваря всички врати? Никога не бих повярвал!
Тя пристъпи плътно до него, за да придаде повече тежест на думите си. С широко отворени, молещи очи, тя погледна дълбоко в неговите, гласът й се сниши до шепот:
— Рурк, аз съм в беда! Трябва да се оженя, независимо как, за мъж с име, а значението на фамилията Бошан в Лондон сигурно не представлява тайна за вас. Естествено никой никога няма да научи от мен, че не сте кръвен роднина на тези Бошан. А както вървят нещата, и вие самият занапред няма да можете да се възползвате от името си — докато аз бих могла да го използвам твърде добре.
В съзнанието на Рурк като вихър прелетя объркване, мотивите на момичето му бяха напълно непонятни. Какво се криеше зад всичко това? Любим? Или дори дете? Едва ли дългове — тя бе прекалено богата за това. Безпомощният му поглед срещна синьо-зелените й очи.
— Вие сигурно се шегувате, мадам. Да предложите женитба на мъж, който отива на бесилото? Честна дума, не виждам логиката!
— Случаят е твърде заплетен — Шана засрамено му обърна гръб и му заговори тихо през рамо. — Баща ми даде една година отсрочка, за да си избера съпруг, а ако не ми се удаде, тогава към олтара ще ме поведе жених, когото той ще избере. Баща ми вече ме вижда да вехна като стара мома, а иска наследници за състоянието си. Съпругът, който трябва да му представя, трябва да произхожда от семейство, принадлежащо към двора на крал Джордж — но досега не можах да намеря никого, а годината почти отлетя. Последната надежда да избегна брака, който баща ми ще сключи в яда си от мое име — сте вие и само вие…
Сега идваше най-тежката част. Трябваше да се унижи пред този мръсен, парцалив мошеник от колониите, да го моли. Тя не се обърна към него, за да прикрие отвращението си.
— Казаха ми — започна тя внимателно, — че осъден на смърт може да се ожени, за да облекчи така последните си дни. Рурк — аз мога да ви дам много — храна, вино и добро облекло, топли завивки. Освен това, струва ми се, моята настоятелна молба…
Мълчанието на Рурк я ужаси. За да може поне да се допита до лицето му, доколкото това бе възможно в сумрака, тя се обърна към него. Междувременно Рурк я бе довел до едно място, — в усърдието си тя не бе забелязала това — където сега цялата светлина падна върху й, като се обърна към него. Ядосана и уплашена, тя трябваше да си признае, че той коварно бе разкрил козовете й.
Гласът на Рурк звучеше напрегнато, когато той започна следващия си ход.
— Милейди, поставяте ме пред едно изключително неприятно изпитание. Майка ми, една добра жена, винаги ме е възпитавала да бъда джентълмен, който се отнася към дамите с респект. Но пък баща ми… — Шана затаи дъх, пристъпвайки по-наблизо. — Баща ми, един умен мъж, още в ранна възраст ме научи на едно правило, което оттогава винаги съм спазвал.
Той бавно крачеше около нея, почти по същия начин, както преди това тя. Тя вече едва събираше смелост да диша. Изчакваше. Усещаше близостта му. И нямаше сили да се помръдне.
— Никога… — Рурк шепнеше плътно до ухото й и тя потръпна от страх. — Никога не бива да купуваш кобила, която е покрита.
Шана се сви. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и се насочиха към връзките на пелерината й.
— Разрешавате ли? — попита Рурк и гласът му, макар и мек, сякаш изпълни всеки ъгъл в килията. Рурк взе мълчанието й за съгласие. Всеки мускул в нея се напрегна, когато пръстите му развързаха копринените връзки. Той й свали наметката — а Шана изживя един тежък миг на съжаление. Така грижливо планираната атака бе потънала в една непредвидена буря. Но тя и сега не можеше още да си представи какви поражения нанасяше на сетивата на затворника присъствието й в килията му. Наистина тъмночервената рокля, с която бе облечена, бе доста семпла, но това само подчертаваше в изключителна степен красотата й. Защото така тя самата бе божествено украшение, рядкото бижу, а това от своя страна превръщаше роклята в повече от дреха: в произведение на изкуството. Стегнатият корсет над широкополата й рокля даваше представа за това колко тясна бе всъщност талията й, а същевременно разкриваше през дълбокото деколте гърдите й, които тя смело бе изложила на показ. В златната светлина на лоената свещ кожата на Шана проблясваше стегната и топла като сатен.
Рурк стоеше плътно до нея, дъхът леко галеше косите й. Времето отлиташе на безмълвните си криле, а Рурк все още не я докосваше. Близостта му заплашваше да я задуши. Дъхът с мирис на бренди проникваше в съзнанието й, тя усещаше очите си да шарят по тялото му. Ако тази среща не се дължеше на притесненото й положение, тя отдавна вече щеше да е избягала, с все сили трябваше да се пребори с порива просто да си тръгне. Това, че трябваше да се изложи така на показ пред този мъж, я изпълваше с болезнено възмущение. Но в края на краищата и Шана бе като баща си: голяма печалба бе заложена на карта и затова търпението, решителността и хитростта й нямаха граници.
Междувременно сетивата на Рурк, напълно омаян от това прекрасно видение, което бе нахлуло в мизерията на неговата килия по такъв необичаен начин, се опияняваха от неустоимото желание да прегърнат тази мечта. Нейното благоухание, меките й, зрели извивки изостряха страстта му до почти неистова болка. Зашеметяващата красота на Шана възрадва душата му, фантазията му се олюля, представяйки си цялото великолепие, което все още оставаше скрито от погледа му.
Все повече нарастваше у него необходимостта да почувства топлината на тялото й под себе си, да я обгърне с треперещи ръце и да потърси засищане на алчността на своите хълбоци. Но в същия момент той си припомни — прекалено болезнено — за парцалите, мръсните парцали, в които бе облечен. Но нямаше ли нещо друго зад фасадата на нейната красота? Нещо, което не можеше да докосне с ръка — малко сарказъм, кратко проблясване на неискреност, своеобразна проява на надменност? Разбира се, тя никога не би дошла при него, ако би имала избор. А той знаеше, че Трейхърн е наистина могъщ. Но, от друга страна, трудно можеше да си представи, че дори човек като него може да подложи едничкото си дете на такъв натиск. Рурк все още не знаеше какво трябва да мисли за всичко това.
Шана вече не можеше да понася мълчаливата близост на Рурк. Тя се обърна и го погледна в лицето.
— Толкова противна ли е мисълта да разделите с мен името си? Отговорът ви наистина ли е отрицателен? — Защо, за бога, трябваше да умолява този селяндур?
Рурк изпусна една дрезгава въздишка и с изключително усилие на волята си успя да отвърне наглед непринудено:
— Има доста неща, които трябва да премисля, не намирате ли, Шана? — Той я погледна въпросително, дълбоки бръчки набраздиха челото му. Шана кимна. И той продължи: — Освен името не ми е останало нищо друго. И въпреки това някои ще ги заболи, ако го видят натикано още по-дълбоко в калта.
— Кълна ви се, Рурк, не възнамерявам да злоупотребявам с него — побърза да го увери тя. — Заемам го само за известно време, а когато успея да намеря онзи, когото наистина да мога да обичам, ще го оставя отново. Ако сте съгласен, ще ви положа с всички почести в земята за вечен сън, в гроб, който носи вашето име. Биха ли могли тогава, тези, които са ви скъпи, да ви смятат за опозорен?
— И искате да облекчите последните ми дни, Шана? — той говореше, сякаш не бе чул последните й думи. — Но това всъщност би отнело последната ми радост — да подразня дебелия мистър Хикс.
Сякаш дълбоко потънал в мисли, Рурк кръстосваше в килията напред-назад. Той спря пред нара и я погледна въпросително.
— Ще ми разрешите ли да седна, Шана? Извинете, за вас нямам стол, но ако желаете, бихте могли да седнете до мен.
— Не, не, много ви благодаря — отвърна бързо тя. Тя бе втренчила поглед в посивелия и сплъстен сламеник и не можа напълно да потисне погнусата си.
Рурк седна в ъгъла, вдигна едното си коляно, опрян на влажната стена, облегна се на коляното и отпусна ръка.
Шана се подготвяше за следващия рунд, когато той я погледна проницателно. Трябва да успея, помисли си тя, сега или никога. Все пак той не й се бе изсмял.
— Да не би да мислите, че ви говоря просто така, лекомислено, Рурк? Баща ми има желязна воля. Много неща се говорят за него, но досега никой не е подхвърлял на съмнение думите му. Така че и аз не се съмнявам — той ще постъпи както е казал и ще ме принуди да се омъжа, да приема един брак, който ме отвращава.
Погледът на Рурк бе все така здрав и продължителен, но устните му оставаха безмълвни. Е, сега бе ред на Шана да кръстосва безпомощно нагоре-надолу, но това само можеше да е от полза за нейната молба. Тя се движеше с естествена грация на млада жена, здраво стъпила на земята, тя не притежаваше онази превзета грациозност на красавиците в двора или в салоните, които често будят смях. Самоувереността на походката й придаваше и на най-малкото движение плавна елегантност. Рурк й се възхищаваше, наблюдавайки я от всички страни, той едва ли чуваше какво му говори, защото за себе си той вече бе определил цената. Той само чакаше удобния момент.
Шана спря да броди, облегна ръце на масата и се наведе към него. Примамливо се открехна дрехата й и погледът му попадна там, където тя искаше да попадне.
— Рурк — изрече тя твърдо и очите му неохотно се повдигнаха и срещнаха нейния поглед. — Има ли нещо у мен, което да ви е противно?
— Не, Шана, мила моя. — Гласът му бе приглушен, че прокънтя в килията. — Вие сте по-красива, отколкото сетивата ми биха могли да ви нарисуват. И аз така се наслаждавам на тази гледка, че единственото, което желая, е този час да не свършва никога. Но имайте предвид и следното. Ако това наистина така ви е легнало на сърце, както казвате, ще се пазаря за името си. Но цената ще е висока, Шана, и аз ви моля, преди да си отидете, да ми кажете дали приемате или не, защото не мога да понасям неизвестността.
Шана затаи дъх, страхувайки се предварително от думите му.
— Чуйте значи цената ми. Аз съм безнадеждно осъден на смърт чрез обесване, но искам да използвам шанса, който ми се предоставя, за да си създам наследник. Цената следователно е да прекарате с мен първата ни брачна нощ, за да бъде бракът изпълнен не само според обета, но и консумиран.
Шана простена, гняв и възмущение пламтяха в погледа й. Как смееше! Тя искаше да му изкрещи в лицето цялото си презрение, но от нея излезе само един див смях и разтърси килията.
Рурк качи крака на нара и сключи ръце зад врата си. Чувстваше се така добре, сякаш стоеше в кръчмата пред чаша кафява бира.
— Да, ето — изсмя се той саркастично. — Исках да видя каква цена поставяте на вашето окаяно положение. За една молба, която уж ви била легнала на душата, вие искате от мен да ви дам своето име, което е последното ми и единствено притежание и което само аз едничък мога да ви отстъпя. Но аз искам от вас — цената да е нещо, което само вие можете да дадете — и тогава изведнъж тя ви се струва прекалено висока. Добре тогава, не я приемайте, откажете се от вашата сделка и приемете съдбата, която баща ви е предопределил.
Рурк посегна към шишето и се изправи.
— Пия за сватбата ви, Шана, мила моя!
Той отпи, после се огледа с неясна усмивка. Шана отвърна на погледа му с малко топлота.
Този мръсен глупак! Да не си въобразява, че ще ме прелъсти? Тя бавно закрачи към него със зелени светкавици в очите, косата й бе див водопад, тя въртеше ханш като циганка. Той я бе засегнал, сега щеше да му избие от лицето това хилене, защото там, където разумът трепери от страх, гневът поема юздите.
С разкрачени крака, с ръце на хълбоците, тя се изправи пред него. Изпъна един пръст и го постави на носа му.
— Виждате ли? — присмя му се тя. — Аз не се боя да ви докосна, мръсен какъвто сте, свиня такава, да леете жлъч над моята болка. И ако споделя леглото с нас — какво бих спечелила? Да разменя тежката дума на баща си срещу изчадие от вашите хълбоци?
Рурк отметна глава назад и се изсмя в упоритото лице.
— Тежката дума на баща ви, от която също никой не може да избяга. Но какво ще стане, когато с мъка намереният жених накрая отведе вдовицата у дома — и открие в ръцете си една неопитна девственица? Какво ще каже за това? Че е излъгала баща си! Докато моето изчадие — както ви се харесва да се изразявате — може и да се роди, може и да не се роди, това е божа работа. Ако не, е, добре, тогава вие нищо не губите, а само печелите. Но ако се роди, баща ви не би могъл по никакъв начин да се усъмни в това, че сте вдовица. — Той въздъхна дълбоко. — Е, какво да правим? Виждам, че не обичате да рискувате. Искате само името ми, а и всичко останало, но аз не трябва да спечеля нищо от сделката. Във всеки случай не това, което би било за мен и до последния ми дъх едно скъпоценно бижу, един спомен, който действително би облекчил последните ми дни. Но горко ми, аз трябва само да давам, но нищо няма да получа. Е, значи край. Вие наистина сте очарователна, Шана.
Той положи, нежно галейки я, ръка на рамото й.
— Не са ли ви казали тези, които са ви предложили тази сделка, че ще сте моя, докато увисна на бесилката? Това е цената, която една жена трябва да плати, когато моли някой мъж да се ожени за нея. Или както казват мъдреците — докато смъртта ги раздели!
Шана бе втренчила, слисана, поглед в парцаливия наглец, който вече нямаше никакъв шанс да остане жив и въпреки всичко й отнемаше нейния шанс. Тя едва сега осъзна истински клопката, която й бе поставил и която вече се затваряше около нея.
— Но аз съм в страшно опасно положение! — прошепна тя и веднага схвана истинността на думите си: можеше да се почувства свободна едва след неговата смърт. — Докато пътувах за насам, ми се струваше, че така добре съм обмислила всичко и се чувствах достатъчно силна, за да не отстъпвам. А сега отстъпвам. Сделката е сключена.
Устата на Рурк се отвори само за един кратък миг. Не бе очаквал това. И изведнъж му стана много леко. Дори само това си заслужава бесилото! Той се изправи, застана пред нея, но все пак не за да я докосне. Той притисна ръце в бедрата си и се пребори със страстта. Сега гласът му бе нежен, почти шепот.
— Сделка? Да, сделка. И знай, красива моя Шана, че първият жених в живота ти е спечелил това свое право на най-високата цена.
Шана се бе взряла в топлите кехлибарени очи и в този момент не намери думи нито за отговор, нито за укор. Тя повдигна пелерината си, разреши на Рурк — все още като замаяна — да я сложи на раменете й, оправи си воала, издърпа напред качулката и скри внимателно като преди косата си.
Накрая, вече готова за тръгване, тя срещна още веднъж погледа му, но се отдръпна, когато ръцете му я доближиха. Но той все пак повдигна една своенравна къдрица от лицето й и завърза една забравена връзка. Шана го гледаше през воала. Очите му бяха меки и изпълнени с копнеж, галеха я.
— Трябва да се погрижа за подготовката — каза тя твърдо и събра всичката си смелост. — Когато му дойде времето, ще изпратя Питни да ви вземе. Ще трае ден или може би два. Лека нощ.
Тя с мъка възвърна самообладанието си, обърна се и си отиде. Сега Рурк изведнъж усети, че иска да закрещи от щастие. Дори една бегла мисъл за Хикс не можеше да приглуши радостта му, когато по-късно се изпъна на нара, отново потънал в мрака.
(обратно)ГЛАВА ВТОРА
Денят се проточи безкрайно. При нормални обстоятелства Рурк Бошан щеше да знае какво да предприеме. Но сред тесните стени на килията не му оставаше нищо друго, освен да изчака вечерта. На масата съхнеха остатъци от закуската — Рурк бе така сит, както едва ли някой затворник някога е бил зад железните порти на Нюгейт. Угощението му спокойно би могло да смекчи участта на някои бедни души, които чезнеха в затвора заради неплатени дългове — или в очакване на палача, който стоеше готов под бесилото в Тайбърн. Тайбърн: от Нюгейт до там пътят траеше три часа; три часа време, за да премислиш отново един цял човешки живот, макар в повечето случаи по пътя да гъмжеше от зяпачи и подигравчии, които — жадни за зрелища — не искаха да пропуснат представлението. Тайбърн все още хвърляше сянката си в килията на Рурк.
Не бяха посмели да дадат бръснач на Рурк и затова дивата му брада продължаваше да закрива лицето му, но благодарение на чистите дрехи, които надзирателят Хикс бе донесъл, Рурк вече изглеждаше по-добре. Ленената риза, панталоните и чорапите му бяха добре дошли след трите месеца, прекарани в едни и същи дрипи. Една кофа вода и малко ром му бяха стигнали изцяло, за да се измие и отчасти да утоли жаждата си. От посещението на Шана насам, изглежда, нямаше вече недостиг на вода, а вечерята се придружаваше от бутилка вино.
Въпреки това Рурк Бошан измерваше час по час с неравномерни крачки тесния четириъгълник на килията си, движен от все по-заплашителната сянка на бесилото и от неспирното изтичане на отмереното му време. Съмнения и страхове го измъчваха. Дали Шана щеше да удържи на думата си и да изпрати за него? Дори само да види още веднъж външния свят, би било омайно наслаждение, но още повече го омагьосваше споменът за най-красивата от всички девойки — за това, как я бе държал в прегръдката си. Но какво щеше да стане, ако тя междувременно бе променила решението си? Ако бе премислила, че в крайна сметка произволът на баща й може би наистина би бил по-поносим от една нощ с него, кандидатът за смъртта? Или той само си бе въобразил това? Не беше ли всичко само един сън, извикан на живот от дъното на неговата безнадеждност? Наистина ли Шана Трейхърн, блаженият образ на копнежа на всички ергени в Новия и Стария свят, се бе появила тук в тази килия и бе сключила с него договор? Ах, човек можеше да си представи много неща — само това не: че една толкова горда жена като Шана ще падне в обятията на мъж, носещ на знака на Каин на челото си.
Пред вратата на килията Рурк спря безспирното си бродене и притисна чело към студеното желязо. Преследваше го призрачният образ на обичания, неземно красив лик, на великолепието на златистите коси, които се развяваха около нежни рамене, на зрелите кръгли гърди, които почти се бяха освободили от червената й копринена одежда — всичко това бе опърлило в хиляди възбуждащи подробности паметта му, тласкаше го към мъчително нетърпение, за което би имало разрешение само ако Шана най-сетне бъдеше негова, в случай че този миг настъпеше наистина някога. И той разбра: това, което Хикс не бе успял да постигне с бруталността си, да го прекърши, бе постигнато от този мираж. Но въпреки това той здраво се вкопчи в своите видения, защото когато те избледнееха, на тяхно място идваха други, далеч по-ужасни: бесилото и неговият горчив плод.
Той бродеше. Сядаше. Миеше се. И чакаше.
Накрай, когато отчаянието стана непоносимо, той се хвърли върху сламеника, изтощен от мъката и неизвестността. Той търкаше шумолящата си брада — и простена, като осъзна каква жалка гледка представляваше. Най-доброто впечатление, което би могъл да й е направил, бе това на варварин.
Той закри очите си с ръце, сякаш за да отпрати мъчителните представи, и се унесе в неспокоен сън. Но и сега не намери покой. Плувнал в студена пот, той се събуди изведнъж с разяждаща болка в слабините.
Още се бореше с противоречивите си чувства, когато до него достигна ехото от стъпки. Когато стъпките спряха тъкмо пред вратата на неговата килия, той изведнъж се събуди напълно. Чу се трополенето на ключ в ключалката, вратата се отвори. Рурк прехвърли крака през ръба на нара. Двама яки пазачи с извадени пистолети се вмъкнаха вътре и го изтикаха в коридора. Рурк, щастлив от всяко прекъсване на тъпото му ежедневие, се напрегна да ги следва. Той пристъпи през прага и се озова срещу мистър Питни.
— Дошъл е да те вземе, мръсна свиня такава! — удари го Хикс в ребрата. — Всъщност съм против това, мошеник като теб да има нещо общо с фини хора. Но милейди иска непременно да се омъжи. Сега ще отидеш с този мъж — той посочи Питни и се ухили жлъчно, — но двамата ми смели слуги Джон Крадок и мистър Хедли също ще дойдат с вас. Те ще ти избият от главата илюзиите, ако имаш още такива.
Дебелият надзирател се изкиска, когато тежките белезници се заключиха около ръцете на Рурк. Края на веригите пое мистър Питни с огромните си лапи. Тогава мистър Хикс им даде знак и поведе процесията по коридорите до външната порта, където вече ги чакаше каретата. Превозното средство бе по-скоро един обкован железен сандък на колелата, с един-единствен малък прозорец с решетки на страничната врата. На капрата седеше трети пазач, който вече държеше юздите с дебелите си пръсти. Срещу студа и ситния дъждец той бе повдигнал нависоко около врата наметката си. Дори не извърна глава, когато мъжете излязоха от портата. Само нахлупи още по-ниско триъгълната си шапка.
— Значи правете каквото ви казва мистър Питни. — Хикс вече ги изпращаше да поемат пътя. — И да ни върнете обратно обесника жив или мъртъв. — Черните като копчета очи на надзирателя се заковаха върху затворника. — Запомнете, при най-малкия опит за бягство — залавяте го с пълна сила и му отсичате главата!
— Само грацията ви надминава вашата любезност, господин надзирателю — каза Рурк смело. После изпъна рамене. — Можем ли най-сетне да се заемем със сделката си, или бихте желали да обсъдите и други неща с тези мъже на честта?
Хикс направи знак да го вкарат в каретата. И същевременно му показа, че умее да забива нож в стари рани.
— Влизай де, проклет мошенико. Надявам се, че Питни ще се погрижи да не се отнесеш към милейди като към момичето в кръчмата, а то дори носело детенце в утробата си!
Очите на Рурк придобиха метален блясък, когато надзирателят се изсмя жлъчно, но младите слуги не направиха никаква физиономия дори и под изпитателния поглед на Питни. Рурк безмълвно мина покрай него, без да го удостои с отговор, хвана се с двете си ръце за рамката на вратата и с едно само леко движение се изкачи заедно с веригите в каретата. С малко надежда за удобство той се сви в един тъмен ъгъл. Хикс затвори вратата отвън и удари с тоягата си по дървените стени.
— Добре внимавайте за този мошеник — предупреди той всички. — Не се оставяйте да ви гледа накриво този обесник, не ме е еня дали ще се върне с някоя и друга подутина. Значи внимавайте да не се случи нещо!
С един внезапен тласък тежкото превозно средство започна тропота си по пътя. Бе вече почти обяд. Рурк нямаше никаква представа колко време щеше да продължи пътуването, нито пък за къде пътуваха. В тесния отвор на високия прозорец пробягваха парчета сиво-синкаво небе и студени мокри покриви. Отвъд последните предградия на Лондон, както изглежда, конете бяха пришпорени. През решетките Рурк виждаше сламените покриви на селски къщи в далечината и ниви, оградени с ниски плетове и зидчета, по които още стояха останки от последната реколта. Покрай села и господарски имения преминаваше мръсният, лъкатушещ път, но никъде не се виждаше жива душа, защото дъждът бе прогонил всички от полята и улиците. Само няколко грухтящи свине, които тук-там пробягваха уплашено от пътя, и няколко уморено пасящи коне забелязваха подскачащата летяща карета.
По някое време по-късно каретата отби, занасяйки, в горски път, като мина на косъм от дърветата вляво и вдясно. Дивият бяг почти изтласка Рурк от ъгъла му. Той си отдъхна, когато екипажът най-сетне спря, пръхтейки, до едно зелено изкуствено езерце.
— Тук, приятели, никой няма да види — прокънтя гласът на кочияша, — измъкнете го.
Двамата яки слуги скочиха от колата, Питни се смъкна от другата страна, после изтеглиха Рурк за оковите навън. Рурк се озова вклещен между двамата слуги и простена от болка, когато двамата го ръгнаха с лакти в мършавите ребра. Тогава, здраво блъснат отзад, той се плъзна в мочурището, което обграждаше езерцето. Двамата слуги изквичаха злорадо и в чудесно разположение на духа се потупаха по гърбовете.
— Станете, Ваша милост — присмя ме се по-едрият и пристъпи към него. — Милейди вече ви очаква.
Гневни светкавици пламнаха в изцапаните с глина кехлибарени очи на Рурк, фучейки той се изправи на крака, хвана оковите си с две ръце и ги издигна заплашително над двамата си мъчители. По-дребният уплашено се препъна назад и се хвана за пистолета.
— Слушай, приятелче — изкрещя Рурк, — въжето вече ми е окачено на шията и ако взема този или онзи от вас със себе си, няма заради това да ме държат по-дълго обесен. Само си извади пищова, но не искам да съм на твое място, когато мистър Хикс поиска да му се обясни защо не си е получил богатия подкуп. Правете си шегички с когото си искате, но ако някога отново ме пипнете с ръка, ще ви запратя тези вериги зад ушите и тогава нека кучетата ядат пострадалия.
Двамата, които бяха простички хорица, загледаха затворника с респект. В техните очи сега той бе от тези, дето развалят удоволствието на другите, от тези, с които е по-добре да нямаш вземане-даване, но въпреки това Крадок държеше пистолета си готов за стрелба, когато Рурк стъпи на твърда земя.
Мистър Питни, облегнат на каретата, не бе пропуснал нищо от този театър. Сега той тайничко се усмихваше: това, изглежда, бе мъж, достоен за твърдоглавието на Шана Трейхърн: сигурно би било забавно да се види как Шана би се справила с него. И със сигурност би доставило повече удоволствие, отколкото това, което се случи преди малко. Питни не обичаше да гледа как се гаврят с мъж, който е окован.
Питни взе ключа от джоба на жилетката си и тръгна към Рурк. Когато застана плътно зад Крадок, той се престори, че се спъва, и едно здраво рамо се блъсна в гърба на Крадок. Слугата извика, политна напред и заразмахва ръце, за да запази равновесие, когато мочурището вече се бе всмукало в краката му. Ръмжейки, той политна към Хедли — и вече лежеше заедно с приятеля си в тинестото езеро. Питни замислено гледаше как те се надигат, пръхтейки, на крака.
— Честна дума! Сега и тримата изглеждаха еднакво. Та кой сега е… Ах, да, този с веригите е моят човек. — Слугите му се разсърдиха заради отличното му настроение, но той посочи към водата. — Сега изгубихте и пистолета на мистър Хикс.
Джон Крадок падна на колене и започна да рови в тинята, Питни междувременно отиде при Рурк.
— Малко по-надолу по пътя има една странноприемница. Там можете да се измиете и да се подготвите за венчавката. За двамата явно няма да е възможно да се изсушат скоро. Но не казвайте нито дума за господарката ми, ясно ли е?
Рурк си избърса тинята от брадата и погледна към Питни.
— Напълно.
— Тогава сега ще ви сваля веригите. И веднага направо, ходом марш. Денят клони към края си, а моята господарка чака.
Влязоха незабелязано в странноприемницата през задния вход. В една малка стаичка под покрива разпростряха палтата си пред камината да се сушат. Междувременно двамата пазачи с неохота застанаха да пазят пред вратата.
— Камериерката ще ви донесе вода да се изкъпете. А там ще намерите и едно огледало, за да можете да огледате хубаво лицето си на жених. — Той разпери пред Рурк съдържанието на един кожен куфар. — Господарката ви изпраща подходящо облекло и нареди да ни предам да се облечете прилично, за да не я позорите.
Рурк погледна грубияна косо и се засмя:
— За просителка не поставя малко изисквания.
Питни се престори, че не го е чул.
Той извади от джоба на жилетката си един часовник.
— Още два часа. Нямаме време за губене. — После, докато прибираше обратно часовника, той направи нещо, което човек рядко можеше да го види да прави: усмихна се. — Ако сега обмисляте това, което и аз на ваше място бих обмислял, към свободата има два пътя. Единият — оттатък през вратата, пред която стоят двамата смелчаги, които само това чакат, да ви хванат. А вторият е тук, през този прозорец. — Той извика Рурк с жест и отвори кепенците. Три етажа под тях имаше куп ъгловати камъни. — Трябва само да гръмна с пистолета си и третият слуга ще докара дотук каретата колкото е възможно по-бързо.
Рурк сви рамене, когато Питни затвори отново кепенците пред студения дъждец и се отправи към топлото местенце пред камината.
— Който и от двата пътя за бягство да изберете, първо ще трябва да минете през мен — Питни разтвори тежкото си наметало и изложи на показ два огромни кавалерийски пистолета, затъкнати в колана му. Рурк го увери съвсем искрено, че ни най-малко не мисли да бяга.
— Е — каза Питни, — тогава сме на едно мнение.
Камериерката от странноприемницата бе набита, не съвсем тъпа и доста хубавичка, но очевидно се боеше да се приближи твърде до тайнствения, възбуден гост. Тъй като всичко бе приготвила предварително, сега не й отиваше да се бави.
— Веднага ще ви обръсна, господине. Ама тъкмо виждам, че ми е тъп бръсначът, трябва да донеса ремъка.
Погледът й се плъзна по мръсните парцаливи дрехи на Рурк и накрая се закова на сплъстената му от тинята брада. Покритият с лунички нос се набърчи при миризмата, която идваше от него след падането му в езерцето. Изпълнена с отвращение, тя бързо се отдалечи.
— Струва ми се, че момичето се съмнява дали съм човек — отбеляза сухо Рурк.
Питни лежеше върху леглото и си отпиваше кафява бира от една стомна. Той изсумтя:
— Да не ви пука. Няма да останете достатъчно дълго, че да пробвате с нея.
— Нямах такова намерение — ухили се той, — не забравяйте, че днес е денят на сватбата ми.
Питни изръмжа мрачно, когато се изправи и отиде до прозореца, за да се взре в сивия ден.
— И на това не бих обръщал много-много внимание — той изпъна ръце и пръстите му изпукаха, после се усмихна на Рурк, макар в очите му да нямаше много ведрост. — Аз съм тук, за да се погрижа да бъдат изпълнени желанията на моята господарка, независимо от това дали ги одобрявам или не. Непрекъснато внимавам тя да се чувства добре, за което естествено си запазвам правото на собствена преценка. Следователно, ако се усъмня в добрите ви намерения по отношение на моята господарка, няма да ви е лесно с мен.
Рурк внимателно премери отговора си.
— Нямам много общо с престъплението, което съдията ми стовари на гърба. Спомням си само, че в онази нещастна нощ придружих в онази кръчма едно момиче до стаята му. И със сигурност мога да се закълна, че детето, което е носела в утробата си, не е мое. Няма и две седмици, откак бях стъпил на тази земя, а бях прекарал дори по-голямата част от това време в Шотландия. Но дори и за това не мога да си спомня с положителност. На следващата сутрин — кръчмарят дойде, за да събуди прислужницата си за работа — той ме намери в нейната стая да спя. Както виждате, приятелю, не мога да отрека, че съм спал с нея, нито че съм я убил, защото тя бе мъртва, убита, потънала в кръв, а до нея лежах аз, мирно спейки в нейното легло. Но мога — и го правя — да оспорвам, че детето е било от мен.
Под изпитателния поглед на Питни Рурк си съблече ризата и жилетката, които отдавна не ставаха вече за нищо, сложи си една кърпа около раменете и зачака завръщането на камериерката, седнал на креслото, премисляйки думите на Питни. Беше напълно възможно лейди Шана да не бе доверила на телохранителя си нищо от подробностите по сделката, която бе сключила с него, Рурк Бошан — но Рурк не можа да отгатне дали тя възнамеряваше да го измами, или просто действаше предпазливо. Така или иначе — Питни се бе изразил съвсем недвусмислено — във всеки случай го застрашаваше нещастие.
Момичето се появи и Рурк се остави в грубите й ръце, които сега се опитваха да свалят мръсотията от брадата му с горещи кърпи. Щом даже момичето го намираше за отвратителен, то милейди със сигурност трябва да вижда в него чудовище и ако въпреки това бе приела сделката, това само доказваше нейното напълно безизходно положение.
Въпреки това, макар че в бързината да се освободи от неприятния гост прислужницата не влагаше много нежност — за Рурк това бе забавно интермецо, каквото в последно време не му бе позволявано. Но при последното минаваше с бръснача, когато момичето най-сетне се вгледа в освободеното от мръсотията и брадата лице, един пръст й се отметна; тя леко поряза Рурк по бузата, която започна да кърви.
— Божичко, господине! — извика тя, но засега не бе ясно дали заради непохватността си, или заради мъжкото лице, което сега тя гледаше с други очи. После лицето й се изчерви под развеселения поглед на Рурк. И Питни се загледа: защото така лекомислена, каквато бе станала изведнъж, тя бе обърнала купичката с вода и я бе изляла в скута на Рурк.
— Изглежда, обърквате детето — каза Питни, — разтрепери се от желание като птичка в любовен период.
Момичето бързо взе кърпата от раменете на Рурк и започна да попива мокрото петно в скута му. Рурк хвана ръката й и я отстрани.
— Оставете — усмихна се той дяволито, — предпочитам сам.
Девойката събра слисана бръснача и ремъка, но не можеше да отмести поглед от широката, мършава, но мускулеста гръд на Рурк.
— Подстрижи го, момиче, но не му пускай пак кръв — каза Питни и сви рамене, когато Рурк го погледна ядно.
Момичето се усмихна радостно и се опита да направи реверанс.
— Разбира се, сър, с удоволствие.
Питни само поклати глава и измърмори пред себе си, после се обърна отново с гръб към камината и насочи вниманието си към стомната си с бира.
С ново усърдие момичето се зае с косата на Рурк, наистина се постара добросъвестно да превърне диво обраслата му коса в представително украшение, непрекъснато му подаваше огледало, което държеше между гърдите си — с настина озадачаващ успех. Но колкото по-малко Рурк се интересуваше от нея, толкова по-палаво се държеше тя, а когато той накрая й даде да разбере, че желае да влезе в банята без нейна помощ, тя неохотно събра нещата си в престилката и се отдалечи.
Рурк ловко свали вонящите дрехи от тялото си и се разположи, въздишайки с наслада, във ваната, изтърка се с груб сапун, за да свали най-сетне цялата мръсотия и паразитите от килията от тялото си. Изведнъж се разбърза. Когато най-накрая си обу новите панталони и чорапите, той доста се учуди, че му стояха като излети.
Без съмнение Шана го бе огледала по-внимателно, отколкото бе забелязал, помисли си той, дяволито усмихнат.
Парфюмираната пудра, за която Шана също се бе погрижила, той остави настрана, но грижливо среса пред огледалото косата си, сплете я на хубава плитка на врата и я изчетка. Гледайки одобрително лицето си в огледалото, той облече кремавата риза с рюшчета отпред и по маншетите, пъхна се в копринената жилетка — в подходящ към панталоните цвят, и най-накрая облече кафявата дреха, чието кадифе изкусно бе обточено отпред и на маншетите със златни нишки. Най-фин филигран украсяваше златните маншети на издигнатите нависоко носове на обувките му, обточена със злато бе и кадифената шапка, която допълваше неговия външен вид. Общо взето, Шана не бе пестила, помисли си Рурк, когато се обърна от голямото огледало, за да го натруфи като мъж с положение. Рурк видя в огледалото и как Питни регистрира с помътена усмивка преображението на поверения му мъж.
— Милейди доста ще се учуди — каза той, изпразни стомната на един дъх и изтегли часовника си. — Време е да тръгваме.
Малко по-късно те стигнаха до една селска църква, която през лятото сигурно бе доста китна както бе обрасла с бръшлян, но сега, в студените дни на късната есен, само мустачките на бръшляна, се закрепяха за сивите камъни на зида. Ситният дъждец бе спрял и през разкъсаните облаци проникваха няколко лъча златна слънчева светлина, от които по лъснатите до блясък прозорци на къщата на пастора можеше да се види чудната игра на цветовете.
Един слънчев лъч, който падаше през еркерния прозорец, окъпа Шана в блясъка си. Тя погледна към полетата, които се простираха надалеч в меки вълни, на лицето й грееше усмивката на жена, която винаги се осланя на това, че постига целите си. Тя бе пристигнала рано в дома на пастора. Пасторът Джейкъбс и жена му я бяха посрещнали сърдечно, така че тя можа да понесе по-леко чакането, докато Питни продължи с каретата, за да доведе Рурк Бошан.
Майчински закръглената жена на пастора седеше до нея и пиеше чая си, спряла поглед върху Шана. Тихото село не било виждало често фини хора, още по-малко семплата къща на пастора, а такива богати дрехи, каквито носеше Шана, скромната жена не била виждала през целия си живот. Шана небрежно бе хвърлила, сякаш да го забрави там, розовото си палто от копринено моаре, богато гарнирано с лисичи кожи.
Шана бе великолепна наглед, с диви златисти къдри в светлокестенявата си коса, която дори дворцовият фризьор едва ли би успял да подреди така добре. И тъй като завистта нямаше място в набожната й душа, жената на пастора почтително не отместваше поглед от тази красива девойка. А романтичната й душа рисуваше същевременно и портрета на жениха, който не можеше да бъде друг освен галантен и красив.
Шана се наведе, за да може да гледа по-добре през прозореца, а жената на пастора веднага пристъпи до нея.
— Какво има, дете мое? — попита тя съчувствено. — Идват ли най-сетне?
Синеокият поглед на жената на пастора изследваше далечния път и както се очакваше, на хълма се появи карета.
Шана, която тъкмо искаше да сподели с милата жена някои неща, които й пареха на езика, сега премисли и замълча. Дали ако се опиташе да ги извини, недостатъците на жениха й нямаше да се набият още повече на очи: Не, беше по-добре да остави добрата жена да си мисли, че любовта е сляпа. Шана подреди косата си и въоръжи душата си за срещата с чудовището от затвора.
— Ах, как сияете, дете мое! — радваше й се мисис Джейкъбс и „р“-то в думите й се търкаляше с дрезгав шотландски акцент. — Не се притеснявайте. Идете да посрещнете жениха си. Ще ви донеса палтото.
Шана се надигна послушно; тя бе благодарна, че нямаше да се наложи да поздрави Рурк Бошан в присъствието на пастора и на жена му, макар същевременно да таеше плахата надежда, че междувременно външният вид на Рурк се е подобрил. Но по пътя отново я нападнаха хиляди съмнения, тя вътрешно ругаеше, повтаряйки любимите изрази на баща си: „Глупава мечка от колониите! Дано поне знае как един джентълмен си обува панталоните!“
Белите петнисти коне отметнаха красивите си благородни глави назад и спряха, цвилейки, пред църквата. Питни внимателно скри пистолетите си в колана, мистър Крадок скочи от капрата в тревата и отвори елегантно, сякаш бе навикнал на общуване изключително само с благородници, вратата на каретата. Под предупредителния поглед на Питни от колата излезе Рурк Бошан и спря на стъпалото, обхождайки с поглед, изпълнен с копнеж, полята. Много му се искаше просто да изтича така през полето, но знаеше прекалено добре: никога нямаше да стигне по-далече от следващата ограда. Питни бе наистина силен, но размерите му сигурно пречеха на подвижността му. Крадок и Хедли, изглежда, не бяха много бързи нито в ума, нито в краката, а дори и след дългото си пленничество Рурк бе убеден, че бе по-бързият от тях, при условие, че пистолетът на Питни и оловото в него не бяха още по-бързи от него. Но от друга страна бе сделката, която бе сключил с милейди, и тя сега го очакваше, трябваше да си признае това, по-силно от страха пред смъртта.
Той искаше бавно да премине до стъпалата на църквата — но доста скоро се озова плътно обграден от пазачите си. Той спря на първото стъпало и огледа мъжете, които стояха на разстояние една ръка от него, един по един. Лека усмивка пробягна по устните му.
— Ах, господа, виждам, че ако посмея да бягам, без да се колебаете, ще посегнете към оръжието, което така очевидно се опитвате да скриете. Но сигурно не очаквам от вас да забравите задълженията си, като ви моля най-настойчиво да спазите разстоянието, което се полага на домашната прислуга. Нали заради милейди ще трябва да създаваме добро впечатление. Или сте на друго мнение, мистър Питни?
Питни кимна. Двамата слуги се обърнаха, но облегнати на каретата, не изпускаха от очи затворника си. Във всеки случай междувременно бяха разбрали, че можеха да разчитат на богато възнаграждение само ако всичко минеше гладко.
— А сега, Питни? Ще влезем ли, или ще чакаме тук невестата? — попита Рурк.
Питни стъпи на стъпалото.
— Тя ще дойде, ако сметне това за необходимо. Чула е каретата.
Рурк се изкачи по стъпалата до под навеса и зачака там. Тъкмо когато се чудеше за какво би могъл да говори с мълчаливите си спътници, една врата се отвори със скрибуцане и Шана пристъпи. Рурк затаи дъх: на дневна светлина Шана се оказа несравнимо по-красива, отколкото бе и в най-смелите му мечти. В розовата си рокля тя му изглеждаше крехка, нищо вече не напомняше у нея за рафинираната жена, която с хладна пресметливост бе влязла в неговата килия, за да си купи съпруг. Рурк безмълвно бе втренчил поглед в нея.
Шана не удостои непознатия, който стоеше на края на пътя, с нито един поглед, дори не се поспря, за да му благодари за поздрава, когато той любезно свали триъгълната си шапка. Шана подхвана широките си поли и забърза надолу по стълбите.
Рурк се облегна на зида и се усмихна, докато галеше с поглед тесния гръб на Шана.
Тя почти се препъна, когато забави ход на най-долното стъпало. Едва сега тя се обърна и морскозелените й очи, широко разтворени от недоумение и внезапно просветление, се впиха в Рурк. Той стоеше там и й се усмихваше. Тя видя тежкото палто, което сама бе купила — беше си го сложил небрежно на раменете — тя разпозна и цвета: тъмнокафяво. Един цвят, който, така си бе мислила при купуването, спокойно би могъл да прикрие множество телесни дефекти и дори да придаде на този мъж от колониите фасада на изтънченост. Сега той създаваше — тя формулира внимателно мисълта си — далеч по-добро впечатление от това, на което се беше надявала.
А как изглеждаше, боже мой, беше безсрамно да си толкова красив: великолепни черни вежди, фино извити, прав тесен нос, стегната, но същевременно чувствена уста. Слабата брадичка и скулите му издаваха сила. И — и тогава погледът на Шана потъна в очите му и последната сянка на съмнение изчезна: под черните вежди горяха тъмни, кехлибарени очи, изпускащи златни искри.
— Рурк? — произнесе тя.
— Същият, сърце мое. — И той отново развя шапка пред гърдите си в жест на преувеличена любезност. — Рурк Бошан, на вашите заповеди!
— Ах, дайте проклетата шапка на Питни — профуча Шана. Тя ясно долавяше присмеха му.
— Вашите желания са заповед за мен, скъпа моя — засмя се той и хвърли шапката към Питни, който едва не я смля, хващайки я пред гърдите си. Подаде я на Крадок.
— Занесете я в колата — заповяда Питни. — И се дръжте на почтително разстояние.
Шана бе сложила ръце на хълбоците си и пристъпваше ядосано от крак на крак. Не й беше съвсем ясно какво всъщност я ядосваше, но този мъж във всеки случай представляваше много повече от това, което тя възнамеряваше да купи. Беше някак си непоносимо, че човек, който бе все пак осъден на смърт, може да се държи така безсрамно. Този е в състояние да играе и с примка на шията ролята на великия герой, помисли си тя навъсено.
— Е, след като сте вече тук, не виждам защо трябва да губим време — каза тя нахакано и тайно обмисляше на колко ли години би могъл да е той. Не повече от десет по-възрастен от нея, прецени тя. В килията му беше дала още двадесет отгоре. — На работа!
— Ваш най-покорен слуга! — усмихна се Рурк и се засмя високо, когато видя погледа й. Напълно сериозен, той положи ръка на сърцето си и призна, макар и с фина ирония. — Мадам, аз също като вас очаквам с нетърпение женитбата!
„И още как — присмя му се тя на ум. — Такива като него винаги се хвалят на другата сутрин с момиче, които са свалили по гръб през нощта. Похотливец!“
Вратата на пасторската къща се отвори и там се появи скромната жена до високия си, слаб съпруг. Очите на мисис Джейкъбс се спряха ведро на Рурк и примигнаха срещу му в неприкрито удоволствие.
— Ах, мила моя, седнете за малко с хубавия си млад мъж при нас до камината! — настоя тя. — Глътка шери срещу студа ще ни дойде добре на всички преди венчавката.
Шана си помисли, че отдавна вече й беше достатъчно топло, но за да достави удоволствие на милата възрастна двойка, тя пристъпи към Рурк, постави уж случайно ръка на гърдите му и се усмихна мило на ироничния му израз, който с огромно удоволствие би избила от лицето му.
— Рурк, скъпи ми годенико, разреши ми да ти представя милия пастор Джейкъбс и неговата съпруга. Вече ти говорих за тях, нали? Толкова са мили…
Глуповатият брътвеж и на нея й звучеше странно. Под ръката си тя усещаше бавното, постоянно биене на сърцето му — и се запита защо ли сега и нейният собствен пулс така се ускори.
Като мъж, който никога не пропуска шанса си, Рурк с удоволствие подхвана темата и постави ръка на талията й, притисна я нежно към себе си, гледайки в нейните не особено топли очи. Докато в очите на Рурк пламтеше такъв огън, че пламъците му загряваха Шана до дъното на душата й.
— Смея да се надявам, че добрият Питни не е забравил да уреди бракосъчетанието — прошепна той в ухото й, — защото иначе се страхувам, че ще умра, преди да сме станали мъж и жена.
Когато Рурк вече мислеше, че е извоювал победа, понеже Шана се разтапяше в прегръдката му и гърдите й опираха в неговите, Шана доста грубо го вразуми. Шана, която не пропускаше нито едно предизвикателство, сега се прояви като котенце, хванато в капан. Под широките гънки на роклята си тя яростно настъпи Рурк. Лицето му трепна.
— Няма причина за притеснение, любими — изчурулика тя и го настъпи още по-силно. — Отдавна вече всичко е уредено. Но защо виждам болка в лицето ти? Да не ти е зле, съкровище мое? Или отново те измъчва раната? — Тънките й пръсти заровиха между копчетата на жилетката му. — Колко често те умолявах да внимаваш повече за себе си!
Зад стъклата на очилата си пастор Джейкъбс широко ококори очи, тъй като очевидно милейди бе на път да започне да разсъблича жениха си, и то — както той предположи — не за първи път. Лицето на съпругата на пастора се покри с ярка червенина, тя вече не знаеше какво да прави ръцете си и ги кършеше отчаяно.
Междувременно Рурк парира атаката по свой начин, той подгъна коляно и в същото време повдигна крака, на който се бе отпуснала Шана, така че тя се олюля и загуби равновесие. Тя падна с вик върху му, обхвана врата му с ръка, а с другата се вкопчи за ръкава му. Ръцете на Рурк сега здраво обгърнаха талията й; той тихо се изсмя в ухото й, когато тя накрая сгъни отново на крака.
— Спокойно, мила моя, овладей се. Скоро ще сме си у дома — скара се той на невястата си.
Тя се обърна, търсейки помощ от Питни, но той сега тъкмо се бореше с една кашлица, която заплашваше да го задуши.
— Струва ми се, че е вече време да извършим бракосъчетанието — обяви пастор Джейкъбс напълно убеден и погледна неодобрително през стъклата на очилата си.
Рурк тайно си мислеше, че Шана може би наистина бе най-красивото момиче на Англия, но беше също така сигурно, че е и вещица. Той отвърна на пастора:
— Побързайте, Ваше преподобие, изпълнете служебния си дълг, иначе времето до кръщавката ще е много по-малко от обичайното.
Шана широко разтвори уста и смъртният бяс, който бушуваше в сърцето й, взе застрашителни размери. По всяко друго време щеше да е ударила една плесница през лицето на този тип, но в момента тя се чувстваше безнадеждно изложена на произвола на неговите дяволии. Когато на всичкото отгоре от дълбокото гърло на Питни се дочу и доволно кискане, тя отправи на иначе толкова верния си придружител такъв яростен поглед, че той всъщност би трябвало да накара кръвта в жилите му да закипи. Но този път Питни бе прекалено зает с усилието си да се овладее отново.
Церемонията протече бързо и скромно. Не може да не се отбележи усърдието на пастор Джейкъбс, с което той се стараеше да превърне в законно право пред бога и хората всеки грях, на който двойката би могла вече да се поддала. Церемониалните въпроси бяха зададени и потвърдени, както си му е редът; дълбокият и плътен глас на Рурк звучеше уверено и без колебание, той обеща да обича и уважава жена си, докато смъртта ги раздели. Когато Шана повтори обета, почти я задуши мрачното предчувствие за бъдещо проклятие. С неохота очите й се отправиха към малкия златен пръстен, който лежеше върху библията, когато пасторът сега произнесе благословията си над него. Пред нея се появи образът на майка й и как покорно бе отдала живота си на баща й. Докато тази женитба бе един фарс; а беше и грях да се кълнеш в любов пред един осветен пред бога олтар в любов, която изобщо не съществуваше. Беше лъжа и тя сега осъзна проклятието. Колкото и да се опитваше да се овладее, ръцете й трепереха, когато Рурк й сложи пръстена.
— Като божи служител и в името божие — произнесе пасторът — ви обявявам за мъж и жена!
Престъплението бе извършено, надменната Шана бе омъжена. Някъде много отдалеч тя чу пастор Джейкъбс да дава съгласието си за брачната целувка. Но действителността безцеремонно я връхлетя, когато Рурк я пое в обятията си и я притегли към себе си и споменът за угризенията на съвестта, които само преди миг бе изпитала, се изгубиха в бруталната джунгла на необходимостта. Хладно тя отмести ръцете му от тялото си, надигна се на пръсти и целуна съпруга си сестрински по бузата.
Рурк направи крачка назад и набърчи чело. Той всъщност се бе надявал на една примамлива сладка усмивка върху обаятелното личице като малка съставна част от страстна добавка към утвърдителния отговор, очакваше повече от един повърхностен знак на бегло проявена благодарност. Той наистина отдавна бе решил за себе си, че съпругата му има още много да учи по отношение на любовта — оставаше му само да се надява, че часовете, които му бяха отредени, щяха да са достатъчни, за да счупи леда.
— Елате, деца мои! — настоя пастор Джейкъбс със съживена ведрост. — Трябва да се подпишат документите. Освен това се страхувам, че в скоро време пак ще се развихри буря. Чувате ли вече дъжда? — Шана хвърли поглед през прозореца, ново чувство на страх я обзе. Навън се събираха тъмни облаци, превръщаха вечерния сумрак почти в нощ. Още от ранно детство я измъчваше страхът от бури и дори сега, като жена, тя все още не можеше да се пребори с него. Далечен грохот накара душата й да се свие страхливо. Само да не се случеше най-лошото, преди всичко да приключи и да се подпечатат документите!
Отвърнала поглед от вече намокрените от първите дъждовни капки прозорци, Шана се приготви да последва пастора в сакристията, когато една силна ръка я хвана за рамото.
— Погледни ме в очите — прошепна Рурк.
Самоуверено, сякаш бе негова собственост, той прокара пръст по бузата й и златните светлини на очите му се потопиха, без да се съобразяват с опасността, в морскозелените дълбини на погледа й.
— Шана, любов моя, страшно много ще ме наскърбите, ако имате намерение да ме измамите за тази нощ.
Шана поклати глава и навири хубавия си нос.
— Много се съмнявам, че тези почтени хора тук са подготвени да приютят гости за през нощта. Страхувам се, мистър Бошан, че ще трябва да поохладите страстта си, докато не ни бъде отредено място, където няма да ни притесняват.
— А ще ни бъде ли отредено такова място? — настоя той. — Или ще пропилеете времето, докато не ми остане вече нищо?
— Да не би да очаквате, мистър Бошан, че нямам да правя нищо друго, освен да се катурна в първото срещнато легло с вас? — отвърна тя нахакано. — За вас може би лесните завоевания са нещо обикновено, но аз от моя страна намирам дори мисълта за това отвратителна.
— Може би е така, мадам, но сделката, която сключихме, предвиждаше цяла нощ в обятията ми.
— Безсрамен е начинът, по който използвате моето положение — сряза го тя. — Ако бяхте джентълмен…
Рурк тихо се засмя развеселен.
— А вие не използвахте ли моето? Кажете ми, любима моя, кой си разкри така гърдите, че да покори една загубена душа в затвора? Кажете ми, мадам, така ли беше или не? Та коя бе таз мома, която подцени похотливия мошеник, осъзнавайки прекалено добре как той чезне за женска ласка в мизерията на килията си? И ако й беше хрумнало, тя дори би притиснала до нежната си гръд това нещастно псе.
Шана подскочи като ужилена, за да го наругае в диво възмущение, но не успя да намери думи, които да подхождат за такава низост.
Рурк постави пръст под красивата й брадичка и нежно я повдигна, така че устата й се затвори.
— Искате да отречете? — присмя й се той. Очите на Шана се стесниха като котешки зеници.
— Подъл просяк — изсъска тя. — Мястото ви е на бесилото, осквернител на жени.
— Струва ми се, че това вече е уредено.
Шана преглътна. Тя почти бе забравила че е убиец. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите, когато се опита да се отскубне от него, но той я държеше здраво.
Тя се огледа страхливо за Питни, но той стоеше при слугите, потънал в разговор с тях, и тя можеше да привлече вниманието му, само ако направеше сцена.
— Беше глупост от моя страна — промълви тя, запъвайки се — да приемам тази сделка.
Лицето на Рурк бе непроницаемо, но в очите му проблесна нещо заплашително.
— Ах — засмя се той широко. — Сега, след като вече носите моето име, обявявате сделката за нищожна.
Рурк я пусна, вдигна ръка и повика пастора през празните редици от църковни пейки.
— Един момент, пасторе…
Пастор Джейкъбс, който пишеше на масата си брачното свидетелство, вдигна поглед. Сега и Питни се обърна.
— Ваше преподобие — започна Рурк, — както изглежда, моята съпруга би искала сега…
Шана пое бързо дъх и го прекъсна.
— Не си струва да го притесняваме, любими. Ела, нека обсъдим нещата отново.
Пасторът отново се наведе над свидетелствата, но Шана хвана Рурк за ръката и го притисна здраво към гърдите си.
— Вие сте мерзавец — каза тя нацупено.
Кехлибареният огън в очите му грееше по-светъл, почти я изгаряше с жарта си. Мускулите на ръката му се напрегнаха до гърдите й, той се наведе, за да я целуне по бузата. Тогава устните му доближиха устните й.
— Бъдете мила, Шана, сърце мое. Дните ми са преброени, а едва ли ще има хубави между тях. Нека си придадем поне вид на влюбени, дори и да е само заради добрата съпруга на пастора! Опитайте се да проявите малко топлота.
Шана трябваше да си наложи да не се откъсне от него, когато устните му опитаха да я целунат по устата. Но тялото й се сгърчи, като да си припомни мрачно проклятие.
— Трябва да се научиш просто да се отдаваш — предупреди я той.
Тя усети лекия му дъх на устните си.
Ръката му обви талията й. Тя се стегна, но той я притегли властно към себе си. Колебливо приемаше вниманието му, докато той я водеше към сакристията.
Пасторът обстоятелствено изготви свидетелствата и вписа данните в регистъра. Жена му излезе, за да донесе нещо за пиене, и докато те чакаха, Питни както винаги спря мрачния си поглед на мъжа от колониите, който според него се отдаваше на жена си с много повече усърдие, отколкото всъщност би подхождало на връзката им. Ръката, която дръзко бе положил около раменете й, едно бегло докосване на ханша й, едно само наглед случайно докосване по голата й ръка, дълги тесни пръсти, които внимателно и целенасочено я овладяваха. Питни много добре можеше да си представи капана, в който бе попаднала младата му господарка.
— Трябва да побързаме — изръмжа той, — надига се буря. Рискуваме да не можем да тръгнем оттук.
Рурк се вслуша във вятъра, който свиреше около зидовете на църквата. Дъждовни капки се блъскаха в прозорците и се стичаха надолу. Вече бяха запалили свещи, за да прогонят сивите сенки от помещението, Рурк пренебрежително погледна към Питни.
— Ще кажа на господарката ви.
— Махни си пръстите от нея, момко — каза Питни. — Тя не е за такива като теб.
Рурк внимателно претегли думите си.
— Вие сте верен слуга, Питни. Може би прекалено верен. Сега аз съм й мъж.
— Само на книга — отвърна великанът. — И така и ще си остане. Докато умрете.
— С риск да свършите с мен предварително?
— Предупредих ви, момко. Оставете я на мира. Тя е добро момиче и не е от тези, които се срещат в кръчмите, където мъжете търсят развлечения.
Рурк сключи ръце на гърба си и погледна Питни в очите.
— Тя е моя жена, независимо от това какво мислите вие — отвърна той напълно сериозно. — Не искам да споря на място като това, но ще ви дам един добър съвет. Ако имате намерение да спрете желанието ми да изразя на Шана моето внимание, то по-добре вадете пистолета си веднага и да свършваме с това. Аз вече нямам какво да губя, но за Шана си струва да премеря силите си с вас.
С тези думи той се извъртя на пета и закрачи към прозореца, втренчи се в шибаната от дъжда земя навън и остави Питни потънал в мисли.
И Шана наблюдаваше новия си съпруг. Той притежаваше онази тиха бдителност на котка или на вълк, изпълнена със сила, застрашаваща всеки момент да изригне, макар и да изглежда за момента укротена. Веднъж по време на пътешествията си тя бе видяла голяма черна пантера, сега той й напомняше за нея, когато се обърна към нея и се насочи към нея с твърда, но елегантна походка и дори и в притеснението си тя не можа да не погледне с възхита благородната фигура, която той показваше под изящните си дрехи.
Тя го бе описала на шивача като строен и мускулест с широки рамене, тесни хълбоци, тясна талия, без корем и видя със задоволство, че резултатът бе наистина съвършен. Да, действително, ако добрият шивач бе прекарал тегелите само малко по-навътре, дрехите му вече сигурно щяха да бъдат безсрамни. Но така те му стояха като втора кожа и…
Издъно ужасена, Шана осъзна къде бе попаднал погледът й. Тя повдигна очи — но само за да забележи, че Рурк я бе наблюдавал нежно, забавлявайки се, което правеше нещата още по-лоши. Той пристъпи до нея и й пошепна, така че само тя да може да го чуе:
— Любопитството на млада невеста, нали?
Слисването я накара да се изчерви, но когато се опита да се извърне, ръката му премина по талията й и тя леко се сгърчи, когато усети, че гръдта му се притиска до раменете й.
Дълбокият му глас я разтърси до мозъка на костите й.
— Изглежда, че в деня на сватбата ни доста ще се измокрим.
Но мислите на Шана, разбира се, не бяха заети с времето навън, а с бурята, която бушуваше в душата й. Нажежена до бяло, стрелата на съмнението се бе врязала в самоувереността й; изведнъж тя вече не бе съвсем сигурна дали е дорасла наистина за такъв мъж като Рурк Бошан.
(обратно)ГЛАВА ТРЕТА
Свидетелствата бяха издадени, свидетелите бяха подписали, сега бе ред на Рурк. Шана затаи дъх: бе пропуснала да се увери своевременно дали Рурк може да напише името си.
Притеснението й се оказа напразно. Рурк се подписа бързо и ловко.
Когато и Шана прокара перото по пергамента, пред очите й попадна един ред: „… трябва да обичаш съпруга си, да го уважаваш и да му се подчиняваш.“ Съвестта й изкрещя предупредително, но тя брутално я задуши.
Едва що бе изписала последната буква от името си, когато проблесна една светкавица и потопи вътрешността на църквата в призрачна белота. Гърмът ядно се строполи надолу, заплаши да разбие прозорците, разтанцува керемидите по покрива.
Спомняйки си за лъжата, която току-що бе подписала, Шана се вторачи в пергамента, подскочи и изпусна перото, сякаш изведнъж я бе опарило. Бурята сега връхлиташе от всички страни, поривистите дъждовни ветрове се сгромолясваха върху църквата, а вятърът виеше като вещица през мрачното сиво на умиращия ден.
Пастор Джейкъбс притегли Шана настрани.
— Изглеждате угрижена и възбудена, дете мое. Съмненията си имат и добрата страна, но аз искам да ви кажа нещо, което да вземете с вас по пътя си. След всичко, което видях днес, аз твърдо съм убеден, че вие имате божията благословия и вашето щастие ще е завинаги знак за божията воля. Моите молитви ще ви съпътстват винаги, дъще моя, защото съпругът ви изглежда добър млад човек и без съмнение ще се отнася към вас добре.
Настина думите на пастор Джейкъбс не бяха много подходящи да възвърнат на Шана душевния покой. Тя почти се страхуваше, че лицето й може да издаде колко е объркана душата й. Но за щастие той си тръгна, не забелязвайки сърцераздирателното й объркване, и се приготви да събере междувременно подпечатаните свидетелства, на които мастилото най-сетне бе изсъхнало. Той ги сгъна внимателно, завърза около тях една аленочервена панделка и ги предаде на Рурк.
— Последно, преди да си тръгнете — съпругата на пастора сияеше, носейки една табличка с добре напълнени чаши. — Глътка шери, което ще ви стопли по пътя.
Шана посегна към чашата като замаяна и я поднесе, треперейки, към устните си, но спря, щом Рурк я погледна и вдигна от своя страна чаша.
— За нашия брак, любов моя. Да е вечен и плодоносен!
Шана го погледна над ръба на чашата. Най-много мразеше в него това самодоволно, надуто изражение, което лицето му показваше твърде често. Как жадуваше да го постави най-сетне на мястото му!
До тях жената на пастора бъбреше със задоволство с Питни, възхищаваше се на брачната церемония, сякаш пастор Джейкъбс никога не бе извършвал по-красива; междувременно Питни гледаше мълчаливо зад главата на ниската жена към младата двойка. И предвид здраво стиснатите устни на Шана се питаше какво ли още щеше да се случи.
Рурк изпъна един пръст, повдигна леко чашата на Шана до устните й и изрече с много плам в очите:
— Пий, сърце мое, трябва да вървим.
Жената на пастора донесе палтата. Рурк помогна на жена си да облече подплатеното с кожи наметало, докато небрежно си наметна през рамо своето. После поведе Шана към вратата. Питни вече бе минал отпред. Казаха си последни думи за сбогом, пасторът отново им пожела щастие и ги благослови, после трябваше да се престрашат и да излязат в бурята.
Питни изтича напред, за да отвори вратата и да смъкне стъпалата на каретата. Слугите вече стояха на капрата, свити под плющящия дъжд. Питни махна на младата двойка, но когато Рурк и Шана излязоха на открито, силен порив на вятъра плисна студен дъжд в лицата им. Тя се вкопчи, затаила дъх, в Рурк, а той се опита да я предпази с наметката си. После я взе в силните си ръце и затича колкото сили имаше към каретата. Питни ловко хлопна вратата зад тях и се настани на седалката срещу им.
— В селото има кръчма — изпухтя той. — Там бихме могли да вечеряме.
— Да вечеряме? — попита Рурк.
— Естествено — кимна Питни. — Освен ако не искате да се върнете на празен стомах в затвора си.
Погледът на Рурк се отправи към Шана, която седеше съвсем мъничка и тиха в своя ъгъл. Каретата подскачаше по размитите следи на селския път. Светкавици проблясваха и гърмът отекваше от хълмовете при всеки грохот на мълниите. Шана ужасено придърпваше широките гънки на палтото си. Само Питни осъзнаваше притеснението й.
— Още тази нощ ли ще се върнете в Лондон? — Рурк се обърна с въпроса си към Питни.
В отговор получи изръмжаването му:
— Разбира се.
Рурк известно време претегляше отговора, а после попита:
— Защо не останете през нощта в тази кръчма? До Лондон има повече от три часа.
— Достатъчно за тази нощ — отвърна Шана остро.
— Както изглежда, откакто пастор Джейкъбс не бди над вас, сте си възвърнали доста от смелостта.
И действително Шана сега се отдаде на дълго потискания гняв:
— Дръжте си езика зад зъбите, надут пуяк такъв, защото иначе ще насъскам Питни срещу вас.
Питни обаче си нахлупи още по-ниско триъгълната шапка и се облегна назад, сякаш да подремне. Очевидно господарката му отново бе в състояние да вземе нещата в свои ръце.
Рурк хвърли бърз поглед към своя тромав спътник, после плъзна ръка към Шана. Тя се стъписа и се възпротиви, когато той се опита да хване ръцете й, лежащи в скута. Усмихвайки се, той издърпа насила едната й ръка на половината път до устните си.
— Вие сте красиво цвете, мадам, но този ви бодил хей там — той посочи с поглед към Питни — много ме притеснява. Да, мадам, вие действително сте нежна шипка, която ме примамва и чака да я откъсна, но ръката, която си позволява твърде безгрижно да посегне към вас, среща само множество остри бодли. — Той леко се засмя, това само увеличи антипатията у Шана, а после притисна устни към едно местенце, малко по-горе от тясната й момчешка талия. — Но всеки, който знае как да се грижи за градината, не бива да се страхува от убождане. Ръката му внимателно посяга към цвета и нежно пречупва стеблото, което го носи, и цветето завинаги е негово.
Шана отдръпна рязко ръката си. Без да разбира какво е намислил пак, тя отново отправи яда си към широката иронична усмивка, която той непрекъснато излагаше на показ, сякаш непрекъснато й се подиграва. Този човек не знаеше ли що е гняв? Да бе вдигнал поне веднъж ръка да я удари — тогава Питни най-сетне щеше да може да я освободи от този убиец, тогава щеше да му се наложи да прекара остатъка от пътя окован на капрата…
Рурк се бе навел над нея, за да наблюдава нагло лицето й. Изведнъж каретата подскочи и Рурк почти падна върху нея. Шана изпищя страхливо и повдигна ръка, за да отбие неговото нападение. Но Рурк се опря с едната си ръка на нейното бедро и дългите му пръсти я погалиха, дали нарочно или случайно, през копринената рокля на едно място, което досега нито един мъж не бе посмял да докосне.
— Махнете си ръцете! — изкрещя Шана, треперейки от възмущение, и с всички сили го блъсна в раменете. — Опипвайте си вашите курви в затвора, ако искате.
Питни бе втренчил поглед в нея, докато тя си оправяше отново полите.
— Къде е тая кръчма най-сетне? — попита тя злобно. — Ще стигна ли до нея, преди да ме измъчат тук до смърт?
— Успокойте се, момичето ми — изкикоти се Питни. — Ще стигнем там навреме.
Пътуването до кръчмата продължи само няколко минути, но на Шана й се стори цяла вечност. Дори под бдителния, макар и не толкова строг, поглед на Питни, близостта — да, вече дори самото присъствие — на нейния съпруг й се струваше задушаващо. Наистина тя осъзна доста уплашено колко опасна бе измамната игра, която играеше.
Най-сетне каретата спря пред кръчмата. Времето се беше влошило. Табелата на кръчмата диво се люлееше от вятъра, дърветата се огъваха. Слугите, напълно изложени на дъжда на капрата, бързо се скриха в кръчмата и оставиха Питни да се погрижи за техния затворник.
При слизането Рурк добре си загърна врата с наметката, нахлупи ниско шапката си. Когато Шана се появи на вратата, той я вдигна на ръце и я понесе сигурно — макар тя възмутено да протестираше срещу това нахалство — между локвите към къщата.
— Много си позволявате, сър — сряза го тя и същевременно здраво стисна ръце около врата му, когато той се престори, че ще я изпусне. Питни, както винаги, бе плътно зад тях и спираше с великанското си тяло силния вятър, докато накрая достигнаха до входа. Неясната светлина на един фенер, който висеше пред портата, освети дивата погнуса по лицето на Шана.
— Никога в живота си не съм била така изтезавана — беснееше тя. — Пуснете ме най-после!
Рурк послушно издърпа едната си ръка изпод коленете й, така че тя успя да стъпи на крака, но с другата продължаваше да я притиска към гърдите си. Тя ядно се отдръпна от него и видя с ужас, че част от корсажа й се е закачила в неговото копче.
— Вижте какво направихте! — проплака тя.
Не бе възможно да направи нито крачка назад! Той стоеше пред нея с разтворени крака, тя бе завързана за него — и трябваше да стои между краката му или роклята й щеше да се разкъса. Усещаше яките му бедра плътно до своите, чувстваше се унизена и компрометирана. А това, че той продължаваше да я прегръща с едната си ръка, че лицето му се навеждаше надолу към нейното, че топлият му дъх я галеше по бузата — всичко това не й помагаше да се овладее. Трескаво се опитваше да освободи роклята си от проклетото му копче, но треперещите й ръце само още повече объркваха нещата. Тя отчаяно въздъхна. Рурк отстрани пръстите й.
— Оставете ме аз да свърша това — засмя се той.
Като че нещо задуши гърлото й, а бузите й пламнаха, когато пръстите му се докоснаха до нейните гърди и уж невинно се отъркваха в зърната им, все използвайки претекста, че освобождава копчето от неговите окови. Това не можеше да се изтърпи ни секунда повече.
— Дръвник такъв загубен, престанете! — разкрещя се тя и движена от ядно нетърпение, грубо го отблъсна.
Рурк се олюля назад, роклята й се скъса и Шана извика ужасено. Дантелата и част от копринената подплата беше поддала, парченце дантела все още висеше по копчето на Рурк. Шана вбесено бе втренчила поглед към гърдите си, сега само тънката батиста на ризата прикриваше незадоволително гръдта й. Кръглите й гърди дръзко напираха през фината, прозрачна тъкан, а меките кръгли зърна сякаш жадуваха да излязат навън. На светлината от фенера, която проблясваше златиста по сатенената кожа, това за Рурк бе изключително възбуждаща гледка, тъй като неговият строг живот в килията не му предлагаше много по-развлекателни неща от неговите фантазии. Устата му изведнъж пресъхна, дъхът му спря в гърлото, той се бе вторачил жадно в сочните зрели гърди пред себе си и бе необходимо огромно усилие на волята, за да забрани на ръцете си да ги докоснат.
— Изкуфял глупак! — беснееше Шана.
Викът й привлече Питни, който още не разбираше какво става.
— Не! — задъхваше се Шана и се обърна с гръб към него, придържайки разкъсания корсаж.
Питни се отдръпна няколко крачки назад, за да спести на господарката си неприятното чувство. Шана пъхна разкъсаното парче в ризата, което естествено я придърпа надолу и сега гърдите й бяха още повече изложени на показ, отколкото при първото разкъсване. Но това за Рурк бе ново мъчение и той почти се задушаваше от тази гледка. Неговите погледи я пърлеха по голата кожа, той жадно всмукваше вида на нейните бухнали заоблености, сякаш се страхуваше, че може всеки миг да ги изгуби от поглед. Зяпали я бяха вече много мъже, но Шана досега никога не бе имала чувството, че буквално я поглъщат с поглед. Страстно желание гореше в златните очи на Рурк, секваше й дъхът и тя успя само — но не така злобно — да промърмори:
— Ако имахте поне малко чувство за благоприличие, щяхте да се обърнете!
— Шана, скъпа — произнесе той със строг тон, — няма да живея още дълго. Сериозно ли искате да ми забраните да погледам тази красота?
Странно, лошото й настроение изведнъж изчезна. Тя тайно го погледна отстрани. Неговият дързък поглед разбуждаше дълбоко в нея чувства, които тя в никакъв случай не смяташе за неприятни. Въпреки това тя сега се скри плътно зад палтото си.
Настъпи миг мълчание. Рурк се бореше с чувствата си, а накрая попита:
— Може би бихте предпочели да се върнете обратно в каретата?
— Този ден не ми донесе много утешителни неща, телесно или духовно, а позорът ограбва и последните ми вътрешни резерви — отвърна Шана с внезапен порив на откровение. — Защо тогава да не се насладя на последната частица гордост, която още ми е останала?
В очите на Рурк проблясваше дяволито веселие.
— Бъдете милостива с мен, Шана. Вие сте светлината и любовта на моя живот.
Шана повдигна красивата си брадичка.
— Ха! Вие сте чудовище и един дявол знае колко светлини и любови сте имали вече, защото аз сигурно не съм първата и единствената.
Рурк галантно й задържа вратата, за да мине.
— Първото не бих искал да отричам, защото още не ви познавах тогава. Но вие със сигурност сте моята единствена любов и ще останете единствената ми любов, докато съм жив. — Погледът му бе съвсем сериозен. — Никога не бих изисквал от съпругата си повече, отколкото самият аз бих могъл да й дам. Уверявам ви, мадам, че няма да измине нито ден, без в мислите си да съм с вас.
Разкъсвана между нежната топлота в погледа му и прямите му думи, Шана не намери какво да отговори. Той бе така различен от всички останали мъже, които познаваше. Никога не губеше доброто си разположение на духа, когато тя се опитваше да го нарани, дори да го засегне. Напротив, отговаряше й с комплимент. Къде ли беше границата на неговото търпение?
В кръчмата изчака търпеливо, докато той свали прогизналото си палто и шапката си — за един миг тя отново изигра ролята на покорната съпруга. С леко положена ръка на талията й той я отведе до една маса, която Питни бе избрал — в един тъмен ъгъл, без възможности за бягство.
Хедли и Крадок вече бяха седнали на голямата маса в центъра на кръчмата, но иначе тя беше празна: явно бурята бе принудила постоянната клиентела да си остане вкъщи. В камината весело пукаше огън, хвърляше сенки чак до тавана и даряваше на мокрите до кости гости топлина. Питни седна на голямата маса в средата при двамата слуги на голяма чаша кафява бира, не без да хвърли на Рурк още един предупредителен поглед.
Рурк, безкрайно облекчен, че може да седи сам в ъгъла с младата си невеста, зачака вечерята в спокойно разположение на духа. Сочно печено, хляб, зеленчуци и тежко вино бяха сервирани на младата двойка. Междувременно Шана установи, че апетитът й далеч не бе така голям, както бе заявила. Рурк стоеше прекалено близо до нея. Никога не бе срещала мъж, който да е така настойчив и целенасочен като този, който твърдеше неотклонно, че бил неин. Дори и сега, когато той се облегна назад в стола си, за да я съзерцава по-добре, тя без усилие разгада мислите му. За да избегне въпросите му, тя му зададе свои.
— Момичето, в чието убийство сте обвинен, кое беше? Ваша любима ли?
Рурк повдигна вежди.
— Шана, мила моя, това ли трябва да е тема на нашата сватбена вечеря?
— Любопитна съм — настоя тя. — Не искате ли да ми кажете? Защо извършихте това? Изневеряваше ли ви? Ревност ли ви подтикна към това убийство?
Рурк облегна ръце на масата, поклати глава и горко се изсмя.
— Ревност? Към една камериерка, с която едва ли съм разменил и дума? Ах, скъпа Шана, дори не знам как се казва и тя без съмнение е имала преди мен много други мъже. Аз просто си седях в кръчмата на онази странноприемница, в която тя работеше, а тя заряза някакъв друг мъж, за да седне на моята маса. И ме покани в стаята си…
— Просто така? Искам да кажа, нямаше ли между нас нищо друго? Никога ли преди не я бяхте виждали?
Рурк бе втренчил поглед в чашата си и бавно накланяше виното насам-натам.
— Тя видя парите в кесията ми, когато платих за вечерята си. Това бе достатъчно, за да се сприятели с мен.
Горчивият тон на гласа му би могъл да издаде на Шана много, ако тя само би могла да го разбере.
— И вие съжалявате, че сте я убили, нали? — продължи тя да дълбае.
— Да съм я убил? — Той се изсмя. — Та аз дори не съм сигурен, че съм лежал в едно легло с нея, още по-малко, някога да съм я докосвал с ръка, независимо по какъв начин. Тя взе кесията ми и всичко друго, не ми остана нищо друго освен панталоните ми, за да посрещна войниците, които сутринта ме измъкнаха от леглото. Тогава ме обвиниха, че съм я убил, защото била носила в утробата си моето дете, но бог знае, че това не е истина. Невъзможно е дори и само заради това, че бях в Шотландия и пристигнах едва този следобед, уморен от пътя, и наех една стая в същата тази странноприемница. А тази курва никога не съм виждал. Но бях закаран на съд, лорд Хари, както се нарича, ми даде само миг, за да се защитя. След това ме обвини в лъжа и ме хвърли в затвора, докато решал моя случай. Убийство, реши той, защото не съм искал да се оженя за тази жена. Нима наистина човек може да си помисли, че това е възможно, като вземе предвид всички копелета по света? Като че ли за мен не би било играчка да избягам от Англия? Или дори още по-лесно, да избягам от стаята й, преди кръчмарят да влезе сутринта? Но като последния дръвник, хванат от гората, аз съм бил спал в нейните чаршафи, докато настъпи денят. Кълна се в бога, че не съм я убил! Знам, че не съм бил аз.
Той ядно лисна виното в устата си и бутна чинията настрана.
— Но как така не си спомняте какво се случи? — попита Шана тихо.
Рурк се облегна в стола си назад и вдигна рамене.
— Ах, колко пъти съм мислил за това и въпреки всичко още не съм наясно със себе си.
Всички виновни твърдят, че са невинни, помисли си Шана презрително. Той вероятно не казваше истината. Само един луд би могъл да забрави, че я е убил. А тя не вярваше Рурк Бошан да е луд. Междувременно й се стори по-разумно да смени темата, защото все пак осъзна как го потискаше това. Той отново й напълни чашата с мадейра и една глътчица отпусна малко напрежението в нея, тя счете, че в общи линии би могла да се поздрави с протичането на деня. Досега всичко бе протекло така, както го беше обмислила в плана си. Почувства се почти ведра.
— А ти, любима Шана — попита той.
— Ах — засмя се тя нервно, — какво по-точно ви интересува?
— Например защо си мислехте, че трябва да се омъжите непременно за мен, когато можехте да имате всеки мъж, когото пожелаете.
— Но не съм пожелала никого. А баща ми е див като бик. Той дори майка не би попитал дали й е приятен като мъж.
Тя се изкикоти, когато Рурк й отправи един скептичен поглед, а после се изсмя нагло, сякаш е разбрал.
— О, не, не е това, което си помислихте. Не, той просто съобщил на майка без заобикалки, че ще се ожени за нея или — ако тя се противи — набързо ще и отвлече. Аз съм се родила след достатъчно дълъг период от време след сватбата.
— А майка ви какво мислеше за това?
— Ах, тя бе убедена, че слънцето се върти заради Орлан Трейхърн. Тя го обичаше от все сърце. Но той въпреки това си остана цял живот същия. Дядо ми е обесен като уличен разбойник.
— Тогава поне имаме нещо общо — забеляза Рурк сухо. Настъпи миг мълчание. После той каза, сякаш между другото: — Имате ли намерение да спазите вашата част от сделката?
Изненадана от неочаквания въпрос, Шана търсеше какво да отговори.
— Аз… — започна тя — аз…
Рурк сложи ръка на облегалката на стола й, наведе се към нея, нежно я целуна по ухото и прошепна:
— Не бихте ли могла, за тази само нощ да се престорите, че ме харесвате?
От топлия му дъх тя настръхна и слаба възбуда я загъделичка по гърдите. Това е от виното, помисли тя, защото сетивата й се олюляваха, опиянени от страст.
— Толкова ли е трудно да си представите, че сме току-що бракосъчетани любовници? — подмамваше я Рурк, а дъхът му галеше врата й, ръката му се отпусна около раменете й, а устата й прие влажните му, полуотворени устни. Тя се бореше, опитваше се да избяга. Толкова много вино ли беше изпила, че сега бе така замаяна? Какво ставаше всъщност с нея? Тя не бе нито пияница, нито момиче с леко поведение — тя бе, бог да й е на помощ, девственица!
Той притисна устни към прелъстителното ъгълче на устата й.
— Ще съм много нежен и внимателен — прошепна й той, сякаш можеше да чете мислите й — Позволи ми да те имам, Шана, и да те любя, Шана, така те желая. Разреши ми да те докосвам… да те взема…
— Мистър Бошан — задъхваше се тя и се откъсна от целувката му, — със сигурност не възнамерявам да ви се отдам тук, в тази кръчма, за общо удоволствие. Пуснете ме, иначе ще изкрещя!
Тя скочи и заповяда, викайки, към другите:
— Време е да тръгваме!
В следващия миг тя вече беше на вратата.
Рурк посегна към наметалото и шапката си и когато застана зад Шана, по стъпките му вече вървяха Питни и двамата слуги. Без да обръща внимание на локвите и на проливния дъжд, Шана се втурна към каретата. Рурк се опита да я последва, но бе задържан, защото Питни бе започнал спор с кръчмаря, а искаше и Рурк да е до него. Накрая Питни хвърли на кръчмаря добре натъпкана кесия и пусна Рурк към каретата.
Измокрена до кости, треперейки от студ и от надигналите се в нея чувства, Шана се бе свила на меката седалка. Но все пак й се бе удало да получи искра от кремъка с треперещите си пръсти и да запали фенера в каретата.
Рурк се качи, Питни вдигна стъпалото и се опита да влезе, но Рурк му препречи входа.
— Нямате ли никакво съчувствие, човече? Едва от няколко часа съм женен и още преди края на седмицата ще бъда обесен — пътувайте със слугите!
Преди Питни да успее да протестира, Рурк му затръшна вратата под носа.
Е, Питни не беше човекът, който се подчинява на един дързък денди, който страстно си пада по господарката му! Още по-малко сега! Той разтвори вратата с такава ярост, че тя изскърца по пантите. Шана скочи.
От своя с страна и Рурк не се оставяше така лесно, той отново препречи с ръка входа. Ръката на Питни посегна да измъкне жениха от каретата — и в този миг Шана изпищя. Това естествено не бе от страх за нейния съпруг, по-скоро неприятно й бе присъствието на кръчмаря и жена му, които зяпаха към тях!
— Остави, Питни, качи се на капрата! — заповяда тя тихо, но настойчиво. Питни хвърли един поглед през рамо и разбра причината за притеснението й. Той се отдръпна и си оправи жилетката.
Рурк се засмя жизнерадостно.
— Така е добре, момко. Но сега не зяпайте повече. Побързайте, да можем най-сетне да отпътуваме.
Питни внезапно повдигна силната си брадичка, студеният дъжд се стичаше по лицето му, но това малко го засягаше. Сивият му проницателен поглед измерваше Рурк.
— Ако имате дебелоочието да й причините болка…
— Недейте така, човече — засмя се Рурк, — да не съм глупак? Привързан съм към малкото време, което ми остава още. Имате думата ми, че ще отнасям към момичето с обожание и респект.
Погледът на Питни още повече помръкна. Стори му се, че думите на Рурк допускат твърде много тълкувания. Но Шана се страхуваше от сцена толкова близо до църквата, която би могла да стигне до ушите на Ралстон.
— Тръгнете най-сетне, Питни — предупреди го тя. — Иначе бихте могли още сега да провалите плана ми.
Питни най-накрая отстъпи. Той каза последно на Шана, макар без съмнение думите му да бяха отправени към Рурк:
— Ще залостя вратата, така няма никакъв шанс да избяга.
— Побързайте тогава — предупреди го Шана пак — и внимавайте кръчмарят и жена му да не забележат нещо.
Най-сетне каретата затрополи по калните пътища към Лондон. Дъждът чукаше монотонно по тавана, заглушаваше всеки друг шум, а фенерите бяха само мътни блуждаещи огньове в абаносовия мрак, през който препускаше каретата. Макар и луксозната вътрешност да предлагаше топлина и уют, Шана не се чувстваше добре. Бягството й към каретата беше суетна лудория, обувките й бяха мокри, чорапите влажни до под коленете, мокрите поли лепнеха студени по глезените й. Не й помагаше много това, че се бе завила плътно в палтото си, то бе влажно и зъбите й зиморничаво тракаха.
— Но ти трепериш, сърце мое! — забеляза Рурк, хвана ръката й и се доближи до нея.
— Непрекъснато ли трябва да откривате очевидното! — отвърна тя кисело и се сви още по-навътре в ъгъла. И после: — Краката ми са така студени.
— Тогава нека ги стопля, любима!
В думите имаше сянка от присмех, но преди тя да може да се противопостави, той вдигна краката й в скута си. Побутна назад мокрите поли и свали подгизналите обувки. Лек вик се изплъзна от устата й, когато ръцете му посегнаха към коленете й и ловко смъкнаха надолу жартиерите и чорапите. После той хвърли мокрите вещи на пода, пъхна краката й под дрехите си, привлече палтото върху скута си и краката й, така че те почиваха добре покрити и на топло. С едната ръка той държеше стъпалата й, а с другата масажираше нежните пръсти под палтото.
Нежната интимна загриженост, която й оказа Рурк, неочаквано отведе Шана по една още невървяна пътека. Но и никога преди не бе била сама заключена с някой мъж сред четири стени. На много лордове и джентълмени с име и положение тя наистина бе била внимателна и желана домакиня, но винаги с подобаващ ескорт. Но наистина досега не бе срещала и авантюрист от колониите. И сега изведнъж всичко бе така различно: мъжът, с когото се намираше в интимно усамотение, дори можеше да предяви претенцията, че й е съпруг — макар и това положение да бе твърде скорошно. Както и да е, прекалено бе силно изкушението да изпробва какви чудеса могат да предизвикат женските й прелести. Дори и само върху един примитивен прериен дървеняк, който — и за това не биваше да се страхува от опасност в бъдеще — скоро щеше да поеме пътя към бесилото.
Ръцете все още бродеха съзнателно, безцелно между коленете и глезените й и я стопляха. Устните й се изкривиха в усмивка, а тя почти незабележимо се движеше насам-натам по тапицерията. Палтото й бе отворено до ханша — което тя сякаш не забелязваше — и тя скръсти ръце под гърдите си, с което притисна гърдите си нагоре, докато те едва ли не се освободиха от разкъсаната тънка риза. Тя видя как очите му се плъзнаха по тялото й, усети как плътта му се втвърдява под нейните бедра, как туптенето в неговите бедра под краката й видимо се усили. Но гласът му наистина не издаваше, че нещо го душеше в гърлото.
— Сега по-топло ли ви е, мадам?
— О, да, разбира се — въздъхна Шана, притвори очи, отпускайки глава назад, което — както тя правилно предположи — разкри пред погледа му нежната елегантна извивка на шията й. Всеки миг той щеше да й каже колко много я желае, щеше да се опита да си изпроси от нея брачното право и тя щеше да го води за носа, докато дойде моментът за раздяла. Наистина красива игра. През ресните на почти затворените си очи тя го наблюдаваше напрегнато.
Но той само пъхна ръка в джоба на палтото си и извади свидетелствата, завързани с алената панделка.
— Брачните документи — каза той. — Ще са ви от полза. Как иначе ще докажете, че носите моето име?
Шана се изправи някак разочарована — и се опита да ги вземе. Но той не й ги даде.
— Но, мадам — засмя се той, — още не сте ги заплатили.
Шана бе вперила ужасен поглед в него. Щеше ли той да ги разкъса, ако не му се отдадеше? Да разпръсне парченцата по разкаляните пътища?
— Рурк? — попита тя слисано и дръпна краката си от скута му. — Наистина ли бихте…?
— Мадам, сключихме една сделка — напомни й той най-безсрамно, а очите му обладаваха тялото й. Тя вече се подготви за най-страшното.
— Никога не би ми хрумнало да подложа на съмнение вашите откровени намерения или пък честната ви дума. — Той плесна документите по коляното си, сякаш трябваше да премисли нещо. — Една целувка — обяви той най-накрая, — изпълнената с обич целувка, която влюбената съпруга дарява на мъжа, с когото се е бракосъчетала току-що. Това прекалено висока цена ли е, мадам?
Малко облекчена, тя отново се овладя, повдигна палтото си, за да се прикрие от бродещия му по нея поглед, и бе само леко кисела, защото коленете й отново и отново се изплъзваха към бедрата му.
— Е, добре — изрече тя с неохота. — Щом настоявате. Прекалено съм слаба, за да ви изтръгна документите. — Тя леко се приведе напред. — На ваше разположение съм, сър. Готова съм.
Тя затвори очи и зачака, той се засмя — и тя отново отвори очи. Той не се бе помръднал. Напротив.
Небрежно отхвърли палтото си, разкопча си жилетката и се облегна удобно назад.
— Мадам, — усмихна й се той, укорявайки я, — ние току-що се разбрахме, че вие ще ме целунете — а не обратното. Имате ли нужда от помощ или от съвет?
Шана бе бясна. Да не би да я мислеше за някоя прислужница? Е, добре, тя ще го целуне така, че да си спомня тази целувка до гроба!
Тя се изправи на колене, облегна се с ръка на рамото му — погледът му отново пробягна по нея, там, където тя бе заложила капан за, него. Той щеше да се гърчи под нея в безкрайна неудовлетвореност! Пръстите й леко погалиха тила му, когато тя се доближи. Но той внезапно вдигна поглед и я погледна предупредително.
— Постарайте се да го направите наистина добре. Сигурно ви липсва опит, но имайте предвид, че когато съпругата целува своя мъж — тя трябва да стопи с жар неговата гордост, а това не може да стори една срамежлива братска целувчица.
За един миг й се щеше да забие нокти в хилещото се лице, но вместо това тя само изсъска:
— Да не би да мислите, че никога не съм целувала мъж?
Шана се наведе още по-напред, гърдите й се притиснаха в неговите, тя събра цялата си фантазия на помощ, наведе полуотворени устни и ги прокара бавно и горещо по неговата уста. Тя широко отвори очи, когато устата на Рурк се отвори под нейната, вкопчи се в устните й и езикът му проникна в нея. Ръцете му обгърнаха тялото й и почти я задушиха в прегръдката си. Светът на Шана се олюля и когато той бавно се извърна — с глава на раменете му — тя се озова наполовина под неговия скут. Настойчива, искаща, безогледна бе устата му, ограбваща дъха й, както и самообладанието й. Завладяна, Шана се остави да я понесе дивият бяг на сетивата. Тя усещаше под тънката си риза топлината на неговите твърди мускули, как гръдта му се напряга под допира от нейните гърди и как под разтуптяното й лудо сърце бие неговото.
Лицето на Рурк бавно се отдръпна назад. Треперейки с цялото си тяло, Шана се помъчи да се овладее и въздъхна. Тя се опита да се освободи от неговата хватка и седна на скута му.
— Сделката сега приключена ли е, милорд? — попита тя с несигурен глас.
Рурк й подаде безмълвно свидетелствата, тя ги постави на сигурно място в маншона си. Сега с удоволствие би слязла бързо от скута му, но ръката около ханша й я държеше здраво и тъй като и обръчите на кринолина й пречеха, тя не би могла да се отскубне напълно от неговата хватка. Погледът й потърси златната жар на очите му.
— Изпълних ли моята част от сделката? — попита тя още веднъж.
— Що се отнася до предаването на тези документи — да. Но сега бих искал да поговорим за главната ни сделка, за пакта, който сключихме в моята килия.
Шана се изправи в ръцете му — но те я държаха здраво обгърната, притиснаха я към сърцето му и той дрезгаво прошепна на ухото й:
— Не можете ли да си представите какво е да си затворен в малка мрачна килия, да преброиш хиляди пъти камъните, докато научиш наизуст дължината, височината на всеки; дните, които са отминали, да виждаш само като изчегъртани в стената чертички и да знаеш, че следващият ден няма да е нищо повече от една чертичка, че всеки миг те отнася все по-близо до бесилото, до тази примка, която ще се стегне около врата ти, и ти се питаш безпомощно всеки ден, дали болката ще е ужасна, или ще премине бързо — да, Шана, можете ли да почувствате какво е това? И тогава изведнъж като светкавица в този тесен, мрачен свят навлиза красота като вашата и носи мечтата за една надежда. Да, Шана, великолепна моя съпруго, още в килията си жадувах за вас — и сега ви се кълна: още преди тази врата да се отвори отново, вие ще сте станали напълно моя!
И Рурк вече бе пъхнал ръка под полите й, пареше я високо горе между бедрата. С вик тя впи ноктите си в неговата ръка — но пръстите на другата му ръка вече освобождаваха връзките на гърба на роклята й.
— Рурк! — извиваше се и тя избута ръката му настрани.
Като по чудо броят на ръцете му сякаш се умножи, тя ги усещаше сега навсякъде по тялото си. И както се извиваше и бореше, роклята й се бе изхлузила под нея и сега лежеше с оголен задник на неговите хълбоци, а през коприната на неговата одежда слабините му напираха към нея. В същото време ръцете му се освободиха окончателно от нейната защитна хватка, плъзнаха се но ханша й и го притиснаха здраво към него.
— Сър, вие не сте джентълмен! — задъхваше се тя възмутено.
— Та как можете да очаквате, че ще срещнете джентълмен в затвора!
— Вие сте мошеник! — проплака тя и отново започна да се бори с ръцете му.
Рурк се засмя тихо и горещият му дъх погали шията й.
— Аз съм просто един съпруг и съм изпълнен от горещото желание да изпълня съпружеските си задължения.
Тя се опита да достигне до прозореца, да го отвори и да изкрещи, но напразно. Сега ръката му лежеше на покритата й гръд: ръката й като сокол литна през въздуха и в пълния си полет беше спряна току пред неговото ухилено лице. Бе я хванал здраво, но внимаваше да не й причини болка и без особено усилие постави двете й ръце зад гърба. Шана си пое въздух, за да превърне бясното си възмущение във вик, но устата му вече се притискаше към нейната. Сетивата й се извиваха по една все по-бързо извиваща се спирала, главата й още се противеше да потъне напълно в омаята на неговата целувка.
— Рурк! Почакайте! — простена тя тихо, когато устните му най-сетне я оставиха. Пръстите му сега развързваха връзките на ризата й, освобождаваха гърдите й.
— Не, Шана — сега ще ми се отдадеш, сърцето ми! — промълви той с тих глас в горещото й ухо. Лицето му се наведе и устата му прокара палеща следа по нейните гърди, разпали вътрешността й.
— О, Рурк! — стенеше тя шепнешком. — О, не… моля. — Не можеше да си поеме по-дълбоко дъх. — О, Рурк… о… престанете!
Горещината я завладяваше, кожата й сякаш гореше отвътре. Ръцете й сега бяха свободни, но вече не можеха да правят нещо друго, освен да притискат главата му още по-силно към гърдите си. Той се помръдна, горещ, похотлив и твърд между бедрата й. Опита още един кратък бунт на размиващата се благопристойност, за последен път да се спаси от члена му, който търсеше, но и познаваше пътя към нея.
— О, любима, любима! — проникна още веднъж дрезгавият му глас в нея, ръката му хвана нейната и я поведе към него, а слабите му пръсти се обвиха около нея. — Аз съм мъж. От плът и кръв. Не съм чудовище, Шана.
Устата му бе отново върху устните й, езикът му бе настоятелен, докато нейният не го посрещна, отначало колебливо, после радостно, после най-сетне и със страст. Рурк притискаше Шана в кадифената тапицерия. Наистина разумът й още се бунтуваше, но страстта й шепнеше насърчително: Остави го да стигне докрай… остави го…
И той влезе в нея, отначало с остра болка, която я прониза, изтръгна от устните й вик, последван от топлина дълбоко в нея, която я разтърси, тя трепереше от сладострастие, изплака. Той започна да се движи, целуваше я, галеше я, любеше я…
Изведнъж, от външния свят до тях проникна тътнещият глас на Питни, конете намалиха ход, каретата заподскача по-бавно. Проклинайки, Рурк вдигна глава, каретата вече почти спираше. Викът на Питни срещна ответ от друг един глас, това бе третият слуга, който бе останал назад със затворническата карета.
— По дяволите — простена Рурк в болезнено отчаяние. — Проклета да си и ти, коварна кучко! — извика той, грубо се откъсна от нея и я бутна настрана. — Знаех си, че няма да изпълниш сделката!
Със страхотна бързина Рурк си навлече дрехите, а когато й захвърли в лицето яда си с разяждащите думи, лицето му се разтегна в дива презрителна гримаса. В мътната светлина на фенера погледът му попадна на разголените й гърди, върху бедрата, които потреперваха голи в сумрака.
— Закрийте се най-сетне! — извика той язвително. — Или искате сега да предоставите мястото ми на слугите?
На Шана й остана време точно колкото да се обвие плътно в палтото си, когато вратата вече се отваряше и огромният пистолет на Питни се насочи в безмилостна заплаха към сърцето на Рурк.
— Излизай!
Всичко в Рурк се бунтуваше. Беше блъскан и стъпкван, бит и дразнен, възбуден и после в най-върховния момент унизително измамен. Дрезгав вик се изтръгна от гърдите му и преди някой да може да усети, той изби с крак пистолета на Питни и с пълна сила се блъсна в гърдите му. Ударът на сблъсъка отпрати и двамата в калта, слугите извикаха.
— Хванете мошеника! Хикс ще ви откъсне главите!
Нервите на Шана се сгърчиха конвулсивно, когато се нахвърлиха върху му. Пазачите бяха едри, широкоплещи и мускулести, Хикс ги бе избрал заради физиката им, за да могат да го върнат в затвора, всеки от тях бе по-едър от Рурк, а най-едър от всички бе Питни. Но Рурк, без съмнение трениран в хиляди сбивания, се оказа много по-маневрен. Биеше се като луд.
Мина известно време, докато му надвият, но дори и тогава той едва ли бе по-изранен от своите пазачи. Двама го държаха на колене в калта, докато третият побърза да му сложи веригите.
Питни седеше до тях и се опитваше да си махне калта от палтото, масажираше си раменете, сякаш го боляха силно. Поглеждайки нагоре, той се спря, като видя лицето на Шана в светлината на фенера, и проследявайки погледа му, и пазачите прекъснаха работата си. Третият слуга пристъпи, за да се извини най-покорно.
— Извинете ме за закъснението, мадам, колата ми затъна в калта, иначе, както бе уговорено, щях да ви посрещна по-рано.
Рурк бавно повдигна лице и се вгледа в очите на Шана. Лицето му бе подуто, от ъгълчето на устата му капеше кръв. Нещо стисна Шана за гърлото, отстъпвайки назад в сянката, тя смъкна качулката си, не смееше вече да го гледа в лицето.
— И ако някога милостта господня падне върху ми — проскърца от необуздан гняв гласът му, достигна до нея, ще се постарая да си изпълните задълженията по сделка!
Една месеста ръка му затвори устата. Шана трепна, когато чу тъпия удар, и когато посмя да погледне отново, Рурк висеше в ръцете на слугите. Те сега окончателно го оковаха и го хвърлиха в другата карета. Резето хлопна след него, на малкия прозорец с решетки се показа още веднъж едно кърваво лице.
Шана се отпусна на кадифената седалка и се опита с треперещи пръсти да оправи дрехите си. Ако не вземеше предвид това, че се наложи да жертва девствеността си, планът бе изпълнен точно по нейното желание. Но въпреки това тя не изпитваше никакво чувство на задоволство. Една потискаща празнота бе легнала над всичко, измамата тегнеше като тежък товар на душата й. Младата й плът изгаряше от копнеж, който не бе познавала досега, но за който нямаше никаква утеха. Под широкото й палто раменете й бяха болезнено празни.
Вратата бавно се затвори. Когато Питни се изкачи на капрата, каретата леко се разтресе. Конете потеглиха и когато колата забърза в мрака, разпръсквайки на всички страни фонтани кал, откъм затворническата карета още веднъж се дочу яден стон в нощта. Изведнъж на Шана й се стори, че Рурк може би наистина е луд.
Потресена, Шана затвори очи, притисна ушите си с ръце. Но ужасяващата картина на неговото окървавено лице бе дамгосана в съзнанието й.
(обратно)ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Необичайно мъртвило тегнеше по коридорите на затвора. След това една тежка порта на замъка се отвори с трясък, издрънча резе; шум на тътрещи се крака и нещо, което влачат по пода, нарушиха тишината.
Хикс се стресна, както дремеше, студена пот изби на челото му с изцъклени от ужас очи той впери поглед в опърпаната парцалива сянка над себе си.
— Не! Не! — промърмори дебелият управител на затвора умолително, докато се бореше със засуканите одеяла, и вдигна дебелите си пръсти, за да се предпази от злите духове.
— Боже, Хикс, осъзнайте се!
Очертаха се контурите на сянката и тя заприлича на човек. Той разпозна мъжете наоколо и мозъкът му слабо се проясни. Но ето, че нов ужас се изписа на лицето му, когато видя състоянието на слугите си.
Джон Крадок посочи към заловения.
— Искаше да избяга проклетото му куче. Трябваше здраво да потичаме, за да го хванем.
— Да потичате… — изпъхтя Хикс, тлъстото му тяло се поклати насам-натам, докато почувства пода под краката си, след това изпитателно погледна недодяланите си грубияни. Крадок дъвчеше наранената си горна устна, Хедли имаше синина под окото си, третият опипваше раната на брадичката си.
— Бог да ни е на помощ, ако тоя се изправи на краката си.
С видимо задоволство управителят на затвора огледа със свинските си очички раните на Рурк.
— Изглежда мислехте, че ще можете да излъжете палача? — изхълца той пред дебелите си устни. — Басирам се, че твоята проститутка хич няма да се разтревожи, ако ти метна сега въжето на шията.
Рурк чакаше мълчаливо и не обърна внимание на предизвикателството на Хикс.
Мистър Хедли постави внимателно ръка на посинялото си око.
— Не беше никаква стара курва, беше гиздаво мадамче, а той беше луд по нея. Не бих имал нищо против и аз да се покефя с нея.
Хикс хвърли ехиден поглед към Рурк.
— Разпали те, нали? И имаше сватба, но без брачно ложе, ха! Така ти се пада, леке такова! — Той вдигна камшика, който изплющя по раменете на задържания. — Хайде, кажи ни името. Може би очаква повече, отколкото можеш да го вдигнеш. Хайде. Как се казва?
— Мадам Бошан, струва ми се — отвърна Рурк презрително.
Надутият надзирател изгледа продължително Рурк, камшикът изплющя в ръката му и тогава каза:
— Е, тогава отведете негово благородие до покоите му. И му оставете белезниците, не бих искал после да липсва нещо. Сигурно скоро някой ще се погрижи за него.
Два дни по-късно надзирателят бе събуден по много груб начин рано сутринта. Силно тропане на вратата, шумно оригване освободи гърлото му, така че можа да излее яда си от грубото смущаване на спокойствието му.
— Идвам вече, вол такъв! — изрева той. — Да не искате да изкъртите оградата?
Хикс напъха късите си дебели крака в три четвърти панталони, без, разбира се, по някакъв начин да прикрие прилично края на нощницата си. Пъшкайки, повдигна настрана мандалото, изтегли тежката порта към себе си. С широко отворена уста се втренчи в мускулестото туловище на мистър Питни.
Питни държеше в широката си лапа обемист вързоп с дрехи, както и кошница с лакомства, чиито приятен аромат изпълни устата на мистър Хикс със слюнки.
Питни тежко крачеше в стаята на надзирателя.
— Идвам от името на мадам Бошан, за да видя как е здравословното състояние на нейния господин съпруг. Разрешавате, нали?
Хикс не виждаше друга възможност, освен да кимне утвърдително, и откачи ключа на затвора от стената.
— Трябваше да приковем този лумпен с вериги за стената — бърбореше той. — Държа се тука като бесен. И досега не се е докоснал до това, което изпратихте последния път. Както и преди взима само вода и хляб и ни зяпа, когато занесем нещо ново. Ако можеше да ни докопа, щеше да ни изпрати на оня свят — или щеше да направи с нас същото, до което се стигна накрая.
— Заведете ме при него! — скара се Питни.
— Добре де, тръгвам вече.
Бягането и квиченето на уплашените от светлината на фенера плъхове, изглежда, бе единствената проява на живот в тъмната мъждукаща светлина на килията. Неподвижното тяло, което лежеше на нара, не помръдна. Тогава Питни видя затворените белезници на ръцете и краката и тежката верига, която висеше от желязната примка около врата на затворника до стената. Питни направи мрачна гримаса.
— Много ли ви драха? — попита той.
Фигурата се изправи малко, очите на Рурк блеснаха в сумрака.
— Моята господарка ви изпраща чисти дрехи и пита какво може да направи за вас.
Рурк се изправи, с ръцете си повдигаше дългата верига да не тежи на халката около врата му. Месото на врата бе червено, кожата бе ожулена. Раните по лицето и тялото бяха много пресни, за да са отпреди сватбата, разкъсаната риза разкриваше отвратителни следи от камшик. Рурк не даде знак, че думите на Питни са стигнало до ухото му — той беше като лъв в клетка и в един момент Питни почувства при цялата си сила и големина зловещ страх от него. Питни поклати глава; бе се запознал с този Бошан като мъж — а това, което беше сега пред него, беше само разкривеното му изображение, предизвикващо отвращение.
— Ето! — извика той. — Вземете дрехите, яжте от храната. Измийте се. Бъдете мъж, а не животно.
Рурк спря да ходи напред-назад, застана полунаведен пред Питни, загледа втренчено в него като мишка в капан.
— Оставям ви тези неща тук. — Той остави каквото носеше на масата. — Не е нужно…
Ядно изръмжаване го предпази, той скочи назад — завързаните ръце бяха замахнали. Ударът бе улучил масата и с трясък я разчисти.
— Не искам подаяние от нея! — изплю се Рурк, ръцете му се вкопчиха в масата, а веригата, която водеше до врата му, се изпъна, когато се протегна напред.
— Подаяния? — попита Питни. — Това е сделка, която сключихте, и моята господарка желае да я изпълни.
— В сделката има повече, отколкото вие знаете! — извика Рурк. — Това, което ми носите, е смешна добавка! — Той запрати юмрук по масата, от дъските отхвръкна треска. — Предайте на господарката си, че един ден ще изпълни сделката изцяло, ако ще и да е в ада!
Питни не желаеше да слуша обиди за господарката си. Той се обърна и излезе.
Вратата на затвора се затвори с метален звън, в килията настъпи тишина. Отекваше само дрънченето на веригите.
Посланието на Рурк, предадено без украса, предизвика у Шана изблик на негодувание. Питни я наблюдаваше мълчешком, докато тя крачеше ядосано в салона.
— Щом не иска друго! — Шана дигна ръце. — Исках да му помогна, доколкото може. Вече не зависи от мен. Кой ли ще го е грижа след няколко дни!
Питни превъртя триъгълната си шапка в ръцете си.
— Момъкът, изглежда, мисли, че му дължите още нещо.
Шана се въртеше наоколо, синьозелените й очи святкаха.
— Тоя надут пуяк! Какво ме вълнува какво си мисли той. Щом е толкова горд, нека го обесят като иска. Както си постелиш…
Тя спря изведнъж, изчерви се и се обърна, да не я види Питни.
— Аз мисля — тя търсеше думи, за да замаже намека с постелването, който засягаше и нея, — все пак той не е ли убил едно момиче?
— Той е като обезумял — отбеляза с дълбока въздишка Питни. — Не се докосва до вашето ядене, иска само хляб и вода.
— Ах, замълчете! — Шана започна отново да ходи напред-назад. — Смятате ли, че искам да знам! Той сам си избра съдбата, тя вече бе поела своя ход, преди да го познавам. Не е ли достатъчно лошо да трябва и да присъствам на погребението, като винаги ще си спомням как е умрял! Бих искала да съм си в къщи. Мразя този град!
Шана се спря внезапно и погледна Питни.
— „Маргарита“ вдига котва още тази седмица. Уведомете капитан Дюпре, че искаме да отплаваме с него за дома.
— Баща ви беше предвидил за връщането ви „Хамстед“. „Маргарита“ е малък кораб…
— Нима не знам? — вметна Шана. — Най-малкият кораб от флотата на баща ми. Но „Хамстед“ ще отпътува едва през декември, а аз искам веднага да замина. — Очите й блестяха пресметливо. — Освен това има предимството, че мистър Ралстон ще трябва да побърза със сделките си, ако иска да ме придружи за вкъщи при баща ми. И така едва ли ще има време да си пъха носа в обстоятелствата около моята сватба. Бог да ни е на помощ, ако някога ги научи.
Питни кимна безмълвно и излезе. Камериерките се прокрадваха мълчаливо из къщата. Шана се почувства изведнъж съвсем сама. Потиснато се отпусна на стола до малката си писалищна маса. Образът на Рурк, както й го описа Питни — отслабнал, раздърпан, окован, полудял, пребит — се размеси с образа на мъжа, когото помнеше от стъпалата пред черквата. Тя се питаше какво можеше да промени така един мъж. Но тогава тя видя и разкривеното лице, което се притискаше към прозорчето на затворническата кола, чуваше виенето от болка и яд, което я преследваше цялата нощ, докато се връщаше у дома. Не, отговорът й бе добре известен. Сетивата й жестоко си играеха с нея. Изведнъж тя се оказа тази, която бе измъчвана и изтезавана в окови, безпомощна и осъдена, предадена, без надежда. От устата й излезе лек вик, за кратко време почувства самата тя горчивата ярост, която е обладала Рурк. Ядосано се откъсна от тези образи, обеща си да не се поддава никога повече на тях, да приспи съвестта си.
Слънцето изпращаше през прозореца лъчи с необичайна сила. Беше свеж, прохладен ден със синьо небе, рядкост за Лондон по това време. Свеж бриз задуха от морето, прогони облаците и пушилката от града и довея даже слаб мирис на сол. Но Шана едва забеляза ясния ден. Тя бе втренчила невиждащ поглед над писалището, с перо в ръка и фин пергамент пред себе си, ужасена, тя се готвеше да пробва новото си име на листата.
Шана Бошан
Шана Трейхърн Бошан
Шана Елизабет Бошан
— Мадам Бошан! Мадам… Мадам Бошан…!
Постепенно тя осъзна, че я вика един глас извън нейните мисли. Тя вдигна поглед и видя камериерката си да стои на вратата с дрехи в ръце, предимно дебели зимни неща.
— Ах, вие ли сте, Хергъс! Какво има?
— Питам се — започна Хергъс — дали трябва да опаковам тези неща за връщането ни вкъщи, или да ги скатая добре за следващия път, когато дойдем в Лондон.
— Не оставяй нищо тук. Дълго време няма да се върна. Прибери ги в някой голям скрин.
Шотландката кимна, но гледаше угрижено.
— Добре ли се чувствате? Искате ли да си отпочинете?
От мъчителния момент, когато Шана — заедно с Питни — съобщи на смутената домашна прислуга едновременно за сватбата и овдовяването, Хергъс бе много угрижена.
— Добре съм, Хергъс — каза Шана леко и потопи перото си в мастилницата.
Стъпките на прислужничката отекнаха в помещението. Шана отново прокара перото по пергамента. Но душата й не бе при смелото перо. Стана й горещо, бузите й пламнаха, когато в нея се надигнаха спомените за прекараните с Рурк часове. Шана потопи перото в мастилницата, скочи от стола, прокара ръце по виненочервената си кадифена рокля, като че да отхвърли спомена за едно стегнато, твърдо тяло, което се притискаше към нея; и когато вдигна пергамента, за да го скъса, тя осъзна: бе нарисувала не само новия си подпис с НЕГОВОТО име, а и неговото лице. Цялото й същество се възправи срещу силното иго на незабравата, което той й налагаше, и тя извика:
— Мерзавец, яд го е само, че не му дадох шанса да избяга! Защото това сигурно беше единственото му намерение — да остане с мен насаме, за да може още по-лесно да избяга. За нищо друго не е искал да ме използва, и нека това, което направих, не ме плаши в бъдеще. Просто няма повече да мисля за него!
Но още щом отиде до прозореца, за да погледа в слънчево-студения зимен ден, пред очите й се появи отново милото иронично усмихващо се лице с кехлибарените му очи и превърна кратката победа над собствените й чувства в жалката й противоположност.
По-рано отколкото мислеше, Шана трябваше да се срещне с мистър Ралстон — заместника на баща й, от когото се страхуваше. Само няколко часа по-късно пред градския палат на Трейхърн в Лондон спря мръсна от дългото пътуване карета. Шана, която седеше на прозореца, за да погледа, потънала в тежък размисъл слънчевия следобед, видя Джеймс Ралстон да слиза от ландауера. Един миг той застана, погледна нагоре към горните етажи, арогантно плесна по ботушите си с камшика, който носеше винаги със себе си. След това влезе в къщата.
Тя с досада набърчи нос, тъй като беше доста неприятно, че той идваше, преди да е обесен Рурк. Тя изтича през помещението, хвърли се в дълбокия фотьойл пред камината и се постара да си постави маската на траур, което естествено й се удаде много трудно. Но изведнъж се сети, че на добрия Питни винаги му се насълзяваха очите, щом вземеше една щипка енфие; тя скочи пъргаво до масата за чай, където видя табакерата на верния прислужник, и смръкна нужната доза от праха. Гласът на Ралстон, който даваше указания на камериерките къде да поставят пътните му чанти, нахлу от преддверието.
— Боже мой! — изпъшка Шана, когато емфието като че щеше да й разцепи главата. Трябваше да киха, киха, киха.
Но когато Ралстон пристъпи в покоите й, Шана стоеше, както възнамеряваше, като предизвикващо съчувствие олицетворение на скръбта — сълзите течаха като порои по лицето й, очите й бяха червени, като че ли бе плакала с часове. Докосваше изискано носа си с кърпичката и хлипаше високо и сърцераздирателно.
— Мадам? — се чу смутено, когато той се приближи. Изражението му бе напрегнато, като че ли се опитваше да скрие яда си, а ръката му нервно барабанеше по камшика.
Шана вдигна поглед, избърса с кърпичка потока сълзи, пое си дълбоко въздух, тъй като гърдите й горяха като огън.
— Ах, Ралстон, вие ли сте. Не очаквах…
Той я прекъсна нахално.
— Бързах, нещо по-лошо да не…
— Ах, Ралстон, ако бяхте дошли по-рано… — хлипаше Шана престорено.
— Мадам! — Тонът му бе делови. — Първо пътят ми ме отведе при „Маргарита“, за да стифирам бързо спасената стока от потъналия ни кораб, но там трябваше да дочуя много странно известие. Вие сте заповядали на капитан Дюпре да извърши приготовление за вашето завръщане у дома с неговия кораб и освен това трябваше да науча, че по време на краткото ми отсъствие сте станали както съпруга, така и вдовица. Правилно ли съм разбрал, или този френски мошеник иска да ме вземе за глупак?
Шана избърса ефектно очите си.
— Това е тъжната истина, Ралстон.
— Мадам…
— Мадам Бошан. Мадам Рурк Деверъл Бошан — уведоми го Шана.
Ралстон се покашля кратко.
— Мадам Бошан, трябва ли да разбирам, че за една само седмица успяхте да си намерите съпруг по ваш избор, нещо което считахте цяла година за невъзможно?
— Толкова ли е невероятно, Ралстон? — постепенно й ставаше трудно да прикрива яда си.
— Мадам, при всяка друга жена не бих се съмнявал в тази възможност.
— А при мен, мистър Ралстон? — Шана повдигна вежди. — Не ме ли считате способна на любов?
— Не е това, мадам — отговори той предпазливо, като си спомни многото благородници, които той самият й бе представил за одобрение, с надеждата, че един от тях ще получи благоволението й и след сватбата ще уважи оказаните услуги за сватосването с част от зестрата. — Разбира се, винаги съм бил на мнение, че подбирате повече от другите.
— Така е — отговори тя дръзко. — Иначе отдавна щях да съм се излъгала, ако изберях някой друг, а не моя горещо обичан Рурк. Но иронията на съдбата поиска да загубя така бързо това, което така късно намерих. Но обстоятелствата за смъртта му, което сигурно ще разберете, не бих искала да се спирам. Ах, как бързо ми бе изтръгнат животът му, едно спъване при излизането от нашата каляска… и най-обичаният ми Рурк вече го нямаше. — Тя изхлипа.
— Наистина ли споделихте вече ложето с него?
Шана повдигна златокъдравата си главичка с добре изиграно възмущение.
— Мистър Ралстон! Да нямате намерение да ме обидите с вашата грубост? Или не отговаря на обичая мъж и жена да спят заедно в първата брачна нощ?
— Извинете, мадам! — Ралстон почервеня, когато осъзна колко е опасен въпросът му.
— Не мога да приема, че се съмнявате в думите ми, и се обиждам, че ме притеснявате. Но тъй като проявявате така безсрамно любопитство, искам да ви уверя, че не съм вече девица и че може да се очаква и дете. — След като каза тези думи, лицето й посърна, защото се замисли дали не носи под сърцето си семето на Рурк. Срещата бе много кратка, но възможността съществуваше. В никакъв случай обаче тя не желаеше да отгледа дете без баща. Тайно броеше дните, когато щеше да се разбере.
Ралстон естествено трябваше да тълкува по друг начин фасоните й. Шана можеше много лесно да накърни изгодните му отношения с нейния могъщ баща. Така че загрижеността в гласа му беше искрена.
— Мадам, нямах намерение да увеличавам мъката ви. — Впрочем — изглежда с всичка сила бе стиснал камшика си, тъй като кокалчетата му бяха побелели, — впрочем трябва да взема предвид, че господин баща ви ще ми постави въпроси, мадам Бошан. Трябва да ви помоля да ми дадете сведения на кое място се извърши бракосъчетанието, трябва да проверя брачните удостоверения. Името Бошан в Лондон е много известно, но има неща, в които трябва да се уверя, а наистина не е прилично да почукам на вратата на семейството, за да взема сведения, още по-малко, когато там има траур. Няма какво да се прави, за да задоволя справедливото любопитство на господин баща ви, трябва да се уверя във валидността на бракосъчетанието.
Шана се показа външно спокойна.
— Настина, сър, не може да се приеме, че баща ми ще вземе само моите думи за истина. — Известна ирония се чувстваше в гласа й. Шана изшумоля през стаята и взе от писалището пакет пергаменти, които бе получила за една целувка и девствеността си. — Ето ви доказателствата.
Ралстон бе вече до нея, взе пергаментите и развърза огненочервената връзка. При това погледът му попадна на листа, който лежеше на писалището. Ралстон посегна, тя искаше да му го вземе, но той нахално не й го върна. Наблюдаваше лицето, което Шана бе нарисувала, изпълнена с омраза и любов, поддала се против волята си на спомена за жадувания мъж.
— Вашият починал съпруг?
— Дайте ми го. — Шана кимна.
— Господин баща ви сигурно ще се заинтересува.
С бързо движение Шана му измъкна листа и го накъса.
— Но, мадам! Защо правите това? Аз вярвам, че той е притежавал всички онези качества, които вие превъзнасяте. И действително е спечелил сърцето ви, както уверявате.
— Така е — каза тя изтощена. — И неговата смърт ме трогна така, че не мога да понеса да гледам портрета му.
Слънчево време разкраси и следващата сутрин. Когато Ралстон слезе от своя ландауер, леден вятър плющеше покрай зидовете. С дръжката на камшика си той зачука на вратата, докато се обадиха.
— Отворете! Имам работа с надзирателя! — извика той заповеднически.
Изтрака ключ, желязната порта се отвори, един пазач поздрави и поведе Ралстон през дългите коридори, докато намериха надзирателя.
— Ах, да, добрият стар мистър Хикс! — възкликна Ралстон. — Слушайте. Научих, че трябва да се върна на острова по-рано, отколкото очаквах. Пуснете ме да видя има ли още добра стока за мен.
Дебелият кършеше тлъстите си пръсти.
— Но, мистър Ралстон, освен това, което вече си подбрахте, няма нищо друго.
— Не ме мамете, мой мили — засмя се Ралстон. — Винаги ще се намерят няколко стройни млади длъжника, един или двама крадци, които биха искали да избягат от тази дупка. Вие знаете, че моят господар плаща добре. — С камшика си побутна мистър Хикс по дебелото шкембе. — Какво ще кажете за няколко хубави монети, предназначени за вашата кесия, винаги готова да ги поеме?
— Но, господине, кълна се — ухили се Хикс плачевно, — нямам вече нищо.
Търпението на Ралстон се изчерпи както винаги бързо.
— Последната партида, която ми продадохте, ще издържи едва една или две години в плантациите със захарна тръстика. Впрочем, при нас в Карибския басейн не са без значение и стройни жени и здрави деца. — Тънкото му лице прие многозначителна физиономия. — Е, как е? Господарят ми ще ме рендоса, ако не му заведа нещо по-добро.
Разговорът бе прекъснат от трополене пред стаята на пазача, тежката врата към главната сграда се отвори. Напред излезе един пазач, след себе си влачеше дълга верига, за която бе вързан един мъж, когото притискаха толкова много железни окови, колкото можеше да носи. Следваше втори пазач, който държеше в ръцете си друга верига, също вързана към затворника. Лицето на задържания бе преобразено от едно подуто око и кървяща уста, следи от най-пресни мъчения. Той се препъна в железата по краката си и тази несръчност му докара нагъл удар в ребрата. От изранените му устни се изплъзна кратък стон. Двамата пазачи бяха тръгнали с поверения им към вътрешния двор, но Ралстон, който добре разбираше от роби, ги спря с ръка.
— Стоп! Спрете! — той изгледа строго Хикс. — Вие сте истински хитрец! Тоя задържахте, за да покачите цената!
Ралстон се приближи, за да прецени задържания, след това се обърна към надзирателя:
— Не си правете шеги, човече. Този ми трябва. Кажете веднага цената. Какво искате за този нещастник?
Хикс изсумтя, за малко да припадне.
— Но точно този не мога да продам! Утре трябва да го обесят. Сега отива в общата килия при тези, които отиват утре на въжето.
Ралстон изгледа дълго Хикс, като при това удари с камшика по ботушите си.
— Хайде, Хикс… Познавам ви — както и чудесата, които можехте да предизвикате по-рано. Една прилична сумичка за този тип и…
Надзирателят щеше да се строполи, така трепереше, разкъсван между алчността и дълга.
— Не става. Този е убиец. Осъден на смърт от съда. Трябва да подпиша предаването на екзекутора, а името му е…
— Името не ме интересува — напираше Ралстон. — Ще му дадем ново име.
При това предложение лукаво огънче светна в очите на Хикс. Ралстон не пропусна този момент.
— Ето, виждате ли? — ухили се Ралстон. — Размърдайте си мозъка. Кой ще научи за това? Кой го е еня кого беси, щом броят на обесените е точен? А това ще ви донесе… — Той доближи устата си до неизмитото ухо на надзирателя. — Е, да кажем, 200 лири в джоба ви, две пени за пазачите и никой нищо не е видял.
Алчността блесна в очите на Хикс.
— Щом е така — мърморете той повече на себе си.
— Имаме дори един мъртвец, един стар мъж, който лежа години наред в затвора, забравен от света, почина миналата нощ. Да, така може да се нареди работата. — Той се ухили на Ралстон и прошепна: — Двеста лири за такъв като този там?
— Разбира се — кимна Ралстон. — Той е млад и здрав. Ще вдигнем котва след няколко дни, но дотогава трябва да ми го криете. Има ли семейство, което да иска тялото му? — Хикс кимна, но Ралстон продължи:
— Добре, на роднините дайте утре умрелия старец, за когото говорехте, в затворен сандък, съответно с печат на съда, за да не посмее никой да го отвори, а нашето момче ще си го взема заедно с другите, които купих миналата седмица, един ден преди да отпътуваме. До тогава се отнасяйте с него добре, за да мога да го ползвам отново колкото е възможно по-скоро. Разбрахте ли добре всичко?
Надзирателят кимна усърдно, така че сланините по врата му се разтресоха.
Ралстон се усмихна радостно, когато се върна при каретата. Защото сметката изглеждаше така: двеста за Хикс, но на Орлан Трейхърн ще вземе за такъв екземпляр хиляда и петстотин, за собствения му джоб останаха хиляда и триста. За студения предиобед това не бе никак лошо. Ралстон си тананикаше на ум някакъв шлагер, докато каретата го караше към градския дворец на Трейхърн.
Беше двадесет и четвърти ноември, когато Питни се отправи към Тайбърн. Не бе по вкуса му да гледа обесен човек, а когато почувства, че му е необходима подкрепа, сви в една кръчма и поиска високо една халба кафява бира. Както винаги в дните на бесене, по пътя за Тайбърн се стичаше народ, а кръчмата гъмжеше от зяпачи, които чакаха началото на представлението. Едно-единствено столче бе празно и така Питни седна до слаб мъж, червенокос шотландец, около четиридесетгодишен. Мъжът, затънал вече доста дълбоко в джина, се усмихна на Питни уморено. Питни нямаше никакво желание да води разговор, но тъй като шотландецът имаше някаква трагична съдба, Питни седеше търпеливо и мълчаливо кимаше от време на време, докато нещастникът изливаше сърцето си.
Но изведнъж с проклятие на уста Питни скочи, грабна триъгълната си шапка и се втурна от кръчмата към бесилото.
Народът се тълпеше плътно, няколко пъти Питни отхвърли цели гроздове от хора, за да си пробие път през навалицата. Той стигна до мястото, където пазачите от затвора подканяха арестантите да слизат от колата. Напразно се взираше той за Рурк Бошан.
Когато наблизо му дойде един слуга от затвора, Питни го хвана за яката.
— Къде е момчето от колоните, Рурк Бошан? Няма ли да го бесят днес?
— Махай се, глупако, бягай и си гледай работата!
Широката лапа на Питни изтегли пазача нагоре, така че се загледаха очи в очи.
— Къде е Рурк Бошан? — ревеше Питни. — Казвай, ако не искаш да ти извия врата!
Очите на пазача изхвръкнаха от страх.
— Той е вече мъртъв. Днес сутринта го взеха с колата и преди изгрев слънце, преди да се събере народът, го обесиха.
Питни разтресе човека така, че зъбите му затракаха.
— Това истина ли е? — изфуча му той в лицето.
— Сигурно е! — Пазачът почти се задуши. — Хикс го докара в ковчег. Запечатан. Семейството може да го вземе. Сега ме пуснете най-после да вървя!
Огромните юмруци на Питни се разтвориха, мъжът се изплъзна и стъпи на краката си, видимо облекчен.
Междувременно Питни удари ядно с юмрук по дланта си и проклинаше наум. След това се обърна на токовете си, забърза не по-малко от преди обратно към таверната, отвори вратата така, че тя изтрещя. Сивите му очи се стесниха до малки цепки, но колкото и внимателно да оглеждаше препълненото помещение, от шотландеца с червените коси нямаше и следа.
Безкраен се стори на Питни пътят до Нюгейт, а настроените му спадна още повече, отколкото очакваше. Надзирателят Хикс удостовери естествено съвсем точно сведението, което Питни изкопчи от пазача в Тайбърн. Така че не му остана нищо друго, освен да вземе затворения ковчег с надписа отгоре: Рурк Бошан. Джон Крадок му помогна да вдигне сандъка на конската каруца.
Питни взе юздите в ръце и насочи стария си кон към един запустял обор. Там, зад грижливо затворената врата измъкна от сеното един тежък хубаво украсен ковчег и го натовари на каруцата, до сандъка с тялото от затвора.
Трябваше му време, докато накрая успя да завинти нитовете така, че и с неимоверно усилие не би могъл да се отвори капакът на украсения ковчег. Съдържанието му бе така добре запазено срещу всякакво любопитство. От време на време, докато работеше, по лицето па Питни пробягваше особена, тайнствена усмивка.
Пътуването продължи нататък, този път до едно отдалечено гробище, където Питни остави сандъка до прясно изкопан гроб. След това отиде до намиращата се наблизо къща на свещеника, за да го уведоми и да поръча погребение за следващия ден.
Когато Питни прекрачи салона на своята господарка в градския дворец на Трейхърн, Ралстон беше при нея. Питни се смути, тъй като не знаеше как да докладва на Шана пред чужд човек. Той въртеше триъгълната си шапка в ръцете.
— Вашият съпруг… започна той най-накрая — мистър Бошан…
Шана се вторачи в Питни, Ралстон повдигна заинтригувано веждите си.
— Всичко е уредено. Свещеникът определи опелото за утре два часа след обяд — оповести той накрая.
Въздишката на облекчение от устните на Шана премина бързо в хлипане със сълзи. След това Шана сложи ръце пред очите си и избяга — по стълбите нагоре в спалнята си, където бързо тръшна вратата след себе си, като че да се откъсне от света. Тъпа мъка заседна като буца в гърдите й, когато наблюдаваше леглото си, облегнала се на вратата. Един момент тя почти желаеше съдбата й да бе взела друг път. Сега вече ролята й на вдовица бе истинска. Погледна се тъжно в огледалото. Очакваше, че ще изпита чувство на триумф. Но странно, не беше така.
„Маргарита“ бе, както и самото цвете, чието име носеше, неголяма и доста просто съоръжена. Беше двумачтова гемия, която бе пусната на вода в Бостън и поради това бе, с двете си мачти, по-дълга, по-ниска и по-тясна от английските си посестрими. Складовите помещения бяха препълнени, всяко ъгълче бе използвано, тежестта притискаше корпуса на кораба дълбоко във водата, главната палуба лежеше още само с няколко сантиметра над паважа на пристана. Капитан Жан Дюпре бе дребен, набит французин, обичан от екипажа си. Вече шест години бе на служба при Трейхърн и ако имаше слабост, то това бе към по-слабия пол. Познаваше всяка дъска на кораба си, всеки ъгъл, всяко кьоше под покрива. Макар че „Маргарита“ бе малък кораб, той бе стегнат, чист, прясно боядисан съд, а такелажът му, макар и закърпен, бе снежнобял и здрав.
За северното полукълбо сезонът на пасатните ветрове бе към края си. Цялата стока, която лежеше в складовете на Трейхърн за Лос Камелос, бе разпределена между „Маргарита“ и много по-големия и великолепен „Хамстед“, който щеше да пътува през декември. По-малкият кораб трябваше да натовари множество дреболии, които бяха необходими за ежедневния живот на острова, а също така и морски въжета от всички размери, смола и катран, както и четири дълги, стройни, грижливо опаковани и стифирани оръдейни дула. Трейхърн ги бе поръчал за отливане в германски оръжейници, а слуховете носеха, че можели да стрелят два пъти по-бързо от всяко друго артилерийско оръдие.
Бледото слънце вече бе залязло, стана студено, от Темза се вдигна лека мъгла. Последните приготовления за вдигане котва на следващия ден бяха бързо извъртени, тъй като, щом след малко сивите пари над Темза се превърнаха в гъста, опасна мъгла, всякаква работа на кораба и пристанището се прекратяваше. Още вдигаха сандъците на Шана на борда, по-големите бяха за складовите помещения, по-малките бяха предназначени за нейната каюта. Каютата на Шана, която трябваше да обитават с камериерката й Хергъс, естествено не бе така голяма, че да могат и двете по едно и също време да се движат вътре. Питни здраво залости с желязно резе вратите отвътре, тъй като Шана и Хергъс бяха единствените жени на борда, а висящото си легло закачи в тесния коридор. Макар че даже само страхът от наказанието, което господарят на кораба Трейхърн би наложил за всяка неприятност, сторена на дъщеря му, би държал всяко чудовище зад решетките, то все пак най-сигурната защита бе самото присъствие на Питни, който на място щеше да го смаже от бой.
Работата на палубата вече почти замря заради мъглата, навсякъде цареше нетърпение. Шана стоеше до Хергъс на перилата и изпитваше заедно с капитана и екипажа същото чувство, но го приписваше на все по-натрапчивото желание да напусне най-после Лондон и да поеме пътуването за дома. И погребението на Рурк потискаше душата й. Извънредно трудно се оказа да обясни на Ралстон защо семейство Бошан не се появи на опелото; най-накрая Шана успя за щастие да се измъкне, като каза, че това е било последното й желание, да се сбогува със съпруга си сама и без да се вдига много шум. Бошан били се съгласили да изпълнят желанието й, тъй като от брака й бяха останали единствено само тези няколко дни с трупа му.
Чакаха Ралстон, а и определените за плантациите на Лос Камелос роби, които трябваше да доведе. Ралстон кръстосваше винаги пред всяко заминаване до последната минута по улиците и вертепите, търсейки нещастници, които се продават на далечни острови, за да избегнат мизерията или някаква друга опасност. В тези времена на относителен мир лесно се намираха такива мизерници, макар че повечето от тях не бяха много полезни. Някои можеха да се купят винаги от затвора за длъжници, но можеха да се използват наистина всъщност само тези, които се надяваха да се поправят в един нов свят. Такива мъже „лорд“ Трейхърн ценеше най-много и често бе възразявал да се сключва договор с мъже против тяхното желание и даваше указания на Ралстон в този смисъл. Но ето че захарната тръстика бе готова по полетата за прибиране и имаше нужда от всякаква ръка. Шана, трепереща от студа, който проникваше през вълнената й дреха, се сви още повече в зеленото си кадифено палто, вдигна качулката, за да запази русите си къдрици от влагата на мъглата, и зарея поглед по фенерите на корабите и кея, които изплуваха от мрака като далечни малки острови.
Дочу се тропот на колела по калдъръма, Шана се облегна на перилата, когато накрая един впряг затегли тежка кола през гъстата мъгла към кораба. Ландото на Ралстон пристигна веднага след тях, но двете коли бяха само тъмни сенки в призрачната мъгла на пристанището. Шана трябваше да се взира напрегнато, за да разпознае ясно Ралстон, който даваше нареждания за слизане на робите.
Шана се сепна от дрънченето на вериги и изведнъж осъзна, че мъжете бяха оковани един за друг на ръцете и краката. От това товаренето беше трудно, тъй като железата не бяха достатъчно дълги, за да може да слизат човек по човек; те се сгромолясваха, спъваха се и падаха, а надзирателите не можеха да помогнат нито с пръчките си, нито с ругатните си.
— Защо трябва да са оковани? — възкликна Шана и възмутена към камериерката си Хергъс и се надвеси над перилата, за да може да вижда по-добре.
— И аз не знам, мадам.
— Е, ще видим дали Ралстон има някакво основание за това — отвърна Шана.
С нарастващо възмущение Шана слезе по пътеката и викна към тъмната сянка на кея, където трябваше да бъде Ралстон.
Ралстон заобиколи и изтича към Шана, за да я задържи.
— Мадам, не вървете нататък. Това тук са обичайните…
— Какво означава това? — раздразнена, Шана искаше да разбере и спря едва когато застана пред търговския агент на баща си. — Сигурно няма разумна причина, мистър Ралстон, да се третират годни мъже като свине. Махнете оковите!
— Но, мадам, не може.
— Не може? — повтори тя, без да вярва на ушите си и сложи под платото си ръце на хълбоците. — Навярно забравяте кой стои пред вас! Как си позволявате да ми противоречите?
— Мадам — смути се той. — Тези мъже…
— Не ми излизайте с лъжливи аргументи — отвърна тя остро. — Ако тези мъже могат да бъдат от някаква полза на баща ми, не трябва да бъдат бити, изтезавани и протрити до рани от оковите. Пътуването ще бъде достатъчно сурово изпитание за тях.
Слабият човек полуумоляваше, полупротиворечеше.
— Но, мадам, тук в пристанището не мога да махна веригите. Платил съм доста за тях от парите на баща ви, а повечето биха избягали при минимален шанс. Оставете ме поне…
— Мистър Ралстон! — Гласът на Шана бе твърд, но спокоен. — Казах да се махнат оковите. И то веднага.
— Но, мадам Бошан!
Изведнъж един от робите спря по средата, останалите се спънаха от него, оковите издрънчаха и се удариха един друг по кокалчетата на краката.
Един пазач се спусна и силно изруга.
— Тъпак такъв, хайде, напред! Да не мислиш, че се разхождаш в парка на Ковън Гардън.
Той вдигна камшика, за да удари окования мъж, но срещна погледа на Шана. Тя си свали качулката от лицето — но и робът се отдръпна и сви главата си в раменете, като че се страхуваше повече от нейния поглед, отколкото от всяка пръчка на пазача.
— Вие измъчвате собствеността на баща ми! — извика Шана на надзирателя и излезе вече напред, като че щеше да дисциплинира сама безсрамното момче. Ралстон сложи ръка на рамото й.
— Мадам, на тези мъже не може да се вярва! — Той бе истински загрижен, защото знаеше какво го очаква, ако се случеше нещо с дъщерята на „лорд“ Трейхърн. — Тези мъже са способни на всичко и просто така биха…
Шана се обърна към агента.
— Свалете ръката си от мен!
Ралстон кимна безпомощно и се подчини.
— Мадам, господин баща ви ми повери вашата сигурност и…
— Баща ми ще ви прокуди от Лос Камелос, ако научи как се отнасяте с тези мъже тука. Не ме вкарвайте в изкушение да му го обясня, мистър Ралстон!
Мускулите на лицето му трепнаха.
— След сватбата си мадам има вече бодли.
— Наистина — увери го Шана. — И те са остри. Внимавайте да не ви убодат.
— Питам се, мадам, защо сте враждебно настроена към мен. Не изпълнявам ли всяка заповед на господин баща ви?
— Прекалено добре — каза тя хапливо.
— В какво тогава греша, мадам?
— В начина, по който изпълнявате заповедите на баща ми, там ви е грешката — поучи го тя и гласът й стана рязък. — Ако имахте и следа от благоприличие.
Той сбърчи ехидно челото си:
— Като например починалия ви господин съпруг, мадам.
Тя с удоволствие би ударила по ухиленото му лице, у нея се надигна сдържана омраза към този мъж. Тя стисна зъби и хвърли поглед назад, където пазачът стоеше нерешително с отпуснати ръце. Робът, който предизвика кавгата със спъването си, изглежда се скри в тълпата от страдалци като него.
От кораба отекна вик през мъглата; капитан Дюпре дойде, тичайки но пътеката, и се отправи към Шана и Ралстон.
— Мон Дьо! Какво става? — питаше той. Той виждаше, че робите стоят притиснати един до друг, и се опита да проумее какво става.
— Вие там оттатък! — подтичвайки леко, той кимна на пазачите и извика: — Качете мъжете на борда, под палубата. Първият сержант ще ви покаже къде.
Виждайки Шана, по загорялото лице на капитан Дюпре се разля широка усмивка, с красив жест размаха триъгълната си шапка, украсена с пера, след което се поклони дълбоко.
— Мадам Бошан, палубата със сигурност не е място за дама, а още по-малко близостта с онези мръсници!
Последният роб тъкмо поставяше крак на кораба.
— Капитан Дюпре — започна Шана с добре пресметната свенливост в погледа и думите, — не мога да понасям гледката на тези вериги. И тъй като мъжете се намират вече на борда, ви моля да им махнете оковите и да се отнасяте човешки с тях.
Върховете на мустачките му се извиха при сърдечно топлата му усмивка.
— Мадам! На вас не мога да откажа нищо. Вашето желание се превръща за мен мигновено в заповед!
— Сър — изръмжа гласът на Ралстон. — Предупреждавам ви! Отговорността за тези мъже нося аз и аз заповядвам!
Капитанът предупреди с ръка.
— Мадам Бошан има право! Никой не би трябвало да носи окови! Освен това веригите нараняват кожата под влияние на солта, и ще минат седмици, докато заздравеят!
Капитанът грабна импулсивно ръката на Шана и я целуна.
— Бързам да изпълня желанието ви! — и изчезна под палубата.
Ралстон изпъшка отвратен. Бе загубил този двубой. Обърна се на токовете си бесен и тръгна с широки крачки.
Със самодоволна усмивка на красивите си устни Шана го видя, че забърза. И като видя, че е сама на кея, прибра полите си и също забърза към борда. Зад нея проехтяха изведнъж тежки стъпки; с туптящо сърце тя се обърна. Беше Питни, значи нямаше причина за притеснение, но усмивката, която той отправи в гърба на Ралстон, даде повод на Шана отново да гадае.
Песните на моряците събудиха Шана преди изгрев Слънце. Тя сънливо повдигна глава от възглавницата, но утринната светлина все още не проникваше през прозорчетата на каютата. От песента и заповедите, които достигнаха до нея от палубата, тя разбра, че корабът се понася по течението на Темза. Леко поклащайки се, корабът потегли свободно и пое по курса, когато вдигна платна и вятърът ги изду. При непрекъснатото клатене на кораба Шана се сви отново в пухените завивки.
Капитанът покани Шана първата вечер да вечеря с офицерите му и Ралстон. Следващите седмици малката компания вечер на капитанската маса стана постоянна, даже кулминационната точка на всеки ден от пътуването поради умението на френския готвач, една или две чаши вино от известна, добре сортирана изба и веселото бъбрене. И Шана, която познаваше капитана и неговите офицери от години, много се радваше на вечерната компания и подбуждаше с чар и шеги кавалерите към скрита надпревара при изразяване на рицарско внимание. Ралстон естествено неохотно се нагаждаше към общителната компания и би желал най-много да остане настрана, ако не трябваше в такъв случай да се храни с екипажа или даже сам на палубата. Той критикуваше кисело разнообразието на блюдата и даже си позволи — след седемте блюда на особено апетитната вечеря, точно когато опитваше десерта от кандирани плодове и захаросани бадеми, да отбележи с липса на апетит, че за себе си би предпочел едно блюдо от бъбреци по швейцарски. Сътрапезниците му отбелязаха това свидетелство на липса на вкус, като си размениха многозначително празни погледи.
Беше вечерта на третата неделя от пътуването, след един прекрасен слънчев ден. Гемията плуваше непрекъснато напред, постоянен бриз издуваше платната. Шана седеше на перилата, на сърцето й беше леко, прекрасна луна придаваше кадифен блясък на покритото със звезди небе. Нощта бе мека и топла, тъй като наближаваха южното полукълбо.
От долната палуба се чуваше пълна с копнеж песен на плътен баритон. Шана вдигна замечтано очи към покритото със звезди небе и й се стори, че едно загубено сърце я вика по водата…
Макар да съм самотен, мое бяло сърце, и да е черна нощта, а бурно морето Лъчите на любовта пак ме водят по старите пътища към теб…Стори й се, че я обгръщат горещи ръце, а очите й се затвориха в екстаза на копнежа. Дрезгав шепот бродеше в сетивата й — „Отдай ми се! Отдай ми се!“ Жадуваният образ ставаше все по-точен, пламтящи кехлибарени очи проникваха в нея, лицето й се хилеше подигравателно. Проклета да си, измамна кучко!
След това илюзията се натроши на хиляди парчета, Шана отвори широко очи, забърза към другата страна на кораба. Бели облаци се превръщаха в тъмни сенки със сребърни очертания, но нощта отново стана тиха, чуваше се само къркоренето на водата под корпуса, скриптенето на такелажа и мачтите.
Шана въздъхна дълбоко. Нощта бе загубила чара си; гласът, който идваше изпод палубата, й отне блаженството, а дълбоко в нея не заглъхваше въпросът, колко би било хубаво, ако би могла да сподели брачното си ложе една цяла дълга нощ с едно любимо същество.
(обратно)ГЛАВА ПЕТА
Ниски възвишения се притискаха към златисто кафявия бряг, който разделяше пищното зелено от шумното разбиване на вълните, които ближеха с бели, пенливи езици голия бряг. При пясъчните наноси пред острова тъмносиньото на океана се превръщаше в искрящо преливащо зелено, което повтаряше цвета на очите на Шана.
Избелените от слънцето платна на „Маргарита“ блестяха бели в светлия ден. На най-високата част на върха на възвишението на Лос Камелос се издигна облаче пушек, миг след това корабът дочу гърмежа на сигналния топ. Гемията бе близо до целта си; виждаха се дълги, зелени ивици земя, които обхващаха широк залив, на чиито височини блестяха белите къщи на селцето Джорджиана. Един по-тъмен цвят на водата между ивиците земя показваше входния канал към пристанището на селцето.
Едва ли някой на острова не остави всичко при изстрела на оръдието, за да изтича до пристанището и да приветства пристигането на кораба. Очакваха подаръци и още по-важно, известия от големия, далечен свят. Орлан Трейхърн, господарят на острова, винаги е бил повече търговец, отколкото плантатор. Бе просто невъзможно нещо да го възпре да се качи на каляската и да подкара коня към пристанището.
Шана наблюдаваше нетърпеливо как се прибираха платната и корабът с все по-забавен ход се насочваше към мястото на кея. Няколко кораба на пристанището трябваше да се разместят, за да направят място за „Маргарита“, бяха по-малки кораби, които осъществяваха търговията между островите. Щом спуснаха най-после с шум мостика, сърцето на Шана подскочи почти толкова високо, като чайките, които кръжаха над нея. Тя търсеше възбудено с очи из тълпата, която се събираше на пристанището, за да открие обичното лице на баща си, от когото се страхуваше.
Питни тръгна до нея, носейки две от малките й ковчежета в ръка, и остана плътно до нея, когато стъпи на земята. Капитан Дюпре се увери, че съпругата му не е сред навалицата, след което изтича да подаде ръка на Шана, когато тя, за пръв път от доста седмици, стъпи с крак на твърда земя. Неговите тъмни очи молеха чаровното й лице за знак на симпатия, но трябваше да си признае, дълбоко разочарован, че при нетърпението си най-после да напусне кораба, Шана не му хвърли и поглед. Зад притискащите се чакаше откритото ландо на Орлан Трейхърн, хората му направиха път въодушевено, когато господарят на острова тръгна с бързи крачки към дълго отсъствалата дъщеря. Широка усмивка се разля по лицето на Трейхърн, щом видя детето си, но след това естествено прикри бързо тази открита проява на голямата радост.
Орлан Трейхърн бе малко по-нисък от повечето хора наоколо, но раменете му бяха широки, тялото му набито. Той вървеше с решителни крачки, леко носеше пълнотата си, тъй като беше повече набит, отколкото дебел мъж. Шана го бе виждала при един облог на кана бира как тръшна Питни. Когато се смееше, се люлееше цялото му тяло, само лицето му оставаше незасегнато.
С радостен вик политна Шана към баща си, прехвърли ръце около набития му врат. За кратко време ръцете му обвиха стройната й талия, но след това я отблъсна — естествено нежно, — подпря се на ръбестия си бастун и я загледа от главата до петите. Смеейки се, подръпна Шана широката си, бледосиня рокля от батета, затанцува покрай него, за да го поздрави след това, сияеща от радост, с дълбок поклон.
— На вашите услуги, господине!
— Ах, дъще моя! — извика той и я наблюдаваше, като че я вижда за пръв път. — Аз мисля, че сте надминали себе си и сте станали през изминалата година още по-хубава от преди. И както винаги мъжете се тълпят покрай вас, търсейки вашето благоволение!
Погледът на Орлан Трейхърн бе паднал на капитан Дюпре, който носеше чадъра на Шана. Капитанът преместваше пъстрия предмет от едната си ръка в другата, подаде й го най-накрая и бързо изчезна от погледа на Трейхърн, като се извини, че трябва да отиде на кораба.
— Стана ли вече по-склонна да приемеш трудностите на живота, момиче? Не бих допускал такова снизхождение от твоя страна, да пътуваш с такъв обикновен кораб, след като умееш да се наслаждаваш на лукса.
Шана погледна радостно баща си.
— Много исках да се върна вкъщи. Ще оспориш ли, че ме виждаш отново с обич?
Орлан Трейхърн се изкашля силно, след това се обърна към Питни, който явно се мъчеше да запази непроменено изражението на лицето си.
— Изглеждате добре — кимна той — и прекарахте както виждам невредим годината като придружител на дъщеря ми. Често се питах дали беше достатъчно да ви изпратя да ви ръководи само Ралстон, но ви гледам двамата здрави и предполагам, че не ви е сполетяла никаква беда.
Шана отвори чадъра си смутено, завъртя го над главата си и за удоволствие на баща си се усмихваше весело.
— Ела, дъще моя — нареди той. — Наближава обяд, нека обядваме заедно, докато ми разкажеш за всичко, което ти се случи.
Орлан потупа Питни приятелски по раменете.
— Изглежда, вие също искате веднага да се приберете. Изстудете една бира, после искам да ви бия на шах. Но нека свърша първо с нашата малка безделница.
Трейхърн поведе дъщеря си през множеството, което й подаваше ръце и я поздравяваше. Шана се усмихваше на приятелките си, жените от селото се натискаха, по възможност да видят възможно най-отблизо дрехите и фризурата на Шана, които бяха по последна лондонска мода. Присъстващите мъже стояха благоразумно назад, за да зяпат красотата й от почтително разстояние.
Трейхърн помогна на дъщеря си да се качи в колата и ландото напусна бързо пристанището. Шана се облегна назад, гледаше познатите къщи и дървета, край които минаваха. Но вътрешно се въоръжаваше да отговори на въпросите, които, както много добре знаеше, й предстояха. Оставиха зад себе си последните къщи и вече пътуваха по пътя за господарската къща на Трейхърн, когато баща й изведнъж подхвана темата, без да я погледне.
— Уморихте ли се вече от хвърченето, дъще моя? Избрахте ли си съпруг?
Трейхърн държеше широката си ръка на набитото коляно, там пъхна Шана и ръката си, така че не можеше да не се види златната халка на пръста й.
— Моля да ме наричате от днес мадам Бошан, татко, ако не ви е достатъчно малкото ми име — каза тя. Миглите на Шана срамежливо се спуснаха, трептейки над очите й, но се осмели да хвърли косо отдолу един скрит поглед. След това се постара гласът й да прозвучи тъжно. — Във всеки случай искам веднага да съобщя за голямата мъка.
Шана се чувстваше много неудобно от историята си, тъй като очите на Трейхърн, със същия цвят като нейните, се отправяха с мълчалив въпрос към нея. Сълзи напираха най-вече заради измамата й.
— Мъж много галантен и изглеждащ прекрасно бе този, за когото се ожених… — Тя преглътна тежко, когато лъжите загорчаха на езика й. — Отредена ни бе само една кратка нощ на щастие… Тя почти потъна в скръб. — Той слезе от нашата каляска и си счупи крака на един камък. Хирурзите бяха безпомощни и смъртта го отнесе…
Орлан Трейхърн удари с мълчаливо проклятие с бастуна си по пода на колата.
— Ох, татко — хлипаше Шана, ридаейки. — Толкова късно станах обичана невеста и така рано вдовица!
Трейхърн изсумтя, отвърна очи от нея и се втренчи в далечината мълчалив, потънал в мисли. Оживеният път минаваше край гъсти палмови гори, след това продължаваше отново под палещото слънце. Шана спря да плаче и само от време на време се чуваше безутешното й хлипане, докато достигнаха широко разпрострялата се голяма господарска къща.
Сякаш дива прелест от цветове бе заляла моравата, дърветата разстилаха пурпурночервените си цветове, гъсти гроздове от тромпети на колибри изпълваха въздуха с нежен мирис. Грижливо окосената морава се простираше докъдето стигаше окото, на определени разстояния бяха скупчени дървета с широко разперени корони. Господарският дом на Трейхърн биха нарекли в Европа замък, широки ходове с колони се простираха едва ли не безкрайно по фасадата и по продължение на страничните крила на сградата. Арките на верандата, която свършваше на партера на къщата, бяха от боядисани в бяло тухли. Ред богата дърворезба украсяваше балкона на горния етаж, който минаваше околовръст и отделяше покоите с фина решетка. Отгоре се издигаше стръмен покрив с безброй фронтонови прозорци, а вратите на терасата, които се отваряха от почти всяко помещение към градината, придаваха на сградата безгрижно, елегантно достолепие.
Каретата спря, но Трейхърн седеше безмълвен, без да мръдне. Шана гледаше отчаяно баща си, но не посмя да наруши мълчанието. Слезе сама от колата, заизкачва се по парадната стълба, спря несигурно, погледна назад. Бащата седеше все още в колата и гледаше след Шана с набръчкано от мисли чело. Той се повдигна с усилие, тежко се заизкачва по стълбата на верандата, като че ли бастунът в ръката му бе от олово. Шана отвори главната врата, но няколко крачки преди това той спря и отново загледа дъщеря си. Изведнъж загадъчният израз на лицето му отстъпи място на сдържан гняв. Той вдигна бастуна високо над главата си и го запрати по дървения под.
— По дяволите, момиче! — извика той.
Вратата се затвори с трясък, Шана вдигна бързо ръка пред лицето си, страх се изписа в очите й, когато отстъпи назад.
— Толкова малко ли се грижиш за твоите мъже? — ревеше Трейхърн. — Така бих искал да видя момчето поне веднъж. Не можа ли да го запазиш жив, поне докато ти направи дете?
Тя предположи боязливо:
— Съществува възможност, татко, прекарахме брачната си нощ заедно. Беше само една седмица преди отпътуването, и още не знам…
Тя се изчерви леко при тази лъжа, тъй като беше вече сигурна, че не носеше семето на Рурк под сърцето си.
— Ба! — изфуча Трейхърн, остави бастуна си, където бе паднал, и мина, тътрейки се, покрай Шана. Тръшна вратата след себе си.
Шана подплашено вдигна бастуна и го последва в къщата. Тя остана един миг във вестибюла. Като прилив нахлуха спомените от детството й. Видя се като малко момиченце, което, викайки от удоволствие, се спуска по широката стълба — прекрасната стълба, която изглеждаше, като че се вие около себе си и около кристалния полилей, спускащ се от високия колкото къщата таван. Блестящите му призми осветяваха хола с безброй танцуващи дъги, като никога не пресъхващ извор на омая. Шана си спомняше добре как бе пълзяла на четири крака по мраморния под, за да търси в големите, пищни, винаги зелени папрати, които украсяваха огромното помещение, пъргавото котенце, което й бе подарил Питни. Или как поглеждаше винаги със страхопочитание портрета на майка си, който висеше до вратата на салона. Или как със свенливо нетърпение се бе изкатерила върху големия сандък, покрит с дърворезба, за да чака завръщането на баща си от обиколката му по плантациите.
И ето, вече пораснала жена, погледът й премина по избеленото дърво на парапета, по украсените с дърворезба касети над водещите към другите помещения врати, върху които се стелеше златист блясък. И в хола, както и почти навсякъде в къщата мебелите бяха предимно в стил Луи XIV. Дебели гоблени от Обюсон, килими от Персия, скъпоценности от нефрит и слонова кост от Ориента, мрамор от Италия и хиляди безценни неща от цял свят украсяваха с вкус помещенията.
Дълги коридори водеха от просторното фоайе във всички посоки към страничните крила. От лявата страна бе царството на Орлан Трейхърн с библиотеката и кантората, всекидневната му, спалнята му и помещението, в което се намираше ваната му и където имаше обичай да се облича с помощта на слугата си.
Покоите на Шана се намираха на втория етаж, от дясната страна на широко извитата стълба — достатъчно далеч, както си мислеше сега, от крилото, което обитаваше баща й. За да стигне до спалнята си, трябваше да прекоси първо будоара си, където мекото кремаво моаре на стените отговаряше отлично на фините нюанси в кафяво, розово и тюркоазено на фотьойлите и канапетата. Пищният килим от Обюсон обединяваше всички тези цветове в изкусните си орнаменти. Розова на цвят бе и коприната, с която бяха облицовани стените на спалнята й, розово и кафяво съчетаваше балдахинът над голямото й легло, докато шезлонгите и мебелите за почивка в свободното й време на мечти сияеха в нежнокафява коприна.
Сега при завръщането си вкъщи тя естествено не можеше да мисли още за свободно време. Затрополяха нагоре дървени обувки: холандската икономика Берта се спусна към Шана любопитно, с хиляди въпроси. Берта бе тази, която по своя строг холандски начин пое след смъртта на Джорджиана Трейхърн вече осиротялото момиче. Със сълзи на очи Берта махаше след кораба, когато Шана предприе голямото си пътуване из Европа. Преди година бе това и колко малка изглеждаше Шана. А ето че пред Берта сега стоеше една прелестна млада жена с царствена стойка, самоуверена и горда, а тя не знаеше как да се приближи до нея. Шана я извади от смущението, разтвори широко ръце и в следващия момент те се прегърнаха, плачейки от радост. След това Берта направи крачка назад.
— Нека ви погледам, момиче! Обзалагам се на един или даже на два гулдена, че всичко ви се е удало добре! Ах, как ми липсвахте!
— Ах, Берта! — извика най-сетне Шана въодушевено. — Така се радвам, че отново съм вкъщи.
Джейсън, портиерът, изтича също от задните помещения на къщата, а черното му лице сияеше от радост.
— Мисис Шана! — извика той с финия си добре школуван глас, на който Шана винаги се учудваше. — С вашето завръщане слънцето отново изгрява, дете! И баща ви се бе много затъжил за вас!
Силно покашляне показа, че Орлан Трейхърн все още е наблизо, но Шана се изкиска въпреки това. Ето, че най-накрая наистина си беше вкъщи и нищо не можеше вече да намали блаженството й.
При хубавия климат на Лос Камелос складови помещения в истински смисъл на думата не бяха необходими. Поради това повечето сгради около пристанището се състояха само от покриви, които се подпираха на дървени стълбове. В хладната сянка на един такъв покрив седяха Рурк и неговите състрадалци. Бяха им обръснали брадите още на кораба, също така им подстригаха късо и косите. В ръцете им натикаха силна сапунена луга, след това насочиха към тях помпата на кораба. Някои викаха, когато разяждащият сапун влезе в раните им, но свежата баня на предната палуба бе удоволствие за Рурк. Той бе прекарал почти цял месец в един съвсем малък килер, много рядко можеше за няколко минути да отпусне схванатите си мускули върху дулото на оръдието. Храната беше наистина обилна, но му се струваше, като че ли в целия свят няма нищо друго освен говеждо месо, боб и бисквити, които трябваше да се преглъщат със солено-сладка вода.
Но и това бе преодоляно. Рурк прокара ръка по тила си и се опита да свикне с необичайното чувство, което изпитваше от късата коса. И той както другите бе облечен в нови, груби непромокаеми панталони, от които на Лос Камелос, изглежда, имаше само в един-единствен размер, а той бе голям за Рурк и осемте му спътници. Към това всеки получи чифт сандали и широка бяла риза — също доста голяма, а и широкопола шапка и една моряшка торба, малък формат, която естествено бе още празна; по-късно те трябваше — така им съобщиха — да бъдат заведени в магазина на Трейхърн, за да получат бръснач, паничка и четка, освен това един нож, два нови комплекта дрехи, кърпи за ръце и запас от силен сапун с напомнянето да го използват често.
Даже и под огромната сянка на покрива бе непоносимо горещо, щом стихнеше капризният бриз. Един-единствен пазач пазеше новодошлите роби; да се избяга би било лесно и Рурк предполагаше, че едва ли щеше да се предприеме преследване — беше само въпрос на време кога избягалият щеше да се домъкне от джунглата изтощен и разкаян. А нямаше къде другаде да се избяга.
Рурк подръпна бездейно извънредно широките си панталони от груб плат и се огледа. Чакаха господаря на острова, Орлан Трейхърн; било обичайно, както им обясниха, да инспектира и поучи всички новодошли. Рурк очакваше с голямо напрежение срещата с легендарния господар на острова и затова стоеше отзад. Той се смееше вътрешно, бе жив и се намираше на единственото място в света, където искаше да бъде, именно там, където живееше Шана. Трейхърн — или вече ще се нарича както по-подобава Шана Бошан. Общо взето, това бе много повече, отколкото доскоро можеше да очаква от живота. Какво можеше да иска още? Но, естествено, още нещо — тя бе взела името му, докато той, в процеса на тези събития, бе изгубил своето. Сега се казваше Джон Рурк. И това бе, което трябваше да се уреди.
Откритото ландо, с което Шана бе заминала от пристанището, се върна обратно. Първо слезе високият, тънък господин, който се казваше Ралстон; след него от колата изпълзя един малко уморен мъж, който преди час посрещна Шана. Рурк заключи, че той трябва да е вселяващият страх мистър Трейхърн.
Рурк го наблюдаваше внимателно, докато се приближаваше. Мъжът, който излъчваше неоспорим авторитет, бе широкоплещест и пълен. В забележителен контраст на придружителя си, който бе облечен в тъмни вълнени дрехи, Орлан Трейхърн носеше елегантни бели три четвърти чорапи и черни кожени обувки със златни катарами. Панталоните му бяха от безупречен бял лен, леки и прохладни. Дългият му жакет бе също бял, ризата му бе от същия плат и цвят. Рюшчета и модерни бродерии изпъкваха великолепно. Огромна шапка с широка периферия от фино изтъкана слама правеше сянка на лицето на Трейхърн. Той носеше черния си бастун като емблема на своя ранг.
Двамата мъже дойдоха при навеса; пазачът поздрави, изпълнен с респект, и заповяда на робите веднага да станат и да се наредят в редица. Подадоха на Трейхърн пакет пергаменти, той разтвори един лист, прегледа го бегло и пристъпи към първия мъж.
— Казвате се? — попита той отегчен.
Робът съобщи, новият му господар нарисува един знак на листа и се приготви грижливо да прегледа новото попълнение. Той опипа ръката на мъжа, прецени силата на мускулите му, прегледа ръката за следи от предишна работа.
— Отвори си устата! — заповяда Трейхърн. — Покажи си зъбите!
Мъжът се подчини, господарят на острова поклати почти тъжно глава и направи нов знак на пергамента. Ритуалът се повтори при следващия мъж. При третия Трейхърн се обърна към Ралстон.
— По дяволите, Ралстон, това е най-безчестната сбирщина от просяци от всичко, което сте ми домъквали. Това ли е всичко, което можахте да намерите?
— Съжалявам, сър, друго не можах да намеря нито за пари, нито с добри думи. Подборът ще бъде може би по-добър през пролетта, ако зимата е достатъчно сурова.
— Ба! — изпъшка Трейхърн. — Хубава цена за такива лумпени и освен това всички от затвора за длъжници.
При това изказване Рурк вдигна учудено веждите си. Господарят на острова вероятно не знаеше, че е получил и един определен за въжето убиец. Рурк се замисли за малко и се запита какво може да означава това за самия него. Като вдигна очи, видя, че Ралстон бе насочил погледа си към него. Виж ти, помисли си Рурк, мистър Ралстон прави сделки на своя глава. И ако не искаше да се върне в Лондон, за да види изпълнението на собствената си екзекуция, то трябваше, ще не ще, да играе играта на Ралстон.
Осмият мъж бе прегледан — Трейхърн пристъпи към Рурк. Очите на господаря на острова се присвиха, като разглеждаше последния. Странно светкащите очи на този роб изглежда издаваха повече от среден ум, а усмивката, която играеше на устните му, действаше обезпокояващо. По-различен от другите, този младеж бе измършавял, имаше мускули, широки рамене, силни ръце, прав гръб и правите крака на млад мъж. И него нямаше нищо отпуснато, на корема му нямаше тлъстини. Много рядко се предлагаше на търг такъв напет, млад козел.
Трейхърн извади листа си, останало бе само едно име.
— Вие сте Джон Рурк! — установи той.
— Аха, сър! — Рурк се постара да говори с лондонски акцент, тъй като знаеше, че хората от колониите не се ползваха с добро име сред жителите на островите. — И мога да чета, да пиша и да смятам.
Трейхърн наклони глава, като че да вникне във всяка дума.
— Гърбът ми е силен, зъбите ми са здрави. — Рурк изтегли устни настрани, за да се види блестящата белота на зъбите му. — Мога да вдигам толкова, колкото тежа, при условие, че има добра храна, и се надявам, че ще докажа стойността си за всичко, което инвестира вашето семейство в мен.
— Жена ми е мъртва, имам само една дъщеря още — промърмори Трейхърн, като че отсъстваше духом, и се укори в себе си за бъбривостта си с този роб. — Но вие сте от колониите, Ню Йорк или Бостън, струва ми се. Как стана така, че ви продадоха като длъжник?
Рурк си затвори устата, поглади си брадичката.
— Малко недоразумение с няколко английски войници. Съдията бе в лошо настроение и вярваше повече на тях, отколкото на мен.
Това не бе напълно неистина. Той се бе подразнил, че го вдигат от здравия му сън, и както разбра после, бил счупил челюстта на капитана.
Трейхърн кимна спокойно и, изглежда, бе готов да приеме разказа за истина.
— Вие сте мъж с известно образование и аз мисля, че зад вашата история се крие още нещо. — Впрочем — той повдигна рамене, — по-малко ме интересува какъв сте бил, отколкото какъв сте.
Робът Джон Рурк наблюдаваше мълчаливо господаря си, беше му ясно, че трябва да действа внимателно, когато си има работа с него, тъй като той бе наистина така хитър, както слуховете носеха. Естествено, истината излизаше по такъв начин наяве, но понеже не му хрумна нищо в това отношение, той си замълча, засега.
Трейхърн застана през мъжете, разкрачи широко крака и постави ръцете си на дръжката на бастуна.
— Тук сме в Лос Камелос — започна той и обходи с поглед човек по човек. — Тук аз съм кмет, шериф и съдия. Заложени сте при мен за неизплатени дългове. Моят счетоводител ще ви дава винаги при запитване сведение за състоянието на вашите дългове, както и колко сте изплатили. Недели и празници ще ви се заплащат, боледуването и друго отсъствие от работа е за ваша сметка. Надницата ви е 6 пени на ден, в който сте работили. На всеки пръв ден на месеца получавате за всеки работен ден по две пени за вашите нужди, две пени за приспадане на вашия дълг и две пени за храна и подслон. Който работи усърдно и изпъкне, ще получи повече и може да уреди начина на плащане по собствено желание.
Той спря и погледа изпитателно Рурк.
— Смятам, че някои ще изплатят дълга си за пет или шест години. Тогава, който иска, може да работи за връщането си в Англия или да отпътува за другаде; ако желае, може да остане и тук. Дадени са ви необходимите дрехи и всичко за поддържане на чистота. Пазете си дрехите грижливо, тъй като за допълнителните ще трябва да плащате. Ще мине известно време, докато съберете пари и те ще бъдат много малко.
Трейхърн замълча, за да се увери, че всички слушат.
— Ядове можеш да си създадеш тук по два начина, — продължи той, — първо, може да се повреди или открадне нещо, което ми принадлежи — а тук почти всичко ми принадлежи. Второ, на човек, който е тук отдавна, може да му се случи нещо лошо. Някой има ли въпроси?
Той почака, никой не се обади. Трейхърн се отпусна малко.
— За да се съвземете от пътуването, първите три дни ще ви се дава лека работа. След това се очаква от всеки денят му от изгрев до залез слънце да е изпълнен с полезен труд. Работа се започва след Коледа. Желая ви приятен ден.
Без да се обърне повече, той се качи в каляската си и възложи всичко останало на Ралстон. След като колата замина, Ралстон зае мястото на господаря на острова и почукваше с вечния си камшик в ръка.
— Господарят Трейхърн по правило е мекосърдечен към робите си. — Иронията се почувства именно сега. — Бъдете сигурни, че ако зависеше от мен, щеше да е по-друго. Но аз имам други задължения. Докато отидете на плантациите, ще бъдете настанени в един стар обор извън града, леката работа се предвижда в пристанището. Този мъж там — той посочи мъжа, който ги пазеше досега — е вашият пазач. Той ще докладва на мен или на Трейхърн. Докато се окажете достатъчно достойни за доверие, ще седите по всяко свободно от работа време близо до вашия обор. В случай, че някой не е забелязал — той описа с ръка кръг около възвишението и пристанището. — Тук никъде не можеш да се скриеш. Във всеки случай не за дълго. — Той се обърна рязко към пазача. — Отведете ги! Всички с изключение на този. — Той посочи Рурк. — Изглежда се съмнявате още относно вашето положение, струва ми се.
Рурк отговори безмълвно на погледа на Ралстон.
— Ако не искате да се върнете в Англия, за да ви опънат врата — продължи сега с иронична усмивка, — препоръчвам ви да си държите езика зад зъбите.
Рурк не трепна. Мъжът му бе направил голяма услуга, макар и да не го разбираше. Ралстон посочи към робите, чиято колона се изгубваше.
— След другите! Изчезвайте!
Рурк се подчини. Много скоро той щеше да настрои Ралстон враждебно към себе си.
Корабите на Трейхърн, които плуваха в южните води и се плашеха от северния атлантически океан, където бушуваха бури и дебнеха айсберги — носеха на островите блестящи дреболии и пъстри копринени платове и други подобни стоки от Англия и континента, а взимаха в замяна суровини, които се пласираха през лятото в северното полукълбо. Робите на Трейхърн изкореняваха южните склонове на Лос Камелос, спускаха добитите дървета през скалите в морето, откъдето по-малките кораби ги откарваха до по-големи пристанища, където имаше дъскорезници. Разпределението на работата в Лос Камелос бе такова, че мъжете се прехвърляха според нуждите от един поземлен участък в друг, като всеки друг път се изграждаха квартири първо за надзирателите и след това за тях самите. Обикновено това бяха покрити със слама колиби, достатъчно стабилни, за да предпазят от случаен дъжд и вечното слънце.
Джон Рурк бе не само бърз и работлив, той предложи и многобройни подобрения. Под негово ръководство един поток бе превърнат в канал; сега вече отрязаните дървета не трябваше да се мъкнат с усилие до ръба на подводните скали, сега те се носеха от собствената си тежест по бързея към брега, а това спестяваше много усилия на мъжете и магаретата. Главният надзирател споменаваше в седмичните си доклади за Трейхърн името на пълния с идеи роб.
Джон Рурк бе изпратен в друга група, която трябваше да прибере зимната захарна тръстика преди настъпването на сухите месеци. Тук той въведе пърленето на полетата, което оставаше от растенията овъглено стъбло, съдържащо все още обилен сок, но, от друга страна обаче, унищожаваше отровните паяци и други инсекти, които по-рано чувствително намаляваха броя на робите. Рурк преустрои една мелница за пресоване, така че сега я задвижваха мулета вместо половин дузина хора. В докладите отново се появи името на Рурк.
Уменията и богатството на идеи на Джон Рурк станаха скоро известни на целия остров, надзирателите си го предаваха помежду си, за да им реши възникналите проблеми. Понякога работата бе лека, но понякога имаше трудности; така например първо при пърленето на полетата със захарна тръстика се натъкна на съпротива, често трябваше да представи подробни доказателства за провеждането на идеите си. Но така се издигна. Надницата му се удвои, след това стана тройна. Порасна и състоянието му. За допълнителната работа през свободното време един търговец от селото му подари муле.
Освен всичко друго разбираше и от коне. Така например един ден му докараха чистокръвен жребец на име Атила, който куцаше поради разкъсване в сухожилието на предния крак. Когато Джон Рурк научи, че се касае за любимия кон на дъщерята на Трейхърн, той се постара особено много, сложи мек лечебен мехлем върху наранения крак и го върза стегнато. Търпеливо водеше животното с часове за юлара, разглези го по всякакъв начин, докато накрая започна да яде захар от ръката му, което не бе успяла да постигне нито веднъж досега притежателката на необуздания жребец. Нещо повече, Атила се научи от Рурк да пристига само при едно подсвиркване. Накрая Рурк каза, че неговият горд, четириног пациент е вече здрав и го върна на милейди.
Шана посрещна завърналия се Атила с възторг. Дъщерята на господаря на острова прекарваше дните си най-вече върху седлото на обичния си жребец или плуваше в кристалночистото море, където с удоволствие се гмуркаше и понякога улавяше една или две риби, които обогатяваха менюто в домакинството на Трейхърн. Шана поднови приятелството си с хората от Лос Камелос; тя се грижеше за нуждаещите се семейства и съжаляваше заедно с тях, че не можеше да се намери учител за децата на Лос Камелос. Училището, което бе построил баща й, още стоеше празно. Често дните на Шана се нижеха идилични. Когато чужди търговски кораби спираха в Лос Камелос и капитанът заедно с офицерите биваха на вечеря в господарската къща, тогава Шана имаше добрата възможност да се облече отново в най-красивите си дрехи и да играе ролята на домакиня, преливаща от остроумие. Макар и да бе господарка на острова, то тя за почти всички беше все още дъщеря на Орлан Трейхърн и трябваше търпеливо и настойчиво да работи, за да напомня винаги, че вече бе мадам Бошан. Все пак Шана преживя щастливо време; смесването на достатъчно задължения с достатъчно удоволствия й пречеше да й омръзне едното или другото и стана така, че спомените които в началото я преследваха и измъчваха — постепенно изчезнаха.
Февруари бе вече почти преминал, когато — беше един петък следобед — Атила бе оседлан и тя излезе на спокойна езда из острова. Тя тръгна по средния път към могилата, която минаваше много близо до робите, които работеха на плантациите със захарна тръстика. Баща й често й обръщаше внимание, че мъжете са опасни, но той самият едва ли вярваше, че някой би посмял да хвърли поглед на дъщеря му. Шана, естествено, никога не бе се замисляла много какви последствия би имало едно такова действие. Беше горещ ден, копитата на Атила вдигаха облачета прах, който се носеше след това още дълго по стъпките му. Тя яздеше между могилите, след това надолу по южния склон. По едно време срещна един мъж, който вървеше по края на пътя с мулето си. Според дрехите му трябваше да е роб. Мъжът носеше всъщност обичайната широкопола шапка, но ризата си бе хвърлил на гърба на мулето, а панталоните си бе срязал високо над коленете. Имаше силно почернял гръб, а играта на мускулите му издаваше голяма мъжка сила.
Атила изпръхтя и поклати глава. Шана искаше да поведе коня си, за да заобиколи мъжа и мулето му, но когато се изравни с пътника, той изпъна ръка и хвана коня здраво за юздата. Във всеки друг случай Атила щеше да се изправи, но този път само изцвили приятелски и подуши ръката на чужденеца. Шана отвори уста, за да извика „Пуснете го!“ Тогава мъжът се обърна. Ядът на Шана изчезна. Тя не вярваше на очите си, в мозъка й зейна напрегната празнота.
Присмехулни очи Светнаха към нея.
— Да, Шана, тук стои милият Джон Рурк, винаги на вашите услуги. Както изглежда, спечелихте името ми, докато аз го загубих. Но не се случва често един мъж да изиграе както палача, така и жена си.
Мозъкът на Шана започна бавно да работи, макар че чувството на паника силно й пречеше.
— Пуснете! — извика тя и дръпна юздата. Искаше да избяга, но Рурк държеше здраво жребеца. Страх скова гласа й, когато извика втори път — пуснете!
— Спокойно, сърце мое! — Златните му очи блестяха като твърд метал. — Трябва да обсъдим едно нещо!
— Никога, никога! — полуизкрещя, полуизхлипа тя. Тя вдигна камшика, за да го удари, но той й бе отнет, безмилостна хватка заклещи китката й.
— За бога, мадам — роптаеше той. — Трябва да ме изслушате!
Той постави ръцете си на тънката й талия. Шана се почувства като дете, свалено от седлото и поставено на пясъка. Шана се бранеше диво, малките й ръце в ръкавиците се опъваха срещу покритите му с тъмни косми гърди, които изпълваха целия й хоризонт. Той я тръскаше така диво, че тя се опасяваше, че ще й падне главата, широкополата й шапка впрочем полетя далече в полето, прибраната коса са разпиля по раменете й като златен водопад. Шана гледаше безпомощно към изгарящите я очи на Рурк.
— Сега вече е добре — присмя се Рурк, щом протестиращите й викове заглъхнаха. — Малко ужас е добре дошъл, за да разсее високомерието ви.
Известна смелост Шана, естествено, все още имаше, макар че брадичката й трепереше.
— Смятате ли, че се страхувам от вас!
Той се засмя, бели като перли зъби блеснаха на обгорялото му лице. Затворническата бледост бе изчезнала, на кафявата кожа блестеше здравата пот на мъж, който се радва на свободата си. Напомни й картините с пирати, които бе виждала по-рано.
— Ако не ме пуснете веднага — заплаши Шана, пече окопитила се, — ще викам, докато ви обесят. И този път наистина. По дяволите още веднъж, ще насъскам целия остров срещу вас!
— Наистина ли, моя любима жено? — язвително подхвърли той. — И какво ще си помисли тогава господин бащата за брака на дъщеря си?
— Е, какво искате? Да ме насилите?
Рурк се засмя хапливо.
— Не се плашете, сърце мое. Нямам намерение да се търкалям с вас тук в сеното.
Тя го погледна слисано. Какво искаше тогава? Искаше да се откупи?
Той каза направо, като че четеше мислите й.
— И не искам нищо от богатствата на баща ви. Ако смятате, че можете да ме подкупите, това би било напразен труд.
Той гледаше зачервените й бузи, нейната мека, трепереща уста. Погледът му мина надолу и се спря на изпъкналите й гърди, а тя, поразена, се запита дали костюмът й за езда не е прозрачен. Тя скръсти ръце, сякаш беше гола пред очите му.
— Споменът за вашата красота бе за мен изтезание в затвора. Не можех да забравя и най-малката подробност как ви държах в ръцете си. Картините се бяха запечатали в съзнанието ми така, като че ли бяха дамгосани. — Той се усмихна. — И въпреки всичко ще намеря начин да откъсна моята роза, напук на всички бодли.
Ръката му се плъзна нагоре по гърба й и погали прелестните къдрици. Усмивката му се преля в чудовищен присмех и той отново стана Рурк, когото познаваше от каретата. Изведнъж й проблесна: „Не, не беше побъркан, но искаше да си отмъсти.“
— Нямам и намерение да разтръбя тайната ви, Шана. Но аз пожертвах в нашата сделка всичко, което поискахте. Сега липсва само изпълнението на нашия договор. И няма да спра, моя любов, докато не изпълните това, за което претендирам.
Съзнанието й се замъгли.
— Няма никаква сделка! — извика тя. — Сделката не важи. Вие не сте мъртъв!
— Сделката е сключена — отвърна той, — вие имате името ми и всичко, което желаехте. Не е моя грешката, че Хикс бе така алчен. Аз настоявам за цената, една цяла нощ с вас като моя съпруга. Сами. И не трябва да има никой, който може да отвори вратата и да ме изхвърли навън. А може би ще бъде удоволствие и за вас!
— Не! — промълви Шана и споменът я накара да се засрами, когато каза: — Бракът е консумиран. Задоволете се с това.
Рурк й се подигра.
— Ако не сте достатъчно жена, за да го знаете, мой малък невинен ангеле, ние бяхме едва що започнали, а не бе изпълнено нищо. Една цяла нощ, не по-малко, Шана, това е всичко, което искам!
Може би бе по-разумно да не го дразни, мислеше си тя. Най-малкото, за да може да избяга. После Питни може…
Рурк присви заплашително очи.
— Макар и да ви липсват доста неща като жена, то аз въпреки всичко изиграх палача, за да ви потърся. Ако искате да насъскате кучетата срещу мене или Питни, това огромно говедо, или даже баща ви — то на всички ще им се отскубна от лапите. И винаги ще се връщам, това ви обещавам тържествено, за да си взема това, което ми се полага. А сега, моя обична…
Той я пусна изведнъж, хвана юздите на Атила и придърпа коня, наведе се, преплете пръстите на ръцете си, за да направи на Шана стъпало, а Шана, която не желаеше нищо повече, не се подвоуми никак да стъпи на него. Тя се подпря с ръка на силните му рамене, отскочи нагоре и благодарение помощта на ръцете му под краката си, най-после седна отново на седлото. Шана придърпа юздите към себе си около жребеца, притисна хълбоците му и той полетя по пътя. В ушите й ехтеше още дълго подигравателният смях на Рурк, макар че отдавна го бе изгубила от погледа си.
Шана скочи от седлото пред бялата господарска къща, остави домашната прислуга да хване коня и да го отведе в обора. Като обезумяла тя изхвърча покрай Берта — холандката я погледна ужасено, — изтича по широко извитите стълби нагоре и затръшна зад себе си вратата на будоара. Бързо завъртя ключа, опасявайки се от всеки, който може да нахлуе. Без дъх тя се облегна на вратата.
— Той е жив! — задъхваше се тя.
Тя хвърли ръкавиците си за езда на писалището, спусна се в спалнята. На земята лежаха на купчина ботушите и костюмът й за езда. Облечена само с лека ризка, тя тичаше насам-натам.
— Той е жив! — беснееше тя. — Той е жив!
В стомаха й се сви чувство на страх, но в сърцето й, което туптеше буйно под гърдите й, се разливаше особено чувство на облекчение, даже освобождение. Под въртопа на мислите й изплува убеждението, че смъртта на този човек — заради собствената й изгода — винаги й бе тежала. Ето че сега от съзнанието й бе прогонен вечно повтарящият се сън за един обесен. Видението на тяло, гниещо в дървен сандък, вече никога нямаше да се върне.
— Но как бе възможно? Та аз бях на погребението му. Как може?
Тя се разхождаше в стаята, по красивото й лице бе изписана безпомощност.
Рурк беше роб. А Ралстон отговаряше за всички роби, които идваха на Лос Камелос. Но как дойде Рурк на острова? С „Хамстед“? Но той не караше роби на борда. Може да е дошъл само с „Маргарита“!
Боже мой, под носа й!
Истеричен смях се надигаше в нея; Шана се хвърли на леглото, затвори очи, като че можеше да вижда картините на иронично смеещите се златисти очи.
(обратно)ГЛАВА ШЕСТА
Оттук нататък Шана се стремеше да бъде далеч от хълмовете и платата в южната част на острова. Когато отиваше да язди Атила, тя предпазливо оставаше в близост до селото или до господарската къща. Но тъй като тя нито видя, нито чу нещо повече за Рурк, опасенията й постепенно се разсеяха.
Две седмици по-късно баща й я помоли да го придружи при огледа на плантациите от захарна тръстика.
— Ще кажем да ни приготвят малко храна в една кошница — каза Орлан Трейхърн. — Когато майка ти беше още жива, често ходехме заедно извън селото. Ти беше съвсем малка. Винаги дъвчеше захарна тръстика.
Той се закашля. Не се чувстваше добре, когато го налегнеха спомените.
— Хайде, момиче, че бързам, а и файтонът вече чака.
Шана се засмя на тази рязка промяна на темата. По пътя, в ландото, тя си мислеше за своя баща. Той беше станал по-дружелюбен, откакто тя си беше отново вкъщи. Или може би причината беше в нея? Тя вече почти не му противоречеше, когато той се заяждаше за дреболии, оставаше го да мърмори, докато му мине ядът, а след това с усмивка се изказваше за или против мнението му, разбира се, според случая; дори би могла да твърди, че той ценеше вижданията й и че по някога проявяваше повече разбиране спрямо нея, отколкото спрямо себе си.
На хълмовете беше по-хладно, духаше лек бриз. Шана търпеливо изчакваше, когато баща й спираше ландото тук или там, за да говори с надзирателите или да се запознае с някой спорен въпрос. От време на време правеха малка почивка и тя подготвяше храна, хапваха и след това продължаваха обиколката си. Стигнаха до една огромна ливада, в средата на която катъри теглеха някаква странна каруца. От двете й страни бяха разперени широки кърпи и отдалече тя приличаше на птица. Под кърпите близо до каруцата вървяха мъже, които с помощта на дълги пръчки правеха дупки в земята, слагаха в тях семена и при следващата стъпка зариваха дупките с босите си крака.
Заинтригуван, Трейхърн се поизправи от мястото си и през Шана погледна към странното приспособление. С нетърпение зачака надзирателя, който, вървейки направо през полето, идваше към него.
— Хей, сър! — извика надзирателят, когато най-после бе стигнал до ландото и бе започнал да отговаря на въпросите на Трейхърн. — Това наистина е хитро измислено! Теренът е разчистен за рекордно кратко време. Отрязахме само големите дървета, а всичко останало просто изгорихме. Той каза, че пепелта ще натори земята. А ето го и приспособлението, което виждате там. Значи по-рано имаше човек, който изнасяше чувал със семена и след един час се връщаше, за да вземе нов, да си почине малко и да пийне глътка вода. Сега е друго. Платната правят сянка на хората, семена и вода има в каруцата. И вижте сам, площта е почти изцяло засята. Изорана и засята за една седмица. Това добре ли е или не, господарю?
— Наистина — потвърди Трейхърн. Той замълча, докато наблюдаваше работниците.
Шана забеляза един мъж, който стоеше настрана и не се напрягаше така, както останалите. Гърбът му беше гол и макар че не беше обърнат към тях, в него имаше нещо познато.
— Казвате, че цялата идея принадлежи на онова момче там, на този Джон Рурк?
Като че ли с един удар на сърцето цялата кръв се качи в главата на Шана. Естествено това беше той! Тези отрязани панталони!
Когато Шана можеше отново да диша, тя крадешком погледна към него. Той вървеше през полето, проверяваше резултата от работата. Пот блестеше върху стегнатите мускули на гърба му, дългите му, обгорели от слънцето крака, бяха прави и силни. Тя почти почувства отново неговия смел удар между бедрата й. Тези мисли я накараха да се изчерви. Тя се наведе към баща си и го дръпна за ръкава.
— Татко — молеше тя. — Твърде дълго бях на слънце, боли ме главата. Нека да се прибираме.
— Още един момент, Шана. Трябва да говоря с оня мъж.
— Много съжалявам, татко, но ми е ужасно лошо, вие ми се свят. Моля ви, нека да тръгваме.
Трейхърн отправи загрижен поглед към дъщеря си, след това се съгласи.
— Е, добре. Мога да говоря и по-късно с него. Хайде да тръгваме.
Той даде заповед на черния кочияш, ландото зави и тръгна към къщи. Шана се облегна назад, въздъхна дълбоко и затвори очи, обхваната от чувство на облекчение. Но когато отново отвори очи, забеляза че баща й я гледа с неопределена насмешка на лицето.
— Шана, да не би да сте бременна?
— Никога — избухна тя в смях. — Аз мисля, аз не вярвам. Аз мисля, че времето беше много кратко. Ние почти нямахме… — Тя млъкна внезапно.
— Вие мислите, вие не знаете точно — разфуча се Трейхърн. — Измина достатъчно дълго време. Трябва със сигурност да знаете тези неща.
— Аз… не мисля, татко — отвърна тя и прочете разочарование в очите му. — Съжалявам.
Тя се взираше в скръстените му ръце, а Трейхърн гледаше напред. Докато стигнат до къщи, той не пророни нито дума.
Берта ги чакаше на вратата. Тя изгледа въпросително Шана, но за този ден й бяха зададени достатъчно много въпроси. Тя безцеремонно мина покрай прислужницата, изкачи се по стълбата и отново се заключи в стаята си. Този път обаче беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да може да подреди дрехите си, както беше привикнала, преди да се хвърли отново на леглото и да започне да се взира във върховете на дърветата през прозореца.
След известно време Берта почука на вратата, за да се осведоми относно вечерята, но Шана се извини с неразположение. Залезът вече се бе превърнал в тъмнина, когато Берта почука отново. Този път тя не се остави да я отпратят веднага, тъй като носеше табла, отрупана с подбрани лакомства и една чаша мляко.
— Това ще успокои стомаха ви. — Настояваше Берта. — Мога ли да ви донеса още нещо?
Шана я увери, че за всичко е виновно слънцето и Берта най-после я остави отново сама, като на излизане промърмори нещо за „това младо поколение, което никога не позволява да бъде поучавано“. Шана похапна малко от яденето, сръбна от студеното мляко, облече си късата нощница и се пъхна между копринените чаршафи. Едва беше задрямала, когато отново я връхлетяха спомените за длани, сграбчили гърдите й, за целувки, мачкащи устните й, за силни ръце, които я притискат към едно стегнато тяло, и отново този първи изгарящ удар и след това…
Изпита страх. Изведнъж Шана се стресна, после постепенно отново потъна във възглавниците, когато разбра, че е сама в стаята си. Познати сенки пробягваха по стените, но нищо не успя да прогони дълбоката болка в душата й. Тя придърпа възглавницата, гушна се в нея — и отново сетивата й изиграха лоша шега. Преди да заспи дълбоко, струваше й се, че отново чувства под пръстите си твърдите мускули на един мъжки гръб.
Утрото настъпи, без да й донесе някакъв отговор. Една възглавница беше нищо повече от една възглавница. Тя стана, изкъпа се, облече една рокля в бледи тюркоазени цветове и не издаде нито звук, когато Софи Хергъс пристягаше талията й. След това изпитателно се огледа в огледалото. Думите на Рурк се разхождаха нахално из главата й. Липсваше ли й женственост? И защо именно? В какво той намираше недостатъци? Във външния й вид? Във фигурата? В духовността й? Къде точно? За съжаление отговора го нямаше в огледалото. Шана слезе по стълбата, за да отиде при баща си и му направи компания при късната закуска, какъвто навик беше си създала след завръщането си у дома.
Още с настъпването на деня Орлан Трейхърн беше на крака, но изчакваше закуската, в случай че няма някакви наложителни ангажименти, докато дойде Шана, за да я сподели с него. Дори и тогава, когато си разменяха малко думи, това беше час, изпълнен с удоволствие. Но тази сутрин, докато слизаше по стълбите, Шана дочу гласове, идващи от трапезарията. Не беше необичайно господарят на острова да приема гости още рано сутринта, за да уговаря с тях някакви сделки, но въпреки това Шана беше обхваната от съмнения и затова предпазливо се приближи към вратата.
— Добро утро, Шана — изненада я гласът на Берта. — Колко е хубаво, че се чувствате по-добре!
И тогава като ехо прозвуча гласът на баща й през отворената врата:
— Ето я, идва! Моята дъщеря Шана!
Един стол изскърца и в следващия момент масивното тяло на Трейхърн изпълни рамката на вратата. Той подаде на Шана ръка и я въведе в хладното, проветрено помещение, чиито фино оплетени решетки на прозорците осигуряваха един постоянен полъх на вятъра и задържаха навън както слънцето, така и горещината.
— Съжалявам, детето ми, но трябваше спешно да говоря с човека — каза той, пристъпвайки прага на стаята.
Шана забави крачки изненадана, когато забеляза споменатия посетител. Ръката й трепна и се отскубна от тази на баща й, страните й пламнаха и устните й се разтвориха от ужас. Трейхърн се обърна, пое отново ръката й в своята и я погледна в лицето с вдигнато чело.
— Да, мое дете, това е един роб — зашепна той укорително, — естествено, че е под нашето достойнство да го каним на масата си. Но ако искате да бъдете господарката на тази къща, тогава имайте смелост и му кажете добре дошъл, така както аз казвам на гостите си, дошли на масата ми!
След това той добави по-високо, стискайки ръката й в своя юмрук и потупвайки я галено:
— Приближете се, Шана, и се запознайте с мистър Рурк, Джон Рурк, един мъж самоук, но много умен, който може добре да ни служи и чийто съвет аз много ценя.
Джон Рурк се надигна и очите му огледаха Шана навсякъде, когато Трейхърн се обърна, за да размени няколко думи с Берта. Руменината пак нахлу в бузите на Шана, като че ли тя отново изпита чувството, че стои гола пред него. Тя измърмори един нищо не казващ поздрав, при което собственият й поглед презрително се плъзва по късите му панталони, които макар че бяха чисти, предизвикваха у нея чувство на раздразнение. Все пак тя с благодарност установи, че той си беше сложил риза. Тъй като в къщата на своя господар той си беше свалил сламената шапка, тя за първи път забеляза колко късо беше подстригана косата му. Само няколко завити къдрици обграждаха лицето му и подчертаваха във всеки случай тънките му, красиви черти. Подигравателно подсмихващата му се уста показваше зъбите, приказно бели на фона на почернялата му от слънцето кожа. При цялото си недоброжелателство Шана трябваше да признае, че ролята на роб никак не му приличаше. Напротив, той излъчваше естествена сила и мъжественост, които бяха почти опияняващи. Накратко, той беше по-красив, отколкото на своята — на нейната сватба.
— За мен е удоволствие, мадам — каза той топло.
Шана изскърца със зъби, смеейки се пресилено.
— Джон Рурк, казвате, е името ви? В Англия трябва да съм чувала за някакво семейство Рурк. Мръсна сбирщина, само това мога да кажа за тях. Убийци и главорези от всякакъв вид, нещастни жалки твари. Роднина ли сте им, сър?
Сладникавият тон на думите й не можеше да скрие преднамереното злепоставяне. Рурк я слушаше с тръпка на забавление върху устните, но Трейхърн се изкашля остро и хвърли заплашителен поглед към дъщеря си.
— Трябва да ми простите, мистър Рурк. Но не се случва много често като домакиня да посрещам роби.
— Шана — предупреди я тихо баща й малко ядосано.
Шана седна на стола си. Тя престана да гледа Рурк, който зае мястото си срещу нея, и насочи цялото си внимание към дребния, побелял негър, който прислужваше на масата. „Добро утро, скъпи Милън! Днес е един прекрасен ден, не намираш ли?“
— О, да, мадам — отвърна той радостно. — Светъл и блестящ като вас самата, мис Шана! А какво желаете днес за закуска? Запазил съм за вас една сочна диня.
— Чудесно — зарадва се Шана. — Вие сте едно истинско съкровище, Милън!
Когато Милън й донесе чаша чай и я поднесе на масата, Шана се осмели да хвърли един поглед към Рурк. Той й се усмихваше с тихо злорадство.
Шана отпиваше от чая си и слушаше мълчаливо как Рурк свободно и непринудено разговаря с Трейхърн на множество теми. Там, където беше необходимо, робът безпрепятствено оборваше своя господар, посягаше непрекъснато към перото, за да му изясни набързо нещо, което Трейхърн не разбираше с думи. В него нямаше нито следа от белезите на роба, той беше от главата до петите мъж, който се чувства равен на своя господар. Заедно с Трейхърн той се навеждаше над купчината чертежи и разясняваше подробно механичното действие на всеки детайл. Шана в никакъв случай не се отегчаваше, слушайки ги. Тя забеляза, че той беше интелигентен и с не по-малко остър ум от този на баща й. Как се ръководи една голяма ферма, за него в никакъв случай не беше нещо непознато. Напротив, в течение на разговора ставаше все по-ясно, че господарят на острова има какво да научи от своя роб.
— Мистър Рурк — намеси се Шана, когато Милън отново напълни чашите с чай, — каква беше професията ви, преди да станете роб? Може би надзирател? Вие сте е от колониите, нали? Какво ви накара да дойдете в Англия?
— Конете — и някои други неща, мадам — каза той и й отправи широка усмивка. — Много се занимавах с коне.
Шана леко сбръчка чело, искайки да проумее смисъла на думите му.
— Тогава би трябвало вие да сте този, който излекува моя кон Атила. — „Нищо чудно, че жребчето ядеше от ръката му. Мизерникът бе спечелил сърцето на гордото животно.“ — Искате да кажете, че сте тренирали коне? За какво, сър? И за какво бяхте в Англия?
— В повечето случаи се занимавах с коне за яздене, мадам. — Той вдигна рамене. — А освен това има достатъчно хора, които искат да изпробват конете си при бягане. Аз дойдох в Шотландия, за да потърся коне за разплод.
— Да не би да искате да кажете с това, че вашият някогашен господар е разчитал на вас да намерите добър материал за разплод само от пръв поглед?
— Да, мадам, така е, защото знам абсолютно всичко за конете — златните петънца в очите му блестяха, когато я изгледа от горе до долу. Намекът му беше съвсем ясен. Той убягна само на Трейхърн, тъй като и той беше отправил поглед към Шана. Думите „материал за разплод“ го наведоха на друга мисъл.
— Аз изпратих дъщеря си с подобно поръчение в Англия — каза той, сърбайки чая си. — Но тя се завърна у дома като вдовица, с празна люлка. Не видях нито веднъж нейния млад съпруг и от това направо ми се пръска сърцето. Имаше толкова много кандидати, цял кош и бях любопитен да разбера най-после какъв е бил изборът й.
Шана се обърна към баща си, но очите й се спряха на Рурк и тя се засмя, криейки се зад чашата чай.
— Малко бих могла да ви кажа за него, татко. Но за това, че не можах да ви даря с потомство от него, са виновни капризите на съдбата. Би трябвало да знаете, мистър Рурк, че баща ми ме изпрати на това пътешествие, за да си избера съпруг, който да е достоен за него, за да му създаде наследници на династията. Но за съжаление не е било писано да стане така, колкото и да се стараех. Но няма да се поколебая да си потърся съпруг където и да е, но такъв, който умее по-добре да се държи на краката си, за да не го постигне същата съдба.
Шана повдигна веждите си колкото е възможно по-високо, за да подчертае последните си думи, и впи нахално очи в Рурк, при което той потръпна.
— Наистина, мадам Бошан — гласът на Рурк прозвуча загрижено и твърде сериозно, — мога само да ви съчувствам. Без съмнение един добър съпруг само би обогатил живота ви. И все пак намирам, че всичко онова, което човек нарича съвсем общо съдба, произхожда от действието на изцяло земни сили. Колко често една прищявка, едно внушение, едно отвратително желание може да провали и най-добрите планове. Вземете например само един-единствен случай. Макар че се намирах в ужасна беда, предварително беше определено да се появи оня човек, който да ми предложи сделка, която да съсипе най-изгодния ми случай. И колко трябваше да страдам от това. Но справедливостта, макар и да се забави, винаги възтържествува. Разбира се, и аз имам да изкупвам грехове и вашият баща не е единственият ми кредитор. Но имам и други дългове, които отдавна трябваше да ми бъдат изплатени, и тях аз очаквам с голяма радост.
Шана отгатна заплахата, която се криеше в тези думи, и отвърна с нескрито възмущение:
— Сър, намирам, че думата справедливост звучи зле във вашите уста, тъй като по всичко личи, че тя ви е споходила и сега вие се намирате точно там, където трябва да бъдете. Моят баща с охота възприема вашите съвети — аз от своя страна обаче намирам, че присъствието на един полугол дивак на масата, на която закусвам, е абсолютно отвратително.
При този изблик на гняв Трейхърн остави чашата и погледна изумен дъщеря си, при което усмивката на Рурк му убягна, усмивка, която издаваше недоверие към кротката му молба за разбиране, което пролича от следващите думи:
— Мадам, мога само да се надявам, че някога ще промените мнението си.
Шана не се реши да му отговори. Кипейки вътрешно и виждайки мрачни сенки пред зелените си очи, тя скочи и напусна стаята.
Рурк отдавна беше напуснал господарската къща, когато Шана реши да се появи отново пред баща си. Тя имаше основание да се страхува от бащиното си недоволство, тъй като досега господарят на острова не беше държал на никой роб така, както на този мъж от колониите.
Когато Шана, кръстосала ръце на гърба си и с усмивка на невинен ангел влезе в кантората на Трейхърн, Ралстон беше там. „Лордът“ и неговият търговски представител преглеждаха колона от гъсто изписани цифри.
— Смятате ли, че днес ще вали? — попита Шана и погледна през вратата на терасата към блестящото безоблачно небе.
Трейхърн измърмори някакъв отговор, но почти не обърна внимание на дъщеря си, погълнат изцяло от редиците числа. Дори и тогава, когато тя седна на стола до бюрото му, той не се обърна.
— Дали днес мисис Хоукинкс е уловила омари. Бих могла да помоля Милън да донесе няколко за обяд, какво мислите вие, папа?
Трейхърн хвърли кос поглед към дъщеря си, с който само установи присъствието й. Но Шана не можеше да бъде отпратена така лесно. Тя се наведе напред и през ръката му погледна към цифрите, които той пресмяташе.
С глас на малко момиченце тя се осведоми:
— Преча ли, папа?
Трейхърн въздъхна, отмести стола си назад и я погледна.
— Докато не ми кажете защо сте дошли, няма да се споразумеем. Та, какво ви е на сърцето, дъще?
Шана оправи полата си и вдигна рамене.
— Ах, само заради този мъж Рурк, татко. — Неволно тя започна своето изказване. — Той наистина ли е от тези, което действат за благото на Лос Камелос? Не бихме ли могли да го освободим по някакъв начин? Да го разменим? Или някак да продадем дълговете му? Изобщо да направим нещо, за да го отведем от острова?
Шана замълча и погледна баща си. Трейхърн сви устни и се замисли. Преди да каже нещо, тя отново заприказва.
— Аз мисля, че за един роб мистър Рурк е твърде нахален и арогантен. Не действа ли така, сякаш ролята на господар му приляга много повече от тази на роб? А дрехите му?! Не са ли ужасни? Никога по-рано не съм виждала мъж да се разхожда по такъв начин, полугол, и да се държи толкова надменно. Изглежда, че той изобщо не се съобразява с това, което хората говорят за него. Чух слухове, според които младите момичета от селото направо са си изгубили ума по него. Може би още преди края на годината ще трябва да изхранвате цяла сюрия негови копелета.
— Охо! — изсумтя Трейхърн. — Тогава ще трябва да спасим дамите от нашия край на сполетялата ги беда и да кастрираме жребеца.
— За бога, татко! — Шана беше захапала стръвта като полуумряла от глад писия. — Това не! Той е мъж, а не животно! Това не трябва да правите в никакъв случай!
— Ах, разбирам! — Гласът на Трейхърн беше тих и замечтан. Той се залюля на стола, за да придаде по-голямо значение на думите си. — Мъж, а не животно! Колко е хубаво, че го признавате, скъпа Шана. Колко хубаво.
Шана потъна в креслото си с чувство на облекчение, докато не забеляза замъгления поглед в очите на баща си. А не беше ли гласът му така странно беззвучен — един сигурен признак за бавно надигащо се раздразнение при него? Тя се опита да си припомни думите, които беше казала — какво всъщност беше казала? Дъхът й спря, когато усети надигащата се буря. Тя подскочи, когато ръката му се стовари върху бюрото — перата в мастилницата затрепериха.
— За бога, дъще, радвам се, че го признавате! — Трейхърн се наведе напред, сграбчи облегалките на креслото така, като че ли искаше да го разчупи на парчета. — Аз притежавам удостоверенията за направените от него дългове и той ще ми служи като роб, докато те са валидни! За какво е виновен, мен не ме интересува. Но зная, че има умна глава и че разбира от насаждения повече от мен. Аз разбирам от пазари и от търговия, той обаче е наясно с хората и знае как може да извлече от тях най-доброто. За краткото време, през което е тук, той ми доказа своята стойност и аз уважавам в него човека и мъжа много повече, отколкото вие можете да си представите. Това не е животно, чиято воля трябва да бъде сломена, за да може да се използва за изпълнение на прости действия. Това е един мъж, който трябва да бъде поставен там, където може да покаже най-доброто. И аз ще се обзаложа с вас, нещо което вие много обичате, че той ще си изкара стократно цената. Точно сега — той затършува из листата върху бюрото и й подхвърли една хартия, изпълнена с цифри и скици — той предлага строеж на голяма мелница за захарна тръстика и на спиртоварна, които, работейки заедно, ще увеличат десетократно производството както на захар, така и на ром. А освен това ще са ни нужни по-малко хора за работа на плантациите.
Орлан й подхвърли още един лист.
— След това предложи да направи бент на реката. Силата на събраната вода ще върти колелото на дъскорезницата, ще можем сами да си режем трупите, а това, което е в повече — ще продаваме. Дузини предложения са дошли от него, с които пестим и хора, и животни. О, да, дъще моя, аз го ценя твърде високо. Няма да допусна да го прокудят като животно само защото не отговаря на вашите високи изисквания за изтънчено държание!
Шана чувстваше гордостта си така дълбоко наранена, че кожата я болеше като обсипана с рани. Тя стана и каза високомерно:
— След като не се интересувате от моите мисли и чувства, то тогава ще ви помоля да ми разрешите най-малкото да имам правото да не го приемам на масата си за закуска, където той ме оглежда и обижда.
Трейхърн изкрещя:
— Това там отзад — и той посочи с пръст малката трапезария — е моята маса и моят стол, както е мое и всичко останало, което се намира в къщата. Аз ви каня с удоволствие да споделите с мен моята закуска. Ако желаете да не бъдете смущавана, останете си в своите покои.
Зашеметена от този изблик на гняв, Шана реши още веднъж да си опита късмета.
— Татко, ако мама ви бе помолила да не водите вкъщи човек, когото тя не харесва или пък я отвращава, вие не бихте се противопоставили.
Този път Трейхърн наистина стана от креслото и застана пред дъщеря си. Позата и гласът му показваха, че е достигната границата на търпението му.
— Майка ти беше господарката на тази къща и на всичко останало, което аз притежавах. Никога, доколкото мога да си спомня, тя не е показвала вратата на някой от моите гости. Ако вие искате да действате тук като господарка, ще трябва да бъдете към всеки и към всички истинска домакиня. Винаги, когато този мъж Рурк е у дома, вие ще го посрещате така, както подобава на един гост в моята къща. Вие знаете, че дреболиите, блясъкът и финтифлюшките не значат нищо за мене. И честно казано, дойдох тук, за да избягам от тях. Честността, верността и добрата работа ценя много повече — а всичко това ми дава мистър Рурк. А искам и това да ви кажа, дъщеричке: той тайно ви плати това, което заслужавате. Но стига с този цирк. Трябва да приключа сметките на Ралстон.
Ядът му премина, гласът му звучеше умолително:
— Бъдете добра към един стар човек, детето ми, и ме оставете да си свърша работата.
— Както желаете, татко — каза Шана остро. — Аз казах това, което трябваше да кажа.
Трейхърн се успокои, седна отново, взе перото и се задълбочи пак в своите цифри. Но Шана не се канеше да си тръгва. Тук тя естествено не можеше да очаква вече никаква помощ, но стоеше, все още неизчерпала до край възможностите си. С внезапна решителност тя се изправи, сложи ръка върху рамото на баща си и изчака, докато той повдигна поглед към нея.
— Сега ще пояздя до селото, папа, за да уредя някои неща и да направя покупки. Не се притеснявайте, ако закъснея.
Тя го целуна бързо по челото и изчезна. Трейхърн поклати глава след нея.
— Така е, защото оставяме момичетата твърде дълго да ходят на училище — измърмори той и повдигна рамене.
Беше вече късно след обяд, когато Шана подкара своя жребец към къщата на Питни. Тя беше една селска къщичка, като тези, които се срещат в Западна Англия, и се намираше малко над селото. Зад къщата имаше и малък навес, под който Питни често оставяше своето дървено конче, направено от същите дървета, които капитаните на Трейхърн носеха от своите пътувания, за да правят от тях красиви мебели. Тук като дете Шана бе прекарвала много часове, наблюдавайки как грапавите дъски се превръщаха в здрави столове, маси и ракли под сръчните ръце на Питни. Дърворезби, направени собственоръчно от него, украсяваха повечето от стаите. Когато Шана влезе под навеса, Питни стоеше заровен в стърготини чак до глезените и тъкмо рендосваше внимателно една тънка дъсчица. Питни избърса с избелял син парцал потта от челото си.
— Добре дошла и дал бог добро, девойко! — извика той насреща й. — Толкова време мина, откакто за последен път се изкачихте на моя хълм. Но нека да седнем на терасата. В кладенеца се изстудява хубаво питие.
Той донесе кресло за Шана и се отправи към кладенеца, за да завърти ръчката.
— За мене само чаша вода — извика Шана. — Не искам да си развалям вкуса с вашето питие.
Кладенецът на Питни беше истинска забележителност. Преди години, когато се появиха първите къщи в Лос Камелос, Питни беше открил леденостуден извор и си беше построил къщата до него. Сега стената на кладенеца беше в единия край на терасата. Питни можеше удобно да седи в креслото и да вади вода от кладенеца. А това можеше да става дори и от прозореца на някои от стаите.
Шана предпазливо пиеше от чашата си, тъй като кладенчовата вода беше толкова студена, че дори предизвикваше болки в зъбите. Питни седна върху парапета, сръбна от пенливото питие в каната и търпеливо предостави думата на Шана. Къщата беше със западно изложение и за известно време погледите на двамата бяха привлечени от прелестните цветове на слънчевия залез, а под тях крайбрежното селце беше разпростряло покривите на своите къщи. Къщата на Питни беше истинска мъжка къща, изградено от грубо издялани здрави дървета, а вратите бяха по-големи, отколкото се правят обикновено — също като самия Питни. Доколкото Шана знаеше, само три жени бяха прекрачвали този праг: нейната майка, тя самата и една селска жена, която веднъж седмично почистваше къщата.
Най-после Шана насочи своите разбъркани мисли към това, което я беше подтикнало да дойде тук. Без заобикалки тя изля мъката си.
— Рурк Бошан е жив — и при това се намира на нашия остров! Той е роб на баща ми и сега се нарича Джон Рурк!
Питни кимна и постави внимателно каната до себе си на парапета.
— Зная — каза той. — Знаех също, че не са го обесили и че вместо него са погребали един безименен старец. Аз веднага бих ви казал, но точно тогава Ралстон беше при вас. А по-късно си казах, защо да ви тревожа преждевременно. Аз дори си казах, че той пътува с „Маргарита“ към Лос Камелос. Проследих Ралстон до затвора, тъй като ми беше известно, че той търси своите хора там, а не на борсата за длъжници, както винаги е твърдял. И това исках да ви кажа, но около вас винаги имаше много хора, чиито дълги езици веднага щяха да съобщят на баща ви. А с това сигурно щях да ви създам неприятности — на вас и на момчето. Вие не бихте го познали, когато го извлякоха от кораба, така унизително се отнасяха с него. Но всъщност, мое момиче — той беше този, който ви спаси от побоя онази вечер на пристанището. И за бога, не зная как този мъж, който е издържал на всичко това, не е получил травми или поне белези за остатъка от своя живот. А аз зная какво говоря. И мене са ме мачкали в такава мелница.
Питни не продума повече нито дума за своята по-ранна съдба, а и Шана не го попита нищо — ако е считал за нужно, той сам би й разказал. Но чувстваше, те около него нещата не са били много розови. Тя направи още един опит.
— Не искате ли да го отведете от острова заради мене? — попита тя мрачно и й се струваше, че предварително знае отговора. — Може би у дома му, в неговите колонии, или някъде другаде, където пожелае.
Питни дълго съзерцава брега, преди отново да обърне очи към Шана.
— Мадам Бошан! — Шана все още не разбираше какво накара Питни да се обърне към нея с новото й име. — Аз съм ви люлял на коленете си, тогава когато бяхте не по-висока от три парчета сирене, сложени едно върху друго. Гледах ви как се превръщате в красива млада жена. Имахте неприятности с баща си и аз не винаги бях на неговото мнение. Аз ви придружавах при вашите пътувания и го съветвах да внимава за вас и да ви върне отново вкъщи. Дали първото ми се е отдало, не мога да твърдя със сигурност — оставих ви да се подхлъзнете с този брак. Но все пак смятам, че с последното до известна степен успях. Единственото, което ме подтиска, е това, че съм спомогнал да бъде опозорен един човек, и то без да съм имал за това особена причина.
— Без особена причина! — Самообвиненията на Питни изпълниха Шана с гняв. — Но мъжът беше обвинен в убийство и осъден да бъде обесен! Той беше убил по най-жесток начин една бременна жена! Да! — тя посочи с ръка към селцето. — Неговата следваща жертва би могла да бъде там долу — а бих могла да бъда и аз самата!
— Момиче, не приемайте така на дълбоко всичко, което е достигнало до ушите ви. Ако питате мене — този мъж изобщо не е способен да извърши такива ужасни неща. А както успях да разбера, и други хора са на същото мнение.
Шана не смееше да погледне Питни в очите.
— Значи не искате да ми помогнете? — каза тя и се изправи.
— Не, момиче — каза той грубо. — Аз вече достатъчно много злини съм причинил на този човек. Ако той не ми даде повод, аз няма да вдигна ръка срещу него.
— А аз какво да правя? — прошепна тя уплашено.
Питни помисли малко. Когато заговори, странна усмивка заблестя в очите му.
— Поговорете с него. Вие и в затвора говорихте с него. Ще ви кажа къде можете да го срещнете. Може би ще успеете да го придумате да се махне от тук. Аз ще му помогна, ако той поиска.
Шана беше забелязала нежните нотки в гласа му.
— Така! Значи на него бихте помогнали, а на мене не.
— Така е — кимна Питни. — При вас всичко е въпрос на прищявка. При него се касае за живота му.
Нощта падна и затъмни пътя на Шана през селото. Улиците бяха тихи и пусти след трудовия ден. Хората се бяха прибрали по къщите си. Пред бакалията, където вече не се виждаше никой, Шана завърза своя Атила и се отправи по пътя през тъмните улички, използвайки прикритието на тъмнината и сенките. Когато забеляза мястото, където живееше Рурк, тя забави ход. Къщата му не беше нищо повече от една дървена бараха, облегната на задната стена на един склад. През безбройните процепи между дъските, както и през полуотворената врата, се прокрадваше слабото мъждукане на една свещ. Предпазливо Шана се промъкна по-близо и започна да наднича в колибата. Джон Рурк беше застанал пред малък леген и си миеше ръцете и раменете с една гъба. За момент Шана си помисли, че е гол. Но когато се премести към светлината, тя отново видя онези ужасни, отрязани до половината панталони. Шана пое въздух, събра кураж и почука на вратата. Вратата се отвори още малко и той застана пред нея.
— Шана! — извика той изненадан. Но скоро се окопити, засмя се, хвана я за ръката и я въведе под своя пробит покрив. — Моля за извинение, скъпа моя. Но не съм очаквал никакво посещение, а още по-малко на такава прекрасна дама.
Той нежно постави ръката си на кръста й. Объркана, Шана заоглежда тясното помещение. Вниманието, което той й оказваше така непринудено, й се стори непоносимо. Допирът на ръката му едва се усещаше, но тя се чувстваше така, като че ли се намира в клещите на стоманен капан. Появи се и първото съмнение, дали беше разумно да го потърси.
Нежното обоняние на Шана бе смутено от миризмата на домашен сапун и оцет, с които Рурк беше намазал отвсякъде дъските на своето жилище. Обзавеждането беше, естествено, бедно, но чисто и поддържано. Върху обтегнатото с въжета легло имаше сламен дюшек, върху него беше постлан чист, макар и протъркан чаршаф. В другия ъгъл беше поставена грубо скована маса, върху нея лежаха купчина чертежи, мастилница и пера. Пред нея имаше стол, който явно някога е бил счупен, но после поправен и овързан с въжета. На полицата, закована на стената, бяха сложени няколко кутийки, в едната от тях имаше самун хляб, парче сирене, до него шише вино и сбирщина от какви ли не прибори, неподхождащи един на друг. Един килим, целият в кръпки и без ресни, трябваше да служи за одеяло.
Очите на Рурк проследиха погледа на Шана, плъзгащ се по леглото.
— Разбира се, това едва ли е най-подходящото място за срещи — засмя се той, — но по-добре не бих могъл да се обзаведа. И при това не ми струва нито едно пени, само трябва да го пазя от евентуални вандали — той се усмихна, обръщайки поглед към Шана. — Никога не бих си помислил, че толкова бързо ще се решите да изпълните договорните си задължения.
Шана потръпна, учудена от безочието на това изказване.
— Не съм дошла тук, за да прекарам нощта с вас.
— Тежко ми! — изплака той и погали един кичур, паднал върху бузата й. — Трябва ли да продължат мъките ми? Ах, скъпа Шана, не знаете ли, че дори и най-беглият поглед към вашето красиво лице подлудява сърцето ми!
Мрачно и дрезгаво звучеше гласът му в ушите й. Шана трябваше да впрегне всички резерви на своята воля, за да може да устои на опиянението, стопяващо нейната съпротива.
Пръстите на Рурк се плъзгаха между плешките й.
— Нима не знаете как след това ръцете ми копнееха да ви прегърнат. Да бъда близо до вас и да не ви докосвам, това е за мене като една мъчителна, дълга агония. Или може би вие сте една зла вещица, която иска да ме прати в ада, докато съм все още на земята. За мене вие сте всичко, което най-страстно желая и което не ми е позволено да притежавам. Бъдете милостива, Шана, бъдете жена, бъдете моя любима. — Той се наведе по-близо до нея. Устните му вече бяха опасно близо да нейните.
— Рурк! — каза тя остро и го отблъсна. — Дръжте се както трябва!
— Но нали това правя, сърце мое. Аз съм мъж, вие сте жена. Как бих могъл да се държа по друг начин?
— Не ме насилвайте. Бъдете поне веднъж джентълмен! — Тя постави камшика, с който яздеше конете, пред гърдите му.
— Джентълмен? Но как, съкровище мое? Аз съм само едно недодялано нищожество от колониите, при това неук, учен съм само на честност и на това, че когато човек сключи сделка с някого, трябва да изпълни задълженията си докрай. Но да бъдете тук сама с мене и аз да не протегна ръка към вас — това за мен е просто непоносимо.
— Вие трябва да се съгласите с мен. — Шана се отдалечи от него и той трябваше да я последва. — Трябва да ограничим срещите си. Престанете да се увъртате около баща ми, стойте настрана от къщата ни, така ще бъде и за двама ни по-лесно. Най-после бъдете поне за миг честен. Аз не дойдох тук, за да се пъхна в леглото ви, а за да призова вашата чест. И дръпнете най-после ръцете си от мен!
Рурк се облегна на стената близо до нея.
— Ах, скъпа Шана — каза той тъжно. — Трябва ли наистина да мисля, че вие не желаете да извършите сделката си докрай?
— Сделка! — Шана замахна с камшика към полуотворената врата. — Вие сте най-ужасният…
— Псст! — той постави пръст върху устните си. — Ще събудите цялото село!
Той посегна зад себе си, взе шишето с вино и една чаша от етажерката и си наля от питието.
— Може би една малка глътчица ще успокои нервите ви. Да ви предложа ли глътка шери?
— Нервите ми? — изсъска тя. — Вашите нерви са тия, които трябва да бъдат успокоявани! — Тя пое чашата, която той й подаде, близна една капка и запуши нос. — Личи си, че живеете в недоимък, скъпи Рурк.
— Упреквате ли ме, мадам? — Той протегна ръка към къдриците й, но се спря, тъй като тя отново вдигна камшика. Той повдигна рамене. — Аз зная какви са ми потребностите и се старая да ги задоволявам.
— Скъпи Рурк — просъска Шана злобно през зъби, — ако реша да се отдам на някой мъж, то това ще бъде само след като съм дала брачен обет и при това с цялата любов, на която съм способна.
Рурк се засмя, сложи единия си крак на леглото и подпря ръка върху коляното си.
— Ако се касаеше само за брачния обет! Та ние сме вече готови…
— О, вие грубиянино… — Шана не знаеше какво да каже, възмутена от липсата на кавалерство у него. — Нима не притежавате дори и най-малкото чувство за достойнство, че искате да ме обвържете с тази долнопробна сделка?
— Чувство за достойнство? Това всъщност засяга единствено само мене. Но как стоят нещата при вас? Заради някаква си прищявка вие предлагате нещо и когато цената е платена, вие отхвърляте договора.
Сълзи от яд бликнаха от очите на Шана.
— Родена съм благородничка и съм отгледана с нежност, но трябваше да се подчинявам на чужда воля.
— Наистина! — засмя се той презрително. — Девойката Шана позорно предадена! Шана — тя най-после пораства!
Камшикът засвистя над него. Тя го шибаше по гърдите отново и отново, докато ръката й отмаля и камшикът изхвръкна от пръстите й. Ядът на Шана беше достигнал неизмерими размери. Ръката й удари Рурк по лицето, очите й излъчваха омраза. Но изведнъж ръката й попадна в желязна хватка и се намери извита на гърба й — гърдите на Шана трябваше да се притиснат към голите гърди на Рурк. Шана се опита да повдигне другата си ръка, за да го удари по лицето и да прогони от него хладнокръвната му усмивка, намираща се твърде близо до нея. Рурк я обхвана с ръка, беше й невъзможно да се помръдне. Така тя стоеше притисната до него, дъхът й свистеше между стиснатите зъби, гърдите й се надигаха срещу неговите.
— Стига вече, Шана, съкровище мое — заповяда остро той. — Вие успяхте да предпазите бузите си, преди да успея да ви зашлевя както по лявата, така и по дясната.
Хватката му се затегна още повече, тя загуби почва под краката си, издигната високо, тя увисна на него, опита се да си поеме дъх, но устата му се впи в нейната болезнено и възбуждащо. Шана се съпротивляваше безсилно, желанието отслаби волята й. Под бруталния натиск на неговите устни върху нейните, при ставащата все по-непоносима хватка на неговите ръце, тя започна постепенно да му отвръща и да става по-пламенна. Скоро ръцете му се отпуснаха, тя изведнъж се почувства освободена и насочи поглед към отворената врата. Само кехлибарените му очи все още не слизаха от тялото й.
— Въоръжете се с търпение, Шана. Няма да ми избягате с никакви момински хитрини. Ще ви имам когато и където поискам.
Тя изпита страх не от него, по-скоро от самата себе си, тъй като всички нейни думи, казани напук, имаха за цел да му докажат, че тя беше много повече жена, отколкото той предполагаше. Цялото й тяло се тресеше. Тя хапеше ръцете си, може би за да изпита нарочно болка. Залиташе по пътя и бягаше, бягаше, бягаше, докато най-сетне запъхтяна застана до Атила. Едва намери сили да се качи на седлото. Там, където брадичката на Рурк бе докосвала лицето й, кожата й гореше. Жално тя се взираше назад към тъмната улица. Дали той беше видял нещо? Дали беше забелязал внезапното желание в нейните очи.
Дълъг беше пътят до къщи.
(обратно)ГЛАВА СЕДМА
Шана пришпори жребеца по протежение на плажната ивица, докато той се запъхтя, но въпреки това дивата езда не й достави удоволствие. В следобедните часове тя плуваше в плитчините, но водата беше твърде топла и в нея плуваха много водорасли, така че и тук не можеше да намери удовлетворение. През следващите седмици тя се държеше настрана от обществото, дори отбягваше баща си, с изключение на случаите, в които сама отиваше да го потърси. Неговото загрижено лице и смущаващите му въпроси ограбваха спокойствието й. Но да се срещне отново с Джон Рурк, на това не можеше да се реши. Така тя остана сама. През един слънчев следобед тя потърси един малък, скрит между скалите залив в западната част на острова, където едва ли беше стъпвал човешки крак. Предпазливо водеше натам Атила по дълги, обходни пътища, по протежението на плажната ивица, без да минава по пътеката, която пресича острова. Шана отведе жребеца до прибоя, до мястото на своето убежище, заобикаляйки зигзагообразно стърчащите в морето скали. Тук подводните скали стърчаха от три страни и достъпът беше възможен само откъм морето. Тук Шана можеше да се чувства на сигурно място. Тя завърза жребеца и го остави да пасе крехките тревички, пораснали между скалните пукнатини.
Върху тясна ивица пясък Шана постла една завивка и съблече дрехите си, оставайки по една къса ризка. Най-после тук тя можеше да се надява, че няма да бъде обезпокоявана и че никой няма да се осмели да смути спокойствието й. Известно време тя чете легнала от една книжка със сонети, прокарвайки пръсти през разпуснатите си коси. От обедната горещина й се приспа и тя, поставила ръка върху очите си, най-после задряма. Когато отвори очи, й се стори, като че ли някой я беше събудил. Обзе я безпокойство, но не виждаше причина за него. Скалите стърчаха безмълвни и голи както преди. Никой не се виждаше.
Търсейки избавление от неприятното чувство, тя се отправи към прибоя, нагази в хладката вода, а след това навлезе малко по-навътре и както в далечните дни на детството, започна да се гмурка, търсейки миди и морски звезди. Известно време полежа по гръб, плискана от идващите и оттеглящите се вълни. Като приказна огромна папрат златистата й коса се разстилаше върху водното огледало — едно странно морско творение, което би могло да се види само от очите на случаен минувач. Размахвайки безшумно криле, една чайка се рееше наоколо, взирайки се в непознатата нимфа.
Уморена от самотната си игра, Шана най-после заплува обратно към своя малък скрит плаж. Тя се изсуши с хавлията си, след това я обви около косите си, легна по гръб и се загледа подир едно бяло облаче, докато то изчезна зад върховете на скалите. На върха на една от скалите стоеше мъж. Със сподавен вик Шана скочи на крака. Бяла сламена шапка, риза, наметната върху раменете, къси бели панталони, дълги слаби крака — и Шана знаеше, че едни златни очи гледат подигравателно надолу. Те се присмиваха, зовяха, изгаряха. Би ли могла да избяга някъде от тях?
Ядосано свали хавлиената кърпа от главата си и я захвърли в пясъка.
— Изчезвайте! — изкрещя тя. — Оставете ме на мира. С нищо не съм ви задължена!
Рурк закрачи по ръба на скалата и смехът му отекна надолу към Шана. С плътен баритонов глас той започна да пее; думите бяха глуповати, но мелодията тя беше чувала вече някъде.
Шана, велика царица, не може никъде да намери любов. Шана, велика царица, иска да завърже сърцето си за един гълъб.Шана се изплаши, когато осъзна, че нейната тънка мокра риза е полепнала като тънък слой върху кожата й и не скриваше дори и най-малката подробност от тялото й. С бързи движения тя си облече роклята, без да има време да пристегне връзките на гърба си. Останалите части от облеклото си тя бързо хвърли на постелката, събра ги заедно с нея на куп и ги запрати върху гърба на Атила. После се метна на седлото, подкара жребеца към прибоя, за да заобиколи скалите, и след това в галоп се понесе по плажа.
— Хубав ден, милейди!
Викът на Рурк я преследваше и смехът му кънтеше още в ушите й, когато най-после пристигна вкъщи и зарови глава под възглавниците, скрита в стаята си.
Бяха изминали две седмици; беше един съботен следобед. Шана седеше върху неоседлания гръб на Атила и яздеше жребеца в покрайнините на острова. Този път тя беше облякла лека рокля и носеше широка сламена шапка, която трябваше да предпазва красивото й лице от парещите лъчи на карибското слънце. Нямаше обувки на краката си, когато подкара излъчващия сила жребец по-дълбоко във водата. Тя вдигна полата си високо над коленете и я завърза над бедрата си. Вятърът играеше в къдриците й и тя разпусна прекрасните си златисти коси, оставяйки ги свободно да се развяват като блестяща от злато грива. Върху полуразтворените й устни радостно играеше усмивка, когато галопираше все по-бързо по разпрострялата се надалеч плажна ивица, навеждайки се все по-близо до шията на коня.
Изведнъж едно изсвирване проряза топлия въздух. Жребецът намали ход и макар че тя се противеше, Атила се подчини на своята воля и откара господарката си при една редица дървета, намиращи се на края на блатото.
Рурк се появи под лъчите на слънцето и изсвири повторно, този път по-тихо и протегна ръка към жребеца. Атила изпръхтя, приближи се с охота и лакомо заблиза захарта от ръката на Рурк. Загрижено той опипа ноздрите на Атила и погледът му се заразхожда по голите бедра на Шана и по мократа й от пот рокля, по която бяха прилепнали върховете на гърдите й.
— Напълно сте съсипали един добър жребец — изкрещя Шана, побесняла от гняв. Към всичките странно преплетени чувства, които тя изпитваше към Рурк, сега се прибави и ревността, тъй като по всичко личеше, че Атила изпитва сляпо доверие към този мъж.
Рурк се засмя.
— Това е един прекрасен жребец, а е и толкова умен. При всяко друго животно това би ми коствало месеци. При това не съм го учил на нищо друго освен това, да идва при мене, щом изсвиря. И това е много повече от това, което човек би постигнал при вас.
Шана беше извън себе си от възмущение.
— Ако вие си мислите, че ще дотърча веднага, щом като си вдигнете пръста, то в такъв случай притежавате огромно чувство за хумор, сър!
Той се държеше така, като че ли не чува ядосаните й упреци. Топлият му поглед оглеждаше принудително прикритото й тяло; желанието й започна да нараства. В нейните сетива живееше ясният спомен за меката топлина на неговата кожа.
— Престанете най-после да ме оглеждате! — изсъска тя от страх да не би да се превърне в пепел под изгарящия му поглед.
Рурк се приближи безмълвно до коня и в следващия момент вече седеше зад нея. Възмутена, Шана подскочи, опита се да се възпротиви, но неговите ръце вече я бяха обгърнали, дланите му, протегнати напред, здраво се бяха вкопчили в гривата на Атила.
— Слезте веднага! Да не сте полудял?
Тя протестираше, но сетивата й вече се предаваха под натиска на стегнатите му голи гърди, притиснати към гърба й, на неговите почернели от слънцето и покрити с мускули прави рамене, допрели нейните, и на хълбоците му, обхванали нейните бедра. Дрезгавият му глас звучеше плътно до ушите й.
— Стойте мирно, Шана, и ми позволете да пояздя малко заедно с вас. Вие сте свикнала да стоите като дама върху коня, а и той вероятно е привикнал на това. Това, което му трябва, е здравият натиск на краката на един истински ездач, независимо кой ще бъде той. — И отново гласът му звучеше леко подигравателно. — Може би по този начин бихте могли да го обуздаете, когато аз му изсвиря с уста. Сега внимавайте и се учете как се язди жребец от мъж!
Шана изопна гръб.
— А ако някой ни види, тогава какво ще стане, мистър Рурк?
— С блатото от тази страна и с кораловия риф от другата? Много се съмнявам, че някой може да ни види, а предполагам и вие мислите същото. Бъдете спокойна, Шана. Вашата добродетелност е много важна за мене. А и кой би могъл да бъде по-загрижен за нея, отколкото собствения ви съпруг?
— Много важно — каза тя с насмешка. — Когато вие сте до мене, имам чувството, че ме опипвате от главата до петите. Вие имате само една-единствена мисъл в главата си.
— Защото и във вашата собствена глава има една-единствена мисъл — прошепна той плътно зад нея и я погали по косата.
— Вие сте чудовище, да тормозите така една лейди!
— Стига вече! — Рурк я постави здраво на мястото й, обгърна я с ръце и хвана гривата на Атила. — Бъдете сигурна, че днес ще получите само един урок по езда.
Той леко удари пети в хълбоците на Атила и жребецът плавно се понесе напред. Рурк се наведе към него и животното ускори ход. Той правеше редица маневри с коня и Шана гледаше учудена. Тя ясно усещаше движенията на Рурк и виждаше как жребецът откликва на всяко едно от тях, като че ли ездач и кон са едно цяло. След това коленете му под нея се изпънаха и те се понесоха в бърз галоп по плажната ивица, като че ли се бяха обзаложили да се състезават с бриза.
Шана едва чуваше това, което устните му й шепнеха в ухото, и той трябваше да повтаря казаното:
— Баща ви очаква ли ви скоро вкъщи?
Шана поклати глава и косата й литна върху раменете му. Рурк я притисна силно към себе си.
— Добре. Тогава ще пояздим по една пътека, която открих край блатото. Нали не се страхувате?
Шана отметна глава назад, видя топлата усмивка в очите му и престана да се страхува. По-скоро изпитваше любопитство към този мъж, който като че ли успяваше да обърне в своя полза всяка една ситуация — този мъж, който й беше откраднал девствеността, който беше отървал въжето и който сега понасяше робството с непонятна лекота.
— Аз съм се оставила във вашите ръце, сър. Надявам се, че ще удържите на думите си.
Рурк се дръпна назад и се остави да бъде воден от ритъма на жребеца под него. Атила бягаше сега по-бързо, копитата му разпръскваха нагоре малки фонтани от вода и пясък. Никога Шана не беше оставяла своя жребец така отдаден на волята му. Но все пак в здравите ръце, които я държаха, тя се чувстваше необичайно сигурна и защитена.
Само с едно цъкане с език и лек удар с коляното, Рурк принуди животното да забави ход и го накара да завие по една тясна пътечка, която като че ли не водеше за никъде. Те достигнаха до малка полянка, близо до блатото, където слънчева светлина обливаше килим от мека трева. Безброй цветчета с формата на обички обграждаха полянката и ухаеха приказно; високите дървета като че ли прекланяха своите клони пред чудната красота на равнината.
Рурк скочи на земята и пое Шана в ръцете си.
— Трябва да ви се признае — измърмори тя в знак на съгласие, — наистина разбирате от коне.
Рурк с обич погали Атила по шията.
— Удоволствие е за мене да работя с коне. Послушният кон винаги следва своя господар, когато той веднъж си е създал респект пред него.
— А вие — попита тя остро, — изпитвате ли вие респект спрямо някой свой господар?
— Познавате ли човек, който би ми всял респект? Искам да кажа, Шана, че няма човек, който би могъл да ми бъде господар, дори и аз да му разреша това.
— Следователно и нито една жена! — избухна тя. — Значи вие постоянно ще се противопоставяте на моите заповеди и на правото ми да ви давам такива?
— Ах, скъпа моя — засмя се Рурк, — не съм ли аз вашият смирен слуга, както вие сте моята скъпа съпруга? Не се ли стремя да ви служа безропотно, за да получа благословията ви?
Неспособна да издържи на продължителния му поглед, Шана се обърна към хвърлящите лека сянка обички, откъсна си едно нежно цвете, чието стъбълце забоде в буйните си чупливи коси. Като омагьосан от този прелестен пейзаж, Рурк, скръстил ръце на гърдите си, се облегна на едно дърво и отново се отдаде на онова занимание, което след посещението на Шана в затвора му беше станало любимо — а именно да я наблюдава. Тя беше огънят, който гореше във вените му и нищо на света не бе в състояние да го угаси, тъй като всяка мисъл за друга жена изчезваше от съзнанието му, щом пред него се появеше образът на Шана. В такива моменти му се струваше, че му е позволено да гледа рая, а да се задоволява с ада. Например, когато това все пак се случваше от време на време, а именно да задоволи желанията на тялото си с момиче като Мили Хоукинс — дъщерята на търговеца на риба. Тя винаги беше готова, а и не беше съвсем грозна. Само дето постоянно миришеше на риба.
Изведнъж Рурк се засмя, Шана се обърна изненадано и повдигна тънките си вежди. Рурк посочи към цветята, които тя беше набрала.
— Индианките слагат букетчетата си така тогава, когато искат да дадат на мъжа знак, че го желаят.
Шана силно се изчерви, издърпа цветето от косата си и нацупено го пъхна зад другото си ухо.
— А това означава — засмя се Рурк, — че едно неомъжено момиче с удоволствие би се задомило.
Шана изцяло махна украшенията от косите си и започна да ги сплита с останалите цветя на венец. Рурк не откъсваше поглед от нея.
— Мисля, че искате да ме подмамите, скъпа Шана. Поставили сте си за цел да разберете докъде се простират границите на моето търпение, за да можете след това да ме намразите. Ще позволи ли тогава съвестта ви да не удържите на дадената дума? Ако това е играта ви — тогава продължавайте да я играете, мадам. В такъв случай най-доброто, което мога да направя, е да отвърна на вашето предизвикателство.
— Вие ставате арогантен — пламна тя и започна с презрение да го оглежда от главата до петите. За съжаление обаче Шана не можа да изпълни намеренията си, тъй като докато погледът й се плъзгаше по стройното му тяло, по неговите вечни, късо отрязани панталони, дълбоко в душата си тя трябваше да признае, че в това силно, почерняло от слънцето мъжко тяло не може да се открие дори и най-малкият дефект. И тогава в нея се надигна дръзкият въпрос, дали не би желала да прекара една дълга нощ, лежейки плътно до него.
— Трябва да се прибирам — каза тя внезапно, изпаднала в затруднено положение от неконтролираните си мисли. — Помогнете ми да се кача на коня!
— На вашите услуги, мадам!
Той се наведе, сплете дланите си една в друга, за да направи опора за крака й, и я повдигна върху гърба на жребеца. След това тя силно смушка Атила в хълбоците, изведе го от полянката и тръгна по тайната пътечка край блатото. Рурк застана, опрял ръце до бедрата си, и дълго гледа след нея.
Тя вече беше стигнала до края на блатото, когато почувства едно вътрешно разочарование, което все повече я обземаше, и Шана издаде дълга въздишка. Стиснала здраво зъби, проклинаща сама себе си, тя обърна коня и пое по обратния път. С равномерната си походка Рурк беше изминал голяма част от пътя и сега се взираше учудено в жребеца. Пръхтейки, животното застана пред него и той сложи ръка върху гривата му.
— Силите ще ви трябват утре за работа на полето — извика Шана, седейки върху високия кон. — Ако вървите пеша с часове надолу към селото, то тогава ще ни бъдете твърде малко от полза.
— Задължен съм ви до гроб, мадам — усмихна се той и се метна зад нея върху гърба на Атила. Шана отново почувства неговите силни, потъмнели ръце около бедрата си. Жребецът вече познаваше пътечката и като вихър се понесе по нея — или може би се държеше така, защото чувстваше здравия натиск на бедрата на своя господар. Шана, успокоена, се облегна на гърдите на Рурк и следеше с любопитство как сетивата й реагират на допира на силното мъжко тяло, притиснато до нейното, чиято възбуждаща топлина изцяло я пронизваше.
Когато стигнаха до мястото, където безсрамното му изсвирване беше накарало жребеца да спре, тя дочу мекия му глас в косите си:
— Ще ви видя ли пак на това място?
— Положително не! — Тя беше отново гордата Шана, макар че с мъка подтискаше възбудата, която така диво я беше обзела. Тя стоеше изправена и отмести ръката на Рурк от бедрото си:
— Смятате ли, че зад гърба на баща си ще позволя да си уреждам срещи в гората, и то с един роб? Какви отвратителни претенции имате, сър!
— Тогава се крийте смело зад широкия гръб на баща си! — отвърна той. — Също като дете, което се страхува да стане най-сетне жена.
— Престанете с вашите шмекерии! И ме оставете най-после на мира. Дявол знае защо изобщо яздя с вас! Слезте от коня ми, нахално копеле на някоя домашна прислужница!
Смехът на Рурк засили яда й. Той накара Атила да спре и се смъкна от гърба му, погледна я още веднъж с един от онези свои подигравателно-хладнокръвни погледи, с които донякъде й се присмиваше, донякъде я изпиваше.
Този път Шана не се обърна към него, когато подкара своя жребец покрай плажа в посока към къщи.
Самотата накара Шана да се втурне през глава в незапланувани занимания. Преди всичко тя работеше като секретарка на баща си, придружаваше го при неговите пътувания през острова, записваше всичко, което й се стореше важно, когато минаваха през ливадите и другите насаждения, слушаше внимателно сведенията на надзирателите и запечатваше всяка по-важна дума и всяко число със своя красив, изпъстрен със завъртулки почерк. Освен това тя водеше сметка за броя на работните часове и на работната сила, необходими за извършване на това или онова начинание, а също така и за резултата, който те даваха.
Все пак странно или не, но винаги когато имаше някакви трудности, се появяваше един мъж с късо отрязани панталони, възседнал своя катър. Говорещ нещо на робите, той се захващаше сам с критичната ситуация и чертаеше с перото си необходимите подобрения върху пергамента. А Шана не можеше да се противопостави на това, че при всички свои изчисления и доклади трябваше да включва името на Джон Рурк. Още по-малко можеше да запуши уши, когато трябваше да слуша хвалбите на робите и на надзирателите за него. Всички работеха с по-голяма радост, когато Джон Рурк беше наблизо. Струваше й се невъзможно да не обръща внимание на този мъж. И на всичкото отгоре един следобед Орлан Трейхърн, с усмивка на тихо задоволство върху устните, й каза, че междувременно Джон Рурк е станал много по-известен на острова, отколкото той — господарят, а освен това и много по-обичан от всички.
Един петък следобед, когато по една случайност Шана се беше отбила в бакалията на селото и прелистваше големия тефтер, включващ сметките на робите, погледът й попадна отново на името, от което се страхуваше — Джон Рурк. Любопитна, каквато Шана си беше в действителност, тя се зачете внимателно. Цифрите, които намираше тук, бяха твърде изненадващи. Това, което стоеше в графа „покупки“, беше съвсем малко. Освен принадлежности за писане, една лула, сапун, шише вино и една кесийка тютюн, нямаше вписано нищо друго. Но затова пък доста по-дълга беше колонката, съдържаща отделните промени в заплащането на Джон Рурк. Шана невярваща плъзгаше пръста си върху цифрите. Заплатата му беше многократно удвоена, не, дори утроявана, не — Господи, той получаваше вече десеторно повече от обичайните шест пенса, за които претендираха робите. Десеторно! Пръстът на Шана се насочи към графа „авоари“. Още по-невероятно: в края на този месец Джон Рурк трябваше да има вписани в книгите на свое име почти сто фунта. И още една забележка привлече вниманието на Шана: като че ли имаше и вноски на негово име. При бързината, с която той попълваше сметките си, след една-две години Рурк трябваше да бъде свободен човек.
Със звън се затвори задната врата, през която малко преди това беше излязъл мистър Маклерд, бакалинът. Шана дочу стъпки зад гърба си.
— Мистър Маклерд — извика тя през рамо, без да се обръща. — Тук има една сметка, за която бих желала да говоря с вас. Бихте ли били така добър…
— Мистър Маклерд е навън, Шана. Мога ли аз да ви помогна с нещо?
Шана се заозърта наоколо. Гласът не можеше да бъде сбъркан. Смехът на Рурк звънтеше, примесен както винаги с нотки на превъзходство.
— Грижи ли имате, скъпа моя? Нима съм бил изчезнал от очите ви за толкова дълго време, че вие вече дори не можете да ме познаете? — Той повдигна едно герданче от миди от тезгяха. — Може би желаете да си купите някои дреболии? Ах, простете, мадам — съвсем забравих, че този магазин е ваш. Колко жалко — аз пък не мога да проявя способностите си.
Шана не можа напълно да прикрие усмивката си при неговото смехотворно бърборене.
— Сигурно притежавате много способности, Рурк. Баща ми каза, че сте започнали да строите нова мелница. Както изглежда, успял сте да го убедите, че тя ще бъде много по-производителна от тази, която вече притежаваме.
Рурк кимна.
— Така е, Шана. Точно това казах.
— А защо вие изобщо сте тук? По-скоро бих предположила, че ще бъдете на строежа, вместо да се разхождате из селото. Да не би да сте станали надзирател на самия себе си и да прекарвате вече работното си време по свое усмотрение?
Рурк вдигна вежди.
— Не се страхувайте, няма да измамя баща ви — той посочи с палец към задната част на магазина. — Докарах дотук една пратка черен ром, тъй като така и така трябваше да дойда, за да подготвя някои чертежи за Трейхърн. В момента мистър Маклерд проверява бъчвите. Ако имате нужда от пазач за вашата добродетелност, то той сега ще се върне.
Шана потропа с пръсти върху тефтера:
— За носач вие ми се струвате твърде високо платен, както виждам. А и някои други ваши сметки доста ме учудват.
— Няма нищо по-просто от това — започна да обяснява той. — Когато имах свободно време, работех за други хора на острова. Те ми се отплащаха или с услуга, или като правеха вноски към сметката ми. Например една жена от селото ми пере дрехите и спалното бельо и затова…
— Една жена? — прекъсна го Шана.
— Шана, да не би да ревнувате?
— Естествено, че не — отговори тя наперено, но лицето й се изчерви. — Само съм любопитна. Какво искахте да кажете току-що?
— Това е жената на рибаря, Шана. Няма никакво основание за недоволство.
Зелените й като море очи блеснаха.
— Ужасно, колко сте високомерен, вие, Рурк Бошан.
— Псст, сърце мое! — скара й се той нежно. — Не споменавайте това име. Някой би могъл да ни чуе.
— А с какво вие услужвате на милата мисис Хоукинс? — осведоми се Шана.
Рурк забави отговора. Той постави шапката си върху купчина стоки, свали ризата си и я хвърли отгоре.
— Всъщност с нищо, което мистър Хоукинс не би могъл и сам да направи, ако не беше такъв мързеливец. Поправям лодки и други подобни.
— Така както попълвате сметката си, вие явно няма да се задържите твърде дълго на острова — забеляза Шана.
— Парите никога не са били важни за мене, Шана. Ако се върна в моето близко минало, бих казал, че това са били за мене жените. Или по-скоро — една жена. Само една жена, една-единствена, която ми създаваше грижи.
Сега Рурк я погледна направо предизвикателно и за нея беше дори обидно да я изнасилва като че ли с очи, шарещи от тънките й добре оформени глезени, по белите й копринени чорапи, подаващи се под подгъва на полата й, преминавайки през тънката й талия, пристегната с рокля на бели и розови райета, и достигайки чак до красивите й заоблени гърди. Нежно облаче от най-фините бели дантели закриваше деколтето на Шана чак до шията, но тя отново се почувства гола под пронизващия поглед на Рурк.
— Значи вие ме считате за ваш проблем.
— Понякога, Шана. В повечето случаи гледам на вас като на най-красивата жена, която съм виждал.
— При най-добро желание не бих могла да си представя, че мога да съм ваш проблем — каза тя с ирония. — От седмици не съм ви виждала. Страхувам се, че преувеличавате.
Той не каза нито дума, но погледът му изразяваше явното му желание. Шана усети, че кожата й настръхва. Имаше чувството, че стои сред буйни пламъци, бузите й пламтяха, ръцете й трепереха. Тя не можеше да откъсне поглед от него. Залязващото слънце, което хвърляше своите лъчи в магазина, го обливаше н наситени златисти цветове, които играеха върху неговото стройно, здраво тяло.
— Вие трябва да сте расли в пустинята — просъска тя, за да потисне тайните си желания. — При тази ваша склонност да се разголвате така нецивилизовано.
Рурк се засмя сподавено:
— Понякога облеклото е голяма пречка. Например как би се чувствал един мъж, когато жена му вечер си ляга, навлечена с дрехи. От друга страна, копринените парцалки, които вие ползвате като нощно облекло, не са по-добри, отколкото да не носите нищо. Да ги сваля от своята съпруга — това би било, ако мога така да се изразя — детска игра!
Жаравата върху страните на Шана стана още по-червена.
— Май ще трябва доста да обикаляте нощем под моя балкон!
Шана се обърна рязко към тезгяха и отвори тефтера на една произволна страница, но очите й се премрежиха. Мека светлина влизаше през прозореца, падаше върху тезгяха и рисуваше по лицето й странни отблясъци, така че то придобиваше ангелски вид. Краката на Рурк неволно се придвижваха напред и той застана плътно зад нея. В ушите му шумеше и пулсираше собствената му гореща кръв.
Шана чувстваше близостта на Рурк с всяка клетка на тялото си. Миризмата на мъж, примесена с тази на кожа, пот и коне я опияняваше, пулсът й се ускоряваше, а сърцето й щеше да изхвръкне. Тя искаше да каже нещо, да направи нещо, но беше като вкаменена и очакваше неговото докосване. Ръката му вече се протягаше към нея, тя чувстваше допира на пръстите му в косите си…
Забързани стъпки затрополиха по терасата пред магазина, пред прозореца премина бърза сянка на жена. Рурк направи една бърза стъпка встрани. Когато Мили Хоукинс се втурна през вратата, той вече стоеше до една купчина шапки и се правеше, че старателно ги сортира. Момичето в първия момент не забеляза Шана, тъй като тезгяхът, до който тя стоеше, беше скрит зад камара от бъчви и не се виждаше от вратата. Мили, която носеше вързоп с дрехи в ръце, като че ли имаше очи да види само почернелия от слънцето гръб на Рурк.
— Видях ви да минавате през селото, мистър Рурк — започна да бърбори момичето. — И тогава си помислих, че мога да ви спестя идването, като ви донеса тук нещата, които съм ви изпрала.
— По пътя за вкъщи аз и без това минавам покрай вас, Мили. Тогава бих могъл да си ги взема. — Той дари момичето с вяла усмивка и долови през главата й хапливия поглед на Шана.
— Ах, мистър Рурк, това не е нищо; аз и без това нямах какво да правя и си помислих, че мога да ви спестя пътя. — Мили разтърси кокетно гарвановочерната си коса, а нейните големи тъмни очи го опипваха почти навсякъде. Нахално тя плъзна ръка по изхвръкналите му ребра. Той я отблъсна като ужилен.
— Мистър Рурк, имате ли нещо предвид за тази вечер?
Рурк се засмя развеселен.
— Случайно имам работа, която ще ми отнеме цялата нощ.
— Ах, отново старият Трейхърн — извика Мили разочаровано и сложи ръце на хълбоците си. — Той винаги намира нещо ново, което вие трябва да направите за него!
— Не, Мили, виж как стоят нещата — поде той; смръщеното чело на Шана не му убягна от погледа и той с мъка успя да потисне радостта си от това забавление. — Господарят на острова не изисква от мен повече от това, което аз съм готов да направя за него. — Той вдигна високо вързопа с прането. — И предай на майка си моите благодарности за това.
Всеки знаеше, че Мили Хоукинс беше най-мързеливото момиче в селото. Както тя, така и баща й бездействаха по цял ден, без да се оплакват от бедността си, докато усърдната мисис Хоукинс се грижеше за прехраната на семейството. Но това, което тя припечелваше, мъжът й пропиляваше двойно по-бързо. Рурк знаеше много добре, че момичето не е изпрало прането му и че не му се полагаше благодарност. Той беше сигурен, че тя много скоро ще се появи в дървената му барака под прозрачния претекст, че трябва да почисти.
— Майка ми каза, че вие сте били най-чистият мъж на Лос Камелос — продължи да плещи Мили. — Всяка вечер, казва тя, вие отивате на потока и след това й давате нещата си за пране. Моят татко казва, че толкова много къпане не било полезно, мистър Рурк. Ах, мистър Рурк, никой не пилее толкова много време за чистотата си, както вие, освен, може би, високомерната госпожица Трейхърн в голямата къща.
Гръмкият смях на Рурк накара момичето изведнъж да млъкне. От високия тезгях Шана наблюдаваше девойката не особено дружелюбно. Мили се обърна — и видя, че Шана се взира право в нея с леденостуден поглед. Мили подскочи от страх и застана с широко отворена уста.
— Името ми е мадам Бошан от известно време, Мили — поправи я Шана хладно. — По-точно мадам Рурк Бошан. Или най-малкото жената на Бошан. Някакво специално желание ли ви доведе в магазина, Мили, освен желанието ви да срещнете мистър Рурк? Той, разбира се, не се продава, но всичко останало тук си има цена.
Рурк се наслаждаваше на тази сцена. Той отиде до табуретката, на която досега беше седяла Шана, седна в единия й край и започна да наблюдава двете жени. Шана стоеше величествено и гордо и от зелените й очи хвърчаха гневни искри, а Мили, люлеейки бедра, шляпаше боса из магазина. Мили беше по-ниска от Шана и доста слаба, кожата й с цвят на маслини беше допълнително обгоряло от слънцето и много красива. Но въпреки това не беше трудно да си представи човек, как след няколко години около полата й ще се въртят купчина невръстни дечица, а на гърдите й ще виси кърмаче.
— Вашият баща сам издаде закон; всеки роб може да си вземе за жена всяко момиче, стига то да го иска — отвърна Мили. — Защо мистър Рурк да не иска да ме вземе? На острова няма много богат избор.
За момент по лицето на Шана се изписа изненада и тя хвърли въпросителен поглед към Рурк.
— Така ли? А той вече помоли ли ви за това?
Рурк поклати глава и се засмя безгрижно, взирайки се в очите на Шана.
— Досега не е имал време, тъй като все трябва да работи като вол — каза Мили.
— Точно затова го е купил баща ми — изсъска Шана оперено, — а не за да прави една сюрия деца.
За щастие в този момент мистър Маклерд влезе в магазина.
— Ах — въздъхна той с чувство на задоволство. — Ромът, който сте донесли, е прекрасен. Можете да пренесете бъчвите в килера.
Той млъкна, когато погледът му забеляза Мили през очилата.
— Ах, имали сме клиенти в магазина. Шана, бъдете така добра и попитайте девойката какво желае. Кръчмарят ей сега ще дойде и аз трябва да прегледам сметките му.
Шана се усмихна дружелюбно на стария човек, но към момичето се обърна с неприязън.
— Е, Мили, искате ли да си купите нещо?
— Случайно — каза Мили, вирнала нос — мистър Маклерд ми беше споменал, че ще получи нови парфюми от чужбина. Бих желала да помириша някои от тях.
Тъй като Мили нямаше нито кесия за пари, нито дори монети, беше ясно, че няма да купи нищо; въпреки това Шана изпълни желанието й и се запъти към рафта с парфюмите. Мили се готвеше да разгледа шишенцата, когато Рурк влезе през задната врата с една бъчва на рамо и с друга под мишница. Физическите усилия изпъкваха като опънати въжета под кожата му. Покрити с тънък слой пот, тялото и крайниците му блестяха като намазани с мазнина. Желание гореше в очите на Мили и от гърдите й се изтръгна въздишка, приличаща по-скоро на молба.
— Не изглежда ли той като една от ония гръцки статуи? — възхити се тя, искайки едновременно с това да демонстрира своята начетеност.
От напрягането на мускулите при работата под панталоните на Рурк се беше показала една бяла ивица от корема му. Погледът на Мили се плъзна очарован по тясната ивица косми, която продължаваше от гъсто обраслите му гърди надолу. Шана с удоволствие би смачкала момичето, но само профуча покрай нея, грабна връзката ключове и отвори на Рурк вратата към килера. Тя разтърка праханта, духна силно, за да я разпали, запали свещ и освети стълбите, водещи надолу. Студено и сухо беше в килера. Рурк слезе, поспря се за малко и остави бъчвите на земята. Шана му посочи едно място в края на стелажа.
— Едната постави там! — каза тя. — Нека да отлежава.
Докато той поставяше бъчвата на мястото й, тя го гледаше предизвикателно и го предупреди с лека ирония в гласа:
— Мили е една проста жена и сигурно лесно се възбужда. Ако покажете пред девойката още нещо, тя едва ли ще може да се въздържи и ще ви се хвърли отгоре. Тогава вие ще сте този, който ще бъде изнасилен.
— Ще бъда нащрек, мадам — измърмори Рурк, поставяйки и втората бъчва на място. — Винаги ми е приятно да зная, че при вас не ме грози подобна опасност.
Зад привидно гордата и невъзмутима външност на Шана месеците на напрежение и възбуда бяха натрупали опасно взривно вещество. Сега тя стоеше близо да Рурк, гласът й беше тих, почти шептящ, но от всяка нейна фибра се излъчваше заплашителен гняв.
— Сър, търпението ми започва да се изчерпва. Винаги, когато се срещнем, вие ме обиждате и твърдите, че не съм истинска жена. Вие накърнявате чувството ми за достойнство, макар че аз винаги се боря срещу вашите груби домогвания.
— Вие бяхте съгласна — ядоса се той. — Вие дадохте вашата дума и аз ще ви държа отговорна за това.
— Вече няма никаква сделка между нас — изсъска тя. — Тогава беше ясно, че вие ще умрете. Аз нямам никаква вина, че вие, без каквито и да било предварителни условия, сте останали жив. Вървете си! — Изведнъж тя започна да хлипа. — Оставете ме на мира. По какъв начин да ви убедя, че не искам и да зная за вас? Мразя ви! Отвращавам се от вас! Не мога вече да ви гледам!
Рурк заговори тихо и спокойно, въпреки това думите му кънтяха в ушите на Шана:
— А какво съм аз? По-малко от човек? Да не би да съм по-долу от всички онези, които се облагодетелстват за моя сметка? Затова, защото изкупувам вината си при вашия баща? По-лошо ли трябва да става? Кой всъщност съм аз, та вие да можете да твърдите, че вината е само моя, че сделката не била честна? Искам само да ви кажа… — Той наведе лицето си така, че очите му също така ядосани и отчаяни се взряха в нейните. — Само едно-единствено нещо: Вие сте моя жена!
Очите на Шана се отвориха широко, старият страх отново се появи с всичка сила.
— Не!
— Вие сте моя жена! — Ръцете му сграбчиха раменете й.
— Не съм и никога няма да бъда!
— Вие сте моя жена!
Шана се съпротивляваше. Той сплете ръце около нея и спря съпротивата й в стоманена прегръдка. Напразно. Шана блъскаше с юмруци по гърдите му и хлипаше. Тя отметна глава назад, но по този начин само постави устата си срещу устните му — и в този момент устата му се впи в нейната. Изведнъж яростта й се превърна в страст. Шана обви ръцете си около врата му и го стисна с всичка сила. Устните му се свиваха над устата й, завладя го целият плам на нейното желание, съзнанието му се замъгли от опиянението с което тя му отвръщаше. Рурк беше очаквал съпротива, но вместо това по устните й той откри сладката лудост на нейния дълго потискан копнеж.
Стенейки, те се отдръпнаха един от друг, уплашени от буйния прилив на взаимна страст. Тя се облегна на подредените една върху друга бъчви, очите й бяха все още затворени, гърдите й бясно се повдигаха нагоре.
С желязна воля Рурк потисна желанията си, мъчително се изкачи по стълбата, овладявайки в това време тялото и мисълта си. Когато отвори вратата на килера, водеща към магазина, той срещна питащия поглед на мистър Маклерд.
— Тя все още е долу, брои бъчвите — каза той. Когато Рурк отново влезе в килера, Шана се беше съвзела, но погледът й го проследи, докато той застана до нея.
— Благодаря! — прошепна тя.
— Няма защо — каза той. — Аз само изчаквам подходящо място и време.
Когато Рурк внасяше в магазина поредната партида бъчви, мистър Маклерд изпращаше дъщерята на господаря до вратата. Мили го зяпаше любопитно и нескритият копнеж по него искреше от очите й. Рурк затръшна вратата на килера, взе шапката и ризата си и напусна магазина с необичайна за него бързина.
(обратно)ГЛАВА ОСМА
Утрото разцъфна в бляскави цветове, които омагьосваха морето, изливайки над прибоя огненото червено и искрящото злато на залеза. Да, дори въздухът бе сякаш розов дъх, а зеленината на полята и дърветата се разпростираше в безкрайни далнини, които накрая се смесваха със синевата на леко развълнуваното море.
Шана бе застанала на балкона си и се къпеше в бледото злато на изгряващото слънце. Но на лицето й не грееше усмивката, копнеж забулваше очите й, а нежните й устни бяха полуотворени като в очакване на целувка, ръцете й обгръщаха тънката й талия, сякаш трябваше да заместят прегръдката на любим.
Заревото угасна в лъчистия блясък на деня, когато огненото кълбо на слънцето се отдалечи от хоризонта и започна полета си по небосвода. Шана се върна с въздишка в леглото, за да поспи още малко, преди жегата да пропълзи в стаята. Тя затвори очи и отново почувства в гърдите си онази странна болка като в момента, когато Рурк я притисна към коравата си гръд и горещият му дъх бегло премина по бузите й. Тя още веднъж видя настойчивостта в погледа му, когато устата му се наведе към устните й.
Шана разтвори слисано очи, тя бе силно объркана от събуждането на желанието в дълбините на душата й. А така бе преминала и цялата нощ, сега вече дори само споменът за собственото й усещане прорязваше тялото й с гореща, пулсираща възбуда.
Безсънието на отминалата нощ тегнеше над клепачите й и тя постепенно се отпусна в измамна дрямка. Защото той бе отново тук, той, с бляскавото си бронзово тяло, който я очакваше на портата на бляновете, той, който би бил съвсем наблизо и наистина тук, ако тя само протегнеше ръка и го докоснеше. Очите й търсеха лицето му, намираха го, потъваха в сатанинската прелъстителна клопка, каквато бе то. Като златни нокти погледите му раздираха кожата й, а устата му непрестанно нашепваше сладък шепот: „Ела при мен. Отдай ми се. Отдай се. Отдай се цялата. Ела…“
Сега вече само страхът й помагаше да устои. Но изведнъж лицето се преобрази. Носът се издължи като драконова зурла, чиито ноздри изпускаха дим, кожата му позеленя, с люспи, с брадавици, очите му горяха като две златни кристални лампи, пробождаха я с хипнотичен блясък, като крилца на прилеп ушите му стърчаха, а от отвратителната му усмивка се подаваха похотливо зъби. Тогава чудовището хвърли върху нея адска огнена змия, която я обгърна с изпепеляваща страст, увиваше се по тялото й, изсмукваше всичките й сили, отслабваше волята й, а тя се задъхваше в безпомощен ужас, горещо молеше за пощада, бореше се за глътка въздух всред пламъците.
Втресе я от вледеняващ студ, когато най-сетне бе освободена от едно смътно пробуждане, но междувременно жегата на слънчевия ден бе проникнала в стаята й, изтласкваше влагата от порите й, нощната й одежда и чаршафът бяха плувнали в пот. Тя се опитваше да си поеме дъх и вдиша дълбоко, сякаш невидимо същество я докосна в полета си по лицето. Панически скочи от леглото и забърза към балкона. Тук най-сетне дойде на себе си, спокойствието се възвърна в разбунената й душа, светът бе отново както преди, само слънцето бе малко по-високо, а денят малко по-горещ.
Тя закрачи апатично из стаята. Нещо, непременно трябваше да предприеме нещо, за да се отърси от безумието, което я бе оплело. Вече не можеше да спи. Не можеше да яде. Спалнята й се бе превърнала в стая за изтезания. А от всеки ъгъл срещу й отекваше смехът на Рурк, навсякъде виждаше тъмното му, иронично усмихнато лице. Сякаш бягайки, тя разтвори широко вратата и се втурна надолу по стълбите.
Орлан Трейхърн прекъсна слисано закуската си, пълната с пъпеш лъжица застина на половината път към устата му. Само нещо наистина сериозно можеше да прекъсне храненето на Орлан Трейхърн — гледката, която му предлагаше дъщеря му, бе повече от достатъчна. Косата й бе разчорлена, очите зачервени и подути, а страните й бяха бледи, а освен това още не бе облечена както подобава. Досега тя никога не бе ставала толкова рано и никога не се бе появявала в такова състояние. Господарят на острова отпусна лъжицата в чинията, без да докосне пъпеша.
— Съжалявам, татко — започна тя. — Прекарах тежка нощ и още не се чувствам добре. Ще имате ли нещо против, ако днес не ви придружа?
— Напоследък — отвърна Орлан Трейхърн, поемайки все пак лъжицата и дъвчейки пъпеша си — много свикнах с вашата компания. Но все пак ще изкарам един ден, или дори два, без вас, макар и трудно. В края на краищата занимавам се с тази работа едва от десетина години.
Той стана и попипа челото й. Малко горещо му се видя.
— Само да не ви хрумне да се разболеете. Оттеглете се в спалнята през деня и си починете. Ще ви изпратя Берта да се погрижи за вас, ако имате нужда от нещо. Аз за съжаление имам спешна работа и трябва да вървя. Елате, дете мое, ще ви придружа до горе.
— О, татко, не! — Мисълта да се върне в леглото, в което се чувстваше така изтезавана, й се стори непоносима. — Не, първо ще хапна малко и после ще се кача.
— Дрън-дрън — прозвуча гласът му. — Марш в леглото, искам да знам, че сте на сигурно място, преди да изляза.
Тя се облегна навъсено на ръката му и се престори на сразена. Бе направила погрешен ход и сега й предстоеше един цял ден сред четирите стени, които отдавна вече бяха станали тесни за нея.
Трейхърн зави грижливо дъщеря си, преди да се сбогува с нея, а секунди по-късно до леглото й седеше угрижена Берта. Тя измери пулса й, опипа й челото, огледа й езика, за да се върне малко по-късно с бульон и укрепващ чай. Останала най-сетне сама, Шана свря с ридание глава във възглавниците и заудря с юмруци по леглото: „Подлец! Проклет подлец! Стократно ще изкупите това, което ми причинявате!“ — проплака тя.
Вечерта наближаваше, битката в душата на Шана все още не затихваше. Накрая, изтощена от безнадеждната борба, отпусната в креслото, Шана трябваше да си признае поражението. В живота й имаше вече само едно сигурно нещо — никога вече нямаше да може да се освободи от Рурк Бошан. С всеки изминат ден той ставаше все по-дързък, при всяка среща я нападаше все по-открито. Приключението, в което се бе впуснала, за да заобиколи волята на баща си, не й бе оставило нищо, с което все още да може да се гордее. От всичките си близки тя не бе заблуждавала само Питни и сега вече нямаше сили да продължава да живее с лъжата. Тя бе възпитавана да казва винаги истината. В дома на Орлан Трейхърн да се гледа истината в очите бе висша повеля и всеки път, когато затваряше очи, предварително я обвиняваше, измъчваше я споменът за едно лице зад железните решетки на затворническа карета, а в ушите й кънтеше луд вик на болка. Не, угризенията на съвестта вече не се издържаха, тя трябваше най-накрая да разреши тази битка в сърцето си.
Хлипайки, Шана политна от леглото, но веднага се хвърли отново във възглавниците си, които удавиха нейния вик на отчаяние. „Свърши се. Свърши се. Все пак трябва да изпълня сделката. На края на силите си съм.“
Шана притвори уплашено очи, но я обгърна само нежен полумрак и тогава сънят я заля като безшумна вълна. Изпълни я спокойствие.
Шотландката Хергъс бе вярна и оправна прислужница. Тя водеше Рурк безмълвно през тъмнината, спираше тук-там, за да се увери, че той я следва, но винаги бе на няколко крачки пред него. И така, тя заобиколи господарския дом, пое после из тясна пътека между дървена къща, покрай още една. Сега пътеката извиваше сред гъст храсталак, за да се влее накрая в една просека. Тук, скрита от луната сред дълбока сянка, се намираше трета хижа, по-голяма и по-просторна от първите две, а през прозорците се мержелееше и слаба светлина.
Рурк знаеше, че това са гостните на господарската резиденция, наистина само рядко използвани, тъй като повечето гости предпочитаха лукса на големия дом. Но с каква цел го водят насам, той не знаеше. Шотландката го бе потърсила в дъсчената му барака и не му бе съобщила нищо друго, освен че се казва Хергъс и че той трябва да я последва. Рурк знаеше, че тя е част от домашната прислуга, но за него си оставаше загадка защо господарят на острова го вика така тайнствено. Но във всеки случай любопитството му бе събудено и той бе последвал прислужницата в облеклото, в което беше облечен — с късите си панталони и по сандали.
Сега тя го въвеждаше през терасата в малката къща, задържа му вратата отворена, докато влезе. След това той чу жената забързано да се отдалечава в нощта с пъргави стъпки. Слисан донякъде, Рурк се заоглежда. Помещението се осветяваше от една-единствена свещ, а и тя едва ли излъчваше повече светлина от луната отвън. Но помещението във всеки случай бе уютно и богато подредено. Килимът под краката му сигурно струваше много повече от това, което бяха платили за него.
Лек шум проникна в тишината, вратата се отвори. Рурк застина на място. Пред него стоеше Шана. Името й замря на устните му като пошепнат въпрос. Като бледен нощен дух, облечена в дълга, бяла, полепнала по тялото й одежда, събрала косата си на тила с една-единствена панделка, тя се приближаваше към него. Гласът й прозвуча дрезгаво:
— Рурк Бошан. Мерзавец. Подлец. Убиец. Екзекутиран чрез обесване. Погребан в гробищата. Месеци наред ми ограбвате спокойствието. Бърборите за някаква сделка, когато аз твърдя, че няма такава. Но аз приемам сделката и ще изпълня едно задължение, което не признавам, за да не можете повече да предявявате към мен никакви претенции. И тогава ще съм свободна. Ще прекарам, следователно, тази нощ с вас, както вие искате, до зазоряване ще играя ролята на ваша жена. След това не искам да знам нищо повече за вас.
Той се изсмя, но само кратко, втренчил в нея неразбиращ поглед. Обиколи помещението и го огледа — под въпросителния поглед на Шана, — преддверието, трапезарията, скришните места зад копринените завеси. Спря се плътно до нея. И също така нахално, както той бе втренчил поглед в нея, го гледаше и тя.
— А вашият ангел-хранител Питни? — попита той. — Къде се е скрил този път?
— Няма никой. Сами сме. Давам ви думата си.
— Вашата дума! — той се изсмя подигравателно. — Май се страхувам най-много от нея, мадам.
— А няма ли да погледнете и под леглото?
Рурк й обърна гръб. Един вътрешен глас го караше да избяга, преди да е станало още по-лошо. Но краката му тежаха като оловни и постепенно мисълта да държи в прегръдките си тази красавица започна да трови съзнанието му.
— Страхувам се, че отново подемате нашата стара игра — каза той грубо. — А вече съм преживял толкова много, че съм изпълнен с подозрение и любопитство какво сте измислили този път.
Смехът на Шана нежно го оплиташе, ръката й се протегна към него, погали го по гърба, премина по издължените възли на напрегнатите му мускули. При това докосване на Рурк му омекнаха коленете, копринено меко, нежно докосване, което събуди всичките му сетива.
— По дяволите с тези бодли! — простена той със стиснати зъби. Обърна се към нея така внезапно, че ръката й се отърка най-напред в ръката му, а после и в гръдта му. Ноздрите му потрепваха, лицето му помръкна. Вече бе решен да открие какво кроеше тя. Посегна към катарамата, която придържаше одеждата й към шията. Шана устоя на погледа му и само нежно се усмихваше, докато дрехата й увисна разтворена. Тя сви рамене, наметката се свлече на пода и разкри една прозрачна риза, която тя носеше като древногръцка туника. Прелъстително се разкри едно великолепно, нежно рамо, но на другото все още имаше копринена връзка. Ала вече нищо не оставаше скрито от погледа на Рурк и Шана видя как от твърдия кремък на страстта в очите му изхвърчаха златни искри. Пълните й, зрели гърди се очертаваха безсрамно под финия като паяжина плат.
Рурк вече не можеше да обуздае разтрепераното си тяло, дъхът му пресекна в гърлото, беше очевидно, че под дрехата си Шана има всичко, за което един мъж може да мечтае — една несравнима красота. Кожата й проблясваше като сатен, а пред очите му вече се разкриваше, все още през прозирно тънката риза, невероятно тънката талия на Шана, стегнатите, примамливи линии на ханша, гъвкавата грация на бедрата й.
— Имам само едно желание — промълви Шана тихо, — да бъда изцяло ваша жена, каквото и да пожелаете от мен.
Изпепеляващата страст на Рурк лумна като прахан, пламъкът на желанието потуши изцяло гнева му, остави само в дъното на съзнанието му една тънка кора, която съмнението да гризе, но и тя скоро падна в плен на огъня, който го изгаряше. Тази нощ си струваше рисковете.
— Елате — подкани го тя и гласът й вече й се струваше съвсем чужд в собствените й уши. Тя го докосна по рамото. — Ваната ви вече е готова, господарю мой!
Като зашеметено животно Рурк се остави да го преведе в спалнята. Там едно масивно, тежко легло заемаше почти цялата стена, пламъкът на свещите в свещника на масата трептеше от лекия полъх на вятъра, който издуваше завесите на прозорците. Под големия свещник блещукаха чаши и кристални гарафи с многобройни напитки. Ефирно тънките платове в нежно бяло китно се увиваха около балдахина, изпънатите чаршафи и пухкавите възглавници чакаха подканящо.
Шана спря пред ваната. Факлата, която гореше до нея, даде възможност на цялата красота на тялото й да проблесне през одеждата й, очертавайки приказен силует. На Рурк, който бе напълно завладян от екзотично ухаещото присъствие на Шана, му се стори, че неспасяемо потъва в меките зелени очи, които тя беше вдигнала към него. И само силата на волята го възпираше да не се хвърли веднага върху й.
— Мисля, че бихте приели с радост една вана — промълви тя, — но ако имате друго намерение…
Погледът на Рурк бързо се плъзна из пространството, оглеждайки внимателно всеки ъгъл, където би могъл да се крие нападател, но никъде не видя достатъчно място за прикритие на такъв широкоплещест, тромав мъж като Питни. Завесите и прозорците бяха отворени, от джунглата навън се чуваха само обичайните нощни шумове, чуруликането на птици и от време на време проквакването на някоя жаба, жуженето на насекомите. Той отново закова поглед в Шана, която все още чакаше отговор.
— Този лукс сигурно ще притъпи съзнанието ми… — Той изу сандалите от краката си. — Но бих искал да му се насладя напълно, преди злощастието да ме връхлети.
Шана се усмихна нежно, а тънките й пръсти разкопчаха колана на панталона му.
— Вие все още не искате да ми се доверите.
— Само си спомням за последното ни рандеву в Англия — отвърна й той сухо. — И много се страхувам, че още едно прекъсване от подобно естество би могло да ме направи безполезен за всички жени на тази земя.
Шана прокара ръце по слабите му гърди, но продължаваше да го гледа в лицето, докато той хвърляше панталоните си в едно кресло.
— А сега във ваната, алчен мой драконе. И не пръскайте нахалос огъня си. Аз съм тук, защото искам да изпълня нашата сделка. Няма от какво да се страхувате вече.
Рурк се потопи в топлата вана и за един миг непривичният лукс му донесе успокоение. Шана нежно галеше раменете му и му подаде голяма чаша бренди. Рурк я изпи наведнъж и бе щастлив от непривичното парене в гърлото, което го поразсея. Шана взе от ръката му празната чаша, наля му отново и му я върна. Мека и бегла като кацването на пеперудка върху роза бе нейната целувка по устните му.
— По-добре е брендито да се пие на малки глътки, за да се насладиш изцяло на вкуса му, любими.
Рурк се облегна назад на високия ръб на ваната и затвори очи, остави се приятната топлина на водата да го обгърне. Може би от гледна точка на чистотата беше по-добре да се къпеш в река, но не бе така уютно и не действаше така отпускащо. Той отвори едното си око и сложи чашата с бренди настрана.
— И вие наистина искате да сте моя съпруга?
Тя кимна.
— За тази нощ.
— Тогава, жено, изтъркай ми гърба.
Той й подхвърли една гъба и се наведе напред в очакване. Ръцете на Шана бяха нежни, докато отриваше широкия му гръб с гъбата. Докато усещаше под пръстите си напрегнато-отпуснатата енергия, в съзнанието й нахлу представата за гъвкава котка. Със странно задоволство от непривичната дейност тя изми косата му, изсуши я, среса я. Масажира тила и раменете му, изтегли всичката умора, която се бе загнездила там. Рурк не можеше да си спомни някога да е изпитвал такова ощастливяващо чувство. Тогава тя прокара пръст по брадичката му, подраска с нокът по късата четина на брадата му, облегна главата му на ръба на ваната, взе в ръка нож и сапун и внимателно го избръсна.
— Добре ли го правя? — попита тя колебливо. — Имам толкова малко опит. Не знам как би могло да се направи по-добре.
Рурк вдигна поглед към очите й, които заблестяха с много нежност над него. Посегна към ръката й и я привлече към себе си, но тя отиде до отворения прозорец, облегна се на перваза и заигра с връзките на завесите. Той бе усетил в очите й бегъл поглед на объркване и се питаше каква ли нужда бе докарала тази недостъпна девойка тук. Със сигурност не принуда от негова страна, защото той много благоразумно се бе въздържал от всякакво действие, което би могло да възкреси по гърба му камшика или нещо по-лошо.
Междувременно Шана потисна една вълна униние, направи усилие да надмогне студенината, която се бе надигнала внезапно у нея. Когато бе срещнала погледа на Рурк, изведнъж й бе станало ясно, че неудържимо наближава мигът, заради който бе подготвила тази среща. Дали би се опитал да си отмъсти жестоко — или пък внимателно? Болка или наслада щеше да изпита в обятията му? Вече бе прекалено късно да избяга от безумието, което сама бе развихрила. Как само бе могла да повярва, че един роб, един мъж от колониите, който се бе показал като всичко друго, но не и като джентълмен, би могъл да прояви уважение към нейната женственост? Как само бе могла така лекомислено да се отдаде на мощта му?
Зад гърба й се чу шум от плискане на вода. Шана се извърна. Видя Рурк да излиза от ваната. Беше твърде късно. Твърде късно!
Рурк, изправен във ваната, държащ кърпа в ръка, улови погледа на Шана и все още голия страх в очите й, преди да е успяла да промени израза на лицето си. Значи все пак измама? — запита се той. Да избяга ли искаше? Или искаше да извика за помощ? Рурк се спря. В този миг изцяло зависеше от нея.
Шана отмести поглед от ужасяващата гледка на един съвършено гол мъж и отиде до леглото. Докато се търкаше с кърпата, Рурк я гледаше със съмнение. После се приближи до нея. Тя отбягваше погледите му, вкопчила треперещите си ръце една в друга. Изведнъж бе станала съвсем малко момиченце с чудесно разцъфнало тяло на жена. Бе необходимо цялото усилие на волята й, за да изрече няколко думи, и въпреки това гласът й прозвуча все още тънък и слаб:
— Рурк, бях решила да приключа с това, да изпълня най-сетне сделката. Знам, че имате всичките основания да ме мразите. И въпреки това ви моля, Рурк — долната й устна потрепваше, а очите й плуваха в сълзи, — моля, не ми причинявайте болка.
Рурк избърса с пръст една сълза, която бавно се стичаше по бузата й.
— Вие треперите, любима.
Той се извърна и захвърли кърпата в един ъгъл. Шана потрепера, опита да се въоръжи срещу нападение. Но вместо да бъде изнасилена, тя се почувства изложена на присмех.
— Наистина ли ме смятате за чудовище, мадам? За дракон, който иска да ви разкъса в постелята? Ах, бедна Шана — унесено в мечти момиченце, това сте вие! Часът на любовта не е час, в който се взима, а час, в който се дава, в който се споделя. Вие ми подарявате тази нощ, както аз ви дадох името си, по собствено желание. Но ви предупреждавам, че сега бихте могла да откриете нещо, което да ви обвърже по-силно от всичко друго в живота!
Какво имаше предвид с това? Дете? Ликът на Шана помръкна от уплаха, тя се извърна от него. Това бе мисъл, която не я бе занимавала. Но какво щеше да стане, ако…
С безкрайна нежност Рурк я обгърна с ръце. Бузите му я погалиха по косата, пробудиха аромата на червен жасмин и бадемов цвят, който дремеше там, а сетивата му се омаяха от него. Рурк знаеше, че ако не иска страхът да развали този миг, трябва да е много внимателен. Междувременно Шана си повтаряше непрекъснато като в литания, че той ще й бъде съпруг само за тази нощ, една само нощ, и че щом се зазори, всичко ще е свършено веднъж завинаги, тогава ще е най-сетне независима от него за вечни времена, и с това непрекъснато повтаряно заклинание тя най-сетне наистина успя да притъпи страха си, да приспи напрежението и съпротивата дълбоко в себе си. Тя повдигна тежките златни коси, поднесе му рамото си и неговите пръсти се заеха несръчно с копринената връзка на наметката й, докато тя, лишена от всякаква опора, се свлече на пода. Като бляскава перла в ложе от топла глина се открояваше бялата й плът на неговата почерняла от слънцето кожа и ръцете му отново я притиснаха. Шана усети твърдата, дръзка мъжественост, която напираше към нея, очите й се затвориха, когато жарките му устни прокараха пареща следа по шията и рамото й. Ръцете, които я галеха нежно, постепенно събудиха от вечен сън една непозната треска, плъзнаха се по гърдите й, по корема и топлият прилив на възбудата се надигна в нея. Тя бе ту студена, ту жарка, трепереше цялата, сетивата й се впуснаха в опияняващ танц, тя тихо въздъхна, отпускайки къдравата си глава на рамото му, а косата й се разпиля по него. Повдигна лицето си нагоре, тръпнещата й уста омекна и се открехна, когато устните му я завладяха. Той я обърна към себе си, те се топяха като желязо в огъня, целувките им ставаха все по-диви и яростни, езиците им се впиваха един в друг като мечове при дуел, бореха се с алчно нетърпение един срещу друг като в битка за оцеляване. Ръката му се промъкна надолу по гърба й, притисна плътно ханша й. Страстно желание разяждаше плътта му и огънят, който изгаряше слабините му, заплашваше да взриви и без това разпадащата се стена на неговото самообладание.
Рурк положи едното си коляно на леглото, притегли Шана със себе си, секунди по-късно те се олюляха и се озоваха в постелята. Устата му, отворена, гореща и влажна, обгори гърдите й, скоро белите му зъби се впиха в заоблените й хълбоци, в копринената кожа на корема й. Шана затвори очи и се извиваше задъхана под неговите милувки. Рурк се отпусна върху тялото й, разтвори бедрата й, проникна надълбоко в нея. Шана се надигна, посрещайки твърдия тласък, сетивата й, душата й, цялата й същност приветстваха това ново, неописуемо чувство, което продължаваше да нараства у нея с пулсиращото трепкане и придърпване, насладата нарасна до такива размери, че при всеки удар на сърцето си тя се чудеше дали ще доживее до следващия. И едно приказно, магично, огромно, набъбващо разпукване на топяща омая я караше да потрепва срещу му в дива страст, равна на неговата. Конвулсивната, ослепителна светкавица на екстаза искаше да ги слее в безкрайните секунди на насладата. Тя все още се бе вкопчила здраво в него, сякаш за да го въвлече целия в себе си, след това усети неукротимите удари на сърцето му по голата си гръд и чу отново горещото му задъхано дишане в ухото си.
Времето, изглежда, бе спряло пред бездната на вечността, докато Рурк не повдигна глава. Шана лежеше е широко разтворени, търсещи очи всред възглавниците. Израз на безкрайна почуда бе отпечатан на лицето й. Очите му я бяха обгърнали с нежност, когато той промълви:
— Беше ли ви минавало през ума, че един дракон би могъл да ви люби така, сърце мое?
Нежно и влюбено устата му се притисна към устните й, тя го целуна горещо и бързо в отговор и после въздъхна:
— Ах, драконе мой, Рурк, мой див като животно съпруже, искахте сметката ви да се изплати до последното пени, но в никакъв случай не бяхте единственият, на когото бе върнато всичко.
Рурк приглади разрошената й коса, устата му пропълзя по стройната колона на шията й, всмука екзотичния аромат на тялото й, който до такава степен бе част от самата нея, онова омайно благоухание, което не го бе напускало нито за един миг от будния му живот, нито за един миг в сънищата му, откакто го бе усетил за първи път в килията си.
— Съжалявате ли, скъпа моя? — попита той с пресъхнали устни.
Шана поклати глава. От всички угризения на съвестта, които бе изпитвала предварително, от болката поради вината, която — както бе мислила — трябваше сега да я разяжда, нямаше и следа. Много по-притесняващо бе странното чувство, че с пълно право лежи в тези обятия, сякаш там й беше мястото, както на морето при пясъка или на дървото при земята. Да, това чувство на удовлетвореност я безпокоеше много повече, отколкото би могло да я обезпокои някакво чувство за вина.
Шана съзнателно отклони мислите си в друга посока. Бе постигнала това душевно равновесие само защото бе изпълнила думата си, нищо повече. Тя сключи ръце около врата му, засмя се тихо, нежно захапа възглавничката на ухото му, погали го с език.
— Желанието ви за справедливост удовлетворено ли е най-сетне, милорд?
Рурк я целуваше с полуотворени устни по устата.
— Напълно, момичето ми. За мъчителните нощи, в които лежах буден, мислейки за вас, за мъките, на които бях подложен, знаейки, че сте наблизо и че не мога да ви видя. И че не можех да ви докосна — за всичко това сега ми бе разрешено да се насладя на розата. Но мисля, че сравнението би трябвало да звучи другояче. По-скоро е лотос, който крие дълбоко в себе си семе, което те прави зависим за цял живот, ако опиташ от него. Нощта още не е отминала, Шана.
Тя нежно прокара ръка по твърдите линии на лицето му, омекоти ги.
— За тази нощ — прошепна тя — съм ваша съпруга.
Тя притегли ръката му към устните си и дълго целува твърдите кафяви кокалчета. С дяволита усмивка показа малките си бели зъби и после ги притисна към дланите му.
— През всичките часове, в които ме измъчвахте, мой драконе Рурк, виждах смел рицар, който бързаше да ме спаси. Докато вие се погаврихте тук с тази изпаднала в отчаяние девица.
— Значи все още виждате в мен ужасния дракон от вашите сънища, мадам? Вашият сребърен рицар няма ли все пак да дойде, за да ме срази? Но кажете честно, мадам, наистина ли се чувствате поругана? Или само ми се сърдите за това, че посмях да се отнеса към вас като към жена, а не като към навирила нос статуя на някой пиедестал, като към девствена кралица, която ръката на смъртен няма право да докосне.
В очите на Шана проблесна лукаво огънче.
— Значи най-сетне признавате, че съм жена, мистър Бошан?
— Вие действително сте жена. Жена, създадена за любов и за мъж, а не за мечти по рицари, дракони и девици в притеснено положение. Но щом аз ще съм вашият дракон, то на вашия рицар в бляскави доспехи няма да му е никак лесно, ако иска да победи.
— Заплашвате ли ме, ужасни драконе?
— В никакъв случай, Шана, сърце мое — пошепна той нежно, — но и не вярвам в приказки.
Той се притисна към нея. Устните й се отвориха. Той я погълна, сякаш никога не би могъл да се насити на чистата й като роса сладост. Дъхът им се смеси, сля се в едно и сега Шана загуби и последната си опора в действителността, под дивата настойчивост на неговите предизвикателни целувки тя забрави всичко, бушуващият поток на страстта му я повлече към шеметни водовъртежи. Ръката му се спускаше все по-надолу, обхвана напращялата мекота на гърдите й, а устата му вече я следваше. Отново върху й се разби пенливата вълна на насладата, дъхът й пресекна, жарки целувки покриваха голото й тяло и когато от време на време отвореше очи, тя виждаше на блещукащата светлина как черната му коса проблясва върху нейната бяла като сатен кожа. Ясното морскозелено на очите й се бе превърнало в наситеното, опушеносиньо на тайнствени пещери.
Когато сърцата им затуптяха отново малко по-спокойно, Рурк се облегна на масивната част на балдахина, бухна възглавниците и притегли Шана към себе си. От бутилката на нощната масичка той наля в една чаша мадейра и й я подаде.
— Да пием от една чаша — каза той.
Шана положи ръка на гръдта му, за да намери опора в люшналия се свят, когато устните му намериха нейните и заиграха с тях.
Те опитаха от виното, пиеха от едно и също място и се целуваха, докато вкусът все още не бе изчезнал от устните им. Той я поглъщаше с очи, галеше я навсякъде. Ръката му дръзко се разхождаше по тялото й, милваше бедрата й, рисуваше странни фигури по ханша й. Пълните й, зрели гърди потреперваха под върховете на пръстите му.
Погледите на Шана, разбира се, не бяха така любопитни. Пръстите й шареха по линията, която разделяше бялата от почернялата на слънцето кожа. Рурк примираше, щом тя прокарваше пръст по тънката окосмена линия, която водеше оттам надолу — и нажежените въглени на сладострастието лумваха отново, докато пламъците им се стовареха върху им.
После те поспаха малко и двамата — дълбок, несмущаван от никакви кошмари сън. Шана вече не сънуваше неща, които не можеше да е преживяла. Рурк вече нямаше кошмари за неща, които не биваше да изживява.
По някое време Шана се събуди и безмълвно заоглежда мъжа, за когото някъде пишеше, че й е съпруг. Рурк лежеше по гръб, едната ръка на хълбока, другата простряна надалеч, а гърдите му се повдигаха и снишаваха в такт с равномерното му дишане. Шана не можа да устои на изкушението, ръката й се плъзна в къдравия гъсталак на гърдите му, погали къдриците му и после, като дете, изправено пред някакво чудо, опозна мършавите му ребра, твърдите мускули по хълбоците му. И изведнъж усети пръст на брадичката си, Рурк повдигна лицето й, докато погледът й потъна изцяло в очите му. Нямаше никаква усмивка, само жар с необичайна мощ. Шана се учуди на самата себе си колко безрезервно се оставяше да я вземат, защото тя отново дойде при него, притисна се към него, отговори на страстта със сладострастие, на сладострастието със страст и в този дяволски кръг й се зави свят от щастие. Тя въздъхна, когато устните му най-сетне достигнаха гръдта й, притисна главата му към себе си и се заизвива така, че гърдите й да го милват, възбуди го, докато той не полуотвори устни. Тогава ръцете му се пъхнаха под хълбоците й, повдигнаха ги към тялото му, докато вече нищо не можеше да ги раздели.
По-късно, много по-късно тя лежеше върху гърдите му. Бузата й бе на шията му. Така в гледащите на изток прозорци двамата видяха заедно първия розов лъч на младия ден да се изкачва по хоризонта. С въздишка на неохота Шана се изправи. Рурк мълчаливо я гледаше как се вмъква в дрехата си. Тогава тя се облегна на рамката на вратата и погледна назад към него.
— Следователно договорът вече е изпълнен — промълви тя. Каза го така тихо, че Рурк едва я чу.
Внезапно Шана се обърна и избяга. Рурк прехвърли дългите си крака през леглото, седеше така и се вслушваше в стъпките й, които бързо се отдалечаваха по дървената тераса. Тогава гласът му почти недоловимо проряза тишината.
— Да, Шана, любов моя, сделката е изпълнена. Но какво ще стане с обета, който си дадохме?
Шана отново си възвърна лъчистата, весела същност, макар през нощта почти да не бе спала. Чувстваше се така, сякаш се бе освободила от някакъв тежък товар, и съвсем сериозно си втълпи, че чудото бе предизвикано от изпълнението на обещанията й и възстановяване на равновесието в нейния свят. Рурк вече нищо не можеше да изисква от нея, независимо от това как умее да извърта аргументите. Бе понесла своята част. Завинаги. Сега беше свободна. Беше хубаво интермецо, но сега бе вече минало. Най-сетне можеше отново да мисли за по-важни неща.
През този изпълнен с работа ден тя действително забрави Рурк. Беше ведра, необременена от нищо, прилежна. Следобед Орлан Трейхърн трябваше да изглади дребни спорове между хората си. Следваше обиколка на складовете, а докладите на управителите трябваше да бъдат записани. Шана му бе от помощ като секретарка и съветник. Реколтата бе богата, бутилките ром се извисяваха, складирани и готови за транспортиране по море. Бали суров коноп от съседните острови пълнеха друга част от складовете. Освен тях имаше и индиго, чието синьо багрило се ценеше при оцветяване на платове, както и голям избор от тютюн, памук и други суровини, които бяха спешно необходими на манифактурите в Англия.
Късно вечерта Шана хапна с баща си. Скоро тя се оттегли в покоите си. Облекчената през нощта съвест и проявеното през деня усърдие й помогнаха да се отдаде бързо на спокоен сън. Следващият ден протече по сходен начин и в бързата смяна на ежедневните събития много скоро нощта на капитулацията потъна в забрава.
Петият ден зазори като всички останали, но скоро се заоблачи поради паднали мъгли и капризните ветрове. Шана придружаваше баща си на една обиколка из работните обекти по хълмовете. Тогава Трейхърн реши да предприеме непредвидено отклонение до новата преса за захарна тръстика, за да се увери сам как върви работата по съоръжението.
Колкото повече се приближаваха, толкова повече въздухът вибрираше от някакъв невъобразим шум. Почти всяка минута можеше да се чуе едно тъпо бучене, но едва след като отминаха и последния завой, видяха причината за странните процеси. Впрегнати мулета дърпаха с въжета един огромен каменен къс нагоре, който, освободен от опора, се сгромолясваше върху кръгли дървени трупи и ги набиваше като стрели надълбоко в земята.
Трейхърн спря ландото и с почтителен ужас проследи процеса. Начинът на действие бе наистина изумително прост, но беше нужна една мъдра глава, за да го осъществи. Шана би могла да назове по име собственика на тази глава още преди старшият да го бе довел. Рурк се приближи към колата от страната на Трейхърн да даде обяснение на господаря на острова и му разясни, че след това тези стълбове ще носят тежестта на огромните мелнични камъни, които ще изстискват сока от събраната захарна тръстика.
— Само ковачът трябва да побърза да изготви желязната част, както му каза мистър Рурк — каза старшият и посочи с шапката си към работилницата. — Ако се справи навреме, съоръжението ще е готово за новата реколта.
Трейхърн слушаше внимателно обясненията на старшия, но Шана изведнъж се улови, че бе потънала дълбоко в очите на Рурк. Около устните му играеше тънка усмивка, усмивка пълна с познание, но без никаква заплаха, подигравка или ирония. Само една съвсем обикновена усмивка, която обаче силно развълнува Шана. Тя кимна съвсем кратко за поздрав, обърна се и се надяваше да е била достатъчно нелюбезна. Трейхърн зададе някакъв въпрос, но отговорът на Рурк й убягна.
Малко по-късно те вече бяха поели обратния път към селото и още по-нататък към господарския дом, и докато стане време за вечеря, Шана вече бе изтласкала тази случка на заден план. Питни правеше компания на бащата и дъщерята и когато двамата мъже започнаха партия шах, Шана се оттегли в стаята си.
Както обикновено напоследък, чувството, че ползотворно е прекарала деня си, бързо я възнагради със здрав сън. Полунощ бе вече отминала, когато Шана внезапно се пробуди. По листата навън трополеше силен дъжд, ниски облаци бяха направили нощта необичайно тъмна и тежка. И изведнъж тя разбра какво я бе събудило. Бе усетила плътно до себе си горещината на едно тяло, топли устни бяха разтворили нейните, силни ръце я бяха обгърнали в здрава прегръдка. Имаше още и едно докосване на ръка до гръдта й, нежна милувка по бедрата й и — силния, горещ удар на мъж помежду им.
Изключително объркващо обаче бе трайното усещане за наслада, което сега тъкмо прииждаше в нейното тяло. С какво ли я бе омагьосал Рурк така, че тъй силно й се искаше отново да се слее с него? Беше сама в покоите си, но знаеше със сигурност, че ако той беше сега тук при нея, тя щеше да му се отдаде, не, щеше да се вкопчи в него, щеше да го моли, да го умолява да й даде това, за което копнееше. Никога не се беше чувствала толкова жена, както в тези часове, когато бе играла ролята на негова съпруга. И дори сега, в леглото си, в нейните тъмни покои, тя се дивеше озадачено, че не изпитва никакъв срам, никаква вина, че не се проклинаше за онази нощ — нито за тази, в която си мечтаеше той да е при нея. Опияняващият спомен за неговата любовна игра бе зрял вътре в нея тихо и незабележимо, като вино в бъчва, и сега бе още по-зашеметяващ.
— Но той е само един мъж като всеки друг! — промълви тя в нощта. — Той не притежава нищо, което да нямат и другите. Ще си намеря съпруг и ще изживея с него същото.
Безлики редици от обожатели, които с антипатия бе отхвърляла, изникваха сега пред нея, правеха напразни опити да произведат искра в сърцето й — и тогава сред тях се възправи един — със загорял от слънцето лик, кехлибарени очи и иронична, но пълна с обич усмивка и сърцето й заподскача, а вкус на дива сладост се надигна в нея.
Но защо точно този мъж от колониите трябва да възбужда душата, тялото и съзнанието ми! — просъска тя в абаносово черната сянка и се ядоса на самата себе си, че го бе допуснала отново в себе си.
Но ще му се противопоставя. Сделката е изпълнена! Между нас няма да има нищо повече!
Но макар и да си повтаряше непрекъснато тези думи, тя не можа да се убеди. Когато заспа отново, дрямката й вече бе далеч по-неспокойна.
На следващата сутрин Шана слезе късно в трапезарията и по приборите, които стояха пред баща й на масата, тя позна, че е имал на закуска двама гости. Трейхърн поздрави дъщеря си, но, изглежда, бързаше да приключи със закуската си.
— Днес няма нужда да идвате с мен — обясни й той, докато отпиваше от черното си кафе.
Шана не каза нищо. Тя само гледаше през масата и видя до един от употребените прибори порцеланова купичка с пепел от пура.
— Мистър Рурк пак е бил тук — отбеляза тя.
— Да — изпръхтя Трейхърн, — но няма повод за притеснение, дъще. Той вече си отиде. Освен това — той избърса устата си с една голяма салфетка, изправи се, взе си от Милън бастуна и шапката — му обещах ново увеличение на заплатата и тъй като мисля, че ми е нужен подръка, му дадох да си избере една от къщите за гости. — Той се засмя с тайно задоволство. — Избра си най-добрата, последната зад дърветата. — Трейхърн отправи поглед към дъщеря си. — Като господарка на моя дом естествено ще се погрижите в къщата да може да се живее.
Шана бе втренчила поглед в баща си, опитваше се да открие някакъв скрит намек в думите му, но не намери такъв. Накрая кимна.
— Ще дам съответните нареждания на прислугата.
Трейхърн си сложи шапката с лек пристъп на раздразнение.
— Очаквам да не се сипят повече хули по адрес на този човек. Вашата антипатия е очевидна, но той за мен е от голямо значение. Дори се надявам, че ще мога да го уговоря да остане и след изтърпяване на наказанието си. Тази вечер ще се върна късно за вечеря.
Шана дълго гледа след баща си, но дълбоко в душата си тя виждаше Рурк, строен и загорял, в леглото. Той ще си ляга в леглото, което ние деляхме! Ще се къпе във ваната, в която му изтърках гърба. В съзнанието й нахлуха различни представи, всяка по-ярка от предишните, а накрая се появи балдахинът, като в онзи миг, когато погледът й попадна на него, а в нея вече прииждаше зрелият плод на насладата.
Приготвиха къщата и Рурк се настани в нея още същата вечер заедно със спартанската си екипировка. Той си напълни месинговата вана с издигаща пара вода, влезе в така приготвената вана и се остави да го обгърнат мечтите му — Шана в прозрачната си одежда, Шана, навеждаща се, шепнейки към него, Шана като дете до леглото, после гола, после виейки се в екстаз под тялото му.
По-късно Рурк обикаляше безспир помещенията, отваряше празните ракли и шкафове, прелистваше книгите, търсеше да се разсее, да намери успокоение за разстроените си сетива. Но не му се отдаваше, защото нищо на този свят, в което той вкопчваше мислите си, не му изглеждаше така обаятелно като Шана.
Сияйно утро изгряваше навън. Шана се събуди в обляната в слънце стая след неспокоен сън. Тъй като обикновено ставаше късно, Хергъс не й беше подръка и тя се помъчи сама да приведе в ред непокорното великолепие от къдрици. Изпусна една изпълнена с копнеж въздишка, докато си слагаше пред огледалото лек халат. Напусна стаята без определена цел, но краката й сякаш сами се насочиха надолу по стълбите. На половината път тя долови гласове на входната врата, Рурк жизнерадостно се шегуваше с портиера.
Шана забави крачка и се заслуша в предразполагащия тембър на дълбокия му глас.
— Милостивият господар ще се появи сигурно всеки момент, мистър Рурк — каза портиерът Джейсън. — Не бихте ли искали да влезете в трапезарията?
— Благодаря, Джейсън. Ще почакам в салона. И без това съм доста подранил.
— Мистър Трейхърн сигурно не би имал нищо против да се разположите удобно — каза Джейсън. — Всъщност той няма да ви остави да го чакате дълго, защото едва ли някой става по-рано от господаря. Той е работил здраво през целия си живот и не изглежда да се е отпуснал. Ако имате нужда от мен, мистър Рурк, аз ще съм отзад в къщата.
Шана се вслуша в отдалечаващите се стъпки на Джейсън, облегна се на перилата и надникна надолу в салона. Облечен както обикновено в бяла риза и къси панталони, Рурк стоеше пред портрета на Джорджиана Трейхърн — Шана се опитваше да отгатне мислите му. Шана и майка й много си приличаха, макар че Джорджиана навремето да не е имала така светла коса и очите й да са били малко по-меки. Сега нея, Шана, ли виждаше Рурк в масления портрет на майка й? Или като много други се наслаждаваше на картината просто като на произведение на изкуството?
Шана не съзнаваше да е причинила някакъв шум, но в краткия промеждутък от време, в който го бе наблюдавала, между нея и Рурк трябва да се бе случило нещо неразбираемо, защото той внезапно вдигна поглед и погледна нагоре към стълбата, сякаш знаеше, че ще я намери там. Шана се почувства уловена на местопрестъплението, вече бе прекалено късно за достойно отстъпление. Рурк се запъти с отмерена стъпка към най-долното стъпало, стъпи на него и я загледа с поглед, който тя усещаше навсякъде по тялото си.
— Добро утро, Рурк — каза тя и гласът й беше нежна милувка. — Ще останете ли за закуска?
— Ще слезете ли? — попита той, но въпросът му звучеше повече като молба.
Шана погледна към леката си одежда.
— Татко не би бил съгласен да се появя така неподходящо облечена на масата за закуска, когато и вие сте тук.
— Тогава се облечете — настоя Рурк. — Но елате. Ще дойдете ли?
Шана кимна мълчаливо в знак на съгласие и щастлива усмивка пробягна но лицето му. Той насочи поглед, пълен с желание, към сутрешния й халат. Шана не смееше да диша, така дръзко я обладаваха очите му.
В следния момент от вътрешността на къщата се чу гласът на Орлан Трейхърн, Шана се извърна бързо и се изкачи нагоре по стълбата.
— Говорим за сделки, дъще — изсумтя Орлан Трейхърн, когато малко по-късно Шана влезе в стаята за закуска, облечена във весел жълт кринолин и здраво пристегната с колан.
Рурк скочи и побърза да й дръпне стола. Шана по-благодари с любезна усмивка и когато Рурк отново зае мястото си, Орлан Трейхърн даде израз на очевидно лошото си настроение тази сутрин.
— Ах! Тези млади мъже! Само да се появи някоя симпатична кобилка и те вече си чупят вратовете.
Рурк набърчи чело и отбеляза:
— Сър, ако тя не ви беше дъщеря, не се съмнявам, че и вие също щяхте да си извивате врата за нея!
Шана отвърна сладко:
— Безкрайно ме ласкаете, мистър Рурк! — и добави, обърната към баща си: — От друга страна, тук рядко чувам похвали по мой адрес.
— Ха! — извика Трейхърн. — Ако и аз наливах масло в тоя огън, скоро целият остров щеше да е в пламъци. Но сега, уважаема дъще, трябва да си свършим работата.
— Но разбира се, татко — усмихна се тя, а очите й пламтяха закачливо. — За бога, та аз не искам да ви преча на работата.
— Но вие точно това правите през цялото време, по дяволите! — скара й се той.
Рурк скри злорадата си усмивка зад чаша чай, но само секунди по-късно бе в състояние да се обърне към господаря си със сериозно изражение.
— Сър, моля ви да повторите още веднъж последния си въпрос! Страхувам се, че изгубих нишката.
— Ето! — изпръхтя Трейхърн и обърна рамо, сякаш за да изключи Шана.
— Ще повторя още веднъж. Ставаше дума за мелницата. Достатъчно ли ще е голяма, за да поеме и реколтата от другите острови?
Рурк кимна и те обсъдиха подробностите по съоръжението. Милън сервира на Шана закуската и тя мълчаливо се зае с една купичка плодове в сметана, като тайно наблюдаваше Рурк с ъгълчето на очите си. Начинът, по който той говореше за неща, от които тя не разбираше нито дума, я омайваше и тя разбра какво така подкупваше баща й.
Вечерта, в салона, в разговора между бащата и дъщерята отново се спомена името на Рурк.
— Аз винаги съм бил по-скоро търговец, отколкото плантатор, Шана. Не е необходимо значи дълго да обяснявам, че ми е добре дошъл един човек, който може да ми дава съвети по отношение на реколтата и за мелницата. Откакто е на острова, мистър Рурк направи много, за да увеличи благосъстоянието ми. Когато един ден вече няма да ме има, ще усетите нужда от доверен помощник, който да може да ви съветва в тези неща. През повечето време вие не бяхте тук, а аз, като стар човек, вероятно няма да живея достатъчно дълго, за да ви науча на всичко, което е необходимо. Мистър Рурк е способен да ви помага на дело и със съвет и аз много се надявам, че ще му го позволите.
Шана се сви. Само това й липсваше още, Рурк да й стане съветник, и ако му се признаеше и правото да има мнение при подбора на нейните обожатели, тя би трябвало да прекара остатъка от дните си като вдовица. Тя въздъхна вътрешно, но, изглежда, и баща й беше забелязал въздишката й.
— Предложението ми не ви харесва — отбеляза той. — Но какво не ви се нрави в този мъж?
— Татко — Шана положи ръката си върху неговата и му се усмихна със съжаление. — Просто искам да остана господарка на съдбата си, а не да бъда привързана към този човек по някакъв начин.
Трейхърн отвори уста, но тя се наведе към него и положи с обич пръст на устните му. Шана се усмихна в отговор на сърдития му поглед и старият Трейхърн омекна.
— Татко — прошепна Шана, за да не буди у него никакви размисли. — Не искам да споря с вас, но нека не говорим повече за това.
Тя го целуна бегло по челото и излизайки, прошумоля с копринените си дрехи. Трейхърн още дълго седя в креслото си и мислеше как бе станало така, че аргументите му бяха отхвърлени, а той въпреки това не съжаляваше.
(обратно)ГЛАВА ДЕВЕТА
Ветровете, които слагат бели шапки на гребена на вълните, предвещаваха буря, когато слънцето потъна в морето и здрачът прогони деня. Нощта се спускаше с широкото си черно наметало. Шана хвърли последен, критичен поглед в огледалото. Нежни бръчици на лошо настроение помрачаваха ангелското й лице. Мисълта, че ще трябва цяла вечер да пръска хумор и чар за гостите на баща си, й разваляше настроението. Нищо не я радваше — нито дори безупречната й красота, подчертана царствено от потоци сатен с цвят на слонова кост. И изящните бижута не можаха да подобрят разваленото й настроение. Тя погледна отегчено към огледалото, докато камериерката Хергъс оправяше фините, обшити с перли гънки на дрехата. Роклята й бе така дълбоко изрязана по пълните й, бухнали извивки, че очевидно само невидима магия задържаше разкриването на пъпките на гърдите й с цвят на рози.
— Изглеждате великолепно — възторгваше се Хергъс, но още в същия момент промърмори с упрек: — Мистър Рурк ще трябва да се потруди да не му изпадат очите. А и баща ви ще е там, внимателен както винаги. Ах, горкият мистър Рурк! Ще накарате кръвта му да заври. Но и нали точно заради това избрахте тази рокля!
— Ах, Хергъс! Престанете най-сетне с тези проповеди! Във френските салони дамите се обличат още по-пестеливо и съвсем сигурно не съм облякла тази рокля, за да се харесам на мистър Рурк!
— Така ли, че за какво иначе? — бодна я Хергъс.
Шана опря ръце на хълбоците си.
— Хайде, Хергъс, изплюйте камъчето, достатъчно дълго го усуквахте, откакто ви помолих да заведете мистър Рурк до къщата. Излейте си най-после това, какво ви лежи на сърцето!
Хергъс кимна решително.
— Нали това правя! Още като дете ви носех на ръце, отгледах ви, а самата аз бях почти дете. Видях ви как израснахте и станахте най-красивата жена, която един мъж може да си представи. Минала съм с вас през какво ли не и взех вашата страна, когато баща ви искаше да ви принуди да се ожените за едно име, вместо за истински мъж. Но това, което не мога да разбера, е, че вие се прокрадвате като жалко моме през храстите, за да спите тайно с мистър Рурк. Посещавахте най-добрите училища, наслаждавахте се на най-добро внимание и грижи и ние всички искахме за вас само най-доброто и дори баща ви, макар че иначе е див козел. Та не виждате ли, че трябва да се ожените и да имате деца! О, да, аз разбирам много добре какво е любовта. И аз имах моя Джими, когато бях малка, бяхме и сгодени, но след това той трябваше да постъпи на един военен кораб на Негово Кралско Величество. После умряха родителите ми и аз трябваше да си потърся работа, за да имам какво да ям, и не видях никога повече моя Джими, макар от тогава вече да минаха десетилетия. А и мога да разбера защо взимате мистър Рурк, какъвто е хубавец и много по мъж от всички останали, които ви ухажват. Но въпреки всичко това, което правите, е нередно. И вие го знаете. Откажете се от него, преди баща ви да разбере и да ви ожени за някой треперещ лорд.
Шана изстена и закрачи из покоите си. Не можеше да се довери на камериерката си. Ако баща й разбереше всичко, би ги изгонил и двете, а специално нея като съзаклятница. Но укорите на Хергъс я дразнеха.
— Няма вече нито веднъж да спомена мистър Рурк — обясни Шана.
Камериерката следваше младата си господарка по петите и бе твърдо решена да я вразуми.
— А какво ще стане, ако забременеете? Обяснете ми само какво ще каже баща ви за това! Тогава сигурно ще нареди да кастрират мистър Рурк, а вие самата вече няма да имате право на глас. Да, тогава ще сте майката на неговото дете, но за това досега сигурно не сте и помисляли. Надявате се навярно, че семето му няма да прихване у вас. Ах, момиче, сама се правите на глупачка. Това е здрав мъж, а такъв ще ви насади най-доброто от себе си и тогава ще сте дебела като пъпеш и няма да имате мъж. Ако вече не се е случило! Но във всеки случай най-много ще пострада мистър Рурк, ако баща ви разбере! — Хергъс обхвана главата си с ръце, наведе я към скута си и мъчително изпъшка. — О, такъв позор! И при това току-що овдовяхте! Мъжът ви още не е изстинал в гроба, а вие вече спите с някакъв роб! Какъв позор!
— Стига вече! — изкрещя Шана. Тази жена нямаше ли да я остави на мира? — Няма да го виждам повече!
Хергъс притвори очи и погледна косо господарката си.
— Чувам ви да го казвате, но дали наистина това е вашата воля?
Шана кимна живо.
— Истина е. Никога вече няма да съм с него. Свърши се.
Хергъс се изправи доволна.
— Така е най-добре и за двама ви. Ще се ожените, а мъж, който се харесва на баща ви, и ще си родите малки, сладки дечица. И ще забравите за мистър Рурк.
Шана още дълго гледа втренчено след нея и след като тя бе затворила зад себе си вратата. И се попита дали наистина между тях с Рурк всичко беше свършено.
Голямата трапезария бе празнично украсена. Танцуващите светлини на свещите се отразяваха в кристалните полилеи, а както свещите, така и кристалите умножаваха светлината си в купите и порцелана, разположени на дългата маса. Венци от екзотични островни цветя разпръскваха благоухание, което, изглежда, се усилваше от лекото въздушно течение, нахлуващо през отворените врати и прозорци с обещание за скорошен дъжд. Господарят на острова отдавна бе свикнал да разглезва по време на пиршествата, които уреждаше в господарския дом, своите поданици с княжеска помпозност. Дори когато канеше само надзирателите със съпругите им, Орлан Трейхърн със сигурност би устроил прием като за аристократи със синя кръв.
Днес той бе поканил смесено общество: надзиратели, морски офицери с екипажите им, дори един роб. Когато човек сяда на трапезата на Трейхърн, никога не знае кой ще му е съсед по маса — дали херцог, или роб.
Роб като Джон Рурк.
Музиканти изпълняваха камерна музика и мелодията се носеше над шума от гласове. Гостите бяха облекли най-хубавите си празнични одежди. Испанските офицери блестяха в парадните си униформи, дамите искряха, облечени в кадифе, сатени и коприна. Имаше и някакъв непознат. На Шана, която го видя отначало само в гръб, той й напомни за Рурк. Но самият Рурк не се виждаше никъде. Може би, надяваше се Шана, той притежаваше достатъчно чувство за благоприличие, че да не присъства на празничната вечер.
Трейхърн пристъпи към Шана и й се усмихна, изпълнен с гордост.
— Ето ви най-сетне, мила моя! Но както винаги трябваше да чакам за най-хубавото в края.
Шана се засмя весело на този комплимент. После, докато Трейхърн я придружаваше през високото помещение, тя разтвори ветрилото пред устата си и пошепна:
— Татко, не казахте, че ще има и непознати. — Тя посочи през рамо непознатия. С него ще ядосам Рурк, плетеше интриги тя мислено. — Ще ми представите ли джентълмена, татко?
Трейхърн погледна дъщеря си малко странно, а Шана осъзна, че с влизането й в салона стана по-тихо. Всички очи се бяха насочили към нея. Мъжете й се възхищаваха повече или по-малко прикрито, а жените я гледаха с явна завист. Някои матрони се размислиха за дъщерите си, които изведнъж им сториха дървени и плоски, заоглеждаха ги угрижено и си мечтаеха по-бързо да се намери съпруг за тази заслепяваща всички Шана Бошан, така че мъжете отново да се обърнат към не толкова привлекателните жени.
Шана кимаше грациозно на всички страни, усмихваше се, поздравяваше и се обърна като домакиня към обаятелния непознат, за да го поздрави с добре дошъл.
— Рурк! — Името просто само й се изплъзна от устните, за един удар на сърцето на лицето й се изписа изумление, тя объркано си вееше с ветрилото. И отново усети съвсем ясно този неприкрит поглед по кожата си, който безсрамно я разсъбличаше от глава до пети. Рурк бе облечен в тъмносиньо, което подчертаваше височината на стройната му широкоплеща фигура. От маншетите му се подаваха връхчетата на снежнобяла риза върху силните му загорели ръце. Черните му копринени чорапи и фино изработените панталони подчертаваха колко са тесни хълбоците и колко са мускулести краката му.
— Мислех, че вече се познавате — каза Трейхърн и Шана ясно долови, че той истински се забавлява. И то за моя сметка, помисли Шана, но Рурк няма да се измъкне толкова лесно! Шана грейна в нова усмивка, пристъпи грациозно крачка напред и подаде благопристойно ръка.
— Наистина, мистър Рурк — каза тя, гласът й бе ясен и звънлив и тя реши просто да не се съобразява с лекото надигане на наслада, което я обзе, когато връхчетата на пръстите му поеха ръката й. — Изобщо не ви познах във вашата празнична премяна. Толкова съм свикнала с вашите къси панталони.
Рурк бляскаво се усмихна и демонстрира маниери на светски мъж. Той се поклони учтиво — хубавият крак, издаден напред според правилата — и притисна устни в ръката й, карайки я да усети за миг и езика му.
Шана затаи дъх и си дръпна ръката. Всички очи в салона бяха вперени в нея. Тя се изчерви, но се овладя с малко усилие, когато Трейхърн наближи с предупредителен поглед.
— Празничната ми премяна е подарък от господин баща ви, мадам Бошан — каза Рурк и гласът му сякаш погали името й като любимо притежание. За част от секундата погледът му потъна в пазвата й, Шана се почувства заклеймена. Тя разпери ветрило пред дълбокото си деколте и й се прииска да си бе облякла рокля, която да я предпазва по-добре.
Трейхърн говореше, като да изпитва болка, докато обясняваше на Шана случая с празничните дрехи на Рурк.
— Този човек така дълго се оправдаваше с бедността си, че накрая се видях готов да му платя един костюм. Тогава — но за жалост чак тогава — проверих сметките му. Ако този скъперник продължава така, един ден ще притежава целия остров.
Рурк се засмя.
— Просто е по-лесно да се спести една монета, отколкото да се намери друга на мястото на пропиляната.
— А аз си въобразявах, че разбирам от търговия, мистър Рурк — отвърна Трейхърн. — Рядко се случва някой да ме надмине. Може да се гордеете с това, че сте един от малцината.
— Извинете ме, сър — поде Рурк и Шана знаеше, че сега думите му бяха насочени изцяло към нея. — Трябва да ви поправя. Опасявам се, че съм единственият.
Шана помисли, че той с това едва ли не недвусмислено оповести, че ще остане единственият мъж в живота й.
— Разрешете, татко, трябва да се погрижа за другите гости.
Двамата мъже погледнаха след нея, всеки по своему обезпокоен.
— Вече не го разбирам това младо поколение — каза Трейхърн. — Страхувам се, че е неразумно.
Той спря един преминаващ прислужник и му нареди да донесе за него и за Рурк ром и битер.
Междувременно Шана се бе отдалечила колкото е възможно повече от Рурк. Тя се усмихна с благодарност, когато Милън й поднесе чаша чай и докато отпиваше от нея, се опита да събере моралните оръжия, които й бяха избити от ръката при първата схватка. Истинската битка обаче все още предстоеше, утешаваше се тя. Съзря мадам Дюпре със съпруга й, капитана. Двамата бъбреха оживено с няколко испански офицери. Е, добре, тогава да започна кампанията си оттук. Сега ще му покажа на този, че не може да прави с мен каквото си поиска.
— Ах, скъпа Фейма — усмихна се тя на капитанската съпруга. — Колко сте очарователна тази вечер както винаги!
Мадам Дюпре действително бе красавица. Беше необяснимо, че капитанът се заглеждаше по чужди жени, когато у дома го чакаше такова рядко бижу. Жан Дюпре създаваше впечатление, че е леко нервен. Пада му се, помисли си Шана.
— Шана! — поздрави я съпругата на капитана сияеща. — Вие сте отново безбожно красива!
— Много благодаря! — отвърна Шана на комплимента и кимна на испанските офицери, които гледаха само в нея.
— Ах, Шана! — въздъхна Фейма Дюпре. — Как скърбих с вас, като научих тъжната вест! Толкова млада и вече вдовица! Но елате, искам да ви представя тези джентълмени. Те с нетърпение очакват да се запознаят с вас!
Офицерите и капитанът им бяха очаровани от красотата на жените в Лос Камелос и й направиха ласкателни комплименти.
— Шана — поде Фейма в една пауза. — Кой е този мъж отсреща? Хубавият, който ти целуна ръка преди малко?
— Ах, този ли — Шана демонстрираше безразличие. — Това е мистър Рурк, роб е на баща ми.
— Какъв мъж! — възкликна Фейма, на което мъжът й повдигна вежди, — Роб, казвате?
— Да, малка моя — намеси се Жан Дюпре. — Докарахме го миналата година с декемврийския рейс. Купен от търга за длъжници, ако не греша.
— Но, Жан, погледнете само как е облечен! Той сигурно отдавна вече не е просто…
— Уи, шери — отвърна французинът и се подразни, че съпругата му намираше друг мъж за така обаятелен. Той не подозираше хитростта й, с която тя искаше само да разпали ревността му. Жан Дюпре отстрани от маншетите си несъществуващи прашинки. — Този роб си е спечелил благоволението на господаря на острова и, както се говори, дори с право. Бил даже образован и много опитен инженер. Разбира се, не трябва да се вярва на всичко, което говорят хората.
— Но все пак е странно, нали, Шана — мислеше Фейма на глас, — че един талантлив мъж може да е роб. Той е възхитителен!
Жан Дюпре се покашля и леко почервеня. Шана забеляза това с удоволствие и весело се присъедини към съзаклятието.
— Ах, да, Фейма — прошепна тя през ветрилото си достатъчно високо, че и Дюпре да може да я чуе. — Дори чух да се шушука, че си лягал съвършено гол.
Фейма пое шумно дъх:
— Какъв мъж!
Жан Дюпре се окашля и направи знак на един от прислугата, взе си нова чаша шампанско от табличката. Докато отпиваше от благородната напитка, той замислено заоглежда съпругата си. Сякаш изведнъж я видя в нова светлина и откри, че титлата „съпруга“ с нищо не накърнява прелестите й.
Примамливо прозвуча звънкият смях, който изскочи из устните на Шана и омагьоса съзнанието на всичките мъже около нея. Тя се представяше за весела и шармантна, но ограничаваше кокетирането си почти само върху испанските офицери, защото те скоро отново щяха да поемат на дълъг път и не съществуваше опасност от проява на нежелателно внимание!
Когато поднесоха вечерята, Шана забеляза успокоена, че мястото на Рурк е до баща й на другия край на масата, достатъчно далеч от нея. По-късно, когато Питни и Трейхърн седнаха в едно спокойно кътче да си довършат партията шах от предния ден, Шана бавно огледа гостите в един по-спокоен момент. Тя видя наблизо Ралстон, сам, както очевидно се чувстваше най-добре, а той й се усмихна хладно в отговор, когато забеляза погледа й. Шана отпи глътка мадейра — и тогава внезапно погледна в очите на Рурк. Той я гледаше втренчено между раменете на двама мъже, които дискутираха пред него, гледаше я с жаден поглед и тя осъзна, че той я бе наблюдавал от известно време. Отново се почувства почти разголена пред него и макар устните му да не проронваха нито дума, тя все пак чуваше неговите мисли, сякаш той ги бе изкрещял високо в залата.
Шана му обърна безцеремонно гръб и изпразни чашата си на един дъх. Въздухът в стаята стана изведнъж горещ и потискащ, тя се почувства леко опиянена, изведнъж й се стори, че прекалено много хора стоят твърде близо до нея, цялата й ведрост бе отлетяла. Шана почувства належащата потребност да остане поне за миг сама, дори и само за да се успокои. Златният поглед напряко през залата — и неприкритото послание, което той съдържаше — замаяха съзнанието й, тя усети в гърдите си неопределено желание и че нещо я боли в хълбоците, но мозъкът й — уплашен до смърт — все още не искаше да знае за безсрамните желания на плътта. Стори й се, че се вижда отстрани: красива жена, бледа, но недостъпна, проправяща си път през множеството — любезна тук, поздравяваща там — към един самотен ъгъл на верандата.
Проклето да е това копеле — прокле го тя наум, сви юмруци и се надвеси над перилата, вдишвайки дълбоко въздух. От хиляди посоки ме напада! Размажа го на едно място, а той вече се възправя отново на три места. Но той самият е просто един мъж! Един мъж! Само един мъж! В отчаянието си тя заудря по перилата.
След този изблик тя си възвърна малко самообладанието. Реши да се върне в салона и да се забавлява напук на Рурк. Нека си зяпа колкото иска!
Тя се обърна, направи първата крачка — и почти изпищя.
Рурк се бе облегнал небрежно на една колона на верандата и й се усмихваше.
— Изчезнете! — проплака Шана. — Оставете ме на мира!
Тя профуча покрай вратата и Джейсън, портиера — нагоре по стълбите и не се спря, докато не се намери на сигурно място в спалнята си.
Въздухът в стаята й беше горещ, дори и след като си бе свалила дрехите и бе облякла нещо по-леко, по устните й все още проблясваха перли пот. Когато седна в леглото, крайниците й трепереха. Дълбоко в нея упорстваше нещо, което не се оставяше да бъде прокудено. Тя знаеше какво й трябва, какво иска и какво пулсира между бедрата й чак до мозъка.
Нощта дойде странно тиха. Шумът в къщата изчезна с отпътуването на последните гости. Все по-потискащ й се струваше въздухът в стаята, стените заплашваха да се срутят върху й, размазвайки я. Тя се изправи отчаяно, духна свещта до леглото си и започна да обикаля из тъмнината, твърдо решена да мисли за всичко друго, но не и за Рурк. Но за какво?
Атила! Бърза като вятъра да отлети на неговия гръб. Но ето — едно пронизително изсвирване! Рурк! Шана ядно тръсна глава и опита с друга мисъл.
Морето! Да се оставиш да те носят вълните. Да се гмуркаш за редки риби. Мек топъл пясък под краката ти на плажа. Сянка на скалата: Рурк!
Собствената й маса за закуска. Обяд! Рурк! Рурк! Рурк!
Шана стоеше изправена в стаята, здраво стиснала очи, тя притисна юмруци към слепоочията си. Накъдето и да се обърнеше: Рурк! Само не тук. Не сега, в нейната спалня. Тук бе на сигурно място. Все още.
Тя излезе на терасата. Вятърът бе станал по-хладен, тежки облаци се промъкваха под луната. Широка ивица блестеше около сребърния диск — сигурен белег, че скоро ще вали. Облегната на перилата, тя се взираше надолу към парка, оглеждаше дърво след дърво, докато можа на несигурната светлина на луната да различи и сенките. Никъде нищо живо. Никъде сянката на мъж.
И изведнъж Шана се вцепени. Но какво правеше тя? Тя търсеше Рурк! Ярост се надигна в нея, толкова слабо владееше чувствата си. Сломена, тя се върна обратно в леглото, хвърли се в него, стисна здраво очи, опита се да се принуди да заспи. Но нищо не помагаше, бе отпила от най-сладкия нектар, познаваше изопнатата стегнатост на бедрата му, знаеше за силата му, когато я притискаше към себе си. Шана разтвори очи и осъзна, че лежи възбудена в леглото си с разтворени крака.
С едва потиснато стенание тя стана отново и си облече дълга пола и широка блуза, обичайното облекло на островитяните, прибра си косата под една пъстра кърпа. Дори и спалнята не бе сигурно убежище, трябваше да бяга. Тя се прехвърли през балкона и падна в меката трева. Студените, нежни стъбълца под босите й нозе събудиха у нея спомени от детството, когато бе скачала безгрижно из поляните. Тя напусна бавно господарската къща и погледна с въздишка към луната. Облаците се бяха сгъстили, вятърът се бе усилил, селската пола плющеше между бедрата й. Шана безцелно бродеше между дърветата, наслаждаваше се на тъмнината, която принадлежеше единствено на нея. В детските си години тя често се бе преобличала като селско момиченце и макар че нейният маскарад не би издържал един по-проницателен поглед, изглежда, никой не се интересуваше толкова от едно обикновено селско момиче. И сега по същия начин можеше отново да броди из парка на господарския дом както й харесва. Тя спираше тук-там, когато някое дърво или пътека събудеха у нея спомени. Едва когато се намери пред една веранда и видя през един прозорец да се процежда светлината на самотна лампа, тя осъзна, че бе поела по пътя, който съзнанието й в последно време извървяваше толкова често.
В тишината на къщата изведнъж голяма досада налегна Рурк. Борбата за благосклонността на Шана неочаквано му се стори толкова глупава, толкова безсмислена. Тя флиртуваше с всички мъже, само за него не искаше да знае. Изтощен от усилията през горещия ден и от множеството на празничната вечеря, той си бе легнал в леглото разсъблечен, но без да беше светнал още лампата, и се взираше в тъмнината. Очите му се затваряха, умората го завладяваше. Струваше му се, че се намира сред гъста пара и около него, недостъпно далеч, се движат пъстри фенери; една светеща шамандура просветна, но когато забърза към нея, той достигна до градина с висок зид, обляна в слънце и празна — с изключение на една-единствена дългостеблена роза със спираща дъха хубост. Но под неговия поглед стеблото се стопи в нищото, цветът безтегловно се зарея из бляскава мъгла. Тъмночервеното разцъфване изпълни сетивата му — след това отлитна, смалявайки се, губейки формата си, накрая останаха две устни, влажни и полуотворени, бледозелените смарагди, които се рееха над тях, се превърнаха в очи, морскозелени и магнетични, с дълбочина, която го мамеше… Рурк отвори очи и отново се завзира в тъмнината, разбуждайки се. Проклинайки розата, той запали една свещ до леглото си. Стана, обу си панталоните, твърдо решен да се разсее с работа и да не оставя повече да го измъчват игричките на Шана.
Той отиде в трапезарията, където лежаха недовършените планове, и седна на края на масата. В светлината на кандилото, което висеше на една верига от тавана, той се вгледа в пергаментите и скиците. Но Шана не се оставяше така лесно да бъде изтласкана от съзнанието му.
Рурк не можеше да се отърси от чувството, че в стаята има някой. Когато повдигна поглед, той всъщност не бе много учуден, че вижда на входа някаква сянка — безмълвна островитянка, която замечтано се бе облегнала на рамката на вратата.
Едва когато тя влезе в стаята с леки, плавни движения, светлината падна върху й. Рурк колебливо се изправи. После хвърли върху скиците перото, което все още държеше в ръка, и отиде безмълвно до шкафа. Наля чаша мадейра, подаде я на островитянката. Стоеше пред нея, не смееше да я докосне. И това ли беше сън, който щеше да се прекъсне, щом протегне към нея ръка?
Шана пое чашата с две ръце, поднесе я към устните си, а над ръба на чашата очите й потърсиха неговите. Тя отпусна объркано ръка, от устните й не излизаше ни дума, която да разруши магията. Рурк внимателно свали шала от главата й, златният прилив на косите се разля по нежните, тесни рамене на Шана. Рурк постави чашата й на масата и изгаси лампата. Устните й се отвориха с дълбоко стенание, когато раменете му я обгърнаха и я притиснаха към гърдите му. Тогава устните й приеха докосването на устата му. Ръцете й се сключиха около врата му. Една безкрайна секунда по-късно тя усети силната му ръка под коленете си, усети, че я вдига във въздуха, изгуби почва под краката си. Шана отпусна глава на рамото му.
Рурк бързо премина със сладкия си товар през помещенията, в сумрачната спалня той падна с Шана в леглото, без да я изпуска от прегръдката си. Шана простена при падането и тогава — облегната на лакти — тя учудено се вгледа в лицето му. Рурк я притегли към себе си и я целуна горещо по устните. Още веднъж Шана се освободи от прегръдката му и пак се взря в него с разширени детски очи. После бавно се отпусна върху му, зацелува го страстно и безкрайно, върховете на горещите й гърди оставяха пареща двойка следи по гръдта му, възбуждаха се от къдравите му косми. Тя усети ръката му на ханша си, но не усети как полата й се отдели от нея. Тя усети ръката му на връзките на блузата си, но не и как дрехата й се плъзна по раменете й. Тя пропълзя на колене като дива котка над него, възбуди го с една целувка, с едно срамежливо движение, с една въздишка на нетърпение, докато Рурк се претърколи отгоре й, погреба я под себе си. Тогава я облада с дива, гола необузданост, понесе я със себе си по ритмични спирали към зашеметяващи висини.
Рурк мъчително изплуваше от дълбините на съня, беше като събуждане от транс, защото за един кратък миг той се опасяваше, че е сънувал всичко това. Но тогава усети мекото й, топло тяло до себе си, преплетено във възглавниците. Споменът за нейната страст раздухваше огъня на сетивата му, мирисът й упойваше съзнанието му. Нежното й тяло се сгуши по-плътно в него, устните й търсеха тила му, очите й се усмихваха на неговите. Когато устните им намериха път едни към други и всяка целувка бе все по-сладка от предходните, ръката му обхвана раменете й, плътно притисна ханша й към себе си. Кожа отделяше кожата, но само за един кратък миг, после се сляха отново в едно, в горещината и останаха едно докато забравиха всичко наоколо си освен блаженството.
Светкавици пробягваха по абаносово черното небе, дъждовни капки чукаха по листата на дърветата в парка, заблуден полъх на вятъра довея в стаята свежия дъх на буря. И двамата бяха будни, но от почтителна плахост пред неземното блаженство, на което се наслаждаваха, те още дълго мълчаха.
— Трябва да те помоля за нещо — каза накрая Шана, все още сгушена в рамото му, — да си отидеш, преди татко да е разбрал за нас. Да заминеш надалеч. Завинаги. Хергъс се опасява от най-лошото.
Рурк се усмихна вътрешно.
— Просто така — трябва да си отида? Кълна се в честта си, тази жена е сляпа, иначе би забелязала, че сте ме омагьосали.
Шана помръдна глава, за да наблюдава трепкащата игра на светкавиците по кадифено черното небе. Странно, колко защитена се чувстваше в обятията на Рурк, докато бурята бушуваше в света отвъд прозореца. Още като малка винаги беше спала сама и при бури бе изживявала хиляди страхове. Не веднъж беше търсила убежище в спалнята на родителите си. Дори и сега, когато бурята върлуваше навън, а тя лежеше в успокояващите я ръце, Шапа не можеше да преодолее себе си и да напусне къщата.
— Останете до утрото — дишаше той в ухото й. — Дотогава бурята ще е отминала. Разрешете ми да ви подържа още няколко часа в обятията си.
Шана обърна лицето си към него, за да могат устните му да срещнат нейните. По-късно тя прошепна:
— Но и вие трябва да поспите! Какво ще стане утре? Трябва да работите!
— Не мислете за мен — пошепна той, а устата му стана по-настойчива. — Останете до утрото. Нали ще останете?
Под милувките му гласът й едва се чуваше. Ах, да, до утрото.
Бурята блъскаше в прозорците, те наблюдаваха, легнали един до друг, огнения танц по небето и как между бясно препускащите облаци се прокрадваха съвсем малки звездички. Часовникът удари четири и Рурк изведнъж се събуди напълно. Шана, плътно сгушена в него, бе потънала в дълбока дрямка. Нежно я събуди с целувки. Тя въздъхна сънена, обгърна с копринената си ръка врата му. Леко милваха устните му устата й, когато й пошепна:
— Нищо не ни помага, любима. Сега трябва да ви отнеса у дома.
В тъмното Рурк заопипва за кремъците, доби искра, запали една свещ. Стана, заобиколи леглото, събра разпилените й по пода дрехи. Шана срамежливо се покри с чаршафа, когато се изправи в леглото. Тя гледаше покрай него, когато той й подаде дрехите.
— Няма ли да си обуете поне панталона — укори го нежно тя със сведен поглед. — Изглеждате толкова гол, както сте се изправили така. Изглежда, нямате чувство за срам.
Рурк наблюдаваше зачервените й бузи. Дали някога щеше да се научи да разбира настроенията й? Но после все пак изпълни желанието й.
— Мадам, ако добре си спомняте — каза той, докато закопчаваше късите си панталони, — съществуват известни затруднения да се прави любов, когато си напълно облечен, поради това се опасявам, че ще трябва да привикнете да ме гледате така, както ме е създал бог. Освен това една невяста може да изисква само до време да се съобразяват с чувството й за свян.
Зелените й очи ставаха все по-големи и по-големи.
— Вие нали не мислите сериозно, че това може да продължи?
— И защо, мадам, би трябвало да мисля обратното?
Шана побърза да се облече, като при това не я беше грижа как движенията на голото й или полуголо тяло действаха на Рурк.
— Това, което се случи тази нощ — каза Шана, — просто се случи. То не бива да се повтаря заради мен, заради вас. Не можете ли да се примирите с това, че приключихме сделката си? И занапред ли ще трябва да играете ролята на похотливия шегобиец, който не може да бъде задоволен? Ако бяхте джентълмен…
— Значи толкова скоро сте готова да ме корите, сякаш съм ви причинил нещо противно — засмя се той. — Но вие не можете да ми припишете сериозно вината за това, което се случи тази нощ, мадам. Погледнете се само как стоите тук — чисто гола, прелъстителна — и имате очи да ме корите. Непостоянна жено! Искате да ме прелъстите и низвергнете — като всички други, които правехте на глупаци с копринения си поглед?
— Ооо — изфуча Шана и трескаво си занавлича дрехите. — Колко сте противен все пак!
— Наистина ли мислите така, мадам?
Рурк я прегърна, целуна косата й, бузите, устните, хвърли я отново на леглото, зацелува я навсякъде, където още не бе облечена, а тя всъщност никъде не беше истински облечена. Дъхът й секна и отново лумнаха огньовете на страстта у нея. Каква лудост беше това само!
— Твърде силно бие сърцето ви и показва, че думите ви лъжат! — засмя се Рурк. — Обещайте ми, че ще се видим после пак.
— Не може! Не искайте това от мен!
— Но аз все пак го искам!
— Не. Невъзможно е. Трябва да се връщам, Рурк. Оставете ме най-сетне да си ида. Оставете… — светът пред Шана се олюля като в червена мъгла, гласът й ставаше все по-слаб. — Моля… Рурк…
— Набили сте си в главата да ме измъчвате! — въздъхна той.
В продължение на една безкрайна секунда жадната му уста търсеше сладките й устни, тогава внезапно я остави, скочи от леглото. Устните на Шана още трепереха и почти колебливо се надигна и тя; от настойчивото й желание да си тръгне колкото може по-скоро не бе останало много. Те напуснаха с неохота къщата, а от време на време тя още усещаше ръката му по тялото си. Отправиха се по пътеката към господарската къща, беше все още почти напълно тъмно, но птиците се бяха събудили от наближаващото зазоряване, изпробваха гласовете си за празничната утринна увертюра и всичко това звучеше малко като първите звуци на флейти и обои. Под босите им крака тревата беше влажна и прохладна, а когато през дърветата полъхнеше вятър, листата се оросяваха с капки. Те вървяха в дълбоката сянка, докато достигнаха до просеката, и скоро се намериха под балкона на Шана.
— Сега ще е най-добре да се върнете обратно — промълви тя. — Ще се промъкна по стълбите.
Рурк погледна нагоре към верандата.
— Няма да е толкова трудно да ви помогна да се качите оттук, ако предпочитате да не заобикаляте.
Шана го погледна с недоверие.
— Лесно бих могла да си счупя врата.
— Имайте ми малко повече доверие, скъпа — засмя се Рурк. — Не сте толкова тежка. Един мой дъх ще ви изкачи до горе. — Той присви коляно. — Обърнете се с гръб, дайте ми ръце. Поставете крак на бедрото ми, седнете на рамото ми и вече сте изминали половината път до горе.
Шана колебливо изпълни нарежданията му и се учуди колко безпроблемно изреждаше всичко. Седнала на раменете му, тя се засмя в утринната тишина.
— Доста ви бива като верен слуга да ми помагате да се измъквам във всеки миг на нужда. Мисля, че все пак трябва да ви държа подръка.
Рурк закачливо я ощипа по задника, което изтръгна от Шана приглушен протестен вик. С едната си ръка той сега я пое отдолу, с другата подпря крака й и така я повдигна нагоре, докато тя успя да се хване за перилата. Още един тласък и тя се хвана за лозовите ластари и се прехвърли. Вече щастливо застанала на верандата, тя се наведе през перилата.
— Благодаря ви, сър Дракон — изрече тя тихо.
Рурк се засмя, направи поклон — на вашите услуги, мадам! — и с леката походка, която й напомняше винаги за див хищник, той се отдалечи бавно. Шана гледа след него, докато го изгуби от поглед. Тя се обърна с мъка, замечтани и бляскави бяха очите й. Разкопчавайки вече блузата си, тя влезе в спалнята. И се вкамени, когато от завесите се отдели една сянка.
— Колко сте права, той наистина е дракон! — чу тя един хаплив глас.
— Хергъс — изстена Шана и напразно се опитваше да укроти бесните удари на сърцето си. — Как ме изплашихте само! Какво правите тук по това време?
— Притеснявах се, знаейки как се страхувате от бури. Затова исках да поседя при вас, докато отмине, а като не ви намерих, останах от страх, че и баща ви би могъл да дойде, и вече бях готова да се вмъкна в леглото вместо вас, за да си помисли, че сте си у дома, както ви се полага да бъдете, ако все още имахте капка здрав разум.
Шана, разбира се, не бе настроена в момента да спори с нея, сега й се искаше само да си легне в леглото сама с мислите и спомените за последните няколко часа.
— Лягам си — оповести тя. — Ако искате — останете, ако не — си вървете, все ми е едно. Но във всеки случай си затваряйте устата. В този ранен утринен час нямам търпението да ви изслушам.
— Тогава си отивам — въздъхна Хергъс, дълбоко потисната. — Но няма да престана, докато не сложите край на тази глупост завинаги. Безсрамно е да спите с един мъж и да се оставяте да прави с вас каквото му хрумне, когато между вас не е произнесен дори обет. Ах, знаех си аз, че само нещастие ще донесе това, че останахте толкова млада вдовица, красива, каквато сте, и при това с гореща кръв. Вие с мистър Рурк сте от едно тесто, бухва ли бухва и нищо не може да го спре.
Шана се хвърли нацупено в леглото, гледаше с мрачен израз как Хергъс събира дрехите от пода и ги сгъва, за да ги прибере в шкафа. Когато камериерката най-сетне си излезе от стаята, без да каже дума, Шана се преобърна в леглото, намести се между копринените чаршафи и потъна в дълбок сън със силни ръце около тялото й и горещи устни върху нейните.
(обратно)ГЛАВА ДЕСЕТА
Дойде неделя и една малка църква на острова бе готова за служба — за всички, които още можеха да вярват. В семейство Трейхърн беше обичайно да се присъства на службата и така и в този празничен ден дългът на господаря на острова и дъщеря му ги отведе на проповед. Само едно нещо беше различно тази сутрин: на литургията присъстваше и Рурк, облечен в зелена коприна.
— О, мистър Рурк! — извика жизнерадостно господарят на острова, а Рурк се направи на учуден, че среща семейство Трейхърн. Шана намери присъствието му на духа за забележително. Рурк играеше така естествено, че всеки би си помислил, че тази среща е плод на чиста случайност. С изключение на Хергъс, естествено, която вървеше на няколко крачки след господаря и дъщеря му и незабавно разконспирира хитрия му план.
Рурк отвърна на поздрава на господаря на острова, след това прехвърли поглед към Шана и в продължение на няколко секунди се наслаждава на нейната хубост. Под широката периферия на шапката си тя му се усмихваше хладно.
— Как е възможно, мистър Рурк — изрече тя присмехулно, — да изглеждате всеки път все по-цивилизован? Не стига, че отскоро носите костюм, ами сега се оставяте да ви изненадат, че отивате на църква. Не мога да повярвам на очите си!
Рурк се усмихна.
— Не исках да изненадвам господин свещеника с оскъдното си парцаливо облекло. Трябва да ви кажа, че винаги съм проявявал дълбоко уважение към духовенството. Освен това изключително много държа на всяка дума и всеки обет, който се дава в църква.
Шана полупритвори очи, двоякият смисъл на думите му не й беше убягнал. Мерзавец, сега, когато бе изтърпяла изпълнението на неприятната сделка, той явно възнамеряваше да настоява за съпружеското си право. Нека си мисли каквото си ще, тя от своя страна имаше съвсем други намерения и никога и за нищо на света нямаше да се съгласи да играе покорната съпруга на един роб.
— Седнете при нас, мистър Рурк — подкани го Трейхърн, сякаш Шана не съществуваше, — мога да оценя честта.
Трейхърн мина пред Рурк и Шана със скрито задоволство на лице. В редовете, запазени за семейство Трейхърн, Шана седна до баща си и с голямо усилие гледаше безизразно право напред, за да избегне както усмивката на Рурк, така и укоризнените погледи на Хергъс.
Трейхърнови имаха два реда дървени столове с високи облегалки, плътно разположени един до друг, така че изкусно украсените с дърворезба облегалки за ръцете се допираха. Само около стола на Трейхърн имаше повече място, с оглед на неговото пълно тяло. Останалите столове и малките отпред бяха очевидно предназначени за съпруга на Шана и нейните деца. Шана по-скоро би се задушила, отколкото да каже на Рурк, че избраният от него стол всъщност е предназначен за нейния съпруг.
— Как можа да стане така, мистър Рурк — помита Шана със злорадо любопитство, — че не си намерихте съпруга в колониите? Има недостиг на жени ли?
— В никакъв случай, милейди — отвърна той. — Напротив. И жените там са красиви. Естествено нито една от тях не може да се мери с вас. Що се отнася до мен, работата не ми остави време да се огледам за съпруга. Моят баща много се тревожеше, че заради работата съм изоставил по-приятните неща в живота. Но в Англия едно симпатично младо създание плени съзнанието ми. И много се надявам, че един ден все пак ще съумея да я убедя, че съм подходящият съпруг!
Трейхърн посочи към столовете наоколо и изсумтя:
— Тук би имало достатъчно място за едно голямо семейство. Но за жалост вероятно няма да мога да видя скоро тези редици запълнени. Ако моята Шана някога си намери съпруг, това ще е истинско чудо!
— Татко — укори го Шана, — сигурно отегчаваме мистър Рурк. А той наистина ми изглежда много изтощен.
Господарят на острова хвърли един поглед към служителя си, Рурк прикри веселостта си зад една прозявка.
Тъкмо в подходящия момент влезе проповедникът, за да предотврати по-нататъшни изблици на ирония, Шана му благодари, изричайки наум една молитва. И въпреки това през цялата служба тя осъзнаваше с тялото си близостта на Рурк. Когато прозвуча арфата и паството надигна глас, дълбокият, плътен баритон на Рурк предизвика у нея примамлива възбуда. Тя вече не бе в състояние да пее, само имитираше думите с устни.
След обяда в господарската къща Шана изпита такава силна потребност да разсее тялото и духа си, че нареди да оседлаят жребеца й Атила. Пътят я заведе нагоре по хълма по онова землище, където се строеше бъдещата мелница за реколтата от захарна тръстика. Яздейки през селото покрай пристанището, тя бе срещнала Ралстон по неделните тихи улици, който бе размахал шапка за поздрав, но Шана съзнателно не му беше обърнала внимание и бе пришпорила коня си, така че, когато подкара Атила по тясната пътечка на хълма, тя вече бе забравила за тази среща.
Беше хубав ден, почти хладен, лек ветрец подухваше от време на време под полите на гълъбовосиния й костюм за езда и отвяваше някой рус кичур от лицето й. Атила стъпваше грациозно и понякога силно отмяташе глава назад, докато се изкачваше по пътеката. Шана бе опитна ездачка, но днес обръщаше малко внимание на нервността на коня си, която при всяка друга езда би я предупредила за невидима опасност. Изведнъж звънна звънче и тя чу шум в храстите край пътя — беше само една коза, която се бе отскубнала от колчето си и сега скочи на пътеката, преди да избяга. Но Атила изплашено се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха. Шана изпусна слисано юздите и с мъка се задържа на седлото. Атила, който се усети без юзди, направи огромен скок напред. В този момент се чу пронизително изсвирване. Изведнъж конят закова на място, така че зъбите на Шана изтракаха. Оттам нататък той послушно продължи на пътеката като нежно конче.
Жребецът се подчиняваше така само на един човек: на Рурк! Шана, която се бе вкопчила в гривата на Атила, се заоглежда на всички страни. Видя го върху наполовина иззиданата стена на мелницата, както винаги с късите панталони, на които великолепно се открояваше загорялото му на слънцето тяло. При вида на тези проклети изрязани панталони Шана едва не извика от ярост.
Рурк протегна ръка към юздите и ги завърза за един парапет. Той бе ядосан и това личеше от думите му.
— Ако трябва непременно да яздите това проклето животно, то внимавайте повече и не се унасяйте в мечти. На настроението ви може би би подхождал повече някой спокоен кон.
— Баща ми толкова коравосърдечен робовладелец ли е, че да трябва да се трепете и в неделя? — отвърна му тя също така ядно. — Какво търсите тук?
— Исках да погледна някои неща на спокойствие и без да ме притесняват работниците. — Ръцете му обхванаха талията й, той я повдигна от седлото и я спусна надолу, докато погледите им се срещнаха. — Преди да дойдете, сърце мое, денят ми изглеждаше пропилян.
Едва сега я пусна на земята. Наведе се към нея, за да я целуне. Но Шана свали шапката си и я постави помежду им.
— И по какъв начин, сър, ви спасих деня, моля? — попита тя хладно.
Тя закрачи пред него, хвърли шапката си върху седлото. Там, където ръката му я бе докоснала, кожата й пареше и тя все още усещаше ръцете му на талията си.
— Дойдох само за да видя как изглежда мелницата. Ако бях подозирала, че сте тук, щях да си потърся друго забавление.
Под тъмните мигли очите на Рурк горяха като кехлибарена жарава.
— Ах, Шана, вие страшно ме изкушавате!
Шана бързо притвори очи. Никога преди никой мъж не бе съумявал да я разтрепери така, дори не с думи, а само с поглед. Какво толкова имаше у този човек от колониите? Само трябваше да си спомни за любовните нощи с него и сетивата й вече се изпълваха с изтънчена възбуда, гърдите й жадуваха за неговите милувки, а хълбоците й се топяха от желание по изпепеляващата му страст.
— Ще ми покажете ли мелницата? — попита тя. — И ще запазите ли благоприличие?
— Ще ви покажа мелницата — усмихна се Рурк.
Те задушевно се разхождаха из строителната площадка, докато Рурк й обясняваше с прости изрази сложната машинария. Досега Шана се бе запознала само с начина на действие на малките мелници, които се караха с каруци до съответните полета. Тя гледаше с почтителна почуда нагоре към това огромно съоръжение, което изникваше тук, в тази защитена долина. Три гигантски мелнични камъка чакаха цели товари захарна тръстика, а една огромна бъчва бе готова да поеме сока. Две крила на постройката излизаха от валцувачката, едното съдържаше големи медни съдове, в които течният сироп щеше да се превръща в меласа, другото бе определено за съоръжението за ферментация и дестилация, от което щяха да потекат най-различни сортове ром — тъмен ром за корабите на Негово величество и бели сортове на радост на всяко празнично пиршество.
Тя слушаше доста разсеяно обясненията, като по-голямата част от вниманието си насочваше към мъжа Рурк. Тук, мислеше си тя, той бе в стихията си, професионализмът придаваше на думите му авторитет, поведението му внушаваше самочувствие и самоувереност. Той бе застанал на една греда, която бе широка точно колкото краката му, и безгрижно се движеше по нея, докато й обясняваше принципа на действие на отделните части на съоръжението. Шана имаше възможност да наблюдава Рурк от всички страни: отзад, когато се движеше пред нея по една тясна пътечка, отгоре, когато я сваляше от една стълба, отстрани, когато протегна ръка, за да й демонстрира съоръжението, отдолу, когато се изкачваше към една платформа високо над строителната площадка. Шана го следваше мълчаливо, впечатлена от справедливата му гордост по отношение на творението му. Мъж, който никога не прави нищо друго, освен най-доброто, мислеше си тя, който винаги всецяло се отдава на целта си и който не се оставя да бъде отклонен от нищо при преследването й. И тя се опита да си представи родителите, създавали такъв мъж, чиято ръка го е направлявала в живота. Тогава нежна усмивка я измъкна от задълбочения й размисъл.
— Страхувам се, че се впуснах в прекалено много подробности — усмихна се той, но в никакъв случай не язвително. — Но сега поне сте в състояние да отговорите на някой и друг въпрос по отношение на мелницата.
— И преди бях виждала вече части от нея и бях изслушала някои обяснения. Наистина е чудесно дело. — Тя се облегна на един стълб не само защото се нуждаеше от опора поради височината, но и защото със следващия си въпрос може би отваряше врата, която вероятно криеше призраците на загадъчното минало. — Но какво трябва да отговоря, когато хората ме питат за вас, Джон Рурк? Зная толкова малко за вас. Какво беше семейството ви? Тази сутрин споменахте баща си. Знае ли той за съдбата, която ви хвърли в Лондонския затвор?
— Надявам се, че не. И се моля на бога никога да не разбере. — Погледът му се отправи в далечината. — Ако някога до него достигнат слухове, ако трябва да приеме, че съм мъртъв — това сигурно ще надхвърли силите му. Да даде бог да мога да му го спестя.
— А майка ви? — задълба още повече Шана. — Имате ли братя? Сестри? Никога не сте говорили за това.
В ъгълчетата на устните му се оформи иронична усмивка.
— Как би могло да ми хрумне да се хваля със семейството си, което според вас би могло да се състои само от тъпи хора, хванати от гората из колониите, американски пионери…
Шана преглътна остротата и изгуби надежда да научи нещо повече. Тя гледаше замечтано към зелените хълмове, които обграждаха долината с мелницата. Сини изпарения висяха над върховете им, облаци се издуваха по небето, сякаш ветровете ги напомпваха, за да изпразнят след това в дива буря цялата засмукана сила. Морски орли кръжаха в огромна дъга, оставяха се на силните течения да ги издигат до шеметни висини, за да се спускат секунди по-късно с прибрани криле от другата страна на хълма.
С весел смях Шана се опита да отклони вниманието на Рурк към странната игра на птиците, които сякаш яздеха вълните на океана, но неговите очи отдавна вече бяха подхванали своя игра с тялото й.
— Очите ви издават пътя на вашите мисли — обвини го Шана безцеремонно. — Не подобава да се втренчвате така безсрамно и освен това съвсем безогледно е, когато го правите в църква.
— Но аз ви се възхищавам — усмихна се той и очите му пламнаха. — Вие просто бяхте най-красивата жена в църквата и като всички останали мъже аз само отдадох дължимото на вашите прелести.
— Вие сте по-нагъл от останалите — скара му се тя, — когато ме гледате, се чувствам изнасилена.
— Много добре четете чужди мисли, мадам. Понякога във въображението си дори ви държа гола в обятията си.
— Вие сте долен мерзавец, отвратителен похотливец — изкрещя тя и бузите й поаленяха. — Като си помисля какво може да стане, съвсем се отчайвам. Ами какво ще стане, ако забременея? Ще е нещастие?
— Само ако вие направите от това нещастие, съкровище мое — отвърна той невъзмутимо.
— Ах, вие! — разяри се тя. — Какво ви засяга моето отчаяние? Аз ще трябва да се явя пред баща си, докато вие сигурно ще намерите убежище, за да скриете скъпоценния си задник от камшика!
Рурк я изгледа по-остро.
— Шана, има ли признаци да сте бременна? Да не би да ви закъснява?
— Не, още не може да се каже.
Рурк положи ръка на раменете й.
— Тогава сигурно скоро ще се разбере, любима, и вие ще сте отново безгрижна.
Шана се отскубна от успокоителната му усмивка.
— Сега и в най-интимните ми неща ли ще трябва да се наврете? Нямам ли вече право на никакви тайни от вас?
— От съпруга си? Не, сърце мое.
Тя застана пред него:
— Така ли? Ами ако наистина ни предстои кръщене в къщата, какво тогава, горди ми рицарю, милостиви мой господарю? Ще поемете ли тогава детето от скута ми и ще признаете ли, че сте негов създател?
— Сигурно, мадам. Но признавам, че тук има един малък проблем. — Той замислено затърка брадичката си. — Като дете на Джон Рурк ли ще го кръстим и ще се признаем с това за любовна двойка, което ще повлече след себе си и онази женитба? Или ще го кръстим на Рурк Бошан, което по право му се пада, и ще си признаем в обща изповед, че винаги сме си били женени — и ще чакаме милост от господин баща ви?
Шана възмутено тупна с крак. Подиграваше й се във всичко и само й се присмиваше! О, как само го мразеше!
— Вие сте един подлец! — изфуча тя и беше великолепна в яда си. — Вие сте варварин от най-долен вид! Правите си шегички с гордостта ми и си играете с моята чест! Бихте били в състояние да ми измъкнете с измама единственото нещо в този живот, което наистина ми принадлежи, а именно — правото сама да си избера съпруг! Наистина ли трябва да храня вашите копелета, изпълнена с покорство!
Отговорът на тези думи бе ледено мълчание. Твърдите пръсти на Рурк се оплетоха в косата й, издърпаха главата й назад, докато тя накрая бе принудена да го погледне в лицето.
— Няма да са копелета, мадам, запомнете го добре, защото вие сте ми жена!
Шана кипна, диво разтърси глава, наежи се, сви юмруци.
— Сделката, ако имате предвид нея, е приключена! Вие сам го казахте! Изпълнена, приключена, край!
— А брачният обет? — изсъска той. — Да не би да мислите, че човек може да се закълне във вечна вярност и да го забрави при първата смяна на настроението? По-малко ли уважавате клетвата пред олтара от обещанието, което ми дадохте в килията! И как ще обясните, че сте вдовица, макар аз да съм жив и при това в отлично здраве, както можете лично да потвърдите? Толкова недостатъчна ли намирате мъжествеността ми, мадам, че да трябва да си търсите друг съпруг? Или искате да ви чука някой друг, за да проверите, какво удоволствие би могъл да ви достави този или онзи?
Шана го гледаше неподвижно, загубила ума и дума, а той се изсмя язвително:
— Би могъл, мадам, казах, би могъл! Защото всъщност спокойно би могло да стане така, че да попаднете на някой наистина високоуважаван, но зле надарен лорд, поради което да ви се наложи да прекарате остатъка от живота си в неутолимо желание за истински мъж. Или тогава може би ще ме извикате при вас, за да ви задоволя, когато вашият лорд заедно с цялото си състояние се окаже не в състояние?
— Гад! — просъска тя бавно през зъби и повдигна камшика за езда, сякаш искаше да го удари с него през лицето. — Лесно ви е да сте леконравен, когато нямате какво да губите. Вие можете да избягате и да ме оставите бременна на произвола! И вие като всички мъже можете да се поддадете на настроението си!
— Свободен! — изпръхтя Рурк иронично. — Но моля ви, мадам, аз съм роб и ако на моя господар му хрумне да ме продаде бог знае къде, аз няма да имам думата. Да избягам? За да съм цял живот отхвърлен, свободен като птица и безправен, един ренегат? Мадам, бъдете сигурна, няма да го направя!
— Да, наистина сте ренегат! — Шана кипеше и притисна ръце на хълбоците си. — Но аз мога да изгубя всичко!
— Вие можете да изгубите всичко! Ха! — извика той. — Аз във всеки случай бих могъл да изгубя главата си. Да не би да мислите, че я ценя толкова малко, че да гледам повърхностно на нещата? Да не би да мислите, че съм си избрал палача за кръстник?
— Надут глупак! — изпищя Шана.
— Превзета кукла! — изрева Рурк. — Мисля, че трябва да наваксам това, което баща ви е пропуснал, а именно да ни нашаря здраво задника!
Зелените очи просветнаха заплашително.
— Само посмейте да ме докоснете с малкия си пръст, Рурк Бошан, ще заповядам да ви свалят кожата парче по парче!
Те все още стояха над полуготовата мелница, на една тясна платформа, която се люлееше от изблиците им на гняв, но което, изглежда, нито един от двамата не забелязваше. Изведнъж близо до тях проблесна светкавица. И в същия миг върху им се изсипа тътнещ гръм. Шана потръпна безпомощно от нападението на природата и във внезапно обзелата я паника се хвърли към Рурк с широко разтворени очи и така отчаяно се вкопчи в голата му ръка, че ноктите й се забиха дълбоко в плътта му. Без да им даде възможност да си поемат дъх, нова светкавица последва отлитащия гръм и Шана се овеси на Рурк като малко дете, бледа и трепереща. Ядът му премина веднага и той грижливо обви ръка около треперещото тяло на Шана и така я отведе внимателно надолу по стълбата.
Първите капки дъжд вече падаха и се разбушува яростна буря. Когато достигнаха долу, Рурк трябваше да й извика в ухото, за да го чуе.
Той я бутна на пътя, тя си подхвана полите и побягна, брулена от бурята и шибана от дъжда. Рурк бе само на една крачка, плътно наведен над нея, предпазвайки я от дъжда, той се опитваше да отвори бравата.
Един назъбен процеп се появи на небето; грохотът на гръмотевицата се търколи от него, изсипа се над тях и отмина. Шана се ужаси и скри лице в гърдите на Рурк, вкопчи се в него, впи дългите си нокти в гърба му. Едва когато гърмът отшумя, тя посмя отново да вдигне поглед, дъжд течеше на вади по лицето й. Той бавно наведе глава, устните му се разтвориха, когато срещнаха нейните, дъждът барабанеше по гърба му, но той не го усещаше — тя го целуваше. Най-накрая ръката му помръдна, вратата се отвори и Рурк, с Шана в обятията си, направи крачка навътре и след това затвори вратата с рамо. Вятърът виеше, бурята бучеше, светкавици прорязваха небето и хижата трепереше — двамата вече нищо не забелязваха. Бурята, на която ги излагаше сега страстното им влечение, изтри от съзнанието им стихията, която бушуваше отвън.
По-късно, много по-късно, двамата лежаха плътно един до друг на тясното нарче, което служеше при случай за убежище на надзирателите. Дрехите на Шана съхнеха, разпрострени на един стол пред слабия огън на една печка. Дъждът все още барабанеше по тавана, на строителната площадка все още тропаха на вятъра незаковани дъски, но те отдавна бяха свикнали с тези шумове. Шана не бе имала намерение да легне така охотно с Рурк, но след като вече беше с него, не й се искаше да го напусне. Странно.
После, след като дъждът спря, а вятърът утихна и птиците още не пееха, тишината им изглеждаше така плътна, че можеше да се реже с нож.
Тогава от далечината в притихналата долина си проби път тропот на конски копита, които бързо се приближаваха към хижата. Рурк скочи от леглото с проклятие на уста и обу влажните си панталони. Всеки момент вратата щеше да се отвори и потайно-задушевното рандеву щеше да се разкрие пред ироничния поглед на пришелеца. Под мръсната завивка Шана се сви на мъничка топка.
Конският тропот замлъкна пред вратата. В напрегнатата тишина Шана и Рурк си размениха погледи, пълни с въпросителни и отчаяние. Странен, първоначално неразгадаем шум се чу от вратата. Лека полека угриженото лице на Рурк се изкриви в широка усмивка, после той се засмя и накрая избухна в мощен смях. Под въпросителния поглед на Шана той пристъпи към вратата, разтвори я широко — макар тя ужасено да искаше да го спре.
Пред потъналата в слънчеви лъчи врата се изопна благородната глава на кон. Атила беше намерил пътя до тях. Сега той тръскаше глава и цвилеше, удряйки с предните си копита по вратата. Рурк се разтърси из джобовете си.
— Научих го аз — каза Рурк и показа на Шана две бучки захар. — Сега много обича, а аз забравих преди да му дам порцията.
— О, боже! — въздъхна Шана и се отпусна изтощена на таблата на леглото. — Как ме изплаши това животно! Сигурно вече имам побелели коси.
Жребецът схруска захарта от ръката на Рурк, челюстите му шумно мелеха, той отметна с очевидно наслаждение глава назад. След това Рурк отново затвори вратата, облегна се на нея и отправи поглед към Шана. Завивката бе паднала от нея и лакомството, което сега се разкриваше пред очите му, бе за него също така сладко, както захарта за Атила. Гърдите на Шана блещукаха на слабата светлина като кехлибарени пъпеши и източените й крайници се разкриваха пред погледа му съвършено голи. Шана се пресегна към дрехите си и се покри, не без да поклати укоризнено глава. Тя стана, а Рурк я пое с обич и радост.
— Ако моето изтощено тяло можеше да се наслаждава на съвършените лакомства, които фантазията ми открива у вас! — прошепна й той дрезгаво и я погали по главата. — Но ако ми даваха да ям на същите интервали от време, на които вие ми дарявате любов, отдавна щях да съм умрял от глад. Нуждая се от любовта ви ежедневно, както от храна и от вода; дългите пости, на които ме подлагате, само изострят непрекъснато глада ми!
— Ежедневно! Ха! — Шана се облегна на раменете му и прокара върховете на пръстите си по гърдите му. — Вашето желание е като дракон, на който му текат лигите и поглъща всичко, което му предложа! Страхувам се, че ако живеехме като мъж и жена, вие никога нямаше да излезете от леглото.
Челото на Шана се сбърчи, очите й тъкмо забелязаха какво рисуваха върховете на пръстите й по гърдите му. Наистина белите линии по загорялата му кожа вече тъкмо изчезваха, но в съзнанието й тайните сигнали на душата й оставаха като позорни петна. Наистина посланието беше недовършено, пръстите бяха стигнали само до „обичам“, но повече не бе нужно, тя вече знаеше, че не може да има вяра в самата себе си. Тя рязко се отдръпна от прегръдката му и трескаво се заоблича.
Рурк я наблюдаваше. Той се опитваше напразно да открие причината за внезапната промяна в настроението й. Той сви на руло един от чертежите си.
— Всъщност исках да прекарам тук тази нощ — каза той. — Мистър Маклер бе така любезен да ме вземе с каретата си дотук, когато носеше насам храната за работниците. Но сега виждам, че съм забравил у дома няколко скици, които ще ми трябват утре. Ще ме вземете ли с вас обратно?
Шана тъкмо обличаше роклята през главата. Спря.
— Е, щом трябва — каза тя най-сетне, пъхайки ръкавите си. — Много ви моля, бихте ли ми стегнали корсета?
Рурк не бързаше да изпълни тази приятна, поверителна задача, която го настройваше същевременно тъжно, защото означаваше, че остатъкът от следобеда е безвъзвратно загубен. При това той почти седна на масата, а Шана опря ръка на бедрото му, за да погледне скиците на масата. След като той завърза последните връзки на корсета, тя се обърна към него.
— Вие наистина сте работили — каза тя и му изтри едно мастилено петно от ребрата.
Рурк й се усмихна.
— Нямах никаква надежда, че ще ви видя, Шана. И затова си наумих нещо за да избегна мъчението.
Шана го иронизира несериозно:
— Но моля ви, сър, как бих могла да съм мъчение за вас? Нима ме смятате за някоя, която ви тормози просто за удоволствие? Как бих могла аз, обикновена женичка, каквато ме виждате, да ви причинявам такава болка?
Рурк я обгърна с ръце, привлече я между краката си и я целуна леко по челото.
— Вие сте вещица, Шана. Странна магия сте ми направили, та трябва всяка секунда, в която съм буден, да копнея за вас. Но вие сте и ангел, когато лежите чаровна и топла до мен и се оставяте да ви любя.
Шана положи треперещата си ръка на хълбока му. Тя усети как се ускори пулсът й, огънят в очите му прескачаше разяждащ по нея.
— Не говорете повече, дяволски драконе! — прошепна тя.
Рурк целуна нежната ръка, тънките й пръсти, тъничката венчална халка, която носеше. Неговата предпазливост караше нетърпението в гръдта й да нараства и в погледа й се появи слисване, защото можеше да разбере нежността, която изведнъж изпита към него. Но внезапно той хвана ръката й и се втренчи в пръстена й.
— Какво има? — попита тя, а самата не виждаше нищо на ръката си, което можеше да го учуди.
— Винаги носех на верижка на шията си един пръстен, дори в злощастната нощ, когато срещнах онази курва в проклетата лондонска таверна. И от тогава този пръстен изчезна. При всичко, което се случи с мен след това, бях напълно забравил за него. До този момент. Пръстенът, който носите в момента, ми напомня за него отново. Пръстенът беше предназначен за вас.
— За мен? — Шана изглеждаше развеселена. — Та вие тогава още не сте ме познавали!
— Пръстенът беше предназначен за моята жена, като подарък за сватбата. Някога го е носила баба ми.
— Но, Рурк, кой взе пръстена? Проститутката на бара? Войниците, когато ви оковаха?
— Не, аз веднага се събудих, когато те посегнаха на мен. Трябва да го е взела проститутката. Но ако е било така, трябва със сигурност да съм спал.
— Рурк, какво значение има всичко това?
— Все още не знам, но бих могъл да се закълна, че котенцето още от самото начало е искало да ми изпразни кесията. Може би ми е сложила някакъв прах във виното. Но не, тя самата пи от него. Или може би не? Проклет глупак, как не внимавах по-добре.
След известно време той престана с въздишка да си спомня събитията от онази нещастна нощ. Събра чорапите и жартиерите от пода и ги подаде на Шана.
— Нека по-добре да тръгваме сега, преди баща ви да почне да търси изгубената си дъщеря. Следващият пък щастието може би няма да е така благосклонно към нас, да ни изпрати пред вратата Атила.
Шана седна още веднъж на нара; под пълните с възхищение погледи на Рурк тя си повдигна полите и внимателно оправи копринените чорапи по добре оформените си прасци. Тогава пусна одеждите си и му се усмихна.
— Готов ли сте?
— С мъка на сърце — да.
С ръка на хълбоците й той я съпроводи навън. Затвори вратата, след това я повдигна на гърба на жребеца и постави коляното й във вдлъбнатината на дамското й седло. Той постави крака си в стремето, скочи след нея отгоре и взе юздите от ръцете й.
Шана се облегна на него с усмивка и се наслаждаваше на ездата през хълмовете, далече от селото и всеки любопитен поглед. Обля я спокойствие, когато пред очите й се разпростря в бляскава красота панорамата на острова. През върховете на дърветата се мержелееше синьо-зеленият цвят на морето.
Фигурата на самотния ездач, който наблюдаваше отдалеч двойката на жребеца, остана скрита за опиянените им от любовта и красотата погледи.
Ралстон здраво притегли юздите, за да не издаде конят му неговото присъствие. Когато видя двойката да си разменя целувки при ездата, Ралстон замислено повдигна вежди. Учудването му нарасна, когато робът Джон Рурк започна нагло да си играе с гърдите на Шана. Но вместо да отговори на това с плесница, както всъщност очакваше агентът, дъщерята на господаря на острова отговори на нахалството на роба си с нова целувка.
— Изглежда, че мистър Рурк е спечелил благоволението на милейди и сега се забавлява, при все че не трябва да го прави — промърмори под нос Ралстон. — Този мъж трябва да се държи под око.
(обратно)ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Белите облаци, които се рееха над острова, изглеждаха всички като братя на великолепния такелаж, който, широко издут, движеше невиждан досега огромен кораб към Лос Камелос. Приветстван от облаците и насочван с мощен бриз към пристанището, корабът се плъзгаше леко по диво развълнуваното море, а под високия бушприт на платнохода кристално синята вода се къдреше в бяла пяна. Сред лазурното небе корабът бе като орел в полет, който се рееше на широко разперени, но неподвижни криле.
— Боже, какъв огромен кораб — извика мистър Маклер, като подаваше на Рурк далекогледа. — Можете ли да разчетете името? Английски ли е?
— От колониите — съобщи Рурк и нагласи далекогледа на знамената. — Принадлежи на Вирджиния къмпани. Казва се „Морски сокол“.
— И пристига като морски сокол — възхищаваше се Маклер. — Каква красота! Великолепен като кораб на Трейхърн.
Рурк отпусна далекогледа. „Морски сокол“ сега тъкмо свиваше част от платната си и се движеше към изхода на пристанището. Странна възбуда обхвана Рурк.
— Товарът ром, който стои там отсреща — Рурк посочи с поглед към пространството пред входа на магазина, — ще трябва ли да се качи на борда на някой кораб?
Мистър Маклер прехвърли вниманието си от наближаващия кораб върху събеседника си и го погледна през златните рамки на очилата си.
— Товарът трябва да се качи на „Авалон“. Той обикаля тази седмица островите. Защо питате?
— С удоволствие бих качил товар на борда на кораба вместо вас. Вече почти година не съм бил в колониите — може би при възможност ще науча на „Морски сокол“ новини от родината.
Старият бакалин намигна със сините си очи.
— Тогава идете към пристанището, момче, преди ромът да се вгорчи на слънцето.
Рурк кимна и с радостна усмивка се зае усърдно с работата. Бързо нахлупи шапката с широка периферия, скочи на магарето и камшикът изплющя по впрегнатите животни. Странна усмивка играеше на устните му. Той дори засвирка с уста. И се насочи към кея.
Големият бял платноход вече бе пуснал котва, матросите вече си бяха поразтъпкали краката на необичайната твърда земя, бяха разменили първите новини с множеството любопитни обитатели на острова, когато откъм улицата на хълма връхлетя към кея едно видение на кон, което накара всички да затаят дъх. Беше Шана върху великолепния си жребец. За островитяните това наистина не бе необичайно, но все пак винаги с възхита наблюдаваха гледката — но на матросите им преседнаха в гърлото и думите, и проклятията.
Шана беше препускала диво из вътрешността на острова, отново се беше опитвала с необуздана езда върху фино извития гръб на Атила да забрави все по-настойчивата си страст към Рурк. Копитата на сивия кон чаткаха сега по паветата на пристанището. Той още пръхтеше, гривата му беше още объркана от бесния галоп из вътрешността, той стъпваше грациозно, изхвърляше нависоко крака и опашка, търкаше си челюстта в юздите. Жребецът беше великолепен, но всички гледаха жената върху седлото, толкова красива гледка се случва на малко мъже да видят в живота си. Смело, но с усмивка на уста Шана държеше здраво юздите в ръце. Широкополата шапка благородно обрамчваше ангелското й лице, широко скроеният й костюм за езда покриваше нея и хълбоците на жребеца й като по статуите на галантните рицари.
Моряците изпуснаха от ръцете си каквото държаха в момента, отвориха широко очи и уста. Шана, в никакъв случай не неприятно развълнувана от непохватното им възхищение, кимна приветливо на всички страни. И като видя наблизо каретата на баща си, попита за него.
— На борда е, мадам — ухили се широко един негър. — Преговаря с капитана, искам да кажа.
Когато Шана хвърли на мъжа юздите и се приготви да слиза от коня, тълпата се раздвижи. Малка група моряци се заблъска с лакти и колене около жребеца, всеки жадуваше за честта и удоволствието да може да свали стройната красавица от седлото. Един млад великан, който би засенчил дори Питни, разбута с лапите си зяпачите и предложи на Шана помощта си, почервенял от притеснение като малко момче. Тя му се усмихна грациозно и скочи, облегната на ръката му, на земята, след това прошумоля по мостчето към кораба, като остави след себе си шумна следа от полуприкрити изблици и въздишки. Още преди да бе успяла да докосне с модните си ботуши палубата, един млад мъж с полиран до крайност далекоглед в ръка и чисто нова триъгълна шапка върху разрешената си коса се препъна пред нея. В последния момент той се сети за маниерите си, свали шапката от главата си и запелтечи прекалено високо, че е на нейните услуги.
— Добре дошли на борда, мадам. С какво мога да ви бъда полезен?
— Много сте мил — усмихна се Шана, а на горкия мъж просто очите му останаха в нея. — Бъдете така добър да съобщите на баща ми, че с удоволствие ще се върна с него, щом приключи с делата си.
— Господин баща ви, мадам, това този джентълмен ли е, който е там с капитана…
Шана кимна отзивчиво с глава на младия мъж, който, изглежда, току-що бе загубил дар слово, и все още недорасъл за тази работа, се опитваше да тръгне към капитана, без да сваля очи от Шана.
— И за кого да доложа, ако разрешите? — този въпрос му хрумна едва когато бе изминал, олюлявайки се, няколко крачки.
— За мадам Бошан, сър.
— Мадам Бо… — Сега вече младият мъж бе изчерпил окончателно силите си да се пребори с тежкия живот на сушата. Гласът му се изгуби в неприкрито учудване, той бе разтворил широко уста. Но за свое щастие той изгуби в този миг вниманието на Шана, защото едрият, широкоплещест мъж с кестеняв перчем, който стоеше до баща й и когото Шана виждаше досега само в гръб, се извърна изведнъж с рязко движение и се втренчи в нея с набърчено чело, сякаш вещица бе пристъпила на палубата. Но след това очевидно вродената му жизнерадост, която се криеше във фините бръчици около кафявите му очи, надделя и със сияеща усмивка по енергичната уста той пристъпи към нея с леко поклащаща се походка, привична за морските вълци.
— Мадам Бошан, ако правилно чух? — попита той с учудване, което Шана намери за прекалено.
Орлан Трейхърн пристъпваше сияещ зад него.
— Хей, капитане — извика той. — Разрешете да ви представя дъщеря си. — Една смътна искра проблесна в очите на Орлан Трейхърн и по този начин предупредена, Шана се подготви, без да знае за какво. И въпреки това в следващия момент стъписването едва не я събори.
— Мое дете — каза Орлан Трейхърн, — пред вас стои капитан Натаниел Бошан.
Трейхърн бе произнесъл всяка дума много бавно и отчетливо и сега заедно с капитана той изчакваше цялата тежест на името да подейства на Шана. Тя отвори уста, сякаш за да проговори, но не издаде нито звук. Сега отправи изпълнен с парещи въпроси поглед към високия капитан.
— Мадам — прозвуча плътният глас, — явно ще трябва да поговорим за някои неща, за да не ме помисли скъпата ми жена за чудовище.
— Може би по-късно, капитане — прекъсна го на момента Орлан Трейхърн. — Сега трябва да си вървя. Бъдете така добър да ни извините, капитане. А вие, Шана, ще ме придружите ли?
Все още слисана, Шана кимна в знак на съгласие. Продължаваха да й липсват думи.
Трейхърн внимателно придружи дъщеря си до перилата на борда. Тогава се обърна още веднъж.
— Капитан Бошан!
Шана отново се сви при произнасянето на името.
— Ще изпратя по-късно кола за вас и хората ви!
Без да изчака отговора, Трейхърн отведе онемялата си от почуда дъщеря от борда на кораба. Капитанът гледаше, облегнат на перилата, след каретата, докато тя се изгуби между складовете.
Пред входа на салона Шана забави крачка. Тя чу гласа на капитан Бошан в разговор с Питни. После Ралстон го прекъсна, отряза му репликата, но плътния, самоуверен глас не можеше да бъде сбъркан. Шана кършеше треперещи ръце, опитваше се да се овладее и хвърляше поглед към входната врата, където Джейсън стоеше на поста си строен и безмълвен.
— Джейсън — попита Шана тихо, — мистър Рурк пристигна ли вече?
— Не, мадам. Мистър Рурк е изпратил някакво момче от мелницата с известие. Очевидно там има трудности и затова не може да дойде.
— Този мерзавец! — мислеше Шана ядно. — Да ме остави така да се безпокоя, като трябва да знае, че чакам с нетърпение някакво обяснение! Знам ли въобще дали наистина се казва Бошан? В края на краищата би могъл да се е скрил под това име. Но как тогава се казва в действителност това проклето псе? И как се казвам аз? Може би мадам Джон Рурк? Да ме пази бог! Опазил ме господ!
Шана упорито се пребори с настойчивата си мисъл да избяга страхливо в безопасността на стаята си. АЗ СЪМ МАДАМ БОШАН! — настояваше тя опърничаво пред самата себе си. Тя приглаждаше повече от необходимото дългите гънки на бледорозовата си сатенена рокля с бляскави гарнитури от перли. Провери още веднъж изящно направената си прическа. Младият офицер, който я бе придружил на борда, се появи на вратата, за да остави на една масичка празната си чаша. Той я откри, втренчи поглед в нея и засия.
— Мадам Бошан — изкрещя той, сякаш се намираше на борда на кораба и трябваше да го чуят посред буря. — Каква прекрасна… — очите му се завъртяха и потънаха в примамливо изложената й на показ в корсажа гръд. — Каква прекрасна — исках да кажа — къща имате тук.
В салона бе станало тихо като в гроб, а Шана, за която бе съобщено високо, ясно, но и развеселяващо, вече не можеше да се бави с влизането си. Наложи се да се усмихне, понесе се грациозно из стаята, положила леко ръка на кринолина, за да не се люлее прекалено много. Младият офицер, който едва скриваше объркването си, се опита да направи реверанс, който, разбира се, изобщо не му се отдаде, но за щастие пред зяпналите офицери сега пристъпи Орлан Трейхърн, за да поздрави дъщеря си и да й представи гостите си. Шана ясно усещаше, че Натаниел Бошан не я изпускаше от очи, откакто бе влязла в салона, нито за секунда. По някое време й направи впечатление и че Ралстон я наблюдава по-внимателно от обикновено, но тъй като този мъж й беше повече от безразличен, тя не отдаде никакво значение на това усещане. Шана си бе възвърнала присъствието на духа и когато сега, облегната на ръката на баща си, се намери срещу капитана, тя вече не можеше да се въздържа да не зададе въпросите, които вече от часове горяха на устата й.
— Сър, не ви ли се струва странно, че и двамата носим едно и също име? Да не би да имате роднини в Англия?
Очите на Натаниел Бошан примигнаха дяволито, когато погледна надолу към Шана.
— Мадам, аз съм стигнал до името си по най-честния начин на света — родителите ми ми го подариха. Наистина може да се говори за това по какъв начин вие сте стигнали до това име. Разбира се, всички Бошан са по някакъв начин роднини. И ние действително, като всеки друг род, можем да посочим известен брой мошеници, пирати и декласирани типове, но иначе името се е представяло много добре.
— Извинете, сър — усмихна се Шана дяволито, — не исках да навляза толкова дълбоко в семейните ви тайни. Но как би трябвало да ви наричам — чичо, братовчеде или?
— Както желаете, мадам — ухили се Натаниел. — Както и да е, семейството ви приветства с добре дошла.
Шана кимна, позасмя се, но не посмя да насилва повече нещата; Орлан Трейхърн, изглежда, намираше разговора им за изключително интересен и се наслаждаваше на всяка дума.
На масата разговорите се въртяха около възможностите за започване на търговия между Лос Камелос и колониите. Ралстон не считаше това за много изгодно и не скри мнението си.
— Какво биха могли да ни предложат колониите, сър, което Англия и Европа да не ни дават по-изгодно? А сигурно и короната ще е против да търгувате другаде.
Ковчежникът на „Морски сокол“ отвърна:
— Ние плащаме добри данъци на короната, но си запазваме правото да търгуваме където пожелаем. Додето изпълняваме нашите задължения, никой не може да се оплаква.
Едуард Бейли, първият флотски сержант, се премести по-напред в креслото си. Дребен мъж, малко по-едър от Шана, но широкоплещест и с набити ръце.
— Очевидно е, мистър Ралстон, че при пътешествията си сте пропуснали колониите. Иначе всъщност трябваше да знаете какви богатства крият те. Само вълната, която произвежда Северът, може да конкурира в най-добрите си качества тази на Англия. Ние произвеждаме пушки, които улучват от сто крачки окото на катеричка. А по южното крайбрежие въжарниците и дъскорезниците произвеждат корабни въжета, кораби и корабни скелети от най-високо качество. Нашият кораб, например, е строен в Бостън, а няма страна в света, която някога да е пускала на вода такова чудо на техниката.
Трейхърн се облегна назад в креслото си.
— Това, което разказвате, ме пленява, сър. Ще трябва явно да проуча основно този проблем.
Когато масата бе вдигната, влюбеният до полуда млад офицер едва не се преметна, за да помогне на Шана за стола. При ставането си тя улови един гневен поглед, който Натаниел Бошан отправи към прекалено усърдния младеж, но когато тя погледна за втори път, лицето на капитан Бошан бе отново огряно от обичайната дружелюбна усмивка. Това накара Шана да се замисли: само на непохватността на младия офицер ли се бе ядосал капитанът — или — по причини, които й бяха неизвестни — той му бе изпратил настойчиво предупреждение? Но както и да беше — оттам нататък младежът правеше впечатление на много смирен и се ограничи с безобидно любезно държание.
Вечерта клонеше към края си. Шана се оттегли в стаята си, изпитвайки дълбоко чувство на неудовлетвореност. Нещо не беше както трябва около нея. Мълчаливо стоеше Шана пред скрина за фризиране и се остави Хергъс да изчетка косата й. Старата камериерка не смееше да задълбочава лошото настроение на господарката си и си затваряше устата. Когато после Хергъс си отиде, Шана безспир обикаляше стаята. Само една свещ гореше. От всички страни през душата й прелитаха имена като нощни птици и я измъчваха с хиляди въпроси. Имена…
Шана Бошан? Мадам Бошан? Капитан Бошан? Натаниел Бошан? Рурк Бошан? Джон Рурк? Мисис Рурк Бошан? Бошан? Бошан?
Отново и отново името бучеше в душата й. Тя се нуждаеше от свеж въздух, за да може отново да диша, и пристъпи навън на верандата, сякаш там разяждащите я съмнения трябваше да се разсеят.
Нощта беше мека и топла, каквито са нощите само в Карибско море. Високо над дърветата облаците флиртуваха с луната, оставяха се да ги целуват, а самите те блестяха на сребристото й сияние. Шана обходи верандата покрай решетката, която разделяше балкона на нейните покои от останалите помещения. Пред вътрешното й око започваше да се оформя едно лице, един кехлибарен поглед пронизваше нощта. Шана въздъхна дълбоко в себе си: — Рурк Бошан, драконът на моите сънища, кошмар на будните ми часове, защо не ме оставите на мира! Преди да го посети в килията му, тя беше закачливо и кокетно, та дори лекомислено и духовито момиче — а сега обикаляше като хем навъсена, хем замечтана сомнамбулка из света. Погледът й премина през нашарените със сенки поляни далеч в тъмното.
— Рурк Бошан… — шепотът й се рееше като полъх на вятъра в нощта. — Не сте ли там навън в сенките? С каква магия само ме оплетохте? Усещам ви съвсем близо до себе си. Защо само страстта ми ви желае, докато разумът ми казва, че всичко това е несправедливо, всичко е безумно?
Тя се облегна на парапета и се опита да се пребори с фантазиите си, които изведнъж бяха станали така живи. Защо не мога просто да се откъсна и да поема по свой път! Чувствам се окована, сякаш съм робиня. Да, в този час го виждам да седи в колибата си, виждам го да мърмори заклинания, които трябва да ме доведат до него въпреки волята ми. Демон ли е той, магьосник ли е, че така му се подчинявам! Не, не бива да е така. Не бива да е така!
И отново пое своята обиколка, затвори очи, душата й потъна в мрачни мисли.
Изведнъж до нея се раздвижи една тъмна сянка, ароматичен дим я обви. Сърцето й заби силно чак до гърлото. Рурк! — Името почти изскочи през устните й, но тя съумя да го потисне.
— Извинете, мадам! — дълбокият, плътен глас на Натаниел Бошан звучеше угрижено. — Нямах намерение да ви плаша. Исках само да изпуша една лула в нощта.
Шана се опитваше да пробие тъмнината, която криеше лицето на Натаниел Бошан. Орлан Трейхърн бе поканил капитана да остане през нощта в къщата му, но това й бе щукнало из ума при фантазирането й за Рурк.
— Този мирис… тютюн, нали? — тя говореше колебливо. — Мъжът ми също винаги…
— Обичайна привичка за нас, хората от колониите, бих казал. Расте при нас. Индианците ме научиха как се пуши.
— Индианците? А, имате предвид диваците!
Натаниел се засмя тихо.
— Не всички са диваци, мадам.
Шана премисляше как да подхване темата, която не я оставяше на мира. Междувременно Натаниел продължаваше да говори.
— Вашият остров е извънредно красив, мадам. Баща ви, изглежда, е направил възможно най-доброто от него.
— Лос Камелос — промърмори разсеяно Шана. — Испанците са го нарекли така. Камилите.
Тя се вглеждаше в сенките, които го обграждаха.
— Сър, един въпрос ми лежи на сърце.
— Винаги на вашите услуги, мадам. — Той сложи лулата си в устата и дръпна, а жарта хвърли лек отблясък по очертанията на лицето му.
Шана все още не знаеше как да формулира с думи въпроса на въпросите.
— Аз… се запознах с моя покоен съпруг в Лондон по един… е, да кажем… малко лекомислен начин и се оженихме едва няколко дни след запознанството ни. Бяхме само за кратко време заедно, преди… да ми го отнемат… Всъщност не зная абсолютно нищо за семейството му. Да, дори не знам дали изобщо е имал семейство. С най-голямо удоволствие бих искала да науча… дали… имам предвид… дали е оставил…
Гласът й се изгуби в тъмнината. Тишината стана тягостна, докато тя отчаяно търсеше думите. Натаниел пое недоизказания въпрос.
— Мадам Бошан, това, което мога да кажа, се отнася за най-близките ми роднини. За братовчед или далечни роднини, които да се казват Рурк Бошан, не ми е известно, честно казано.
— Ах — гласът на Шана съвсем бе затихнал от разочарование. — А аз така се надявах… — Дори и това изречение тя не можа да довърши докрай, защото не знаеше съвсем точно на какво се бе надявала.
— Името — продължи капитанът — е относително широко разпространено и макар ние, Бошан, да можем да проследим родословното си дърво до един общ произход, съвсем не бих могъл да кажа малкото име на всеки Бошан. Напълно е възможно да има някой Бошан, който аз да не познавам лично.
— Няма значение, капитане — Шана въздъхна, свивайки рамене. — Извинете ме, ако съм ви обидила с моята упоритост.
— Не може и дума да става за обида, мадам. Още по-малко за упорство.
Той притисна с палец тютюна в лулата си. Ръцете му бяха големи лапи, изглеждаха достатъчно силни, за да разполовят топовно гюле, но, от друга страна, правеха впечатление на учудващо нежни. Изящната лула в ръцете му изглеждаше като чупливо птиче в пръстите му.
— За мен беше удоволствие, мадам. И бъдете уверена, че да бъбриш в една лунна нощ с красива жена на тропически остров никой не би възприел като обида. А с вас, мадам Бошан — високата сянка леко се поклони, — това беше изключително удоволствие.
Шана се засмя и посочи с прелестен жест към пуснатата си коса и халата си.
— Извънредно галантен сте, сър. Проявявате такава почтителност към мен в скромното ми облекло. Вие също трябва да знаете, че ми спасихте вечерта. А сега ви желая лека нощ, капитан Бошан.
Натаниел се забави малко, преди да отвърне:
— Независимо какво може да се каже за началото или за края — сега вече смятам, че вие сте достойна за това име, мадам Бошан!
Шана още размишляваше над тези думи, когато изведнъж откри, че мястото бе празно. Безшумно, без никакъв полъх във въздуха, Натаниел Бошан бе изчезнал.
Свежият морски бриз довя в салона за закуска аромата на жасмина, цъфтящ пред верандата, който се смеси с вкусните миризми на печено, хляб и прясно смляно кафе, както и с аромата на плодовете. Всичко на масата на Орлан Трейхърн беше внимателно подбрано и приготвено с обич: след дългите месеци на еднообразна корабна храна това бе за капитан Бошан лакомство — за очите, носа и езика му.
— Прекрасна утрин, сър — поздрави капитанът господаря на острова.
Трейхърн вдигна поглед от остарелия си, но за него нов екземпляр на „Уайтхол ивнинг поуст“, който му доставяха корабите му на камари и който в продължение на години представляваше връзката му с живота в Лондон.
— Наистина много хубава утрин, сър — отвърна старецът приветливо. — Седнете при мен и ми правете компания за закуска. Човек, който започва деня си на празен стомах, е достоен за съжаление — казвам го от опит.
— Ах, сър — засмя се Натаниел Бошан, докато Милън му сервираше чаша димящо кафе. — Престаряло парче осолено месо не е много по-добро.
Орлан Трейхърн посочи към вестника пред себе си.
— Мирът бързо отделя спекулантите, забогатели от военни сделки, от честните търговци.
Капитанът повдигна въпросително вежди и Орлан Трейхърн поясни:
— Всеки може да натрупа бързо капитал по време на война, но в мирно време само добрите търговци се задържат над водата. Който е съумял лесно да натрупа пари през войната, смесвайки барут с пясък, не може да е конкурентоспособен после на честния пазар.
— Имате право, сър. — Натаниел се облегна назад в креслото си. — При нас в колониите измамничеството се наказва сурово. И макар известна доза предпазливост да е уместна, все пак рядко се срещат шмекери.
И Трейхърн се облегна в креслото си, за да вижда по-добре капитана.
— Разкажете ми повече за колониите. Все повече ме занимава мисълта да ги посетя някога.
— Нашата страна — заразказва капитанът — е разположена в хълмистата местност Вирджиния. Тя все още не е така гъсто населена като Уилямсбърг или Джеймстаун, но за нея могат да се кажат много хубави неща. Ниска хълмиста местност, обрасла с гори, безкрайни гори. Страната ни предоставя много възможности както за богатите, така и за бедните. В тази страна, която мнозина считат все още за нецивилизована, моите родители отгледаха три момчета и две момичета — близначки, между впрочем. С изключение на най-малкия син, който идния месец ще навърши седемнадесет, и на едната ми сестра, която като другата е двадесетгодишна, всички се оженихме и явно, ако е рекъл бог, със същия успех и ние ще отгледаме децата си. Казват, че сме смели и трудолюбиви, защото сме издържали. И може би наистина сме такива. А сме станали такива благодарение на любовта си към нашата страна и гордостта, която тя ни вдъхва. Ако можехте да я видите, сър, щяхте да разберете!
Трейхърн кимна замислено.
— Ще дойда — каза той най-накрая и удари решително с ръка по масата. — По дяволите, искам да видя всичко това с очите си.
— Радвам се за решението ви, сър. Но се съмнявам, че ще можете да видите всичко. Отвъд нашето владение страната продължава още толкова, колкото може да измине човек за една година. Разказвали са ми за прерии, които са като море — ако човек не си поставя знаци по пътя, той е загубен, защото не вижда нищо освен трева и трева, и пак трева. На запад от нас тече река, на която трудно може да се види отсрещният бряг. Има и животни, каквито не се срещат на други места по света. Има например едно странно, червено животно, което става по-голямо от кон и има рога като лопати. Мога само да ви кажа, сър, че в моята страна могат да се видят чудеса, които не се поддават на описание.
— Въодушевлението ви е поразително, капитане засмя се Трейхърн. — Винаги досега съм си представял хората от колониите като скучна, негодуваща пасмина.
— Не познавам друга страна, която да е така красива и многообещаваща — каза Натаниел, сега вече малко по-овладяно и сам изненадан от изблика си.
Навън входната врата се затвори, по мраморния под се чуха стъпки. Трейхърн се обърна в креслото си. Беше Рурк: облегнал ръка на вратата, той промърмори някакво извинение, когато видя, че господарят на острова не е сам, и понечи да се върне обратно.
— Не, не, Джон Рурк, влезте! — възкликна Трейхърн и продължи, обърнат към капитан Бошан: — Трябва да ви запозная с този човек. И той е от колониите като вас. За нас тук стана незаменим.
Рурк се приближи до масата, Трейхърн представи двамата мъже един на друг, те се здрависаха. Капитанът се усмихна на подкъсените панталони на Рурк.
— Както изглежда, сър, вие мъдро сте се нагодили към тукашния климат. Всъщност и аз съм мислил за това, но се страхувах, че жена ми няма да е очарована да ме гледа как се мотая насам-натам като полугол дивак.
Коремът на Трейхърн се разтресе от подтиснато удоволствие, когато Рурк седна на масата, вперил подозрителен поглед в капитана.
— Факт е — забавляваше се Трейхърн, — че мистър Рурк наистина успя да завърти главите на някои тукашни дами със странното си облекло. Е, остава да изчакаме, за да изясним дали въздействието може да се разтълкува като ужас или като възхищение. Но ще стане ясно, когато първата жена се заразхожда гордо с надут корем.
Рурк неловко се размърда в креслото си под изпитателния поглед на Натаниел и се зарадва, когато Милън отвлече вниманието им, сервирайки му чаша димящо кафе. Докато черният слуга поднасяше купичка с плодове, Рурк бързо смени темата и заговори господаря на острова:
— Ако вече сте прегледали скиците за дъскорезницата, сър, бих желал да си ги получа обратно. Днес следобед ще полагаме основите на зида. И пивоварната ще е готова до края на месеца. Няма изгледи да се забавим.
— Добре — каза Трейхърн, — докато закусвате, ще заповядам на момчето да донесе плановете от кабинета ми.
Скоро разговорът отново се върна на колониите и на запитванията на господаря на острова Рурк даде също така въодушевени сведения, както преди него капитанът. Когато вдигнаха масата, пътешествието на Орлан Трейхърн в Новия свят бе вече решено, а Натаниел Бошан даде добър съвет на господаря на острова.
— Бих ви препоръчал — започна той, докато сгъваше салфетката — да вземете с вас някой опитен познавач на нашата страна. Като например мистър Рурк. Ние с жена ми имаме къща в Ричмънд, но моите родители — а аз съм сигурен, че те биха се радвали да се запознаят с вас — живеят на два дни път от там. Следователно, ако вие наистина сериозно сте решили да дойдете, ще изпратя жена си при родителите ми, а каретата ми ще ви чака на пристанището. Естествено кочияшите добре познават пътя, но няма да е лошо да си имате и свой човек с вас.
— Точно така ще направя! — възкликна въодушевено Трейхърн. — Този план е добър. Без съмнение и мистър Рурк ще се зарадва да посети отново родината си.
На Рурк не му се отдаде напълно да скрие изумлението си. Но Натаниел не гледаше към него, когато каза с усмивка:
— И, разбира се, трябва да вземете и дъщеря си. По нея със сигурност ще останат очите на всеки франт у дома, а и женените едва ли ще правят изключение. За моите родители ще е удоволствие да ви поздравят двамата с добре дошли — а естествено и всеки друг, когото пожелаете да вземете с вас на път. Наистина настоявам да вземете когото пожелаете и да не бързате, а да отделите достатъчно време, за да задоволите напълно интереса си към нашата страна.
— Може би през октомври — размишляваше на глас Трейхърн, — ще е тъкмо след реколтата в колониите и аз бих могъл да видя какво произвежда страната. — Той се изправи в креслото си и подаде на капитана ръка през масата. — Решено е. Идваме.
Когато Трейхърн мина с капитана през антрето, за да го изпрати до пред входната врата, Шана тъкмо се прокрадваше по стълбите нагоре. Там тя изчака Джейсън да затвори вратата зад двамата мъже и да се оттегли в задната част на къщата. Тогава се втурна надолу по стълбите, за да спре Рурк, преди и той да е напуснал къщата. Тя тъкмо се бе събудила, когато баща й зададе на Рурк някакъв въпрос през салона. Тя пъргаво бе грабнала първия попаднал й халат — най-тънкия, който имаше — защото както вчера, така и сега, нищо друго не й изглеждаше така належащо, като да застави Рурк да й отговори на въпросите.
Когато Шана влезе в салона за закуска, Рурк бе застанал гърбом към вратата и тъкмо си навиваше плановете, весело подсвирвайки с уста. Шана го дръпна за ръкава.
Рурк прекъсна мелодията си по средата с един фалшив тон.
— По дяволите! — извика той, като я видя така неочаквано в салона. — Нимфа, която небрежно си минава през стените и при това почти гола.
Шана се изчерви, когато, свеждайки поглед, осъзна какво се вижда през прозрачната й дреха. В бързината си дори не бе затворила халата си, а сатенената й нощница не скриваше нищо от бродещия му по тялото й поглед. Но той всъщност бе виждал много повече от нея, при това не само виждал, така че тя сега не изпита нищо повече от бегла свенливост.
— Мистър Рурк, струва ми се, че напоследък доста рядко се появявате. Още вчера на вечеря ми липсвахте.
Шана се прокрадна около него като гладна котка около паток, който с удоволствие би си похапнала на обед, ако страхът не бе по-силен от глада.
— Дългът ме зовеше, скъпа Шана, любов моя — усмихна се той и гледаше с наслада към проблясващите през дрешката й гърди. — Колкото и да копнеех по вас — присъствието ми при съоръжението на господин баща ви бе абсолютно наложително.
— Но разбира се — каза Шана гледайки го с подозрение, — аз прочетох бележката, която изпратихте на баща ми. Как добре се получи, нали, в случай че между вас и другия Бошан има роднинска връзка.
— Мадам? — високо повдигнатата му вежда даваше израз на изумлението му.
— Или може би има… твърде малко общо между един мним Рурк Бошан и останалите Бошан? — Шана наклони глава и го изгледа косо от глава до пети. — Но за мен в последно време възниква въпросът дали наистина съм мадам Бошан. Или измислихте това само за да се измъкнете от притесненото си положение?
Рурк небрежно сви рамене.
— За съжаление сега не съм в състояние да ви дам каквито и да било доказателства за името си. Но човек може да предположи, че поне съдията ще да е проверил със сигурност името ми, такова име! А и вие сигурно доста добре сте разпитали за името ми мистър Хикс, преди да се срещнете с мен. Следователно аз никога не съм имал възможност да си избера подходящо име. Наричайте се мадам Бошан, ако това ви харесва — но ако не смятате това за истина — мен ме устройва и мадам Рурк. Във всеки случай мога да ви се закълна…
— Достатъчно! — Шана повдигна ръка. — Не ми се кълнете в нищо. Не искам да чувам повече за клетви и сделки. Последната ми излезе доста скъпо!
Рурк я погледна с проницателен поглед.
— Напоследък сте така отчуждена, Шана. Може би имате да ми кажете нещо? — Той остави въпроса да виси във въздуха, но погледът му се сведе многозначително към плоския й, стегнат корем, който розовееше през нощницата.
Шана много добре разбра какво я питаше.
— Не се безпокойте, скъпи. — Гласът й бе леко подигравателен. — Не нося дете от вас. Но да се върнем на първия ми въпрос. Срещнахте ли се вече с този капитан Бошан?
— Но разбира се, че да, скъпа моя. Имах удоволствието да закуся рано тази сутрин с него.
— И казвате, че не сте роднини?
Рурк я погледна също така нахално, както го гледаше и тя.
— Попитайте самата себе си, мадам! Ако бяхме роднини, щях ли да съм тук? Хрумва ли ви наистина някаква причина?
Любопитството на Шана се превърна в изумление. Тя сведе поглед и се обърна.
— Всъщност не — каза тя тихо, — но това ме обърква. Тогава сигурно щяхте да напуснете острова и да сте свободен, ако можехте.
Рурк пристъпи по-наблизо и я обгърна с ръка под гърдите. След това повдигна ръка, така че халатът се отвори и гърдите й се откриха пред погледа му. Шана не се възпротиви. Само въздъхна, потръпвайки.
— Не бива да се държите така с мен, Рурк! Не искам да се излагам вече на опасност. Иначе всичко ще е отново напразно.
Устните му помилваха ухото й, когато той тихо й пошепна:
— Добре, тогава ще ви оставя на мира, девствена нимфо. Ще си вървя по пътя, но това наистина си струва.
Шана се извърна в ръката му, застанаха очи в очи.
— Само една целувка, сърце мое — примами я Рурк. — Трошица или две от вашето време, това е само един малък подкуп. Малко парченце захар, което ще подслади деня ми.
Цената наистина се стори на Шана достатъчно ниска, а и най-лесният начин да се отърве от него. Тя се изправи на пръсти, леко го целуна по устните и поиска да се откъсне от прегръдката му. Но той я държеше здраво.
— Но, мадам — въздъхна той разочаровано, — дори пресъхналата фантазия на някой скъперник не би нарекла това целувка. — Той се усмихна в отговор на досадения й израз и я укори. — Както виждам, отново сте изпаднали в шаблонното си поведение.
Шана не искаше да й се отправят отново упреци, че е студена или наивна, тя обгърна с ръце врата на Рурк, плъзна се към него, докосна тялото си до неговото по най-прелъстителен начин, отърка голите си бедра о неговите и погали с оскъдно облечената си гръд неговите гърди. Беше научила много неща от него и сега използваше наученото по най-предизвикателен начин, възнагради го с една целувка, която можеше да възпламени и джунглата. Наистина стъпката, която предприе, не бе така едностранна, както тя я бе запланувала, защото съществуваше опасност да падне и тя като Рурк жертва на опияняващия нектар на тази целувка. А под нощницата й ръката на Рурк я притискаше към себе си здраво, все по-здраво. Тогава внезапен шум ги накара да се откъснат един от друг.
Шана се отдръпна от Рурк и първото й усещане бе само яд от това, че е прекъсната. Едва мигове по-късно студеният страх в стомаха й започна да се вкоравява в задушаваща буца. Случило се бе най-сетне това, от което денонощно се бе страхувала повече от смъртта, бяха разкрити. И леденостудената буца в стомаха й растеше и растеше, изпълваше до пръсване вътрешността й, колкото повече втренчваше поглед в капитан Бошан. С побледняло, обезкръвено лице тя се загърна плътно с халата си и осъзна — предвид прозрачността на одеждата си — колко безсмислено изглеждаше това сега отстрани. Мисълта й трескаво търсеше да намери някакво извинение, някакво обяснение.
— Извинете, мистър Рурк — мадам Бошан — Натаниел странно подчерта двете имена, — за жалост си забравих на масата лулата с тютюна.
Без да изчака отговор, той прекоси стаята до креслото, в което бе седял преди това, взе си принадлежностите и се спря отново едва на вратата. Поздрави кратко.
— Приятен ден, мистър Рурк — и след кратко кимване, — мадам Бошан — след което внимателно затвори вратата зад себе си.
Мина известно време, преди Шана отново да намери думи, но и сега не бе напълно сигурна, че тази, която чуваше да говори, бе самата тя.
— Ще каже на баща ми! Знам със сигурност, че ще му каже! — Тя бе вперила поглед в Рурк, на бледия й лик бе изписано отчаяние. — Край на всичко! Напразни бяха всичките ми планове!
Яд побягна набързо по лицето на Рурк, но после се опита да я успокои.
— Той ми изглежда фин човек, Шана. Не е от тези, дето хукват да доносничат. За щастие днес трябва да слизам към пристанището. Ако ми се отдаде възможност, ще говоря с него. Ще се опитам да му обясня нещо. — Той повдигна рамене. — И аз не знам още какво. А ако наистина всичко пропадне, поне ще опитам да ви предупредя навреме.
— Така ще е най-добре — кимна тя с благодарност, — ще чакам известието ви.
Когато той изчезна, Шана бавно се запъти към покоите си. Прекара целия ден във възбуда и напрежение от чакането, всеки миг се подготвяше да види как баща й нахълтва бесен през вратата или пък някаква новина от Рурк с отчаяното предупреждение да бяга веднага, или пък всичко това наведнъж заедно с капитана. Измъчваха я хиляди кошмари, тя дори нямаше спокойствието да седне и да се среше. Хергъс се правеше на извънредно търпелива и — както изглежда — дори й съчувстваше, във всеки случай, когато най-сетне склони господарката си да я среше. По някое време, късно следобед Рурк се върна — но заедно с Трейхърн — и можа само да вдигне рамене, минавайки през входната врата — знак, който Шана не успя да разтълкува. Едва вечерта, когато той напускаше къщата, й се отдаде да го хване на четири очи за един миг.
— Е? — попита тя, движена от безумен страх. Рурк се ухили подло и й прошепна:
— Капитанът ме увери, че само ще се забавлява тайно и ще си мълчи.
Тогава най-сетне от сърцето й падна най-тежкият камък, който й бе тежал досега. И едва когато, вече отново в покоите си, тя се преобличаше за спане, схвана, че Рурк нарочно я бе оставил да се измъчва в смъртен страх през целия неприятен ден.
(обратно)ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В края на август островът преживя един ужасно горещ ден. Под безпощадното слънце на Карибите пясъкът на плажа бе станал така нажежен, че вече не можеше да се стъпва по него. Децата, които иначе по цял ден играеха навън, се бяха скрили в сенчестата прохлада на бащиния дом, животът на острова замря, обитателите му потънаха в апатията на една прекалено дълга сиеста. Жегата нажежаваше покривите и в яркия блясък на слънцето хоризонтът бе станал невидим. Морето унило се плискаше в брега и това беше единственото движение надлъж и шир. Ни полъх на вятър, който би могъл да придаде искрица живот на някое листо или тревичка. Ни облаче на небето, което бе изгубило синия си цвят и се извиваше като купол от нажежен до бяло метал над Лос Камелос.
Шана с въздишка влезе от верандата в стаята си и пусна на килима дрехата, която — макар и от рехав плат — не можеше да се носи в жегата. Пот проблясваше по стегнатото й младо тяло, тежката й златна коса лежеше влажна на тила и по раменете. Известно време тя ши неохотно гоблена си, който бе започнала да бродира още преди години, но все не довършваше. За нея това забавление беше мъчително, поради това го ненавиждаше. Като ученичка го намираше за още по-тягостно, достойно за презрение, защото беше задължителен предмет за девойки от висшето общество. Не че й липсваше художествен усет — тя с удоволствие би станала ученичка в академията на Сент Мартин Лейн в Лондон, където работеше великият — но и оспорван, наистина — Хогарт. Но за този копнеж учителите й не биваше да научат. „Хогарт. Колко противно! — навярно биха се развикали те. — Нима не знаете, че младите хора правят скици на живи модели. Голи!“ На Шана и сега й беше смешно. Благопристойните й учители едва ли подозираха, че някои от „невинните деца“, на които те се мъчеха да предадат своята гледна точка за света, се опитваха да станат модели на безобразния мистър Хогарт. „Във всеки случай това, че се научих да бродирам, си има и добра страна — помисли си Шана, — сега поне ме отвлича да не мисля непрестанно за дракона Рурк.“ И трябваше още в следващия миг да си признае, че дори тези мисли я бяха отвели отново при Рурк.
Тя отпусна гергефа и се хвърли в прохладните копринени чаршафи на леглото си. Опряла брадичка на скръстените си ръце, затворили очи в блажени спомени, тя си представи образа на Рурк. Той се бе превърнал в постоянна съставна част от живота в господарския дом на Трейхърн. Участваше в почти всяко хранене, придружаваше господаря на острова при всичките му пътувания. Тя се виждаше да слиза по широката, извита стълба и знаеше, че почти всеки път го среща, знаеше, че — например сутрин — той почти винаги седи долу и й изпраща своите поглъщащи я погледи, погледи, пълни с такова безсрамие, че дори само те бяха достатъчни да я възбудят до мозъка на костите й. Но тя междувременно се бе научила да им устоява, отдавна вече бе започнала да извлича наслада за себе си от тези жарки милувки на очите му. И когато след това, като сега, останеше сама и мислите й забродеха на воля, тогава всичко преживяно се събуждаше в нея: възбуждащото докосване на ръцете му, горещата му уста върху нейните устни, страстният шепот, когато внимателно я учеше на тайните на любовта, а после отново жарката му уста на върховете на гърдите й, възбуждаща и поглъщаща…
— О, боже мой! — прошепна Шана с ужасено разтворени очи. — Собствените ми сетива ме предават! Ето я отново, под фината тъкан на нощницата й, онази проклета възбуда в гърдите й, онази болка на празнота в скута й. И тя разбираше, че ако сега Рурк би влязъл през вратата, тя би го посрещнала с добре дошъл с цялата готовност на зрялото женско тяло. Зелените й очи се изпълниха със сълзи на яд. Тя страстно го желаеше и се самопрезираше заради тази си слабост. Дълбоко в нея гореше желание, което само и единствено Рурк можеше да утоли, и отчаяно усилие й костваше да успее да запази — заради собственото си себеуважение — поне малко яд към него. Но съществуваше и страхът. Капитан Бошан ги бе вече изненадал, но следващия път можеше да ги изненада някой, който нямаше толкова добри маниери или не би им съчувствал толкова много, може би дори самият Орлан Трейхърн. Мислите на Шана кръжаха в безкрайни спирали, търсейки някакъв изход от неблагоприятното положение. Но когато дрямката най-сетне я налегна, бремето на нейната мъка бе станало също така непоносимо, както и потискащата жега на августовския следобед.
Нощта се спусна над острова, а заедно с нея и едно предчувствие за прохлада, сега поне отново можеха да се носят дрехи. Предния ден, на път за колониите, в пристанището на Лос Камелос бе влязла една английска фрегата. Както винаги, господарят на острова се бе възползвал от случая да даде малък вечерен прием. Освен капитана тази вечер към гостите се числеше и един благородник на име Гейлърд Билингсхъм, който бе сключил сделки с Новия свят. От острова Орлан Трейхърн бе поканил някои от своите надзиратели с жените им, а освен това и Питни, Ралстон и Рурк.
След като се нахраниха, гостите се преместиха в салона, където жените се събраха в единия край, а мъжете заеха място в другия край, за да натъпчат лулите си и да си изпушат цигарите. Жените извадиха донесените ръкоделия и започнаха да си разменят клюки и рецепти, докато бродираха или плетяха. Шана си мълчеше, освен когато се обръщаха към нея. Но тайно — тя се правеше, че е изцяло погълната от ръкоделието си — непрекъснато наблюдаваше как Рурк спокойно си смуква от лулата, как поддържаше разговора с гостите. Той носеше кафяв жакет над светлокафявия панталон и жилетка, а към тях бяла риза с набори. Състоянието му продължаваше да нараства, а скоро след отпътуването на капитан Бошан той по всяка вероятност бе изразходвал доста пари за дрехи, които бяха малко по-семпли и не така официални като онези, които му бе подарил Орлан Трейхърн, но неговият собствен избор не му стоеше по-лошо, а подчертаваше лицето и фигурата му.
Шана бързо премести погледа си отново върху ръкоделието, щом съседката й се наведе към нея.
— Шана, не намирате ли, че младият мистър Рурк е изключително красив мъж? — пошепна й дамата над плетивото си.
— Наистина — измърмори Шана — много е хубав.
Тя тайно се засмя в себе си. Въпреки цялата неприязън, която демонстрираше по отношение на Рурк, сърцето й винаги се сгряваше от тайна гордост, когато чуеше да се говорят за него похвални неща.
Слушайки клюките с половин ухо, Шана узна малко по-късно, че и сър Гейлърд Билингсхъм бил неженен, необвързан и „добра партия“. Щял да търси в колониите инвестиции за малката корабна компания в Портсмут, която семейството му наскоро било наследило.
Странна птица — размишляваше Шана и му хвърли един бегъл поглед. Малко по-висок от Рурк и с малко едър кокал, той се движеше с непохватна грация, която граничеше почти с неловкост, но която по някакъв странен начин подхождаше на издължената му фигура. Дългото му лице бе в рамка от светлокестеняви къдрици, които будеха подозрението, че са навити много грижливо и умело на съответното си място. На врата косата бе сплетена на плитка, очите му бяха бледи, сивкаво сини, широките му устни бяха във всеки случай прекалено пълни и изразителни за мъж. Поведението му варираше от надута арогантност до самонадеяна тривиалност, но той, изглежда, бе в състояние да се засмее снизходително на пикантния завършек на някой анекдот. Недодяланият хумор на надзирателите, изглежда, особено го забавляваше. Че е избухлив, той се издаде преди малко, когато му разкриха, че съседът му по маса е роб. Наистина той бързо се овладя, но от тогава отряза Рурк. Странно, че Шана намери това за непристойно.
Сега, додето Шана го наблюдаваше, той тъкмо се канеше да обяви за неприлично пушенето на тютюн, което било „мръсен навик“. Той извади от джоба на жилетката си цезилирана сребърна кутийка, сложи щипка най-фин прах на ръката си и след това с наслаждение вдиша първо с едната, а после с другата ноздра, за да кихне веднага след това в кърпата си. После отметна глава назад и въздъхна:
— Да, това е истинско мъжко удоволствие. — Подканен от погледите на околните, той добави: — Преди насладата трябва първо да изтърпиш бодежа.
Шумно дишайки, той отправи следващата си забележка към капитана на фрегатата.
— Въпреки това трябва да призная, че от мен явно никога няма да стане истински моряк. Намирам теснотията на каютата в бурното море за ужасна, а в спокойно пристанище не мога да понасям наблъсканите един до друг кораби. — А с един жест към Трейхърн той продължи, навирил нависоко нос: — Драги ми господине, въобще не мога да разбера как е възможно на острова да няма добра странноприемница или хан, където да мога да намеря подходящ подслон по време на моя престой. Или може би някой от любезните присъстващи разполага с достатъчно място в дома си? — Той повдигна вежди и въпросът му увисна в пространството.
Трейхърн се усмихна.
— Това не е проблем, сър Гейлърд. За мен ще е удоволствие да ви предложа подслон.
— Много мило, сър! — Благородникът се наслаждаваше на хитростта си с тъповата усмивка. — Веднага ще изпратя за багажа си.
Трейхърн повдигна ръце в израз на отказ.
— Погрижил съм се за най-необходимото, сър, а ако ви потрябва нещо друго, утре ще има достатъчно време, за да се достави. Останете наш гост, докато желаете.
Трейхърн естествено разбираше, че го водят за носа, но го ласкаеше мисълта да бъде домакин на джентълмен с такова име и ранг.
Шана, която бе проследила разговора, повика с жест една прислужница, заповядвайки й да приготви стая за гости в господарското крило. Трейхърн й кимна утвърдително. Той отново бе истински горд с прилежната си дъщеря.
Шана отново отправи поглед към бродерията си, но усетила, че някой я гледа, тя затърси с поглед Рурк. За нейна изненада той изобщо не гледаше към нея, а по-скоро — намръщил унило чело — някъде из салона. Шана проследи погледа му и срещна очите на сър Гейлърд Билингсхъм. Широката уста в миг се изкриви в усмивка, която представляваше по-скоро ухилена гримаса. Шана се направи, че не го забелязва. След това очите й се спряха на Ралстон. И той от своя страна тайно наблюдаваше благородника. Усмивката, която играеше по тънките му устни, накара Шана да се замисли.
Преди края на вечерта Орлан Трейхърн покани всички присъстващи на празничното откриване на новата мелница. Тъй като утре на мястото на празненството щяло да дойде цялото население на острова, и бездруго не можело да се прави нищо друго, освен да се празнува.
Шана лежа дълго будна тази нощ. Тя се въртеше неспокойно в леглото си, бореше се с образа на Рурк и с настойчивостта на сетивата си, които искаха да я поведат по пътеката към неговата къща. Но тя устоя и накрая заспа. Но и в съня си отново и отново бе измъчвана от похотливи представи, от които се събуждаше, треперейки цялата, между плувналите в пот чаршафи.
Още рано на следващата сутрин, далеч преди останалите, Рурк пристигна при мелницата. Той внимателно завърза мулето си на сигурно място по-настрани, защото старото, заядливо животно притежаваше фаталната склонност да се боричка с наистина по-хубавите, но и по-неопитни и наивни коне и да ги хапе по тялото и по ушите. Често се стигаше до истинска битка, в която старият уличен разбойник Олд Блу побеждаваше. За да не се кара с надзирателите и кочияшите, Рурк трябваше да връзва ездитното си животно отдалечено на сигурно разстояние.
Рурк отвори вратата към помещението с фунията и се наслади на мириса на прясно отсечено дърво, докато очите му привикваха с тъмнината. Трупите още носеха следи от брадвите и въжата. На места, отразявайки слънчевите лъчи, те излъчваха тайнствена златистокафява светлина. Навсякъде тегнеше атмосфера, изпълнена с очакване.
Тъмна сянка премина по лицето на Рурк: дали Шана би сметнала и мелницата за опит от негова страна да се подмаже на Орлан Трейхърн.
Рурк тръгна към помещението с бойлера, премина между двете редици огромни железни казани и удари с пръчката си всеки от тях. Тези казани като гигантски слонове, издули дебели кореми над тухлените печки, сякаш чакаха в тях най-сетне да се размесят добре соковете, превръщайки се в гъста кафява меласа.
След това Рурк хвърли последен изпитателен поглед на пивоварното крило. Почти половината от пространството заемаха, от стена до стена, големите съдове, в които младите, зелени сокове, с добре подбрани добавки, щяха да ферментират, превръщайки се в пресен ром. Змии от тръби, боядисани в червено, се извиваха по стените и по тавана, докато накрая отвеждаха надолу, където осемдесетлитрови съдове щяха да поемат изстудения алкохол. Това беше бъдещото царство на майстора пивовар, който щеше да докаже изкуството си чрез магическото превъплъщение на захарната тръстика.
Местоположението на мелницата бе грижливо подбрано. Там, където бе разположена сега и чакаше да бъде пусната в действие, тя бе на достатъчно отдалечено място от селото, така че миризмата на ферментиращата меласа да не безпокои дори най-чувствителните носове. От друга страна, тя бе разположена на централно място сред платата, където растеше захарната тръстика. А под носещия под бяха избите, в които ромът щеше да отлежава. От близките извори бе докарана вода, горите наоколо предоставяха достатъчно дърва за горене. Всичко бе добре обмислено предварително.
Възбуждащото чувство за успех, което разтуптяваше сърцето му, наистина малко се поусмири, когато Рурк се сети колко много неща биха могли да попречат на работата на едно такова голямо и сложно съоръжение.
— Сега няма да мисля за това — каза си той. — Днешният ден ще подложи всичко на изпитание.
Тясна стълба водеше към помещенията под покрива. Рурк се изкачи нагоре и скоро се озова в един малък купол, където беше най-високата точка на мелницата. В разгара на реколтата оттук трябваше да наблюдават пристигащите и отпътуващи товари и да се ръководят кочияшите, така че да се избягват задръствания при пренасянето. От тази наблюдателница Рурк реши да изчака пристигането на екипажа на Трейхърн.
Към мелницата вече се движеше една дълга колона от карети, двуколки и каруци откъм селото и пристанището. Няколко от тях бяха предоставени на екипажа на фрегатата и бяха изпълнени от пъстрите им униформи. Откъм полята наближаваха пет товарни каруци, натоварени догоре със захарна тръстика. А близо до мелницата бе спряла друга кола, от която изскочиха двадесет работника, които трябваше за пръв път да задвижат мелницата. Надзирателят махна с ръка и извика на Рурк, Рурк отвърна на поздрава му, а после отново отправи поглед към пътя, който водеше към селото.
Между дърветата се появи откритата карета на Трейхърн. Рурк се спусна бързо по стълбата надолу, от купола през складовите помещения към входната врата. Когато разпозна до господаря на острова пъстро облечената фигура на Шана, той се изпълни с гордост, но лицето му помръкна, когато откри на седалката срещу нея английския благородник сър Гейлърд Билингсхъм. Рурк всъщност бе имал намерение да избърза към тях, за да ги поздрави с добре дошли, но сега се оттегли мълчалив и ядосан в сянката и наблюдаваше как длъгнестото конте помага с тъповата елегантност на неговата — на Рурк! — съпруга да слезе от колата. Ядът му се усили още повече, когато видя как сър Гейлърд забравя да отдръпне ръката си от тази на Шана. Това бе за него два пъти по-нетърпимо, понеже той самият нямаше право да я докосва на обществено място. Рурк нахлупи още по-ниско бялата си шапка и с кисела физиономия се облегна на стената на мелницата.
Тълпата вече бе значително нараснала, скупчена около каретата на Трейхърн, и сега господарят на острова със задоволство представяше на английския благородник арендаторите и другите първенци на малкото си владение. Шана приглаждаше тоалета си и търсеше с поглед Рурк. Най-сетне го видя в сянката на мелницата, усамотен, облегнат сърдито на стената. Шапката закриваше лицето, но едрата, стройна, мускулеста фигура й бе твърде добре позната. Бялата риза, отворена на врата, с набори по ръкавите, ярко се открояваше на почернялата му кожа. Кожата му бе вече потъмняла като на испанец, а тясно скроените му панталони само подчертаваха мускулестата му фигура. Шана се усмихна, потънала в мисли, и си представи радостта на шивача да може най-сетне да облече едно толкова красиво тяло, защото повечето мъже на острова, които имаха необходимите средства да си поръчат по-фини облекла по последна мода, бяха отдавна в тъй наречената зряла възраст. А Рурк притежаваше фигура и външност, които придаваха елегантен вид и на най-обикновената дреха, дори на прословутите къси панталони. И въпреки това Шана се подразни, че панталоните, които Рурк бе облякъл днес, бяха толкова тясно скроени и че той разхождаше така нехайно мъжествеността си пред кикотещото се и намигащо множество от влюбени до уши селски девойки.
Рурк видя Шана да остава за миг сама и прецени, че има шанс — той вече се опитваше да си пробие път през множеството към нея. Но бързината и навалицата се оказаха пагубни, защото той внезапно усети в ръцете си мекото тяло на жена, която едва не го събори.
— О, боже мой, мистър Рурк! — изхихика пискливият глас на Мили Хоукинс. — Вие наистина сте твърде необуздан за такова крехко създание като мен.
Рурк измърмори небрежно някакво извинение.
— Ах, Мили. Моля да ме извиниш, но бързам.
Мили обаче само засили хватката си и плътно го притисна към малките си гърди.
— Да, наистина виждам, скъпи ми Джон! — Раздразни го това, че така спокойно се разполага с малкото му име. И изведнъж гласът й му се стори така висок, сякаш я чуваше целият остров. — Изглежда, в последно време все бързате. Независимо коя е, оставете я да почака. Мога да ви предложа нещо не по-лошо! Ах, Джон, трябва само да ме погледнете и малко момиче като мен е вече напълно безпомощно и слабо!
Рурк се опита да отстрани пръстите на Мили от ризата си.
— Стига вече, Мили. Наистина нямам време.
— О — проплака тя и се облегна с цялата си тежест на него. — Сега пък си изкълчих и крака. Няма ли да ме заведете до колата ни, съкровище?
До тях се появи една едра сянка и се изправи насреща им — беше самата мисис Хоукинс с ръце на хълбоците.
— Ха — изпъхтя рибарската жена, — крака си изкълчила, виж ти! Ела, порочно създание! Да се хвърляш така на врата на мистър Рурк! Засрами се!
Рурк се позасмя, като видя жената на рибаря да повлича с яка ръка вироглавата си дъщеря, а само след няколко крачки Мили се отказа от куцукането. Но тогава той срещна ироничния поглед на Шана, отправен към него. Рурк много добре изтълкува изражението на лицето й и разпозна признаците на надвиснала буря. Той искаше веднага да избърза към нея, но за съжаление и този път не му се удаде, защото с поздрав на уста сега към него се бе насочил Орлан Трейхърн. Силната ръка на господаря на острова се отпусна на рамото му и го поведе обратно към мелницата.
С последен поглед през рамо Рурк тъкмо успя да зърне как сър Гейлърд отново ухажва Шана — хвана я за ръка, облегна се на рамото й и се зазяпа в корсажа й, като май дори пошепна нещо в ухото й.
— Е, мистър Рурк — подхвана Орлан Трейхърн, — настана време. Сега ще видим как функционира вашето чудо. Освен това не бива да оставяме всички тези добри хора, които са се събрали тук, да чакат прекалено дълго началото на празненството. Дъщеря ми сега ще пререже лентата и аз бих желал да споделите с нас този миг.
Рурк не можа да чуе какво още каза господарят на острова, защото зад него прозвуча сребърният смях на Шана, а това подейства на сърцето му като оцет в гърлото на умиращ от жажда.
Освещаването на мелницата започна с поздрав към крал Джордж, чашите хвръкнаха във въздуха, последваха нови наздравици, вече изглеждаше, че халбите с бира едва ли щяха да бъдат оставени на мира, когато Шана най-сетне бе доведена до високите порти, които заемаха фасадата на мелницата. Празничното настроение кипеше навсякъде. Общата радост в никакъв случай не бе отминала и душата на Шана, но доброто й настроение имаше и съвсем други причини, макар в началото дори тя самата да не бе съвсем наясно с тях. Но когато видя Рурк да стои до баща й, тя вече знаеше със сигурност. Тази мелница бе негово дело и тя изпитваше почти екзалтирана гордост от неговото постижение. Изведнъж в очите й проблесна влага и тя започна да се усмихва, за да прогони сълзите. Радостно смеейки се, тя преряза лентата, която придържаше огромното платно, и от платформата се изля пъстър водопад.
Ръцете на Рурк се оказаха до нейните, двамата заедно задвижиха тежката ключалка на портите, но заради огромното множество хора наоколо те с усилие избягваха съблазънта да докосват ръцете си. Погледите им се срещнаха за малко, после Рурк отстъпи назад, за да отвори масивните порти, и Шана знаеше, че се изчерви не само заради празничността на мига.
Когато портите вече бяха отворени, тълпата благоговейно втренчи поглед във високото складово помещение, което, както бе празно, напомняше почти катедрала. Гласовете стихнаха до почтително шушукане, когато един вик от мелничната порта прикова вниманието им. Два товарни впряга вече бяха разположени така, че задната им част надвисваше над фунията, през която захарната тръстика трябваше да падне надолу. Нов вик проряза въздуха, друг волски впряг се задвижи в кръг и задейства голямото зъбчато колело, което бе провесено над тях. То от своя страна задвижи огромно колело със спици, което завъртя една водоравна ос, стърчаща от сградата. Мъжът, който водеше воловете, даде знак на друг, който стоеше до съда под фунията, той се наведе напред и натисна един лост, последва глухо търкане и после валовете започнаха да се въртят с бавна, отмерена величавост. Последва шумен грохот и Шана усети, че в нея се надига чувство на радостно облекчение. Сърцето й щеше да се пръсне от блаженство и тя хем ликуваше, хем й се плачеше. Гласовете се усилиха, когато валовете поеха първата захарна тръстика. Сега любопитните зачакаха напрегнато да се задвижи отново лостът, който да спре движението. Грохотът и тътнежът замряха, валовете задържаха ход. На Шана й се стори, че настъпилата тишина трае цяла вечност. Тогава от мелницата прозвуча тропот и четири съда, пълни със сок, бяха извадени от съоръжението, за да могат да ги видят всички и да се дивят. Успехът беше страхотен. Това, което иначе отнемаше на двадесет мъже половин ден, сега бе осъществено за времето, за което човек изпива чаша чай. Викове „да живее“ излетяха от множеството, то заръкопляска, а сега се усмихна дори Рурк.
Но наистина не за дълго. Сър Гейлърд пристъпи напред, намести се между Рурк и Шана и хвана ръката й.
Тъй като мелницата беше нещо напълно ново за острова, на обитателите беше разрешено след първата демонстрация на начина й на действие да посетят вътрешността на съоръжението. Седмици наред населението на острова се бе питало за какво ще служи това чудовище, което растеше между хълмовете над тяхното селище. Но сега ги изпълни почтително изумление от мъдрата направа на това огромно начинание. Не малко от тях с подигравателен смях се тупаха по бедрата, когато им обясняваха, че само скоростта на подаване на захарната тръстика ограничава производителността на мелницата и че за в бъдеще мъчителното бъхтене, което продължаваше с месеци, ще приключва за две седмици.
— Ще ми разрешите ли да ви съпроводя при посещението във вътрешността, ваше високоблагородие? — попита сър Гейлърд. — Аз самият изпитвам любопитство да огледам това нещо. Ако то наистина е така гениално, както твърдят всички, този, който го е измислил, сигурно е англичанин.
Шана се усмихна развеселено. Това отново бе типично по английски. Щом нещо е хубаво, то непременно трябва да е английско.
— Нашият роб вече два пъти ми е показвал съоръжението, сър Гейлърд, но вашето предположение сигурно ще заинтересува добрия мистър Рурк. Защото той всъщност е от колониите, а не англичанин, както предположихте.
— Боже мой! Да не искате да кажете, че той е, който… — изумлението на сър Гейлърд бе истинско. Той арогантно се изсекна в носната си кърпа. — Е, да, но ако ме питате мен, пред това гадно питие винаги ще предпочета чаша хубаво вино. Това, което вашият роб тук е стъкмил, не може да достави удоволствие на един истински джентълмен.
Сър Гейлърд скръсти широките си ръце на гърба си и си придаде вид като да размишлява. Шана се усмихна учтиво.
— Баща ми ще се съобрази с вашето мнение. Но той от своя страна намира питието за изключително пивко.
— Може би господин баща ви ще прояви интерес към някоя по-добра инвестиция, мадам Бошан. По една случайност наскоро моето семейство наследи една корабна компания в Портсмут, много обещаваща наистина, между впрочем, със състоянието на баща ви…
И на това място галантният благородник допусна груба грешка и загуби благоволението на Шана като много други преди него. Естествено сър Гейлърд в този момент ни най-малко не подозираше какво крие презрителният ироничен поглед на Шана. Защото той току-що се бе възползвал от предимството на своя значителен ръст, за да надникне в корсажа й.
Но междувременно и Рурк бе забелязал къде благородникът непрекъснато разхожда погледите си и мигновено загуби проявяваната досега общителност. Побеснял от яд, той се опита да удави гнева си в една халба, пълна догоре, която изпразни на един дъх. Шана наблюдаваше това с почуда и му отправи въпросителен поглед, но сър Гейлърд отново застана между двамата и на всичкото отгоре я хвана за ръка, за да я отведе.
А на Рурк отново — в буквалния смисъл на думата — му вързаха ръцете, защото тъкмо в този момент Трейхърн здраво ги стисна и въодушевен порой от думи се изля върху Рурк, който естествено разбра само първото изречение.
— Е, захарната преса вече работи, скъпи ми мистър Рурк, затова сега ще обърнем мислите си към нашата дъскорезница. Кога мислите, че…
Самият Рурк по-късно вече не знаеше какво бе отговорил, в спомена му думите на Трейхърн се удавиха в гнева към сър Гейлърд, от когото вече се виждаше само гърбът.
Трейхърн го остави едва когато откъм господарската къща пристигна една колона конски впрягове, които караха няколко души от домашната прислуга, както и маси, съдове и кошници с най-подбрани ястия. Набързо бе подредена дълга трапеза, която скоро бе отрупана със съдове с бира и вино, изпускаща пара агнешки плешки, печено свинско, риба и всякакви птици, последвани от множество пикантни сосове. Междувременно островитянките сложиха на масите и каквото сами бяха приготвили. Шана насочи сър Гейлърд до масата, а той повдигна ръце, сякаш се предаваше.
— О, боже, какво изобилие на този малък остров! — изрече той. — Това почти достига количеството, което моето семейство обикновено има навика да взима със себе си за пикник у нас в Англия!
Сър Гейлърд погрешно изтълкува усмивката на Шана и изумените погледи на някои островитянки като потвърждение на думите си. Но във всеки случай Орлан Трейхърн, който тъкмо пристъпваше към тях, не пропусна да разпръсне с недвусмислени слова заблудата му.
— Но, скъпи ми сър Гейлърд! Та вие още нищо не сте опитали от това изящно пиршество. Защото иначе щяхте да се присъедините към мнението, че никъде по света един пикник не може да се сравни с това, което виждате тук.
Рурк бе последвал господаря и остави да му напълнят отново чашата, макар и без желание. Той наблюдаваше как гордо крачещият благородник непрекъснато си потупва челото с кърпичката и се надяваше, че няма да е далеч мигът, когато слънцето ще повали това конте. Във всеки случай сър Гейлърд насочи погледа си към други апетитни неща извън корсажа на Шана, тъй като господарят на острова бе наблизо.
— Ах, ето ви и вас, Джон Рурк!
Ралстон му направи знак с камшика си за езда и се изправи пред него. Рурк хвърли още един поглед към розовото петно — роклята на Шана — която проблясваше сред навалицата, и едва тогава обърна очи към проницателният поглед на Ралстон.
— Считам, че е препоръчително да пообуздаете малко желанията си, мистър Рурк, макар много добре да разбирам причината. — Ралстон повдигна острата си брадичка в посока към Шана. — Не забравяйте, че сте роб и не мислете, че ще можете да се издигнете над положението си, докато аз съм наблизо. Задачата ми винаги се е състояла в това да връщам от прага на Трейхърн сганта. Освен това ми се струва, че ви липсват занимания. Предлагам ви да се заемете отново със съоръжението за дестилация. Не намирате ли, че ще е голям позор, ако младите сокове попаднат в неподходящи ръце? А първата капка трябва наистина да е благородна.
— С ваше разрешение, сър — Рурк с усилие можа да се овладее, — майсторът пивовар контролираше полагането на всеки отделен камък и доказа прилежанието си. С оскъдните си познания в тази област не би ми подхождало да се поставям над неговата работа.
— Непрекъснато ми прави впечатление, мистър Рурк — начинът, по който произнесе обръщението, беше жива подигравка, — че в последно време много си позволявате. Подчинете се най-сетне на заповедта и да не ви виждам да се мотаете без работа, преди да сте свършили тази.
Една безкрайно дълга секунда погледите им бяха втренчени един в друг, после Рурк се отдалечи.
Когато гостите заеха местата на трапезата, Шана се озова до английския джентълмен. Тя се огледа учудено — чинията на Рурк бе изместена в края на масата, далеч от обичайното му място близо до Трейхърн, а блюдото му стоеше непокътнато. Не й убягна и самодоволната усмивка на устните на Ралстон.
Ралстон седна в средата на масата и хвърли доволен поглед към незаетото място на Рурк. Поне веднъж — помисли си той — Рурк се намира там, където му е мястото, и си върши работата, за да могат тези, които стоят над него, да са спокойни. Когато вдигна очи, срещна мрачния поглед на Шана, вперен в него.
Той бързо се зае пак с ястията си и дори не забеляза, че това в никакъв случай не беше обикновената английска храна, която той в друг случай предпочиташе.
Странно бе преминал денят на Рурк. Той бе изживял триумфа си по време на увенчаното с успех освещаване на мелницата, за да се устреми после в поредица от зашеметяващи скокове към дъното. Но тази най-ниска точка бе достигната едва по-късно вечерта, когато Рурк стана свидетел на един разговор между госпожа Хоукинс и мистър Маклерд, в който двамата добродушни хорица обсъждаха предимствата на една женитба на Шана с английския благородник. Рурк се заслуша за известно време, преди да се отвърне отвратен — но само за да стане малко по-късно неволен слушател на това, как Трейхърн се изказваше за преимуществата на евентуален зет с аристократично потекло. Сър Гейлърд междувременно бе заповядал част от багажа, с който пътуваше, да бъде внесен в господарския дом, докато останалата част трябваше да отплува с фрегатата за Ричмънд и да чака там неговото пристигане — заедно с Трейхърнови.
Рурк стана неспокоен: бяха създадени предпоставките за предложение за женитба от тъповатия благородник. Когато Рурк изпразни дванадесетата си халба, беше стигнал дотам, че си втълпи унило, че дори самата Шана не е зле настроена към благородника, щом през целия следобед му бе засвидетелствала благосклонността си.
Без да се сбогува, Рурк взе една пълна бутилка от масата, потърси си мулето и го яхна надолу по хълма.
Шана бе и остана в центъра на вниманието на всичко. Корабните офицери непрекъснато й правеха комплименти и — напълно разбираемо след дългите седмици в морето — не можеха да се откъснат от благоуханната й близост. Музиканти се качиха на подиума и засвириха. Един офицер отведе Шана да танцува, другите я канеха един след друг. И тъй като Шана винаги много бе обичала танците, вечерта наистина я развесели… И въпреки това странният дисонанс в душата й не изчезваше, и учудена от собственото си лошо настроение, тя започна постепенно да намира вечерта за непоносима скучна. Грациозната усмивка не слезе от лицето й, но тя се почувства почти облекчена, когато баща й най-сетне предложи да оставят жителите на острова да се веселят необезпокоявано и да се върнат вкъщи. Щом пристигнаха, Шана се извини на сър Гейлърд и по най-бързия начин си отиде в покоите.
Седнал в креслото с чаша в ръка, Рурк изведнъж се събуди. Той напразно търсеше причината за това. Нямаше нищо — само мазния черен ром или пък нещо друго бе оставило горчив вкус в устата му.
С един-единствен удар часовникът зад гърба му обяви началото на първия час сред полунощ. Рурк пристъпи към прозореца и се втренчи в поляната пред къщата. Олд Блу, старото муле, си спеше мирно под навеса. Рурк си съблече ризата през глава, изплакна си лошия вкус от устата и тъй като не му хрумна нищо друго, изми потта от празничния ден, който бе завършил за него така непразнично, и накрая си избръсна и брадата. Тогава обу старите къси панталони и излезе на верандата, за да се понаслаждава на хладината на нощта. Беше му малко замаяна главата наистина, сякаш ромът все още действаше в него, но той се чувстваше добре в кожата си.
Там, където луната проникваше през короните на дърветата, светлината й хвърляше призрачен отблясък в хладната, но заредена със странно напрежение нощ. Рурк слезе от верандата, тревата под краката му беше влажна. Господарският дом, чиято огромна тъмна сянка се виждаше между по-тъничките дървета, го привличаше като магия. Там отдавна вече бяха изгасени всички светлини.
Изведнъж пред него в нощта се изпречи една широка сянка, която му се стори някак позната. Рурк полипа с ръка дънера и разпозна дървото, което растеше под балкона на Шана. Облегнат на старото дърво, Рурк се загледа в отворените прозорци горе и сетивата му се впуснаха в пътешествие, докато стигнаха до една сцена, в която Шана спеше до безформения английски благородник. Тази представа бе изключително противна, Рурк бързо я отпъди от съзнанието си. Фантазията му потърси спомена от една нощ, в която Рурк бе наблюдавал с много обич спящата Шана. Златно-медната й коса се изливаше във весели струи по копринените възглавници и обрамчваше така благородно лицето й, че вече не можеше да се каже дали портретът или рамката му предизвикват по-голямо удоволствие. Последва споменът за една картина в неговата къща, когато тя коленичи гола над него и гърдите й галеха гръдта му, докато той почти умираше от блаженство. Огънят в хълбоците му лумваше все по-нависоко — а той стоеше под балкона на Шана с вдигнати към решетката ръце.
Шана се бе оставила да я носи едно леко вълнуващо се море, изпълнено със спомени, ръцете й без усилие разделяха с широк размах проблясващата в тюркоазени отблясъци вода. Страх нарастваше в нея, защото никъде не се виждаше суша, дори не обагрени в зелено облаци, които биха предвещавали ивица бряг. Но после страхът й изчезна. Златните, потъмнели от слънцето ръце на един мъж се движеха до нея със същия ритъм като нейните. Тогава мъжът вдигна глава над вълните, бели зъби блеснаха в една усмивка, която омагьоса плувкинята. Устните му се движеха, за да изрекат едно заклинание, за което не достигаха думи, после той се изправи от водата, мускулите на гърба му се напрегнаха и той потъна във вълните. Приемайки радостно играта му, тя го последва в дълбините, където светлината се превърна в наситено зелено и безкрайни нишки от морска трева се обвиха около тях, когато се срещнаха за една целувка, която не искаше да свърши. Нищо не я принуждаваше да диша. Бяха две морски същества в нирваната на океана и потъваха все по-надолу и по-надълбоко. Тя изведнъж се озова сама.
В гигантски размери над нея отново се появи ликът на Рурк, той се приближаваше все повече, но тя не можеше да го докосне. Шана примигна, тръсна глава, опита се да прогони представата. И изведнъж осъзна, че беше будна и че той действително беше тук, ръцете му, опрени отляво и отдясно на нея, трепереха под собственото му тегло, устните му бяха над нейните и гласът му, тих и мек, произнасяше като малко момче, което моли за подарък: Шана… обичайте ме… Шана!
С потиснат вик на радостен поздрав тя обгърна ръце около него, привлече го надолу към себе си, а сърцето й изтласкваше по всички нишки на съществото й горещо блаженство. Бе сякаш хиляди трепкащи звезди се претапяха в едно едничко слънце. И голият глад ги тласкаше към сладкия, див вихър на ураган. Шана се изви срещу му, разтвори бедра, посрещна дълбоките му тласъци с цялата енергия на тръпнещото си тяло, вече нищо не я задържаше. Те бяха едно цяло, принадлежаха си, притежаваха се, подаряваха и взимаха.
Лежаха още дълго, плътно притиснати един към друг. Шана се чувстваше на топло и сигурна в обятията му, познаваше вече тайнствения мир, който не съществуваше никъде другаде. Нямаше срам, нямаше чувство за вина, ни най-малка следа от съжаление, че отново е била слаба. В спомените й лек ветрец открехваше листовете, които — отдавна, много отдавна — един свещеник бе изписал в малка селска църквица. Дълъг и траен брак, беше произнесъл той. Кой знае защо, тези думи вече не й внушаваха страх.
Шана въздъхна ощастливена и целуна Рурк по шията там, където преди това бе сгушила лицето си. Бавните удари на сърцето му приспаха дори и най-спокойните й мисли и тя постепенно потъна в съня, намерила заслон в обятията му.
Едва когато Рурк се опита да се освободи от нея, вече в абаносово черната тъмнина, която предхожда зазоряването, тя се събуди отново.
— Мислех, че спите — прошепна той.
— И наистина спях, преди да помръднете — каза тя, въздъхна меланхолично. — Толкова бързо идва утрото.
— Да, сърце мое, прекалено бързо — като ранимо птиче тя бе примряла в топлината му, а от страх, че би могла да му избяга, той не смееше да помръдне.
Шана запали свещта на нощната масичка, след това клекна и му се усмихна, като див планински поток вълните на косата й се спускаха по прелестното й голо тяло.
— Боже мой! — простена Рурк. — Каква вещица сте! Приказно хубава, приказно сладка вещица!
Ръката му отмести къдриците, които лежаха на розовата й гръд. Тя се засмя, изправи се на колене, щастливи искри просветнаха в очите й. Обхвана с ръце врата му и се остави да падне върху му с игриво безгрижие.
— Вещица съм била? Сър, първо взимате най-скъпото ми и после ме оскърбявате! Така ли сте запазили монетите си, разхождайки вашата мъжественост по къщите за развлечение, викайки после: „Измамиха ме! Измама! Измама!“
Малките й бели ръце хапеха ушите му, обърна го по гръб и вдигна ръка, сякаш го заплашваше.
— Милост, господарке — умоляваше я Рурк, правейки се на ужасен, — милост, вече бях жестоко използван тази нощ!
— Жестоко използван! — възкликна Шана. — О, какъв шегобиец! Скоро ще разберете какво значи да се претрепеш от работа! Ще ви изтръгна непостоянното сърце от гърдите — тя подръпна космите по гърдите му, така че той изкриви лице — и ще нахраня с него морските раци. Мен наричате вещица, а малката Мили е сладка и дащна, нали? Как смеете! Давам ви дума, че скоро ще тъгувате не само по сърцето си!
Странна, сериозна нотка прозвуча в шеговитите й думи. Рурк я погледна въпросително, но тя само се изкикоти и се взря в него така всепоглъщащо, че в спящия му досега член лумнаха нови пламъци. От този нечут, но не и незабелязан отговор Шана бе напълно задоволена и отново клекна.
— Вие сте дързък звяр, Шана Бошан. Достатъчно дързък, за да можете да опитомите един дракон!
Рурк протегна към нея пръст и описа с него една линия по пълните, издути заоблености на гърдите й, опита се да чете в очите й, видя ги да потъмняват и да се овлажняват като две бездънни езера. Меката уста на Шана се отвори сластно, тя легна върху му, целуна чакащите му устни, пробуди езика му със своя.
Изправена на ръцете, с които бе обвила шията му, тя плъзна копринената си плът върху неговата и отново времето спря, макар на хоризонта небето вече да започваше да просветва в тъмносиньо.
С игрива мелодия на уста Шана почти хвърчеше надолу по стълбите към партера за закуска. Берта, старата икономка, дълго гледа втренчено след нея, клатейки глава. Доста рядко се случваше дъщерята да е станала преди бащата, а така благоразположена не бяха я виждали отдавна. От думите й бликаше сребърен смях, когато помоли Джейсън да отвори на роба Джон Рурк вратите на дома. Лъчист като слънцето на утринното небе се смееше ликът й и преливаща от любезност, тя поздрави Джон Рурк с реверанс.
— Ловът на вещици, изглежда, не ви се е отразил зле, мистър Рурк — възкликна тя. — Никакви белези? Никакви рани? Казват, че вещиците имали остри нокти!
— Нищо не се вижда — засмя се Рурк и внимателно заоглежда ноктите на пръстите й. — Мисля, че само едно парченце кожа е останало под ноктите й.
Шана отдръпна ръка.
— Говорите нелепости, сър. Не мога да си спомня…
— Трябва ли да ви издам какво нашепвахте в тъмното? — промълви той, наведен над ухото й.
— Нищо не съм казала — започна тя да се отбранява. Но бе обезпокоена. Бяха ли я издали мислите й? Беше ли изрекла нежелани думи?
— Въздишахте в съня си: Рурк! Рурк…
Изведнъж Шана повиши глас.
— Елате насам, мистър Рурк! Мисля, че чувам вече татко да минава през салона. А и мистър Ралстон трябва да се появи всеки момент. Няма да се налага да чакате дълго.
Сър Гейлърд ставаше късно и се появи едва когато Рурк и господарят на острова вече бяха тръгнали към предвидената за дъскорезница строителна площадка. И тъй като и Шана се отдалечи веднага с хладен поздрав, на благородника му остана само компанията на Ралстон.
— Приятен ден е днес — забеляза сър Гейлърд, взимайки щипка емфие и кихайки веднага след това в кърпичката си. — Би трябвало да поканя вдовицата Бошан на малък излет. Мога да си представя, че добрата дама би оценила компанията на един джентълмен след дългите месеци на вдовство. Между впрочем, изключително чаровна жена. Трябва да призная, че съм напълно пленен от сладкото личице.
Ралстон затвори книгата си и погледна замислено благородника. Тогава в тъмното му око светна един пронизителен поглед.
— С ваше разрешение, сър, бих си позволил да ви предложа да проявите малко повече предпазливост. Имам удоволствието да познавам мадам Бошан още от детските й години. Тя, изглежда, изпитва вродено отвращение към мъже, които я ухажват. Наистина и аз самият се числя към тези, към които тя питае неприязън, но мога да ви предупредя.
Гейлърд потупваше оросената си от пот горна устна.
— Как си въобразявате, че бихте могли да ми помогнете, добри ми човече, в нещо, в което сам не можете да си помогнете?
На тънките устни на Ралстон почти им се отдаде да се усмихнат.
— Ако приемем, че благодарение на моите съвети ви се отдаде да заведете вдовицата в брачното пристанище — ще сте готов ли да разделите с мен зестрата й?
Ралстон бе отгатнал правилно. Гейлърд бе извънредно заинтересован от сделка, която би могла да възвърне на него и на обеднялото му семейство благополучието. Благородникът много добре бе запознат с размера на състоянието на Трейхърн и бе твърдо решен да опита да улови част от него — било посредством женитба с красивата вдовица, било чрез сделки с господаря на острова. Наследената компания бе изцяло на червено и бе необходимо внушително състояние, за да бъде изправена отново на крака. Ако успееше да накара Трейхърн да си развърже кесията, спокойно можеше да подели зестрата с посредника.
— Джентълменска дума — каза сър Гейлърд и подаде ръка. Ралстон я пое.
— Първо трябва да убедите господаря на острова колко важно е вашето положение в двора и въобще да му направите впечатление с доброто си име — напътстваше Ралстон кандидат-жениха. — Но ви предупреждавам, че дори само да се усъмни мадам Бошан, че аз ви съветвам, всичко е загубено. Тогава няма да ви помогне дори това да успеете да убедите господаря на острова в достойнствата си. Значи внимавайте, приятелю. Изисква се крайна предпазливост, за да се ухажва вдовицата Бошан.
(обратно)ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Двойка морски орли бе свила гнездо в стръмните скали на източното крайбрежие. Шана често бе наблюдавала великолепните грабливи птици, когато се оставяха ветровете да ги носят високо над пенливия прибой, широко разперили криле. И заедно с тях и душата й се издигаше високо във въздуха.
И днес на Шана й се струваше, че са й поникнали криле, така радостна бе тя. Отново можеше да е сигурна, че не очаква нежелано майчинство. Все още сетивата й тръпнеха от удоволствието на свидни спомени — как се бе възкачил от абаносовата дълбина на нощта при нея, как всяка мисъл за утре бе потънала във водовъртежа на настоящето. Шана си въобразяваше, че е на сигурно място във въздушния си замък от блаженство, живееше миг за миг, в единение с пищната природа наоколо. И за разлика от предишните дни тя не считаше вече за обезпокоителна увереността, че вина за нейното състояние на омая е ежедневната поява на Рурк в господарския дом. И като роза под топлите лъчи на слънцето тя разцъфваше под пълния с обич блясък в очите му.
Бе изминала почти цяла седмица, откакто Рурк бе прекарал нощта с нея в спалнята й. Тогава едно сияйно утро бе увенчало любовната нощ. Днес денят бе започнал с надвесени тъмни облаци и сега Шана стоеше на балкона и гледаше към чудовищата, които поглъщаха слънчевата светлина и се разполагаха злобно над хълмовете.
В този миг силно, ядно цвилене раздра въздуха, Шана се стресна и погледна към пътя, който водеше покрай господарската къща. Долу имаше няколко мъже, които се бореха с непокорен кон. Той се възправяше пред тях и удряше наоколо с предните си копита, къдрави следи от камшик личаха по бляскавата му червеникава кожа. В Шана се надигна възмущение, докато гледаше как едно прекрасно животно бива така наказвано с бой.
Непознат глас изрева:
— Не става така, хора! Малко ли е тормозен този кон?
Шана позна, че тези мъже бяха моряци.
— Хей, вие долу — извика тя и пристъпи към тях по верандата, — какво е това? Толкова ли сте глупави? Не можете ли да разпознаете едно ценно животно?
Шана се спусна като ураган по стълбището, златните й къдри подскачаха възмутено и тя забърза към четиримата мъже с яден поглед в очите.
Шана погали копринения нос на кобилата, мърморейки успокоително, и животното постепенно доверчиво се усмири. Моряците гледаха изумени: през цялото време по пътя от селото до господарския дом те трябваше да бият животното, за да върви напред.
Един едър мъж с бакенбарди, не в обичайното моряшко облекло, а в богато бродиран жакет, пристъпи напред и обясни извинително:
— По пътя за колониите насам духаха ураганни ветрове и така блъскаха кораба ни, че животното се удряше насам-натам в дъсчената си преградка, която построихме за него на кораба. Смея да ви уверя, че конят не е тормозен, мадам.
Шана погледна изпитателно мъжа и счете, че той говори истината.
— Как се казвате, сър — попита тя, — и защо водите кобилата?
— Името ми е Робъртс, капитан Робъртс — поклони се той, — от Вирджиния къмпани. Капитан Бошан ми възложи да предам коня на милостивия мистър Трейхърн или на неговата дъщеря като благодарност за проявеното към него гостоприемство. С мадам Бошан ли имам честта?
Шана кимна.
Капитанът извади от жакета си едно запечатано писмо и го подаде на Шана.
— В такъв случай това е за вас, мадам, от капитан Бошан.
Шана превъртя писмото в ръка и завладяна от щедростта на подаръка, спря поглед на фино източеното Б на печата. Тя бе познавачка на коне, широката, благородно оформена глава на животното, големите, изразителни очи и грациозната извивка на шията издаваха арабска кръв и това се потвърди, докато Шана четеше писмото, с което капитанът бе очертал родословното му дърво. Кобилата бе също така ценна като Атила и сигурно би родила чудесни кончета от него.
Писмото изразяваше и предварителна радост във връзка с посещението на двамата Трейхърн в колониите, както и надежда, че нищо непредвидено няма да попречи на пътуването. Есента обещавала да бъде хубава.
Капитан Робъртс изтълкува погрешно замисленото мълчание на Шана като безмълвен упрек.
— Нямахме на борда никой, който да се грижи за животното — опита се той да обясни, сочейки раните.
— Добре, добре — отвърна Шана. — На нашия остров има един човек, който има лека ръка за подобни неща.
Едно малко момче на около десет години, което досега бе стояло на сигурно разстояние от необузданата кобила, сега проговори. Момченцето се мъчеше да освободи едната си ръка от кожена бохча. Сега то подръпна капитана за дрехата.
— Какво да правя с това, сър? — попита то.
— Мадам — обърна се капитанът отново към Шана, — да знаете случайно къде момчето може да намери някой си мистър Рурк? Този вързоп е за него. Може ли да му се изпрати вкъщи?
Шана посочи зад гърба си.
— Една пътека край господарската къща води в гората. Там има няколко къщи, последната е на мистър Рурк.
Мъжете тръгнаха, а момчето пое с товара си по пътеката. Шана влюбено потърка буза в муцуната на кобилата.
— Значи Бошан те е кръстил Джезабел? — промълви Шана радостно. — И сигурно много ще изкушиш моя Атила, защото на целия остров няма нито една кобила, която да е поне наполовина така красива като теб. Но първо трябва да повикам Рурк да те излекува, а не искам да те поверя на някой друг. Рурк е моят дракон, трябва да ти кажа, че той си има начин да се отнася към една лейди. Сигурна съм, че ще го обикнеш.
Малко по-късно Шана посети бакалията и попита мистър Маклерд къде може да намери Рурк. Но бакалинът само сви рамене.
— Нямам представа, момиче. Беше тук рано сутринта, за да поръча някои неща, но оттогава не съм го виждал. Търсихте ли го вече при дъскорезницата?
Но и на строителната площадка Шана не го намери.
— Като че ли го повикаха в пивоварната. И там никой не знаеше къде е отишъл.
В късния следобед Шана най-сетне се отказа от търсенето.
Когато влезе в господарския дом, тя чу баща си да дискутира със сър Гейлърд сделката с корабите. Тя се опита да се прокрадне на пръсти през антрето, но още скърцането на входната врата я бе издало, сър Гейлърд вече бързаше да я поздрави. Шана прокле вътрешно лошия си късмет, усмихна се с мъка и се остави благородникът да я придружи до салона. Това бе най-скучната вечер в живота й, защото сър Гейлърд очевидно не можеше да води разговор за нищо друго, освен за аристократичния си произход и дори си позволи да намекне на стария Трейхърн какъв блясък би могло да хвърли върху неговото богатство името му. Едва доста след вечерята Шана се оттегли в стаята си, където веднага нареди да й приготвят ваната.
Лежейки уютно в изпускащата пара ароматна вода, Шана се облегна на високата стена на порцелановата вана. Колко рядко се случваше да измине цял ден, без да е видяла и следа от присъствието на Рурк. Денят й изглеждаше някак си недовършен. Копринените завеси зад нея леко шумоляха от вечерния вятър. Беше мека, прохладна нощ, а омайният дъх на жасмин се разнасяше в нощта, в далечината една дървесна жаба изпълняваше концерта на нощните звуци. Стенният часовник отмери с изящен звън десет вечерта — и с последния удар започна нова мелодия, която Шана никога досега е бе чувала в покоите си.
Тя разтвори широки очи и веднага съзря произхода на чудната музика. Непосредствено до нея на масичката стоеше един доста голям часовник-латерна, а в креслото до него се бе изтегнал небрежно Рурк с изпънати напред крака, кръстосани в глезените, чаровна усмивка играеше по устните му.
Шана се изправи във ваната и се втренчи в Рурк. Веднага се виждаше, че той се бе разположил доста уютно в спалнята й. Шапката му лежеше на леглото й, ризата му бе до нея, той бе облечен само с късо отрязаните си панталони. Той й кимна в приятелски поздрави.
— Добър вечер, любов моя, а и много благодаря! — Погледът му се плъзна по блестящите й от водата гърди.
— Нямате и капчица благоприличие — развика се Шана посред звъна на мелодията. Но после, под спокойния му поглед, тя се опомни и продължи не толкова грубо и представяйки се за умерено ядосана, — прониквате просто така в най-интимното място на една дама и най-непристойно я подслушвате, когато тя се къпе.
Рурк се усмихна в изключително добро настроение.
— Просто упражнявам брачните си права, Шана. И без това в това отношение съм доста грубо ощетен, тъй като извънредно рядко ми се предлага тази възможност. На други съпрузи им е разрешено всяка нощ да съзерцават повереното им съкровище, докато аз трябва да живея през по-голямата част от времето със спомени, а дори и тогава трябва строго да обуздавам желанията си, защото само рядко ми се разрешава да намеря избавление от плътските си мъки.
— Какви глупости приказвате, Рурк! — Шана се изтърка доста бавно с гъбата и не пропусна да види, че очите му следяха всяко движение на ръката й. — Не се ли показах крайно толерантна по отношение на вашите настроения?
Тя се облегна във ваната, повдигна ръце, така че водни поточета потекоха надолу по тях и после по кръглите й гърди. Той поглъщаше с поглед всяко движение, а очите му изгаряха кожата й, където и да спираха по нея. Шана посегна дяволито към кърпата и се прикри от погледа му, знаейки много добре, че достатъчно е възбудила апетита му.
— Сигурно имате доста основателна причина да посмеете да влезете в покоите ми по това време, мистър Рурк Бошан — каза тя, докато попиваше водата от едното си рамо с края на кърпата.
Той посочи часовника-латерна.
— Донесох ви подарък.
Шана се усмихна целомъдрено.
— Много благодаря, Рурк. От колониите ли е?
— Бях помолил капитан Бошан за тази услуга — да го купи и да ми го изпрати. Харесва ли ви?
Шана се заслуша, после позна мелодията. Беше песента, която бе чула на кораба „Маргарита“.
— Ммм — изръмжа тя. — Много ми харесва. — После с невинен поглед добави: — И нямахте никаква друга причина?
По лицето му се плъзна бавно подстрекателска усмивка, очите му вече я обладаваха.
— Чух, че сте ме търсили из целия остров и не можах да намеря никаква причина за такова настоятелно дирене — освен една-едничка — усмивката разкри блестящите му зъби. — И така, побързах за насам, въпреки късния час, за да ви уверя, че нямам намерение да бягам от радостта на бащинството.
За един миг тя продължи да се подсушава, едва тогава отгатна напълно какво той бе казал току-що.
— Подлец! Отровен дракон! — изкрещя тя. — Надут глупак! — ръката й търсеше нещо във водата. — Наистина ли мислите, че ако беше така, щях да обиколя целия остров?
Капещата гъба беше готова за хвърляне в ръката й.
— Охо — заплаши я Рурк, иронично усмихнат и с вдигнат показалец, — внимавайте, Шана. Хергъс сигурно не би се зарадвала, ако правите щуротии с гъбата.
— Ах — разочаровано простена Шана и натисна обратно гъбата във водата, сякаш искаше да я удави.
Кърпата падаше от нея и когато Шана погледна нагоре, видя, че Рурк я дърпаше. Тя я задържа, вкопчи се в нея, но силите й не бяха достатъчни, скоро тя имаше на разположение само ръцете си, за да прикрие гърди. Сега Рурк стоеше пред нея, фигурата му се извисяваше нависоко, едър и силен като бронзов, полугол дивак. В стаята цареше тишина, латерната отдавна бе допяла мелодията си, чуваше се само тиктакането на стенния часовник. Шана се бе втренчила омагьосана в играта на сенките и светлината от свещта, които се стрелкаха по неговото тяло, погледът й бавно се разхождаше по жилите му, изопнати по ръцете му като корабни въжета. Рурк се наведе, опря лакти на ваната, пръстите му се плъзнаха във водата, а желанието ясно се четеше в погледа му. Показалецът му проникна в дълбокото пристанище между гърдите й, поглади бреговете и се изкачи нагоре към сушата на раменете и тънката й бяла шия. Гласът му се сниши до дрезгав шепот:
— Вечно ли трябва да се боря за вас, Шана, сякаш сте недокоснато, девствено дете! Вечно да събарям зидовете на крепостта ви камък по камък, докато се отдадете на това, което е неизбежно? Първо пазите така вярно положението си на вдовица, а после ми се отдавате с такава страст, че ме разкъсвате до мозъка на костите ми. Не ви разбирам.
Шана почти започваше да трепери под докосването на връхчетата на пръстите му, нервите й трептяха и се изопваха, сякаш жадуваше той да я вземе в ръце, устните й се полуотвориха, дъхът й се учести, очите й се притвориха, лицето му се навеждаше все по-близо, с всеки бушуващ удар на сърцето тя се надяваше, че се доближава до целувката му. Тогава той потопи пръст във водата, допря го на върха на носа й и остави там капка вода.
Рурк се изправи, отдръпна се крачка назад и тихо се засмя на удивлението, което сега покриваше лицето й. Шана се изправи във ваната, издаде напред долната си устна и си издуха водната капка от носа.
— Вие сте чудовище, Рурк Бошан.
— Точно така, сърце мое, чудовище съм.
— Дракон! И то от най-противните!
— Точно така, сърце мое, дракон съм.
Шана го погледна, носле на устните й се появи усмивка.
— А аз съм вещица!
— Точно така, сърце мое, вещица си.
— И един ден ще ви изтръгна сърцето от плътта!
— Това, сърце мое, вече отдавна сте сторили.
Шана сведе поглед, объркана и засрамена.
— Елате, вещице! Излезте от вашия казан! — тих смях прозвуча в пошепнатите му думи.
Той й подаде кърпата и я чакаше до ваната. Под неговия мил поглед Шана се изправи и плътно уви кърпата около тялото си. Той й подаде ръка, за да й помогне да излезе от ваната. После я последва до масата за фризиране, възхищавайки се на нежната извивка на хълбоците й под кърпата.
— А защо ме търсехте, любима моя? — попита той, когато погледите им се срещнаха в огледалото, докато тя си вмесваше косата.
Изведнъж Шана пак се сети за кобилата. Тя се обърна възбудено към Рурк и го хвана за ръката.
— Рурк, представете си, капитан Бошан ми направи един невероятен подарък: една прекрасна кобила, но при прекосяването на океана се е наранила и сега се нуждае спешно от грижи.
— Наранена?
— Капитан Робъртс каза, че имало буря, кобилата се блъскала в стените на преградката си. Вече заповядах на коняря да направи каквото е по силите му, докато дойдете. Моля ви, Рурк, нали ще я излекувате? Заради мен, много ви моля.
Рурк я погали със свободната си ръка по златните къдри, мек и любвеобилен бе погледът му.
— Наистина ли ви харесва толкова?
— О, да, Рурк, даже много.
— Ще направя каквото мога — усмихна се той. — Знаете, че съм ваш предан слуга.
Шана отблъсна ръката му и отново се обърна към огледалото.
— А ако бяхте свободен? — попита тя. — И тогава ли щяхте да кажете да, или не? Нямаше ли отдавна вече да сте си отишли, за да потърсите другаде щастието си?
— Какви съкровища на този свят биха могли да ме отделят от вас? — каза той на шега и си играеше с една къдрица. — Кой би могъл да ми втълпи да ви оставя? Не знаете ли, че ви обичам? Вие сте моето съкровище, единственото по рода си бижу на моето желание.
Шана се нацупи и разтърси ядно гърди.
— Шегувате се, Рурк? А аз искам да чуя истината.
— Истината, милейди? — Рурк направи реверанс пред огледалното й отражение. — Милейди би трябвало да си припомни сама изречената пред олтара клетва. Аз съм женен за вас, докато смъртта ни раздели.
С един жест на ръката си Шана отмести назад златистите си къдри, скочи и закрачи из стаята. Тя добре осъзнаваше как полуголото й тяло въздейства на неговите сетива, платнената кърпа едва покриваше гърдите й, но издаваше цялата великолепна дължина на бедрата й. Бавно и подобно на котка, с грациозни и гъвкави жестове тя се движеше из стаята, когато го жегна с жлъчна ирония за безсрамието, с което й напомни за нейната брачна клетва.
— Как отново и отново ви доставя удоволствие да ме наранявате за тази постъпка? Как отново и отново ви се нрави да се разполагате с нагла усмивка в покоите ми, сякаш притежавате бог знае какво на този свят освен този глупав набедреник, с който така самохвално се надувате.
— Ако аз съм бедняк, мадам, то тогава вие фактически сте съпруга на бедняк — предостави й той материал за размисъл, смеейки се с прикрито удоволствие.
— Вие сте един развратен похотливец, който използва всеки прозрачен претекст, за да се вмъкне в спалнята ми — отвърна яростна Шана, — а за да не разтръбите навсякъде тайната ми, трябва да ви се подлагам, за да ви затворя устата. Има нарицателно за такива като вас, сър — мошеник! Човек, който причинява такова нещо на една лейди, не заслужава въжето, на което го бесят.
— Мадам, трябва да призная, че за мен всеки претекст да ви посетя е добър. Но чак пък похотлив развратник! Животът ми в последно време би могъл по-скоро да се сравни с този на монах.
— Ха — извика Шана, когато той се опита да я докосне. Тя избяга зад шезлонга, направи му подигравателен жест пред носа си, а в погледа й искреше кокетност на вещица. Но Рурк скочи небрежно в шезлонга и Шана трябваше да избяга зад мраморната масичка, без да е съвсем сигурна в надеждността на закрилата, която тя й предоставяше.
— Рурк, обуздайте се — предупреди го тя и се постара да придаде на гласа си нотка на строгост. — Искам да си изясним това веднъж завинаги.
— О, да, ще си го изясним — увери я той, хвана масичката за плота и я отмести.
Стената сложи край на отстъплението й, Шана трескаво се оглеждаше наоколо. Вляво бе леглото, а то със сигурност не бе надеждно убежище. Вдясно бяха разположени зад копринените завеси отворените врати към балкона.
Ръката на Рурк бе бърза и хвана горния ъгъл на кърпата, тогава в лицето му литнаха завесите и той остана с празната кърпа в ръка. Той се заля в смях, като си представи Шана гола на балкона. Тогава забеляза едно леко, бегло движение на завесата в другия край на стаята; той се разположи внимателно там, за да хване Шана. Но едва що заел мястото си, копринените завеси буйно се издуха на мястото, където бе стоял до преди миг. Проблесна гола кожа, Шана скочи върху леглото, претърколи се през него и вече бе от другата му страна — с нощница в ръка. Като светкавица тя изпъна ръце нагоре и спусна нощницата по тялото си, късото бюстие се запря на гърдите й, но тя го смъкна с едно бързо движение надолу; но наистина нощницата не падна много по-надолу, защото ръката на Рурк, положена на талията й, препречи пътя на одеждата. Той притисна голите й хълбоци към себе си и я остави да почувства нарастващата му мъжественост. И като от внезапен полъх на вятъра и у него, и у нея изведнъж бе отвяна всяка игривост. Горещо се преплетоха погледите им, сърцата им биеха лудо. Ръцете на Шана обгърнаха врата на Рурк, той се наведе към нея и устните им споиха телата им в едно под прехвърчащата искра на разяждащата ги страст. Времето спря, една секунда вечност се въртеше в кръг — докато се пръсна като кристална чаша, когато изведнъж проехтя силно тропане на врата.
— Шана — гласът на Орлан Трейхърн достигна меко до тях, — будна ли сте, дете мое?
Гласът на Шана бе спаднал и дрезгав, като събудена от дълбок сън.
— Един момент, татко.
Тя се отдръпна ужасена от Рурк, трескаво обходи с поглед стаята, за да открие някакъв изход от клонката. Рурк положи ръка на рамото й, посочи с другата леглото и я пъхна в него. Когато Шана се обърна отново към него, той вече бе изчезнал като полъх на вятъра, безшумно, само завесите леко помръдваха. Шана седна в леглото и вдигна чаршафите до брадичката си.
— Влезте, татко — извика тя.
Когато вече чуваше стъпките на баща си в салона, ужасеният й поглед попадна на шапката и ризата на Рурк в края на леглото й. Тя бързо придърпа и двете под чаршафа, а когато господарят на острова влезе в спалнята й, дъщеря му лежеше целомъдрено покрита с чаршафите до брадичката и мигаше насреща му.
— Добър вечер, дете мое! — Той се постара да придаде на иначе грубия си глас нежна нотка. — Надявам се, че не ви преча.
— В никакъв случай, татко — прозя се тя, все още треперейки, и после каза, без да лъже ни най-малко: — Още не бях заспала.
Старият Трейхърн изпъна чаршафите на края на леглото и разположи там пълното си тяло. Шана се отмести и му направи място. Трейхърн си взе грозде от фруктиерата на нощната масичка и известно време дъвчеше, потънал в размисли.
— Струва ми се, че се радвате, че сте отново у дома — попита той малко колебливо.
— Разбира се, папа — увери го Шана с открита усмивка. В този момент тя усещаше здрава почва под краката си.
— Страхувам се — продължи той, — че и вие като мен не сте създадена да превивате гръб в двора. Аз самият винаги съм предпочитал свободната земя на острова пред дворцовия блясък и разкош.
Той положи голямата си лапа върху нежната й ръчичка.
— Ако питате мен, никога не съм харесвал млечно-белите девойки с маниери на мишленца. И както и майка ви, и вие ми изглеждате най-красива с цвета на слънцето по бузите и по косите. Наистина, в моите очи вие сякаш от ден на ден се разхубавявате все повече. И с изненада откривам, че имате своя собствена воля и можете да я наложите. Но у вас има нещо, което не мога да си обясня. В последно време вие проявявате нещо женско — за да не кажа съпружеско. — Шана се изчерви и сведе поглед. Изведнъж се уплаши, че истината й се е изписала на лицето. Но какво бе сторил Рурк с нея, че то да направи впечатление дори на баща й? Никога не би й дошло на ум да се види друга, освен такава, каквато винаги си е била. Това, че видимо се бе променила, беше удар за нея.
— Не се безпокойте, татко — каза тя, а тайно премисли дали Рурк ги подслушва от балкона. — Изглежда ми твърде невероятно блаженопочившият ми съпруг да ми е оказал такова буйно въздействие за краткото време, което ни бе отредено да живеем заедно.
Трейхърн отправи угрижен поглед към дъщеря си.
— Знаете ли, между впрочем, че въздействате доста силно на сър Гейлърд?
Шана се вцепени.
— Целия следобед — продължи Трейхърн — той не знаеше откъде да започне. И тази вечер, вие едва-що бяхте станали от масата, той се осмели да поиска ръката ви.
Орлан видя ужасения поглед в очите на Шана и побърза да разсее страховете й.
— Осведомих го, че той първо би трябвало да спечели вашата симпатия. Така че не се страхувайте, дете. Дадох обет на майка ви да ви намеря достоен съпруг и няма да се откажа от това. — Малко смутено той докосна катарамата на обувката си.
— Измъчва ли ви нещо, татко? — попита Шана плахо. Никога досега не бе виждала баща си така потиснат.
— Известно време аз самият ви причинявах болка и мъка с моята себичност. Не исках това — думите излизаха от него на тласъци. Той я гледаше право в очите, но главата му сякаш изчезваше в мощните му рамене. — Аз съм вече стар, дете мое, и все повече остарявам. И не желая нищо друго така, както да видя продължена династията си в рой радостно подскачащи наоколо деца. Както и да е устроено съществото, което направлява постъпките ни — все някога, когато му дойде времето, всичко ще се оправи, в това съм твърдо убеден. Във всеки случай, искам от сега нататък да предоставя всичко във ваши ръце, аз така и не можах да намеря съпруг, достоен за ръката ви. И аз в бъдеще не искам да ви насилвам — и предоставям на вас да търсите съпруга си там, където смятате, че можете да го намерите.
Шана изведнъж усети, че в гърдите й се надигна дълбоко чувство на обич към баща й.
— Разбирам ви, татко. Благодаря ви за това, че и вие ме разбирате.
Трейхърн дълго не отместваше поглед от Шана, после шумно въздъхна и се изправи.
Сега лицето му потъна в тъмните сенки.
— Достатъчно побъбрихме — произнесе той дрезгаво, — държах ви толкова време будна.
Измина цяла минута, докато Шана успее да проговори, гласът й бе тънък като на малко дете.
— Лека нощ, татко — и когато Трейхърн се обърна, за да си тръгне, той едва чу, че Шана добави: — Обичам ви! Обичам ви!
На това не последва отговор, само нова, по-шумна въздишка, после стъпките му бързо прекосиха салона и вратата леко се затвори зад него.
Шана гледаше втренчено сенките, очите й блестяха влажни, тя бе потънала в дълбок размисъл. Дълго време измина, преди да вдигне поглед, а пред нея в края на леглото стоеше Рурк и странна усмивка пробягна по устните му.
— Чухте ли? — въпросът на Шана едва се чу.
— Да, любима.
Шана седна в леглото, обви с ръце коленете си и положи глава на тях.
— Никога не съм подозирала, че е толкова самотен.
От младостта, виждаща всичко само през себе си, до съзряването, до осъзнаването на най-близките — има една голяма крачка и Шана я направи сега. Преходът е огромен и мъчителен, Рурк остана неподвижен и безмълвен, предостави изцяло на нея да намери сама пътя. Шана се опитваше да се ориентира в дълбините на новооткритата си зрялост. Беше нов опит, и всъщност съвсем не толкова неприятен. Можеше да бъде сигурна в любовта на баща си и тази увереност й стопляше сърцето: наистина отдолу горяха и спомени за някой и друг разгорещен спор, за мъката, която й бяха причинили няколко от произнесените в яда му думи, за нейното собствено твърдоглавие, предизвикано от него. Представата за красивия рицар-лорд, който иска ръката й, паднал пред нея на колене, изведнъж й се стори така смешна и детинска. В съзнанието й се заизреждаха лица, проникващи и въпреки това смътни, някак неуловими и без контури. И всички потънаха в нищото пред образа на баща й, който седи на леглото й, самотен и изричащ думи на съжаление. Неговите изблици на гняв предизвикваха винаги само твърдението й, но почти унизителното му самопризнание сега я бе приковало много по-здраво към неговите желания за бъдещето й.
Значи той копнееше да я види като съпруга и майка. Но за кого трябваше да се омъжи? За този сър Гейлърд, тази дебелашка карикатура на нейната представа за благородния рицар? В дъното на сянката стоеше, тъмна и тайнствена, една друга фигура. На това място душевното й равновесие се разтопи като сняг под пролетен дъжд и тя се опита да разбере значението на това вечно безпокойство.
Шана вдигна поглед и го отправи към Рурк. Нейният дракон! Той ли бе откраднал душевното й равновесие?
Междувременно Рурк бе бродил непрестанно из стаята: сега застана пред масата за фризиране, прокара пръст по плота, върху който бяха разположени четките и гребените на Шана, пудрите и парфюмите й.
Външността на една жена, мислеше си той. Мека коса, красота, възбуждащ аромат. Но колко по-впечатляващо бе скритото под тях човешко същество. Променливите настроения, които се нагаждаха към вечно изменящия се свят наоколо, променливата духовитост, която еднакво бързо можеше да укротиш или да раздразниш — това тяло, което бе така нежно и меко, но при нужда можеше да разкрие толкова неподозирана сила; невероятната топлота на нежността й, блаженството, което устните й предизвикваха у него с докосването си.
Той се обърна, а очите му се отправиха към Шана, както се бе свила и потънала в мисли на леглото. Сега тя изглеждаше така малка и слаба — но той знаеше: ако някой я предизвикаше, тя щеше да се изправи диво, решена да накара дори беснеещия тигър да изпита страх.
— Той каза — промълви тя, — че съм свободна да си потърся съпруг, какъвто ми се нрави. Какво, значи, да правя сега с вас?
Рурк се изправи на края на леглото й.
— Със сигурност нямам намерение да си поставя главата в торбата, Шана. Но въпреки това не се страхувам от истината.
— Лесно ви е да говорите — много я ядосваше това, че той взимаше нещата толкова несериозно. — Но когато баща ми пак го обхване яростта, може много бързо да се озова за една нощ съпруга на някой кретен.
Рурк се засмя горчиво.
— Мадам, ако истината излезе наяве, вие ще се окажете добре задоволена и добре омъжена! А именно — с мен! С други думи, докато не са ме обесили, няма защо да се страхувате от други мъже. Да, дори може да стане така — ако на баща ви моята помощ му изглежда достатъчно ценна — той да ми даде кредит да заплатя за адвокат и защита.
Рурк се наведе и се усмихна вероломно.
— Премислете и за това, сърце мое. Не може ли планът ми да се състои в това, да ви предоставя благословени условия, надявайки се, че на господин бащата няма да му е приятно, че внуците му са деца на обесен?
— Как само можете да помислите подобно нещо! — извика Шана ужасено. Възмущението й ярко пламтеше като светкавица на нощно небе. — Долен мерзавец! Трижди проклет уличен разбойник!
— О, скъпа моя, как стоплят сърцето ми вашите нежни слова — иронизира я Рурк. — Остава наистина да установя, че в килията намерихте далеч по-добре звучащи думи за вашата молба. Тогава дори девствеността ви не ви се стори прекалено висока цена, за да се измъкнете от затрудненото си положение.
— Нагъл помияр! — разкрещя се тя, а лицето й бе яркочервено, докато удряше с юмруци по чаршафите.
Междувременно избликът й на ярост бързо изгуби плама си, тъй като изведнъж почувства липса на подходящи дума за това особено положение. Нещо между впрочем доста учудващо, като се има предвид, че в ранното си детство често бе общувала с моряци и скитници и поради това винаги бе добре подготвена да изпълни въздуха с проклятия, които биха накарали и един уличник да побледнее от завист.
Рурк се наведе по-близо, а сега вече и той не можеше да сдържа яда и разочарованието си.
— А мен тогава ще държите като таен любовник в дрешника си, така ли? — присмя се той. — Скрит от света, без право да стоя до вас в пълния блясък на деня. Ужасявате се от мисълта, че съдбата ви може да стане известна на всички, предварително проплаквате при мисълта за наказание, което сте си втълпили — но аз, мадам, няма ли аз да изгубя много повече от вас? И дори да можех да избирам дали да се появя пред очите на баща ви като неподозиран съпруг на дъщеря му, или да прекарам живота си в тъмните ъгли на будоара ви — мога да ви уверя, че не желая нищо друго така, както това да се появя пред света като ваш обичан и уважаван съпруг. Ако можех да спечеля нещо повече от смъртта и вашата омраза, бих отишъл още сега при баща ви и бих предявил претенции към моето право, за да сложа край на този фарс.
— Фарс! — Шана почти се задави от възмущение. — Значи беше само фарс това, че исках да избягам от живот с някой разтреперан дъртак барон или граф. Значи бе фарс, че пожелах да разделя живота си с мъж по мой избор? Да, вие ми се подигравате, защото не искам нищо друго, освен да не пропилея веднъж завинаги надеждата за малко щастие?
— Значи сте сигурна, че животът с мен не би ви направил щастлива?
Рурк се бе втренчил в нея настойчиво, очаквайки отговор.
— Като жена на роб? — Шана бе напълно поразена от тази прекомерна претенция. — С какво бихте платили дори само една от моите рокли?
Лицето на Рурк потъмня. В главата му кръжаха мисли, за които не намираше подходящ израз.
— Много неща биха могли да се променят с времето.
— Да — присмя се Шана, — някой ден така ще ви изпънат врата, че главата ви вече няма да знае за желанията на хълбоците ви. И тогава наистина ще съм най-сетне вдовица.
— Ако повярвам на думите ви, трябва да се откажа от всяка надежда — усмихна се сухо Рурк. — Но простете ми, мадам, аз все пак предпочитам, както и вие, да се надявам на по-добра съдба за себе си, отколкото ми предвещават сега знаците.
— С вашата дързост наистина ме поставяте на сурово изпитание — гласът на Шана звучеше твърдо, но тя не смееше да го погледне в очите. — И ме уморявате с вашите теории. — Тя се отпусна във възглавниците и се обърна.
— Но моля ви, милейди — изрече Рурк с пресилена грижовност. Шапката, ризата ми тогава, ако разрешите да помоля. Много ценя оскъдното си облекло, още повече че то е всичко, което Джон Рурк може да нарече свое.
Шана кисело затърси под чаршафа и му хвърли ризата. Наистина по-трудно й бе да намери шапката. Но после, когато лицето й се покри с червенина от предположението, тя повдигна хълбоци от чаршафите и извади шапката изпод таза си, хвърли му я и му обърна гръб.
Рурк хвана шапката, която тя бе запратила към него с леко движение и дълго наблюдава съвършено плоския кръг, после направи галантно движение с него.
— С ваше позволение, милейди — присмя й се той, — отсега нататък няма повече да ви товаря с грижите си.
Шана лежеше съвършено тихо и се ослуша да чуе дали той наистина си отива. Накрая се претърколи отново по гръб, за да разбере защо се бави. Но бе сама.
Шана сърдито се втренчи в празните сенки. Усещаше, че в гърдите й нараства болка, която почти изтръгваше сърцето й. Изведнъж й се прииска да върне Рурк, дори и караницата им й се струваше сега криеща много повече радост, отколкото празнината, в която се чувстваше попаднала. Светът бе изгубил цялото си щастие, бе страховит и студен, никъде топлота, която да смекчи студа около нея.
Устните й трепереха, сълзи се появиха в очите й. С вик тя зарови глава във възглавниците, ридаеща като дете, барабанеше със стиснати юмруци по леглото.
— Божичко… — стенеше тя в безкрайно отчаяние — олеле, божичко…
Тя се молеше — а сама не знаеше за какво умолява. Тръсна глава, противопостави се на гнева, който я бе налегнал. Простенвайки, тя стана от леглото, измъкна една дълга бяла дреха от шкафа. Стаята й вече не беше убежище на сигурността; като изоставено от целия свят сираче тя бродеше из най-тайните кътчета на господарския дом, но в нито едно от мрачните помещения не можа да намери това, което сърцето й искаше. Изтощена, Шана заслиза надолу по стълбите. Тогава се намери пред вратата на библиотеката на баща си, като се колебаеше накъде да тръгне.
Трейхърн вдигна поглед от книжата си.
— Шана? Какво става с вас, дете мое? Тъкмо се канех да си лягам.
— Мисля, че ще си направя разходка из градината — каза Шана тихо. Тя забеляза угрижения поглед на баща си. — Ще се върна скоро. Няма нужда да ме чакате.
Орлан Трейхърн гледаше как дъщеря му изчезва в рамката на вратата, вслуша се в тишината на къщата, докато босите стъпки се чуваха още няколко секунди по мраморния под. Отвори се входната врата, после се затвори. Орлан въздъхна загрижено, повдигна масивното си тяло от креслото и тежко се понесе към стаята си.
Шана стоеше сред тревата. Нощта я обгръщаше. Звезди проблясваха тук-там през реещите се, разкъсани облаци. За кратко се появи луната, после и тя скри сребърния си лик. Шана бродеше безцелно между дърветата. Вече се бе отдалечила много от къщата, когато откъм конюшните чу цвилене. Колебливо, но с любопитство тя се приближи.
От един обор проблясваше светлина. Тогава, спряла пред вратата, тя чу гласа на Рурк, който говореше на кобилата нежно и мило. Проблясъкът на светлината хвърляше по лицето му тъмни сенки. Тънките, чувствителни пръсти галеха раните и белезите на кобилата със същата нежност, на която нейното тяло така често бе отговаряло с обич. Кобилата изпръхтя, сгуши доверчиво ноздри в рамото на Рурк. Ръката му се плъзна нагоре и потупа гальовно муцуната й.
— Не сега, Джезабел — укори я той нежно.
— Откъде знаете как се казва кобилата?
Рурк се изправи, очите му се опитаха да проникнат през тъмнината отвъд светлината на лампата. Шана пристъпи по-наблизо. Той си избърса ръцете в панталоните, а погледът му се плъзна по Шана, сякаш дрехите й не съществуваха.
— Откъде знам как се казва? Конярчето ми каза.
— Аха — каза Шана. Гласът й отново прозвуча меко. Тя се огледа. Конярят не се виждаше никъде.
Рурк посочи с палец през рамо към стаята на прислугата.
— Добър е за чесане и за почистване, но нищо не разбира от лекуване. Пратих го да си легне.
Шана скръсти ръце отзад, обходи с поглед обора. Не искаше да среща погледа на Рурк.
— Какво е това? — кимна тя към една дървена купа, в която плуваше някаква твърде неапетитна каша.
Рурк отговори късо:
— Ром и билки в топла лой. Лекува рани и ги затваря.
— Аха — той отново едва я чу.
Рурк потопи пръсти в отвратителната смес. Зад него Шана видя на едно столче сплескания, плосък кръг, което някога бе неговата шапка. Тя го вдигна, седна на столчето и сложи крака на най-високата летвичка. Въртеше замислено опропастената шапка между пръстите си.
— Съжалявам за шапката ви, Рурк — каза тя в тягостната тишина. — Не исках да я развалям.
Рурк не спря да се занимава с кобилата.
— Подарък от фирмата. Имам още една.
— Утре сутрин на закуска ще ви сложа при чинията един шилинг като компенсация.
Рурк високо се изсмя, а нея я заболя.
— Какъв странен обрат на съдбата, мадам, сега искате да ми заплатите за щета, която ми е нанесена във вашето легло.
— По дяволите, Рурк! — прекъсна го ядно, но под неговия спокоен, златен поглед ядът й се изпари. — Съжалявам. За всичко. Не исках да ви нараня.
Рурк остави мълчанието да тегне, а Шана мълчаливо взе един от фенерите, изкатери се по яслата и задържа светлината така, че да осветява добре ръцете му, които внимателно обработваха раните на кобилата. Той прие помощта й безмълвно. Едва когато се обърна към задните крака на благородното животно и за тази цел клекна между копитата му, той се обърна към Шана:
— Осветете малко повече тук — каза той през рамо и й посочи желаната посока с купата с мехлем.
Шана постави фенера както Рурк пожела. Той й каза само:
— Така е добре!
При първия допир на вонящия мехлем до една дълбока рана кобилата изпръхтя и започна да рита. Шана се изплаши.
— Рурк, внимавайте!
Но той само протегна ръка нагоре, потупа гальовно хълбока на Джезабел и промърмори успокоително:
— Успокой се, Джезабел, успокой се!
Кобилата утихна, но когато Рурк се опита да сложи превръзката, тя отново изпръхтя още по-диво и се изправи на задните си крака. Предните й копита разсичаха въздуха опасно близо до главата му.
Шана почти изкрещя:
— Загубеняк! Излезте най-сетне изпод копитата й!
Рурк плесна цяла шепа от сместа си по задния крак на кобилата и се изправи бързо, за да избегне яростното ритане на копитата й. После остави купата на гредата, затвори решетката на яслата и чак накрая погледна към Шана.
— Боже мой, съкровище! — засмя се той. — Нима е възможно това, аз събудих у вас грижовност.
— Грижовност? — присмя се тя. — Е да, ни повече, ни по-малко от тази, която винаги изпитвам към деца и глупаци. — Тя се спусна надолу от гредата, от която бе държала фенера. — При вашето лекомислие наистина е чудо, че вашият ангел-хранител още не се е сринал от изтощение.
— Действително, милейди — Рурк използва надутия стил на сър Гейлърд, — но е във висша степен забележително колко дорасло до задълженията си се оказва старото момче. Не намирате ли?
Шана не можа да потисне усмивката си. Тя се върна при високия стол, на който бе седяла, подаде му фенера и седна с високо вдигнати колене. После се вгледа в танца на мускулите, обтегнати под бронзовата кожа на Рурк, докато той поставяше фенера на една дъска и после си миеше с пенлив сапун ръцете и горната част на тялото над един леген. Когато той внезапно се обърна към нея, тя сведе поглед, да не би да го изтълкува като желание.
— Глупак ли ще съм, ако се надявам, че вече не искате моята смърт? — усмихна й се той.
Шана го погледна учудено.
— Никога не съм желала смъртта ви, как можахте да си го помислите!
— Нашата сделка… — започна той.
— По дяволите сделката! — прекъсна го тя.
— Но не казахте ли самата вие, че ме мразите?
— И вие някога да сте ми казвали, че ме обичате — отвърна тя. — Ах, кой ли не ме е ухажвал — цял куп лордове, принцове, да не говорим за бонвиваните, които копнееха за ръката ми или поне за друга част от мен. Какъв рог на изобилието от нежни думи изсипваха те, за да трогнат сърцето ми, за да ми покажат колко съм желана и обожавана. Докато вие? Къде е думата, на която би могла да се възрадва женската ми суетност? Държали ли сте ми поне веднъж ръката и казали ли сте ми поне веднъж, че… аз… — тя сви рамене и повдигна въпросително ръце — че съм хубава, мила и достойна за обич. Не. Не чувам нищо освен обиди, сякаш сте хленчещо дете, молещо за захарната си пръчица.
Рурк се засмя, хвърли кърпата на закачалката и се замисли за момент. Тогава започна да декламира като оратор пред парламент, докато крачеше гордо напред-назад като адвокат и подчертаваше аргументите си с жестикулация.
— Мадам, без съмнение вие изричате верни думи. Но аз, от моя страна, не бих искал да поставям под съмнение един метод, който досега е показвал успех. Защото къде останаха всички те, махащите с опашка кучета, изкуфелите наивници, на които им течаха лигите. Назовете ми поне един, който да не е трябвало да се отдръпне обезкуражен и с разбито сърце. — Той се поклони, а гласът му вече бе почти шепот. — Само аз едничък спечелих вашето благоволение, ако не греша? — Той отново се изправи, вгледа се в ръцете си и каза: — Макар да не може да се каже нищо със сигурност.
Шана възмутено взе обвинението му на сериозно.
— Сякаш не знаете, че никога никой не е бил там, докъдето вие достигнахте!
Но сега и в очите на Рурк пламтеше истинско възмущение.
— А отскоро няма ли някой друг, който, изглежда, извънредно ви пленява?
Шана поклати глава.
— Който не може да отлепи пръстите си от вас?
— Само веднъж ме е хванал под ръка.
— Който ви зяпа така, сякаш вече се наслаждава на някакви права?
— Сър Гейлърд — но той е само… — Тя се изкикоти. — Но, Рурк! Та вие ревнувате!
— Ревнувам? — попита той учуден и в същия момент осъзна, че това наистина бе вярно. Той се вгледа в пода и зарови с единия си крак в сеното. — Да. Ревнувам. От всеки друг мъж, който седи до вас пред очите на всички, който може да погали къдрицата ви, да ви гледа, докато на мен ми е забранено. Когато аз трябва да се боря почти до смърт за всеки поглед, изразяващ желание. Говорите за милите думи, които не ви давам — те извират с хиляди от устата ми, когато нощем лежа сам в леглото си и почти ми се струва, че усещам топлината на тялото ви до моето. Тогава те избликват, докато отчаяната ми ярост не ги удуши.
— Тогава произнесете ги най-сетне, тези милите думи, които парят на езика ви — изчурулика весело Шана. — Не се спирайте, представете си, че съм високопоставена дама… — тя се изправи, повдигна нос нависоко, прибра с ръка косата си, сякаш я украсяваше с корона, за да я пусне после като на принцеса да падне по раменете си. Тогава величествено го посочи с пръст — сега вие сте князът, който иска ръката ми! Положете сърцето си в краката ми и нека затанцуват вашите прекрасни думи!
Рурк се засмя, взе измачканата си шапка, придаде й доколкото бе възможно първоначалната й форма и си я сложи на главата. Шана с мъка се пребори със смеха си.
— Милейди, така както сте седнала на този стол, с одеждата, която пада край вас почти до пода, ми приличате по-скоро на един голям щъркел с четири тънки като вретена дървени крака.
Шана подхвана благосклонно полите си, притисна ги между краката си и при това изложи на показ глезените, прасците и част от бедрата. Рурк размаха шапка с ловък жест и след това я притисна с две ръце към гърдите си — като роб, хванат от господаря си в неловко положение. Но в думите, които изричаше, се криеше топла душевна сила въпреки цялото външно смирение.
— Често се разхождах безцелно, с объркани сетива през тъмнината. Пред очите ми се изправяше картина с такава възвишена красота, че горкото ми сърце не можеше да се откъсне от нея. Вашият образ, моя любима! Вие сте, чийто прелестен лик стои неизменно пред очите ми! Кракът ми е стъпвал по много чужди земи и навсякъде смело си забранявах да опитам от сладкия плод на женствеността. Но дори и в най-омайните моменти чувството ми рисуваше лика на едничката, на несравнимата жена, от която аз щях да изпрося, опиянен, най-смирено едно бегло докосване, дружелюбна усмивка, скъпернически отмерена милувка. И винаги, когато под перото ми се оформи образ на жена, това е ликът на тази, която някога бях държал горещо и тръпнещо в обятията си, на тази, която ме пробужда от най-дълбоките ми сънища, зъзнещ от студ…
Сърцето щеше да се пръсне в гърдите на Шана, а погледът й бе нежен и размътен, когато словото на Рурк дума подир дума проникваше в плътта й като дъжд от малки, остри стрели. Но той продължи:
— Вие сте тази, която всеки ден се страхувам да срещна — и въпреки това едва съумявам да изчакам да се появите пред очите ми. Тогава около шията ми се стяга верига от никога неизречени думи, тогава и най-малкият проблясък на красотата ви ме замайва. Ах, вие сте целият ми свят. Вашата усмивка е моят слънчев лъч. Вашите очи са звездите ми. Вашият лик е моята луна. А когато ме докоснете, когато ме помилвате, това са за мен земята и хлябът ми. Да, всичко това е за мене Шана и никога преди не съм казвал нищо подобно на друга жена…
Шана стоеше като омагьосана, омаяна от възбуждащата топлина на неговия глас. И тя като през воал виждаше само, че той стои плътно пред нея. Столчето, на което тя седеше, я правеше по-висока, отколкото беше, но и сега трябваше да повдигне очи, за да погледне в неговите, които блестяха нежно, изпълнени с обич. Една част от нея вече напираше да го привлече към себе си, да му зашепне подобни нежни думи. Но друга нейна част й припомни как преди няколко часа едва бе избягнала нещастието да я хванат с него. И тази част се противеше да се поддаде на изкушението, да, страхуваше се като от отрова и от най-плахата нежност. А освен това знаеше ли тя дали всичките тези думи наистина извираха от сърцето му — не беше ли изрекъл той просто един предварително заучен монолог? Тя не знаеше какво да прави и потърси убежище в една лекомислена дребна схватка:
— Ах, добри ми господине, езикът ви е много ловък и добре ви защитава. Но в спомените си виждам и един друг мъж, който улавя юздите на коня ми и ме заплашва с поглед, пълен с яд. И друг един виждам, който ме измъчва доста дълго, докато не паднах повалена от страстта му. Извинете ме, милорд, но това не може да е същият, който току-що ме превъзнесе като единствения блян на своето сърце! Следователно всяка дума, видяна в светлината на миналото, звучи фалшиво. Така че приемам вашата реч като хитрост, която има за цел да поласкае ушите ми, но няма нищо общо с истината.
— Въпреки това — усмихна се Рурк мефистофелски — трябва да помоля милейди скоро да вземе решение. Баща ви говори за това, че си мечтае за една дузина внучета, а дори и една толкова млада жена като вас се нуждае от време, за да създаде такова количество — той постави уж случайно ръка на бедрото й и се усмихна току пред лицето й, — всъщност би трябвало да се залавям веднага за работа. Не мислите ли?
Шана отстрани с два пръста ръката му.
— Сигурно ви се харесва да ми надувате всяка зима корема и семейството да се увеличава всяка есен само за да можете гордо да докажете, че вашата мъжка сила може да засенчи всяка коронована глава. Но кажете ми само, сър, в случай, че ви родя цял рояк дечица, как да ги нарека?
— Както желаете, сърце мое. А от вашето решение зависи и спокойствието на духа ви.
— Вие сте невъзможен! — възнегодува Шана. — Не помагате за разрешението, а само още повече обърквате нещата.
— Тогава оставете този въпрос на мира. С времето и божията милост всичко ще си дойде на мястото.
— Вие просто не желаете да разберете. — Шана удари отчаяно с юмрук по коляното си. — Защо не искате да видите и моето окаяно положение!
— Може би го виждам по-ясно от самата вас — изрече той меко. — Вие се борите като всяка жена с вечния проблем как да се откажете от детските си мечти и да погледнете живота в очите.
Той повдигна от рамото й една шепа златни коси и за миг се понаслаждава на красотата им, кехлибарените му очи потънаха в дълбините на морскозелените й очи. С много мъка Шана се откъсна от магията, с която той отново я омотаваше.
— Не стойте така близо до мен! — заповедта й дойде внезапно, но не бе убедителна. — Стойте на разстояние. Прозирам вашата хитрост, просто искате отново да ме повалите по гръб и да се качите върху ми като разгонен елен.
Устата му бе плътно пред устните й, но този път Шана не искаше да се предаде така лесно. Тя се сви и избяга под рамото му от мястото си, за да се скрие при едно седло до вратата.
Рурк си придаде вид, че се е отказал от всякакво преследване и като взе една дълга вила, започна да чисти пода на обора от сено и слама.
— Кобилата — каза той невинно — ви харесва, нали?
— Извънредно — отвърна Шана и го наблюдаваше зорко. — Какъв позор, че така е страдала по време на пътуването.
— Наистина, но това ще се оправи. Джезабел е с добро родословно дърво.
Като чу името си, кобилата изпръхтя. Рурк се вгледа в яслата и се престори на угрижен.
— Изглежда, нещо много я боли, изпъна се. Какво ли й има?
Без да се замисли, Шана обърна глава. В същия миг вилата профуча в ъгъла, а в следващия Шана се озова в обятията му. Тя извика, но не много високо, за да не събуди коняря.
— Рурк, пуснете ме веднага!
Отдаде й се да се извие отново така, че да стъпи на твърда земя. Но Рурк бе проврял ръка под дрехата й и я бе стиснал плътно. Сега тя усети ръката му на голите си хълбоци.
— Усмирете си! Нямате какво да търсите там!
Рурк се изсмя в ухото й.
— Вашето сърце тупти за деца и глупаци, както казахте. Ако това означава, че ме обичате, на мен ми е все едно за кое от двете ме смятате!
Шана опря ръка в гърдите му и събра дрехата си около гърлото си.
Но Рурк използва случая и прокара пръсти по оголения й гръб.
— Рурк, не ви разрешавам! О, не! Престанете!
Той лекичко я хапеше по ухото, което я накара да потръпне.
Със сила и хитрост тя успя да извади ръката му от опасната зона и почти й се удаде да се измъкне, понеже в един миг Рурк малко отслаби хватката. Но това бе клопка, защото той сега я бе хванал още по-здраво. С внезапно отдръпване Шана се опита отново да си възвърне свободата и при това кракът на Рурк стъпи на един по-разклатен камък и той падна по гръб в копа сено. Но ръката му, разбира се, и тогава не пусна нощницата й, тъй че Шана полетя към него. Краката им се преплетоха голи и жарки един в друг, за един удар на сърцето Шана още се бореше да се изправи, но тогава откри, че неговият твърд кремък вече хвърляше искри в праханта на нейния скут и похотливо смеейки се, Рурк се претърколи в сеното с нея, докато не я хвана под себе си.
— Виждате ли, прелъстителко? Сега сте моя пленница. Ще се превърнете ли сега с магическа сила в друго същество, за да избягате — или ще изпеете песента си на сирена, докато моята бедна, омаяна глава не загуби разсъдъка си и не бъда изхвърлен на скалите на някой пуст бряг? Погледът ми разпознава магьосница с очи на морска нимфа и гърди от морска пяна; магьосница, която ме подмамва в непознати дълбини, докато почти не ми секне дъхът, за да извика: Не и не, и пак не — тя ми избягва и ме оставя да хленча като гладно дете…
Гласът на Шана бе мек, когато погледна в златните очи, които я омагьосваха и отнемаха последната й воля.
— Кога съм могла да ви възбудя така много, без след това да се поддам на мъжката ви страст?
— Вие, любима моя, сте Цирцея на моите сънища, която ме превръща в похотлив нерез, щом затворя очи; нерез, който ви ближе краката само за един дребен знак на благоразположение от ваша страна.
— Ако наистина ви причинявам толкова мъка, добри ми господине — засмя се тя с топло намигване на очи, изваждайки му една сламка от косата, — защо тогава не избягате? Може би ще ми се отдаде, когато свършите с дъскорезницата, да изпрося от татко, подмазвайки се, вашата свобода и пари за път до колониите ви. Ще ме напуснете ли тогава?
Изведнъж тя вече не се шегуваше. Наблюдаваше го напрегнато и чакаше отговор. И за Рурк това беше също така сериозно и той с обич погали косата, къдриците й на челото.
— Никога, мадам! Никога! — прошепна той. — Дори да ме изпратите на десет хиляди мили далеч, да построите един вал, за да ми попречите да се върна, аз вечно — като пърхащ молец, ще търся път към вашия огън, тласкан от страст и мъка.
— И още, добри ми господине, готов ли сте да се откажете веднъж завинаги от чувствата си към тази жена, наречена Мили, и да се закълнете във вярност единствено на мен?
Той се изправи като поразен от гръм, крайно учуден, че трябваше да се спомене това име.
— Мили? — недоверчиво произнесе той. — Но това малко суетно момиче…
Плява се посипа по тях, рязък писък процепи въздуха, кръвта им се смрази в жилите. После един облак от сено ги погреба под себе си. Рурк се изправи, плюейки плява. Шана стана на крака, здраво прихлупи дрехата си. Купата сено се задвижи. Тръскайки се диво, се появи една фигура.
— Мили? — извика Рурк. — Какво, по дяволите, правите… — Думите му отказваха да излязат от устата му.
Момичето кокетно се усмихваше.
— Чух, че извикахте името ми и поисках да дойда малко по-наблизо, за да разбера каква е причината.
Пред очите на Шана Мили затвори широко отворената си риза над малката си гола гръд.
— Освен това — каза тя — ми беше просто жал за мен самата да продължавам да ви чакам там горе… А и не обичам да съм втора ръка.
— Какво? — Думата, заредена с ярост, експлодира на устните на Шана. Бесен яд избиваше зелени светкавици от очите й и бузите й побледняха като платно.
— Шана! — извика Рурк. Той видя да връхлита върху му огромно зло. Тя сграбчи едни юзди, които висяха на закачалката, и като фурия ги запокити срещу двамата в сламата. Рурк падна и видя Шана да се възправя над него с разкрачени крака, косата й диво се мяташе насам-натам, а бялата й нощница шумолеше около нея като вихрушка. Сега тя му се стори като богиня на отмъщението от страшните приказки. Никога не я бе виждал по-бясна. Никога толкова хубава.
— Въргаляйте си се с наслада — просъска тя с гняв, който би заледил и висок прилив, — добре да ви дойде вашето удоволствие от първа ръка.
Тя скочи към конската ясла и докато Рурк и Мили още се бореха с юздите и само се оплитаха още повече в тях, Шана вече хващаше въжето, на което бе вързала Джезабел. Тя освободи кобилата. Хвана гривата й, скочи с див подскок на гърба й и с луд вик я подкара из обора.
— По дяволите, Шана! Почакайте! — викаше той след нея, но тя вече бе изчезнала в нощта и тъмнината.
— Само се пошегувах — проплака Мили, изведнъж уплашена от безмълвния бяс на Рурк.
С убийствено усилие Рурк разкъса мрежата от кожени ремъци и хукна по следите на Шана.
Междувременно Мили още се мъчеше да се освободи от хаоса на юздите. Изведнъж пред нея се изправи една мрачна сянка. Мили се вцепени.
— Боже мой, сър! — простена тя, когато разпозна фигурата. — Как ме изплашихте! Вече мислех, че мистър Рурк се е върнал!
Една черна ръкавица посегна към Мили, свали й кожените окови и отново ги сложи на закачалката. Тогава широката черна пелерина се разтвори, високата слаба фигура коленичи, помогна на момичето да се изправи на крака. Тя се облегна на него и през ризата го погали с привичен жест.
— Казах каквото ми заповядахте — промълви тя, — но защо трябваше да ме блъскате? Едва не си строших задника, а това само щеше да ви лиши от цялото удоволствие, което изпитвате с мен.
Под триъгълната шапка, която хвърляше сянка върху лицето му, мъжът кимна доволно, после отново помогна на девойката да се качи в сеновала, за да продължи с нея заниманието, което присъствието на Рурк в обора бе прекъснало.
(обратно)ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Шана скочи от гърба на кобилата и забърза по външната стълба на господарския дом. Ако Рурк я преследваше, никоя врата нямаше да го спре, той бе може би способен дори да разкрие пред баща й цялата тайна. Значи нейното спасение сега бе единствено в бягството. Но първо трябваше да се облече.
Босите крака на Шана едва докосваха стъпалата на широко извитата външна стълба. И още преди да връхлети в покоите си, тя вече си бе свалила нощницата. Със страхотна скорост разтвори шкафовете и навлече дрехите на островитянка върху треперещите си крайници. После отново се втурна към балкона и скочи оттам долу в тревата. Миг по-късно тя отново бе яхнала Джезабел и подкара кобилата през поляните, които приглушаваха тропота на копитата й в нощта.
Рурк тъкмо зави зад ъгъла на господарския дом, преди конят и ездачката му да изчезнат в сянката между дървото и храстите, но бе твърде далеч, за да може да ги настигне. Безумно отчаян, мърморейки проклятия през скърцащите зъби, той продължи, вече по-бавно, пътя си под прозорците на Шана и после към къщата си.
Прибрал се най-сетне, той си наля от най-силния ром. Дълго стоя, вперил поглед в часовника във вестибюла. Колко ли време щеше да трае гневът й и кога щеше да се върне?
Мъглите се кълбяха призрачно. Луната блестеше сребърна през воалите им и потапяше острова в зловеща светлина. Все по-далеч яздеше Шана в тревожната нощ. Без да знае накъде да свърне, тя остави животното само да избира пътя. А Джезабел, след дългата неподвижност на кораба, сега видимо се наслаждаваше на нощната разходка. Достигнала до една тучна поляна, тя започна с удоволствие да пасе. Безмълвна и неподвижна седеше ездачката на гърба й.
„Като курва щях за малко да му се отдам в сеното — възмущаваше се сърцето й. — И през цялото време тази повлекана Мили е чакала на пусия, за да легне, ако аз се съпротивя, вместо мене!“ — Все още лицето й гореше от безмълвен гняв. — „И за малко този развратник щеше да си достави удоволствие с мен пред зяпачи.“ Тя изхлипа. Плачеше. Кобилата, усещайки мъката на господарката си, започна да пръхти и да рие с копита. Сърцето на Шана, изпепелено от мъка и отчаяние, охладня.
Селото лежеше заспало в бледа лунна светлина. Шана се остави кобилата да я носи по пустите улици, наранената й душа викаше за помощ и утеха. Но на този свят имаше само един човек, на когото тя можеше да се довери, и към него тя бе тръгнала сега. Кухо отекваше ударът на копитата о стените на къщите. Ако сега нечие случайно око видеше ездачката в този призрачен час — сигурно щеше бързо да се заключи и да се прекръсти, за да се предпази от тази фигура на проклятието.
В белосаната къща на Питни, върху издадената над селото скала, отдавна вече не светеше. С железни юмруци Шана похлопа на вратата, а ехото като гръм се изтърколи към селото. Просветна слабичко мъждукане на свещ, един таласъмски глас помоли за минутка търпение. Вратата се отвори със замах и мощната фигура на Питни изпълни рамката. Като пъдеше дрямката си от очите, великанът отстъпи настрана и поздрави нощната си посетителка с добре дошла.
Шана отбягваше погледа му, влизайки покрай него в къщата.
— Трябва да поговоря с някого, а нямам никой друг освен вас.
Тя безспир кръстосваше стаята, кършеше ръце, отваряше уста и не намираше думи да започне. Питни седеше на пейката пред студената си печка, свери джобния си часовник със стенния, установи, прозявайки се, че полунощ отдавна беше минала, и изпъна напред крака. Поседя така малко, чакайки търпеливо някакво обяснение, но тогава Шана направи нещо, което го изненада — и му издаде колко трябва да е тежък камъкът, легнал на сърцето й. Тя посегна към въжето, изтегли стомната с ром, която висеше на него, за да се изстуди на изворната вода. От поличката Шана взе една чаша и си наля.
Сега Питни се вгледа още по-внимателно в момичето. Тя само целомъдрено отпи от ръба. Както и очакваше, набърчи веднага нос, последва потрес, пълен с отвращение. Шана побутна чашата към Питни. Той бавно отпи една глътка.
— Баща ви отново ли… — попита той.
Шана поклати отрицателно къдравата си глава.
— Не той. Напротив. Тъкмо днес той се отказа от всякакво изискване за женитба и ми предостави изцяло избора на съпруг.
Питни не бързаше, а Шана имаше нужда от време, за да започне за втори път. Тогава лицето й притъмня като небето преди буря и Питни си помисли, че не завижда на виновника за този гняв.
— Този мошеник, който довлякохме от Нюгейт, не ме оставя на мира! — избухна тя.
— Така ли? — Питни сви широките си рамене. — Мистър Рурк, значи, или Бошан. Или както там се казваше господин съпругът.
— Съпруг — просъска Шана и го стрелна с поглед, — не употребявайте тази дума за мошеника! Аз съм вдовица. Вие самият забихте пироните в ковчега му и свидетелствахте за погребението му. Но ако бяхте проявили малко повече внимание, сега доста мъки можеше да са ми спестени.
— Отдавна вече обясних всичко — възнегодува Питни. — Няма смисъл да започваме отново.
— Питни — гласът на Шана бе мек и умоляващ, — често сте ми помагали, дори когато не съм имала право да ви моля за това. Не искам да изглеждам неблагодарна. Просто този мъж ми причинява много болка. Започва да се превръща в бреме за мен.
Питни повдигна въпросително вежди, а Шана се постара да се изчерви.
— Той твърди, че ми е съпруг, оженен за мен според законите, и изисква от мен да призная, че съм му съпруга.
Питни пак замълча, но лицето му бе придобило замислено изражение. Той раздуха огъня в печката и приготви чайника.
— Често съм мислил за това — каза той, обърнат към огъня. — В нощта, която последва женитбата, когато го измъкнахме от каретата ви, тогава той удряше невероятно диво около себе си — прекалено диво за мъж, който просто бе сключил сделка. А в затвора той говореше за измама и че сме му дължали още много. А думите, които изричаше за вас, не бяха от най-ласкавите.
Той я гледаше в лицето, чакаше отговор и Шана вече нямаше накъде да бяга. Лицето й бе пламнало, а погледът на Питни ставаше все по-остър.
— В началото не бе съгласен, докато… — гласът на Шана бе тъничък и думите излизаха на тласъци, — докато не обещах да прекарам нощта с него.
Питни се пльосна на пейката.
— И вие се чудите защо той ви преследва? — Къщата се разтресе от смеха му.
Шана гледаше объркано. Тя не виждаше повод за веселост. Питни се поуспокои и изрази, този път по-сериозно, мнението си:
— Такава сделка ще подлуди всеки мъж. Дори не мога да му се сърдя за това. И аз съм му причинил доста неправда. И въпреки всичко никога не е изглеждал зле настроен към мен. Като роб наистина нямаше друг избор…
— Вие заставате срещу мен, на негова страна?
— Не зная какво замисляте. Но каквото и да е то — не искам да имам нищо общо.
Той непрекъснато се домогва до мен и предявява съпружеските си права.
— Не мога да го упреквам за това. А и още не съм достатъчно стар, за да критикувам вкуса му.
Шана се почувства изоставена в беда. В нея се надигаше отчаяние.
— Искам да го махна от острова. Още тази нощ. Все ми е едно как. И ако не искате да ми помогнете, ще потърся помощ другаде.
— По дяволите! — изкрещя й Питни. — Не искам! И не искам също така да си взимате това злодеяние на съвестта. Първо трябва да говоря с баща ви.
— Рурк се опита да ме изнасили в обора.
Макар Питни да бе изненадан, тя го гледаше остро.
— Да — изкрещя Шана и едва не се удави в сълзи. И когато се сети с каква страст бе отговорила на Рурк, устните й се разтрепериха. — Той ме дръпна в сеното и тогава…
Кършейки ръце, тя се обърна, неспособна да продължи. От устните й още не се бе изплъзнала лъжа, но без да знае, тя даде на Питни доказателство за истинността на обвинението си — в косите й имаше слама.
— Мразя го — задъхваше се Шана, — не искам повече този мъж да се мотае около мен. Никога повече не искам да го виждам! Никога! Искам да знам, че е далеч, далеч от този остров, още тази нощ.
Питни не показваше, че я слуша. Той пускаше листенца чай от една кутия във врящата вода и дръпна съда от огъня. Премисляше какво трябва да се направи. Един кораб от колониите бе пристигнал тази сутрин. Той бе на кея, когато капитанът, заедно с няколко мъже, свали от борда един кон и го подкара към къщата на Трейхърн. А малко по-късно се бе появил и друг кораб — пак от колониите, защото плаваше под флага на Джорджия къмпани, — той хвърли котва на известно разстояние от острова и изпрати на сушата само една малка лодка, чиито екипаж отиде в кръчмата да си убие времето. Питни премисляше, че Трейхърн сигурно щеше да се остави да бъде убеден да отплава отвъд хоризонта.
— Ще го разкарам — промълви Питни най-накрая. Той хвърли настрана нощната си шапка и си сложи вместо нея триъгълната, после си обу обувките с месингови катарами. — Няма да позволя да ви позорят.
Той затръшна вратата зад себе си. Шана гледаше втренчено след него, знаеше, че бе постигнала победа, но въпреки това не може да се зарадва. Тя си наля чаша чай, седна на масата и се загледа в жарта, която умираше, превръщайки се в пепел. Часовникът отброи часовете в празната къща и ударите му прозвучаха като последните думи на Питни.
„Опозорена.“
И тогава Шана осъзна комичната заблуда, чистата фалшификация в тях. Истеричен смях изригна от устата й. И ако някое човешко ухо го бе чуло, щеше да се усъмни в здравия й разум.
Рурк беше легнал напреки на леглото и бе вперил поглед в балдахина. Изведнъж по пътечката към къщата се чу конски тропот. Рурк скочи. Той вече бе на половината път до вратата, когато прозвуча плахо почукване. Сърцето му подскочи от облекчение: Шана бе размислила и се бе върнала! Той радостно разтвори вратата.
Широкото лице на Питни се бе вторачило в него, разкривено от яд. Тогава нощта се разлетя на хиляди звезди. Когато Рурк падна с тъп удар на килима, около него вече се бе смрачило.
Болката, която преливаше на все нови и нови вълни в черепа му, го събуди. Тогава Рурк забеляза, че болката в мозъка му се люшка в същия такт като земята под него. Струваше му се, че лежи в люлка за изтезания. Чуваше се само странно скърцане и пращене. Постепенно замайващите мъгли се отдръпнаха от главата му и той видя, че е окован и със запушена уста, обвит до гърдите в някакъв миришещ на мухъл чувал. Сега вече можа да разпознае в грубия дървен под — себе си дъските на лодка. Ясно се чуваше шумът от веслата, плясъкът на водата под тях. И как някой шумно си поема дъх. Безсъмнено плуваше по море. Горчива ирония го облада. Шана дори не бе пожелала да го изслуша, преди да произнесе присъдата си над него.
— Този път мисля, ще ви дойде краят.
Доста неясно се чуваше дрезгавият глас на Питни. Рурк разбра, че великанът си говореше сам, и се притаи, симулирайки, че е в безсъзнание.
— Не мога да ви хвърля на рибите, сърце не ми дава, но това, което ви предстои, е може би по-лошо. Но тя каза, че трябва да я освободя от вас, така или иначе, и това е милостиво от моя страна, правя го по този начин, преди да й е хрумнало нещо още по-лошо. Ако само бяхте проявили здрав разум да я оставите на мира! Предупредих ви веднъж, но вие явно сте забравили. Твърде дълго трябваше да се грижа за момичето, за да мога да гледам как някой идва и я насилва против волята й. Дори и да сте вие, който…
Рурк изруга вътрешно, провери дали оковите могат да се махнат, но нищо не поддаваше. Не можеше да се надява Питни да му отпуши устата и да му разреши да говори. Не и щом Шана го бе убедила в злощастието си.
Греблата сега се потапяха в по-бавен ритъм, един глас се провикна към лодката. Питни отвърна и малко по-късно Рурк усети как бива вдигнат над широките рамене на Питни и хвърлен през борда на палубата на някакъв кораб. Той потисна един вик на болка и остана неподвижен. Размениха се думи, но той не можа да разбере смисъла им. После се чу звън на монети и платеното, изглежда, не беше малко. Тежки стъпки прокънтяха по палубата, явно това отново бе Питни, който си отиваше. После, не след дълго, махнаха чувала от главата му и му отпушиха устата, заляха го с кофа морска вода. Груби юмруци го хванаха, притиснаха го към масата и го завързаха с дебели корабни въжа към нея. Тикнаха му един фенер в лицето и някаква отвратителна мутра му се ухили.
— Хайде, момко, съвземай си — изхриптя дрезгав глас. — Тук си на сигурно място. По-късно ще се погрижим за тебе.
Фенерът изчезна. Прозвуча заповед, вдигнаха платната, прибраха котвата. Скоро свеж бриз погали лицето на Рурк, а шхуната се плъзгаше по вълните. Той изви глава на една страна и видя в далечината да изчезват светлините на Лос Камелос. Поне това Шана бе постигнала: беше го махнал от острова.
Рурк се примири със съдбата си с въздишка и се облегна на мачтата. Все някак щеше да намери начин да се върне на Лос Камелос и да предяви отново правата си. Това, което се случваше сега, нищо не променяше. Шана беше и си оставаше негова жена. Сега важното бе да се извлече максималното от положението и да оживее.
Първата нощ Рурк прекара завързан за мачтата. Шхуната хвърли отново котва на достатъчно голямо разстояние от острова. С изключение на вахтата на кърмата корабът изглеждаше безжизнен. Едва когато слънцето вече от два часа бе на небето, един моряк дойде достатъчно наблизо, за да може Рурк да го повика. Мъжът само сви рамене и изчезна към кърмата. Наистина малко по-късно се появи набит възрастен мъж. Той погледа морето, облегнат на перилата, после се престори, че едва сега вижда Рурк, и пристъпи към него.
— Мисля, че няма основателна причина да ме държите вързан, сър — започна Рурк, — не съм ви сторил нищо лошо и не възнамерявам да ви сторя. Няма ли да е по-добре да ме развържете най-сетне, за да мога да се облекча.
— Не се дръжте така, момко — предъвка старецът, — наистина нямам причина да ви утежнявам живота. Но и нямам причина и да ви се доверя. Та аз дори не ви познавам.
— Тази пречка лесно може да се отстрани — отвърна Рурк. — Казвам се Джон Рурк. Доскоро високо ценен роб на негово превъзходителство лорд Трейхърн. — Следвайки едно хрумване, той придаде на думите си дъх на ирония: — За мен не остана тайна, че ме взехте на борда срещу една прилична сума. Та, мисля си, че като пътник, на който му е уредена таксата, мога да се наслаждавам на малко свобода на движение по борда. Както можете да си представите, не възнамерявам да бягам оттук.
— Има нещо вярно в това — каза мъжът, плю по посока на вятъра и извади един нож, чиято острота провери на палеца си. — Казвам се Харипен и съм капитанът, макар да плувам на собствения си кораб. Приятелите ме наричат Хари — с бързи движения той го освободи от въжетата.
— Много съм ви задължен, капитан Харипен — каза Рурк и си разтри китките.
— Не е лошо — изсумтя благодетелят, — защото аз не дължа никому нищо на този свят — после втренчи едноокия си кривоглед поглед в Рурк. — За роб се изразявате дяволски изтънчено. — Това беше замислено като констатация, но прозвуча като въпрос.
Рурк се засмя, без да се замисли.
— Преходно състояние, уважаеми капитане, както мога да ви уверя, и като премисля повечко, не знам дали трябва да проклинам или да благодаря на тези, които ми причиниха зло. Но ако сега ме извините за малко, капитане, изпитвам една потребност, която доста дълго не бе задоволявана. Ще ви бъда много задължен, ако мога по-късно отново да подхвана разговор с вас.
— Можете да сте сигурен в това, момко — капитанът се изплю и избърса с ръка кафявия сопол от небръснатата си брада. Рурк задоволи естествените си нужди, после получи храна и чаша ейл. Кафявата бира, изглежда, бе единственото нещо в изобилие на борда на този кораб. Рурк си потърси ролка въжета на сянка и полегна, за да си навакса съня, който бе пропуснал през нощта.
Вече тъкмо щеше да се здрачава, когато бе разтърсен грубо и закаран в капитанската каюта, където трябваше за известно време да изтърпи безмълвната проверка на събраните около една маса мъже. Рурк никога не бе виждал по-мизерна дружина. Най-накрая един мулат се помръдна напред на стола си, опря мощните си ръце на масата и втренчи мрачен поглед в Рурк.
— Роб, казвате, и как сте станали роб?
Рурк обмисли отговора си. Ако това бе елитът на някакво общество, то той бе невинно ангелче.
— Заради убийство — погледът на Рурк обходи бързо лицата, нито едно не прояви и следа от изненада. — След това ме откупиха от затвора, за да ме накарат да си изработя цената на откупа.
— Кой ни разкара от острова — поиска да узнае капитанът, докато си чоплеше с пръсти зъбите.
Рурк небрежно се почеса по гърдите и се усмихна лукаво.
— Една дама, която не бе съгласна с това, че едно момиче ме чакаше в сеновала.
Англичанинът изпръхтя от удоволствие.
— Мога да си представя, момко — трябва да е дяволски богата, като помисли човек колко плати, за да ви разкараме от пътя й.
Рурк сви рамене.
— Какво има в складовете си господарят на острова? — капитанът с белязаното лице се премести напред. — Скъпоценности? Коприна? Подправки?
Рурк погледна мъжа в очите с небрежна усмивка и се почеса по корема.
— Доста отдавна не съм ял, приятелю. — Той посочи с палец чиниите на края на масата. — Ще получа ли нещо от това?
Побутнаха му полуизяден крак от някакво малко животно и чаша топла бира. Рурк си придърпа един стол и седна да яде.
— Та какво става със складовете? — напомни му белязания по лицето.
— Подайте ми хляба, приятелю.
Рурк си избърса с ръка устата и прокара месото с глътка бира. След това си откъсна парче от самуна хляб и отпи соса от чинията. Най-накрая се пресегна и взе една риза, която висеше на облегалката на стола, и си избърса в нея ръцете.
— Вече се натъпкахте — разсърди се мулатът. — Какво най-сетне има в складовете.
— Всичко — усмихна се подигравателно Рурк. — Но това няма да ви е от полза. Никога няма да влезете в пристанището. — Той потопи пръст в бирата и нарисува един недовършен кръг. — Тук долу е селото със складовете. А тук — и той нарисува един хикс — на този край на дъгата са разположени батареи с топове. Който иска да влезе в пристанището, плава точно под и между тях. — Той прокара една черта през отвора на пристанището. — Тук ще бъдете издухани от водата, преди да сте и наближили складовете.
Досега само бе предполагал, че мъжете са пирати. Разочарованието по лицата им сега го доказа.
Харипен, англичанинът, се облегна назад и отново зачовърка между зъбите си.
— Толкова весело гледате, момчето ми. Да не би случайно да криете в ръкава си някое асо коз?
Рурк скръсти голите си ръце над гръдта си и се направи, че смъква камък от сърцето си.
— Е, приятели — ухили се той, — ако имах ръкав, подобно нещо с право можеше да се предположи. Но, както виждате, не притежавам много повече от едни жалки, изрязани панталони, недостойни да бъдат споменавани. Следователно това, с което все още разполагам в моята бедност, ми е ценно и скъпо и естествено си струва цената. — Той се засмя, защото изведнъж всички го загледаха гневно. — Като всички вас и аз не правя нищо без отплата. Наистина, имах възможност достатъчно дълго да огледам слабите места на острова на Трейхърн и със сигурност знам как с най-малък риск може да се предприеме нещо. Знам също така как може да се стигне до острова, къде се намират търговските авоари и личното състояние на Трейхърн.
На местата, които Рурк назова на пиратите, те щяха да плячкосат достатъчно, за да си намажат ръцете. Не беше необходимо да им отваря очите за това, че най-големите съкровища Трейхърн пазеше в един трезор в господарската къща.
— От друга страна — Рурк се облегна назад на стола си и пи, сякаш не забелязваше разбойническите погледи на пиратите, — ако предпочитате бали сурови кълчища и коноп, тогава вземете ги. Освен това, джентълмени, не мога да ви предложа много повече. А какво е вашето предложение?
Първият офицер и очевидно партньорът на Харипен, полуфранцузин, протегна един широк нож и прокара пръст по добре наточеното острие.
— Вие все още имате живота си, робе.
— Да, разрешихте ми да го запазя. Но, струва ми се, вече ви се отплатих, като ви казах за топовете. Дори мисля да добавя нещо в тази сделка. В пристанището е хвърлил котва „Хамстед“, с двадесет и един топа на борда. Ако въпреки очакванията успеете да влезете във вътрешното пристанище, ще си имате работа с него. Той ще ви избълва огън и олово в гърба, а не смея да изчисля колко време ще устоите на това.
— А без съмнение за вашия план ще поискате капитанския пай — изпръхтя саркастично мелезът.
— Капитанският пай не би било зле, благодаря — съгласи се Рурк със смях. — Жаждата ми за пари не е безкрайна. А що се отнася до Халзинхалтен, искам да ви предвождам и с това и да рискувам собствената си глава.
— Съгласен съм! Един капитански дял за вас, ако имаме плячка — чу се капитан Харипен, който очевидно се наслаждаваше на начина, по който Рурк бе надхитрил първия му офицер. — А сега — говори!
Пиратите слушаха внимателно, когато Рурк се насочи към подробностите.
— Изчакайте източно от острова — обясни Рурк и се опита импровизирано да изиграе ролята на всезнаещ стратег, — там водата е дълбока почти до брега. Там можете да навлезете до един възел.
— А на запад? — попита с подозрение мулатът.
— Кротко! Два-три сажена най-много. А и пред брега има рифове.
Рурк се опитваше преди всичко да предотврати това пиратите да акостират близо до господарската къща, той наистина даваше в общи линии верни данни, но не спомена за мъжете, които патрулират нощем по плажа.
— Оставете момчето да се изкаже — просъска Харипен и черният неохотно млъкна.
— На хълма над пристанището — продължи Рурк — има топ за салюти.
— Знаем — чухме, като влизахме.
— Един изстрел означава просто кораб на хоризонта, два изстрела — тревога — обясни нататък Рурк, — всичко на всичко една шепа мъже спокойно може да слезе на сушата и аз ще ви покажа къде ще вземете най-добра плячка, без веднага да подплашите целия остров. Слушайте, значи.
Пиратите наведоха глави над масата и Рурк им разкри опасния си план. Той знаеше, че при всички случаи топът ще гръмне, а нощем и един изстрел означаваше тревога. И в случай, че пиратите акостират там, където той им препоръчваше, селото щеше да има повече от час, за да се подготви. От друга страна, нито една от лодките, които бе видял на палубата на пиратския кораб, не можеше да поеме повече от 20 души. И дори ако пуснеха на вода две лодки, на сушата нямаше да слязат повече от 30 души: защото неколцина трябваше да останат до плажа като охрана. За Трейхърн нямаше да е трудно да се справи с акостиралата група, а за „Хамстед“ щеше да е детска игра да плени останалия почти без екипаж пиратски кораб.
„Трудно ще е, мислеше си Рурк, само за мен да избягам от пиратите, щом стигнем до брега — и надявам се, че Трейхърн поне ще пожелае да ме изслуша, преди да се поддаде на внушението да ме накаже.“ Рурк вече не се чувстваше задължен да пази тайната на Шана. Той бе решен да разкрие всичко.
Морските разбойници изглеждаха доволни от плана на Рурк и му разрешиха да се оттегли в нощния ли лагер при струпаните корабни въжета.
Тъкмо бе започнал най-тъмният час на нощта, когато всички бяха извикани на палубата. Вдигнаха котвата, опънаха платната. Едва-що корабът бе започнал да се движи, когато Рурк видя до себе си англичанина и мулата Пелие. И двамата държаха насочени към него пистолети.
— Ние променихме плана в две точки — засмя се мелезът. — Вие оставате на борда като заложник за качеството на информацията, а ние сами ще си намерим място за акостиране.
Рурк ги гледаше слисан. Дълбоко в стомаха му едно гадно животно, наричащо се страх, започна да забива зъби в нежното месо на надеждата му.
Още не бе започнало да се зазорява, когато Шана се завърна в господарската къща от съдбоносното си посещение при Питни. И незабавно бе потънала в дълбокия сън на изтощението. Няколко часа по-късно я разбудиха ядосаните крясъци на баща й.
— По дяволите! Ще ми го докарате ли най-сетне тук!? — крещеше господарят на острова из цялата къща. Шана скочи възбудено от леглото си, бързо си хвърли някакви дрехи и забърза надолу по стълбите. В салона за закуска се бе събрало разнородно множество мъже. Надзиратели, няколко роба, конярчето Елът със смачканата шапка на Рурк в ръце, Ралстон и дори Питни седяха на масата и гледаха със смутени лица Орлан Трейхърн.
— Но, татко, какво се е случило? — попита Шана с невинен вид, когато пристъпи към баща си.
— Момчето! Няма го! — фучеше Трейхърн с мрачно лице.
— За кое момче говорите, татко? Имаме повече от дузина…
— Доброто момче! Нашият Рурк! За него говоря! — намеси се бързо Трейхърн. — Не могат да го намерят никъде! А без мистър Рурк на този остров просто нищо не върви!
— Но моля ви, татко — Шана положи успокоително ръка на рамото на Трейхърн. — Сигурно тук има и други мъже, които ще съумеят да свършат неговата работа. Не можете ли да поемете неговите задачи, докато се появи?
— Той е изчезнал! Избягал е от робство! И ако сега не изпратим цяла флотилия след кораба от колониите, който вчера сутринта бе хвърлил котва край острова, няма да го видим вече! — Ралстон каза това, за да отстрани възможно по-далеч от себе си вината, преди някой да се сети, че той бе довел Джон Рурк на Лос Камелос.
Питни пийваше пунш с ром и хладно наблюдаваше бащата и дъщерята.
Един надзирател взе думата.
— Елът е намерил шапката му в обора. През нощта мистър Рурк се е занимавал с кобилата, която тъкмо бяха докарали на острова.
— Това е справедливо — присмя се Ралстон. — Кобила срещу роб. Такава размяна сигурно се струва почтена сделка на измамната пасмина от колониите. Те трябва да са ни взели мистър Рурк под носа.
— Запазете спокойствие, мистър Ралстон! — Господарят на острова стрелна слабия мъж с остър поглед. — Не ви упреквам за проблемите, които ни създава мистър Рурк. Напротив. Способностите на мистър Рурк донесоха печалба на всички ни. Лошото е само това, че без него не ще можем вече да осъществим плановете си.
Посред тези разменени реплики в салона влезе сър Гейлърд. Той погледа добре отпочинал около себе си, а розовите му бузи пращяха от здраве.
— Тук, изглежда, стават разни неща — извика той, радостно потривайки ръце. Той само мерна угриженото лице на Шана. — Разбира се, аз незабавно ви предлагам моята помощ.
Шана би му изфучала с най-голямо удоволствие в лицето, но в присъствието на баща й това би било твърде неприлично. Затова тя изискано поднесе чашата чай към устните си и забеляза:
— Както изглежда, сър, налице е известна неяснота по отношение престоя на мистър Рурк. Може би ви е известно нещо в тази посока?
Гейлърд повдигна озадачено вежди.
— Мистър Рурк! Робът Игитигит? Изчезнал бил казвате. Значи на мен той не ми се е мяркал пред очите, откакто… еее, нека помисля… онази вечер, тук на тази маса. Света Богородице! Толкова отдавна ли го няма?
Трейхърн простена нетърпеливо. Видимо усилие му бе необходимо, за да овладее гласа си.
— Трябваше да дойде тази сутрин на закуска. Досега никога не е закъснявал.
— Може би е болен — предположи сър Гейлърд. — Потърсихте ли го вече в къщата?
— Вече сме вдигнали целия остров на крак — отвърна Трейхърн ядно. — Никой не го е виждал.
Гейлърд прие безпомощен вид, сякаш зависеше само от него.
— Честна дума, нямам ни най-малка представа къде може да изчезне такъв човек, още по-малко на един остров. Може би има склонност… е, да кажем: да скитосва.
Трейхърн сбърчи чело. И Шана го погледна несъобразително.
Гейлърд се покашля и обясни, извинявайки се, към Шана:
— Моля ви да ме извините, високоуважаема лейди, за прямите ми думи във ваше присъствие. Но вие самата сте вдовица и затова сигурно не ви е неизвестно, че някои мъже обичат да се забавляват в компанията на дами, когато от време на време им се удаде случай. Та може би… мистър Рурк… някак си… е… бил задържан…
Шана тръсна шумно чашата си върху чинийката и за малко да си излее чая в скута. За нещастие на Гейлърд тъкмо сега влезе през вратата икономката Берта. Тя възмутено го смъмри:
— Но Шана е още почти дете! Какви дебелашки думи! Запазете си по възможност тези нецеломъдрени мисли за себе си!
Питни отново отпиваше от пунша си и любопитно гледаше Шана. Гейлърд побърза да поиска извинение от дамите. Трейхърн го прекъсна:
— Аз, от моя страна, искам да призная, че той много добре знае разликата между работа и развлечение.
— Страхувам се, че с него се е случило нещо. Иначе щеше да е тук.
— Мога да си представя какво му се е случило — подигра се Ралстон. — Сигурно си е пипнал някое топло местенце на кораба, който е отплувал през нощта. Защо иначе корабът щеше да изчезне така тайнствено — като куче, което свива гузно опашка? Ако не обявите парична награда за залавянето му, никога вече няма да видите своя мистър Рурк. А после трябва да бъде публично обесен за назидание, иначе и другите ще последват примера му.
Трейхърн въздъхна.
— Ако не се намери, наистина ще трябва да предположа, че е избягал по своя воля. А ако това е така, обявявам 50 фунта награда за главата му.
Ралстон се ухили злорадо при това признание колко тежи авторитетът му. Той хвърли поглед към Шана.
— Какво мислите вие, мадам? Не смятате ли, че такъв подъл ренегат трябва да бъде обесен като всеки друг мошеник?
Шана бе като замаяна. Тя вече не бе способна да отговори. Дори в най-дивата си фантазия не бе могла да си представи, че ще гонят Рурк като бясно куче. Тя безпомощно улови мрачния поглед на Питни.
Търсенето на Рурк се проточи и през целия следобед. Шана бе избягала в стаята си. Там тя се мъчеше да надвие разяждащите я страхове, които вече не я изпускаха от ноктите си. Тогава в покоя на съня й нахлуха сънищата. В тях тя бе щастлива, заобиколена от деца на различна възраст и люлееше кърмаче на гърдите си. Едно дете беше обвило краката на баща си, той го пое нежно, притиснаха се лице до лице и образът на бащата се избистри. Беше Рурк, който, смеейки се, се навеждаше към нея, за да я целуне по устата.
Шана се събуди потънала в пот. Беше лъжа! Този сън никога не можеше да стане действителност! Едно потискащо чувство на самота се спусна върху й, с ридания тя зарови лице във възглавниците. Беше само нейна собствена вина, подла, долна вина! Може би вече никога нямаше да види отново Рурк, никога нямаше да усети сладката топлина на устата му върху устните си, никога вече нямаше да лежи защитена в неговите силни обятия.
Беше се стъмнило, когато камериерката Хергъс й донесе вечерята. Шана скри срамежливо почервенелите си от плач очи и мокрите си бузи зад една книга, даде знак на жената да остави вечерята и да я остави сама. Но Хергъс гореше от нетърпение да разкаже новините.
— Трябва да ви съобщя, господин баща ви ми каза, че сър Гейлърд си мисли, че е видял мистър Рурк в селото. Сега господарят претърсва целия район около пристанището и взе всички мъже от острова със себе си. Баща ви е твърдо решен да намери мистър Рурк, независимо какво му струва това. Е, ако питате мене, аз също бих искала да знам къде е бил.
Шана замълча и камериерката най-сетне си тръгна.
За Шана времето се изнизваше убийствено бавно. Не й беше възможно да изяде дори една хапка. Тя наистина си облече нова пижама, но гледаше втренчено томчето със стихове, без да може да прочете повече от ред оттук-оттам — и между всеки ред тя виждаше героя като слаб, тъмен, полугол и полудив мъж с кехлибарени очи. Тя простена с отчаяние и хвърли книгата настрана и само се вглеждаше в сенчестите ъгли на покоите си. Изящното махало на часовника отброи единадесетия час на нощта и по някое време, по-късно, тя чу шум в къщата. Вероятно беше баща й, който се завръщаше разочарован от дългото търсене. Звънко счупване на стъкло — може би изблик на гняв у господаря на острова? Напълно разбираемо. Той харесваше много Рурк, сега сигурно се чувстваше измамен и предаден. Беше по-добре да не му се мярка пред очите в това настроение.
Една врата се тръшна. Шана взе свещта и се надигна, мина през салона към стълбището. Хергъс не беше ли казала, че баща й е взел всички мъже със себе си? Тогава сега с него трябваше да се е върнала и домашната прислуга. Но къщата бе тъмна. За първи път в живота й домът, в който бе отрасла, й се струваше заплашителен.
— Кой е там? — попита тя от стълбите в тъмнината, като се опитваше да проникне през сенките.
Отговор не последва. Само едно напрегнато от тревога мълчание зейна насреща й. Тя смело постави крак на стълбите и заслиза, ослушвайки се, надолу. В тъмнината нахлуха прокрадващи се стъпки. Гърбът на Шана настръхна. Макар и безстрашно, но напрегнато и изпълнена с подозрение, тя побърза още по-надолу, като пазеше с ръка пламъка на свещта.
— Кой е там? Искам отговор? Знам, че има някой долу!
Две крачки след последното стъпало една космата ръка се протегна в тъмнината и посегна към светлината й. Пламъчето се разтанцува и припламвайки, освети една мутра със следи от шарка. Цялото лице бе пресечено от противен червен белег, който разкривяваше надолу окото в странна гънка на кожата. Едно подигравателно ухилване разкри черни, разкривени и изпопадали зъби — дявол в човешки образ, роден от отвратителен кошмар.
(обратно)ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
От острова ехтяха топовни гърмежи. В продължение на един доста неприятен момент Рурк очакваше, че капитан Харпиен и останалата на борда част от екипажа ще се нахвърлят върху него. Но пиратите стояха един до друг на кърмата и бяха вперили очи в острова. Него, Рурк, сякаш го бяха забравили. Той се обърна към въжетата, в които бе омотан, и се опита да развърже моряшките възли. Но примките бяха здрави като железни скоби.
Тишината отново се спусна над нощта. Чуваше се само едно поскърцване във вътрешността на кораба, пляскането на вълните по него и приглушени гласове, проговарящи понякога. На острова на Трейхърн вече нищо не помръдваше.
Бяха изтекли почти два пясъчни часовника, когато откъм мачтата се чу вик. На пиратския кораб се заговори, че акостиралата група била на обратния път. Това наистина не отговаряше на надеждите, които Рурк бе таил, но въпреки това той изпусна една въздишка на облекчение. Може би все още имаше някакъв шанс да преживее тази авантюра с божията помощ.
Още в следващата минута тази възможност изглеждаше доста съмнителна: Харпиен връхлетя откъм кърмата и извади в движение ножа си. Сърцето на Рурк спря, но после плахо затуптя отново. Защото ножът не потъна в неговата плът, а във въжетата, които го бяха обвързали.
— Май сте ни направили добра услуга, а, момко — извика капитанът и забърза нататък към перилата.
В нощта прозвуча изсвирване с уста, малко по-късно завърналите се пирати се нароиха по кораба, вдигнаха на борда чували и скринове, пълни с плячка. Рурк се бе стаил в тъмната сянка от другата страна на борда и видя в общия хаос възможност да скочи от кораба и да доплува до сушата. Тъкмо си изуваше сандалите, когато на борда бе повдигнат с огромно усилие един голям сандък с изкусна дърворезба, който обичайно стоеше в салона на господарската къща, под картината на починалата съпруга на Трейхърн, мисис Джорджиана. Шестима мъже трябваше да се напънат, докато сандъкът с тъп трясък се стовари на палубата. Рурк пристъпи по-наблизо. Студена пот обля челото му.
Изведнъж откъм лодката проехтя приглушен вик. Рурк настръхна. Като прикован, той не отлепяше поглед от капитана мелез, който сега прескачаше през парапета и протегна ръка да вдигне на борда една човешка фигура, завързана от главата до петите в един чувал. Отдолу се подаваха ритащи тесни глезени и нежни, малки боси крака. Около добре оформените прасци плющяха парцали от нощница.
Рурк изруга тайно под светлината на фенерите. Моряците тъкмо прерязваха въжетата и махаха ютения чувал от фигурата. Рурк втренчи поглед в най-бесните зелени очи, които някога бе виждал.
— А, вие сте тук значи! — изкрещя по него Шана. — Мерзавец.
Тя вече бе взела в ръце едно от малките весла, които бяха облегнати на перилата, и то просвистя с пълна сила към черепа на Рурк. Рурк се наведе, оръжието се разби на две с трясък в мачтата. С нащърбената част в ръка Шана изкрещя като луда от болка и бяс.
— Безмозъчни тъпаци! — изкрещя Рурк към капитана Пелие и мъжете му. — Не виждате ли какво сте направили? Това е дъщерята на Трейхърн. Сега господарят на острова ще ви преследва с хиляда издути от жажда за мъст платна. Краят ви е така сигурен, както и аминът в църквата.
— И още как! — изфуча Шана към Рурк. — А аз самата ще се погрижа баща ми да обеси първо вас. И когато после нахрани акулите с вашия разлагащ се труп, аз ще се смея. Смея. Смея.
В този момент Рурк вече не виждаше изход от обърканото положение. Ако ставаше дума само за него, бягството щеше да е детска игра. Но сега важното беше да намери начин и за Шана. А за това беше необходим внимателно изготвен план. Ако изобщо имаше още някакъв шанс.
Тримата други пленници бяха изкачени на палубата. Рурк ги разпозна — роби като него. Хвърлиха ги грубо на палубата и ги завързаха за перилата. Рурк си помисли, че за тях нямаше да се променят много неща — от едно робство те бяха попаднали в друго. Но сега наистина им предстоеше живот под ударите на камшика на нечовешки робовладелци.
Пристигането на Шана предизвика брожение сред екипажа. От всички ъгли на кораба изпълзяха пирати, за да позяпат ослепителната красавица, чиято златна коса се вееше диво около нежни рамене. Рурк видя ясно какво трябваше да направи.
Изведнъж Шана усети ръката на Рурк да я хваща грубо за гърдите и в брутална милувка той я притисна в обятията си. Разярена от възмущение, Шана се дърпаше бясно, но всъщност внимаваше да не избяга от него. Но в думите й не личеше нищо друго освен омраза.
— Този път го прекалихте — просъска тя през стиснати зъби, — предадохте баща ми. — Това Орлан Трейхърн няма никога да ви прости. Ще ви преследва до смърт като бясно куче, каквото вие всъщност и сте.
Рурк я хвана за китките и я привлече към себе си. Шана простена от болка, усещането за неговата напрегната мускулеста сила и за нейното собствено безсилие я хвърли в най-дълбоко отчаяние. Ребрата й заплашваха да се счупят от неговата прегръдка, тя напразно се опитваше да си поеме дъх. Изпод дългите клепки заизвираха сълзи.
— Хикс трябваше да ви обеси! Ах, защо само не го направи! — чу я той да изрича задъхано.
Рурк хвана с ръка прелестната брадичка на Шана и я повдигна нагоре, докато тя погледна в бесните кехлибарени очи на Рурк. Студено като желязо бе лицето му, а думите му я бодяха болезнено, като стрели от лък.
— С малко щастие, което не дължа на вас, успях да преживея и последното майсторско дело на вашето лъжовно сърце. И ако късметът не ми изневери още малко, ще съумея да изляза и от това положение.
После я блъсна в кокалестите ръце на Гетлие, хитрия камериер на мелеза-пират Пелие.
— Добре да ми пазите жената и да се погрижите да не й се случи нищо — заповяда Рурк. Той се обърна и закрачи към перилата, където пиратите се бяха скупчили край плячката.
— Пелие, дайте ми вашия бинокъл — извика той на мелеза.
Бинокълът му бе подаден без колебание. Рурк потърси пристанището. В ярката лунна светлина ясно се очертаваха тъмните мачти на голям кораб, но не личеше дали има движение по палубата.
— „Хамстед“ вече я изтеглят навън — извика Рурк, — още малко и ще чуем топовете да гърмят.
Рурк бе виждал вече какви опустошения може да причинят оръдията, разположени по протежение на целия борд. Рурк наистина предполагаше, че господарят на острова ще действа внимателно, за да види отново жива отвлечената си дъщеря, но сега най-важното бе да не се излага тя излишно на опасност, което само можеше да утежни положението. Пиратският кораб разполагаше само с два неподвижни топа на кърмата и на носа и няколко фалконета на подвижни лафети, които бяха разположени по протежение на перилата — не беше, значи, равна на двумачтовия платноход. Но шхуната бе тясна и бърза и имаше — с големите си черни платна — добри шансове да се изплъзне.
Рурк пристъпи към пиратите.
— Ако нямате още мерак да прекарате една дълга нощ във водата, смели мои приятели, ще трябва веднага да вдигнете платна.
Харпиен изглеждаше по-бърз във вземането на решения от другите.
— По дяволите, момъкът е прав — изкрещя той и после излая командите си: — Вдигнете лодките на борда! Вдигнете проклетата котва! И вдигнете всеки цол черно платно, което намерите!
Тогава той се обърна поуспокоен към мелеза и се ухили в мрачното му, белязано лице.
— Не се обиждайте, Роби, зная, че корабът е и ваш. Значи, ако сега сте така любезен да поемете курс към Марсхед, всички ние с голямо удоволствие ще поемем пътя към къщи.
Скоро черната шхуна се носеше бързо в нощта. Пиратите се заеха с изчисляване на плячката, Тежкият железен сандък бе разбит, оказа се пълен със златки монети, които по най бързия начин бяха откарани в капитанската каюта и заключени там в по-голям сандък, с цел да бъдат разпределени по-късно. Трябваше да се изчисли стойността на няколко големи чувала, пълни със златни и сребърни плочки. Дори чуплив порцелан, грижливо пакетиран в едно каче, се намираше сред плячката. Тъй като той не представляваше интерес за екипажа, бе предвиден за кмета на пиратския остров Марсхед заедно с една каса изтънчени вина и ястия. Най-накрая оставаше само голямата ракла от салона в господарския дом, Всички притаиха дъх. Тази ракла трябваше да съдържа най-ценното съкровище.
Пелие се ухили и се изфука.
— Жените при Трейхърнови твърдяха, че вътре има съкровище, което никой не може да оцени.
Шана пристъпи по-близо. Около меката й уста пробягваше разкривена усмивка; Рурк можеше да чете в нея и подозираше, че красивата главичка отново бе измислила някакво зло. За да предотврати нещо лошо, той стоеше близо до нея.
Ключалката се изтръгна под ударите на брадва. Пелие изпусна един радостен вик и повдигна капака. Видяха се малки кожени торбички. Очите на мелеза алчно проблясваха.
— Бижута — оповести той — всички ще забогатеем.
Пръстите му се вкопчиха а една торбичка, разкъсаха връвта и изсипаха съдържанието в дланта му. Окото му придоби изражение на глуповата слисаност, защото това, което държеше в ръце, не представляваше голяма ценност, не по-голяма от този на обикновен спусък на пушка, затвор на пушка и приклад. Той трескаво зарови във всички торбички и непрекъснато попадаше само на евтин звън на желязо. Заедно с Харпиен той повдигна сега раклата, върху която бяха разположени торбичките от сандъка, и я постави до него на палубата. Сега се показа намаслена хартия и отдолу лежаха, ред след ред, цеви на пушки.
Харпиен вдигна една цев и безпомощно я заобръща в ръка. С другата той притегли една торбичка. „Вси светии — извика той, — само пушки. Дори ги няма прикладите. Само ненужни проклети мускети.“
Шана не можеше вече да се сдържа. Тя се изсмя злорадо.
— Че какво друго, глупаци такива! Какво друго! Даже и да имахте прикладите към тях, всичко щеше да е пак ненужно! Защото, да ви кажа, при разтоварването сандъкът падна на кея на пристанището. Всички тези цеви са изкривени. Баща ми запази всичко това само като спомен за единствената му сделка на загуба. До днес непрекъснато го ядосваха. От днес нататък ще го намира за изключително забавно.
Рурк простена скрито от надутата й глупост. Беше твърде вероятно иронията на Шана да доведе в следващия момент до проливане на кръв.
С проклятие на уста Пелие скочи към момичето.
— Но вие се заклехте, че сандъкът съдържа съкровище, което е безценно.
— Не е ли така? — сладко се усмихна Шана. — Или може би все пак ви се струва ценно? — тя високомерно отметна глава назад и развя коса на вятъра.
Разпенен от яд, Пелие я хвана за рамото и я обърна към себе си докато тя падна на колене. Вече проблесна камата, която носеше в ботуша си, ръката му се насочи към очите й, в които сега, за първи път, се прокрадна страх.
— Тогава ще си изрежа равностойността от вашата скъпоценна кожа — просъска Пелие.
И внезапно около китката на Пелие се сви желязна хватка. Бавно, неохотно ножът се отдалечи от лицето на Шана. С кръвясали очи мелезът се вгледа в решителното лице на Рурк.
— Знам, друже, че имате бърза ръка! — Рурк му се усмихваше благо, — но не ви мислех за глупак!
Пелие пусна Шана, тя падна на палубата. Ръката, която досега бе държала Шанината, полетя към пистолета в кобура. Но Рурк улови и нея. Мълчаливо, но със спотаена злоба мелезът се бореше срещу Рурк, но той държеше ръцете му между телата им така, че екипажът да не може да разбере нищо. Колкото по-силно се опитваше Пелие да се освободи, толкова по-здрава ставаше хватката на Рурк. Пелие вече усещаше, че ръцете му изтръпват. В очите на Рурк той виждаше сила и решителност, за чието съществуване до този момент не бе и подозирал. И в блатистото дъно на мозъка му проникна увереността, че душата му никога вече няма да намери покой, докато този мъж, който го третираше като невъзпитано дете, не бъде хвърлен за храна на рибите. За момента обаче той отстъпи. Но Рурк не отслабваше хватката си.
— Аз пък от своя страна много си обичам врата и не бих желал да го видя необичайно издължен на някоя върлина в „Хамстед“ — каза Рурк с небрежен тон. — Вече здраво извихте носа на господин Трейхърн. Но наистина ли искате да предизвикате цялото безумие на отмъщението му върху всички нас? А помислете и по това: Трейхърн цени живота на единственото си дете над всичко на този свят. Без съмнение той ще заплати кръгла сумичка за нея. Но само ако при завръщането й кожата й е цяла.
Пелие видя известна логика в думите му и кимна, свивайки рамене. Рурк го пусна.
— Но не забравяйте — ухили се злобно мелезът, разтривайки китките си, — че Пелие беше този, който я хвана. Така че тя е моя собственост, докато платят за нея.
Рурк повдигна Шана от палубата и я придърпа пред пирата. Под фенера той повдигна с ръка главата й, за да може Пелие да види благородната й нежна красота.
— Още едно предупреждение, мистър Пелие. Ако имате очи на главата си, няма да пропуснете да забележите, че това е рядка красота. — Рурк нежно прокара пръсти по крехката шия на Шана. При това докосваме тя потръпна, а Рурк се почуди от какъв ли род е било усещането, което предизвика това потръпваме. — Но нещо с такава стойност лесно се поврежда при злоупотреба. И може да се случи, че дори след като сте я предали обратно, да ви излезе по-скъпо отмъщението, на което това момиче е способно. Шана е най-святото нещо в живота на Трейхърн и той изпълнява това, което иска тя. Следователно, ако трябва да ви донесе съкровищата, за които си мечтаете, Пелие, вие трябва да се погрижите за доброто отношение към нея. И за това, в деня на плащането тя да не е пострадала ни най-малко.
Рурк свали ръка от Шана, поздрави небрежно капитана и се отправи бавно към носа, където се облегна на перилата и се втренчи в пенливата вода долу.
Шана слисано гледаше след него. Но как е ставаше така, че този мъж винаги трябваше да оставя отпечатък в живота й? Още не можеше да се изясни дали съдбата искаше да го направи неин господар — или палач.
— Завържете тая никаквица! — изкрещя Пелие.
Гетлие се затътри по палубата, хвана Шана за ръка и я повлече след себе си.
Но тя отново и отново поглеждаше назад към самотната фигура на перилата.
Утрото бе потопило небосвода в наситено червено, после слънцето се изкачи на хоризонта; златно и голямо, то оцвети небето в нежнорозово. Така разцъфна един прекрасен ден, триъгълни платна се издуваха под мощния дъх на силен бриз и шхуната се рееше по водата като чайка в безметежен полет.
На Шана, завързана с другите пленници към пейката под главната мачта, не й достави голямо удоволствие красотата на събуждащия се ден. Сънят й беше неспокоен, тя непрекъснато се бе стряскала, когато приближаваха стъпки. Непрекъснато идваше Пелие, изправяше се пред нея с разтворени крака, с ръце на хълбоците, с разкривена усмивка на лице — така се втренчваше в нея. И тя четеше в погледа му как жадуваше да я види да се гърчи пред него в смъртен страх, докато той я насилва по свой перверзен начин.
И хората на Пелие често забавяха крачка пред Шана, за да я огледат. Те наистина не си позволяваха повече, познаваха си капитана и имаха смъртен респект пред неговата ярост и пред изкуството му да убива с всичка видове оръжия. Да, дори когато Гетлие дойде по заповед на Пелие и й донесе къшей хляб, парченце сирене и глътчица вода, веждите на мелеза се свиха мрачно.
Рурк бдеше над Шана от едно отдалечено място. Той я държеше под око под почти затворени клепачи, докато — облегнат гърбом на перилата и с изпружени напред крака — се правеше на заспал.
Когато след обяд сенките започнаха да се удължават, пиратите надиплиха платната. Внимателно маневрирайки, шхуната се плъзна покрай една редица малки, блатисти острови, не много по-големи от рифове, потънали в пясък, обрасли с кипариси и палми. Харпиен развя червено знаме с черни кости и когато корабът минаваше покрай едно по-голямо островче, се видя покрив от палмови листа — колиба, която самотно стърчеше на спокоен бял плаж. Като сигнал към пирата достигна отразената с огледало светлина на залязващото слънце Екипажът отвърна с махане на ръце. На Шана и на другите пленници им развързаха въжетата. Няколко пирати подбутната нещастниците към перилата — там, където после щяха да сложат мостчето. Рурк междувременно внимателно наблюдаваше пейзажа и запаметявате всяка подробност. Най-грижливо.
След острова, от който бяха подадени сигналите, последва още една отсечка в открито море, но както изглеждаше, доста плитка, защото пенливи стръмни скали показваха рифове и плитчини. Пред тях се виждаше един относително голям остров. Там се възвисяваше хълмист хребет, пред който се разпростираше плитък, полузащитен залив. На високо разположен терен зад плажа се появиха дъсчени постройки, в средата на които бе разположена една сграда, някога белосана. Около нея се виеше нисък каменен зид, който обграждаше и един пуст двор. Отвъд пристанището се разпростираше в протежение на мили блато, обрасло с манговър. Заедно с рифовете и плитчините пред острова те представляваха добра естествена защита срещу всяко нападение.
Харпиен пристъпи към Рурк, С единственото си око той дяволито намигна към острова.
— Е, момко, това е нашето гнезденце. Марсхед се нарича нашето парче рай на земята и нямаме нищо по-добро. Как ви се струва?
— Изглежда да е относително добре защитено.
— Може да се каже! — Харпиен простря ръка и посочи към разцепен корабен скелет между плитчините. — Виждате ли тази развалина там? Това някога беше част от испанската флота. Опитаха да маневрират с един галеон доста наблизо, за да могат да обстрелват селото. Но при прилив теченията са силни и измамни. — Той се изкиска и се почеса по четината на белязаната си брадичка. И когато корабът заседна тук, пуснахме във водата един сал. С един-единствен топ го разпердушинихме на парчета.
— Трябва да се направи по-хитро — каза Рурк. — Трябва да се прикрие корабът с друг и да се маневрира внимателно. Междувременно други кораби трябва да устроят засада, за да хванат всеки беглец. Тогава ще са попаднали в добра клопка.
— Ай, ай, симпатяга — засмя се Харпиен. — Изглежда много просто. Но хитрият плъх първо се оглежда за дупка, през която да може да избяга, преди да си свие гнездо. Само за в случай, че дойдат кучетата и се опитат да я изровят.
Рурк предизвика капитана още малко.
— Но това трябва да е дяволски хитър плъх, за да избяга оттук невредим.
Англичанинът явно гореше от желание да му го обясни:
— Додето имаше кораб с вдигнати платна, винаги имаме път към свободата. Има едни канал при благата — а на другата страна няма никакви рифове. Някога испанците са изкопали този кана… — За един миг той се бе втренчил в Рурк. После го предупреди: — Но пътят трябва да се познава много добре. А що се отнася до нашата Майка, тя добре го крие.
С това морският разбойник се обърна на петата си и се погрижи за акостирането. Рурк гледаше след него. Едноокият бе разпалил любопитството му.
Една купчина хора се бе събрала на белия плаж, отхвърлени от света, държани в солено-сладкия живот, без никаква надежда, надхвърляща голото съществуване. А и самото то не бе сигурно. Действително, селото не бе в състояние да се изхранва само; да живее то можеше само с услугите, които правеше на пиратската флота.
Търговци дойдоха с кошници, предлагаха стоката си в очакване, че победата може би е настроила великодушно морските разбойници и сега ще имат желание да разменят частичка от плячката срещу шепа дреболии. Напудрени и червосани леки момичета търсеха да уловят някой благоразположен поглед, по-смелите крещяха поканите си направо към кораба, разкриваха пълни гърди, месести бедра и пристъпяха гордо, въртейки широки ханшове насам-натам. Малкото деца, които имаше, вече носеха на лицата си празния поглед на безнадеждността, а някои — вече белязано от алчност и коварство лице.
Отворените рани и белезите на просяците бяха най-яркият белег за безмилостната немотия на острова. Още по-зле бе за тези, които в битки бяха получили тежки наранявания, ако бяха изгубили крак или ръка — те явно трябваше бавно и мъчително да пукнат на този остров. Такива жалки създания с осакатени, обезобразени тела, с лица, изкривени в гримаса от нелечима болка, а до тях — изтощени и хиляди пъти обезчестявани жени, като вещици от ужасна приказка — всички те стояха в тъпа отдаденост на съдбата в тъжни редици.
Техните по-здрави другари по мъка, които още усещаха бегло пламъче жизнена сила, се бутаха безогледно пред пиратския кораб, може би за да уловят някоя монета, парче отпадък или нещо друго, което все още би могло да се използва.
Няколко моряка хвърляха монети от кораба и се смееха грубо, когато кокалести деца и полугладни мъже се биеха в плитчините за тези съкровища.
Стомахът на Шана се сви при вида на тази ужасна гледка. Тя винаги се чувстваше светска жена, пътувала много и образована, но нищо от това, което бе видяла или прочела досега, не я бе подготвило за тази сцена на мизерия. Най-накрая тя разбра защо баща й желаеше винаги така отчаяно да държи настрана бедността от хората, които обича. В пълните с мъка лица на децата тя разпозна нищетата, която като дете баща й е трябвало да изживее, и дълбоко в себе си усети да се надига разбиране към него. Но Шана бе прекалено уморена, прекалено изтощена, за да може да мисли. С болки във всички крайници, гладна, с главоболие под немилостивото слънце, тя се чувстваше като упоена.
Почти срещу волята си тя насочи поглед към Рурк. Той седеше на носа и наблюдаваше внимателно как корабът акостираше до изградения кей. Косата му се развяваше под лекия бриз, пот блестеше на широките му кафяви рамене. Като чужденец й се стори той, един мъж, който никога не бе познавала, недружелюбен и далечен. И мрачно бе изражението му, сякаш го гнетеше тежка грижа. Завладя я страх, че той няма да предприеме нищо, ако мръсни ръце я унижат, и този страх се превърна в увереност и я накара да очаква най-лошото. Тя ясно усещаше, че вече няма да има сили да се противопостави на този ужасен Пелие, когато посегне към нея. Шана отчаяно се бореше с безнадеждността, която заплашваше да я превърне в хленчеща, хлипаща купчинка нищета.
Междувременно Рурк нямаше никакви грижи по отношение на самия себе си, защото не притежаваше нищо друго освен дрехите на гърба си. Той се почувства щастлив, че при посещението на Питни не бе събул и панталоните си. Наистина двамата капитани му бяха обещали част от плячката като благодарност за неговата помощ, но той не се надяваше, че Пелие има намерение да спази обещанието си, след като той очевидно му бе развалил удоволствието, което възнамеряваше да изпита с Шана.
А така май ще трябва да премеря сили с цялата банда — помисли Рурк, — и то заради тази проклета жена, която даже не ще и да знае за мен! — Известно време той гледа синьозеленото искрящо море, което приличаше на очите, които го бяха довели в този ужасен край на света.
Пиратският кораб акостира на кея, въжетата бяха завързани на брега. Харпиен премина по палубата, плесна с ръце и извика високо:
— Кой иска да се хване на бас с мен коя девойка първа ще легне по гръб. Как мислите? Залагам един фунт за Кармелита.
От кърмата изкрещя писклив глас:
— Нямате ли очи на тъпите глави? Залагам парите си за Трейхърновата щерка! Докато преброите до три, вече ще съм я сложил по задник.
— Ай — изпръхтя един друг, — и когато станете, в гърба ви ще е камата на Роба.
Шана не помръдваше. Не показваше как приема такава грубост. Но сърцето и душата й се свиха. Нощта беше достатъчно мъчителна и тя осъзнаваше, че само възможната й цена като пленница я бе предпазила от далеч по-неприятни часове в капитанската каюта или в каютата на екипажа, ако не и на двете места. Тази отсрочка, това тя знаеше много добре, дължеше единствено на Рурк.
Рурк не отдаде голямо значение на брътвежите. Оцени ги просто като тъпоумно самохвалничене на смелчаци, поне засега. Истинска заплаха можеше да дойде само от едно място — додето мелезът бе жив. С подозрение наблюдаваше той как французинът се приближава към Шана. И когато Пелие завърза около шията й едни дълги кожени поводи, той се приближи към него.
Но внезапно, без предупреждение, широката, космата гръд на маймуноподобния подофицер на Пелие му препречи пътя и трима моряци, които току-що бяха придърпали кораби с въжетата, заплашително се възправиха около него. Един от тези типове избута с лакът Рурк настрана, но подофицерът направи още една стъпка и му се озъби злорадо-лукаво с липсващите си зъби. Иззад неговия биволски гръб Рурк видя дяволското ухилване на Пелие.
— Слушайте, момко — изджавка му подофицерът, — ако искате да сте един от нас, първо се научете как се чисти корабът.
Мостчето падна на кея и капитанът на корсарите слезе по него. Студен страх смрази кръвта на Шана и тя отправи един последен умоляващ поглед към Рурк, нейната последна надежда. Но той стоеше с неколцина пирати и не даваше никакви изгледи, че иска да й се притече на помощ. Дори лицето му се помрачи още повече, когато тя отправи поглед към него. Той значи искаше да я остави на тази пиратска свиня.
Е, сега се вижда какво струват наистина неговите високи идеали, неговите брачни клетви — ядоса се Шана. И когато погледите им се срещнаха, тя повдигна глава в горд отказ. Кожените поводи се свиха около гърлото й. Спъвайки се, тя трябваше да последва Пелие.
Така Шана бе принудена да изтърпи подигравателните и зложелателни погледи на сушата, като парадна част от плячката, която след нея бе свалена на брега. Отново й бяха вързали ръцете, разчорлената коса се вееше на вятъра около лицето й — и така дивото великолепие на къдрите й я прикриваше поне от ококорените погледи на островитяните. Болеше я като от удари с нож, това, че я показват но този начин — но справедливо, макар и с горчивина тя се сети, че някога така Рурк бе влачен пред очите й на „Маргарита“.
Мръсни ръце на проститутки се протягаха и дърпаха за златните коси, щипеха я по задника и колкото по-силно тя се противопоставяше, толкова по-безсрамна ставаше пасмината. До ушите й долитаха думи, чието гадно значение тя можеше само да отгатва.
Когато се измъкна от вонящата гмеж, нищо у нея вече не напомняше за изисканата дама, каквато бе. Утринният халат, който в момента на хващането й все още носеше, бе разкъсан, нощницата под него висеше на парцали, камъните бяха разранили босите й крака, горещият пясък на плажа бе покрил стъпалата й с мехури. И въпреки това тя устоя на тази сцена с непреклонното достойнство на една Трейхърн, скрила под ядовита маска цялата си болка и унижение.
За малко щеше да изпусне една въздишка на облекчение, когато мъчението й свърши. Едва сега отново вдигна поглед. Пред нея се извисяваше една широка, някога боядисана в бяло сграда, на чийто горен етаж се простираше веранда. От един стълб зяпаше фигура с образа на безвкусно натруфена нимфа с напращели гърди. Сградата изглеждаше мръсна и изоставена, изискваща непременно спешен ремонт. Но Шана отдавна бе разбрала, че хората, които живееха на този остров, не бяха нищо повече от паразити, чужди на сериозна, честна работа.
Под нимфата с безсрамна усмивка стоеше едно чудовище — мъж, поне толкова едър, като Питни, но още на половина по-широк, който извика нещо в поздрав към новодошлите. По плешивата му глава блестеше пот и дългите косми на бакенбардите му бяха сплетени на плитки, а краищата им — украсени с цветни панделки.
— На, гадни свини такива! — извика той със странно висок тенор. — Вие наистина сте отишли до острова на Трейхърн, както казахте. И както виждам, дори сте се измъкнали невредими. — Кискайки се от удоволствие, той гледаше към сандъците и раклите, които вече бяха сложени на верандата. — Че даже и багаж сте донесли. Хубаво!
С едно безогледно дръпване на кожените поводи Шана бе довлечена пред чудовищния мъж, който я загледа безочливо с малките си свински очички. Шана потрепера от погнуса, когато той положи дебелата си ръка на брадичката и заобръща главата й наляво и надясно, сякаш трябваше да прецени пазарната стойност на добитък.
— Хубаво теленце наистина, макар Трейхърн да не ми остави достатъчно, за да мога от сърце да му се насладя. Но какво търси тя тук?
Пелие се ухили дяволито.
— Мистър, това е сливата от градината на Трейхърн. Собствената му дъщеря. Тя ще ни донесе значителна сумичка.
— При условие — изпръхтя Харпиен, — че живеем достатъчно дълго, за да ги изброим.
— Трейхърн никога няма да успее да прекара през плитчините достатъчно голям кораб, без да потъне — каза Пелие.
Великанът сви надменно устни, прокара поглед по хоризонта и оповести обезпокоен:
— Мистър Трейхърн сигурно ще е крайно разярен — той посочи към пленниците, които бяха клекнали зад Шана, — а когато мистър Трейхърн се появи, ще имаме нужда от всеки мъж. Но сега вкарайте жената в къщата, смели мои бойци, и нека изпразним по стомна.
Слънцето се бе снишило на хоризонта, скоро нощта щеше да разпростре кадифеното си наметало над острова. Шана бе отвлечена в къщата, още веднъж хвърли поглед назад, но Рурк не се виждаше никъде.
Тя горчиво се запита дали вече не си запълва времето с някоя курва от пристанището.
Къса стълба водеше надолу, към една малка кръчма, където вече светеха фенери. Големите, гладки камъни на пода под Шанините стъпала се усещаха прохладни като спасение от жаркия пясък. Пелие прекоси голямото мрачно помещение и дърпаше Шана след себе си. Той седна на дългата маса до великана, когото наричаха „Майка“ и удари така силно с юмрук по масата, че Шана се сви. Незабавно се появиха две жени и напълниха две огромни стомни от бъчви, които заемаха цялата странична стена. Харпиен потупа едната от жените по циците, които приличаха на виме, и й се ухили.
— Ах, Кармелита, съкровище, колко сте апетитна отново! Какво ще кажете за едно малко чукане?
От дъното на кръчмата се извиси един груб глас:
— Той всъщност се хвана на бас за вас. Сега иска да прибере парите.
Кармелита дръзко се изсмя и отметна назад черната си глава, тикна на англичанина стомната в опипващата му ръка и при това изля по-голямата част върху панталоните му.
— Това ще ви поохлади хълбоците, докато свърша с работата си, разгонен похотливецо! — извика тя. — Лягам с когото си пожелая, а вероятно няма да сте вие този, сух гъсок такъв!
Гръмък смях се надигна около масата. Пелие от своя страна бе жаден да докаже какви успехи има той сред жените. Той веднага обгърна с ръка талията на Шана и се опита да привлече момичето към себе си, за да й — а той отдавна чакаше този момент — открадне една целувка и да поопипа заобленостите й. Шана удари вонящото на пот страшилище със завързаните, свити в юмруци ръце в ребрата. На мелеза му излезе въздухът и той падна назад. В същия момент Шана му постави крак зад петите и натисна здраво. Пелие загуби равновесие и падайки, вдигна праха от пода на разстояние от около шест стъпки.
По-дребничката кръчмарка, една сива мишка с апатична физиономия, която стоеше зад Пелие, за да му налее стомната, разтвори ужасено очи. Шана разбра каква опасност бе предизвикала с постъпката си: пред събрания екипаж тя го бе подложила на присмех.
Харпиен вече го иронизираше:
— Хе, Роби, станете най-сетне! Там долу няма да направите нищо сам. Май забравихте да вземете жената с вас долу.
Французинът се почувства не само здравата унизен, но и задникът му бе натъртен. Очите му бяха кръвясали, лицето му бе аленочервено от яд, когато отново се изправи на крака.
Той изфуча прегракнало на Шана:
— Надута коза такава, ще ми платите за това. Ще ви дресирам като послушно кученце, което идва, навирило опашка, щом му свирнат.
Той грубо хвана кожените поводи и я дръпна почти на пода — така рязко, че по шията на Шана се появиха червени ивици. Напреки през помещението той я повлече след себе си до една голяма, кръгла дупка на пода. Пелие изтегли един нож от ботуша си и за голямо учудване на Шана разряза въжетата й. Но после той блъсна една стълба в дупката и накара Шана с едно движение на ръката да слезе долу.
— Ако желаете, с удоволствие ще ви помогна при слизането — подигра й се той и я хвана за ръка.
Шана се отдръпна от хватката му и се подчини. Уплашено заслиза тя в мрачния вонящ изкоп. Безпомощно гледаше нагоре. Какво бе намислил за нея Пелие? Стълбата изчезна от очите й, издърпана нагоре. Една тежка желязна решетка издрънча над дупката.
Поразена, Шана се заоглежда. Отгоре падаше малко светлина и тя видя, че се намира върху планина от смет. Пелие искаше да я научи да се страхува ли? За един миг тази мисъл й се стори комична. Та тя не се страхуваше от нищо друго така, както от близостта му.
Едва-що събудената самонадеяност у Шана обаче изчезна още в следващата секунда като под леден душ. Плътно до себе си дочу пискливо квичене. Тя се вгледа в пода: един дебел плъх пробягна между краката й. Шаниният вик на ужас предизвика у Пелие само изблик на груба радост. Шана отчаяно се протегна към решетката, но пиратът изтърколи отгоре едно тежко буре. Около Шана започнаха да се чуват прокрадващи се шумове: тя се обърна — сиви, космати чудовища се бяха спотаили по ъглите. Малки, червени и бляскащи очи се бяха втренчили жадно в нея. Притаила дъх, Шана се смъкна надолу по хълма от смет — само по-далеч от тези чудовищни очи.
Отвратителната воня на рова заплашваше да я задуши. Повдигаше й се, едва не повърна. Малките червенооки животни станаха по-нагли. Вече се бе събрала половин дузина, вперили очи в нея — припълзяваха по-наблизо всеки път, когато тя отместваше поглед.
Шана направи крачка встрани и потъна до глезените в слузесто-тинеста помия. Един плъх вече се стрелкаше към нея — Шана го ритна, той избяга, квичейки обратно при групата си. Но от тъмнината пропълзяваха все повече и повече плъхове и скоро броят на блестящите очи се бе удвоил. Сега те се движеха в широк фронт напред. Шана ужасено изхлипа, отстъпи назад, накрая бе вече до колене в разлагащата се тиня.
Отгоре чу саркастичен смях. През решетката паднаха една коричка хляб и няколко парченца месо.
— Да ви е сладко, милейди. Това е вашата вечеря — ако успеете да я опазите от малките, алчни приятелчета. А ето ви една глътка, за да утолите жаждата си. — Пелие наистина бе във великолепно настроение. Той изсипа през решетката една стомна бира върху кряскащите плъхове, които вече — на нивото на Шана — се бореха за остатъците от храната. — И не копнейте прекалено много по мене — извика Пелие. — Малките ви приятели ще ви правят компания, докато намеря време за вас.
Стъпките на Пелие утихнаха. Вонята от сметта причини на Шана кашлица. Плъховете, на които хапките отгоре само бяха разпалили апетита, отново обърнаха червените си очи към Шана. Тя побутна с крак някакъв предмет, хвана го в ръка, почти се пръсна от щастие — държеше в ръка парче дърво.
Глад глождеше стомаха й, жажда изгаряше гърлото й, умората подкопаваше волята й, а страхът — жизнената й сила. Малки, лазещи създания потрепваха между пръстите й, но тя вече държеше летва в ръка.
Плъховете, отделени от жертвата си само от ивицата помия, колебливо навлязоха в тинята. Изведнъж един плъх се осмели, скочи в слузта и заплува към Шана. Студената решителност на отчаянието завладя Шана. Зла като света, в който беше блъсната, Шана се прицели в живото същество, повдигна летвата. Сега! Хлипайки, тя запрати оръжието си с острия ръб към косматото животно. Диво, пенливо размахване на крайници — после помията отново се успокои.
Останалите плъхове се отдръпнаха недоверчиво малко назад, сега я наблюдаваха от сигурно разстояние, заговорничеха, шушнейки си за по-действена нападателна стратегия.
Шана трепереше с цялото си тяло. Дори и победата над плъха не можа да повдигне духа й. Ако имаше поне едно сухо място, където да можеше да избяга. Тя отпусна безнадеждно ръката с летвата.
Плъховете я гледаха безмълвно.
На Шана й се щеше да ревне с глас. Но знаеше, че ако веднъж се остави, ще е безвъзвратно изгубена, а бе така уморена! Така гладна! Така жадна! Така слаба!
Кръвожадни очи светкаха в тъмнината. Припълзяваха по-наблизо. Боже мой! Нека поне един човек ми дойде на помощ! — крещяха сетивата на Шана. Никой ли няма да ми помогне! Рурк!
(обратно)ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Над рамото на боцмана Рурк видя как Шана бе повлечена от пирата-мелез по коридора и след това през тълпата, докато изчезна от погледа му. Четиримата разбойници бяха стеснили още повече обръча около него.
— Имам да върша по-важна работа от това да мета мръсотиите ви от палубата! — подвикна той.
— Слушайте го само! — излая боцманът. — Ще му се да почне направо от каймака, та да ми стане пират! Нека да ви кажа, господин новак, че ако искате да ставате капитан, трябва да си имате свой собствен кораб. А и тогава пак ще трябва да сте най-добрият от целия екипаж. А досега не сте показали бог знае какво. Само дето ни ядохте кльопачката и ни смукахте бирата!
Рурк отстъпи внимателно назад, докато почувства в гърба си релинга. Кракът му бутна някакво кофа с пясък, приготвена за гасене на пожар. С ръката си докосна широката дъска, по която окачваха върлините за връзване на лодките. Пиратите нямаха пистолети, но опипваха с видимо злорадство дръжките на абордажните си саби, пъхнати в поясите им. Рурк можеше само да предполага, че Пелие е издал навярно някаква заповед, с която го изключваше от разпределянето на плячката. Рурк бе твърдо решен да пресече тези му планове.
Погледът му падна върху полуотворената врата на капитанската каюта, а там — когато го заведоха за първия разпит — той бе видял складирано оръжие. Спокойно се облегна на релинга, като изгледа мъжете един след друг. До този момент наистина се бе представял пред пиратите като новак с жълто около устата — все с надеждата да приспи бдителността им. „А трябваше да зная — каза си сега той, — че това са чакали, готови винаги да се нахвърлят върху по-слабия.“
Около устните му заигра усмивка. Пиратите не можеха да предположат онова, което той си мислеше в момента. „Нека пък да видим какво ще правят чакалите, когато вместо недопечен новак срещнат истински мъж!…“
Той се наведе светкавично и пръсна в лицата на разбойниците пясъка от кофата. Докато те залитнаха назад и затъркаха, проклинайки, очите си, Рурк взе една върлина и удари най-близкия от пиратите по черепа, а следващия в ребрата. Третият бе изтеглил абордажната си сабя, която разсече върлината на две. За оръжие тя повече не ставаше и Рурк я запрати в лицето на четвъртия. Разбойникът се наведе да избегне удара, но се сблъска жестоко с боцмана.
Като използва този миг, Рурк скочи към каютата, затръшна вратата след себе си и бутна резето. Преследвачите му вече блъскаха бясно по дъските, но Рурк се надяваше, че ще има достатъчно време да намери някакво подходящо оръжие. Хвърли настрани попадналата най-напред в ръцете му разкошно инкрустирана рапира и бързо измъкна от купчината една излъскана от употреба дръжка на дълга закривена сабя. Изтегли я от ножницата — в сумрака острието синкаво проблесна. Бе тежко оръжие, ала изковано така умело, че ръката му почти не чувстваше тежестта.
Застанал отново до вратата, Рурк броеше секундите между отделните удари. И тогава точно пресметнато, след едно блъскане, от което дървото затрепери, той дръпна резето. Вратата с трясък се отвори и под тежестта на собствения си устрем пиратите се натъркаляха в каютата. Последният от тях Рурк трябваше да запрати с ритник навътре, за да се пльосне през глава при останалите.
Боцманът пръв се изправи на крака и, размахал диво абордажната си сабя, се хвърли към Рурк. Тежкото острие отскочи от ръба на извитата сабя, излетя във въздуха и се заби в някакъв обкован сандък. Сабята се стрелна като кобра към рамото на боцмана и под острото й ухапване зейна не сам жакетът, но и плътта под него. Ръката безпомощно увисна. Боцманът, смаян, се взираше в гърдите си, по които започна да се стича тънка червена вадичка кръв. Объркани, пиратите застанаха зад своя предводител, като че той можеше — безпомощен, какъвто бе сега — да ги защити от лютото острие. Все пак един от тях колебливо вдигна абордажната си сабя, но Рурк само лизна с върха на своята вдигнатата ръка и мишницата започна да кърви. Злодеят закрещя, като че ли го пекат на шиш или го изкормват.
Най-дребният от четиримата явно усети, че сега не е време за геройство, завтече се и се бухна с всички сили в прозореца към кърмата. Заради морските бури обаче стъклото и рамката бяха добре залостени. С разкървавена глава и изкълчено рамо майсторът на този лекомислен скок се затъркаля с вой по пода. Вече предупреден, побратимът му най-напред махна резето и бутна със сила дебелото стъкло навън, преди да събере кураж да скочи. Боцманът и останалите двама пирати напуснаха каютата също през люка, и то по-бързо, отколкото бяха влетели през вратата — а това не беше лесно за постигане!
Рурк се надвеси през люка, за да проследи отпътуването на нежеланите посетители. Тъй като бяха скочили в бързината откъм другия борд, те трябваше да заобиколят с плуване цялата кърма. За двамината от тях, които плуваха само с една ръка, това явно бе отчайващо трудно. Само тъмната сянка на акула, стрелкаща се кръвожадно под водата, помогна на смелите плувци да стигнат бързо-бързо до брега.
Рурк постоя още миг, за да огледа каютата — можеше да има нещо, което да му бъде от полза. Неведението за съдбата на Шана не му позволяваше да се бави. Чифт скъпи пистолети върху писалището на капитана привлякоха погледа му. Затворът и ударникът изглеждаха напълно в ред. Изпадна във възторг, когато видя как хубаво прилегнаха двата пистолета в пояса му. Намери и една широкопола шапка от фина слама, чудесна майсторска изработка, приличаше на шапката на мистър Трейхърн. Рурк взе и един кожен елек без ръкави, откачи също от някакъв пирон глинена лула и торбичка за тютюн. Окачи кривата сабя на един ешарп, преметнат през рамото му, и така нагизден и въоръжен, излезе на палубата, мина покрай вълнолома и закрачи към брега. Не знаеше по кой път бяха минали разбойниците. Но предполагаше, че бялата сграда, най-голямата и най-просторната, ще да е главната квартира на пиратите.
По самотния си път, покрай няколко скупчени къщурки, Рурк бе следен от множество любопитни очи, ала нищо не помръдна, никой не го спря. По-нагли бяха погледите на някои жени, които се опитваха да го привлекат с твърде недвусмислени жестове, а когато не ги удостояваше с внимание, нито им подхвърляше нещо, кривяха гневно лица в подигравателна гримаса. Той бързо отмина селцето. Пред бялата сграда поспря, погледна нагоре към ветровития хълм, като слухтеше да чуе някакви шумове. Вътре явно пируваха. Ясно различи гръмкия лай на Пелие, който искаше още бира. Рурк пристъпи прага.
Посрещна го истински хаос. Мирисът на запотени, мръсни тела, натикани в тясното помещение, се смесваше с миризмата на черна бира и на печено, лъхаща от огнището, в което се печеше цяло прасе.
Майката бе онзи, който изведнъж остави канчето си с бира и се взря мълчаливо в сянката до вратата. Врявата наоколо не секваше. Но когато великанът заговори с тъничкия си детски глас, се чу гневно мърморене и немалко ръце посегнаха към оръжието.
— Хайде, влезте и пийнете една глътка с нас! — провикна се Майката. — И си кажете, защо се промъквате там в тъмното!
Пелие трясна канчето си на масата и гледаше смаяно как Рурк излезе от сянката и прие предложената му за поздрав чаша. Той бавно утоли жаждата си, като остави да почакат за неговия отговор. Накрая доволно хлъцна като издръжлив на пиене мъж, който умее да оцени добрата глътка, и постави долу чашата. Погледът му обхождаше помещението, плъзгайки се по изпълнените с очакване лица. Усмихна се доволно и вдигна рамене.
— Не е моя вината да се намеря тук. Но не е и съвсем случайно. Струва ми се, че остана една сметчица, която явно забравихте да уредите. — Той посочи с ръка към главатарите. — Не искам да се натрапвам, но както знаете навярно, аз съм човек сиромах, без пукнато пени, а изглежда, че и в тази страна не се живее лесно без звонкови знаци.
Рурк забеляза, че немалко погледи бяха насочени към кривата му сабя и дръжките на пистолетите, до които бе положил ръцете си.
— Ехе — присмя се Пелие. — Дайте на юнака една медна монета, може и две, и го изхвърлете навън!
— Мед? — възкликна Рурк. — Точно толкова бе и възнаграждението, което обещахте на вашия боцман. Само че онова, което той направи, надали си заслужава и един медник. Никога не съм виждал някой да смуче вода толкова жадно като него!
След този пълен с подигравка страничен удар Рурк се обърна напълно сериозно към останалите:
— Обещан ми бе пълен капитански дял! И ако аз не ви бях предупредил, щяхте да налетите направо на топовните дула на Трейхърн, които щяха да ви напълнят с олово, преди да сте зърнали и късче от брега.
— Виж, в това е прав! — се обади един от главорезите. — Истината казва!
— Какви са тия работи? — се провикна Харпиен. — Призлява ми от такива дребни хитрости. — Той извади от ешарпа около кръста си кесия и я хвърли на Рурк. — Дръж, робе! Намери си някоя мома и се позабавлявайте. Когато претеглим златото, ще си получите вашата част.
Рурк улови кесията и прецени, че съдържа добри пари. Пелие обаче изсумтя сърдито и се обърна отново към бирата си.
При думата „роб“ Майката наостри уши и се взря внимателно в новодошлия. После се наведе напред:
— Да не сте били човек на Трейхърн?
— Аха — потвърди Рурк. — Можех да избирам само между бесилката и робството, и така ме качиха на корабите от Англия за Лос Камелос. — Той се облегна с рамо на една дебела, грубо издялана греда и заразглежда с нескрит интерес насядалите на дългата маса мъже.
Майката се закикоти и му направи знак с канчето си.
— Ето ти че имаме нещо общо. И аз бях роб на мистър Трейхърн. Отдавна беше, момичето беше тогава почти пеленаче. — Той изля в гърлото си още бира и заговори замислен, като на себе си: — Имаше един човек, бихме се с него в честен бой. Ама не издържа и умря. А Трейхърн каза, че аз ще трябва да върша освен моята работа и работата на умрелия, докато изплатя и неговия дълг. Тогава се опитах да избягам, но ме намериха. Вързаха ме на дървено магаре, биха ме с камшици. За да се уплашат останалите. На надзирателя тая работа не му хареса. Щото, като ми разкъса от бой гърба, ме обърна, та ми разкървави и корема. А след това започна да шиба и по-надолу…
Майката изпразни канчето и го запрати през цялата кръчма така, че то се разби в стената.
— Знаете ли какво направиха на Трейхърновия остров от мене? Проклет евнух ме направиха!… — изкрещя той и стовари тежко юмрук върху масата. След това се сви на стола си, вратът му изчезна в гънките лой, очите му засвяткаха мънички и диви из дълбочината на орбитите му. — Ама сега вече няма да ме хванат отново! Сега вече няма!
Харпиен се изправи да се поразтъпче. Когато мина край Рурк, той го бутна с лакът и кимна към дебелия великан.
— Заради това му викаме Майката — ухили се той. — Той се грижи за селото, един вид нещо като кмет, така да се каже.
В кръчмата настъпи мълчание. Рурк отново заразглежда наоколо. При своите странствания бе видял какви ли не странни люде, но в сравнение с тези дива разбойническа орда дори онази паплач в затвора на Нюгейт бе безобидна като невинни сираченца. Наистина Майката и Харпиен се държаха твърде дружелюбно за разбойници, ала стигнеше ли се до бой, и те щяха да хапят като вълци.
Погледът на Рурк продължаваше да шари наоколо — нямаше и следа от Шана и другите пленници. Ала щом Пелие бе тук, в кръчмата, Шана не можеше да е много далеч. И все пак щеше да се чувства по-добре, ако знаеше къде се намира тя.
Пелие изпъхтя тежко и се изправи.
— Пфу! Тая бира ми размъти карантията! — Той сграбчи за ръка плахото момиче, което прислужваше, то се сви ужасено. — Слушай, повлекано! Да видя тука месо и свястно вино!
Момичето уплашено кимна и се затича. Пелие потърка ръце и отново седна — скоро се появиха подноси, пълни със свинско и печени пилета. Кармелита наслага гарафи с вино по масата. Тя предложи и на Рурк, като при това се облегна цялата на него и се усмихна подканващо, взряна в лицето му, на което обаче не трепна нито мускулче. Кармелита се отдалечи с провлечени стъпки, но скоро се върна с табла, отрупана със скъпи кристални чаши. Подаде една от тях на Рурк, като сега пък отърка пищните си прелести по снагата му и прокара умела, търсеща ръка към слабините му.
— Човече, тази женска ти е хвърлила око — извика Харпиен. — Ама да се пазиш, момче, тя има цял вулкан в задника си!
Кармелита, която бе съвсем гола под широката си блуза, все я оставяше да пада надолу по раменете й. Всяко движение на гърдите й предлагаше чудесно зрелище, а с авансите си тя пробуди отново у Пелие омраза и ревност към Рурк. Лицето на мелеза помръкна. Испанката с гарвановочерна коса и тъмна кожа тъкмо подреждаше чаши по масата близо до Пелие — той я хвана, дръпна я на коленете си, зарови ръка в блузата й.
— Ела, Кармелита! — извика той. — Я дай на един стар приятел шепа от твоите съкровища!
Ала Кармелита му подаде друга част от тялото си: петата й го ритна по крака, а ръката й го плесна през лицето. И вече бягаше с високо запретната пола. Пелие гледаше с недоумение след нея.
— Стар приятел! Хайде де! — извика остро Кармелита. — Идвате на вратата ми, думкате с юмруците си, бум, бум, бум! Хвалите ми се с всичките си креватни борби, дето сте изкарали, фукате ми се колко врагове сте избили, а след това заспивате с пиянското си хъркане! — Тя се обърна към злорадстващите зрители. — Нашият велик капитан е в действителност само някакъв дребен полип, дето иска да хване едра риба, а пък не знае след това как да я започне!
При тези думи тя наля на Рурк от рубиненочервеното вино и пъхна в устата му някакво избрано късче месо.
Пелие в това време издаваше някакви странни звуци. Рурк се обърна и видя как Пелие напъхва с пръсти в устата си огромно парче свинско, опулен така, като че очите му щяха да изхвърчат. Той дъвчеше със зейнала уста, прокара най-после хапката си с цяла чаша вино, след това напъха три зрели банана един след друг, направо без да ги дъвче.
Харпиен го гледаше с презрение.
— Копеле от Санто Доминго, това е той, така да знаете. Наполовина французин, наполовина индианец. В началото искаше да го даде нещо като благородник, но маниерите му на масата го издават, сам виждате. Като извади ножа обаче, с него шега не бива. В това е магьосник! Сума ти французи е заклал с него в Санто Доминго. Искали да го обесят заради дузина убийства, ама броят им е по-скоро три дузини. Мрази всеки, който е млад и достатъчно хубав, за да му сложи динена кора пред жените. — Харпиен се разкиска в брадата си. — Ох, ох, сър, тук виждате накуп сума ти шарен свят, ама тия тука са дори каймакът на обществото в нашата малка колония! Чакайте само да видите останалите!…
Рурк смяташе, че спокойно би могъл да си спести познанството с останалата част от обществото. Това, което сега го вълнуваше, бе неизвестността за Шана. Той отпиваше от виното си, тежко италианско червено вино, и се питаше от кой ли търговски кораб е било взето. Без да изпуска от очи мелеза, той се обърна към Харпиен:
— Кажете, ако избухне спор при вас, когато двама души искат една и съща вещ от плячката, как се оправяте?
— На дуел, разбира се! — засмя се Харпиен самодоволно. — А когато борбата е на живот или смърт, победителят взима всичко. Та затова Пелие е най-богатият между нас. Избил е почти всичките си противници.
Рурк кимна. Повече не му трябваше. Бавно като котка, която няма закъде да бърза, той се изтегна, стъпи с крак на облегалката на стола, опря се с ръце и огледа пиратите един по един, докато започнаха да се чувстват някак неловко под ледения му поглед. Щом напрежението нарасна достатъчно, той наруши мълчанието.
— Е, мои храбри приятели, още колко ще висите край каните с бира и ще пропилявате ценно време?
Даже Пелие престана да лапа и изгледа Рурк въпросително.
— Имам предвид — обясни Рурк, — че е време, а ще е и мъдро да подадете на уважаемия мистър Трейхърн някакъв знак, че държите дъщеря му в ръцете си и че тя е здрава и читава. А може би ще трябва най-после и да обявите размера на откупа. Например… — той потърка ръце замислено. — Например петдесет хиляди фунта, все ще я оцени за толкова, или не? За всички вас това пък ще да е достатъчно, за да започнете чудесен нов живот. Разбира се, ще трябва да отделим нещичко за Майката, а и на мене една хилядарка, да кажем.
Алчността бе станала за тези мъже втора природа, и всеки, който не би поискал нищо за себе си, щеше само да събуди подозрение у тях. Въпреки това той добави:
— Аз искам малка част, защото само ви показах пътя, а единствено вашият кураж и смелост позволиха да хванем гълъбчето.
Той направи едно прекъсване, за да им даде време да размислят, а това при тях искаше доста време.
— Познавам Трейхърн добре — подхвана пак Рурк. — Ще ви подгони с всички ветрила, които може да събере. А като зейнат пред тебе гърлата на топовете, няма вече да може да се преговаря с него толкова лесно.
Пелие отново му обърна гръб, като се преструваше, че всичко това не го интересува. Другите обаче внимателно слушаха.
Сега Рурк подхвана най-важната част от речта си:
— Навярно някои от пленниците жадуват да се върнат под ярема на Трейхърн. Защо да не им дадем за из път и една вест за мистър Трейхърн? — Одобрителното мърморене стана по-силно и с невинно изражение Рурк запита: — Впрочем къде са тия хора? Нека да ги попитаме съгласни ли са.
Преди някой да се сети да възрази, огромният мулат пресече помещението и дръпна резето на една тежка дъбова врата.
— Излизайте, тъпи свини! — изрева той.
Олюлявайки се, мъжете, които бяха пленени заедно с Шана, се измъкнаха навън, примижавайки срещу внезапната светлина. Те страхливо се притискаха един до друг. Рурк се изправи пред тях, разгледа дали не са нещо ранени и след това се обърна към кръчмата — разкрачил крака, с ръцете на кръста.
— А къде по дяволите е жената? — извика той.
— Аха! — се проточи гласът на Пелие. — Видяхте ли? Работата е за женската! Цялата тази комедия е заради нея!
Разнесоха се сърдити възгласи. Но гласът на Рурк проехтя като камшичен удар:
— А за какво друго, глупако?!
Пелие сви юмруци при това оскърбление.
— Да не искате — заговори тежко Рурк — тези мъже тук да предадат на Трейхърн искането за откуп, а да му разкажат, че не са и зървали дъщеря му? Питам, къде е жената?
— Там, където ще се научи да се подчинява като робиня! — подвикна Пелие. — А пък това изобщо не е ваша работа!
— Аз мисля, че животът ми е нещо, което е моя работа! Виж, вашият може и да не е толкова ценен. — Гласът на Рурк стана хаплив. — Чуе ли Трейхърн, че държим момичето, че е жива и здрава, няма да има от какво да се боим. Ала само ако е така. Усъмни ли се в нещо, ще изравни с морското дъно целия остров, с всичко дето пърха и хвърка! Толкова ли не можете да проумеете тази проста истина?
Мелезът постави крак на масата, облегна се назад и се изсмя презрително към Рурк.
— Глупак сте, ако си мислите, че ще ви оставя да се разпореждате така безцеремонно!
Очите на Рурк се присвиха. Изпитваше желание да хвърли открито предизвикателство на този човек. Ала дочу пляскане на вода и някакъв сподавен вик. Неволно очите на Пелие погледнаха към една решетка на пода, върху която бе поставено тежко буре с бира.
Рурк изруга и прелетя през помещението, тегли мощен ритник на бурето, то се обърна и се претърколи през цялата кръчма.
— Да не искате всички да увиснете на бесилката само защото благородният господин Пелие ще си разиграва мръсните игрички?
Той извади пистолета от колана си, като с това парира за момента у всички присъстващи желанието да се намесят. Точно обратното, Харпиен се кокореше към французина и се хилеше в очакване на явно непредотвратимото кръвопролитие. С едно дръпване Рурк отмести решетката. Като ехо долетя топуркането на многобройни малки крачета и сърдито цвърчене. Вперил подозрително очи в пиратите, Рурк подвикна надолу:
— Милейди?
Отново шум от плискане на вода. Шана се бе спънала в някакъв куп боклуци. От нея се изтръгна заглушен вик, когато се търкулна в смрадливата лепкава купчина. В мрака Рурк можа да види лицето й, изкривено от страх, мъртво бяло. Тя най-после го позна, разтвори широко очи и като хълцаше името му, се опита да се изправи на крака. От гърдите на Рурк се изтръгна проклятие, гневни светкавици проблеснаха към пиратите и най-вече към Пелие. Някой щеше скъпо да плати за това унижение!
Той коленичи и подаде надолу ръка на Шана. Ръцете й се вкопчиха в нея и само с железен прът би могло да се откопчат пръстите й. Рурк издърпа момичето, като че бе лека като пух от глухарче.
Шана отпусна несигурно нозе на пода. Трепереща с цялото си тяло, тя се вкопчи в своя спасител и с хълцане скри глава на широките му гърди. И изведнъж, като марионетка с прерязани конци, тя рухна до зеещата на пода дупка като безпомощна купчина. Сълзите на Шана пареха Рурк като нажежено до бяло желязо. Сега вече той нямаше да намери покой, докато не отмъсти.
— Виждате ли? — се засмя мелезът подигравателно. — Цялото й Трейхърновско високомерие се е изпарило!
Пистолетът в ръката на Рурк описа ловко кратка дъга. Окото, което не мигваше, се взря в корсаря за една безкрайно дълга секунда. Дори такъв негодяй като него усети, че под този поглед кръвта му се смръзна, безсрамната усмивка изчезна от опуленото му сипаничаво лице.
Рурк се овладя, изчака гневът да премине. Онова, което остана от този гняв, бе леденото желание да види Пелие размахал ръце и крака, набоден на сабята му. За Рурк той вече не беше човек, беше побесняло животно, нанесло оскърбление на съпругата на един Бошан.
Ала Пелие нямаше понятие за това, което става в душата на Рурк. Той шумно бутна назад стола си и като надут паун се заразхожда из кръчмата.
— Е, милейди! — заговори подигравателно той. — Отговаря ли настаняването донякъде на вашия вкус? Може леглото да не е било току-що застлано, както сте свикнали? — Шана се вкопчи по-силно за Рурк. — Все още ли смятате, че дребните приятели, дето живеят долу, са ви по-приятна компания от нашата? — Тонът му се промени. Сега вече той изкрещя: — Слизай отново долу в пъкъла, никаквице!
Той скочи напред, за да докопа Шана, но тя се скри зад широкия гръб на Рурк. Навярно на Пелие не можеше и да му мине мисълта, че който и да е мъж на този свят ще се осмели да му се изпречи на пътя. Той и не погледна Рурк, докато се опитваше да улови жертвата си. Така че не забеляза и крака, който го ритна в чатала. За втори път тази вечер той се простря на пода на кръчмата.
В помещението настана мъртва тишина. Всички затаиха дъх в очакване на онова, което неизбежно щеше да последва.
Пелие, прострян на пода, плюеше нечистотиите от разцепената си уста. Изгарящите от омраза очи на все още изуменото му лице се впиха в Рурк.
Рурк спокойно хвана един стол за облегалката, придърпа го по-близо и сложи на него единия си крак. След това се наведе, опрял лакът на коляното, и поклати укорително глава.
— Страшно бавно възприемате, скъпи приятелю! Аз имам повече право на тази жена от вас. Гледал съм я като се перчеше наоколо, докато аз копаех на баща й. Аз ви посочих пътя до острова. Ако не бях аз, вие, господин капитан, щяхте отдавна да сте нахранили рибите край пристанището на Трейхърн.
Пелие обърна поглед към Шана, която, търсейки закрила, отново се притисна към Рурк. Пелие стана от пода, изтупа прахта от дрехите си. Беше напълно спокоен, но в това спокойствие дебнеше смъртна заплаха.
— Вече два пъти ме докосваш, робе! — заяви той.
— За да ви понауча на някои полезни неща, добри човече — кимна снизходително Рурк. — Полека-лека може би ще ви науча и на уважението, което дължите на хора, по-високостоящи от вас!
— От първия миг ми се изпречваш на пътя! — Сега вече Пелие с мъка сдържаше гнева си. — Боклук! Проклет боклук от колониите! А един боклук от колониите не ми е симпатичен!
Рурк сви рамене.
— Това си е ваша работа. Момичето обаче ми принадлежи.
Пелие окончателно престана да се владее.
— Трейхърновата женска е моя! — изрева той. Разбираше, че ако иска някога отново да има думата на тоя остров, не може да си позволи да загуби нито милиметър повече от своя престиж.
Той скочи, но Рурк блъсна стола с пищялите му. В същия миг той сграбчи метиса за ризата и го повдигна, пръстите на краката му едва достигаха пода. С другата си ръка Рурк го удари в лицето, а след това, при обратното замахване удари втори път с кокалчетата на гърба на дланта си. После го разтърси, както нямаше почва под краката, докато очите му сякаш щяха да изскочат от черната му глава.
— Да смятаме — промълви Рурк, след като най-после престана да го раздрусва, — че това ще е достатъчно за извикване на дуел. Имате право да изберете оръжията!
С тези думи той го блъсна грубо. Пиратът прелетя през цялата кръчма чак до дългата маса, която се обърка под тежестта му, и около него се разпиляха подноси, кани и печено месо.
Когато Пелие с почервеняло лице се надигна изпод тези остатъци, около устните му вече играеше хитра самоуверена усмивка. Съдбата на нахалника бе решена. На дуел досега Пелие не си бе намирал майстора.
— Имаш нож, нали, боклук такъв! Е, добре, покажи дали можеш да го въртиш!
Рурк само кимна. Постави стола до стената и накара Шана да седне. След това извади пистолетите от пояса си, освободи предпазителите и ги постави близичко до Шана върху една бъчва. Погледна я бързо. Шана почувства, че в този, може би последен миг, би трябвало да му каже поне една дума. Но сърцето й все още бе изпълнено с горчивина, устните й не се отвориха. Не смееше да го погледне в очите.
Кармелита се бе облегнала на вратата към задната стая, черните й очи закачливо блестяха, обичаше да гледа как си пускат кръв. Слабичката Дора се бе стаила с безизразно лице зад нея. Пиратите отместиха дългата маса назад и заеха места за представлението. Тлъсти суми пари разменяха собствениците си, сключваха се големи залози. Само Майката наблюдаваше сдържано предизвикателя.
Рурк зърна как Харпиен се хвана на бас с един холандец за шепа жълтици.
— Не се докачай, момче! — засмя се англичанинът. — Но трябва да се осигуря срещу загубата. Кесията, която ти дадох, ще се падне на победителя, както и цялото останало имущество…
Само Шана наблюдаваше сцената, изтръпнала от страх. Със свито сърце тя следеше всяко движение на Рурк. Мислите се блъскаха в изнурения й мозък. Беше ли този мъж, който сега влизаше заради нея в борба на живот и смърт, същият, с когото някога бе лежала в палеща страст, същият, когото в гнева си тя бе прогонила от пътя си? Този гняв сега й се струваше само като спомен от някакъв друг живот, недействителен и безсмислен; а сега тя се боеше за живота му.
Леката шпага, с която се биеше мелезът, не отговаряше на кривата сабя на Рурк. Затова Пелие взе в ръка абордажната сабя, която бе окачил до пистолетите си на гърба на един стол. Острието бе тежко и широко, съвсем малко по-късо от сабята на Рурк.
— Ето това е оръжие за мъж! — изсмя се Пелие. — Просто направено да убива. Е, добре! Значи до смърт, робе!
Пелие се оттласна от масата и веднага премина в нападение. Атакуваше хитро и настъпателно, но Рурк парираше с умела ръка и пружиниращи скокове всеки удар. Прекалено дълго бе предоставял другиму решенията относно живота и смъртта си, но сега за първи път отново всичко зависеше от собствената му сила и сръчност. Да става каквото ще — в този час той най-после бе отново господар на собствената си съдба.
Парираше ударите, нападаше, оръжието му все по-настойчиво търсеше да нанесе удар. С леки финтове той разкриваше силните и слабите страни на своя противник, твърде скоро му стана ясно, че има пред себе си всичко друго, но не и новак. Пелие се биеше целеустремено и с хъс, но с всеки звънтящ удар на оръжията Рурк все по-ясно усещаше, че на ръката на неговия противник липсва финес. Един хитър удар и на елека на Пелие зейна цепка, като че от ръката на магьосник. Пиратът объркан отстъпи назад.
Абордажната сабя наистина бе оръжие за убиване, но беше тежка и неумело изкована. Острието й се нащърби, образуваха се щръбки, тя все по-често и по-често се зацепваше в наточената стомана на кривата сабя. Победата явно нямаше да бъде толкова лесна, колкото си мислеше Пелие. Пред него не стоеше някакво селянче от глухите гори на колониите. Усилието, което му костваше непрекъснатото въртене на зле балансираната абордажна сабя, постепенно казваше своята дума и всеки път, когато това тромаво оръжие се зацепваше в сабята, бе необходимо все по-голямо усилие от страна на Пелие, за да го освободи.
За миг той оголи защитата си. Рурк се стрелна със сабята си отдолу и отстрани и от рамото на Пелие рукна кръв. Раната не бе дълбока, но Рурк отстъпи с балетна стъпка назад, за да даде време на Пелие. Но последният настъпи, размаха абордажната сабя сега вече с две ръце. Шана нервно потръпна, сякаш очакваше да види Рурк разцепен на две, ала той светкавично се извърна към ножницата си, вдигна я като щит и опора по дължината на острието — и сега благородната стомана издържа на този ужасяващ удар.
За миг двамата мъже останаха така, с кръстосани над главите оръжия, очи в очи, всеки мускул напрегнат до скъсване. Изведнъж Пелие отскочи като невестулка назад, Рурк също отскочи встрани и спаси на косъм корема си от този коварен удар. Рипостът на Рурк последва моментално. Пелие едва има време да парира удара. Умората личеше и у двамата. Ударите все по-често ставаха тромави, вече не бяха точни, нямаше вече елегантност. Унищожение, все едно как, такава бе сега формулата. Пелие нанасяше удари, Рурк парираше. Неочаквано абордажният нож се вряза и се заклещи в кривата сабя. Сега Рурк използува оръжието си като лост: дебелото меко острие на абордажната сабя се изкриви; и когато Пелие с всичка сила, с изкривено в страшна гримаса лице се опита да задържи така, оръжието му се счупи със звън на две. Изпаднал в паника, Пелие се олюля няколко крачки назад, с безумни очи той гледаше дръжката, която остана в ръката му. После хвърли безполезната вещ и разтвори ръце, като че ли да даде знак, че се приема за победен. Да го прободе сега без сабя, би означавало убийство. Рурк кимна удовлетворено и се готвеше да прибере сабята в ножницата.
Само писъкът на Шана го предупреди. Погледна бързо: ръката на Пелие измъкваше от конча на ботуша скрития там стилет. Острието блесна коварно в юмрука на Пелие. Той вече бе вдигнал ръка да хвърли. Рурк бе твърде далече за контраудар, но все пак успя за време, не по-дълго от един удар на сърцето, да метне ножницата с наполовина прибраната вече в нея сабя така, че тя излетя във въздуха и удари с цялата си ширина лицето на пирата. Пелие пак се олюля, стилетът падна от ръката му и се плъзна по пода. Французинът изруга, прочел в очите на Рурк смъртта си.
По само след миг Пелие държеше вече в ръка тънка сабя, подадена му явно от някой от пиратите, заложил всичките си пари на смъртта на Рурк. Сега Пелие се защищаваше с цялото умение и целия си опит, които можеше да покаже. И Рурк вече не се усмихваше. Бе разбрал правилата на играта. До смърт! От този миг нататък атаките му бяха жестоко безогледни. Цепка зейна на ризата на Пелие. Веднага след това острието потъна дълбоко в бедрото на пирата, крачолът му почервеня от кръв. Следващият рипост го улучи под лакътя. Само за миг той отпусна оръжието си, но кривата сабя отново изсвистя във въздуха.
Пелие се затича назад, като понесе със себе си и сабята, която стърчеше забита в гърдите му. Тялото му се надигна още веднъж и замря на плочите.
Рурк се огледа мрачно наоколо. Неми, ужасени, стъписани, пиратите не помръдваха.
Никой не го извика на бой.
Рурк отиде до мъртвия, изтегли сабята от кървящото тяло, избърса острието о елека на Пелие, прибра оръжието в ножницата. Опрян на дръжката, той отново плъзна поглед по присъстващите. Майката седеше смълчан, със странно извит гръб.
— Имах добро оръжие — се обади най-сетне Рурк. — Не ми изневери.
Майката кимна.
— Сигурно. Но знаете ли какво ще стане по-нататък?
Рурк вдигна рамене, сякаш не го интересуваше, и окачи сабята на ешарпа си.
Харпиен се изправи, заобиколи масата и потупа Рурк по раменете.
— Превъзходна борба, момчето ми! А и от нея ще излязат сума хубави работи за вас. Делът от кораба сега е ваш, разбира се, а и всичко друго, което Роби притежаваше. Неговият дял от плячката, а? — Той погледна другарите си. — Какво ще кажете? Заслужи си го!
Грубиянски смехове потвърдиха думите му.
— Победа на справедливостта — се провикна Майката, опря тлъстите си лапи на масата и се надигна на масивните си крака. — Робът на Трейхърн трябва да има дъщерята на Трейхърн!
— Значи се разбрахме — обяви капитанът. — Момичето ви принадлежи, докато бъде заплатен откупът!
Заразнасяха нови кани с бира и Рурк, след като напрежението бе отстъпило, успя отново да се усмихне. Тост след тост се вдигаха за победата му, трупът на Пелие междувременно бе извлечен навън абсолютно безславно. Никой не даваше вид, че съжалява за смъртта на мелеза, а Шана, която седеше там, закрила лице с ръцете си, и хълцаше с облекчение, най-малко от всички. Сега вече тя не можеше да скрива повече своята благодарност. Когато Рурк се приближи до нея, за да си прибере пистолетите, тя се насили да му се усмихне, преди да избухне отново в сълзи.
Рурк отиде до тримата пленени роби и попита:
— Кой от вас има желание да остане?
Те се спогледаха като сковани; никой не намери кураж да проговори.
— Така! Значи избирате робството пред свободата, която ви се предлага! Така да бъде! Ако ви оставим да вървите, ще потвърдите ли пред господаря на острова, че дъщеря му е в цветущо здраве и ще остане тук като заложник до заплащането на откупа?
Тримата закимаха бързо с глави. Майката изсумтя презрително.
— Ще изпратим призори тия тримата да си вървят с шалупата — предложи Харпиен. — Но нека тия оклюмали негодяи най-напред да си напълнят коремите. А, за бога, дайте и на жената нещо да хапне. Ще й потрябва, като я пришпори тази нощ младият ни жребец да потича в галоп!
Шана надари англичанина със сърдит поглед, обаче взе препълнената чиния, която прислужницата й донесе.
Настроението ставаше все по-празнично, смешките на Харпиен предизвикаха истинско търкаляне по пода. Отнякъде англичанинът намери топ яркочервена коприна; с кинжала си той отряза дълга лента, завърза под веселия хохот на другарите си клуп на единия й край и го нахлузи на врата на Шана. Поведе я с лентата, сипейки двусмислени закачки към Рурк, на когото подаде другия край на копринената „верига“. С маниерите на вълшебник той тържествено обяви Шана за робиня на Рурк и със сатанински рев я дръпна към себе си и я целуна с груба сила по нежните устни, като не пропусна да опипа с разтреперани от похот ръце задника й. В мокрите от сълзи очи на момичето пламна възмущение, но Рурк съзнаваше, че трябва да се преструва, че му е забавно. Той позволи на Харпиен да го накара да нарами момичето и да го отнесе нагоре по стълбите към стаята, която досега бе квартира на покойния Пелие, а сега вече според пиратското правило бе преминала в притежание на Рурк.
Холандецът държеше вратата отворена, Рурк свали Шана от рамото си и я остави да стъпи; с ръка на задника й, той я бутна навътре в стаята. Придружителите им понечиха да влязат с тях, но Рурк прегради пътя им, разкрачил широко крака. Настояванията им той срази с такива заплашителни погледи, че те отстъпиха с тъпо мърморене и се запрепъваха надолу по стълбата към бъчвите с бира. Рурк тръшна вратата, бутна тежкото резе и се опря на дървото, поемайки си дъх.
Шана бе застанала в тъмната част на стаята, където я бе избутал Рурк, изтръпнала от страх, че може да преживее някакъв нов кошмар, по-лош от мазето с плъховете. И наистина, гнилата смрад, която я лъхна тук, бе достатъчна, за да й напомни осезателно за първото й пленничество. Тя плахо потърси с ръце Рурк и се вкопчи в него като изгубено дете.
— Кочината на Пелие! — процеди Рурк. И той се закашля от ужасната воня. — Да видим дали ще намерим някаква свещ. Може пък на очите да се предложи нещо по-добро, отколкото на носа…
След дълго ровене в един изпълнен с най-загадъчни препятствия претъпкан хаос Рурк намери парче свещ. Той извади един от пистолетите си, изтърси барута и вместо него напъха кълчища. Натисна спусъка, блесна искра и кълчищата запушиха. Рурк внимателно ги раздуха, докато се получи пламък, с който можа да запали фитила на свещта.
Онова, което се разкри пред смаяните им погледи, представляваше някаква призрачна сцена, от която да те побият тръпки: навсякъде купища стари дрехи, празни бутилки, най-различни моряшки сандъци и бъчви, несъмнено останки от плячкосани търговски кораби. Огромното легло с балдахин и изкусни резби по четирите му колони сякаш плуваше в морето от боклуци. Под мръсните чаршафи бяха натрупани безброй дюшеци един върху друг, от рамката на балдахина висяха разкъсани и разплетени мрежи против комари. Долният край на леглото не се виждаше от натрупаните там дрехи, огромният гардероб зееше отворен, с увиснали накриво врати и щеше да се пръсне от най-различни дрехи — от кадифе, коприна и сатен. Нямаше свободен стол. Тежки завеси от червено кадифе, потънали в прах и на парцали, висяха пред прозорците. Чебърът за къпане, макар и с огромни размери, бе пълен догоре с парчета от бутилки и гарафи, които дълго време са били запращани в тази посока, без винаги да улучат целта. Сега в светлината на свещта Шана откри, че босите й крака са се разминали само на косъм от опасността да стъпи върху острите стъкла. По цялата стая бяха разположени множество огледала колкото човешки ръст, всички насочени към леглото. Като главен виновник за разнасящата се смрад те откриха накрая и едно нощно гърне.
Докато Шана се опитваше с мъка да не повърне и се извръщаше да не гледа, Рурк не се церемони много с наследството, оставено от Пелие. Той дръпна настрани прашните завеси и отвори прозорците, така че в тази истински яма повя свеж морски бриз. Рурк започна да хвърля през прозореца: най-напред гърнето, след това втвърдилите се от мръсотия чаршафи и завивки. Скоро по-голямата част от имуществото на Пелие беше струпана като купчина боклук под прозореца. Бутилките от чебъра се разбиваха долу на каменната настилка; всичко, което правеше стаята необитаема, пое същия път през прозореца. С едно движение на ръката Рурк помете масата, останките от безброй обеди и вечери образуваха пъстър куп върху простряната на пода покривка, която обзетият от истински фанатизъм чистник върза на възел и запрати по нощния вятър. Въздухът в стаята все още бе същинско оскърбление за всеки чувствителен нос, но поне можеше да се диша. Рурк духна в тъмните дълбини на една кана за вода, поставена на умивалника — насрещният поздрав бе цял облак прах.
— За моряк — отбеляза Рурк — покойният капитан Пелие е изпитвал наистина странно отвращение към водата.
Шана потръпна от погнуса, като погледна собствената си слепната и мръсна дреха. Тя копнееше да се изкъпе, да почувства мекото блаженство на едно чисто легло. Рурк я наблюдаваше със съчувствие и разбиране. Но изведнъж осъзна пълната с очакване тишина, която се бе възцарила долу в кръчмата. Той пристъпи към Шана.
— Изпискайте! — заповяда той.
Шана вдигна вежди в недоумение.
— Трябва да изпищите! Силно!
Шана само го гледаше.
Почти нежно той постави ръка на прозрачния плат, който покриваше гърдите й. След това с рязко дръпване разкъса дрехите й от горе до долу. Разголена напълно, тя застана пред погледа му, в който просветна топлина.
Сега най-после с пронизителен писък, който накара огледалата да затреперят, тя даде израз на целия си натрупан гняв, страх и отчаяние. Тя пое въздух и издаде едно не по-малко сърцераздирателно ехо на първия писък. Но този път Рурк й запуши устата с ръка и прекъсна представлението. В тежката тишина, която последва, най-после долу от кръчмата проехтя буря от груби смехове и подмятания, за това веселие пиратите бяха чакали близо цял час.
Рурк обви Шана в прегръдките си и докато голите й гърди се притискаха към кожения му елек, тя долови сподавения му смях.
— Сега тия типове ще има за какво да говорят поне един час — ухили се той.
Но писъците бяха възвърнали духа на Шана. Тя сърдито се откъсна от ръцете му.
— Свалете си лапите от мене! — изсъска тя, скочи от другата страна на леглото, за да постави някаква преграда помежду им. — Наистина ли няма сила на тоя свят, която да ме освободи най-после от вас? Няма ли да се види краят на вашата досадна настойчивост?
В очите на Рурк проблесна недоумение. Но бързо сарказмът му взе отново връх.
— Поне вие няма защо да се упреквате за това! Бог е свидетел, че направихте всичко, което е по силите на един човек, за да ме изхвърлите от своя живот. За ваше нещастие храбрият Питни си го каза направо. Ето как стана, че сега съм тук и трябва да продължавам да играя вашите игри. Заради вас убих човек, но благодарна ли сте ми за това? Не, по дяволите! Нямаше да се разтревожите, ако видехте със забит нож мен вместо него, точно нямаше да се налага да се опасявате, че пиратите могат да ви проснат по гръб…
— Вие сте сатана! — изхлипа тя. — Адско изчадие, пуснато на земята, за да ме измъчва!
— Ох, не, Шана! Аз съм само човек от плът и кръв, с наранено сърце, който два пъти изпита отровното жило на вашите лъжи и измами! Аз съм само вашият съпруг по волята божия, от който се опитвате за втори път да се отървете. И то не по пътя на закона, а като искате да изцапате ръцете си с моята кръв!
Изнуреното сърце на Шана не можа да понесе тази атака, която я докара, цялата разтреперана, до прага на припадък. Рурк я хвана и разтърси, та чак зъбите й затракаха, но в погледа й отново проблесна следа от съзнание.
— Отсега нататък сте моя робиня — каза през зъби той.
Шана отвори уста, но Рурк не я остави да проговори.
— Отсега нататък сте моя робиня винаги когато около нас има някой. Ще се правите на покорна и мила, така че ония говеда, дето плюскат долу, да не се усъмнят. А не изпълнявате ли всяка моя дума, ще ви третирам като непокорна робиня. Разбрахте ли ме? Докато се намираме на пиратския остров, вие сте робиня, безпрекословно!
Той почака за отговор, за някакъв знак, че е разбрала, ала тя само го гледаше с безизразно лице. В мълчанието, изпълнило стаята, едно плахо почукване на вратата проехтя почти тревожно. Рурк постави Шана с нежна загриженост на един стол, на който тя остана да седи със скръстени ръце, без да помръдне, като безумна. Той прикри голотата й с един лек дюшек, преди да пристъпи към вратата.
С извадена сабя в ръка той дръпна резето и широко отвори вратата. Човекът, който се казваше Гетлие, застана в рамката на вратата, превит под товара на две напълнени почти до ръба ведра с вода. Той започна трескаво да се извинява.
— Сър! Аз бях личен прислужник на капитан Пелие, а сега ми казаха, че вие сте новият ми господар. Та ви нося, капитане, малко вода. Мисля, че ще пожелаете да се изкъпете.
Късогледите очи зад стъклата на телените рамки мигаха уплашено. Рурк му направи път. Подпрян на дръжката на сабята си, той наблюдаваше внимателно как изсипва ведрата в чебъра.
— Как попаднахте между пиратите? — запита най-после Рурк. — Говорите като образован човек.
Гетлие прекъсна работата си и се опита да позабави отговора си.
— Учител бях в Сан Доминго. Като дете Пелие ми беше ученик, макар че още тогава долавях, че ще свърши зле. Преди няколко години бях на един малък кораб на път за Англия. Пелие бе пиратът, който ни плени. Хареса му се да ме направи свой роб… Ще желаете ли още нещо, капитан Рурк?
Рурк посочи стаята.
— Може би ще намерите утре малко време да изчистите тука. Така, както е сега, не е подходящо дори за мъж, а дамата още по-малко би могла да живее в тази кочина.
— Разбира се, сър. Ще помета и ще почистя. И ако госпожата има някакви желания, за някоя дребна монета Дора сигурно ще е готова да помогне… — И той добави, за да обясни: — Дора, малкото момиче от кръчмата…
Гетлие излезе и Рурк можеше най-после да се погрижи за леглото. В една от раклите откри чисти чаршафи и ги просна върху натрупаните дюшеци, които подравни колкото беше възможно. В науките, които бе учил през детството си, не влизаше и изкуството да подрежда легло.
След като приготви леглото, той донесе едно ведро, което обърна, за да седне на него до Шана. Освободи заспалото момиче от останките от мръсните й дрехи, които също изхвърли през прозореца. С мокра кърпа той изми лицето на Шана, като внимаваше да не причини болка на изгорелите й от слънцето бузи. Когато бършеше ръцете й, прехапа устни от гняв: веригите, които й бяха сложили, когато я плениха, бяха оставили дълбоки рани в нежната плът. Е, добре. Поне на един от нейните мъчителя той даде заслуженото.
С паница хладка вода в ръка той отми засъхналата кал от краката й и ги подсуши. Позволи си само за миг да погледне с нежност благородното й, уви, толкова изнурено и опозорено тяло. За сплъстените коси на Шана в момента не можеше да се направи много нещо. Той вдигна на ръце нежното момиче и го отнесе в леглото. Покри я с един чаршаф и остана дълго така да я наблюдава.
„Тъжно е, любима моя, че все още приемате за истина една лъжа. Повярвайте ми, никога не съм ви мамил…“
Стори му се, че Шана като че ли го чу, лицето й се отпусна в доверчива усмивка; тя се обърна настрани и се сгуши под чаршафа.
Рурк постави едно кресло до прозореца, постави пистолетите на съседната масичка и притегли табуретка за краката си. Най-сетне полегна и той, със сабя на коленете, готов да защищава покоя на любимата жена.
(обратно)ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Безмилостното слънце обливаше стаята с болезнено ярка светлина. Пламтящият огън нахлуваше бавно в сетивата на Шана, тя се скри под възглавниците, за да потърси в топлите ръце на съня още малко забрава от света, който я очакваше със заплахи. Някаква нежна, здрава ръка я галеше по гърба. Сънена, тя се попремести по-близо до тази ръка, която умело изтриваше напрежението от мускулите й. Когато със своята ласка от раменете надолу тази ръка извика в нея някаква сладка тръпка, гърлото й се сви и от полуотворените й устни се откъсна въздишка, изпълнена с копнеж. В унеса на желанието Шана се отдаде изцяло на това блаженство. Гърбът й опря до твърди космати гърди. Главата й се плъзна до мускулесто рамо, страните й се докоснаха до гладка, топла кожа. В съзнанието й проблясваха неопределени въпроси. Досега в живота й само един мъж бе делил легло с нея. Ала никой, дори и Хергъс, не я бе галил така по гърба… Изгаряща от любопитство, тя отвори очи. Погледът й потъна в златистите очи на Рурк и всички стари спомени изникнаха отново.
— Ооо! — простена тя и се отпусна по корем, притегли възглавницата върху главата си и я притисна здраво към ушите си. Ала мекият глас, в който трепкаше весел смях, достигна до нея.
— Желая ви добро утро, мадам! Надявам се, че сънят ви се е отразил добре.
— Никога досега — извика тя — едно небе не се е превръщало така бързо в ад!…
— Не в ад, а в действителност, мадам! — поправи я Рурк подигравателно. — И то в мизерна действителност, признавам. Но изглежда, че и ние възприемаме местните привички. Слънцето отдавна вече се е вдигнало високо, наближава време за обяд. Боя се, че проспахме цялата утрин и колкото и да жадува моето клето, лишено от любов тяло да лежи в близост до вашето, ще трябва да ви помоля да станете, ако не искаме и остатъкът от деня да премине без наше участие.
Шана дръпна възглавницата от главата си и с ужас видя, че лежи пред погледа му съвсем гола. Още по-унизително бе, че той се бе възползвал най-безсрамно от изтощението й, бе я съблякъл и занесъл в леглото. Задърпа отчаяно чаршафа, върху който лежеше. Но колкото и да се въртеше безпомощно, нищо не се получаваше. Рурк, легнал настрана и подпрял усмихнато глава на ръката си, бе затиснал под себе си по-голямата част от чаршафа. Той я обгърна с ръка и загали отново гърба й.
— Ами да, любима моя — замърка той. — Макар и сега да не е най-подходящия час, в който една съпруга може да предложи огъня на своята страст на потъналия си в хвърковати планове съпруг, аз просто нямам сили да ви отблъсна!…
Устата му се сведе към устните й, слабите му твърди гърди допряха до меката й гръд, краката им се сплетоха. Почувствала, че или трябва да се покрие някак, или да приеме да бъде изнасилена, Шана скочи от леглото. С наслада Рурк проследи красивите движения на бягащото й тяло.
Тя трескаво грабна първата попаднала й дреха. Коженият елек на Рурк можеше да предложи известна защита — все пак стигаше до коленете й, но не се закопчаваше нито над колана, нито надолу. Рурк се захили, като се наслаждаваше на сочните, закръглени форми, кипнали между кожените ревери. Той стана от леглото и тръгна, както си бе гол, към нея, посрещнат от недоверчивите й погледи. Но той само взе от стола старите си износени панталони.
— Дрехата, която облякохте, мадам, ме изпълва, честно казано, с възхищение. Не възразявам срещу това, да споделя с вас собствените си вещи. Но като имам предвид разбойниците, които ни заобикалят, бих препоръчал малко повечко сдържаност. В противен случай току-виж преди да се усетите, някой рогат козел се хвърли на очарователния ви гръб!…
Погледът на Шана се плъзна многозначително надолу по тялото му.
— Да не говорим и за мен самия, мадам!
Шана невярваща извърна очи.
— Дали ще доживея някога деня, в който вие, сър, да не сте изложен на изкушението да се хвърлите на този толкова прехвален от вас гръб?!
— Поне не, преди да стана на осемдесет и шест, мадам! — я увери той закачливо. — Но докато сте близо до мен, и леденото море на Севера не би могло да охлади горещата ми кръв.
— Колко вярно — кимна тя. — И това ви се случва с всяка слугиня, която ви попадне пред очите!
Рурк се стегна и се изсмя презрително:
— С всяка? Господи, жено, та позволете ми все пак понякога да правя разлика при своя избор!
Тясната брадичка на Шана се вирна.
— По-рано трябваше да правите разлика! Сега е твърде късно. Между нас всичко е свършено!
— Скъпа Шана — въздъхна Рурк и седна да преглежда пистолетите си. — Обяснете ми какво е това разминаване във вашите думи. Толкова често ме уверявахте, че не съм ваш съпруг и че според всички закони се смятате за вдовица. Щом е така, какви права имате върху мен? Защо крещите до бога, когато взема — ако действително бих го сторил — някоя друга? Не ми давате никакъв шанс да кажа нито дума в своя защита, а направо насъсквате кучетата си по мене. А по този начин всичко се обръща срещу хубавата ви главичка! Защото, ако вашият безумен гняв не бе ме захвърлил в морето, нямаше да ви се случи нищо от онова, което ви сполетя. В господарската къща щеше да има достатъчно мъже, които да защитят живота и свободата ви. Щяхте да разполагате и с други мъже, които да прогонят измамника. Е, сега какво ще кажете, сърце мое? Ваш съпруг ли съм? Или съм свободен? И ако съм наистина свободен, защо всеки път се нахвърляте върху ми като ревнива котка? Да не съм ви кученце, което влачиш за каишката след себе си и което застава на задни лапки, щом милостивата господарка пожелае?
Гневът на Шана поутихна. Тя се опитваше — явно не съвсем успешно — да замести гневния прилив с малко разум.
— Ако издигам някакви претенции, те не са заради отричането на брака. Те са за нещо друго, нещо, което всяка жена мрази от дън душа: да гледат на нея като на играчка, да я вземат едната нощ в леглото, да я обсипват с любов и обожание, а още на следващата нощ да трябва да чуе как друга жена получава съвсем същото. Как мога да лежа нежно любяща до вас, след като зная, че малко преди това сте държали в ръцете си друга жена, а не след много следващата пък ще заеме моето място? Това значи, че притежавам не мечтаното съкровище, а нещо евтино и долно!
— Добре е да чуя това! — възкликна Рурк, пресече припряно стаята надлъж и нашир и спря пред Шана. — За първи път казвате дума, за която да може да се хване човек. Съкровище, казвате. Наистина така става! Човек не може да държи на нещо, което е смятал за много ценно, а изведнъж се е оказало боклук. Точно така е, а сега го чух и от вашата уста. Съкровище… — той кимна. — Колко дълго трябваше да чакам, за да чуя от вас такава дума!
Той пристъпи към прозореца и се взря навън, потънал в тежки мисли.
Шана обаче смръщи недоволно чело. Искаше да засегне гордостта му, а сама му бе дала в ръцете оръжие, което щеше да използва в битките срещу нея.
Като се възползва от замислеността на Рурк, Шана отиде бавно до шкафа, свали от себе си кожения елек и откачи някаква черна рокля през провисналата на пантите врата. Трябваше да поогъне ръцете си — как ли действат на Рурк тези змийски движения, помисли тя, — но успя да надене роклята на стройното си тяло. Но какво се впи болезнено в плътта й? Шана се огледа в огледалото. Беше облякла едно нищо! Бездънно дълбокото деколте зееше почти до пъпа й, а мрежата от шнурове на корема и на гърдите не смогваше да удържи пищната й плът. Дъхът й секна. Роклята сякаш бе направена не да защити, а да изложи добродетелта й на всички възможни опасности. Явно че към роклята трябваше да има още нещо. Елече някакво? Или блуза? Тя продължаваше да се върти безпомощно пред огледалото, когато зърна в него Рурк. Той стоеше все още до прозореца, кръстосал ръце пред гърдите си, но погледът му сега вече не бе отправен навън към бреговете на острова.
— Трябва да намеря и другата част към тази рокля — каза Шана, извинявайки се.
Рурк пристъпи към нея и подложи проблема на детайлно изследване.
— На Харпиен ще му хареса и така, както си е — процеди той. — На Холандеца също.
— Рурк! — извика тя, повярвала най-сериозно, че той иска да я покаже пред пиратите в това одеяние. Но в този миг зърна смеха в очите му. И това, че го бе взела на сериозно, правеше нещата още по-лоши.
Тропайки с крак, тя развърза шнуровете — горната част на фриволното нищо падна надолу върху бедрата й. Запленен от неочаквано разкрилата се гледка, Рурк едва не се задави.
— Мадам — обяви той със захаросан глас, — и едно изнасилване има своето очарование, дори и да е едностранчиво. Но когато мъж като мен може да бъде тласнат от вас, и то в такава рокля, до ръба на бездната, то колко малко ще бъде нужно на пиратите, не смятате ли? Как ще ги обуздаете? Бих ви посъветвал, моля ви, да намерите рокля, която няма да тласне толкова бързо в изкушение нашите приятели, а пък ще пощади и мен от насилнически мисли.
Шана нацупено ровеше из моряшките сандъци и раклите, мяташе дреха след дреха, всичките неподходящи. Накрая очите й се спряха на нещо черно на дъното на една по-голяма ракла. Как тази пуританска рокля бе намерила пътя си до плячката на един пират, никой не можеше да обясни. Но Шана се почувства толкова щастлива, като че бе получила скъп подарък. Роклята беше от черен вълнен плат, изрязана високо по врата, с ръкави до китките. А в дългите поли бяха скътани грижливо съответната широка яка и маншетите, а така също и малко боне, тягостно като самата рокля. Един бърз поглед към Рурк увери Шана, че той е зает да точи на каиша си един тънък нож, за да се бръсне. Шана грабна находката си и приклекна зад едно огледало. Не бе намерила риза и не й оставаше нищо друго, освен да навлече роклята на голо. Още в първия миг мъчението започна. Роклята бе от груба вълна, която бодеше и хапеше. Тя с ужас помисли как ли ще издържи мъките на следващите часове.
Но сега беше най-важно да пречупи проклетото самодоволство и иронията на Рурк и да се отърве най-после от безсрамния поглед, който търсеше наслада във всеки квадратен сантиметър гола кожа, която тя покажеше. Ала и сега не можа да мине съвсем без помощта му. Шана тихо пристъпи зад него и го помоли да върже връзките.
Рурк остави бръснача, за да й помогне. По лицето му мина болезнена сянка.
— Откъде, за бога, изровихте този парцал?
С невинно изражение Шана запита:
— Сега достатъчно ли съм покрита.
Рурк само изсумтя и се залови отново за работата си. Настъпи мълчание и Шана имаше достатъчно време да си помисли за това, как понякога имуществото на един съпруг може да бъде много полезно. Сега в стаята се бе възцарил сякаш някакъв домашен уют.
— Успяхте ли да намерите някаква четка за косите си? — запита той зад гърба й.
Шана поклати глава, добре осъзнаваше състоянието на обърканите си къдрици. Почувства в косите си ръката му, която се опитваше да приглади поне някои кичури Тя се дръпна. Безредието на нейната прочута пищна коса я потискаше. Тя сви влажните кичури в дебел кок горе на темето, отиде до леглото с балдахина и приседна на ръба.
Жегата бе станала още по-потискаща. Жуленето на вълната по нежната й кожа, докато връзваше косата си, бе явно предупреждение за мъките, които несъмнено я очакваха. Тя неволно поразкърши тялото си под грубата вълна и в същия миг се огледа дали Рурк е забелязал това.
Рурк бе погълнат от бръсненето. Очите й се спряха на стройния му извит гръб. Тя се обърна и погледът й съзря в огледалата отражението на двамата.
„Ето че се превърнах в пуританка“ — помисли тя с усмивка. Но не бе ли това далеч по-добра съдба от онази, която й готвеха разбойниците? Тя се опита да си представи какъв ли е животът на една жена, облечена като пуританка: парче орна земя, къщичка всред горите, Рурк зад плуга, тя — в напреднала бременност — върви след него и хвърля със силна ръка семената… Странно! Всъщност би трябвало да се надсмива над участта на пуританите, а изведнъж тази представа й се видя не толкова противна. Не беше ли невероятно? Но тя бързо се сети, че такъв един живот щеше да я накара бързо-бързо да закопнее за лукса на Лос Камелос.
Рурк бе избръснал брадата си и Шана го наблюдаваше как се подготвя за ролята си на пират. Червената копринена лента, с която снощи капитан Харпиен бе „оковал“ Шана като робиня, Рурк прехвърли през раменете и я кръстоса на гърдите си. Върза я на бедрото си като ешарп, на който можеше да окачи сабята си. От богатата колекция на Пелие той си избра няколко бляскави ордена, украси шапката си с пъстро перо, Шана простена, като й се представи така крещящо предрешен. Приличаше на същински пират, като на картинка!
— Ами, мадам, нали трябва да играя пират — обясни той. След това погледна към арсенала от оръжия, с които се бе накичил. — Липсва ли ми още нещо?
— Боя се, че не, господин пиратски капитан! — въздъхна тя. — Кълна се, че дори най-гордият петел не би могъл да ви бие по наперена шарения!
— Благодаря за хубавите думи! — ухили се той и зъбите му блеснаха. — Хайде да тръгваме да изпълняваме новите си задължения! — Той тръгна към вратата, постави ръка на резето й, а с другата махна властно към Шана. — Тръгвайте, мадам! И послушно, на крачка или две зад мен, както подобава на робиня!
И преди Шана да може да процеди някакъв отговор, той пресече — целият нахакано самочувствие — с люлееща се походка площадката, която водеше към стълбите и оттам към кръчмата. Шана се олюля на краката си и го последва със свито сърце, загубила под ужасната вълнена рокля всякакво желание да спори.
Пиратите, събрани в избата, бяха погълнати от любимото си занимание — да изпразват глътка след глътка, чаша след чаша бъчвите с кафява бира. За миг Рурк и Шана се превърнаха в обект на кипнало веселие. Но Рурк действително играеше ролята си с истинско въодушевление. С разперени ръце и щедри слова отговаряше на поздравите. Прозвънваше с медалите си и разказваше фантастични истории как ги бил спечелил. Направи такова грандиозно театро, че разбойниците се държаха за коремите от смях. Шана бе застанала в сянката и се измъчваше от долните подмятания на тази вулгарна сган. След като приключи с тази комедия, Рурк удари с юмрук по масата и изрева да донесат ядене. Дора, сивото мишле, дотърча уплашена. Рурк откъсна кълката на печената гъска, която му поднесоха, пресегна се за самун хляб и хвърли на Шана по късче. Със звънко пляскане по задника той я отпрати в ъгъла, където тя се сви, като правеше усилие да преглътне храната. Очите й презрително следяха перченето на Рурк, но той изобщо не й обръщаше внимание. Не сядаше, разхождаше се наперено край масата, поспираше тук-там да размени като на дуел по някоя и друга острота, а когато спираше, за да посегне към гъшето крилце или каната с бира, той стъпваше с крак на пейката. Така направи и сега, кимайки на хората да се съберат около него. Онова, което имаше да им каже, Шана не можа да долови, но сигурно беше нещо много гадно — взривът от смехове показваше, че е улучил вкусовете на тази сган. Доволен, Рурк се смееше заедно с тях, след това им махна с ръка за раздяла и закрачи към вратата. Пътем щракна с пръсти на Шана. Като истинска смирена робиня тя скочи и заситни след него.
Когато Рурк отвори врата на общата им квартира, се разкри невероятна гледка. Цялото помещение бе изчистено, като че ли някой го беше стъргал. Лъхна ги острата миризма на черен сапун. Мокрите петна по пода показваха, че водата не е пестена. Всички мебели блестяха от маслото, с което усърдният домашен дух ги бе излъскал. Нямаше и помен от лекьосаните дюшеци. Бели чаршафи, чисти и свежи, покриваха леглото. Откъм главата бяха натрупани големи меки възглавници и чисти горни чаршафи. Разчистен бе и арсеналът от дрехи, дори чебърът за къпане светеше в другия край на стаята като някаква скъпа вещ. На една масичка бяха натрупани още чаршафи и кърпи, на друга имаше какви ли не сапуни, ароматични масла и соли. Пак бе оставено и нощно гърне — то надничаше невинно бяло под умивалника, срамежливо и дискретно. На умивалника бе сложена кана с прясна вода, самият леген до нея бе се освободил като по чудо от цялата кора мръсотия.
Но целият този разкош, за който Шана не бе могла и да мечтае, не можеше да я накара да забрави мъченията, който й причиняваше през последните часове острата вълна на пуританската рокля. В момента за Шана нямаше нищо по-важно от това, час по-скоро да се освободи от тази ужасна дреха. Без да се интересува от жадните погледи на Рурк, тя смъкна този инструмент за мъчения от стройното си тяло, като не пропусна да тегли на роклята си един гневен ритник. Втурна се към умивалника, без дори да се сети за присъствието на Рурк, за да се наслади на практическите белези на една култура, която смяташе, че е загубила завинаги. Шана блажено затвори очи, за да усети още по-дълбоко освежителния допир на чистата вода и вълшебния аромат на сапуна. Когато най-после отвори очи отново, съзря в огледалото кехлибарените очи на Рурк, вперени в нея с възхищение и желание.
— Добре, нямам нищо против да въртите очи като сладострастно магаре — изсмя се подигравателно тя. — Но все пак преди съвсем да разпашете безсрамните си разюздани желания, идете до кръчмата, там сигурно ви чака Кармелита, за да слуша просташките ви цинизми!
Рурк свали шапката са — както си беше с перото — и с ядна ръка я запрати към леглото с балдахина. Гласът му прозвуча остро и горчиво.
— Един господ знае какво трябва да ви се случи, за да секне тази ваша дарба да наранявате с думи сърцата на хората, а също и на човека, който рискува живота си заради вас!
Той смъкна ешарпа от рамото си, набоде с извитата си сабя черната вълнена рокля от пода и запита, спазвайки нейния саркастичен тон:
— Да окача ли навън любимата ви рокля да се проветри? Положително ще пожелаете да я облечете и утре…
— Чудесно, милорд — побърза да отвърне Шана, за да не му остане длъжна. — Закачете я навън през прозореца, както вече сторихте с останалите боклуци.
Той с готовност метна роклята. Когато тя изчезна от погледа му, под прозореца се чу врява. Рурк се наведе любопитно и видя банда улични хлапета, нито едно повече от шест годинки, които се бяха добрали до роклята и сега се караха кой пръв я е намерил. Като видяха Рурк, те моментално престанаха да я дърпат повече и уплашени, че той може да поиска съкровището обратно, се втурнаха презглава, прескочиха стената и се шмугнаха в храстите, без и при този отчаян бяг някой от тях да изтърве парцала, който бе откъснал. Рурк не вярваше на очите си — под прозореца, където през нощта бе изхвърлил цялото наследства от Пелие и се бе образувал огромен куп вехтории, сега зееше празнота. Дори проклетото нощно гърне бе изчезнало. Имаше само няколко счупени бутилки. Смаян, Рурк се дръпна навътре в стаята. Не бе и помислял някога, че в бедняшките хижи на пиратския остров дори такива жалки отпадъци можеха да представляват богатство. Той мълчаливо се изми. Едва когато погледна Шана и забеляза на нослето й едно смешно, предизвикателно сапунено мехурче, мислите му взеха друга посока. Той не можа да устои на изкушението да пукне мехурчето с пръсти, а тъй като другата му ръка беше тъкмо свободна, той обхвана с нея младата й сочна гръд. В миг усети остро пробождане в ребрата, преди да успее да си поеме дъх, лакътят на Шана вече нанасяше следващия удар.
— Прибирайте си лапите! — изхриптя Шана. — Не съм ви никаква играчка!
— И означава ли това, че имам вашето разрешение да потърся другаде онова, което не благоволявате да позволите?
— Нищо не позволявам — стрелна го тя кисело, като посегна към него и с лукава усмивчица нави около пръста си снопче от космите на гърдите му. — Най-много някой юмрук в корема, ако си позволите още веднъж да ме докоснете! Махайте се!
Тя рязко дръпна ръката си, без да изпуска космите. Клепачите му болезнено трепнаха. Но Шана не го удостои повече с поглед. Метна върху толкова жадуваното от него тяло някакъв чаршаф и скри под него съблазнителните плодове, от жажда за които чак устната му се пълнеше със слюнка.
Безмълвно Рурк избърса косата си и взе гребена, който бе намерил на умивалника. Беше майсторска изработка и Рурк го заобръща възхитен. В следващия миг гребенът бе дръпнат от ръката му. Сега Шана го превърташе с учудване между пръстите си. Целият й гняв бе изчезнал.
— Къде намерихте това? — попита тя изненадана.
— Там — посочи Рурк. — До четката.
С някакъв див възглас Шана се втурна нататък и притисна четката към гърдите си, сякаш бе паднало от небето съкровище.
— Ох! — въздъхна тя нежно. — Благодаря ви, Гетлие! Вие наистина знаете от какво има нужда една жена…
Рурк я гледаше недоумяващо, засегнат в собствената си гордост.
— Та това са все пак само четка и гребен!…
— Само?! — поклати глава Шана. — Какво тъпо говедо сте! Да разбирахте от женското сърце само наполовина толкова, колкото го разбира този човек! Как щяха да ви се хвърлят тогава жените на врата!
В блаженство Шана се настани удобно в средата на леглото, подвила под себе си крака но турски, като постави нежно пред себе си скъпоценната четка и жадувания гребен — внимаваше, като че ли можеха да се разпаднат на парчета при най-малкото сътресение. За нея Рурк вече не съществуваше. Но докато свещено действаше при разресването на сплъстените си пищни коси, тя непрекъснато хвърляше усмихнати погледи към всички огледала.
Денят догаряше, сумракът нахлу в странноприемницата на пиратите. Кармелита и Дора започнаха да палят маслените лампи над дългата кръчмарска маса. И с всяка нова кана, която обикаляше между Харпиен и останалите предводители, разпаленото самохвалство ставаше все по-шумно. Рурк бе седнал настрани от компанията, в сянката. Оттам можеше да държи под око другите тъмни кътчета към стълбището, откъдето трябваше да се появи скоро Шана. Не бе можал да издържи повече нейната прехласнатост, когато се занимаваше с четката, гребена и огледалата, без да не изпита отново изкушението, а то щеше да доведе отново само до разочарование.
Харпиен се отдели от другарите си и се отправи към Рурк.
— Вас чаках — заговори той с вече понатежал език, — Ще трябва да знаете, че аз поразмислих за тази жена…
Рурк повдигна въпросително едната си вежда. В мъждукащата светлика погледът му проблесна твърд като камък. Той измерваше с очи капитана без следа от любезност.
— Ами дали е вярна тая работа, момченце — поде Харпиен. — Един от робите на Трейхърн ми изпя, че тая дама отдавна вече не е никаква девица. Вдовица била…
Рурк сви рамена.
— Вдовица е от няколко месеца. Един човек на име Бошан й беше мъж.
— Оппа-а! — изкиска се Харпиен с блеснали очи. — Щом като е прясна вдовица, ще да е бая благодарна, да се намери як мъж за корема й!
Той се търкулна назад по гръб върху масата, и се разцвили към гредите на тавана. Другарите му любопитно протегнаха вратове към него. Жилите на Рурк се стегнаха. Ако Шана се превърнеше в тема на вечерта, това не би предвещавало нищо добро.
Един от пиратите, чието име бе Ноукс, седна върху масата, надвеси се над капитана, като че е намислил да му извести някакво тайно откритие. Ала избоботи тайната си толкова силно, че и Рурк да го чуе.
— Ами щом един мъж й прави кеф на жената — изля той, — не е ли логично, че дванадесет мъже ще й направят дванадесет кефа! Разбира се, ако го направят кефски, нали така? Ха-ха-ха! Ама за това, както си се познаваме, аз страх нямам! Та предлагам значи сега всички да се изредим — нали така си е справедливо, а не само един-единствен — и палецът му посочи Рурк — да запази за себе си лъвския пай. Всеки да си получи своето, това знам аз. А той своето си го получи, та получи и дела на горкия стар Роби отгоре!
Всеобщо кимване бе бързият отговор. Около масата се разля някакво мазно хилене. Харпиен хихикаше, надяваше се той да е първият.
— А къде е нашата госпожа? — заинтересува се той. — Обикновено тя все се държи за вашите пешове.
Рурк посочи с кана в ръка към стълбата.
— Горе. Но ви предупреждавам…
— Какво има да ни предупреждаваш, фукльо, като всички янки?! — настръхна мулатът, който заедно с черния ром бе поналял в себе си и по-голям кураж. Размахал юмруци, той се смъкна от масата. — Отивам да доведа аз мадам Бошан, та да може да се запознае със своите кавалери… — С несигурни стъпки той се насочи към стълбата. — И да не се тревожите, ако се позабавя малко нещо!…
Изстрелът, проехтял в кръчмата, заглуши за минути ушите на всички. Мулатът замръзна като солен стълб, докато мазилката на стената продължаваше да се сипе върху лицето му — куршумът бе улучил на педя от носа му. Той се развъртя като побеснял. Чак сега Рурк свали димящия си пистолет. Проклинайки, негърът извади абордажната си сабя и скочи върху Рурк. Но не успя да направи и крачка и се закова на място. Дулото на втория насочен към него пистолет изглеждаше двойно по-широко от дулото на първия.
А сега то се взираше кръвожадно в гърдите му. Пиянството му се изпари заедно с гнева му — той гледаше сега право в златните очи на смъртта, които блестяха като два твърдо шлифовани кехлибара над смъртоносното дуло. Бавно и много предпазливо той свали сабята и изкриви дебелите си устни в подличка усмивка.
— Ами аз… — засрича той — не исках да кажа точно това, капитане. Малка шега само, разбирате ли… между приятели… нали така?..
Пистолетът се наведе. Рурк кимна.
— Извинението ви се приема.
От сянката на стълбището се отдели една фигура. Шана си бе избрала някаква огромна рокля, която би подхождала на жена с туловището на Кармелита. Роклята висеше от раменете й като чувал. Но тъй като предишната собственица — навярно истинска лоена топка — е била явно най-малкото с една глава по-ниска, роклята на Шана не стигаше и до глезените. Нещо святкаше между гънките — Рурк видя малък сребърен кинжал, който Шана стискаше в ръката си. Сигурно се бе поровила още в наследството на Пелие. Мизерно малък кинжал беше, наистина, но както познаваше Шана, Рурк знаеше, че тя бе готова да тръгне с него срещу целия свят.
Мулатът си потърси място далеч в долния край на масата и макар че Рурк бе пъхнал пистолета си обратно в колана на кръста си, черният внимаваше да не срещне погледа му.
— Направете ни компания, мадам Бошан, ако смея да помоля! — извика Рурк, като стана да я посрещне.
Шана скри кинжала между гънките на полата, преди да излезе на светлото. Застана до Рурк, който демонстративно напълни отново празния пистолет. Шана изглеждаше страшно бледа, мъничка и смирена.
— Тя принадлежи само на мене! — заяви високо Рурк, обърнал лице към вътрешността на кръчмата. Той постави ръката си, която държеше пистолета, върху рамото на Шана. Дори Шана потръпна, толкова твърдо прозвуча гласът му. В кръчмата цареше мъртва тишина.
— Всеки да получи своето, казахте. Хубаво, ама аз бих могъл да оспоря вашето право — посочи той с пистолета си мулата. — Или вашето — обърна се той към Хоукс, боцмана. — Та дори и вашето право — усмихна се той с ехидна любезност към Харпиен. — Струва ми се, че Майката е единственият тук, който не иска да оспорва моето право над вас, мадам Бошан!
Рурк прибра пистолета и изтегли кривата сабя. Той бавно описа дъга с върха на острието, така че всеки един да се почувства включен в разговора.
— Ако някой от вас иска да оспорва правото ми на каквото и да било, то нека го направи сега, та да се изясним тук на място веднъж завинаги!
Никой не издържа на погледа му. Някои поклатиха глава, ала никой не пое хвърлената ръкавица. Рурк остави сабята да се плъзне обратно в ножницата.
В избата тегнеше мълчание. Най-после Майката се надигна тежко от стола си и масата изпука, като се опря на плота й с тежките си лапи.
— Чуйте този човек, храбри приятели! — провикна се той с пискливия си тенор и плешивият му череп проблесна на няколко пъти, докато той оглеждаше пиратите един след друг. — Има нещо вярно в онова, което този човек казва. И ме е страх, че дори и да му светите маслото, няма да останат и половината от вас, та няма да стигнат хора дори и само за един от корабите. А в положението, в което сме сега, ни трябва всяка ръка, която може да върти оръжие. Неговата ръка също!
Харпиен бухна каната си с бира на масата.
— Кармелита! — викна той, — Дора! Носете най-после нещо за ядене! Коремът ми вие за храна и за една добра глътка!
Враждебното мълчание бе нарушено. Корсарите отново се обърнаха към чашите си. Рурк посочи с глава някаква пейка в тъмното зад неговия стол. С все още разтреперани колене Шана послушно отиде на пейката. Рурк седна до нея. Дори и в този момент й бе трудно да изрази думи на благодарност. Гледаше в друга посока.
Мъжете отново подхванаха долните си закачки, сякаш нищо не бе станало. Ала Рурк долавяше недоверчивите погледи, които го стрелкаха ту оттук, ту оттам.
„За Орлан Трейхърн — помисли той — може би ще е най-добре да си прибере дъщерята час по-скоро.“ Даже Рурк не се осмеляваше да обуздава пиратите. У тези мъже смъртта не будеше страх, за тях тя бе по-скоро краят на един изгубил смисъл живот. Те се страхуваха само да не се влачат осакатени, защото и те, както вълците, трябваше да бъдат силни и здрави, за да оцелеят; ако осакатееха, щяха да могат да се добират само до оглозганите вече от глутницата кости…
Рурк демонстрираше спокойствие и самоувереност — опъна напред дългите си крака, подпрял лакът на ръба на масата. Само Шана разбираше, че дълбоко в него бе нащрек вечната бдителност на дивия звяр от джунглата.
„Господ да е на помощ на целия свят, ако този човек наистина стане някога пират — мислеше тя. — От него би се получил дяволски добър разбойник… Има дарбата да управлява хората… — Очите й се свиха в тесни цепнатини, когато видя Кармелита да се приближава до Рурк с чиния печено — а също и жените…“
Прислужницата Дора гледаше да стои колкото се може по-надалече от мъжете. Застанала до огнището, тя пълнеше с месо чиниите, наливаше от бъчвите бира, вино и ром в чаши и кани, като ги нареждаше на малка маса пред себе си, а Кармелита ги разнасяше между хората — това тя правеше с огромно удоволствие.
Испанката сръчно балансираше на едната ръка таблата с ястията, а в другата държеше за дръжките по няколко чаши наведнъж; носеше се като в танц из залата, с примамливи полюшвания на бедрата. С весел кикот тя се измъкваше от грубите прегръдки, изтръгваше се от алчните ръце, протегнати към най-леснодостъпните части на тялото й. Нито пък позволяваше на всяко жадно око да потъва в дълбоката цепка между полюшващите се трепкащи гърди. В близост до Рурк обаче тя все си намираше повечко работа — ту се навеждаше повече, когато долива чашите, за да му даде възможност да се наслади на тайните й чарове, ту притискаше дебелото си твърдо бедро о гърба му, ту плъзваше пред всички, разпасано и безсрамно — гърдите си по ръката му.
Шана кипеше най-вече защото Рурк явно не се възпротивяваше на докосванията на тази жена. Шана изпитваше бясно желание да тегли един ритник на този пищен задник. Когато Рурк се обърна към нея и й подаде своя поднос, не можа да не забележи как тя седи там, стиснала зъби и вирнала красивото си носле.
Изведнъж Майката трясна чаша на масата и огледа укоризнено насядалите мъже.
— В тая кръчма вони! Вони на богатство и високомерие! Вони на камшици, на кръв и на пот! Вони, казвам ви, на… — и Майката протегна ръка и посочи Шана — вони на Трейхърн!
Шана се разтрепери. Рурк остави чашата си.
— Седнете си спокойно, мистър Рурк! — проехтя смехът на Майката. — Никой не ви оспорва правото над вашето котенце. Много добре знаете, че аз поне не възразявам. Но ще поискам тя да ни послугува, както ние някога слугувахме на баща й — като роби!…
Одобрително мърморене се надигна от всички страни, а когато шумът замря, Кармелита също се обади, нагло ухилена:
— Ами да де! Нека дамичката поне веднъж да си заслужи хляба!
Майката кимна към Шана и изкомандва:
— Марш на работа, както прилича на послушна робиня!
Шана въпросително погледна Рурк. Той мълчаливо кимна. Тя се надигна объркана, без да знае какво се очаква от нея. Погледът й безпомощно се плъзгаше по захилените муцуни и най-после спря върху лицето на Майката. Великанът широко се ухили.
— Ако ви е угодно, мадам Бошан, една чашка вино би ме задоволила за първо време. — Каза го меко и много вежливо.
Кармелита, усмихвайки се самодоволно, бутна в ръката на Шана една гарафа. С треперещи пръсти тя напълни чашата на евнуха, Започнаха да й дават знак и други, протегнали чаши с тъпи усмивки. Шана смутено премина по цялата маса и наля на всички.
Харпиен се облегна на стола си, като опипваше с поглед меките закръглени форми под широката дреха. Шана бързо отметна една къдрица от лицето си. За сравнение Харпиен хвърли поглед към мощната снага на Кармелита. Сръбна от виното си и набута в устата си парче месо. Беше взел решение при кое от момичетата да утоли любовните си щения — стига вече с тази дебела повлекана!
Мулатът нямаше търпение. Щом Шана дойде по-близо, той сграбчи китката й и тя разля виното върху коляното му. Черният започна да я дърпа към себе си, но не забравяше все пак да хвърля коси погледи към Рурк. И се вкамени така, защото отново срещна, пронизващата студенина в твърдите кехлибарени очи, която бе виждал вече над дулото на пистолета. С насилен измъчен смях той пусна Шана, която побърза да избяга от неговия обсег.
След като бе напълнила всички чаши, Рурк й даде знак. Шана бързо застана до него. Надвеси се да му налее вино и неволно гърдите й докоснаха леко рамото му, непокрито от кожения елек. Някакъв огън лумна и в двамата, очите им се срещнаха така внезапно, че кръвта изби по бузите на Шана. Поразена, тя се изправи и притисна объркана гарафата към гърдите си.
Харпиен бе наблюдавал внимателно всичко това. Той избухна в гръмък смях и хвана ръката на холандеца, който също се зарази от възторга на англичанина. Харпиен сочеше с пръст към Рурк и Шана, та и другите да не пропуснат нещо.
— Охо, мистър Рурк! Това женче добре сте го опитомили!
Рурк сложи ръка на бедрото на Шана, опипа с дръзка интимност задните й части, ухили се подигравателно на бандитите.
— Може и така да е, но й остава още много да учи. То е същото като да обяздваш буйно конче. Такова нещо не може да се остави само на един човек.
Той усети как Шана настръхна в ръката му. Можеше само да гадае колко ли е вбесена от думите му.
— Ай, ай! Така си е! — пролая капитанът. — Ама това моме трябва първо да се понаучи при Кармелита.
Кармелита също се приближи, разлюля кръшно бедра. Наведе се към Рурк, сякаш Шана изобщо я нямаше, и разроши с пръсти косата му.
— Чакай, малката! — изсмя се тя нахално в лицето на Шана. — Това момче явно ще има сили и за двете ни. Хубавите работи в живота трябва да се споделят с повече приятели, така казвам аз!
Очите на Шана се свиха, когато жената разкикотена се друсна на скута на Рурк. Рурк с мъка се задържа прав под тежкото й тяло, лицето му се изкриви в болезнена гримаса, когато испанката започна да обсипва лицето и гърдите му със звучни целувки. Тя се въртеше на скута му, шепнеше нещо в ухото му, пъхна ръката му между гърдите си и започна да търси със своята ръка доказателства за мъжката му сила.
Нещо в Шана се счупи — нещо съвсем сухо, като изсъхнал клон под тежък ботуш. С вик, който се извиси от изхриптяване до остър писък, тя ритна испанката така, че Кармелита се простря с целия си ръст на пода. Тя се надигна и остана седнала, напълно смаяна; не бе очаквала нападение от тая жена, която приличаше на дама. Пиратите зареваха от смях, пляскаха се по бедрата и рамената, а това означаваше, че Кармелита няма да може да преглътне безнаказано такава обида. В ръката й светна дълъг, тесен нож.
Рурк се надигна, изглежда, той трябваше да въведе ред. Зад гърба му се разби със звън някакво стъкло. Той се обърна към Шана и дори не се изненада, когато я видя да натиква кърпата за сервиране в строшеното гърло на гарафата, от което стърчаха назъбени стъкла. Той бутна назад стола си и се отдръпна, но не много надалече — Шана явно можеше сама да пази кожата си. Със свирепа решителност тя замахна с измайстореното от нея оръжие, истинска алебарда. Той не може да не се възхити на дивата й красота, на блесналите на светлината кичури, разпилени в бесния й порив около сърдитото лице.
Кармелита отстъпи крачка назад, на лицето й бе изписана безпомощност. Дори и да успееше да нанесе на тази лейди удар с ножа, острите зъби на строшеното стъкло можеха да я бележат за цял живот. А в един свят, в който жената си изкарва прехраната от мъжете, тя не можеше да си позволи да загуби своите прелести. Тя съзря решимостта в погледа на Шана, огъня в зелените дълбини на очите й. Досега никой не я беше стреснал, ала за момента тя сметна, че ще е по-умно да се оттегли.
Кармелита остави ножа, Шана отпуска своята алебарда, Харпиен със смях протегна ръка да удари по дупето Шана в прилив на възхищение. Но едва не си глътна езика от изненада, когато тя го зашлеви по лицето. Рурк затаи дъх, очаквайки англичанинът да изпадне в бяс. Но той, след като преодоля слисването си, започна да се смее с все гърло.
— По дяволите, храбри приятелю! — изрева той, — Тая женска не е нито на йота по-малко малко гадна от стария Трейхърн!
Рурк плъзна погледа си по лицата на пиратите. В ничии очи вече нямаше и помен от предизвикателство. Най-после те, изглежда, бяха разбрали — един след друг — че с тези двамата, Рурк и Шана, няма да е лесно да се излезе наглава. Той им обърна гръб и макар че мускулите му бяха напрегнати до скъсване, остана уж безразличен. Никой не заби в гърба му стоманено, острие. С едно движение на ръката той накара Шана да тръгне пред него, закрачи след нея спокойно и пое дъх отново чак когато затвориха и подпряха с резето вратата на своята стая.
Рурк се облегна на дебелата врата, гърбът му постепенно се отпускаше. Мълчанието, което бе съпроводило оттеглянето им, не предвещаваше нищо добро. Никой от ония там долу, може би само с изключение на Майката, не би се отказал от желанието си да се изкара юнак и да забие ножа си между ребрата му. Той гледаше Шана, застанала в другия край на стаята до прозореца, вперила поглед в тъмнината. Навярно все още му бе сърдита заради Кармелита и не искаше да го погледне.
„Проклет да съм — помисли той, — ако почна да лазя в нозете й и да моля за прошка, и то за нещо, в което нямам вина…“
И все пак той копнееше за един поглед, пълен с разбиране, за устните й под своите устни, за блаженството да държи тялото й в ръцете си. Ала знаеше, че нищо не може да бъде направено, докато липсва взаимно доверие.
До леглото гореше свещ. „Гетлие“ — предположи Рурк. Завивката бе отгърната подканващо. Рурк обаче не можеше да си спомни да е видял дребния човек в кръчмата или по стълбището. Навярно се качва и си отива през задната стълба — прецени той.
Рурк се въртеше безцелно из стаята, свали оръжия та и кожения елек. Никакъв поглед от Шана. Само многозначително мълчание. Той спря до чебъра за къпане, видя, че е напълнен, „Гетлие наистина знае какво би искала една жена“ — усмихна се той.
Рурк пристъпи зад жена си и нежно повдигна една къдрица от рамото й?
— Шана?
Тя рязко се обърна, очите зачервени, устата готова да наскърби.
— Шт! — промълви той, преди тя да може да каже нещо, и постави пръст на устните й. Хвана я за ръка и я заведе до чебъра. Този край на стаята не бе осветен и тя не разбра намеренията му. Чак когато запали свещ, тя изненадано ахна, топлина заля сърцето му. Но Шана все още не искаше да сключва мир. Тя го отблъсна и набързо опъна преграда помежду им с един чаршаф, метнат върху две от стенните огледала. След малко Рурк чу да се плиска вода, последва продължителна въздишка, изпълнена с върховно блаженство, Усмивката не слизаше от устните му. Отиде до прозореца, подпря единия си крак на цокъла и се взря в нощта.
Едва след известно време Рурк се обърна и видя сянката на Шана върху чаршафа. Тя се изправи най-напред в чебъра, пресегна се към шкафа и силуетът й се очерта с всички подробности върху платното. Нежно желание лумна в кръвта му, вените му започнаха да пулсират. Той си припомни онази нощ, в която тя лежеше в прегръдките му с такава страст, каквото той никога не бе изпитвал преди. Обзе го мощен копнеж всичко да може отново да бъде така. Бавно, но с устремени крачки той отиде до платнената преграда и я дръпна встрани.
Шана подскочи. Но това не попречи на очите му да милват нежно онова, което се разкриваше пред тях. В светлината на свещта капчиците по пълната й гръд проблясваха, бистрата вода не прикриваше нищо и пламенното му желание растеше. Лицето на Шана, вдигнато към него, бе невероятно меко, ала в него все още не припламваше искрица страст.
Шана дръпна една кърпа върху гърдите си.
— Капитане, вие сте нахален. Не може ли поне веднъж да не ми пречите?
— Шана, любов моя, по-привлекателна сте, отколкото думи могат да го опишат. Ала твърде остро, а напоследък и твърде често усещам ужасните бодли на вашия гняв, насочени към мен. Справедливо ли е да ме третирате така, след като няма причина за това?
— Няма причина — присви очи възмутено Шана. — Показвате се с отрязани панталони и гол гръб из всички улици, а след това се прехвърляте през балкона ми и молите да ви приема като дългоочакван любовник. Да не съм глупачка? Да не съм малоумна? За ония — и тя посочи с палеца си към вратата — съм готова наистина да се правя на тъпа робиня. Ала не се заблуждавайте, черни ми капитане, в тази стая вие ще спите сам. Ако речете и тук непременно да се правите на неустрашим пират, ще трябва да си вземете със сила онова, което ви е нужно.
— Шана — поклати глава той, — защо ми причинявате всичко това? Аз…
— Бъдете любезен и дръпнете завесата, моля — го прекъсна тя. — И благоволете да ме оставите най-после за няколко минути на спокойствие.
Шана се облегна назад в чебъра, повдигна изваяния си крак и започна бавно да го мие. Рурк се бореше с желанието да запрати по нея пешкира и да сложи край на нейното равнодушие; страстта му го тласкаше да го стори, ала разумът му го въздържаше. На силата Шана щеше да отговори със сила и нямаше да се признае за победена, преди да се изчерпят всичките й котешки сили — а щеше ли да бъде тогава удоволствие да я притежава? Той вече бе разбрал колко прекрасна беше тя, когато действаше по своя воля. Такава именно искаше той да я има, такава и никаква друга.
Побеснял, той метна отново завесата между огледалата, изпъна се на леглото, поне да се порадва на играта на сенките. Измина доста време. Рурк се пъхна под завивката. Чакаше нетърпеливо, като си мислеше, че навярно Шана поне в леглото няма да може да игнорира неговото присъствие. Нали бе забелязал, че дюшеците все хлътваха в средата. Така колкото и да се мъчеше, нямаше да може да лежи на разстояние от него. До леглото с балдахина достигаше съвсем слаба светлина. Той лежеше, изпълнен с очакване. Най-после Шана угаси свещта при чебъра и дръпна завесата.
Беше напълно облечена — и то как! Бе облякла черна пола с ярки цветя по нея, единия й край вдигнат и пъхнат в колана, като на Кармелита — отдолу се подаваха дръзко изящните й тънки крака. Някаква тънка блуза, прекалено широка, падаше чак до раменете и гърдите. Бе привързала златните си коси с пъстра панделка на конска опашка, искрящото злато на косата й се стелеше по гърба й. Но зелените като морето очи святкаха гневно, когато се опитваше да врътне приканващо бедрата си, отпуснала ръка върху тях.
— Това ли е облеклото, което се харесва на моя господар, пиратския капитан? Най-после нещо достатъчно вулгарно за вкуса ви!
Тя доближи до леглото, все още въртейки бедрата си като кораб в развълнувано море, гърдите й играеха, все по-дълбоко падаше блузата.
— Ще желае ли господин пиратският капитан една жарка приятелка за през нощта?
Тя застана до долната страна на леглото, примамливо омайващ бе погледът й, влажни и полуотворени устните й. Рурк усети, че и неговите устни се отвориха неволно и бързо ги стисна. След това изведнъж в очите на Шана светна гняв, с царствен жест тя разтвори един от моряшките сандъци, извади вълнено одеяло и го нави стегнато като дълъг суджук. Постави го грижливо в средата на леглото, за да се образуват две преградени половини. Подпряла отгоре ръце, тя се наведе най-безсрамно, широката й блуза зейна така, че Рурк можеше да види талията й. Двата зрели плода, за които той жадуваше, бяха пред погледа му и го подканваха да ги откъсне; очите му като омагьосани не можеха да се откъснат от там. Ала когато най-после вдигна очи, срещна жестока усмивка.
— Само че сега — поде тя прекъснатите си думи — господин пиратският капитан ще трябва да си потърси друго легло и друго котенце!
Тя грубо му обърна гръб, свали полата и блузата, освободи косите си и легна по гръб отвъд поставената граница. Изтегли нагоре чаршафа, вперила поглед право пред себе си. Ала не можа да се измъкне толкова лесно от Рурк. Накъдето и да погледнеше — от цялата огледална галерия я посрещаше многократно повтаряща, се полутъжната му полузакачлива усмивка. Като изохка, тя наплюнчи пръстите си и свещта угасна с пращене.
Проклинайки тихичко, Рурк разбуха с няколко удара възглавницата си и се превъртя настрани. Само грубата завивка се опря до гърба му като милувка.
— Ох! Постепенно започвам да разбирам — промърмори той под носа си, — вие сте просто побъркана!…
(обратно)ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Нито в съня си, нито в будуването си тази нощ Рурк не намери покой. Той неспокойно се мяташе, но не можеше да заспи. Дори дебелото одеяло, което го отделяше от Шана, не можа да му попречи да усеща нейното присъствие. Луната светеше през отворените крила на прозорците и на нейната светлина Рурк се опита да намери гарафата с ром. Най-сетне я намери, отпи — гледайки под око към нежното тяло на спящата — голяма глътка, като лекарство за болната си душа. След това нахлузи късите си панталони, напълни лулата си и тихичко, за да не разбуди заспалата си съпруга, дръпна резето и отвори вратата.
Кръчмата беше пуста. Единствен Майката бе още там. Ала евнухът не издаде нито звук; нищо не показваше дали дреме, или е буден. Рурк пристъпи до камината, вдигна една помръкнала главня, раздуха я, за да я разпали, и я доближи до лулата си. Започна да дърпа, докато тютюнът се разпали, и седна до масата, за да се наслади на познатия аромат.
— Гореща нощ, нали, мистър Рурк?
Рурк погледна евнуха изненадано и сега, в мъждивата светлина на фенера, различи зорките малки очи.
— Аха — кимна Рурк и продължи, сякаш трябваше да се извинява за нещо: — На тия жеги тука сигурно никога няма да свикна…
Тлъстите бузи на Майката просветнаха в усмивка:
— Ама и това котенце на Трейхърн сигурно здравата ви е позагряло. Зная я, още като малка беше истинско зверче. Ако й се остави човек, лесно може да го води за носа. Внимавайте да не стане така и с вас!
Рурк промърмори нещо на себе си, дръпна от лулата, издуха цял стълб дим във въздуха, като наблюдаваше как се стели надолу на кръгчета.
— Аз също не съм се родил пират — подхвана неочаквано Майката.
Рурк го погледна въпросително. Гласът на Майката сега звучеше някак различно, не беше нито дрезгав, нито вулгарен.
— Бях млад, на върха на кариерата си — продължи Майката. — Бях професор в Портсмут, можете ли да си представите! Каймакът на обществото, хора със синя кръв посещаваха лекциите ми. Ала един ден някакъв подлизурко преиначил думите ми и бях обвинен, че подбуждам към измяна. Не се церемониха много и ме хвърлиха в затвора. След това ме записаха да служа във военния флот като обикновен моряк…
Той млъкна, взрян в тъмнеещата жар в камината. Рурк не го подкани да продължи. Но след малко Майката изпъшка и сам подхвана отново:
— Да ви покажа ли белезите от камшиците по гърба ми, мистър Рурк? Трудно ми бе да изуча мореплаването и боцманът бе убеден, че непременно трябва да ми помогне… Накрая капитанът реши, че съм тъп, и ме продаде като роб на Трейхърн. Та именно на Трейхърновото разбиране за справедливост има да благодаря за това, че сега трябва да живея сред тази паплач. Пазете се да не ви сполети отмъщението му! В Лос Камелос не можете да се върнете никога, освен ако сте готов да платите с част от живота си, ако не и изобщо с целия. Внимавайте тази жена да не ви влезе под кожата, момчето ми, иначе току-виж поискате винаги и непрекъснато да я притежавате…
— Ами — отвърна грубо Рурк, като се опитваше да играе добре ролята си. — Под всяка пола едно и също! Докато баща й плати парите, ще ми е омръзнала!…
— Това значи, че сте разумен. Зная, че не сте долен разбойник. А няма и да останете дълго при нас.
Рурк понечи да възрази, но Майката вдигна ръка да замълчи.
— Другите бяха вече решили да ви премахнат от пътя си при подходящ случай. Затова и Харпиен така великодушно ви хвърли кесията си. Беше убеден, че скоро ще си я получи обратно. Но тогава вие светихте маслото на Пелие, нещо, за което всеки от нас отдавна мечтаеше. Станахте един от нашите, спечелихте си известна доза свобода и уважение. Ала никой не се съмнява, че ще си отидете. Младите енергични момчета, попаднали някак при нас, винаги твърде бързо ни обръщат гръб. Надяваме се само вашето напускане да не ни струва твърде много кръв. И все пак повечето желаят да се махнете, както винаги става. Вие напомняте безпощадно на всички ни за младостта и силата, които отдавна сме загубили… Така че вървете по пътя си, смели приятелю, но не се доверявайте никому, дори и на мене. И не ни предизвиквайте прекалено, не повече от това, което можем да понесем. Сигурно вече сте разбрали, че в тази дупка тук и ние самите не ценим кой знае колко собствения си живот, придаваме му твърде малка стойност. Аз самият гледам само да убия времето, което ми остава, търся малко свобода, докато смъртта ме отърве от това живуркане. Може би това да е причината, че само за да придобием някакво безсмислено богатство, ние се излагаме на какви ли не опасности и не се боим от смъртта…
Рурк не знаеше какво да каже на цялото това философстване. Духът, затворен като пленник в това огромно туловище, го караше да изпитва известен респект. Потънал в размисъл, Рурк бе забил очи в лулата си. Майката не проговори повече, може би потънал отново в дрямката си, краткият миг на истината бе отлетял. Рурк се надигна и се отправи нагоре по стълбата, съблече се и се качи на леглото, като остана седнал в отредената му половина; опрял гръб на бароковото табло, обгърнал с ръка високо сгънатите си колена, той наблюдаваше спящата си съпруга, като се утешаваше, че все пак не му се налага да се измъкне призори. Ветрилото на златните й коси се стелеше около лицето й, скрита в тази лавина, се белееше нежната й ръка, на лунната светлина златният пръстен блестеше.
— Ти си моя жена, Шана Бошан! — прошепна той. — И искам да те имам като съпруга. Ще дойде някога денят, в който ще обявиш брака ни гордо на целия свят. Господ да ми е на помощ, зная, че така ще стане…
Жегата, която настъпи още с изгрева на слънцето, вече предвещаваше какъв ще бъде денят. Шана все още спеше дълбоко, увита в чаршафа си. Рурк тихичко се облече и слезе долу, да потърси нещо за закуска. Под сърдития поглед на Майката снощи Шана не бе могла да хапне почти нищо. Рурк имаше намерение поне закуската да мине на спокойствие.
Само Дора се въртеше около огнището, а Майката — захъркал силно в креслото си — бе единственият посетител в кръчмата. Навярно евнухът кой знае откога вече бе отвикнал да използва леглото. Както му призна веднъж Харпиен, щом легнел, евнухът се чувствал притиснат от собственото си тегло и се страхувал, че някой ден изобщо няма да може да стане. Истински кошмар!
Рурк погледа известно време как Дора шета из кухнята. Едно мършаво, кокалесто същество с щръкнала кафява коса. Лицето й беше незабележително, ала добиваше някаква миловидност, когато се усмихнеше — но това ставаше толкова рядко! Гетлие бе споменал, че Дора може да бъде в услуга за една-две медни монети. Рурк се питаше дали тя няма да предпочете да си изкарва насъщния така, а не по начина на Кармелита.
Рурк попита за закуската и още при първата му дума Майката престана да дреме, прекъсна едно изхъркване по средата, закова очи върху двамата, надигна телесата си и се отдалечи.
Дора натрупа на дървена табла плодове, хляб и печено и се зае да запарва силен чай. Търпението, с което Рурк изчакваше, изуми момичето — нали предния ден той бе изревал така, че душата й отиде в петите… Тя го намираше страшно красив, а походката му беше като на принц. Ала нали вчера го видя как уби човек и как след това вечерта го чу да заплашва и другите със смърт. Не че на острова това беше нещо рядко… Както винаги, тя и сега се страхуваше малко от него и полагаше усилия да не го разгневи. Но точно сега всичко вървеше наопаки — изпусна врялото котле, едва не се попари с врящата вода.
Сърцето й се качи в гърлото, когато Рурк се надигна и тръгна към нея. Но кой би могъл да опише изумлението й, когато той само се осведоми дали е добре и дори вдигна от пода търкулнатото котле и й го подаде. След това, когато нарязваше печеното месо, Дора вече не можеше да откъсне поглед от странния чужденец. Другите пирати отдавна биха се нахвърлили върху нея, щяха да я ругаят за несръчността й; другите все търсеха за какво да я плеснат или да я ритнат с ботушите си по малкия задник.
О, боже, колко мъка и унижения трябваше да понася през тия девет години, откакто като дванадесетгодишно дете попадна в плен. А Кармелита бе една от най-злите й мъчители. Само Гетлие и неколцина хора от селото се отнасяха мило с нея, но какво помагаше това, когато повечето време трябваше да слугува на пиратската шайка, когато родителите й бяха отдавна убити и самата тя бе изнасилена още преди да е станала жена!… Тези безбожници се забавляваха с всичко, което е жестоко и перверзно. В живота на Дора имаше една-едничка цел и тази цел се наричаше „бягство от тази орда“. Но как ли можеше да го направи? Младата дама от Лос Камелос бе наистина за завиждаме, защото си имаше богат баща и той щеше да я измъкне с пари от тази пъклена дупка. Ала за нея, някоя си Дора Лавингстон, нямаше кой да се погрижи на този свят. Нямаше нито една човешка душа отвъд този остров, която да знае за робския й живот…
Рурк погледна Дора и посочи с лулата си блузката й. Дресирана на тъпо послушание, тя вече очакваше, че ще й заповяда да се разголи и да му легне.
— Дали ще може да се намери на острова някъде блуза като вашата за госпожата?
Страхът на Дора се сгъсти в подозрителност, ала все пак кимна и се опита да обясни със заекване:
— Една старица ги шие, така си изкарва хляба.
Рурк извади няколко монети от кесията на пояса си.
— Вземете ми няколко, а също и от тези неща, дето се носят под блузата. И чифт сандали, ако можете! Не много големи. Горе-долу като вашите. Парите, които останат, са за вас.
Той й хвърли шепата медни монети, тя ги хвана и го погледна смутена. Никой не я беше учил как да отвърне на една любезност. Ако се случеше някога някой от пиратите да се отнесе към нея като към човек, то все излизаше някаква клопка, последвана от още по-ужасни работи…
— Но, сър! В сандъците на Пелие има толкова скъпи дрехи! Във вашата стая, не сте ли ги видели?
Рурк се засмя презрително.
— Бардашките костюми не са ми точно по вкуса. А и трябва да запазя момичето непокътнато заради баща й. Ако я оставя да се разхожда полугола, ще се стигне само до кръв и убийства.
Дора наведе засрамено глава.
— Пелие винаги качваше горе жени, та да ги облича с тия дрехи. Дори и старицата, дето продава плодове на пазара, и нея караше да му се разхожда, облечена в най-хубавите дрехи, дето ги има горе. И все се заливаше от смях… — Дора се изчерви до корена на косите си и наведе очи. — И с мене така правеше…
Тя стисна очи от срам. На Рурк му се прииска да й каже нещо за утешение. Но ролята му на пират не позволяваше такива любезности.
— Ще чакам тук да донесете нещата за госпожата. И побързайте! Тя ще се обезпокои, ако се забавя дълго.
Рурк се върна в стаята с вещите, които бе донесла Дора, и отново заключи грижливо вратата след себе си. Постави с приятно подрънкване закуската на масичката до леглото. Шана уплашено подскочи и притегли чаршафа до брадичката си.
— Не се плашете, сърце мое! Тук е само майсторът и господарят, който сервира закуската на своята хубава робиня.
— О, Рурк — промълви тя, като в гласа й все още трептеше страх. Тя разтърка очи, като да прогони някакъв лош сън. — Сънувах — проплака тя, — че сте се върнали в своя дом в колониите, за да станете най-после свободен. Сбъдват ли се сънищата, кажи, робе?
Рурк повдигна рамена.
— Понякога се сбъдват, Шана. Ала само когато човек го желае и се стреми към това. — Той подреди донесената храна, приседнал на ръба на леглото. След това плъзна ръка по къдриците й и каза някак лукаво: — Нали знаете, че никога няма да ви напусна, Шана? Никога!
Тя се опита да прочете в очите му истината, но пак не можа да разбере дали се шегува, или говори от все сърце.
— Донесъл съм ви подарък — каза той изведнъж и домъкна вързопа, който бе оставил на масичката до вратата. С вежлив поклон той остави вързопа на леглото. — Това ще ви отива повече от дрехите, оставени ни от храбрия джентълмен Пелие.
— Пелие не беше джентълмен! — заяви Шана и поднесе чашата с чай към устните си.
— Да, тука сте права, любов моя! — побърза да се съгласи Рурк. — Ще познаеш джентълмена не по натрупаните богатства. Не и по името му. Вземете, например, вашия баща. Поначало той не е лош човек. Благородник, както и да го обръщаш. И все пак: баща му е свършил на бесилката. И колко нещо е минало през главата на баща ви! Какво не е претеглил. Но значи ли това, че той не е почтен, богат и силен? Не го ли считате равен по кръв на който и да било лорд или херцог, Шана?
— Точно това и правя.
— Ами вие самата, любима? Вие сте внучка на разбойници по пътищата, но по достойнство сте равна на велика херцогиня. И дори да течеше синя кръв в жилите ви, пак нямаше по-малко да ви уважавам. А ако имахме деца, нямаше да им е излишно нито едното, нито другото…
Шана нададе вик от досада, но Рурк продължаваше:
— Представете си такъв случай, скъпа моя! Ако бях богат и произхождах от семейство, което може да нарече свои най-прочутите благородни имена, дали щяхте най-после да ме обичате? Щяхте ли да носите под сърцето си, преливаща от щастие, плода на моята обич? Щяхте ли да дарявате с радост живот на нашите деца, като прекрасен символ на любовта ни?
Шана само сви рамена. Не желаеше да отговаря. Ала изведнъж избухна:
— Глупашко е да говорим за това, след като и двамата знаем, че не е вярно! Вие не можете да бъдете повече от онова, което сте!
— А какво съм аз, мадам?
— И питате още? Та вие сам трябва да го знаете най-добре!
— В такъв случай, мадам, вашият отговор гласи, че бихте ме признали за съпруг само ако имам богатство и име?
Шана се извърна гневно:
— Защо винаги обличате всичко с такива груби думи! Е, добре, така е, щом искате. Бих могла да си представя брака с вас, ако всичко, което разправяхте, бе вярно!
— В такъв случай, скъпа Шана, вие сте просто един надут сноб! — И много любезно Рурк добави: — Облечете се, мадам!
Тя бавно стана от леглото, взе бельото, което й бе донесъл, и го облече. Към него избра черната пола на цветя от предишната вечер, но този път не я запретна в колана си. Най-после имаше обувки на краката! Никога не се бе радвала на някое майсторско произведение от ръцете на скъп лондонски моделиер толкова, колкото на тези прости сандали — само подметки и една каишка. Широк колан върху циганската блуза и дългата плитка, в която сплете косите си, завършваха разхубавяването й. Ала имаше и още нещо: в дрехите, които й бяха по мярка, тя отново се чувстваше като самата себе си.
Пиратите също усетиха промяната. Тези грубияни край дългата маса занемяха объркани и даже Харпиен, иначе винаги готов да пусне някоя пиперлия шега, сега мълчеше смутено.
Тази сутрин нямаше мръсни подмятания. Рурк се опита да отведе Шана колкото е възможно по-бързо и да я отстрани от лъстивите погледи на корсарите. Той грубо я дръпна за китката и я повлече след себе си.
— Напред, моме — подвикна рязко той. — Да не мислиш, че нямам какво друго да правя, освен цял ден да те чакам!?
— Това момче си го бива — заяви Харпиен. — Как държи момичето на задни лапи не само в кревата, но и извън него!
Когато се отдалечиха от къщата, Шана започна да се подиграва:
— Дали на тези хора им минава някога през главата друга мисъл освен… — тя търсеше дума, но на езика й не дойде друга — … освен за любов?
Рурк поклати глава:
— Не е любов това, което тия мъже вършат в кревата, Шана. Те не познават нежността. Просто утоляват един вид жажда с тази или онази, с които разполагат за през нощта. И се смятат за герои, защото са прехвърлили под себе си и зад себе си толкова много жени. Та при един бик не е по-различно. Любовта обаче е нещо, което се споделя и от двамата, защото ги свързва дълбоко чувство. Истинските влюбени пренебрегват всичко друго на този свят и искат само да бъдат с единственото същество, което споделя с тях копнежи, надежди, желания и мечти; с това същество те искат да преминат ръка в ръка през живота, в добро и зло. Истинските влюбени се държат здраво един за друг, докато смъртта ги раздели…
— Колко странно, че точно вие го казвате — прекъсна го Шана хладно и погледна към морето, защото вече се приближаваха към пристанището. Вятърът развяваше къдрите й като скъпоценна рамка около лицето й.
— Не аз, Шана, а вие сте тази, която не може да се реши да бъде само с един-единствен човек.
Шана го погледна ядно.
— Само защото не съм намерила истинския.
Рурк замря, сякаш някой го удари. След това разпери ръце, като че да прегърне морето и целия хоризонт, и се засмя подигравателно:
— А какво представлявахте вие, когато ви открих? Богинята Шана от Олимп, седнала на саморъчно измайсторен пиедестал, към който всички мъже можеха да се приближават само с превит гръб. Високомерната Шана, красивата, недокоснатата, която просто временно благоволява да броди по Земята и се топи по онзи благороден рицар на бял кон, онзи съвършен мъж, който да я избави от земната, нищета и да я отведе в райска градина, където, изгарящ от благоговение, ще отгатва в морскозелените й очи всичките й желания!… Е — изви се Рурк презрително към нея, — внимавайте, любов моя! Никога ли не ви е хрумвало, че един съвършен мъж ще поиска да си избере за съпруга също съвършена жена, и нищо по-малко от това!?
Шана се стегна цялата, сякаш думите му я шибнаха. Стоеше със скован гръб, изправена.
— Казахте веднъж, че истината все ще излезе наяве. Ала заявили ли сте поне един-единствен път, че ме обичате?
Рурк разпери ръце и заговори сякаш на ветровете и на далечното море.
— Мадам, в този миг вие ще бъдете последният човек, на когото бих казал, че ви обичам.
Когато се обърна към нея, тя се бе отдалечила с бавна крачка, с високо вдигната глава, вятърът увиваше полата, около стройните й дълги крака. Рурк изпита желание да я настигне, да я грабне в прегръдките си, да се хвърли в нозете й, да изповяда цялото това раздиращо желание, което подяждаше самите корени на живота му. Но я остави да върви, отдаден на надеждата, че неговата сдържаност може да я тласне към нови размисли за самата нея.
Шана вървеше по плажа, по онази тънка линия, където морето навлажнява пясъка, далеч от селото и от къщата на пиратите. Тя само веднъж обърна глава към Рурк, но не престана да върви. Веднъж само се наведе и придърпа задния подгъв на полата си напред, пъхна го в колана, както правят рибарските жени. Събу сандалите си. Газеше в бистрата вода, като отскачаше от гребените на вълните, изравяше с крак миди и камъчета. А Рурк само я следеше с очи и не знаеше как да смири болката в сърцето си.
По едно време той чу зад себе си вик. Обърна се. Харпиен и няколко моряка гребяха към пиратския кораб. Капитанът му махна с ръка, Рурк отговори на поздрава му и запита какво ще правят на кораба.
Харпиен и още един мъж се покатериха на борда на шхуната, лодката опря към кърмата. Матросите хванаха въжето, което Харпиен им хвърли, и го завързаха. След това здраво натиснаха греблата, докато големият строен кораб най-после помръдна. Харпиен пролая някаква команда към предния кораб, а другият мъж с него освободи котвата. Моряците отново загребаха с всички сили и шхуната бавно потегли навътре към залива, докато въжето на котвата се размотаваше, Шхуната бавно се приближаваше към новото си място. Сега моряците в лодката загребаха като бесни, за да се отстранят от курса на кораба, който се завъртя и легна меко по вълните. Харпиен хвърли въже с клуп на единия край и Рурк го върза на брега. Той се затича да хване и въжето, което хвърлиха от предната част, Харпиен извика на Рурк да се качи на палубата, а той се огледа за Шана.
Тя бе спряла, засенчила с ръка очите си, за да наблюдава маневрирането на кораба. Но щом Рурк погледна към нея, тя се обърна и продължи пътя си през бистрата вода. Успокоен, че не е извън погледа му, Рурк отиде на кораба. Сега Шана имаше нужда да остане сама, за да бъде наясно със себе си.
Рурк се метна през релинга и застана до Харпиен, който не изпускаше от очи самотната фигура на плажа.
— По дяволите, човече! Завиждам ви за пухеното дюшече! — каза Харпиен вместо поздрав. — Дори отдалече това момиче ме хвърля в огън.
Отвътре Рурк бушуваше, ала отговори с лек тон и съвсем искрено:
— Ох, капитане, вече ми е трудно да се отделя от нея. Но да не говорим повече за това. Какво правите с нашия кораб?
— Ами да, половината от тоя кораб е ваша, след като Роби вече го няма… — Той замислено почеса стърнището на брадата си. — Та ние се разбрахме. Защото е най-големият кораб. — Харпиен посочи към по-малките кораби, които се люлееха, закотвени в залива. — Мислех си, значи, да качим някои неща на борда. Провизии и прочее. Именно в случай, че великият господар Трейхърн рече да довтаса с проклетия си флот. За тази вечер очакваме шалупата да се върне с отговора му, дали ще плаща откупа или не. Но не бихме искали, ако той си даде труда сам да дойде, да ни свари неподготвени.
Рурк кимна към останките на разбития кораб на пясъка.
— Ако тогава испанската флота не беше…
— Ами! — прекъсна го Харпиен. — Това бяха само някакви водни бълхи! Много месинг, знамена и дандании, а под тях нищо! Не могат и да се сравняват с Трейхърн. Ако някой може да ни хване за гушата, това е именно той.
Рурк слушаше мълчаливо.
Англичанинът се наведе през релинга. Рурк проследи погледа му. Две тежки коли, теглени едва от мулетата, излизаха от края на селото. Като се приближиха, Рурк видя бурета с вода и двойно по-голям брой бурета с ром и бира. На втората кола бяха натоварени сандъци с осолено месо и други храни, но имаше и ракли, преливащи от сребро, злато и друга плячка. Хоукс, седнал на капрата, бе поставил до себе си малкото черно сандъче със златни монети.
Това малко сандъче бе качено най-напред на кораба и прибрано бързо-бързо в капитанската каюта. Останалият багаж бе разпределен по оръдейната палуба, където го закрепиха така, че да не пречи на обслужването на малките топове. Не без радост Рурк и сега видя, че отмъкнатият от господарската къща сандък с непотребните мускети на Трейхърн все още е на борда. Стоеше си на мястото, където корсарите бяха отворили това „несметно съкровище“
След като всичко бе подредено, Харпиен отново се обърна към Рурк.
— Сега мога ли да ви помоля да освободите въжетата? Ще изтеглим кораба отново на старото му място с помощта на котвеното въже.
„Има нещо в погледа му“ — помисли Рурк, но не отвърна нищо.
— Ще оставя неколцина на борда — обясни Харпиен. — Да наглеждат. Ако не сте видели, ще ви кажа, че сандъчето със съкровището е здраво заключено, а сам човек не може да го повдигне. — Той се закиска доволно. — Ключовете Майката държи в панталоните си. Просто начин да си пази и своя пай. Все пак, като изключим нас двамата, капитан Рурк, Майката е единствената честна мутра из този край…
Харпиен се облегна назад избухна във весел хохот, като че ли бе разказал някаква нова шега. Накрая избърса носа си с ръка.
— Не се обиждайте! Както виждам, дамата вече ви очаква, изпълнена с копнеж.
Рурк почувства, че го отпращат и нямаше друг избор в момента, освен да се спусне надолу по грубата настилка на кейовата стена. Отвърза въжетата и изпрати с очи кораба, който екипажът изтегли отново в по-дълбоки води с помощта на рудана на котвата.
Рурк вървеше край кея. Шана вече се бе върнала и го чакаше. Изглеждаше все така горда и непреклонна, както и преди това, но сега избягваше погледите му. Пусна подгъва на полата си и мълчаливо го следваше.
Рурк свърна в кръчмата да пие една бира, а Шана изтича нагоре по стълбите към стаята си. Тя седна на дъската на прозореца и го отвори. На небето бяха надвиснали тъмни облаци, бе душно, наближаваше буря. Шана изпъшка, разпусна косата си, зарови пръсти в дългите кичури. На двора някакво момченце играеше с едно малко прасе. На последните слънчеви лъчи черните му къдри блестяха подобно на косата на Рурк на светлината на свещите…
Гетлие бе приготвил банята и потънала дълбоко в най-противоречиви мисли, Шана се отпусна в хладката вода.
„Много особен човек сте, мили ми господин Бошан — помисли тя, като едва не го изрече на глас. — Обсипвате ме с доказателства за внимание, каквото се полага на любима, а след това ме ругаете като дете и сам си навреждате, като ми обяснявате, че съм последният човек, който би подхождал за ваш спътник в живота.“
Потънала в мисли, тя се отпусна до брадичката си във водата. Думите му я бяха засегнали дълбоко, бяха наранили нейната гордост, ала тя виждаше и зрънцето истина, която се криеше в тях. Всички други, които ламтяха за брак с нея, все гледаха с едно око и към богатството на баща й.
„Дори и да е така, капитан Рурк — заговори подигравателно тя към отраженията си в огледалото, които показваха от всички страни красотата на тялото и на усмихнатото й лице, — дори и да съм виновна, че сте натясно и че ви чака въжето, не забравяйте, сър, че в същото време само аз съм ключът към прошката на баща ми! Така че по това поне сме квит…“
Беше се стъмнило вече, когато най-после Рурк се върна. Шана отново опъна своята платнена завеса между две огледала и се зае с тоалета си. Чуваше го известно време да рови из сандъците, но като съвсем затихна, започна да я мъчи любопитството. Тя надникна покрай завесата и го видя да седи до масата. Пред него бе разгънат голям пергамент, той нанасяше с перото някакви бележки и знаци по него. В ъгъла, където се бе приютила, Шана замислено хапеше пръстчетата си. След това, поддавайки се на внезапно решение, тя извади от шкафа една рокля от червена коприна. Кройката беше страхотна. Сигурно роклята идваше от Испания, защото корсажът бе твърде дълъг, беше като излята по бедрата й и бухваше надолу като камбана. Широкият подгъв бе леко повдигнат на едно място, където можеха да се видят няколко ката различни по цвят подплати. Лудо учудване — а навярно и възбуда — щеше да предизвика у всеки дълбоко изрязаното деколте. Дори и изрезът на гърба, който я правеше да изглежда по-скоро разголена, отколкото облечена, бе неотразимо възбуждащ. Шана прекара ръка по меката гладка коприна от бюста до бедрото.
„Това ще покаже на някои господа, които не могат да различат една дама от уличница, в какво се състои разликата“ — си мислеше тя. Тя явно не съзнаваше, че тази рокля всъщност й придава твърде малко от вида на истинската дама. Все пак тя бе далеч и от вида на уличница.
Завесата излетя настрани. Въртейки вълнуващо бедра, Шана се появи; косата й, която се спускаше диво по раменете й, не издаваше колко усилия й бе коствало да направи така, че да изглежда толкова небрежно разпиляна. Само с ъгълчето на очите тя наблюдаваше Рурк, докато се приближаваше към него с танцова стъпка. Той бе очаквал точно това: нов пристъп срещу устойчивостта на страстите му. Ала за най-голямо разочарование на Шана той като че ли изобщо не я забеляза. Седеше си, погълнат от пергамента, и дори не трепна.
Плахо почукване долетя от вратата. Гетлие помоли да му отворят. Рурк кимна и Шана освободи резето. Гетлие внесе огромен поднос — плодове, хляб, печена птица и сварен зеленчук. Имаше дори бутилка истинско бургундско. Още от пикантните аромати, които нахлуха в стаята заедно с подноса на Гетлие, Шана почувства, че умира от глад. Тя не можа да сдържи възторга си.
— О, Гетлие! — извика тя и запляска с ръце. — Колко сте чудесен!
— Дора го приготви — промълви смутено той и бързо подреди донесената храна. Рурк прибра пергамента. За момент Гетлие остана до него, изпълнен с любопитство. Но лицето му бързо придоби невинното си изражение, той пристъпваше от крак на крак, вперил поглед в пергамента. Рурк забеляза, че Гетлие като че иска да му каже нещо — той в очакване се облегна назад. Но като че искрицата кураж бе напуснала Гетлие. Кимайки бързо с глава, той се измъкна навън. Шана отново бутна резето и седна срещу Рурк. Той отвори виното, тя с наслада си избираше най-хубавите късчета. Никой не проговаряше.
— Какво правите с това? — попита най-после тя, когато Рурк отново разгърна пергамента. Шана видя, че е някаква географска карта.
— Опитвам се да открия някаква следа от канала, който би трябвало да води през блатата… — Той продължаваше да дъвче, без да повдигне глава от картата.
Вечерята премина в мълчание. След известно време Рурк дори бутна настрани полупълната си чиния. Тогава Шана се изправи, взе си парче пъпеш и седна до прозореца. Глухите гръмотевици в далечината прогърмяваха като ехо на собственото й настроение. Един порив на вятъра се втурна в стаята, заплете се в завесите и зашумя в пергамента на Рурк. Шана бързо разтвори широко крилата на прозореца и се взря във вечерния прилив, който удряше с вълните си брега. Рязка светкавица придаде на умиращия здрач някаква мъртвешка бледност. Шана потръпна. Над острова надвиснаха тежки буреносни облаци, първите капки дъжд изчезнаха без следа в жадния пясък. За няколко мига всичко, което все още можеше да се види от света наоколо, изчезна зад плътната завеса на разразилия се барабанен дъжд.
Рурк все още седеше над своите карти. Шана го наблюдаваше. Някаква странна болка обхвана гърлото й. Първоначално тя като че ли не можеше да разбере откъде идва тази болка. Но когато я осъзна, болката й стана още по-силна: искаше й се да заплаче, ох, откога всъщност й се плачеше, и само гордостта не й позволяваше да си признае как цялата вечер е копняла да падне в прегръдките на един любящ мъж. Никога в живота си не се бе чувствала толкова сама, колкото тази вечер с Рурк, в една и съща стая, с Рурк, който бе дамгосал с позора си нейната съдба, а сега дори не я забелязваше. Като изгубена тя заброди из стаята, хвърли се на леглото и не можеше да откъсне очи от този бронзов гол гръб, който седеше приведен над масата, като че бе от камък. Отчаяно желание се надигна в нея, искаше й се да прокара по този гръб върховете на пръстите си, да почувства как потрепват под ръката й тези мускули…
Поредицата от цифри, които Рурк нанасяше на един лист до пергамента, ставаше все по-дълга, но постепенно тези числа сякаш изгубиха своя смисъл, от дългото взиране в тях очите му се премрежиха. Рурк сгъна листа.
Като видя това, Шана изпадна в паника. „Какво да направя? Той идва в леглото! Как да го посрещна? Може би… може би… дали да се предам? Ако той дори мъничко настои…“ Но нейният стар гняв остро възразяваше: „Глупости! По дяволите! Под самия ми нос се хвърля в сеното с някакви уличници, и то след като бе молил за честност и любов! Ще го науча аз него на любов и честност! Ще трябва да скимти, паднал на колене пред мене!…“
Рурк стана и се протегна, вдигна ръце високо над главата си, за да освободи изтръпналия си от дългото седене гръб. Шана скочи от леглото и високомерно се оттегли мълчаливо в импровизирания си будоар. Рурк отново съгледа плавните движения на бедрата й, докато изчезнаха зад опънатия чаршаф. Проклинайки тихичко, той изпразни чашата с вино, останала на масата. Хвърли панталона си на гърба на един стол и се качи унило между чаршафите си. Ето че му предстоеше още една нощ, в която Шана ще бъде така възбуждащо близко до него, ала студена и недосегаема.
Шана се върна, увила около стройното си тяло някаква ленена кърпа. Тя избягваше погледа на Рурк, докато търсеше отново вълненото одеяло, което, навито на руло, трябваше да послужи като бариера между нейната и неговата половина на леглото.
Това беше вече прекалено! С гневен вик той изтръгна бодливото одеяло от ръцете й, скочи към прозореца и го запрати навън към двора и към бурята. Пламъкът на възмущението се бе вдигнал високо. Голотата му придаваше на цялата сцена нещо още по-грандиозно. Шана стоеше скована от ужас — ала и от възхищение.
— Мадам! Сега искам да разбера веднъж завинаги! Вие се отричате от нашите обети. Отричате правата ми. Гаврите се с моята гордост. Изпращате някакъв лакей, за да ме прогони! Извършвате предателство с всяка ваша дума и всяка ваша стъпка!
Шана устоя на светкащите му очи и захвърли към него като камък своето възражение:
— Вие взехте сърцето ми и се вкопчихте в него, за да можете след това, сигурно много горд от успеха си, да го разкъсате на две със своята невярност!
— Неверен може да бъде само един съпруг! А оспорвате съпружеските ми права!
— Ами вие? Кълнете се, че сте моят верен мъж, а се страхувате от всеки кавалер, който се опита да ме ухажва!
— Точно така! — повиши глас Рурк. — Завъртат ви ума с какви ли не комплименти за финтифлюшките ви, а все пак им вярвате повече, отколкото на мен!
Шана се приближи плътно до него, лицето й бе изкривено от гняв.
— Какъв грубиян сте!
— Опипват ви най-нахално, а вие дори не ги первате през ръцете…
— Мерзък измамник!
— Вие сте омъжена жена!
— Аз съм вдовица!
— Вие сте моя жена! — Рурк кресна толкова силно, че гласът надмогна надигащата се навън буря.
— Но не съм ваша съпруга!
— Разбира се, че сте!
— Не съм.
Стояха толкова близо един до друг, а сякаш ги деляха морета и суши, никой не желаеше да отстъпи, лицата им бяха изкривени от ярост. Не обръщаха внимание на природната стихия, която връхлетя върху острова, погълнати да си крещят зли думи един срещу друг.
Но бурята навън не искаше да има по-силни от нея. Светна ярка светкавица, в един раздиращ миг стаята се изпълни със съскаща ослепителна светлина и веднага потъна в бездънен мрак. И преди още светкавицата да угасне, трясна гигантският юмрук на Бога на гръмотевиците, който искаше сякаш да разкърти камъните на стените. Ехото още въртеше своя танц, когато лицето на Шана се появи призрачно, като маска, вкаменена от паника и ужас: с широко отворена уста, наддала безумен вик. Гръмотевичният юмрук трясна отново и Шана се хвърли на гърдите на Рурк. Обзета от смъртен страх, тя се вкопчи отчаяно в него. Острият писък на изтерзаната й душа можеше да трогне и камък. Цялата омраза бе забравена. Рурк обгърна със закриляща ръка треперещото й тяло. Силен пристъп на вятъра блъсна и разтвори прозорците, шибна вятър и дъжд вътре в стаята, изгаси свещите.
Сърцето на Шана пърхаше уплашено. Страхът, който Рурк видя в очите й при призрачната светлина на светкавиците, разкъса душата му. Очите й бяха широко разтворени, сълзи се стичаха по бледните й страни. Пръстите й болезнено се впиваха в гърдите му.
— Обичайте ме, Рурк! — прошепна тя в мъката си.
— Обичам ви! Обичам ви отдавна, сърце мое! Обичам ви… — шепнеше той успокоително.
Стаята отново избухна в ослепителна бяла светлина. Шана заблъска глава безумно в разтрепераните му рамене и отново избухна в плач. Притисна конвулсивно ръце върху ушите си, да избяга от гръмотевицата, която удари с грохота на огромна вълна, разбиваща се в крайбрежните скали.
— О, не! — изкрещя тя срещу стихията и се вкопчи като удавник в ръката на Рурк. — Вземете ме! Вземете ме цялата! Вземете ме сега! — хълцаше тя.
Тя рухна на леглото и повлече при падането си и Рурк. При следващата светкавица Рурк зърна жадното желание, изписано на лицето й. Кръвта му кипна… При следващата гръмотевица те вече бяха забравили този полудял свят около тях. Сега вече бурята можеше да бушува и в самата стая, те нямаше да я забележат. Бурята, разразила се в собствените им души, ги заслепяваше не по-малко от адските светкавици навън, заглушаваше ушите им по-мощно и от най-бесните гръмотевици. Всяко докосване бе огън, всяка дума — блаженство, всяко движение — рапсодия на страстта, която се усилваше и се разгръщаше, докато им се стори, че са засвирили всичките инструменти на света, за да извисят собствените им сърца и души в едно раздиращо, изпепеляващо кресчендо, от което те щяха да притихнат накрая, успокоени като димящата пепел на Вселената след деня на Страшния съд…
Премаляла и унесена, Шана се сви в ръцете на Рурк, все още с пламнали бузи. Дъхът й меко облъхваше косъмчетата на гърдите му. Сега и целият свят да дойдеше да чука на вратата им, Рурк не би помръднал и пръста си — както той си призна с въздишка, — за да се защитава. Той обърна глава. Дори само това движение му костваше невероятно усилие — потопи лицето си в косите на Шана и вдъхна сладкия й аромат.
— Толкова незадоволителна ли е моята любов, та трябва все да търсите други?… — долетя след дълго мълчание гласът на Шана, тъничък и тих.
— Не е имало никога друга, Шана.
Тя сложи главата си на ръката му, като се взираше в тъмното, да разчете лицето му.
— А Мили?
Той въздъхна.
— Тази малка лисица просто извъртя една долна шега, за да ви засегне, любов моя. Нищо повече! Никога не е имало нищо между нея и мене, кълна ви се!
Шана се преобърна на гръб. Колко глупава е била и какво ли не натвори в своята глупост! Дълбоко засрамена, тя скри лице в ръцете си.
— Защо никога не ми го казахте… — хълцаше тя.
Рурк се надигна на лакът и се надвеси над нея, положил ръка на корема й.
— Никога не ми дадохте такава възможност, сърце мое.
Рурк нежно отмести ръката й от лицето и я целуна по разтрепераните устни.
— Сигурно страшно ме мразите, господарю мой, нали? — прошепна тя под устните му.
— И колко много! О, колко много ви мразя, когато ме отблъсквате от себе си! — заговори припряно той. — Ала това трае само до първата целувка…
Шана диво обви ръце около врата му и бързо започна да обсипва лицето и устните му със сладки целувки, примесени със солта на сълзите й; тя се смееше през плач, докато чувстваше как всичките й страхове са вече излекувани и изчезват завинаги. Доверчиво — както никога досега — тя се гушна сладко в убежището на ръцете му. Така и потънаха в сън, като две деца, напук на опасностите, дебнещи от долния етаж, напук на природните бесове.
Денят просветна оловносив, бурята още виеше в покрива, дъждът шибаше по стъклата. Шана бавно изплува от сънищата си. Танцът на духовете на стихията бе като музика за ушите й, защото докато те беснееха, тя нямаше защо да става от леглото и можеше да продължава да държи Рурк в ръцете си. Погледът й галеше нежно спящото лице на гърдите й, а споменът за преживяната наслада извикваше топла усмивка върху страните й. С доволна въздишка тя отново потъна в сън.
Към обяд Гетлие донесе ядене. Той смутено остави храната и бързо се измъкна навън: бе видял сърдития поглед на Шана и бе почувствал нетърпението у Рурк.
Рурк бързо сложи резето, а Шана вече протягаше страстно ръце към него. С разбудено отново желание той се хвърли към нея, устните му галеха врата й, ръката му се плъзна под завивката, загали нежно тялото й. Тя се смееше и хапеше ухото му, а после внезапно се надигна срещу него с въздишка, изпълнена с нетърпение.
— Мадам, вие имате порочните желания на лисица! — разсмя се той. — Кажете ми само едно: какво сте, съблазнена или съблазнителка, изнасилена или изнасилваща, омагьосана или магьосница?
— О, мисля, че всичкото заедно! — се търкулна със смях тя и легна по гръб. — Какво бихте предпочели, сър? Да бъда съблазнена? — Тя мързеливо се протегна и изви в мост тънкото си гъвкаво тяло.
Рурк не откъсваше поглед от чудесната гледка, която представляваше нейното тяло. Тя беше по-красива, отколкото би могло да се опише с думи. В него отново се събуди желанието. Ала с гърлен кикот Шана му се измъкна и се хвърли върху него, застанала на колене.
— Или ще предпочетете изкусителката? — тя го хвърли по гръб, наведе се безсрамно над него, докато гърдите й докоснаха неговите, и го целуна с такава страст, че под нея той се разтрепери от желание.
— Или ще пожелаете да извикате със заклинания магьосницата? — Шана отметна глава с диво изражение, изкриви пръстите си като костелива вещица и впи нокти в гърдите му.
Рурк издаде сподавен стон, надигна се и в следващия миг тя вече лежеше под него. В очите му все още се прокрадваха весели пламъчета, но вече не му се играеше. Шана почувства, докато я целуваше, че работата става сериозна.
Шумни стъпки изтропаха по коридора и спряха пред вратата. Разнесе се гласът на Харпиен.
— Рурк! Рурк! Капитан Рурк! Хей! Ало?
Проклинайки, Рурк се прехвърли през леглото, за да грабне сабята и пистолетите.
Шана светкавично се шмугна под чаршафа и го придърпа до брадичката си.
Вратата отскочи и се блъсна с трясък о стената. Ала в същия миг Харпиен вече гледаше в дулото на пистолета, който един гневен гол мъж бе насочил към челото му.
Слисан, Харпиен вдигна ръце.
— Кротко, синко! Не бива да плашите така един стар човек…
— Какво, по дяволите, търсите тука? — се озъби Рурк.
— Без оръжие съм… Идвам само да поговорим…
— Без оръжие? — извика Рурк и почти бодна със сабята си Харпиен под коляното, на мястото, където от ботуша се подаваше дръжката на кинжал.
Англичанинът само сви рамене и свали ръце.
— Ако бях чак толкова честен, млади дяволе, нямаше да съм пират.
— Ами аз не знаех, че точно сте легнали да се дуелирате, момчето ми — ухили се Харпиен. — Обърках ви работите, съжалявам!
— Пръждосвайте се, по дяволите! Можем да говорим и в кръчмата.
Англичанинът махна с ръка.
— Е, хайде, вдигайте платната, деца, и потегляйте! Нямам лоши намерения. Мислех, че обядвате. Не можех да зная, че сте разперили крилцата на непечена гъска…
С повдигане на раменете, което трябваше да означава нещо като извинение, той мина през стаята, откъсна си парче от печената птица на подноса, отхапа и продължи с пълна уста:
— Има една важна работа, дето трябва да обсъдя с вас.
Той се настани до Шана и й хвърли мазна усмивка, докато натъпкваше с пръсти хапката в своята паст. Изпълнена с отвращение, Шана се дръпна и потърси закрила в ръцете на Рурк. Полуседнал, полуколеничал, Рурк седеше на леглото срещу капитана, насочил върха на сабята си към него.
Харпиен изчопли парченце месо от стърнището на брадата си и посочи с гъшата кълка към Шана.
— Вярно, че е доста забавна. Като си спомня как просна по гръб Кармелита, почвам да си мисля, че ще е твърде гореща и дива само за вас единствено. Какво ще искате за тая жена? Надали си струва ядовете, дето ви причини досега… — Старият разбойник накриви глава и намигна с кръвясалото си око. — Дайте ухо на приказката ми, приятелю! Предлагам кесия злато за три нощи подред.
— Може да се случи да дойде и вашето време — отвърна Рурк предпазливо. — Ама засега жената е моя!
— Ай, ай, капитане, това вече дадохте ясно да се разбере — изпъшка старият. — И все пак…
Харпиен не можеше да устои на изкушението и протегна мазна лапа към пищните къдрици на Шана. Ала ръката му изведнъж замря във въздуха. Сабята на Рурк се бе вдигнала. Харпиен усети, че ако се доближи, на ръката му ще остане навярно само палецът. Леденият дъх на смъртта, който лъхна от очите на Рурк, накара Харпиен да настръхне.
— Да ви вземат мътните, човече! — промълви той с безцветен глас. — Нещо много сте докачлив!
Той хвърли към масата полуизядения копан, без да улучи, стана от леглото, кръстоса ръце на гърба си, полюшна се на ботушите си и направи усилие най-после да облече в думи искането си.
— Корабът, дето е само мой, е малко по-малък от оня, дето беше на Пелие, а сега стана ваш… — започна той обстоятелствено. — Ами аз отдавна съм хвърлил мерак на тая шхуна, дето Пелие я беше кръстил „Гуд хаунд“1. Е, не искам сега заради един кораб да се излагам на опасното ви умение да се фехтувате, ама навярно ще можем да направим една сделка. Вие сте новак и не познавате много-много нашите работи. С шхуна като „Гуд хаунд“ аз бих могъл да прибера добра плячка и не бих прахосал нито платна, нито храбри мъже да си губя времето с Трейхърн и такива като него. Та ми иде на ум да направим размяна. Ще хвърля в сделката моя кораб и частта, която ми се пада от златото. Справедлива цена за вашия „Гуд хаунд“, така смятам аз!
Рурк стана от леглото, опря се на една от колоните на балдахина в долната част на леглото и отпусна към пода върха на сабята, за да демонстрира примирие.
— Такива работи трябва да се обмислят — каза най-после той. — Аз лично не се съмнявам в своите способности за пиратския занаят, но в някои работи сте прав, трябва да си го призная. Имам наистина вече пая на Пелие, но апетитите ми за забогатяване още не са заситени. И все пак ще помисля и ще ви дам скоро отговор.
С тези думи той хвана Харпиен за ръка и го поведе към вратата.
— Само едно нещо ще искам да ви кажа, да си го носите за из път. Тази врата е направена много здраво и ако потропате с юмрук на нея — и той чукна с дръжката на сабята си, — издава чудесен звук. Знаете ли, че цялата ви сделка за малко не отиде по дяволите още преди да сте отворил уста. Ще ви замоля нещо горещо да ме оставите засега на мира и повече да не ме безпокоите!
Харпиен закима усърдно и се остави да бъде избутан навън. Чак като чу как Рурк дръпва резето зад гърба му, Харпиен изтри от носа си капката пот и пое шумно въздух.
Рурк допря ухо до дървената врата и се вслуша в тежките стъпки надолу по стълбата. В това време Шана трескаво се обличаше. Но Рурк едва се бе дръпнал от вратата и отново се чу чукане, този път тихичко.
Рурк отвори предпазливо само една цепчица. Отвън стоеше Гетлие.
— Простете, сър — прошепна дребният човек и ококори очи над рамките на очилата си. — Мога ли да ви отнема един миг…
Докато Рурк заключваше след него, Гетлие се зае най-напред с чиниите, които още стояха на масата, събра остатъците от храна, включително и кълката на Харпиен. Чак тогава застана пред Рурк и започна да пристъпва смутен от крак на крак, нещо, което Рурк бе вече забелязал у него и по-рано.
— Добре де! — подкани го Рурк. — Казвайте какво има?
Рурк бе приседнал на леглото, Шана застана на колене зад него, подпряла брадичка на рамото му, в очакване, като него, но може би с двойно по-голямо любопитство.
— Аз зная, че вие сте мъж и жена! — изтърси изведнъж Гетлие.
Шана затаи дъх, а Рурк се намръщи.
Гетлие посочи към една решетка високо горе на стената, която нито Шана, нито Рурк бяха забелязали досега.
— Това — заговори Гетлие сериозно, без капчица смущение или ирония — е дупка за подслушване. Зад нея е стаичката за прислугата. За един прислужник подслушването е много полезно нещо — усмихна се чак сега той. — Така той научава какво е ядосало господаря, преди още да влезе при него…
Шана порозовя от притеснение, искрено се надяваше бурята да е заглушавала с грохота и гръмотевиците си изблиците на нейната страст.
Гетлие разбра погледа, който Рурк хвърли към вратата.
— Онези глупаци долу не знаят нищо за тази дупка, а и никога няма да се сетят. Мисля, че това е дошло от Далечния изток, ако не се лъжа. — Сега той пое дълбоко дъх. — Искам да ви предложа една сделка, и то по-честна, отколкото сделката на Харпиен: аз зная пътя през блатото… — Гетлие направи пауза, за да придаде повече тежест на думите си. — Пиратите биха ме разстреляли само ако можеха да предположат, че го зная.
Настъпи мълчание. Вятърът виеше, дъждът продължаваше да барабани по плочите на покрива. Гетлие свали очилата си и започна да ги бърше с края на ризата си.
— Но тази тайна има, разбира се, свята цена — събра кураж Гетлие, да се върне към същността на своето предложение. — Като тръгнете да бягате, да дойда с вас и аз! А също и Дора, дето прислужва в кръчмата!
Той сложи очилата на носа си. Около устните му се четеше някаква неочаквана решителност.
Рурк наблюдаваше дребния прислужник. Никога не би и предположил, че в този човек може да има толкова смелост.
Гетлие схвана погрешно острия поглед.
— Но няма да се оставя да ми изтръгнат тази тайна!
Рурк се усмихна и погали дръжката на пистолета си.
— И откъде ви хрумна, че искаме да бягаме?
— Ами досега не сте имали такова намерение, сега ще започнете да се готвите! Снощи, тъкмо преди да се разрази бурята, шхуната се върна от плаването до Лос Камелос. „Джоли бич“ за малко не бе пленена на метри от брега точно когато сваляха робите в лодката. Една фрегата я бе дебнала встрани от залива. Шхуната се отърва само с няколко куршума, но успя да се измъкне.
— Трябва да е била „Хамстед“ — подхвърли Шана.
— Сега пиратите почнаха да се съмняват в съвета, който им дадохте, капитан Рурк. Загубата на някои от другарите им ги прави още по-гневни. Само чакат случай да ви очистят най-после. Ако изпълнят и половината от онова, което се канят, дамата ще си изпати.
— Прав сте — се съгласи Рурк и погледна Шана. — Ще избягаме, щом се открие възможност.
Сега вече Гетлие се почувства в сигурни води. Той бързо привлече един стол и седна на ръба му, силно наведен напред.
— По този канал — подхвана лекцията си бившият учител — не може да се мине лесно, ако духа западен вятър. Но след буря ветровете винаги се обръщат на север. Тогава моментът е най-благоприятен.
— Ще трябва да се подготвят някои неща… — очите на Рурк искряха от желание за приключения. — Ще можете ли да дойдете, като се стъмни?
Един последен въпрос гореше на устните на Гетлие.
— А момичето… Дора, ще я вземете ли?
— Но да, но да, сър! — го увери Рурк. — Няма да оставим една чиста душа при тия плъхове!…
— Ще се върна скоро. Късно вечерта или ако бурята стихне, и по-рано. Ще кажа на Дора да приготви всичко, каквото ще ни трябва.
— Решено, Гетлие! — каза Рурк сериозно. — Смелост, приятелю!
(обратно)ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Стаята се бе превърнала в някакъв самостоятелен свят — вярно убежище от яростните ветрове, които бушуваха над подивелите вълни и се нахвърляха върху къщурките, построени от слабите човешки ръце. Блатото поемаше много от силата на кипналото море, ниската дюна оставаше почти незасегната. Убежището на пиратите, сгушено под гребена на планината, предлагаше със здравите си стени и тежкия плочест покрив завет и подслон. А тежката дъбова врата запазваше Шана и Рурк от всеки оскотял пияница, който можеше да дойде от кръчмата. Мъчително бавно минаваха часовете на този следобед, безмилостно шибан от камшиците на бурята. Пиратите непрекъснато топуркаха с ботушите си нагоре по стълбата, тропаха с юмруци по вратата, настояваха, жалваха се — нека Рурк пусне, по дяволите, тази жена, която са му поверили, да им потанцува или да ги поразвлече малко… Само заплахите му, че ще излезе с ножа или брадвата, държаха все още тези негодници в шах.
Постепенно започна да се здрачава, над острова се спусна мрак. А стъклата на прозореца все още дрънчаха под нестихващите напори на вятъра, плочите на покрива потракваха. За Шана обаче яростната буря бе добре дошла. Защото колкото по-страшно ставаше навън, толкова по-закътано бе в стаята. Струваше й се, че цял живот не е копняла за нещо друго, освен докато бурята е погълнала целия свят, да лежи в прегръдките на един мъж, чието име е Рурк, та да изпита тази топла сигурност. Сега вече този мъж бе действителност. Обърнеше ли глава, той вдигаше очи и й се усмихваше като се събудеше от сладкия си унес, тя можеше да се вслушва в шумовете, които свидетелстваха, че той е при нея — как ходи из стаята или как се рови из картите. И нека бурята заплашва, че ще ги помете безмилостно и двамата в морето, Шана вече не се боеше от нейната мощ; никога вече — сега тя знаеше това със сигурност — нямаше да се бои от светкавиците и гръмотевиците.
Все пак беше истинско облекчение да чуят най-сетне почукването на Гетлие. Той мълчаливо риташе с крак пред себе си голям вързоп. След като внесе вечерята и заключи вратата, той разгъна вързопа с нескрита гордост. Вътре имаше въжена стълба, която щеше да свърши добра работа при бягството. Като си тръгваше, Гетлие се поспря на вратата, на лицето му бе изписана загриженост.
— Дора трябваше да се скрие в кухнята, за да се отърве от преследванията на Харпиен и на останалите. Кармелита им поднесе и ядене, и пиене, и какво ли не, но те сега търсят други забавления…
Часовете ставаха все по-сиви и бавно се провлачваха към нощта; воят на вятъра късаше нервите. Пиянските викове от кръчмата започнаха постепенно да стихват, само от време на време се разнасяше дебелашки хохот. Нощта наближаваше. Рурк неспирно кръстосваше стаята, всеки път по една и съща следа. За кой ли път вече проверяваше заредени ли са пистолетите, опитваше острието на сабята си.
Сега стихията изпълняваше някаква друга музика. Ветровете отдавна вече не връхлитаха така силно върху покрива, дъждът се бе превърнал в завеса от ситни капчици. Заговорническа ръка почука на вратата и Рурк знаеше, докато издърпваше резето, че ще види Гетлие.
— Ще накараме тези типове да видят какво е страх — ухили се дребният мъж, който с всяко ново идване изглеждаше все по-променен. — Все пак трябва да има и малко отмъщение, нали така?
Но Рурк не се разгорещяваше.
— Навярно ще трябва да отложим тръгването — каза той сериозно. Лицето на прислужника се издължи.
— Боя се, че долу има предателство. Разбойниците притихнаха и това не ми харесва!
Лицето на Гетлие просветна облекчено.
— Това е само защото всичките са пияни. На Кармелита й писна от безобразия и наля в каните им за бира черен ром. Ще минат часове, докато се оправят…
Рурк измери Гетлие с остър поглед. След това излезе на стълбището, за да се увери с очите си. В кръчмата бе тъмно, проблясваха само няколко догарящи свещи. Мъжете — всичките до един — бяха опрели натежалите си глави на масата. Майката също бе легнал на дебелия си корем, разперил ръце и крака, като хъркаше на два гласа — с дълбоко изръмжаване и остро изсвирване.
Рурк бе доволен. Залости вратата, като бутна пред нея и един обкован с желязо сандък. Той кимна на Гетлие и се зае да завързва въжената стълба за решетката на прозореца. Рурк хвърли всичките си дрехи, остана само по вечните си къси панталони. Пистолетите остави с освободен предпазител на масичката, така че Шана лесно да може да ги стигне с ръка. Гетлие също остана по долни гащи и колана, в който бе затъкнал абордажна сабя. Той последва примера на Рурк, обра с целите си длани саждите от лампата. Мъжете се смееха като хлапета, докато начерняха гърдите и лицата си. И Шана се кискаше като малко момиченце, докато помагаше на Рурк да стане черен като нощта.
— Аз и без това винаги съм си знаела, че сте черен измамник — смееше се тя. — А ето че сега излезе наяве!
Рурк прокара насаждения си пръст по нослето й, като явно се забавляваше, докато тя с престорен гняв се опитваше да го изтрие.
Угасиха всички свещи, освен свещта в корабния фенер, който сега бе заел необичайно място на масата. Рурк затвори прозорчето на фенера и стаята потъна в непрогледна тъмнина — нито лъч не можеше да бъде видян отвън. Шана усети на устните си прощалната му целувка, последното стискане на ръката му и чу как бе спусната въжената стълба надолу по външната стена. Когато всичко утихна и само вятърът продължаваше да запраща дъждовни капки чак вътре в стаята, Шана прибра стълбата, както бе поръчал Рурк, затвори прозореца и най-после можеше отново да дръпне сенника на фенера.
Чакането бе непоносимо дълго. Рурк се бе опитал наистина да й обясни какво възнамерява да прави, но тя бе твърде разтревожена за живота му, сълзите й бяха попречили да внимава и не бе чула почти нищо от онова, което й каза. Бе разбрала все пак поне това, че става въпрос за барутния склад на пиратите, че щели да натрупат огромен куп храсти и клони в рова пред този склад. Без да съзнава колко много бе заприличала на Рурк, Шана отново провери пистолетите, точно както бе видяла да прави това той, опипа предпазливо острието на малкия си кинжал, преди да го пъхне в колана си. Като него започна да крачи из стаята — неспирно, напред-назад. На облегалката на един стол бе метнат коженият елек на Рурк. Тя го вдигна, прехвърли го на ръката си и започна да го приглажда с ръка. Странно как този елек бе станал вече част от самия него, също както и късите отрязани панталони. Дрехата бе добила неговата миризма. Замислена, Шана потърка страните си в елека и вдъхна дълбоко мъжкия аромат на кожата.
Кръстосваше стаята за хиляден може би път, очите й отново и отново поглеждаха към пясъчния часовник, където изтичаха вече последните песъчинки. Точно понечи да протегне ръка и да обърне часовника, когато долови някакъв шум. В следващия миг едно камъче удари по стъклото. Тя едва сдържа радостния си вик и литна към прозореца да го отвори. В последния момент се сети за фенера. Втурна се обратно, закри бързо светлината. Най-после можеше да отвори и да спусне стълбата долу. В рамката на прозореца се появи едно черно лице, а след него и широките рамене на Рурк. С един скок той се озова в стаята и веднага подаде ръка навън, за да изтегли Гетлие.
Шана искаше да докосне ръката му, да го разпита дали са успели, ала преди да успее да разбере как стана, се намери в ръцете му, стиснала го здраво с цялата сила на която бе способна — а бе далеч от нея само час, само едно-единствено обръщане на пясъчния часовник…
Рурк почувства с кожата си трепета на тялото й, притисна я силно към сърцето си, повдигна брадичката й, за да я целуне и… напълно забрави бедния Гетлие, който междувременно изтегли въжената стълба, затвори прозореца и предпазливо отвори отново прозорчето на фенера.
Когато най-сетне двамата можаха да се откъснат един от друг, Гетлие подаде на Рурк кърпа, за да избърше дъжда и саждите от себе си. Като че завръщането на двамата мъже подаде някаква парола на бурята — сега тя се разрази с още по-страшна ярост. Ала Шана спокойно се сви на кълбо на креслото и се заслуша в мъжките гласове, които отново обсъждаха картата от пергамента. Шана се бе опряла на кожения елек, миризмата му изпълваше сетивата й, в очите й грееше някаква топлина, която надали би могла да обясни никоя човешка душа, а най-малкото Шана.
Военният съвет приключи, Гетлие се облече, промълви едно „лека нощ“ и се измъкна. Рурк залости вратата. Шана стана и с олюляваща се походка се запъти към леглото, да се отпусне най-после след един изпълнен с напрежение ден. С изтръпнали пръсти тя се опита да отвърже колана си; една ръка неочаквано се притече на помощ. Пола и блуза бързо паднаха на пода, ризата също… Цялата умора изчезна. Шана се завъртя бавно, както я беше обгърнал Рурк, и обви ръце около врата му, в трескава забрава устните й потърсиха устата му. Свещта във фенера остана да блещука цялата нощ.
Когато Рурк стана от леглото, Шана отвори очи и видя, че вече е утро. Тя се вслуша в стъпките му из стаята, чу го да се облича. Но имаше нещо различно. Имаше някаква промяна…
Шана отвори очи и погледът й падна на олющените стени, по които пробягваше сянката на Рурк, огрян от ярката слънчева светлина. Ето какво беше! Ярка слънчева светлина! Целият свят бе променен — нямаше го воят на вятъра, нямаше дъжд и гръмотевици! Шана се обърна на гръб и през отворения прозорец видя сияйно синьо небе.
Рурк се приближи до леглото, наконтен отново като пиратски капитан. Постави на масичката две нови оръжия: една кремъклийка и огромен кавалерийски пистолет.
— Гетлие ги е отмъкнал, докато пиратите спели. Заредени са, готови за стрелба — предупреди Рурк. — Трябва да вървя да поставя фитилите, да са готови за довечера.
Загриженост браздеше челото му, не му се искаше да оставя Шана сама, но Гетлие не умееше да борави с барут.
През тази нощ, в бурята и дъжда, те двамата бяха измайсторили нещо, което, ако задействаше, щеше да отвлече вниманието на пиратите и да улесни бягството. Сега трябваше само да се прокара намисленият фитил и да се насипе барут под натрупания клонак в рова над дървената барака, служеща за склад на пиратите. Зад натрупаните клони бяха сложили дебели стволове. Ако всичко вървеше според плана на Рурк, целият куп сухи клони щяха да се подпалят от барута и тласкани от тежестта на стволовете, щяха да се затъркалят надолу по склона към склада като ужасяваща огнена лавина.
— Гетлие чака пред вратата — опита се Рурк да успокои Шана. — А пиратите още спят. Излизам за малко, но трябва да тръгна веднага, сега е най-благоприятният момент да свърша нашето „пъклено“ дело!
Той се наведе и сложи гореща целувка на устните й. Последен поглед през рамо и той отново изчезна през прозореца.
Със зорко око той огледа пристанището. Шхуната бе още в залива, но, изглежда, бе повлякла малко котвата си — сега се виждаше по-добре от брега.
Рурк реши да мине зад оградата. И не видя в бързината да стигне час по-скоро фигурата, която дебнеше на входа на къщата.
— По дяволите! — ухили се тъмната сянка. — Соколът излита от гнездото и оставя пилето на ловците!…
Шана се бе свила в най-отдалечения край на голямото легло. В коридора се разнесоха приглушени гласове. Само след секунда Гетлие успя да прошепне през залостената врата, че пиратите идват и са решили да влязат при нея, защото един от тях бил видял Рурк да излиза. Шана успя само да изпрати Гетлие да тича за Рурк — тук хилавият прислужник надали можеше да бъде нейна охрана. Светкавично Шана провери отново резето и тежкия сандък пред вратата. Стори й се, че са сигурна защита. Ала все пак тя се подготви за нападение. Скри под възглавницата двата малки пистолета и кинжала, хвана с две ръце кремъклийката, подпря я на леглото и насочи цевта към вратата.
Нападението започна с някакви едва доловими шумове, чуваше се само пъшкане край дъбовата врата; след това една силна ръка опипа да провери дали вратата не може да се отвори без сила. Сетне дървото изпука под нечие мощно рамо. Накрая пиратите, изглежда, разбраха, че вратата е заключена и залостена.
— Кой е там? — извика Шана.
Някой хрипкаво се изкашля и се чу познат глас:
— Тук е капитан Харпиен, мадам! Моля да ми отворите. Взе се тука едно решение, което трябва веднага да обсъдя с вас…
— На куково лято! — подвикна Шана дръзко. — Но ако желаете, можете да опитате оловото, което съм приготвила!
Сега вече вратата загърмя. Дъбовите дъски пъшкаха сякаш от болка. Удар след удар, все по-силно. С трясък, бавно, неудържимо, твърдото дърво се откърти от пантите и от ключалката и хлътна навътре. Резето издържа още малко, но се огъна и се счупи. С треперещи ръце Шана вдигна пушката срещу вратата. Замижа и дръпна спусъка. Гърмежът бе толкова силен, че ушите й заглъхнаха. Заедно с изстрела рухна напълно и вратата. Един от пиратите хвръкна назад, като че го бе посрещнал огромен юмрук, но другите, без да се тревожат за живота му, нахлуха вътре, най-отпред мулатът, зад него Харпиен и Холандеца, следваха ги други двама.
Побесняла от гняв, Шана хвърли по тях празната пушка, но преди да успее да грабне другото оръжие, бандата се нахвърли върху нея. Тя пищеше и съскаше, бореше се като пленен демон, риташе, хапеше, драскаше, но силите й не стигаха да се бори с тежките, обръгнали на бой лапи на пиратите.
Холандецът заби ръката си в косите й и я изтегли жестоко през леглото. Мръсни ръце заопипваха цялото й тяло. Колкото и да се мяташе като фурия, колкото и яростно да пищеше и да се бореше, те скоро я простряха напреки на леглото. Харпиен сложи на устата й някаква кърпа, за да задуши пронизителните й писъци. Шана помисли, че ще се задуши от киселия бирен дъх на стария англичанин.
— Идваме да си вземем и ние пая, момиче! Честно се разбрахме на зарове, кой да е пръв. А сега си нямаш тука мистър Рурк, да те спасява! Погрижили сме се за това!…
Морскозелените очи на Шана станаха огромни. Това какво беше? Какво значеха тези думи? Да не са убили Рурк? Тя отчаяно се замята в сграбчилите я ръце.
— Ама дръжте я де! — излая един по-млад разбойник, когото Шана успя да ритне в слабините, когато опитваше да я възседне. Сега той отскочи назад и започна да насърчава останалите. — Вижте каква е дребна, а не можете да я укротите!
— Ти, хлапе, върви по дяволите! — отряза го Харпиен. — Дръпнете се и оставете на майстора да покаже как се почва тая работа!
— Да пукна, ако не го направя! — опъна се младежът. — Само я дръжте здраво!
Под хватката на месестите ръце китките на Шана се ожулиха. Захилени, пиратите разтвориха краката й и от миризмата на мърша, която лъхаше от тази дива сган, Шана една не загуби съзнание. Тъмнокожият мулат се дръпна от скупчилите се мъже към вратата, но младият пират започна да разпасва колана си.
— Я се стегни! — му изрева Харпиен. — Иначе ще те оставя последен! Отдавна си точа зъбите за тая женска!
Холандецът се закиска.
— Ама пак нямаш късмет, дърт пръч такъв, щото точно ти си последен!
Шана се замята неистово под навитата на въже кърпа, когато младокът я сграбчи за гърдите. Други трима я държаха, не можеше да помръдне. Звукът на раздиращия се плат разкъса сърцето й. Тя се опита да изпищи, когато похотливите пръсти на момчето запретнаха полата й. Но внезапно сякаш някаква огромна ръка го вдигна във въздуха — в стаята екна оглушителен гръм.
Всички се ококориха срещу Рурк, който се изстъпи в отвора, където преди това беше вратата. Той точно вдигаше втория пистолет, бе изтеглил вече сабята си. В този миг иззад съборената врата скочи мулатът и метна към плешките му абордажната си сабя. Рурк се препъна напред, пистолетът излетя от ръката му, сабята остана под тялото му. Зашеметен, той се опита да се превърти настрана, за да освободи сабята, ала пиратите се нахвърлиха върху него. Започна лудо боричкане на живот и смърт. Рурк отчаяно се опитваше да се изправи, но юмруците на разбойниците го ограждаха в железен пръстен и го притискаха към стената.
Харпиен се освободи и посегна към абордажната си сабя; хвърли се напред, вдигнал ръка за смъртоносен удар…
От гърлото на Харпиен излезе някакво дрезгаво стенание. Пръстите на ръката му се разпериха и останаха така. Сабята падна със звън. Харпиен бавно извърна глава да погледне през рамо, очите му се опулиха от изненада. От гърба му стърчеше дръжката на сребърен кинжал. Англичанинът вдигна поглед и срещна злобното око на кремъклийката, която Шана бе насочила към него. Тя не трепереше вече и бе прекрасна в своята хладнокръвна решителност.
— Махай се! — изсъска тя на капитана. Тътрейки крака, Харпиен се олюля и седна като по чужда воля на най-близкия сандък. Сега оръжието на Шана се насочи към мулата, той стъписан отстъпи назад. В момента Рурк заби с всичка сила юмрука си в тлъстия корем на Холандеца, като със същото движение грабна от пода и сабята си. Със следващата крачка той застана до Шана, студеният му поглед бе впит в пиратите.
— Смятам, че ви се изпари желанието да продължавам по вашия начин! — подхвърли той подигравателно. — Който е мъж, да излезе, ще намери в мое лице чудесен партньор!
Той вдигна въпросително едната си вежда и насочи кривата сабя към Харпиен. Англичанинът само вдигна рамене и хвърли в краката на Рурк кинжала, който бе извадил със страшни болки от плешката си.
— Ранен съм — извини се той и не помръдна от мястото си.
Сабята се завъртя по посока на Холандеца, който още държеше корема си с две ръце. Той толкова усърдно заклати отрицателно глава, че тлъстите му бузи затрептяха като простряно пране на вятъра. Само мулатът гледаше мрачно и сякаш понечи да поеме хвърленото предизвикателство. Но погледът му падна на пистолета в ръцете на Шана, изведнъж промени решението си и бързо излезе заднишком от стаята. Останалите, които бяха още живи, се надигнаха бързо и го последваха. Изведнъж в къщата отново настъпи тишина.
Рурк се облегна на разцепената рамка на вратата и изпразни със силен пукот пистолета си в коридора. Куршумът се отплесна от стената и все пак отиде по посока на бягащите. Ала от тях можеше да се чуе само отдалечаващия се със заешка бързина тропот на подковани ботуши. Рурк гръмко се изсмя.
След това се обърна към Шана, лицето му бе разтревожено. С поклащане на глава тя даде отговор на незададения въпрос.
— Аз излязох от това приключение по-непокътната от господа корсарите! — го увери тя и махна и последните парцали от разкъсаната си блуза, само тънката риза покриваше все още гърдите й. — Какво ще правим сега, мой пиратски капитане?
Рурк прибра сабята в ножницата и огледа набързо нанесените щети. Младият корсар лежеше неподвижен по гръб, разперил ръце и крака, обърнал очи. Вратата се бе превърнала в купчина трески и вече не можеше да бъде тяхна защита.
— Трябва да се махаме — установи Рурк, — преди да са се окопитили и да са се натряскали с нов кураж.
Хвърлиха се в трескави приготовления. Рурк извади плетената стълба от сандъка, хвърли я през прозореца и я върза със специален възел на решетката така, че после да може с леко дръпване да я откачи. Шана извади от дъното на шкафа вързопа с дрехите, които бе донесъл Гетлие. Скоро бяха готови да се сбогуват без особено съжаление с квартирата си.
Рурк хвърли вързопа с дрехите в двора, помогна на Шана да прескочи през перваза на прозореца и да се хване за стълбата. Той тръгна близо до нея, без да забрави да затвори прозореца след себе си. Това нямаше да помогне кой знае колко да не открият следите им, но може би щеше да накара пиратите най-напред да претърсят къщата, преди да се впуснат да преследват бегълците. Шана, стигнала вече долу, вдигна вързопа и затича, както й бе казал Рурк, зад сградата направо към блатата.
Вече на двора Рурк дръпна умело въжето на стълбата и я повлече след себе си по пясъчната пътека, за да заличи следите на Шана и своите стъпки. Чак когато стигна до горичката и гъсталака от млади дръвчета и надвисвали клони, той се отърва най-после от тежката стълба, като я скри на сигурно място. Той скоро настигна Шана и взе вързопа от ръцете й. Хванати за ръце, те прехвърлиха с луд бяг билото на хълма и се втурнаха надолу, докато изведнъж нагазиха до колене във водата на блатото. Локвите блестяха заплашително пред тях. Слънцето още не бе залязло, но гъстите листа над главите им пропускаха само по някой заблуден слънчев лъч. Пресрещна ги лъх на гнило, идващ от току-що разплисканото от бурята блато. Рурк теглеше трескаво Шана за ръка, но тя чувстваше, че й се повдига.
Около тях се разнасяха странни шумове — тук нещо изкряска, там нещо бързо прошумоли, покрякване, писукане… Съществата от блатото протестираха бягайки от нашествениците, смутили техния свят. Рурк навлизаше все по-дълбоко в лепкавата кал. С едната си ръка той крепеше вързопа на главата си, с другата подкрепяше Шана, която със стиснати зъби опипваше с крак на всяка стъпка да намери опора върху невидимото, несигурно и плъзгаво дъно.
Изведнъж дъното стана твърдо, макар че не можеха да го видят под мътната вода. Като по чудо всред джунглата на блатото се появи внезапно тясна суха просека. А чудото бе по-голямо, отколкото очакваха, те бяха пресекли тоя ръкав на блатото наистина мокри, но дори без да наранят краката си.
Съблякоха прогизналите от кал и мръсотии дрехи и се предрешиха с костюми от вързопа, така че да не ги познаят — Гетлие бе отмъкнал моряшки ризи, къси, стигащи до коленете панталони, платнени шапки и сандали. Хубави, здрави дрехи, но при Шана веднага пролича какво и как не подхожда. Защото въпреки свободната широка риза от грубо платно, а и широките панталони, всеки, който би я зърнал, веднага щеше да разбере, че е жена. Развеселен, Рурк накара Шана да свали ризата, накъса покривката от вързопа на ивици и Шана се усука така, че стана равна като дъска отпред. Рурк напъха платно и в панталоните й, за да поизравни закръглените й бедра. Напъха дългите й коси под шапката, която нахлупи чак до ушите й. Имаха и една червена кърпа, която Рурк завърза на врата й. Сега вече той отстъпи крачка назад, доволен от своето произведение.
— Смъкнете рамената още малко! — изкомандва той. — И се поразходете малко напред-назад! Стой! Не така! Видели ли сте някога моряк да ходи така?!
Шана спря, изкриви едното си рамо надолу, отпусна малко долната челюст и се опита да покаже нова походка, като леко влачеше единия си крак.
— Добре, много добре, пират Бошан! — ухили се Рурк. — Сега вече никой не може да познае, че това плашило е предрешена принцеса.
Развеселена, Шана закуцука към него, но се препъна. Беше чудесно, че той бе протегнал вече ръка към нея и тя можа да се хване. Рурк обаче просто не можа да устои на това закачливо момчешко лице, позасенчено от платнена шапка и червената кърпа, налагаше му се да целуне тези дръзки устни, а и Шана смяташе, че е действително наложително… Дълго двамата странни моряци останаха прегърнати, забравили всичко в пустошта на блатото — две чужди на тази пустош пъстри растения, разцъфтели от любов, и няколко заблудени слънчеви лъча всред блатото.
— Гетлие сигурно е изгубил търпение — прошепна Шана.
Рурк кимна. Простря кожения си елек на земята, сложи на него припасите, които носеха, а също сребърния кинжал на Шана и пистолета си и направи отново вързоп. Два пистолета той пъхна в колана си — нещо съвсем естествено за пиратския остров. Своите дрехи скриха в един храст, нацапаха с кална вода от блатото моряшките си дрехи и лицата си. Само кривата сабя би могла да събуди подозрение, трябваше някак да я скрият. Замислен, Рурк гледаше благородното острие, не му се искаше да я остави, още повече че сигурно много скоро щеше да има нужда от нейните услуги, след като изпразни пистолетите. Намери някаква тояга с приблизително същата дължина и усука с останалите ивици платно сабята заедно с тоягата — можеше да се подпира из пътя… Формата беше малко необикновена, но всеки, който би се опитал да разпитва, би могъл да я опита…
И така, един дребен, окалян моряк, леко гърбав и наказан от съдбата със сакат крак, в компанията на друг един моряк, хубав и висок наистина, но също с крив крак и още по-крива тояга, прекосиха хълмовете на острова и скоро наближиха морето. Поздравиха, буботейки, някакъв самотен старец и най-после стигнаха на плажа, близо до шхуната на пиратите. В сянката на една палма те седнаха и целият свят можеше да види как за никъде не бързат и просто искат да подремнат.
Притихнал и неподвижен, островът се изтягаше под безмилостното слънце на късния следобед.
А на кея до пристана бе седнал някакъв мъж с очила, до него на скалата седеше млада жена — и двамата също мълчаливо очакваха нещо…
Само който би се вгледал по-внимателно, щеше да забележи, че човекът с очилата непрекъснато отправяше притеснено очи нагоре към хълма. Там горе се издигаше тъничък стълб дим.
Ала островът се задъхваше от жегата, никой не забеляза двете двойки, никой не пресметна, че две и две прави четири.
Някакъв глух тътен, тънката нишка дим над хълма нарасна в гъст, черен облак. Изведнъж сякаш целият хълм избухна в пламъци; лумнаха искри, димът се кълбеше като буреносен облак.
Възбудени викове се разнесоха от селото. От пламъците горе на хълма се откъсна огромна огнена топка, която се затъркаля към дървената къща и замята към нея пламъци. По стените и покрива вече проблясваха трептящи езичета.
Цялото село беше на крак. Като мравки всички запъплиха нагоре по хълма. Виковете за тревога измъкваха все повече хора от хижите и колибите. Образуваха верига, за да вадят с кофи вода от близкия поток. Най-смелите се хвърляха с мокри парцали по периферията на пожара, за да пресекат пътя на огъня.
Все още никой не бе забелязал мъжа с очилата и момичето на кея. Никой и не поглеждаше към тях. Не видяха как се качиха на една лодка и спокойно загребаха към шхуната.
Вахтата на „Гуд хаунд“ бе излязла на релинга. Моряците тревожно се взираха в играта на огъня. Докато Гетлие и Дора гребяха по протежение на неохраняваната страна на шхуната, двамата маскирани матроси под палмата също скочиха, хвърлиха шапките и сандалите си в храстите и хукнаха боси по пясъка към водата.
Рурк отдавна бе освободил сабята от тоягата, бе навързал платнените ивици, за да закачи оръжието на рамото си. Само няколко стъпки ги деляха от водата, когато той установи, че е сам. Шана се бе спряла на половината път и се опитваше да къса платнените превръзки от гърдите си. Рурк се втурна назад и се опита да я дръпне за ръка.
— Не мога да си поема въздух! — проплака Шана. — Просто не мога да дишам! Съвсем няма да мога да плувам с това!…
Едно последно дръпване и Шана бе освободена. Рурк затъпка с крак превръзките в пясъка. Хванати здраво за ръце, те скочиха към водата, само няколко стъпки още и те нагазиха, гмурнаха се. Рурк плуваше покрай корпуса на шхуната, търсеше веригата на котвата. Щом се хвана за нея, той протегна ръка към Шана. Тя се вкопчи и бавно, за да не привлекат с някакъв звук вниманието на пиратите, Рурк издърпа Шана.
Рурк се изкатери по веригата достатъчно високо, за да може да вижда палубата. Двама пирати стояха на другия борд, бяха се облегнали на релинга и спореха с Гетлие. Той се опитваше да ги убеди, че ги викат на сушата да гасят пожара.
Рурк се вдигна над релинга и стъпи на палубата. С безшумните дебнещи стъпки на ловец той се приближаваше към своя дивеч. Изневиделица единият от пиратите получи удар в гърба — той полетя във въздуха и преди да успее да извика, плясна във водата. Рурк нанесе с юмрука си силен удар в челюстта на другия и, загубил равновесие, той също последва своя другар. Пръхтейки и давейки се, те изплуваха, като загребаха толкова бързо с ръце, сякаш самият дявол ги гонеше към брега.
Рурк пое въжето от лодката на Гетлие и я притегли до самия кораб. Точно пускаше въжена стълба, когато Шана изпищя от ужас. От капитанската каюта бе изскочил мулатът, съвършено гол, само с абордажна сабя и пистолет. Мулатът вдигна пистолета; Рурк изтегли сабята, тъй като барутът в пистолета му се беше навлажнил. Мулатът точно се прицели, когато от каютата излезе женска фигура, която се опита да мине край мъжа и го бутна.
— Какво става тука, по дяволите? — извика остро Кармелита.
Куршумът излетя с трясък от дулото на пистолета, но удари в такелажа. Черният побесня, протегна ръка и блъсна Кармелита обратно в каютата. Сега вече се втурна с абордажната сабя.
Изстрелът сигурно бе чут на брега, така че Рурк сметна, не няма време за дуелиране. С лявата си ръка той измъкна от колана си мокрия пистолет и го запрати в лицето на мулата. Ударът го зашемети. Сега вече с дясната ръка Рурк нанесе страшния си удар. Ала олюляващият се от първия удар мулат отбягна на косъм заслужената си участ. Отсечената черна ръка изпусна абордажната сабя, но голото черно тяло намери сили за отчаян скок във водата.
Наведен над релинга, Рурк наблюдаваше плувеца. На брега се бяха събрали вече много хора, предупредителните крясъци на моряците от вахтата, които, мокри до кости, жестикулираха и подскачаха по пясъка, накараха хората да се досетят донякъде за причината и целите на предизвикания пожар. Група мъже се затичаха към бараката отпред на кея, в която, това Рурк добре знаеше, имаше четири стари топа, добре поддържани и винаги заредени.
Рурк подскочи от някакъв шум зад гърба му, нервите и жилите му бяха толкова опънати, че бе готов веднага да нанесе удар. Този път обаче бе само Кармелита, завила някакъв чаршаф около пищното си тяло, едната половина на чаршафа се вееше зад нея като знаме. Ужаси се, като видя абордажната сабя на палубата, а в следващия миг и сабята, която Рурк застрашително бе насочил към нея. Кармелита помисли, че ще я убие. Тя вдигна едната си ръка и започна да вие:
— Никога не съм ви навреждала, пощадете ме! Имайте милост!…
Жената се завъртя, лъсна розовият й дебел задник — скочи през релинга, а чаршафът, който остана закачен за него, продължи още дълго да се вее за сбогом, докато тя пляскаше във водата.
— Отрежете предното въже! — извика Рурк и сам изтича на предната палуба, за да отсече с брадва въжето на котвата. Бавно, ужасно бавно корабът се раздвижи. Рурк хвърли поглед към острова. Сега вратите на бараката на кея зееха отворени и не след много застрашително се появи дулото на оръдие. Блесна огън, гъст дим обви бараката, секунди по-късно някъде зад кърмата — слава богу далеч — избухна фонтан. Следващият изстрел, Рурк добре знаеше това, щеше да бъде много по-наблизо. Отливът дърпаше „Гуд хаунд“ навътре в морето, но много, много бавно.
— Платната! — извика той на Гетлие. — Поне едно платно! Едно от предните!… По-бързо, става въпрос за живота ни!
Гетлие хвърли някакво въже и го отвърза. Шана и Дора увиснаха заедно с него, за да натежат колкото се може повече. Те здраво опъваха със слабите си ръце, платното най-после се опъна. Лекият бриз веднага го изду и корабът започна полека да се извърта.
Рурк скочи към руля, за да поддържа посоката. Отново гръмна изстрел, този път фонтанът бе дяволски близко, вдигна високи пръски, водата обля Рурк.
Топовете бяха насочени така, че да обстрелват дълбокия канал, който се бе образувал между наносите. Всички кораби се приближаваха по този път и само оттук можеше да се очаква нападение. Но и през бариерата от рифове бе възможно да се стигне до блатото, където — добре прикрит от растителност — и, слава богу, неизвестен — бе входът на тайния канал. Човек трябваше само да познава мястото.
Първото платно бе вдигнато. Гетлие завърза здраво въжето, а Шана вече отвързваше следващото. С него щяха да стигнат до макарата на кърмата и с нейна помощ вече по-лесно да опънат следващото платно.
Топът отново гръмна. Този път Рурк се наведе — релингът на предната палуба се разлетя на трески, гюлето удари бизанмачтата, отплесна се и потъна в морето. Нещо удари Рурк по бедрото, той се олюля, но бързо се стегна, точно когато колелото на руля започна да се върти като лудо. С твърда ръка той отново насочи кораба по курса.
Второто платно бе вдигнато. Пъшкайки от огромното усилие, малкият екипаж се зае с третото. Не след много отново избухна фонтан, след него профуча второ гюле, но и двата изстрела този път бяха далеч от тях. „Гуд хаунд“ бе излязла от траекторията на стрелбата, а топовете не можеха да бъдат обърнати толкова бързо. Още един изстрел — и този път далеч зад кораба. Рурк промени курса и го извъртя дясно на борда. Обърна поглед назад към кея. Пиратите бяха изоставили безполезните топове и се хвърлиха към гребните лодки. Някои съдове, тласкани от мощни ръце, вече се приближаваха към шхуната и едномачтовия кораб, закотвени в залива. „Гуд хаунд“ се движеше вече с три платна — точно навреме, защото сега Гетлие трябваше да отиде бързо на носа, за да показва пътя през канала.
Корабът се движеше успоредно на брега, откъм левия и откъм десния борд се виждаха пясъчните наноси — толкова близо, че страх да те побие! Отпред в зелените води се очертаваше някаква тясна тъмносиня следа — устието на канала. Най-важното сега бе да се държи курс в средата на тази синя линия.
Шана се качи на мостика при Рурк и се закова ужасена. Побледняла от страх, тя се взираше в крака му. Той също погледна надолу и изтръпна. Голям къс от разцепения от гюлето релинг, истинско дълго острие, се бе забил в бедрото му и сега краищата му стърчаха от месото.
Шана се вик се спусна към Рурк, понечи да докосне ужасното острие. Той я отблъсна.
— Не сега! — изрева той грубо. — Не кърви много, а и не боли… Нека да се измъкнем най-напред, тогава ще ми помогнете.
И наистина сега не му беше времето. Гетлие точно бе вдигнал лявата си ръка. Рурк трябваше да насочи кораба дясно на борд. Брегът се приближаваше с шеметна скорост. Рурк напрегна всичките си мускули, само миг и „Гуд хаунд“ щеше да забие нос в блатото. Пред тях бе плътна стена…
Но, о, чудо, не се разнесе никакъв страшен трясък и грохот, нищо не спря движението на шхуната, само отстрани по корпуса се усети меко търкане, когато неочаквано пред носа на „Гуд хаунд“ плътната завеса от клони, лиани и листа се раздели на две. Корабът се плъзна сред тях, черните платна се понесоха над зеленото море на джунглата. Каналът беше толкова тесен, че отляво и отдясно на корпуса разстоянието беше по-малко от няколко пръста.
Зад тях екна изстрел, едно гюле профуча между върховете на мачтите. Шхуната на мулата бе вече по петите им, разперила всички платна, с които разполагаше. Но още не бе достигнала до входа на канала. Разполагащ с всичките си хора, преследвачът сигурно лесно щеше да догони бегълците. Наистина „Гуд хаунд“ имаше две оръдия на кърмата, но Рурк се съмняваше, че Гетлие ще може да се справи с тях. По всичко изглеждаше, че мулатът ще догони плячката си.
Бягащият кораб излезе от ивицата на джунглата. Около тях се простираше блатото; пред тях, все още добре забележима, се виеше тънката линия на канала. Тук калната вода имаше малко по-различен цвят от равната повърхност на блатото. Рурк се огледа. С невярващи очи откри, че мулатът не беше зад тях. Корабът на пиратите се бе заклещил на тясното устие. Черният се бе опитал да връхлети на пълни платна в тясната цепнатина, но при обръщането на курса вятърът бе хвърлил шалупата в заплетения зелен капан. И което бе по-лошото — не и за Рурк обаче! — сега корабът препречваше пътя и на другите кораби към канала. Изтеглянето на заседналия кораб с куки и въжета щеше да трае часове. Топовете отново блъвнаха огън, но „Гуд хаунд“, тази „Добра хрътка“, бе вече недостижима.
Рурк отново насочи вниманието си към трудния за поддържане курс. Блатистата местност се простираше, както бе видял от картите, на няколко мили, за да стигне до другия край на острова, до оттатъшния край на канала. И най-малката грешка, която би допуснал тук на руля, щеше да означава за всички на борда сигурна смърт. Попаднала веднъж в блатата, нямаше сила, която да измъкне шхуната. Дори и разбойниците да не ги откриеха, за да ги избият, трябваше да се приготвят за бавна смърт в мочурището.
Слънцето потъна към хоризонта, но жегата не намаляваше. Милиарди насекоми се спуснаха върху кораба — хапеха, жилеха, впиваха се до кръв в своите жертви. Бризът утихна. Корабът едва помръдваше от мястото си. И от четиримата струеше пот от всяка пора на тялото им, дрехите залепваха на тях. Въздухът ставаше все по-тежък, все по-силно се усещаше миризмата на гнилост, която просто спираше дъха им. Небето блестеше над тях някак зеленикаво, като че оглеждаше в себе си целия този свят от лепкава кал и слузести зелени растения, през който едва си проправяха път.
Отначало те почти не повярваха на очите си, така незабележимо бавно небето отново стана синьо. Рурк огледа наоколо си. Но да! Дърветата изведнъж бяха станали по-редки, каналът се разшири, зелената кал около корпуса не беше така лепкава… Пред носа плисна дори вълна! След това на дъното проблесна нещо белезникаво — пясъчен бряг! Успяха! От радост Рурк за малко не пропусна да заобиколи този пясък. Под кила нещо застърга, той грабна веслото, леко сътресение, боже мой, бяха избегнали и последната опасност. Бяха свободни! Водата под тях, небето над тях всичко отново блестеше и грееше в ярките цветове на Карибите. Рурк поддържаше курса, докато блатото остана далеч назад, като кално петно зад хоризонта.
Бе време да обърне курса малко по на изток, за да премине южно — и на достатъчно голямо разстояние — от веригата острови. След това трябваше да се насочи към североизток, като след един-два дни трябваше да видят пред себе си Лос Камелос.
Гетлие дойде на кърмата и за първи път от цяла вечност лицата на всички се отпуснаха в широка усмивка.
— Дали няма да можете да вдигнете и голямото платно? — попита Рурк. — Така ще се движим по-бързо, а с нашия малък екипаж няма да можем да опънем повече платна.
Гетлие обеща да направи каквото е по силите му и не след дълго тримата с Шана и Дора вече усърдно въртяха макарата. Със скърцане огромното платно на главната мачта бавно запълзя нагоре. Това беше всичко. Не можеше да става и дума някой да се катери по такелажа, за да отвори малките ветрила. Така че Рурк остави Гетлие да завърже руля на избрания курс. Най-после можеше да си позволи малко да подремне. Но веднага отхвърли мисълта да легне в капитанската каюта — не беше сигурен дали след това ще може да се изправи отново на крака. Шана и Дора потърсиха завивки, за да му постелят на палубата, където можеше да се опре с гръб на релинга.
Малкият екипаж се щураше тревожно около своя капитан. Рурк поиска бутилка ром, изля го обилно върху ранения си крак, а останалото изпи на един дъх, докато гърлото му се подпали, а от очите му потекоха сълзи. Бе обяснил на Гетлие курса, бе му посочил пътя по картата, инструктирал го бе какво да прави, като пристигнат на острова на Трейхърн, какво да каже. В момента не можеше да направи нищо повече за хората, които съдбата бе поверила в неговите ръце. Слънцето бе ниско на хоризонта, след час щеше да се стъмни. Беше крайно време да действа, ако искаше да спаси крака си.
Натика парче от ризата в устата си и го захапа здраво, хвана се с две ръце за щангите на релинга зад гърба си и кимна на Гетлие.
Дребното човече хвана леко с ръка острата треска, но само от докосването на Рурк се стори, че някой завъртя в месата му хиляди остри ками. Но ромът в кръвта му започваше да действа.
— Сега! — извика Гетлие и дръпна с всички сили. Рурк само чу писъка на Шана. След това в главата му избухна ярка бяла светлина. Когато светлината угасна, около него настъпи милостив мрак.
Струваше му се, че е минало малко време, когато отново дойде в съзнание. Червените и златистите цветове по небето бяха угаснали; слънцето все още беше ниско, но сега стоеше право срещу него. Почувства някаква топлина до дясната си ръка. Рурк обърна глава. Шана лежеше плътно притисната към него, под обща покривка, хвърлена върху тях. Тя още спеше, дъхът й пробягваше нежно по кожата му. Той я прегърна, като внимаваше да не я събуди. Тя простена в съня си и се притисна още по-близо до него.
Рурк плъзна поглед по стройните мачти на своя кораб, над тях сияеше небето.
— Вече е утрин! — изпъшка той.
Потърси да пипне крака си. Раната бе превързана със солидна превръзка. Той раздвижи пръстите, след това и стъпалото. Опита се отново да размърда целия крак. Само от раната идваше тъпа болка.
Шана се раздвижи в прегръдката му. Нежно, като дихание, той целуна устните й, духна в косата й, за да поеме свежия сладък аромат. Ръката й се плъзна под ризата му, погали гърдите му, главата й се настани удобно на рамото му. Очите, преливащи от топла нежност, потърсиха неговия поглед.
— Когато сте така до мене, не бих желал нищо друго, освен да остана завинаги тук — прошепна той в ухото й.
И пак я целуна — цял един безкраен блажен миг устата му пиеше сладостта на устните й, ръката му се плъзна под моряшката й риза, за да се наслади на нежната закръгленост на гръдта й. Шана обви с ръка широкото му рамо и притегли завивката над главите им, за да не позволи на нежелани свидетели да видят милувките, които искаше да му дари. Бузите й пламнаха от желание, тя цялата порозовя, когато палецът му разбуди желанието в пъпките на гърдите й.
— Ами кракът ви? — прошепна тя. — Как е?
Рурк хвърли поглед към предната част на кораба, където Гетлие бе направил постеля за себе си и Дора. Те току-що се бяха събудили и го поздравиха.
— Ако нямахме гости на борда!… — засмя се Рурк влюбено. — Щях да държа много да ви накарам сама да изпробвате как се чувствам.
В смеха на Шана имаше предизвикателство, тя се гушна по-плътно в него.
— Няма ли да благоволите да поразгледате долните помещения на този кораб? — промърмори тя в ухото му. — Зная едно уединено местенце в капитанската каюта.
— Долните помещения страшно ме примамват — простена той. Ръката му бръкна дълбоко в моряшките й панталони и намери женствената й мекота, разцъфтяла като розова пъпка в зори, Шана притвори очи, от устните й се изтръгна въздишка.
Стъпките на Гетлие се приближиха. Смутена, Шана се претърколи настрани и приклекна на петите си, стегна колана си. Тя хвърли намръщен поглед през рамо, за да провери какво ли е могъл да види Гетлие. Ала дребният човек вече си отиваше; Дора го беше извикала.
Шана положи ръка върху ръката на Рурк и се засмя заговорнически. Наведе се над него, подпря лакът върху завивките, без да я е грижа, че широката й риза се бе разтворила и разкриваше пред огледа на Рурк нейната зряла, съблазнителна гръд.
— Вие сте изпечена изкусителка, Шана Бошан! — засмя се широко той.
Пръстите й завиваха на къдрици кичурите на косата му.
— Зная. Но само за вас, пиратски капитане!
— Чудесно, прелюбима моя! — Той се надигна с нежелание, гласът му стана сериозен и решителен. — Сега за съжаление ще трябва да се погрижа за кораба, не можем да го оставим да ни отнесе някъде по далечните брегове на Африка!
— О, Рурк не ставайте още! — възпротиви се тя. — Аз ще направя всичко, което трябва.
— Невъзможно, Шана. Сам трябва да проверя. А и за крака ми ще е сигурно по-добре, ако го понатоваря.
Решителността му накара Шана да поклати глава. Докато ставаше, целият се сви от болка, но не й позволи да му помогне. Кракът му бе изтръпнал и гореше, но той успя с мъка да стигне до руля. Но Шана не искаше да го остави и застана до него.
Един само поглед към такелажа показа на Рурк че вятърът се е обърнал и курсът трябва да се коригира. Но не можеше да прецени колко път са изминали. Ако през нощта вятърът се е усилил, би трябвало отдавна да са минали край островите. При сегашния бриз обаче — и при този неопитен екипаж — да се връщат обратно бе… — е, разбира се, Рурк не беше човекът, който би казал „невъзможно“. Във всички случаи щеше да бъде трудно. Очите му претърсваха хоризонта, неволно той се повдигна на пръстите на здравия крак.
— Там… облаците наистина бяха ниско, но каква беше тази тъмна сянка под тях? Можеше да е някой остров. Но кой?
Той почувства ръката на Шана на кръста си. На лицето й бе изписан тревожен въпрос.
— Не се бойте — каза той и се направи, че не видя немия й въпрос. — Почти сме стигнали.
Шана разтвори устни, да зададе отново въпроса, който той не бе разбрал. Но замълча. Та как би могла да облече в думи едно чувство, което сама не можеше да разгадае?
Тя се надигна на пръсти и целуна леко устните му.
— Сигурно сте гладен. Отивам да видя дали в каютата ще се намери нещо за ядене.
Той се загледа след нея, как слизаше по стълбата. Очите му се спряха с възхищение на бедрата й. Рурк се засмя. Бе цяло щастие, че докато бягаха през острова, не ги бе срещнал никой! Моряшкият костюм си беше добър, ала онова, което се движеше под него, не можеше в никакъв случай да бъде сбъркано с моряк…
Усмихвайки се развеселен сам на себе си, той освободи въжетата, които задържаха напречниците на руля, хвърли го върху колелото, достигащо до височината на гърдите му, завъртя го и насочи шхуната срещу вятъра. Тъкмо връзваше отново въжетата, за да се задържи корабът на новия курс, когато пристигна Гетлие.
— Един въпрос, капитане! — Лицето на Гетлие изразяваше загриженост. — Наистина ли Трейхърн е толкова страшен, колкото разправяше Майката. Да не поиска да ме направи свой роб? На кой господар ще трябва да служа, на него или на вас?
— Вече не трябва да служите на никого, мистър Гетлие — каза Рурк твърдо. Той не можеше да предскаже собствената си съдба, но щеше да направи всичко, за да помогне на този смел човек отново да възвърне човешкото си достойнство. — Може островът да ви хареса и да пожелаете да останете. В противен случай Трейхърн ще ви улесни — в това съм сигурен — да продължите пътуването си до мястото, където си изберете. Той ще ви благодари, че сте помогнали за освобождаването на дъщеря му, а положително ще поиска да плати и нещичко за това.
— А с вас какво ще стане, сър?
Рурк се направи, че е разбрал погрешно този въпрос, на който самият той не можеше да намери отговор.
— Пари не са ми нужни — каза той. — Но бих искал да ви помоля за една услуга.
Дребният човек кимна със сериозно изражение.
— Каквото пожелаете, сър. Всичко!
Рурк потърка с палец покаралата си брада.
— Трейхърн ме знае — поде той — само като свой роб. Ако мадам Бошан не предпочете сама да му каже истината, бих искал да ви помоля да не говорите за нашия брак. За хората в Лос Камелос моето име е Джон Рурк. А дамата е мадам Бошан, вдовица.
— Бъдете спокоен, сър. Дора и аз умеем да пазим мълчание. Давам ви думата си!
Четиримата си поделиха вкусния обед, насядали около постелята на Рурк. Шана усърдно се грижеше да му е удобно, подпря крака му с една възглавница, пълнеше чинията му, поемаше чашата от ръката му.
Подвила крака под себе си, тя седеше до него; ръката му собственически лежеше на бедрото й, докато Гетлие обясняваше как се управлява кораб. Това бе един чудесен час, спокоен и отморяващ. А когато всички утолиха глада и жаждата си, Рурк отново се изправи на крака и докуца до мястото си на руля. С обкованата в месинг далекогледна тръба пред едното око той оглеждаше далечния остров. Островът пред тях беше последният от веригата; на изток високи скали се спускаха стръмно към морето. Щом го отминеха, можеха да вземат курс към Лос Камелос.
Рурк се върна обратно и се опъна на импровизираното легло. Кракът го болеше, над коляното потрепваше някакъв мускул и изпращаше на вълни силна болка, която преминаваше по цялото му тяло. Той поразтърси крака си, за да разнесе пулсирането. Шана взе ръката му. Под нейните нежни грижи той задряма, присъниха му се розови меки устни, които се наведоха над него и докоснаха устата му.
Островът остана далеч зад тях на хоризонта, слънцето се бе вдигнало високо в небето над главите им. Сега вече Рурк завъртя руля, за да поемат курс направо към Лос Камелос. После пак се дотътри до леглото си. Гетлие му бе направил сенник и Шана споделяше хладното местенце заедно с него. Болките в крака бяха станали почти непоносими, всеки път ставането изискваше все по-големи усилия. Вече не помагаше и ромът. Той също изгаряше вътрешностите му и засилваше неговото неразположение.
Рурк положи глава на скута на Шана, хладната й ръка галеше челото и очите му, болките леко се уталожиха. Шана тананикаше няколко такта от една песничка, която се въртеше в ума й. Плътният баритон и на Рурк тихичко започна да реди думите заедно с нея. Шана млъкна, заслуша се. Изведнъж тя разпозна гласа, който бе доловила от долната палуба в една звездна нощ, когато пътуваше към къщи с „Маргарита“.
— Ах, Рурк — прошепна тя тихичко и целуна трескавото чело под дланта си.
Един вик разцепи тишината. Рурк се надигна, подкрепян от Шана, подпря се на релинга, за да се задържи. Гетлие дотича през палубата, като размахваше и двете си ръце. Дора бе плътно до него.
— Кораби! Кораби пред нас! — викаше дребният човек. — Два кораба! Огромни!
Гетлие не можеше да се успокои, подскачаше нагоре-надолу, жестикулирайки с ръце като луд. И Рурк се смееше като безумен, докато тръгна, олюлявайки се, към руля. Подпря далекогледа на един от напречниците на руля и го нагласи на фокус по ветрилата, които се белееха на слънцето и приближаха с всеки удар на сърцето му. Насочи тръбата към цветното петънце, което трептеше на върха на мачтата. Все още образът бе размазан, но най-после се проясни.
— Английски! — изкрещя той. — Английски флаг! Английски кораби!… Но там има… има още един флаг! — Той отново погледна през тръбата, обърна се и погледна усмихнат Шана. — Баща ви! Това са „Хамстед“ и „Мери Кристиан“.
Шана нададе радостни викове и Рурк едва се задържа на краката си, когато се хвърли на врата му. Той здраво я притисна към себе си. След това подаде команда на Гетлие:
— Свалете платната! Спуснете ги долу! Ще обърнем и ще ги изчакаме!
Гетлие нямаше нужда от подканване. Втурна се към релинга, напипа брадвата и с един-едничък удар преряза въжето на главното платно, което шумно затропа надолу и с едно последно издуване се простря на палубата. С още по-голямо усърдие Гетлие свали и останалия такелаж.
Рурк отвърза руля и рязко зави дясно на борд. Шхуната започна да пъшка и да пропуква и заби нос във вълните, докато изгуби скорост и се завъртя напряко на приближаващите кораби. „Хамстед“ цепеше напред, скоро можеха да се видят хора на борда. До сухата върлина в черно, която не можеше да е никой друг освен Ралстон, стоеше някаква бяла топка, явно самият Трейхърн. Викайки радостно, Шана изтича на главната палуба, до нея застанаха, отпред на релинга, Гетлие и Дора. Рурк би отишъл охотно при тях, но кракът му вече не държеше. Когато огромното туловище на „Хамстед“ наближи, Рурк хвана здраво руля. Онези отвориха люковете и изкараха оръдията за стрелба. Зад зейналите дула Рурк вече виждаше бледите решителни лица на топчиите, които само чакаха да забележат някакъв знак за враждебност.
Двата кораба се приближиха един до друг, бяха хвърлени абордажни куки, които се забиха в дървото на „Гуд хаунд“. Един боцман крещеше команди. Абордажната група скочи на борда, пистолетите и сабите — готови за нападение, като че ли щеше да последва сеч. „Мери Кристиан“ бе застанала ляво на борд в очакване — четирите малки оръдия бяха изкарани, фитилите горяха.
Тъй като никой не оказа съпротива, Ралстон предпазливо последва своите бойци, даде няколко ненужни команди и се отправи със своята горда походка — същински щъркел — към кърмата.
Един от матросите, като видя малобройния екипаж, прибра сабята си и подаде ръка на Шана, за да се прекачи на „Хамстед“.
Едва стъпила на палубата, тя се затича, изкачи се бързо нагоре към високата палуба на кърмата и обви ръце около врата на баща си, хълцаща от радост и облекчение! Той трябваше да положи усилия, за да запази равновесие. След това я потупа по раменете, като я отдалечи на една ръка разстояние от себе си.
— Ето, че дъщеря ми — засмя се той, — а не някакъв мошеник иска да ме изкара глупак заради моята доверчивост!
Шана се засмя от все сърце и отвори уста, да отговори, но погледът й се отклони, тя се изтръгна от него и думите на устните й се превърнаха в писък. Онова, което видя пред себе си, на палубата на шхуната, накара радостно тупкащото й сърце да спре.
Рурк бе проявил готовност да поздрави като освободител дори един Ралстон. Бе протегнал ръка на този дългуч. Ала той дори не я забеляза, вместо това удари Рурк през лицето с камшика си за езда, и то с такава сила, че Рурк изпусна руля, на който се държеше, олюля се от мостика и се строполи надолу върху палубата. Той с мъка се опитваше да се изправи, но Ралстон бе вече над него и с все сила го ритна в гърба. Високият мъж извика двама яки моряци, които повлякоха безцеремонно Рурк за краката, вързаха ръцете му на гърба и натикаха в устата му кърпа, за да затъкнат проклятията му. След това забутаха Рурк пред себе си. Раненият му крак отказа, Рурк рухна на грубите дъски. Изправиха го отново, на челото му се виждаше синя подутина, кръв се стичаше по лицето му. Но двамата грубияни го повлякоха, докато Ралстон предвождаше ужасната процесия със сияеща усмивка на победител. Ужасена, Шана се нахвърли върху баща си, но той не пожела да я слуша.
— Джон Рурк трябва да увисне на мачтата като пират! — обяви Орлан Трейхърн решително. — Зная всичко за този негодник! Тримата роби, които пиратите освободиха, ми отвориха очите за този мистър Рурк!
С тези думи Орлан Трейхърн се отправи най-спокойно надолу по стълбата, за да поздрави абордажната група, която се връщаше от „Гуд хаунд“.
— Не! — изкрещя Шана. Тя си проправи път край капитана и рулевия и се впусна след баща си. На главната палуба срещна Питни. Бе се облегнал с преплетени ръце на релинга, пъхнал два кавалерийски пистолета в пояса си. Изражението му бе кисело. В продължение на няколко мига той се взря в нея, след това цъкна с език и й обърна гръб. Слугите на Ралстон тъкмо довлякоха пленения. С потиснато стенание Рурк се строполи на палубата. Ралстон дереше глас, опиянен от силата си.
— Този роб — грачеше той — е виновен за дузина злодейства! Нека да увисне на рея!
Той даде с ръка знак на моряците, които се струпаха около него. Двамата му слуги прехвърлиха едно въже през напречната греда, вдигнаха ръцете на Рурк и ги вързаха над главата му. След това го изтеглиха, както им бе наредено, нагоре — пръстите му едва докосваха палубата.
Шана още веднъж се хвърли към баща си със сърцераздирателни молби, отново Трейхърн не удостои и с поглед дъщеря си. Винаги сивото лице на Ралстон сега бе почервеняло от възбуда. Той застана пред Трейхърн, окашля се в ръкавицата си и най-безсрамно изложи своето обвинение.
— Щом дори и най-малкото неподчинение, което английски матрос прояви спрямо офицер, се наказва с камшик, то този човек заслужава повече от хиляда камшика! Разрешете да имаме грижата да си получи заслуженото поне за част от прегрешенията си — а не най-малкото от злодействата му е отвличането на дъщеря ви, сър! И за да има възмездието смисъл, то трябва да бъде въздадено колкото е възможно по-бързо. Боцмане! — извика той, за да покаже ясно, че милост няма да има. — Донеси тука твоя деветорен бич! Нека да чуем как може да пищи тоя просяк!
Трейхърн не проговори. Според него човекът, на който бе вярвал някога така сляпо, напълно заслужаваше онова, което щеше да последва.
Триумфиращ, Ралстон отиде до висящия Рурк и повдигна с облечената си в ръкавица ръка главата му от гърдите.
— Сега ще видиш, добри ми човече — заговори той саркастично, — как се наказва глупашката смелост да бягаш! Сега ще ви напишат справедливостта върху гърба, та всички останали роби да вземат вашия пример присърце!
Ралстон дръпна ръката си, главата на Рурк отново клюмна на гърдите. Извадиха кърпата от устата му.
— Нищо ли нямате да кажете? — присмя се Ралстон. — Нищо в своя защита, милорд? Няма ли да молите за милост?
Езикът на Рурк бе надебелял, разкъсващата болка в бедрото му отиваше все по-нагоре, цялото му тяло изгаряше от нея. Крачолът на панталона му все повече почервеняваше. Усилията през последните дни бяха изцедили силите му, не бе останала нито капчица, за да сложи край на отвратителната игра.
Погледът на Шана блуждаеше в безумно отчаяние. Нямаше ли кой да помогне?!
Боцманът се изкачи на палубата, бе взел отдолу ужасния бич. Като вървеше, той размахваше дръжката и оловните топчета, които бяха вплетени в деветте жили на камшика, потракваха по дъските. Ралстон се отдръпна от Рурк, погледна доволно към боцмана, но съзря Шана. На лицето й бяха изписани толкова възмущение и омраза, колкото не бе срещал у никоя жена досега. Без да се трогне, той отиде към Рурк, застана разкрачен пред него и протегна ръка да му подадат камшика.
— Наказанието ще наложа аз — изблея той. — Та да не се прокрадне лъжливо състрадание в ударите и да попречи на справедливостта да възтържествува. Дайте камшика!
Но в следващия миг Ралстон ужасен изпищя от болка, на рамото му дрехата зейна разцепена, жилите и оловото на камшика разкъсаха кожата му. Слисан, той се извърна — посрещна го изкривеното от ярост лице на Шана. Като някакво диво, смъртно ранено животно тя се готвеше да скочи срещу Ралстон, косата й наистина приличаше на лъвска грива.
— Вие сам ще опитате вкуса на този камшик, копеле, само ако докоснете още веднъж този човек!…
Боцманът се втурна, препъвайки се, за да измъкне от ръката й камшика. Ала застана като вкопан, ококорил очи и зяпнал широко с уста. Питни бе извадил пистолета си — боцманът се взря в дулото само на няколко сантиметра от носа му. Ралстон също не смееше да мръдне; разбираше, че точно сега би било най-умно да обуздае геройството си, защото второто дуло от пояса на Питни бе вече насочено към неговите гърди.
— Свалете човека от мачтата! — Острият вик на Шана проряза мълчанието. Ръката й, която още стискаше камшика, се вдигна към двамината, които бяха вързали Рурк.
Слугите на Ралстон побързаха да отрежат въжето. Рурк се смъкна на пода. Шана овладя желанието си да се хвърли към любимото измъчено и изранено тяло. Тя гордо посрещаше погледите на баща си, докато Питни държеше в шах всеки, който даваше вид, че иска да се намеси.
— Вие сте жертва на ужасна заблуда, скъпи татко! — заговори Шана спокойно. — Защото именно мистър Рурк освободи нас всички от пиратите. Тези двама честни люде — и Шана посочи към Гетлие и Дора, които гледаха с разширени от ужас очи, че и тях може да последва за награда същата участ — могат да бъдат свидетели! Всъщност мистър Рурк рискува живота си, за да ме спаси, когато искаха да ме убият. На него трябва да благодарим, че аз днес… — Никой не долови колебанието в гласа на Шана, когато тя предпазливо избегна частица от истината — …че аз днес съм неопетнена и недокосната от чужди ръце, каквато бях и преди!
Ралстон издаде някакъв презрителен звук — студените морскозелени очи го стрелнаха моментално. Но Шана избягваше да срещне погледа на баща си, не поглеждаше и към Питни, когато поде отново защитната си реч:
— Мистър Рурк е бил отвлечен против волята си от Лос Камелос в Марсхелд и само благодарение на една хитрост успя да избяга от пиратите заедно с нас. Ако някой се опита да го докосне, ще мине през трупа ми, кълна се в думите си, както стоя тук пред вас!
Рурк, който лежеше в безсъзнание на земята, простена сърцераздирателно. Шана изпусна камшика и се хвърли към него.
— Повикайте доктора! — заповяда Трейхърн. — И вдигайте платната! Курс към Марсхелд.
Шана постави главата на Рурк на скута си, отметна разбърканите коси от челото му. Сега се притече и Питни, който се опита да помогне на ранения да легне по-удобно на дъските на палубата. Питни долови трескавия шепот на Шана:
— Сега вече всичко е наред, любими мой, всичко е добре…
Рурк погледна, затвори очи и потъна в милосърдна забрава.
На следващата сутрин Рурк се бе съвзел вече дотолкова, че можеше да стои с Орлан Трейхърн на задната палуба на „Хамстед“, подпрян на възлестия бастун на господаря на острова, който той му бе дал — не съвсем охотно — да му служи като патерица. Шана се бе настанила между двамата мъже, държеше ръката, на баща си и не откъсваше поглед от Рурк.
Докторът бе извадил множество дребни тресчици и конци плат от раната, бе я наложил с мехлеми и лапи, главата му беше странно олекнала, но не искаше да лежи. Наслаждаваше се на свежия бриз, който повяваше на задната палуба, и очакваше с напрежение отново да зърне острова на пиратите. На главната палуба екипажът вече се суетеше около оръдията. Когато „Хамстед“ пусна котва до самия риф, ограждащ острова, дългите сребристосиви дула бяха вече заредени и готови за стрелба. Всички хора стояха на палубата, бавно и застрашително фрегатата навлезе в залива.
Пред очите им се разкри истински хаос. Лодки гребяха от брега към пиратските кораби. Мулатът явно бе успял да измъкне шалупата от капана на блатната джунгла — сега корабът бе до кея. На шхуната както и около бараката с топовете кипеше трескава дейност.
Преди още „Хамстед“ да се приближи, от шалупата блъвна огън и малко след това на около двеста-триста метра от носа на „Хамстед“ се вдигна висок фонтан. Ако този изстрел трябваше да предупреди, то предупреждението бе твърде малко. Все пак то ясно показа докъде достига далекобойността на старите пушки на пиратите.
Топовният гърмеж от кея заглуши двукратното остро излайване на бордовите оръдия на „Хамстед“. Така че без всякакво предупреждение пред шалупата на мулата изведнъж се вдигна висок воден стълб, а на хълма над селото избухна истинска лавина от прах.
Цялото село замря под топовните гърмежи. Изведнъж жителите бяха разбрали, че островът им съвсем не е толкова непристъпен, колкото си мислеха. Изтръпнали от смъртен страх, хората се щураха из бедните къщурки, като се опитваха да спасят мило и драго.
Двете бордови оръдия пропяха отново стакатото на своя смъртоносен дует. Този път някъде в средата на селото се разлетяха високо във въздуха камъни и греди. Рурк наблюдаваше с тягостно чувство как клетите хорица тичаха приведени под свистящите гюлета, които без милост се сипеха над виновни и невинни. Без да обръща внимание на болките в крака си, Рурк закуца към оръдията, които продължаваха да мятат към селото своя убийствен товар, сеещ унищожение и разруха. Облакът от дим и прах над селото ставаше все по-голям, докато шалупата на мулата необезпокоявана вече вдигаше ветрила.
С бастуна на Трейхърн Рурк бутна настрани офицера от бордовата артилерия, взе от друг един ръчен лост и сам пренасочи оръдията. Двама топчии държаха готови фитилите. Рурк отстъпи една крачка и подаде команда с ръка. Топчиите допряха фитила, двете оръдия бликнаха огън едновременно, талпите под краката на Рурк потрепераха. Само секунди по-късно палубата на шалупата се превърна в купчина развалини, предната мачта се пречупи, целият такелаж се стовари с трясък и бавно потъна на дъното. Рурк накара моряците бързо да заредят отново и даде команда с ръка. Този път рухна с трясък главната мачта, в туловището на кораба, до самата ватерлиния се отвори широка цепнатина. Кърмата се блъсна в кея, хората започнаха да скачат пред борда, корабът бавно легна на дъното в бистрите води на пристанището.
Рурк пак завъртя оръдията. Двата по-малки кораба направо се преобърнаха от прякото попадение на гюлетата. От единия кораб започна да се издига пушек, другият заора в пясъка и екипажът му побягна към блатата. Рурк изстрелваше изстрел след изстрел, докато накрая от пиратската флота останаха само димящи купчини отломъци.
С истинско задоволство Рурк взе на мерник следващата си цел. Оръдията дадоха по три изстрела — с гръм и трясък хвръкна във въздуха барутният склад на корсарите, островът се разтърси като от земетресение. Но странноприемницата на Майката се оказа корав залък. Бяха необходими двайсетина гюлета, докато фасадата започна да се руши по малко, а най-после се срути и зейна цялата й вътрешност.
Рурк накара хората да заредят още веднъж и се прицели особено внимателно. Ръката му за последен път подаде команда „Огън“, а Шана с невъзмутимо лице гледаше как фасадата на бялата къща, която бе за тях и дом, и любовно гнезденце, изчезна в облак кафеникав прах.
Сега Рурк се провикна нагоре към Трейхърн:
— Ако не искате да избиете още цял куп невинни хора, мисля, че сторихме достатъчно! Не виждам скоро някой пират да тръгне оттук да плячкосва. Онези, които бяха виновни за отвличането на дъщеря ви, според мен са или мъртви, или бягат да се спасяват. Вие решавате, сър!
Трейхърн махна с ръка и се обърна към Дъндас:
— Приберете оръдията обратно! Вдигнете платната! Курс към Лос Камелос. Онова, което видях тука, ни стига! Дано да даде господ и да не чувам повече за всичко това!
Огромното усилие бе изтощило силите на Рурк. Сега, когато напрежението спадна, той почувства страхотна слабост. Главата му клюмна напред, той отпусна цялата си тежест на ръчния лост, който държеше. Един от офицерите побърза да побутне към него бастуна на Трейхърн, Рурк успя да го хване и дори направи няколко крачки към задната палуба, към Шана. Устата му бе суха като пергамент, лицето и цялото му тяло изгаряха в огън, слънцето се завъртя лудо в мачтите. Той видя Шана как тича към него. Изведнъж усети, че лежи, опрял лице до грапавите дъски, ноздрите му се изпълниха с мирис на барут. Небето посивя, около него денят угасна. Прохладни ръце обвиха врата му, нещо мокро капна на лицето му. Някъде от много далече един глас викаше името му, но той бе уморен, безкрайно уморен… Около него се спусна най-черната от всички нощи в живота му.
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Германският доктор ръмжеше и ругаеше, защото не успяваше да държи неподвижно ранения крак на Рурк в люлеещата се и подскачаща карета.
Гласът на Шана обаче бе нежен и твърд:
— Само спокойствие, г-н Шауман! След малко стигаме!
Шана държеше главата на Рурк на скута си, като притискаше студена мокра кърпа върху челото на любимия си. Трейхърн наблюдаваше дъщеря си изумен. От нея лъхаше някаква нова самоувереност и овладяна сдържаност, каквито досега не бе забелязал у нея. Тя упорито бе отказала да се раздели с някакъв малък сребърен кинжал. Сега този кинжал заедно с един пистолет — толкова малък, че надали би могъл да бъде някому от полза — лежаха завити в кожен елек в краката на Шана. С всеотдайност и нежно усърдие Шана се бе заела с грижите за този роб, към когото по-рано бе проявявала само омраза и отвращение. Странно, наистина.
— Кракът започва да отича… — Гласът на доктора прекъсна мислите на Трейхърн.
Сега той се вслуша вече в онова, което докторът говореше.
— Кракът ще трябва да се отреже. И то веднага! Колкото повече чакаме, толкова по-тежко ще е след това.
Шана безмълвно погледна лекаря. В главата й изплува ужасна картина: Рурк се опитва да възседне един жребец само с един крак…
— Ще го спаси ли това? — попита тихо тя.
— Само времето ще покаже — отвърна доктор Шауман без капчица утеха в гласа. — Засега има само изгледи да оживее.
Шана дълго се вглежда в лицето на Рурк, по което пълзеше вече смъртна бледност. Обезсърчението се опита да я сломи, но гласът й остана тих и решителен:
— Не! — каза тя. — Вярвам, че нашият мистър Рурк сам ще се пребори за крака си. Може би двамата, той и аз, ще успеем да го запазим.
Докторът и господарят на острова почувстваха в думите на Шана окончателно решение и не проговориха повече.
Каретата спря пред господарската къща. Питни, който бе яздил пред тях, се наведе и вдигна Рурк с исполинските си ръце. Шана вървеше плътно до него.
— В стаята до моята, Питни, ако обичате!
Трейхърн вдигна рязко вежди. Не бе ли направила именно Шана всичко, за да настани английския благородник сър Гейлърд колкото е възможно по-далече, чак в противоположното крило на къщата? А сега искаше да държи този роб непосредствено до себе си! Изключително странно, наистина!
Сър Гейлърд със страдалческо изражение задържа вратата отворена пред новодошлите. Трейхърн прекрачи прага последен и поспря, за да погледне превързания крак на благородника.
— Е, сър Гейлърд — процеди господарят на острова, — както виждам, глезенът се поправя?
— Искам да вярвам, че е така — отвърна аристократът. — Извънредно съжалявам, че не участвах във вашия излет. Трябваше ли това тъпо животно да ме настъпи точно когато се отправяхте в морето!
— Участта на смелите, бих казал! — засмя се Трейхърн и се отдалечи.
— Точно така, наистина! — закуцука сър Гейлърд да догони своя домакин. — Може би трябваше да се реша и да дойда с вас. Но не можех да зная дали няма да се влоши и дали ще бъда в състояние да се сражавам достойно. А сражение е имало, както виждам… — Гейлърд кимна към ранения, когото точно качваха нагоре по стълбите. — А виждам, че сте хванали и онзи негодник Рурк. Отвратителна история! Да избяга и да отвлече дъщеричката ви! Долен тип, така мисля аз. Искам да се надявам, че ще го закърпят достатъчно, за да може да измине пътя до бесилката!…
Гейлърд има късмет, че Шана в този момент спореше с доктора и не дочу думите му. В ответ Трейхърн само изгрухтя неопределено; той вече си представяше как Шана ще сложи на място англичанина и бе сигурен, че това скоро ще стане и без негова помощ.
— Ще ми направите ли компания за един ром, докато занесат Рурк в леглото? — покани Трейхърн. — После ще разпитаме какво трябва да се направи, за да остане жив, та да можем да го обесим.
Сър Гейлърд закуцука с големи усилия след своя домакин, тъй като явно никой не изрази готовност да го подкрепи. Когато Питни най-после се добра до горната площадка и отнесе роба към покоите на Шана, Гейлърд не можеше вече да скрива тревогата си и реши, че непременно трябва да я сподели с господаря на острова.
— Смятате ли, че е разумно да настаните този ранен толкова близо до дъщеря си? Мисля, че ако този тип досега все още не се е показал откъм най-лошата си страна, сигурно сега ще го направи! Това е един коварен мошеник, ако ме питате мене! А на дамата трябва да се обясни какви опасности я грозят, ако тя самата не ги съзнава!
Трейхърн отвърна леко развеселен:
— Аз смятам, че в този момент всяко желание на дъщеря ми трябва да бъде изпълнено!
— И все пак, сър — сега вече Гейлърд стана настойчив, — бъдещата съпруга на един джентълмен не би следвало да пребивава в едно и също крило с някакъв мошеник, иначе злите езици могат да го изкарат рогоносец…
Трейхърн рязко спря и погледна английския джентълмен. Вместо развеселеност в зелените му очи припламна гняв.
— Аз — заговори господарят на острова тихо — не се съмнявам в добродетелността на моята дъщеря, нито пък някога бих повярвал на клюки, разпространявани от отхвърлени поклонници или бъбриви жени! Дъщеря ми си има глава на раменете и своя собствена воля, а може и добре да прецени какво бива и какво не бива. Така че не поставяйте моето гостоприемство на твърде тежко изпитание, като твърдите обратното!
В това време в стаята, която Шана бе избрала за Рурк, кипеше усилена работа. Там се бяха събрали Питни, лекарят и Шана; икономката Берта и камериерката Хергъс бяха оправили светкавично леглото на Рурк, сега сваляха ризата и чорапите му. Докторът поиска да приближат една масичка до леглото за скалпелите и другите му инструменти, Шана намокри мека кърпа в паница с вода и започна да мие лицето и гърдите на Рурк. Отрязаха крачола над раната и когато доктор Шауман свали залепналата превръзка, на Хергъс й призля при вида на спечената гноясала рана. Тя притисна с ръка устата си, врътна се и излетя навън. Шана учудено я проследи с поглед — винаги бе смятала, че тази жена е несломима.
— Женска работа! — изръмжа хирургът. Той посочи мръсния панталон, почернял от барута и целият пропит с тази миризма. — Ако вашата нежна натура няма да възрази, бих ви помолил, госпожичке, да свалите тия парцали от него!
Икономката Берта ахна, ужасена от такава молба. Но Шана не се поколеба. Грабна решително малкия сребърен кинжал, ала успя да среже с него съвсем малко от крачола. Питни отмести ръката й, извади един голям нож и отряза с едно дръпване и двата крачола.
В това време Трейхърн и Гейлърд се бяха намерили отново и сега стояха до вратата. Като се подпираше тежко на бастуна си, Гейлърд се приближи до Шана и я хвана за ръката:
— Ще ми позволите, мадам Бошан — започна той, — да ви придружа да напуснете тази стая. Тук положително не е място за една дама!
— Не ставайте магаре! — стрелна го гневно Шана. — Нали виждате, че тук имат нужда от мен! Аз мога да помогна!
Гейлърд зяпна от изненада. Той сконфузено се дръпна бързо назад, но се сблъска с Трейхърн. Питни хвърли на пода онова, което бе останало от панталона на Рурк. Берта примижа, изразявайки състрадание към Шана, която сега трябваше да гледа такива неща.
Шана сложи успокоително ръка на рамото на икономката:
— Нищо ми няма, Берта! В края на краищата нали съм… нали бях омъжена! — От страх, че може да се е издала, Шана цялата порозовя. Но продължи спокойно: — Следователно за мен един мъж не е нещо непознато. Моля сега да не ми пречите!
Берта разбра, че я отпращат и бързо излезе, за да възстанови на чист въздух нараненото си чувство за благоприличие. Шана взе маслената лампа и се наведе над леглото да свети на доктора.
Поставиха под крака възглавница, за да може докторът да работи по-лесно. Той извади от раната още трески и дори парченце плат колкото монета.
Макар и в безсъзнание, Рурк стенеше и се мяташе от болка. Сърцето на Шана бе свито, струваше й се, че усеща в собственото си тяло болките, които му причиняват. И докато помагаше да спрат бликналата тъмночервена кръв, Шана непрекъснато усещаше върху себе си погледите на баща си, за когото тази внезапна загриженост на дъщеря му си оставаше загадка. Шана не се и опитваше да скрива страха си за Рурк. Даже баща й да предполагаше, че тук има нещо повече, отколкото е редно, тя щеше да намери по-късно верния отговор. В този момент за нея имаше значение само едно: да помогне на Рурк да оздравее колкото е възможно по-бързо.
Изтеклата кръв отнесе със себе си част от отровите, насъбрали се в раната. Доктор Шауман почисти разкъсаната плът, обилно намаза раната със своите мехлеми и масла, после превърза стегнато крака, докато го обездвижи.
— Повече не мога да направя — изпъшка той. — Ако започне гангрена, ще трябва да отрежем крака, няма да слушам никакви възражения. Раната и без това е достатъчно замърсена. Личи и по самия цвят, и по зачервяването, което се разраства все повече. А ще трябва, разбира се, и да му пусна кръв…
Той нагласи ръката на Рурк и започна да приготовлява своите ножове и панички.
— И дума да не става! — намеси се Питни. — Човекът е изгубил и без това доста кръв. Видял съм вече толкова хора как заедно с кръвта им източват и живота!
Докторът настръхна от справедлив гняв, но не даде воля на езика си, тъй като и Трейхърн бе на същото мнение.
— В тази къща кръв няма да се пуска — каза тежко той. — Аз също някога трябваше да гледам как едно скъпо за мене същество остана без кръв под ножа на хирурга. Мисля, че не е много умно да изтощаваме едно болно тяло още повече.
Докторът стисна бледите си устни, нахвърля скалпелите в чантата си и я щракна силно.
— В такъв случай няма какво повече да правя — заключи той остро. — Ще бъда в селото, ако все пак ви потрябвам…
Шана метна върху Рурк един прохладен чаршаф и сложи ръка на трескавото му чело. Устните му помръдваха, той мъчително въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Изведнъж в Шана се надигна като вълна нов страх: какво ще стане, ако в бълнуването си той спомене името й или каже неща, за които би трябвало да се мълчи?… Тя бързо скочи и избута всички навън.
— Сега вървете! — викаше тя. — Оставете го да поспи! Сега му е нужна всяка капчица сила. Аз ще остана още малко при него.
Питни и Трейхърн излязоха на корида, само Гейлърд остана на прага, макар че Шана бързаше да затвори вратата. Гейлърд извади носна кърпа, постави с елегантен жест по една щипка енфие във всяка ноздра и… се върна обратно в стаята.
— Дяволски благоприлично от ваша страна, мадам, няма що! След всичко онова, което този човек ви е причинил!…
Шана сви гневно рамене и отново посочи към вратата.
— Започвам да мисля, че в плен на пиратите ви се е наложило да изтърпите най-ужасяващи неща! — Пак щипка енфие, смръкване, отново престорено потупване на ноздрите с кърпичката. — Но въпреки и всячески, мадам, се чувствам длъжен да ви уверя, че моето предложение за женитба остава в сила. Дори нещо повече: бих посъветвал да направим церемонията в най-скоро време, за да не даваме храна на приказките, които могат да възникнат във връзка с вашето отвличане и вашия позор!… Навярно знаете някоя жена тук на острова, която би могла да помогне в случай че носите в себе си доказателство за своето озлочестяване…
Шана бе толкова слисана, че в първия момент прие оскърблението безмълвно.
— От друга страна, аз не ще кажа нито дума на моето семейство за тази ваша, хм!… авантюра. И без това ще бъде достатъчно трудно да оправдая пред членовете на семейството си своя избор, като се имат предвид твърде съмнителните ви предци…
Шана настръхна и сякаш замръзна под вълната от възмущение.
— Вие сте всемилостив, сър! Ала при моята, хм!… авантюра може да съм поела нечие семе — усмивката й чак хрускаше от захарност — и мисля да си го износя!
Сър Гейлърд изтупа някаква несъществуваща прашинка от маншета на жакета си и реши да даде още едно доказателство за своето великодушие — не се и съмняваше колко би се впечатлило от това едно буржоазно момиче.
— Въпреки и всячески, мила моя, ние ще направим сватбата, преди позорът да е проличал. Ако носите в тялото си благодат, ние ще посрещнем с открити чела всички приказки и аз ще обявя за баща лично моята персона…
Шана вдигна рязко ръка. Показалецът й трепереше, докато сочеше на благородния англичанин най-прекия път до вратата.
— Вън! — изхриптя тя.
— Както заповядате, премилостива! — заговори сър Гейлърд, като дори и не подозираше, че се бе разминал на косъм с опасността да остане сакат завинаги. — Нервите ви са опънати. Ще говорим за това по-късно…
Той направи няколко крачки, като се препъна в патерицата си. И тъй като винаги се хвалеше с отличната си памет, сега навреме се сети, че трябва да куца с превързания крак. Зад него вратата се хлопна с трясък.
Шана се облегна на вратата и й трябваше време, за да прогони от мисълта си гадното присъствие на сър Гейлърд.
Едно стенание, изтръгнало се от измъчените гърди на Рурк, я накара бързо да забрави гнева си. Тя литна към леглото му. В сумрака на стаята лицето му изглеждаше зачервено и потъмняло, главата му се мяташе ту наляво, ту надясно, като че ли беше захваната съвсем хлабаво към раменете. Ръката, която Шана постави на челото му, не и показа нищо успокоително — кожата беше суха и гореща. Шана почувства, че я побиват тръпки от ужас.
Тя тихичко проклинаше всичките изискани училища, в които я бяха пращали. Бяха я учили какъв реверанс се прави при представяна в двореца, как се върви, как се плетат безсмислени стихчета; умееше да седи по часове пред гергефа и да майстори чудни бродерии… Но не я бяха научили на нищо от онова, което можеше да й бъде от полза в ежедневието. Нямаше понятие от церене, мехлеми, гледане на болни и ранени. Сега можеше да разчита само на едно — на здравия човешки разум. Щом го тресеше и челото му изгаряше в огън — слагаше студена вода. Щом се мяташе и говореше несвързано — тя му говореше нежно и го галеше, докато се поуспокои. Бе поръчала да донесат силен бульон — бяха го сложили върху нагрятата плоча до леглото — и щом Рурк дойдеше за малко в съзнание, тя изливаше в устата му по няколко лъжици. Толкова малко можеше да направи…
— Толкова малко!… — проплака Шана с нарастващо отчаяние. Сълзите премрежваха погледа й и лицето на Рурк ставаше неясно. Душата й се свиваше от чувство за безизходица. — Моля ти се, мили боже, моля ти се!… — в тишината на стаята молитвата й прозвуча като скимтене — не позволявай да умре!…
Тъмните сенки на вечерта плъзнаха над полето, луната се появи като червено цвете на хоризонта. Шана се бе свила на едно кресло до леглото, понякога задрямваше, но повечето време се взираше в Рурк. Гледаше безучастно как луната се носи над върховете на дърветата с цялото си тропическо великолепие, вслушваше се в тиктакането на красивия стенен часовник, който отмерваше час след час в безкрайната нощ.
Започна нов пристъп на треската, стенанията станаха по-силни, още по-мъчителни — несвързаните слова. Шана се страхуваше той да не поиска да стане, знаеше, че няма да й стигнат силите, да може да го задържи в леглото. Тя подреди възглавниците му, седна на леглото, говореше му успокоително, галеше лицето му, опита се дори с някаква детска песничка да разведри измъчената му душа.
О, боже! Изведнъж лицето на Рурк се разкриви от ужас, очите му се опулиха. Той грубо я сграбчи за раменете, дръпна я към себе си, трескавите му пръсти са забиха в кожата й!
— Проклятие! — пъхтеше той. — Не съм виждал момичето никога досега!… Защо не ми вярвате?…
Той скръцна със зъби и бутна грубо Шана далеч от себе си. След това се отпусна на възглавницата и се взря с невиждащи очи през отворената балконска врата навън. Някаква безкрайна тъга изкриви надолу ъгълчетата и а устните му, с напевен глас, като безумен, той започна да декламира:
— Четири стени… таван… под… врата… Брой камъчетата…! Брой дните… едно, две, три, четири… Но ще мога ли, добри човече, като слънцето никога не виждам…
Тази полупесен заглъхна в несвързано бълнуване, очите му се затвориха. Шана понечи да вземе мократа кърпа от паницата, но застина така, защото думите отново станаха по-ясни — люти и гневни като изражението на лицето му:
— Добре, вземете всичко! Вземете и живота ми! Няма значение, след като тя… ме остави. Проклета да е! Проклето да е измамното й сърце! Господи, колко я мразя! Неверница! Измамница! О, как ме примамва и изкушава! Подлъгва ме и се изплъзва. Желая я все повече! Къде остана волята ми?!…
Гласът на Рурк се прекъсна, той се разхълца, скри лице в гънката на лакътя си. Гърлото на Шана се сви. Нямаше лек за мъката, която късаше сърцето й. С плувнали в сълзи очи тя се опитваше да го успокои, но думите й не достигаха до него. Той вдигна ръцете си и ги заразглежда, въртеше ги пред очите си, сякаш никога не ги бе виждал.
— И все пак… аз я обичам. Можех да се освободя, да избягам… държат ме нейните хиляди вериги! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Да остана не мога… и да си ида не мога… — Рурк затвори очи. Кошмарът бе отминал.
Съсипана и отчаяна, Шана наведе глава и заплака. Колко безогледно, колко безразсъдно бе плела мрежите си около него! Но не, тя не търсеше да му постави клопка, не бе искала такова нещо! Както не би искала сама да бъде окована във вериги… В онази студена, тъмна нощ в затвора в Лондон тя не бе и предполагала как ще свърши всичко това. Та то беше само игра, само трик, за да надхитри баща си, да докаже сама на себе си, че не е по-малко умна от който и да било мъж… Ала не бе помислила, че и другите имат чувства и желания…
Сълзите капеха по скръстените й на скута ръце. Сълзи от срам. От всички мъже, които бе наранявала с острата кама на езика си, Рурк сигурно беше единственият, когото никога не бе искала да нарани. А ето че сега той умираше — по нейна вина. И тя не можеше да направи абсолютно нищо; отровите в кръвта му сега бяха пресушили цялата му кипяща жизненост. Тя не можеше да помогне с нищо. Можеше само да седи и да наблюдава.
— О, по дяволите! — извика Шана и се втурна да кръстосва стаята, чупейки отчаяно ръце. Напразно ровеше и ровеше в паметта си, да може само да се сети за нещо, за някакво малко зрънце знание, което би могло да донесе спасение! Спасение за нея и за Рурк…
„Когато мама имаше треска, й пускаха кръв. То не помогна, тя само отслабна още повече от загубата и кръв и умря… Ако се бях съгласила с хирурга и го оставех да отреже крака… Какво щеше да стане?! След като една рана загнои, колко ли гноища и треска щеше да предизвика отрязването на целия крак… Това дори можеше да ускори смъртта му.“ Как щеше тогава тя да си прости?…
Въпроси, въпроси, само въпроси и никакъв отговор. Тревогата и изтощението блъскаха като с чукове мозъка й, мислеше, че полудява, не можеше да се хване за една ясна мисъл. Шана избърса отново потта от челото на болния, зави го, даде му малко бульон, погали го. Като коварен зъл демон постепенно я завладяваше някакво парализиращо примирение, което тровеше всичките й предани, любящи усилия. Шана отпусна ръце в скута си.
Бълнуването пак започна.
— За мене това е нищо… Не ме трогва… Тя трябва да получи подаръка…
Това беше едно безкрайно мъчение.
И когато черното небе избледня, когато изгря слънцето и прехвърли своите лъчисти мостове през вратата на верандата, Шана най-после потъна в неспокойна полудрямка. Тя смътно долови да се отваря и затваря някаква врата. Изведнъж пред нея изплува някаква огромна сянка, на устните й замря вик на ужас — бе й се сторило, че ще види духа на Пелие… Беше Питни. Шана облекчено въздъхна. Отпусна се отново в креслото и разтърка челото си.
Дрезгавият глас на Питни прозвуча над нея, изпълнен с обич, но и с мъничко сарказъм:
— Знаех си аз, че няма да се доверите на никого!
Шана не знаеше какво да отговори, само погледна тъжно към Рурк.
— Така няма никакъв смисъл! — каза Питни. — Ако я карате така, скоро не ще можете да бъдете полезна нито за него, нито на себе си. Вървете в покоите си и се опитайте да поспите. Аз ще бдя вместо вас.
Той не допусна възражения, вдигна я да се изправи и я избута навън през вратата на верандата.
— Вървете сега, вървете — каза тихичко той, като видя загриженото й изражение. — Аз ще пазя вашия съпруг толкова добре, колкото и тайната ви!
На Шана не оставаше друго, освен да се подчини. Напълно изтощена, тя тръгна, залитайки, към леглото си и така, както си бе облечена с дрехите, които баща й бе донесъл от „Хамстед“, легна между чаршафите. Само след няколко вдишвания бе вече заспала.
Мислеше, че са минали само няколко мига, когато Хергъс я разтърси да се събуди.
— Хайде, Шана! — настояваше тази славна жена. — Трябва да хапнете поне малко!
Шана скочи рязко на крака, гледаше изумена стенния часовник. Показваше три часа. Беше следобед! Неохотно тя взе парченце от пшеничения сладкиш върху подноса и се втурна към верандата, прехвърли се през решетката, която разделяше стаите. Питни седеше до постелята на Рурк и редеше пред себе си някакъв пасианс.
Исполинът вдигна тежката си глава, изненадан от неочакваната поява на Шана.
— Баща ви остана малко при мене да ми прави компания — съобщи Питни и посочи към картите. — Но той не понася карти и си тръгна.
Шана не отвърна. Бързо отиде до Рурк — челото беше все така горещо. Тя повдигна завивката и простена, като видя червените петна нагоре по целия крак, почти до кръста и надолу чак до стъпалото. Питни опипа подутините, лицето му стана още по-мрачно.
— Май че трябва да остане без крак — каза той тъжно. Достатъчно бе чул и видял през живота си хора, осакатени от хирурзи и лечители. Защо оставяха тия касапи да осакатяват беззащитни хора!
— Колко лошо, че вашият мистър Рурк не е кон! — каза Питни с благодушната си ирония, от която не можеше да се въздържи дори в трагични ситуации. Но като видя погледа на Шана, побърза да обясни: — Щяхме да можем да изпробваме на него някое от собствените му лекарства… Исках да кажа… че кобилата оздравя, не остана и белег дори…
Шана сбърчи нос, като си спомни за миризмата на онази отвратителна смес.
— Конски лек — каза презрително тя. — От такова лекарство целият му крак би окапал. Ром и билки. Милостиви боже!
И изведнъж млъкна. Един друг спомен се мярна в съзнанието й. Не беше ли брал веднъж той някакви билки край пътя и бе налагал срязаната й пета? Пареше ужасно, но болката скоро премина. „Изсмуква отровата“ — бе казал тогава той… Шана решително стисна устни.
— Намерете Елот, конярчето! — нареди тя. — Да донесе от листата, с които Рурк прави лекарството. Черен ром ще намерим вкъщи. — Питни хукна, но тя извика след него — А Хергъс да донесе чисти ленени кърпи и гореща вода!
Вратата се затвори. Шана се наведе над Рурк, внимателно разви превръзката от бедрото му. Спокойствието й твърдостта, с които почисти разкъсаната плът, изненадаха и нея самата. От благоприличие Шана метна една кърпа на слабините му — да не изпадне Хергъс отново в ужас, когато влезе.
Чакането й се стори безкрайно. Най-после Шана стри тревите в едно котле с вода, което скоро завря. Остра миризма изпълни стаята. Още веднъж Шана изми с горещи кърпи гнойната рана — Рурк се мяташе диво, болката го пронизваше, въпреки че съзнанието му бе замъглено. Питни хвана с огромните си лапи крака, за да не го движи. Шана отправи към небето безмълвна молитва, смеси тревите и рома и насипа топлата смес в раната и по целия крак. Още при първото допиране Рурк изкрещя и се замята като безумен. Лютите билки и топлият ром впиха зъби в разкъсаното месо. Но Шана продължаваше да действа. Питни държеше с железни ръце мятащия се Рурк, Хергъс сипваше в котлето нови билки. След всяка нова лапа, която слагаше, Шана отново почистваше раната — отдавна бе престанала да поглежда часовника и да брои часовете. Гърбът я болеше от навеждането, ръцете й се бяха зачервили от топлите лапи, но нищо не можеше да я накара да спре — може би това беше последното нещо, което по божия милост все още можеше да стори за Рурк. Нощта отдавна бе настъпила, когато й се видя най-после, че Рурк лежи вече много по-спокойно. Устните му не мърдаха така неестествено, вече не се въртеше, като че е на стол за мъчения. Пипна челото му: температурата бе спаднала.
— Дайте ми игла и здрав конец — кимна Шана към камериерката. — Да видим дали бродериите, дето съм ги учила, ще послужат поне веднъж за нещо истинско!
Хергъс не разбра нищо, поклати глава, но бързо донесе принадлежностите за бродиране. С уплашено лице и трепкащи клепачи Хергъс наблюдаваше откъм края на леглото как Шана започна да събира зейналата рана, като придърпваше след всеки бод натопения в ром конец. Най-после тя завърши произведението си и не без гордост каза:
— Няма да остане и белег дори, та да има с какво да се хвали!
— Като че ли белег на мъжки крак може да бъде привлекателен — подви устни Хергъс.
Шана сложи още една шепа от лекарството върху шева, направи превръзка с чиста ленена кърпа и натрупа около крака цяла планина от възглавници, за да бъде неподвижен.
— Ще остана още малко при него — каза тя и се отпусна изнурена на най-близкото кресло.
Хергъс поклати отрицателно глава.
— Не искате ли поне една хапка? Не искате ли най-после да се окъпете? И без това сте станали само кожа и кости от тоя глад, дето сте изкарали при пиратите. Погледнете се? Ако рече болният да се събуди, ще го изплашите до смърт!
Шана смутено прокара пръсти през сплъстените си коси. Вярно беше, че за последен път се бе преоблякла на „Хамстед“, оттогава нито се бе ресала, нито се бе поглеждала в огледалото. Имаше цяла вечност оттогава.
— А бедният ви татко долу, колко е разтревожен, колко се безпокои за вас! Разбира се, той нищо не казва, ама му личи! За този млад човек тука най-лошото вече мина. Погрижете се най-после за себе си, кажете една мила дума на татко си. Едва не умря, като му съобщиха, че пиратите са ви отвлекли…
— Струва ми се много по-вероятно за него да е изпаднал в ярост и да е вдигнал на крак целия остров — отвърна Шана закачливо.
Питни сбърчи челото си и тежко настави:
— И той се закле да обеси мистър Рурк, когато робите му разказаха ония истории.
— Как се е бил заради вас и искал да ви запази само за себе си — изтърси бързо Хергъс. — И как дори убил човек, за да ви притежава!
— Това ли е всичко?
Камериерката хвърли към Питни подозрителен поглед и отвърна колебливо:
— Не, имаше и още нещо…
Сега Питни се намеси:
— Ами ние всички бяхме там, когато робите разказваха, че ако някой ви е изнасилил, това е бил мистър Рурк.
Питни замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си, гледаше Шана, която се бе вцепенила в очакване. Но той само повдигна рамене и се запъти към вратата. Чак оттам вече добави:
— Робите казаха, че не се е знаело точно защо ви е повлякъл нагоре по стълбите. И все пак… — Питни поглади широката си брадичка и реши да рискува един изстрел — щом един мъж се бие за жена, значи я иска в леглото си.
— Мисля — започна Шана, усмивката й бе изпълнена с болка, — че ще е най-добре, ако обясня всичко на татко.
Тя отиде още веднъж да се увери, че Рурк спи дълбоко. След това се прибра в стаите си. Хергъс я посрещна сърдито, помогна й да влезе в чебъра, изтри й гърба, изми косата й, подсуши я и я разреса.
— Татко ви ще се качи веднага, така каза — обяви камериерката и й подаде нощницата и халата. — А аз ей сегичка ще донеса вечерята. Ако баща ви има да говори с вас, по-добре ще е да съберете сили.
Шана погледна камериерката полусъзаклятнически, полублагодарно, но Хергъс само сви рамене.
— Заслужавате си го! — изблея камериерката. — Да се унижите чак толкова? Да легнете с един роб! При всичките тия лордове, дето обикалят за ръката ви, при всичките тия пансиони, в които ви пращаха! Та какво можете да чакате от един такъв човек — само надут корем всяка година. Дори и името му никакво — да не знаеш как да повикаш децата си. Кой ли би се съгласил да се казва Рурк? — Хергъс сбърчи нос от възмущение. — „Рурк“ го докарва нещо на ирландско, но не означава нищо добро, само ядове и размирици! Те са такива: побойници и женкари. Ако си бяхте с ума, щяхте да си намерите един свестен шотландец, дето и името му име, такъв като покойния ви мъж!
Шана изпъшка, но се опита да каже нещо на този водопад от приказки:
— Не очаквам, че ще разберете как стоят нещата между мене и мистър Рурк, Хергъс. Трябва ли да умра от глад, докато ме наставлявате?
Камериерката хукна, без да продума повече. След малко на масичката бе поставен поднос с избрани лакомства. Шана още ядеше, когато Орлан Трейхърн почука на вратата.
Господарят на острова изглеждаше леко смутен. След един неумел поздрав той се заразхожда из стаята, скръстил ръце отзад под пешовете на жакета си. От време на време от гърдите му се изтръгваше дълбока въздишка; той ту се спираше пред някоя скъпа дреболия, донесена тук от далечни страни, ту отваряше някоя книга, да прочете няколко стиха. Най-после Трейхърн вдигна с единия си пръст изящно украсения капак на свирещия часовник — подарък от Рурк. Разгледа с възхищение непознатата вещ, заслушан в дрънкащите звуци. След това внимателно затвори капака, като че се боеше да не се повреди.
— Хм! — каза той. — Играчки!
Шана долавяше, че нещо го измъчва, и мълчеше. Тя продължи да яде, докато наблюдаваше разходката му из стаята, но не усещаше никакъв вкус въпреки чудесното приготовление на ястията.
— Виждам, че външно съвсем не ви личи какво сте преживели — установи най-после Трейхърн. — Дори напротив, дете мое! Станали сте още по-прелестна. Поне слънцето не ви се е отразило зле.
— Благодаря ви, татко — промълви Шана и скри лице зад чашата с чай.
Трейхърн хвърли поглед към кожения елек, който бе сгънат грижливо върху шезлонга, а след това към кинжала и малкия пистолет. Вдигна пистолета и го заразглежда снизходително.
— Той вече ми помогна веднъж — каза Шана.
Когато Трейхърн застана пред масата, Шана остави чашката, сгъна ръце в скута си и вдигна към него очи.
— Добре ли мина… всичко, наистина? — попита загрижено той.
— Да, татко — отвърна Шана и се приготви за разпита, който щеше да последва.
— А пиратите… Те не са ви докоснали… нали?
— Не, татко. Вече чухте, че мистър Рурк уби един човек заради мене. Дори двама, ако искаме да бъдем точни. Останах жива само защото мистър Рурк толкова добре владее оръжието. Ако не беше той, днес нямаше да стоя тук пред вас.
— А този мистър Рурк?… — Трейхърн не довърши въпроса си.
Шана рязко стана. Не можеше да погледне баща си в очите; отиде към вратите на верандата и ги разтвори широко, за да нахлуе вечерният бриз — в стаята изведнъж бе станало душно.
— Мистър Рурк е един достопочтен човек. Не ми е сторил нищо и ако не беше той, днес аз нямаше да стоя пред вас такава, каквато бях и преди. — Шана се обърна към него със сладката си усмивка и заговори с най-искрен глас — а и наистина в думите й нямаше нищо невярно. — Голямата ми грижа сега, татко, е неговото състояние. Мисля, че той вече е значително по-добре.
Трейхърн я изгледа продължително, като че претегляше всяка нейна дума. След това сърдечно кимна — бе решил да приеме нейното обяснение.
— Така да бъде тогава.
Гласът на Шана го спря, когато той бе вече почти до вратата.
— Татко?
Трейхърн се извърна и вдигна въпросително вежди.
— Обичам ви!
С леко заекване той пожела набързо лека нощ, но се огледа още веднъж из стаята, сякаш бе забравил нещо.
— А, да!… У мистър Рурк е проклетият ми бастун — изпъшка той най-после. И преди да пристъпи прага, пак погледна Шана. — Добре е, че сте отново у дома детето ми! Да, наистина много добре!
Шана се събуди от това, че някой вика името й. Тя остана да лежи неподвижно още миг, защото не можеше да разбере дали гласът е действителност, или още сънува. Но викът се разнесе отново, този път по-ясно.
— Шана! Шана! Не си отивайте!
Беше вик за помощ, самотен в тишината на нощта. Тя скочи от леглото и се втурна през верандата към стаята на Рурк.
Той се търкаляше в постелята си и се бореше с някакъв невидим враг. Пот покриваше челото му. Нощната риза, която бе успяла да му облече, бе прогизнала от пот. Шана обърса с кърпа лицето му и облекчено въздъхна: кожата беше хладна, нямаше треска, В слабата светлина на свещите тя видя, че той е отворил очи.
— Наистина ли сте вие, Шана? Действително ли сте тука? Или е мираж? — Ръката му здраво обви китката й и я поднесе към устните му; той започна да целува нежната кожа, като мълвеше тихичко: — Ох, никое сънувано момиче не може да ухае така сладко като вас, Шана! Сърцето ме болеше така, като че ли съм ви загубил.
Тя се наведе ниско над него и притисна разтрепераната си уста към устните му.
— О, Рурк! — въздъхна тя. — И аз… И на мене ми беше толкова страшно, сякаш съм ви загубила!
Той обви с ръка врата й и я притегли към себе си.
— Ще ви заболи раната! — възпротиви се уплашено тя.
— Елате при мен! — заповяда той. — Трябва да се уверя дали е сън или нещо още по-прекрасно!
Устните им се намериха, езиците им се срещнаха. Времето спря.
— Сега наистина вече вярвам, че треската е минала — промълви най-сетне Шана и се притисна към него. — Но трябва да е оставила някаква празнота в сетивата ви! Целувките ви издават повече изстрадано желание, отколкото страдание!… — Тя плъзна ръка под нощната му риза, погали косъмчетата на гърдите му, заопипва с възхищение силните му мускули.
— Празнота! — възмути се той. — Налага ли се винаги да бъда изложен на подигравките на една разочарована съпруга?
— В бълнуването си вие казахте, че ме обичате — шепнеше нежно Шана. — А и преди това го казахте веднъж. Когато се разрази онази ужасна буря, аз молех да ме приласкаете и тогава вие казахте, че ме обичате… — Шепотът й почти не се долавяше.
— Странно е как халюцинациите могат да говорят истината! Да, истина е!
Шана седна на петите си и го загледа отгоре надолу.
— Но как е възможно да ме обичате? Причинявам ви зло на всяка крачка. Не ви признавам за свой мъж. Извърших предателство спрямо вас. Това доведе до вашето робство, ако не и по-лошо… Как може да ме обичате, вие трябва да не сте с ума си?
— Шана! Шана! Шана! — шептеше той, като следеше с пръстите си фините очертания на нейните пръсти. — Ще се намери ли мъж, който може да твърди, че любовта му е продиктувана от разума? Колко хора повтарят все едно и също: „Не ме интересува, няма значение, защото обичам!“ Да броя недостатъците ви, прегрешенията ви и да ги бележа на рабош, така ли? — Той се вгледа в пламъка на свещта. — Като си помисля за онова момиче, с миши коси и некрасиво лице, за момичето, чиято добродетел е била ограбена, преди то още да е знаело какво е добродетел… Но веднага си спомням и за онзи смел човек, който е трябвало да търпи срама на едно робско съществувание… Ето, Гетлие и Дора се противопоставят, хванати ръка за ръка, на цял един свят, който им желае злото. А те стискат очи и викат срещу вятъра: „Не ме интересува, няма значение, защото се обичаме!“ Има ли на тоя свят поне един мъж, който да се похвали, че е проявил мъдрост при избора на своята любима?…
Рурк постави крака си на възглавницата и заопипва превръзката, сякаш искаше да успокои болката. След това обърна лице към Шана, сега тя бе принудена да го гледа право в очите, да прочете там истината.
— О, мила моя Шана! Когато мисля за любов, не мога да мисля за измяна, а когато държа вас в ръцете си, не мога да броя колко пъти сте се отрекли от мен! Аз само чакам деня, в който вие ще кажете: „Да, обичам!“
По страните й се стичаха сълзи.
— Но аз не искам да ви обичам! — Тя се разхълца. — Идвате от колониите, нямате никаква титла. Вие сте осъден убиец, престъпник и роб. Искам децата ми да имат почтено име. Искам толкова много от мъжа, който ще нарека свой съпруг! А не желая да ви причинявам повече болка…
Рурк изтри кротко сълзите й.
— Шана, любов моя! — прошепна той, преизпълнен от нежност. — Не мога да ви гледам да плачете. Искам да оставим нещата да улегнат, няма да настоявам повече. Моля ви само да помислите за това, че и най-дългото пътуване се прави крачка по крачка. Пазач на моята любов е времето, но никога няма да се откажа!
В гласа му се появи весела нотка, в очите му отново проблеснаха закачливи златни пламъчета.
— Междувременно трябва да помните, че аз съм упорит по свой начин. Майка ми ме смяташе за решителен, баща ми твърдеше, че съм разглезен…
Шана подсмръкна и се опита да се усмихне.
— За съжаление, изглежда, са имали право.
Рурк се засмя.
— Сега елате, любов моя, и не се тревожете повече! Легнете до мен и ме оставете да почувствам тази топлина, тази мекота! Щом не можете да ми се обясните в любов, поне дарете малко утеха на един болен човек.
Шана се притисна силно до него и сложи глава на рамото му. Долови смях, който се надигаше някъде дълбоко в гърдите му, и го погледна въпросително.
— Няма да намеря покой — ухили й се той, — просто не мога да разбера кое от двете ме тормози повече… — Шана вдигна глава и го погледна загрижено. Но Рурк завърши думите си: — …Дали болката в крака или напрежението в хълбоците ми…
— Сладострастна маймуна! Ето какво сте! — закиска се Шана и отново отпусна глава в гънката на ръката му.
Рурк дълго я държа в ръцете си, целуваше божественото мекичко местенце под ухото й, търсеше устните й. В стаята бе тихо. За Шана нямаше нищо по-естествено на този свят от това да лежи така в ръцете му. Ала в голямата къща положително имаше немалко хора, които биха настръхнали от възмущение — стига да знаеха.
Берта му донесе сутрешната закуска — за първи път от много дни Рурк можеше да се храни истински. Вратата се отвори и Питни влезе с нов поднос с прибори за кафе. Бързо сервира чашките на масичката до леглото на Рурк. В този момент се появи самият Трейхърн. — Още е ранна утрин — започна господарят на острова, — но мисля, че е най-добрият час, за да ви кажа „благодаря“, без дъщеря ми да ни се меси. Тя спи още, ще говоря тихо, иначе ще ни увисне на врата и няма да можем да се опазим…
Рурк дъвчеше с пълна уста, не бе съвсем сигурен какво е точно положението му. Хвърли поглед към Питни. Той стоеше прав до леглото със скръстени ръце, бръчките по челото му сигнализираха някакво предупреждение за опасност.
— Казах на Орлан, че ми съобщиха за един човек, който е видял как са ви завлекли със сила на пиратския кораб, в онази нощ този човек е бил пиян и не смее да говори.
Рурк кимна и отпи от кафето, за негова изненада бе силно разредено с ром. С мълчалива благодарност той вдигна чашката си към господаря на острова и вдъхна с наслада аромата.
Изглежда, Питни си бе казал репликата. Трейхърн се облегна назад в креслото и скръсти ръце върху корема си, докато Питни притегли един стол, възседна го като кон и опря ръце на облегалката. За известно време се възцари мълчание, пръв заговори господарят на острова:
— Искате ли да ми опишете как стана всичко? Трябва да взема някои решения, а не зная на какво да се опра.
Непривършил още закуската, Рурк започна да говори. Разказваше за нападението и за пътуването до острова. Призна какви лъжи е разказал на пиратите, за да ги заблуди, и колко злощастен е бил резултатът от този опит. Той много старателно подчерта, че заловените роби изрично са направили сами избора да се върнат обратно. Малко трябваше да се насили, за да може да разкажа за престоя на Шана в дупката при плъховете, за начина, по който я освободи. За дните и нощите, прекарани с Шана, той не се впусна в подробности, излезе все пак така, че бурята ги е изненадала. Накратко разказа защо и как: е убил двамата пирати. Но надълго и нашироко се впусна да обяснява своя план за бягството, като щедро разкраси участието на Гетлие и Дора.
Слушателите му здраво се забавляваха, когато разказваше за онази безумно смела фурия на име Шана, изправена пред смъртните опасности.
Изглежда, че цялата тази история допадна на Трейхърн и на Питни. Те също се разсмяха облекчено, когато Рурк ги увери, че Шана е останала невредима. Сега господарят на острова отпусна тежката си глава на гърдите и потъна в някакви свои размисли. Питни използва този момент да се усмихне окуражително на Рурк. Изведнъж Трейхърн вдигна глава и удари с ръце по коленете си.
— Добрите духове да са ни на помощ! — провикна се той, но веднага приглуши гласа си. — Ясно е, тримата роби трябва да бъдат възнаградени за това, че са ви помогнали!
Рурк се окашля и поиска да постави един друг въпрос:
— Сър — започна той, — мистър Гетлие и мис Дора смело рискуваха живота си. Щом ще говорим за възнаграждение, трябва да се помисли и за тях! Защото се боя, че за да ви бъдат в услуга, те изпаднаха в голяма беда…
— Бъдете уверен, че няма да ги забравя! — Трейхърн хвърли поглед към Питни. — Беше ми казано, макар че и на мен самия ми минават достатъчно мисли по този въпрос, че най-голямата услуга сте ми направили вие, като върнахте дъщеря ми здрава и читава у дома. Щом силите ви се възвърнат, ще ви дам документите и ще сме квит. Вие сте свободен човек.
Трейхърн очакваше изблик на радост, според него си заслужаваше. Вместо това Рурк сбърчи чело, като се взираше ту в единия, ту в другия. Питни изглеждаше силно смутен и Рурк не можеше да си обясни какви са причините за това. Трейхърн изглеждаше озадачен, че отговорът му още се бави.
— Сър — проговори най-сетне Рурк. — Наистина ли настоявате да позволя да ми се плаща за нещо, което беше само мое проклето задължение, мой дълг? Като избягах от цяла орда разбойници, аз направих преди всичко услуга на самия себе си. А не можех да оставя невинни хора в беда. За такова нещо не мога да приема заплащане!
— Ами! — изсумтя Трейхърн. — Още с двете мелници вие си заслужихте свободата!
— Те щяха да бъдат ваши и ако служех при вас, без да съм роб. Това не ми струваше нищо, аз винаги щях да служа на своя господар колкото ми позволяват силите.
Орлан Трейхърн го изгледа смаян, но Питни отбягваше да срещне погледа на Рурк.
— Ако не бях принуден — припомни Рурк на Трейхърн с лукаво намигване — да си купувам скъпи дрехи, отдавна да съм събрал достатъчно пари, да се откупя от робството.
Сърцето на търговеца проговори у Трейхърн:
— За вашите дрехи аз съм платил много повече, отколкото вие!
Рурк се засмя, но веднага продължи със сериозно изражение, като все поглеждаше Питни, който се бе изпотил до челото. Твърде добре бе схванал двусмислието в думите на Рурк.
— Винаги съм се славел като човек, който си плаща и последното пени, което дължи някому. — След тези думи Рурк отново върна погледа си върху господаря на острова. — Като ви дам някой ден пълна сметка за дълговете си, няма да има съмнение, че свободата не ми е била подарена!
— Странен човек сте, Джон Рурк! — изпъшка Трейхърн. — Ако бяхте търговец, не бих искал да имам вземане-даване с вас, защо го явно не искате и да чуете за честно заплащане.
Той се надигна от креслото, постоя изправен, като гледаше изпитателно Рурк.
— Защо не мога да се освободя от чувството, че току-що платих повече, отколкото ми позволява кесията?
Той поклати глава и се обърна да върви. На вратата пусна Питни пред себе си и още веднъж изгледа ранения.
— Търговският ми усет надушва някаква опасност. Минах се с нещо, мистър Рурк, но още не зная какво е.
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Орлан Трейхърн хапна съвсем леко на закуска и бързо напусна масата, за да избегне разговора със сър Гейлърд. Благородникът беше свикнал сутрин да прави компания на семейството. И винаги успяваше да завърти разговора — независимо от първоначалната тема — така, че да започне да изтъква предимствата да вложиш пари в една малка корабостроителница, която ще може за стойността на един-единствен голям търговски кораб да произвежда стотици шхуни и шалупи. Неговият кръг от теми бе много ограничен, но наистина будеше удивление способността му да обръща разговора все на тази тема.
Точно този вид умение обаче не беше по вкуса на всекиго от семейството, така че господарят на острова напусна къщата със скорост, която не би могла да се предполага на неговата възраст и при неговото телосложение. Преди това хвърли на дъщеря си поглед, изпълнен със съжаление. Шана неспокойно погледна как баща й се измъква и я оставя. Сър Гейлърд обаче не се смути ни най-малко. Добрите му маниери при хранене не му позволяваха да говори на масата с пълна уста — за което Шана бе безмерно благодарна — но тези маниери пък не му пречеха да опипва стръвно с поглед закръглените й форми.
Шана изказа почитта си към госта с едно кратко кимване и се оттегли в салона, като помоли Берта да сервира там чая — много се надяваше, че там ще може да си го изпие на спокойствие. Но едва бе седнала на дивана, когато влезе напето и сър Гейлърд. Още бършеше устните си от закуската с изискано потупване с кърпичка, която бързо прибра в маншета на жакета си. Когато Берта понечи да налее чая, благородникът я бутна настрана.
— Може и да не е съвсем подходящо за един истински мъж — обяви той високомерно, като взе в ръка чайника, — но нека поне веднъж да го направим с онази елегантност, която, бог ми е свидетел, се среща толкова рядко извън Англия!
С грандиозен замах той напълни двете чаши до половина със скъпоценната златиста течност, наля догоре сметана и започна да бърка, докато се получи някаква гъста избледняла маса, която в никакъв случай не можеше да мине за чай. Без да обръща внимание на ужасеното възклицание на Берта, той сложи няколко лъжички захар в едната чаша, а над другата се поспря, вдигнал въпросително вежди:
— Една или две лъжички, любов моя?
— Без сметана, сър Гейлърд, моля! Само чист чай и прашинка захар…
— Ах! — отвърна той объркан и опита своята смес. — Вълшебно, любов моя! — примижа англичанинът. — Непременно трябва да опитате! Последна лондонска мода.
— Опитвах вече — отвърна Шана без всякакво озлобление и си наля нова чаша чай със съвсем малко захар.
Гейлърд седна с изправен гръб на един стол и сложи крак върху крак.
— Така да бъде. Имам на разположение цял живот време, да ви науча на изтънчеността на британската благородническа класа.
Шана бързо взе чашата си и сведе очи.
— Шана, любов моя! — Сър Гейлърд се облегна назад и започна да я разглежда. — Вие не можете да си представите даже какво може да означава вашето присъствие дори за един аристократ! Чак сърцето ме боли, че ни се отдава толкова рядко да бъдем насаме. Как бих желал да ви говоря за прекрасната страст, която бушува в кръвта ми!…
Шана потръпна. Но като забеляза, че той видя това, бързо се извини:
— Май че сложих твърде много захар!
Джентълменът се изкашля да прочисти гърлото си и се изстъпи пред нея:
— Моя мила Шана, бихме могли да говорим за толкова много неща! Много рядко е да срещнеш човек, който проявява разбиране за нуждите на хората от елита със синя кръв. Вие обаче сте толкова красива и богата… искам да кажа добре възпитана. И толкова желана. Трябва да изслушате болката ми. Загубил съм си главата от любов към вас!
Той пристъпи една крачка по-близо. Шана изпадна в паника. „Сега — мислеше тя със страх — той или ще хване ръката ми, или ще се пръсна от смях.“ Навярно борбата й да се овладее бе изписана на лицето й, защото Гейлърд продължи още по-настойчиво:
— Моля ви, не се отчайвайте, любов моя! Бъдете сигурна, че нищо от онова, което може да ви е сполетяло, не може да намали моето уважение към вас!
Той пристъпи още по-близо, изглеждаше така, като че възнамерява да се хвърли в краката й, но погледът му изведнъж бе привлечен от нещо и той замръзна на мястото си.
— Добро утро! — обади се весел глас от вратата. — И какъв хубав ден имаме днес!…
Шана слисана видя своя Рурк, точно от него не бе очаквала в момента, че ще й се притече на помощ.
— Мистър Рурк! — извика тя с такава загриженост, че съвсем лесно прикри с нея чувството на облекчение. — Сигурен ли сте, че вече можете да ставате? Какво става с крака ви? Толкова добре ли е вече?
При това тя самата най-добре знаеше, че трите дни почивка и лапите с билки бяха направили истинско чудо. Предната вечер хирургът бе сменил превръзката и бе установил, че раната се е изчистила и зараства. Само с крайчеца на окото си Шана видя как сър Гейлърд разочаровано въздъхна.
Подпирайки се на бастуна на баща й, Рурк се приближи и седна до нея на дивана. При вида на мрачното лице на Гейлърд усмивката на Рурк ставаше все по-лъчезарна, в златистите очи проблясваха весели искрици. Шана побърза да донесе подложка за крака и постави на нея удобно болния му крак. А когато се наведе, за да подложи и една възглавница, тя явно не се безпокоеше, че корсажът й разкри пред погледа на Рурк цялото прекрасно великолепие на гърдите й. Гейлърд се ядосваше, че другият може да се наслаждава до насита на гледката, за която той самият така томително копнееше. Рурк вдигна очи и белите му зъби блеснаха срещу изпълнения със завист англичанин — една усмивка на нескривано предизвикателство.
Шана не забеляза тази размяна на погледи, тъй като самата тя бе твърде заета да се възхищава на Рурк. Той носеше широка бяла риза, кафяв панталон до коленете и бели чорапи; кафявите му обувки бяха с красиви месингови токи. „Колко ли го е боляло да напъха левия крак в обувката!“ — помисли Шана. Върху ризата той бе облякъл дългия кожен елек, който толкова му приличаше, когато бе пиратски капитан. Сега лицето му изглеждаше по-слабо и по-тъмно, ала очите му бяха по-живи, зъбите — по блестящи, косата — по-черна. Никога не й се бе виждал толкова красив — тя цялата грееше срещу него, очите й излъчваха мека светлина.
— Мадам Бошан!
Сепната, Шана промълви:
— Извинете, сър Гейлърд, не чух?…
— Съвсем ясно е, че не ме чухте! Вече за втори път трябва да повтарям въпроса си! Предложих ви да направим разходка в градината. Тук някак изведнъж стана много задушно!
— Щом казвате, сър! Веднага ще отворя вратата! — Тя се втурна да отвори. Но въпросът на сър Гейлърд остана без отговор.
— Хладно е — отговори Шана от прага на верандата. А след това продължи, вече обърната към Рурк: — Дойде ли краят на септември, ветровете стават по-хладни, вечер е дори студено. Следобед облаците се събират над южния край на острова, а привечер прескачат планинския гребен и изливат дъжда си върху нас. Това е времето, когато захарната тръстика е най-висока…
Стъклената врата образуваше около Шана някаква призрачна рамка; зеленината от градината подчертаваше още повече нейната прелест. Беше толкова красива, Рурк имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от блаженство.
Изведнъж отвън долетя звънък шум — нямаше съмнение, някой бе строшил стъклото със силен удар.
Шана излезе на верандата да види какво става, точно колкото да види Мили, която се бе втурнала да бяга.
— Мили! Какво правите тук?!
Несъмнено момичето бе клечало тук зад някое от креслата и бе послушвало техния разговор. Тя беше постъпвала така и в конюшнята по-рано, сега Шана се чудеше, какво ли е намислила пак.
— Нищо не съм строшила! — заоплаква се момичето. — Да не вземете сега мен да изкарате виновна!
— Правилно, днес вятърът духа твърде силно — отвърна Шана подигравателно. — И все пак, какво търсите тука? Да не сте ни донесли риба?
— А, не! — запъна се Мили, като надзърташе през рамото на Шана навътре към салона. После изведнъж изтърси: — Ами казаха, че мистър Рурк бил ранен, та исках да питам не мога ли да помогна с нещо…
— Идвате малко късно, но влезте, той е тука. — Шана бутна момичето в стаята и й посочи стол до Рурк, като нарочно избегна въпросителния му поглед. Наистина той я бе уверил, че няма нищо с това момиче, но това, че Мили не искаше да го остави на мира, отново я ядоса. Сър Гейлърд бе станал на крака при влизането на младата жена, въпреки че не му приличаше кой знае колко на дама. Мили възпитано направи реверанс.
— Аз съм Мили Хоукинс, господине! — представи се тя смело и седна на посочения стол. Моментално впери безсрамно очи към панталона на Рурк. — Улучили ви в чатала, разбрах. Дано не е нещо сериозно!
Шана затвори очи, изумена от тая отраканост. Рурк едва се сдържаше да не избухне в смях. Щом се овладя, той се усмихна на Шана.
— Благодарение на грижите на мадам Бошан съм пак отново на крака, Мили! Само на нея трябва да благодарим.
— Така ли? — учуди се Мили. — Сигур много се е променила от последния път, когато ви видях двамата, щото тогава тя не говореше хубаво за вас. Как ви замота само кожата около ушите, бая страшно беше.
Това събуди любопитството на Гейлърд.
— Какво? Кожа? За какво става дума?
— Е, достатъчно — прекъсна ги Шана. — Желае ли някой чай?
— Берта искаше да ми сервира закуската — обади се Рурк — но ще пия с вас чашка чай.
Берта отново изглеждаше в добро настроение, докато помагаше на Милън да занесе горе храна за мистър Рурк, само сър Гейлърд седеше настрани и се правеше на засегнат. Той имаше чувството, сякаш някой е разказал виц и само той не е разбрал шегата, докато всички други се тресат от смях — а това беше повече, отколкото би могъл да понесе един джентълмен, който държи на себе си. А което бе най-лошото, той просто не знаеше как да зададе въпроса, какво търси в салона един роб.
— Е, добре значи! — плесна се Мили с ръце по хълбоците и стана. — И без това не искам да се бавя. Само да видя как сте, мистър Рурк. А и с вас не може да се говори истински, като има толкова хора наоколо.
Поклащайки бедра, тя излезе. Берта сви рамене и също изчезна заедно с Милън. Вече от прага Мили помаха още веднъж на Рурк и хлопна вратата след себе си. Шана точно понечи да въздъхне с облекчение, когато сър Гейлърд се запъти решително към нея.
— Е, мадам Бошан, какво става с нашата разходка? — той зададе въпроса настойчиво, скръстил ръце отзад под пешовете на жакета си.
Шана просия.
— С удоволствие, сър Гейлърд! — каза весело тя, стана и приглади кринолина си, разперил нашироко своите обръчи. — Мистър Рурк, нали ще ни правите компания? Сигурно ще е добре за крака ви!…
Брадичката на английския благородник стана по-дълга.
— На негово място бях останал. Може да се препъне, та да счупи и другия крак…
Рурк скочи пъргаво на крака и дари една блестяща усмивка на киселия благородник.
— Напротив, аз също мисля, че малко упражнение ще бъде само от полза за крака ми. — Той направи лек поклон. — След вас, мадам!…
— Ще излезем направо оттук — предложи Шана с мила загриженост. — Така мистър Рурк може да се подпира на перилата, а и ще му е по-лесно да върви надолу по стъпалата.
Тя литна към вратата на верандата, като позабави там грациозно крачките си, за да й бъде отворена.
Гейлърд с бърза крачка се притече веднага на помощ, като остана да държи вратата пред нея с галантен поклон. Той поиска да тръгне до нея — просто да заеме мястото, което смяташе, че му се полага, но с изненада установи, че му се пречи.
— Хиляди благодарности, сър Гейлърд! — И Рурк мина край него като вихрушка и тръгна плътно до Шана. — Много сте внимателен, наистина!…
На сър Гейлърд не му оставаше друго, освен да крачи след тях като прислужник. И дори фактът, че Мили още се въртеше около главния вход и дебнеше, не можа да отрови удоволствието на Шана от тази игра.
— Добре, добре, сър — се дочу гласът на Мили в огромното главно преддверие. Тя бързо улови монетата, която й хвърли Ралстон, и сръчно я скри в корсажа си. След това заподскача към вратата, като се провикна: — Ще съм там точно на време!
Ралстон сдържано поздрави тримата, които идваха срещу него. На Рурк се падна само едва доловимо кимване. Той хвърли кос поглед и на Гейлърд, но бързо се обърна към Шана:
— Дойдох само да взема едни документи от писалището на баща ви — заобяснява върлинестият. — Ще ме извините, мадам!
— Ваша работа — отвърна Шана хладно. — Да изпратя ли да повикат Джейсън, ако ви е необходима помощ?
— Не е нужно, мадам! — отвърна той сковано. — Господин баща ви ми обясни точно къде да търся.
Със зачервено от омраза лице Ралстон изпрати с поглед тримата. Ръката стисна нагайката, като че ли изпитваше желание да укроти този съмнителен мистър Рурк. Чак след доста време той продължи пътя си към покоите на Трейхърн. Седна на стола и започна да преглежда разни пергаменти, скици и книжа, натрупани разбъркано върху огромното писалище. Особено внимателно разучаваше всеки чертеж за двете мелници. Но макар че изчете всяко редче, всяко означение, скиците останаха за него пълна загадка. Значи не можеха да послужат като средство за злепоставяне на омразния специалист по измисляне на планове. Ралстон високомерно се облегна назад в стола на господаря на острова, като си мислеше за странното издигане на роба Джон Рурк. Безспорно, чувството му за собствена значимост не можеше да не бъде накърнено от факта, че човек като Рурк се бе издигнал толкова високо, че чак господарят на острова да го смята за незаменим. Но някой ден — и Ралстон си го обеща в този момент — този роб щеше да си намери заслуженото.
Междувременно и сър Гейлърд усещаше същия този роб като трън в очите си. Дори и куц, Джон Рурк все успяваше да застане така, че да раздели Шана и благородника. Гейлърд жадуваше за един миг несмущавано уединение с Шана, та да покаже на дъщерята на този безмерно богат Трейхърн с какво съвършенство — на каквото е способен само той и никой друг — ще я ухажва… Но все се получаваше — необяснимо как, — че трябваше да й говори през главата на този нахалник. Накрая Гейлърд не издържа и помоли да го извинят и да му разрешат да се оттегли. Молбата му бе охотно удовлетворена.
— Самозвана паплач от роби и слугини! — мърмореше Гейлърд под носа си, докато пресичаше полянката с широка крачка, като че беше на кокили. — Заслужават камшик, всички до един! Само да вържа брака, зная как да науча тая сган какво приляга на един слуга…
Рурк дълго гледа след англичанина, който се отдалечаваше, подпирайки се на бастуна си от черен трън.
— Все пак — отбеляза той — това говедо поне има усет кога компанията му е нежелателна.
Ръката на Шана лежеше на рамото на Рурк, с неописуем глад той се взираше в лицето й и очакваше някакъв знак. Стояха неподвижни, търсещи се, изпълнени с желание, а устните на Шана, нежни и сладки, му се струваха все по-близо.
Шана въздъхна и отстъпи крачка назад. Потърка ръката си, сякаш още й пареше от докосването.
— Да се връщаме — каза тя и посочи крака му. — Още не сте свикнали!…
Рурк пропусна жеста на ръката й и се хвана само за думите.
— Права сте. Наистина не съм свикнал да бъда толкова дълго време с вас. Поставяте съпротивителните ми сили на тежко изпитание.
Той обгърна с ръка тъничката й талия, ала Шана потръпна и се измъкна с леко завъртане от хватката му.
— Не! — извика тя и се опита да се овладее. — Не ме докосвайте! — Тя се опита да се засмее закачливо, но излезе някак принудено, полузадавено. — Трябва ли да ви напомням, сър, че благоприличието е застрашено, защото нямаме придружител? Спазвайте разстояние!
Рурк се наведе, подпрян на бастуна, понечи да погали косата й.
— Не мога ли да я докосна само за миг?
Тя не отговори; късаше листенцата на някакво цветче, ръцете й незабележимо трепереха.
— Желая ви. — Шепотът му искреше от огън.
— О, Рурк! Не говорете така!… — Шана изведнъж се разхълца. — Не мога…
Тя притисна бързо устните си с ръка, не смееше да отвори очи, опитваше се да се бори с прилива на желанието, който заплашваше да я повлече, цветчето от ръката й незабелязано падна на земята.
— Шана! — провикна се Рурк, смаян от този пристъп на чувства. — Шана! Вие никога не сте се бояли от мен?!
„Да! Все пак! Боя се! — крещеше нещо в нея. — Страх, че ще ме докосне и ще изчезна, ще се превърна в нищо в ръцете му. Страх, че ще ми каже «Обичам ви» и аз ще се стопя в нозете му. Страх, че при него аз преставам да бъда самата себе си. Защо не иска да разбере? Твърде добре изучих себе си, твърде много ви обикнах. Лекувах раните ви, успокоявах бълнуванията ви… Със свито сърце очаквах дни и нощи думичка на надежда от трескавите ви устни, гледах ви слаб и безпомощен как страдате… Не мога повече да се браня от вас! Моето Аз не може повече да ви се противопоставя… Какво ще стане, какво ще остане от мен самата…“
Чувства и мисли извиваха вихрушка в нея, цялата тази буря в нея се отразяваше в очите й, напираше на устните й. Но Шана стоеше безмълвна и само чупеше ръце.
— Аз… — започна тя и се спря. А след това прибави безучастно: — Татко скоро ще се върне. Трябва да се погрижа за яденето.
Това бе най-прозрачното бягство от всички възможни, но все пак някакво извинение. Шана избяга от градината и остави Рурк сам да се справи с пътя до вкъщи.
Внезапно в ушите й прозвучаха отново думите на Рурк; тя замръзна на мястото си, после изведнъж осъзна, че отново кръстосва безцелно стаята — напред.
Седмицата бе изминала, седем мъчителни нощи, откакто бе за последен път сама с него. Волята й се рушеше като стар зид под зъбите на времето. Очите му я преследваха на всяка стъпка, в огледалото на своята страст, на своя копнеж виждаше само погледа на Рурк. Той се бе възстановил, движеше се повече, винаги близо до нея, наблюдаваше я, чакаше. Освобождаване от този вездесъщ поглед имаше само когато идваха надзирателите, да търсят разяснения и съвет по строежа на дъскорезницата. Само в такива часове Шана не чувстваше върху себе си търсещия му поглед.
Не можеше да спи нощем. Въртеше се неспокойно в огромното си легло, какво ли не опитваше, само да потъне в спасителна дрямка: горещи бани, четене, лека храна, поезия, та дори и топло мляко, което й носеше Хергъс, изпълнена със загриженост и съмнения. Леглото й се виждаше прекалено широко, чаршафите прекалено студени.
Часовникът удари за единадесети път, сънят не идваше. Напротив, някакво ново пробуждане се надигна в нея, остро и всеобхващащо, почувства го дори физически. Бавно, потънала в мисли, Шана излезе на верандата. В нощния въздух се долавяше лъх на прохлада, но след горещата баня Шана бе облякла плътен пеньоар. Седеше така, полуседнала на перилата; звездите блестяха светли и ярки в черното кадифе на небето. Като светла лента от звезден прах от хоризонт до хоризонт искреше Млечният път.
Шана отново тръгна несъзнателно край перилата — отиваше, връщаше се, напред, назад… Не усети как се намери пред вратата на стаята на Рурк. Не светеше. Спеше ли? Буден ли беше? Веднъж бе казал, че често я чува как броди из стаята си. Изведнъж Шана реши, че е страшно важно да отиде да види как е. Краката й — а не волята й — я отведоха при него. Да, ето го. Видя очертанията на тялото му под завивката, видя широките му гърди. А после видя, че очите му са отворени и че я наблюдава, както и тя него.
Ръцете й — а не волята й — посегнаха към колана на дрехата й. Тя падна на пода; меката й светла кожа проблесна като коприна в мрака, тя повдигна завивката и се пъхна при него. Ръцете му бяха вече тук, за да я прегърнат, устата му бе вече върху устните й — силна, настойчива, търсеща, намираща, запалваща огньове…. В нея лумна пламъкът на екстаза, но в него имаше и много повече; блаженството на връщането у дома, тътенът на събудената отново страст, сладостта на пролетното събуждане, вълшебната болка на отдаването, всичко това, съчетано в някаква изгаряща лава, всичко това пулсираше в ритъма на телата им; тя жадно го пое в себе си, литнаха в звездното пространство, бездиханни и изтощени блуждаеха във вихъра на кометата, която избухна и изчезна…
— Рурк? — прошепна тя на гърдите му.
— Да, сърце мое? — гласът му преливаше от нежност.
— Ох, нищо… — Шана се притисна към него и се усмихна в своя унес.
Всичко друго бе изчезнало. Нявгашните й вятърничави мечти се стопиха в настойчивите пориви на любовта му. Без него стаите й се струваха празни. Когато Рурк отиваше с Трейхърн на строежа, тя го очакваше с такова нетърпение, както дете очаква завръщането на баща си. Понякога след вечеря надзирателите идваха да обсъждат трудностите, с които само той можеше да се справи. В такива случаи тя винаги се оттегляше в стаята си, за да избегне натрапчивото присъствие на сър Гейлърд. Чакаше само Рурк, струваше й се, че часовникът е спрял. Понякога книгата със стихове падаше от ръката й, задрямваше за малко. Не след много обаче усещаше прегръдката на една силна ръка, един дрезгав глас прошепваше в ухото й „обичам ви“?! Шана се пробуждаше, щастливо усмихната, сънена и времето отново литваше лудо, ударите на часовника зачестяваха, напразно искаше да ги позабави. Да, всичко друго не съществуваше.
Малкото езеро, което бе толкова важно за дъскорезницата, се намираше между хълмовете над селото — бе разположено така, че дървеният материал можеше лесно да се качва дотук от залива или да се спуска горе от хълмовете по буйния поток. Преградният яз, който бе най-важната част от строежа, беше вече почти завършен — зад яза потокът приличаше на тясна вадичка. От завиреното езеро, където щяха да се събират дървесните трупи, само един канал водеше към дъскорезницата. Бяха помислили и за това, до дъскорезницата да могат да отиват конски каруци, които да разнасят набичения материал. Всичко това можеше да се види още на чертежите, но там все още липсваха много подробности. На Рурк се налагаше да дели времето си — хем да бъде на разположение на господаря на острова, който искаше все да е до него, хем да дава указания на надзирателите и майсторите, които го отрупваха с въпроси. Особено зает беше предиобед, понякога хората от дъскорезницата идваха още на закуска.
Една сутрин — точно си бе отишъл последният майстор — Рурк остана сам в господарската къща, само прислужниците бродеха из стаите. Както обикновено Милън и Берта гледаха все да са наблизо, за да могат да му помагат; Джейсън бдеше долу на входа, да изпълни разпоредбите му, ако рече да излиза. Рурк имаше чувството, че само пречи на тези добри хора да си гледат всекидневната работа, това го правеше раздразнителен, да не говорим, че беше ядосан и поради това, че Шана бе излязла някъде със сър Гейлърд. Твърде горчив му се виждаше все още хапът да гледа как други мъже обграждат с внимание собствената му съпруга, докато още не му признават открито правата му на съпруг. Къщата го потискаше, той нахлузи кожения си елек и излезе навън.
Атила беше нещо неспокоен; жребецът не бе свикнал да стои дълго самичък; жадно захрупа захарчетата от ръката на Рурк. Откакто го плениха, Рурк не бе яздил, много му се искаше да постави на още една проверка оздравяването на крака си.
— Хайде да те видя, пощръклял козел такъв! — погали Рурк благородното животно. — Хайде да се позабавляваме, само ние двамата!…
Първоначално той държеше юздата стегната, искаше да разбере дали от язденето няма да го боли кракът. Но когато видя, че това не му пречи, отпусна юздата и пришпори коня по пътя към фабриката за захарна тръстика.
Късният предиобед бе ветровит и топъл, но когато Рурк пресичаше гребена на хълма, заваля ситен дъжд. Преди да се спусне в долината, ризата му бе вече мокра, там където не я покриваше коженият елек. Ездата го освежи — жалко, че Шана не можеше да сподели с него това удоволствие.
Воденичните камъни не работеха — тепърва чакаха новата реколта. Бяха останали малко хора, всички сега работеха на дъскорезницата, тя трябваше да е готова, преди Трейхърн да отпътува в колониите. Рурк влезе през котелното помещение; поздрави весело мъжете, които палеха пробно котела за меласата. Работниците се ококориха:
— Охо, мистър Рурк! Отново на крака, а?
— Искам само да видя как е, наред ли е всичко?
Мъжете се разсмяха.
— И още как, мистър Рурк! Екстра работа свършихте, трябва да ви се признае! Сигурно майсторът по-добре ще ви каже. Точно опитва рома си!
Рурк отиде в дестилаторното и веднага усети усилената работа, която кипеше във фабриката. Пращенето на огъня под големите котли се смесваше с шума от капещите кранове и свистенето на парата в тръбите — цял концерт от тайнствени звуци. Там, където слънчевите лъчи огряваха другия край на огромното помещение, тъмнееше сянката на някакъв мъж, навярно майсторът на дестилацията. Рурк му подхвърли някакъв въпрос, докато самият той се промъкваше между котлите, които проблясваха като златни под серпантините на медните тръбопроводи. Жегата беше непоносима, мократа риза и панталонът на Рурк вдигаха пара, от всичките му пори рукна пот. Пробивайки си път напред, Рурк помисли дали човекът, чиято сянка зърна, не се е жив сварил в този горещ въздух, или пък е оглушал. Заобиколи една подпорна греда, но се подхлъзна и едва успя да запази равновесие. Но внезапното натоварване на ранения му крак го накара да извика от болка — проклинайки, Рурк се облегна на гредата, за да отзвучи болката.
Остър метален звън разтърси помещението. Една дебела колкото човешка ръка тръба полетя към колоната, където стоеше Рурк, от нея бълваше свистяща пара и вряла меласа. Рурк отскочи назад, вдигна ръка да запази лицето си. Но кракът му бе твърде неподвижен за такива акробатични изпълнения, Рурк се стовари на пода, но все пак запази присъствие на духа и се претърколи при падането, за да не го удари струята от полудестилиран ром.
Котли, тръби, тавански греди — всичко изчезна в пара. Ако беше направил само една крачка още, Рурк щеше да попадне в центъра на този кипящ ад, без изглед за спасение.
Дочу викове: работниците бяха застанали на входа и се опитваха да видят през парата. Рурк извика в отговор, един от мъжете пропълзя към него.
— Добре ли сте, сър? — се опита човекът да надвика страхотното свистене.
Рурк кимна.
— Трябва да затворя онзи вентил отзад! — извика човекът и пропълзя нататък, преди Рурк да успее да му извика, че нататък е майсторът, който сигурно ще затвори вентила.
Най-после свистенето се превърна в църкане, а след това настъпи необичайна тишина.
— Велики боже! Какво е станало тук? — прогърмя глас откъм входа. Рурк видя за своя изненада, че майсторът на дестилаторното идва забързан към него.
— Пукна се тръба. Злополука…
— Не беше злополука, сър! — каза мъжът, който бе затворил вентила и сега се появи само като контур в облака. — Вижте само това нещо! — показа той един тежък чук. — С тоя чук някакъв проклет идиот е разбил една от муфите!
— Котлите ми! Ромът ми! Всичко отиде! — се вайкаше майсторът и кършеше ръце. — Ще трябват дни, за да сложим отново всичко в ред! Ако го хвана, ще му извия врата!…
— Оставете и за мен парченце от него, Тими! — каза Рурк, като се питаше чия ли сянка бе видял преди злополуката. — Ако не беше колоната, сега щях да бъда парче варено месо.
Майсторът погледна Рурк, като че ли го виждаше за първи път, изглеждаше слисан.
— Така е, сър! — потвърди работникът. — Някакъв негодник явно искаше да направи от нашия мистър Рурк задушено. Всеки път, преди да запаля огъня сутрин, проверявам всяка тръба и всяка муфа. Тази сутрин също. Не може да се разхлаби от само себе си…
— Може злосторникът въобще да не е имал мене предвид, само е искал да навреди. И сега, както винаги, няма да избързваме — Рурк направи с ръка знак, че не иска да слуша възражения. — Ако е било заради мен, сега поне съм предупреден и ще трябва да внимавам. — Рурк се обърна към майстора: — Дойдох, за да видя дали всичко е наред. Има ли някакви трудности?
— Не — изсумтя мъжът. — До преди минути нямаше.
— Надявам се тогава да не се случва пак. Ще си тръгвам. Бъдете уверен, че не ви завиждам за вашата работа. — Той хвърли един последен, пълен със загриженост поглед към капещите отвсякъде тръби и си отиде.
Навън Рурк вдъхна дълбоко чудесния свеж въздух и поразтри крака си, за да прогони болката, която отново го мъчеше. Погледът му шареше по предния двор, дали няма да открие нещо подозрително. Дъхът му замря. Малко по-далеч, до големия улей, в който постъпваше тръстиката, стояха двама мъже — единият висок и тънък, облечен целия в черно. Рурк позна Ралстон. А човекът, с когото говореше, бе един от работниците в дестилационното, едър мъжага, с масивни ръце. Като съгледа Рурк, Ралстон видимо трепна, сякаш по тънкото му тяло премина вълна, той веднага се завъртя на токовете си и закрачи нанякъде. Работникът гледаше след него в недоумение. Замислен, Рурк възседна жребеца и потегли към господарската къща.
Точно бе прибрал Атила в конюшнята и бършеше потта по хълбоците му, Рурк чу — или по-скоро почувства — някакво движение зад гърба си. Вече нащрек, той се извърна светкавично. Беше само Мили, застанала пред вратата на обора.
В първия миг момичето като че понечи да избяга, но след това събра целия си кураж и приближи към него, въртеше бедра, сякаш танцуваше. Рурк, който все още не бе решил дали трябва да се чувства облекчен или разтревожен, продължи своята работа.
— Добрутро, мистър Рурк! — проговори момичето с някакъв особен глас, който по всяка вероятност трябваше да звучи примамващо, и се облегна на една греда, захапала стръкче сено. — Видях ви, като яздехте хубавия кон по пътя. И аз обичам много животни, не се различаваме много с вас, нали?
Рурк измърмори нещо несвързано и започна да разресва опашката на Атила.
— Какво сте намислили сега? — попита най-после той.
— Нещо много екстра! — изкиска се Мили нагло. — Оная коза Шана ще умре от ужас!
— На ваше място — започна Рурк, обиколи Атила и опря ръка на една греда — бих избирал думите си малко по-внимателно!
Мили застана полуразкрачена, наведе се напред, готова за нападение, и посочи с пръст корема си.
— Ще имам дете значи! Да знаете!
Рурк набърчи чело. Работата ставаше сериозна. Преди Мили да поеме дъх, той вече знаеше какви ще бъдат следващите й думи.
— И вие — сега пръстът на Мили сочеше него — сте таткото!
Устните на Рурк се свиха зло, очите му станаха студени и опасни.
— Наистина ли мислите, Мили, че мога толкова лесно да бъда измамен?
— Не мисля — каза Мили и отново се облегна на гредата. — Ама имам един приятел, дето ще каже всичко, което поискам. А пък аз знам всичко за вас и госпожица Вирнат нос. А какъвто е мистър Трейхърн, няма да му е приятно да чуе, че многообичната му щерчица се търкаля в леглото с един роб. Ще си заслужава да платите някое и друго пени да си държа човката затворена, не е ли така? А пък аз и не искам да се откажете да спите с нея. Само че ще е правилно тя да си плати за това. Така че ние двамата ще можем славно да си живеем, нали, съкровище?
Рурк я гледаше. Нямаше съмнение, тя не се шегуваше, вярваше във всяка своя дума. Лицето му се помрачи.
— Няма да се оставя да бъда изнудван! — Гласът му стана тих, почти съскаше: — И не мисля да се обявявам за баща на някакво моряшко копеле само защото ви се е прищяло!
— Но аз се кълна, че вие сте бащата!
— Зная със сигурност, че никога не съм ви докосвал. Ако се закълнете, ще бъде лъжа и някой ден това ще излезе наяве!
— Ще направя така, че да се ожените за мене.
— Но аз няма да го направя!
— Сам Трейхърн ще има грижата за това.
— Не мога да се женя за вас! — изрева той. — Аз вече си имам жена!
Мили отвори уста и отстъпи назад, като че я бе ударил.
— Жена! — засмя се тя диво. — Вече си имате жена! Е, знаем, в Англия сигурно си имате жена. Сигурно и деца, мога да се хвана на бас. Госпожица Вирнат нос ще има да се чуди!… — Мили се заоглежда като безумна наоколо и избухна в креслив смях. — Той вече си има жена! — С викове и хълцане тя побягна, гонена от отчаяние.
Шана яздеше Джезабел. Вече отиваше към конюшнята, когато кобилата се изплаши от нещо и се вдигна на задни крака. От портата изскочи Мили и се видя изведнъж под огромното тяло на коня, наблюдаваше с ужас копитата във въздуха… Издаде пронизителен писък, повярва, че е дошъл последният й час. На косъм от нея Джезабел стъпи отново на земята, Шана се бе вкопчила здраво в седлото.
— Какво се въртиш пак тук, по дяволите! — извика Шана, побесняла по-скоро от преживения ужас, отколкото от гняв.
— Ето я пак! — разписка се Мили. — Госпожица Вирнат нос Шана Трейхърн Бошан! Ама преди да ме прегазите, искам да ви кажа нещичко! Тоя там вътре — и тя посочи с ръка към конюшнята — съвсем няма нужда от вас! Съвсем не може да се ожени за вас! Има си той вече жена! Това е!
Шана напразно се опита да възрази на полудялото момиче.
— Мили! Не знаеш какво говориш! Мили!…
Ала Мили не можеше да бъде укротена. Тя разтвори широко ръце, отметна глава назад, като се смееше с все гърло:
— Само като научат хората! Всичките тия финички, чудесни хора, такива едни белички и чистички! Само като научат!…
Шана се плъзна от седлото надолу.
— Мили, не може да направиш това! Въобще не знаеш за какво става дума!…
Момичето танцуваше в кръг около нея, усърдно вдигаше прах с краката си, кобилата отново стана неспокойна.
— Престани, проклето хлапе! — извика Шана, като се опитваше да задържи коня.
— Ама че весела история! — се кривеше Мили. — Мис Шана… се хвана… в капана… В капана на един роб! А целият свят седнал да плаче, че пиратите можели да я изнасилят! Ох, само като научат хората!
— Мили! — извика Шана заплашително.
— Я се погледнете, госпожа богатата вдовица Всичко мое! Дето едно пени не е спечелила е труд, дето няма какво да поиска, щото всичко си го има! А сега си достави и мъж! Виж, че не била по-добра от мене! С женен мъж ходи! Ха на бас, че скоро ще надуе корема!
Лицето на Шана стана тъмночервено при тия думи. Не можеше да понася нито миг повече тези оскърбления.
— И за кого, мислиш, е женен? — изкряка тя.
Не бе и изрекла докрай, когато разбра какво е направила. Ужасена, тя запуши устата си с ръка, като че искаше да върне думите си. Бе твърде късно. По лицето на Мили се изписа недоумение, досещане, докато най-после остана със зяпнала уста и ококорени очи.
— Вие?! — извика тя. — За вас?… О-о-ох! Не-е! Ох, не-е! — зави тя. Разплакана, тя хукна към селото.
Чак сега Шана свали ръка от устата си. Със свито сърце гледаше бягащото момиче, фигурката му ставаше все по-малка всред дърветата. В безпомощна ярост Шана затропа с крака. Как можа точно на тази жена да разкрие тайната, която бе пазила грижливо през всичките тези месеци! Бе й я подхвърлила като евтина монета! С безсилна ръка тя понечи да хване юздата на Джезабел, да отведе благородната кобила в обора. Но пред нея застана Рурк. Дори се усмихваше.
— Мадам! — каза той. — Боя се, че току-що ударихте най-голямата камбана в селото!
— Ах, Рурк! — хвърли се Шана в прегръдките му. — Тази глупачка ще иде направо при баща ми. Той така ще побеснее, че няма да може да се говори с него! Ще ви изпрати в Англия, ще ви обесят!…
— Успокойте се, любов моя! — Рурк силно я притисна към себе си и загали косата й. — Няма смисъл да се предаваме отсега! Ако му каже, ще си признаем и ние. Баща ви е разумен човек. Поне ще ни даде възможност да кажем и ние нещичко.
Спокойствието и самоувереността на Рурк подействаха. Шана се почувства защитена в силните му ръце. И странно — изведнъж мисълта да признае брака си вече не й се виждаше толкова безумна.
— Сега поне Мили няма да ви досажда повече със своите предложения — направи Шана опит да се пошегува.
Рурк сложи ръка над очите си и се взря в далечината.
— Какво стана с Гейлърд? Къде остана това чудесно момче? Нали тръгнахте с него на езда?
Шана се разсмя.
— Когато го видях последния път, имаше разногласия с коня си по кой път да тръгнат. Сигурно още се бори с него, да обърне обратно към къщи.
— Струва ми се, че напоследък той отнема много от скъпоценното ви време — я укори Рурк малко по-остро, отколкото всъщност искаше.
— Но, Рурк! — засмя се Шана лукаво. — Нима ще започнете сега сериозно да ревнувате от сър Гейлърд!
— Не мога да търпя глупашката му муцуна! — промърмори Рурк.
Шана поведе Джезабел към конюшнята. Като минаваше край него, той я плесна с длан по дупето и задържа ръката си там.
— Нахалник! — възкликна Шана и закачливо изкриви лице към него. — Кога най-после ще се научите да си прибирате лапите?
— Навярно никога! — я увери Рурк, като плъзна ръка по бедрата й. След това обви ръка около врата й и я притегли към себе си. — За всеки един път, в който ми позволявате само да ви гледам, но не и да ви докосвам, ще си искам обезщетение, щом само останем сами, кълна ви се, мадам!
Ръката му прилепна към меката й заоблена гръд, жадната му уста опари устните й; целувката я замая като силно вино. Страстта я повлече като буйна река. Гласът на Рурк бе хриплив, когато промълви върху самите й устни:
— Баща ви ще се прибере по-късно. Нека да идем в колибата.
Шана кимна безмълвна и унесена. Заля я някаква чудна топлина, тя се облегна на масивната греда, дървото миришеше приятно. Рурк се занимаваше още с кобилата.
Когато затвориха тежката врата на конюшнята зад себе си, Рурк хвана нежната й ръка в своята…
Вече се свечеряваше, когато Шана се промъкна вкъщи и тихичко се качи по стълбите. По бузите й още пламтеше розовият отблясък на изживяната страст, мъжката миризма на Рурк бе проникнала в порите й, очите й блестяха като дълбоки езера, косата, набързо прибрана на кок, все още се пилееше около лицето й.
Хергъс, която бе приготвила банята и очакваше Шана нетърпеливо, само охна уплашено при вида на господарката си.
— Пак ли сте била при него! — изплака камериерката. — Посред бял ден! Срамно е това, дето го правите! Да блудствате под носа на татко си! Нямате ли вече срам?…
Шана вирна брадичка. Не, тя нямаше чувството, че върши нещо нередно. Самата тя се чудеше защо няма и най-малкото угризение. Как стана така, че всичко, каквото правеше в ръцете на Рурк, й се струваше добро? Любов ли беше? Ясно бе, той я обича. Бе й го казал. Но тя?! Обичаше ли го и тя? По какво можеш да познаеш любовта, когато я срещнеш? След като бе готова да се отдаде цяла на Рурк, не беше ли това любов? Или страст?… О, да, и това също. Но не само! Особено сега, застанала пред изпитателните погледи на Хергъс, Шана съвсем не намираше отговор.
— Не — прошепна тя толкова тихичко, че камериерката едва го долови. — Не се срамувам. Той ме обича, а аз…
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Пъстрите пантофки на краката на Шана проблясваха като цветни стрелички по широката вита стълба на господарската къща, като че не докосваха стъпалата. Толкова бързо тичаше. Шана отново бе заприличала на малко момиченце, задъхано, розово, възбудено, на което са позволили да не си легне рано. Не се интересуваше, че под разтворения й пеньоар можеха да се видят глезените й.
Хергъс точно се мъчеше да укроти буйните й коси с помощта на пъстри панделки, когато Шана скочи — бе погледнала часовника. А ако имаше нещо в този свят, което можеше да вбеси баща й, това бе да го оставят да чака на масата.
Джейсън както винаги бе на своя пост на входа на къщата — едър, наперен. Той се усмихна на Шана и се поклони:
— Днес изглеждате страшно добре, мадам!
Шана весело кимна:
— Благодаря, Джейсън!
От салона се разнесе гръмкият глас на Орлан Трейхърн:
— Берта! Вижте най-после какво прави това момиче!
Шана се поспря. В гласа на баща й все още звучеше добро разположение. На вратата тя пое дълбоко въздух, чувстваше се като Данаил пред рова с лъвовете.
Ала бързо съобрази, че ако Мили бе успяла вече да я подреди пред баща й, отдавна цялата къща да се тресеше от гневните му изблици. Шана измайстори на лицето си най-възвишената си усмивка и влезе в трапезарията. Застана вежливо, докато господата станаха от местата си да я посрещнат. Питни стоеше с чаша в ръка до Орлан Трейхърн.
— Моля, не ставайте, господа! — каза Шана любезно и огледа стаята.
Рурк се бе издокарал в дреха в царскосиньо. До неговата гъвкава и пълна със сила грациозност кокалестата фигура на сър Гейлърд извикваше представа за небрежно сглобен жираф — двамата бяха скочили към Шана. Ралстон се задоволи да отбележи идването на Шана с кратко кимване.
— Съжалявам, че закъснях, татко! — промълви сладко Шана. — Просто не разбрах как е станало толкова късно!
Трейхърн прие извинението с движение на ръката. Лъчезарното момиче Шана напълваше с радост сърцето му.
— Уверен съм, че господата са на мнение, че си е струвало чакането. Говорех за предстоящото ни пътуване в колониите.
— Там като в Англия ли е? — Шана зададе въпроса си към Рурк — Струва ми се, че сигурно е студено…
— Студено? Естествено, мадам! — Рурк се усмихваше, хубостта на Шана припалваше топъл блясък в очите му. — Макар и положително да не е толкова студено, колкото в Англия.
— Ще помоля да ме извините! — намеси се сър Гейлърд. Той взе щипка енфие и го смръкна от гърба на ръката си, след което с изискан жест опря до ноздрите си кърпичка с избродиран монограм. Синьосивите му очи се насълзиха от енфието. — Това е безкрайно дива страна, съвсем непрепоръчителна за една дама! Няколко примитивни форта всред сивата пустош. Нищо освен прерия, докъдето поглед стига. Ще бъдем изложени непрекъснато на опасности, по мое мнение!…
Рурк вдигна веждите си в израз на съмнение.
— Говорите толкова авторитетно, сър. Били ли сте вече там?
Сър Гейлърд измери роба с леден, унищожителен поглед.
— Правилно ли чух, че казахте нещо? — Изглеждаше безкрайно удивен, като че беше абсолютно невероятно някакъв долен роб да се обърне към него.
Рурк засили подигравката си с престорена загриженост:
— Колко глупаво! Просто не зная наистина какво ме прихвана!…
Гейлърд, който не долови иронията в тези думи, вирна глава:
— За в бъдеще бъдете по-внимателен! Сякаш че не е достатъчно, дето трябва да седя на една маса с роб. А отгоре на това той се осмелява да прекъсва думите на един джентълмен! Запомнете едно, драги, прозирам лукавството, изписано на лицето ви! За мене вие не сте невинен за ограбването на съкровището на Трейхърн. Ако бях на мястото на нашия домакин, бих ви държал под око. Много е вероятно дори да се готвите за една по-благородна кражба… — Рурк забеляза косия поглед, който Гейлърд хвърли към Шана. — Един мошеник няма да се спре пред нищо, за да се добере до чуждото съкровище…
Мускулите на Рурк се напрегнаха, погледът му стана твърд. Ралстон забеляза мрачното му изражение и реши, че не бива да изпуска тази възможност да предизвика неприятеля си. Зла усмивка опъна тънките му устни, той ехидно се намеси в разговора.
— Ужасно неподобаващо! — отбеляза той, като изгледа надменно Рурк, а след това се обърна към сър Гейлърд. — Роб да изразява съмнение в знанията на един достопочтен благородник!…
Гейлърд веднага се впрегна още повече, като осъзна колко много истина има в неподправеното възмущение на Ралстон, и се напери. С леко намръщване на челото Шана привлече вниманието на баща си към Ралстон. Трейхърн веднага кимна.
— Мистър Ралстон! — провикна се той през салона. — Само една дума!
Ралстон неохотно се подчини. Точно бе започнал любимата си игра… Когато върлинестият се приближи, Трейхърн остави чашата си на масата и на лицето му се изписа неодобрение. Господарят на острова заговори тихо, така че само Питни можеше да го чуе.
— Мистър Рурк е гост на моя дом, а аз държа в къщата ми да има мир и разбирателство! Очаквам от вас като човек, комуто аз давам хляба, да се държите с гостите ми както подобава!
— Сър! Вие ме укорявате пред чужди хора?
Ралстон стана червен като божур от скрито възмущение. В усмивката на Трейхърн нямаше любезност.
— Само ви напомням какво е мястото, което заемате. Мистър Рурк вече доказа какво струва. Не поставяйте под съмнение какво струвате вие!
Ралстон потисна гневния си отговор. Твърде много бе свикнал с богато обзаведеното си жилище, което държеше в селото, а знаеше много добре докъде се простираше мощта и богатството на Трейхърн. Винаги бе смятал, че един толкова голям търговец няма и да забележи липсата на някакви си стотина-двеста лири тук или там, ето как през годините на своята служба при Трейхърн той бе сложил настрана прилична сумичка. Обаче сметководните му книги не биха издържали една по-прецизна проверка…
Междувременно Шана с лекотата и такта на опитен дипломат се бе намесила в схватката между Рурк и сър Гейлърд. Тя застана пред тях, подари на Рурк лъчезарна усмивка и се зае с аристократа.
— Уважаеми господине! — поде тя и гласът й напомни на англичанина благородния вкус на най-чист мед. — Колко ли ви е тежко, че живеете така далеч от Лондон и няма наблизо равен вам човек, който да одухотвори с изискани мисли разговора!… Сигурно е страшно болезнено за вас да слушате единствено прости приказки за обикновени неща, които на нас ни се струват значими, тук, на края на цивилизацията! Но трябва да имате предвид, че всички ние, дори баща ми, а и моята нищожна личност, сме си от ниско потекло. Така че имайте милост в преценките си… Или… — Шана се засмя, като че сама смяташе такава мисъл невероятна. — Или искате да лишите баща ми и дори мене от своето благородно присъствие? Надявам се, не мислите за това сериозно!
Сър Гейлърд също сметна, че не може да мисли такова нещо сериозно.
— За бога! В никакъв случай! В края на краищата, господин баща ви е управителят тук, а вие самата, като негова дъщеря, сте свръх… — той изпъшка — свръхпривлекателна!
— Е, добре! — Шана го потупа с ветрилото си по ръката и се наведе към него, като че ли искаше да му каже нещо поверително. — Мога да ви кажа, че доколкото зная, мистър Рурк е бил отвлечен насила от острова! Така че ви моля да разберете защо трябва да се отнасям към него с известна почтителност. — Шана хвърли кос поглед към Рурк и се засмя лукаво.
Аристократът можа само да промърмори нещо като съгласие, въпреки че не бе успял да проследи точно мисълта на Шана.
— Колко сте любезен, сър! — Шана грациозно направи лек реверанс и подаде ръка на Рурк. — Е, можем да вървим на масата! — През рамо тя погледна за баща си. — Не усещате ли вече глад, татко?
— И още как!
Трейхърн се усмихна под нос. Току-що бе присъствал на най-рафинирания типично женски начин да се въртят мъжете. Той дори изпитваше състрадание към тия тъпаци, които бяха станали жертва на дъщеря му. Трейхърн с гордост проследи как тя — истинска принцеса от глава до пети — вървеше до собствения му роб. Каква чудесна двойка бяха! Какви великолепни деца би родила Шана, ако те двамата…
„Ух! Глупости! — Трейхърн разтърси глава да прогони тези мисли. — Наистина прекалявам! Тя никога няма да вземе един роб за съпруг.“
Рурк и Шана — поставила длан на ръката му — вървяха начело на компанията, която се отправи към трапезарията. Милън плесна с ръце, за да внасят вечерята.
— Седнете до мен, мистър Рурк! — заповяда Шана и посочи стола до себе си, като седна на своето място на долния край на масата.
Ралстон остави на сър Гейлърд мястото от другата страна до Шана, срещу роба, а самият той седна срещу Питни, до Трейхърн. Така, ако се получеше някаква каша, той би могъл да се погрижи майсторски да я подлюти.
В началото разговорът вървеше сковано и вяло. Гейлърд само зяпаше Шана и щом се разкриеше възможност, потопяваше поглед в корсажа й, който бе стегнат силно и поднасяше още по-щедро великолепието на гърдите й. Рурк трябваше да полага усилия — без това ядосан от жадното кокорене на англичанина, — за да се владее. Само Ралстон бе прекалено разговорлив.
— Направи ми впечатление, сър — обърна се той към Трейхърн, — че „Гуд Хаунд“ чака за ремонт в нашия пристан. Възнамерявате ли, сър, да използвате шхуната за пътуването до колониите, или ще я използвате за търговия с островите?
Трейхърн остави залъка си и посочи Рурк:
— Него питайте. Той е собственикът.
Ралстон и Гейлърд отправиха пълни с негодувание погледи към Рурк, който хладно обясни:
— Джентълмени! Според английския закон е разрешено на роби да придобиват имущество. Спечелих шхуната в честен бой, това може да потвърди мадам Бошан!
— Но това е чудовищно! — възкликна сър Гейлърд. Струваше му се противоестествено някакъв роб да притежава кораб, докато той, джентълмен с благороднически титли, трябваше още да търси пари за построяването на една корабостроителница.
— Както и да е — настоя Рурк ухилен, — но шхуната ми принадлежи и ще остане моя собственост, освен ако не реша да платя с нея, за да си върна свободата. Все пак смятам, че ще ми трябва повече време да спечеля цял кораб, отколкото да изплатя дълга си. „Щорм“2 ще бъде на разположение за пътуването на господаря на острова към колониите, като отплата за извършения ремонт. По наше мнение това е една честна сделка…
— „Щорм“ ще се казва, така ли? — осведоми се високомерно Ралстон.
— Да, прекръстих я. Напоследък нещо обикнах бурите и ветровете, изглежда ми носят само добри неща. Мисля, че това име е много подходящо.
— Моята дъщеря би изпитала по-скоро ужас! — отбеляза Трейхърн разсеяно, но не му убягна, че Шана силно почервеня от думите на Рурк. — Няма причина да се бои, но си е такава от дете.
— Може би с времето ще го надрасна — отвърна Шана тихо, но не събра смелост да срещне очите на съпруга си. — Всъщност нали една буря ни даде възможност да избягаме от пиратите…
Трейхърн бе погълнат от яденето на омара и само промърмори:
— Има време. Някой ден самата вие ще имате деца. Няма да е разумно да наследят от вас такива страхове.
— Не, татко — потвърди Шана.
— А пиратските съкровища, които бяха на шхуната? — запита Ралстон. — Да не би и те да принадлежат на мистър Рурк?
— Негови бяха — обясни Трейхърн, — но той подари всичко, което не бе моя собственост, на мистър Гетлие и мис Дора като компенсация за дългогодишното им робство при пиратите.
Ралстон изненадано вдигна вежди.
— Изключително великодушно, ако помисли човек, че той би могъл да си откупи свободата с тези пари.
Рурк се направи, че не чу ехидния тон.
— По право се падат на тях. Мисля, че това е честно възнаграждение за службата им при пиратите.
Гейлърд мълчеше. Не можеше да разбере хората, които правеха подаръци, още повече когато ставаше дума за цяло състояние. Ралстон обаче смяташе, че му е ясна причината за тази щедрост. С тази си глупост робът явно искаше да се докара пред дамата. Той реши веднага да смени темата и бързо да лансира в играта своя кандидат-жених.
— Мадам — обърна се Ралстон към Шана, — известно ли ви е всъщност, че бащата на сър Гейлърд е лорд и върховен съдия? — Той хвърли поглед към Трейхърн, за да се увери, че и той ще чуе неговото съобщение, но се ядоса, като видя, че господарят на острова невъзмутимо продължаваше да чопли любимото си ядене.
— Действително? — Шана извърна любопитни очи към мъжа отляво. — Лорд Билингсхъм? Като бях в Лондон, не чух това име. Отдавна ли е съдия?
Гейлърд попи устните си със салфетката, преди да погледне Шана с най-сериозно изражение.
— Не бих могъл да се сетя каква ли би могла да бъде причината, мадам, която да накара дама с вашето положение да се срещне с баща ми… Той изпълнява тежката, но благородна обязаност да раздава правосъдие над измета на обществото. Той съди убийци, крадци, разбойници, всякакви злосторници. И напразно бихме търсили там, където си дава среща тази паплач, такова нежно цвете като вас. Изпратил е мнозина вече по заслужения път към бесилката в Трайбърн. Но от съображения за сигурност той предпочита мошениците да го знаят под името лорд Хари.
Ралстон внимателно наблюдаваше Рурк, но той продължаваше да яде невъзмутимо. Питни също бе изцяло погълнат от своята вечеря. Шана не вдигаше поглед. Тя много добре си спомняше как надзирателят Хикс бе споменал за лорд Хари, спомняше си смъртната присъда на Рурк и нейното изпълнение. Но все пак много й се щеше да разбере каква роля бе играл Ралстон.
Човек би трябвало да познава Рурк добре — толкова добре, колкото го познаваше Шана — за да долови внезапното му съсредоточаване в поднесената храна и постепенното втвърдяване на погледа му. Ноздрите на Рурк леко трепваха при всяко споменаване на омразното име. Но иначе той добре си играеше ролята на роб, без да събуди и най-малко подозрение.
Шана обаче реши да поразпита сър Гейлърд, като преди това го зашемети с една свръх любезна усмивка.
— Лорд Хари? — издигна тя нежно гласец. — Имам чувството, че чух веднъж това име. Но не мога въобще да си припомня…
Питни подхвърли намусено:
— Чувал съм го. Наричат го „Хари палача“. Сигурно, защото е изпонакачил сума хора на бесилото в Трайбърн.
Гейлърд се направи на обиден:
— Злостна клевета!
Но Шана си пазеше още един въпрос:
— Често се питам как ли се чувства човек, който е изпратил някого на бесилката. Сигурна съм, че господин баща ви, сър Гейлърд, осъжда само хора, които го заслужават, но се питам понякога какъв ли страшен товар тежи на душата му! Вие отбирате ли от тези неща, сър Гейлърд? Навярно господин баща ви понякога ви разказва за това…
— Службата на моя баща е извън моите интереси, мадам. Никога не съм мислил за това.
— Ах! — и Шана разцъфна в усмивка на облекчение. — Колко жалко!
След като вдигнаха масата, компанията се оттегли отново в салона и Шана трябваше да търпи непосредствената близост на сър Гейлърд, който се намести до нея на дивана. Над крайчеца на ветрилото си тя наблюдаваше Рурк. Той точно палеше лулата си до вратата на верандата и с едва доловимо кимване посочи към градината. Скрила лице зад ветрилото, Шана се изправи и плахо каза:
— Стана задушно, татко. С ваше разрешение бих искала да изляза малко на верандата.
Трейхърн кимна, а Рурк се притече моментално.
— Мадам — усмихна се той на Шана. — След нападението на пиратите една дама не може да се чувства в безопасност без придружител. Затова ми позволете…
— Този път имате право! — пресече го сър Гейлърд и за ужас на Шана хвана ръката й. — Нали ще разрешите, мадам?
Сега Рурк бе този, който остана настрани, докато благородникът прекрачи прага до Шана и се ухили, триумфиращ, на роба.
Преди Рурк да успее да сложи ръка на бравата, усети, че някой лекичко го бутна настрана.
— Бъди спокоен, синко! — прошепна Питни. — Ако стане нужда, насреща съм!
Господарят на острова, който бе застанал с чаша ром в ръка пред бюфета, извади от джоба часовника си, погледна го и се обърна към Питни:
— Пет минути?
Питни също извади часовника си.
— По-малко, смятам. Благородникът е прекалено усърден.
— Значи басът остава?
— Остава — потвърди Питни и като прибра часовника си, погледна Рурк.
— Не сте виждали още Шана във върхова форма. Това е истинско преживяване. Ако непременно трябва да се безпокоим за някого, би трябвало да бъде по-скоро за сър Гейлърд.
В салона настъпи мълчание. Само върху лицата на Рурк и Ралстон бе изписано вълнение, макар и по различни причини. Рурк се чувстваше неловко и не знаеше какво да прави. Ралстон се хилеше доволен. Изведнъж от верандата се дочу гневен възглас, не много силно. Рурк скочи, а Ралстон остави чашата си, притеснен. Само миг по-късно се разнесе звънка плесница, последва проклятие, изречено от сър Гейлърд, което се проточи в стенание — беше пак гласът на англичанина.
Питни погледна часовника си.
— Печеля една бира! — заяви той на Трейхърн.
Всички хукнаха към вратата, но тя сама се разтвори и Шана се появи. С едната си ръка придържаше разкъсания си корсаж, а другата размахваше като от болка. Лицето й пламтеше като жарава под разрошената коса.
Трейхърн сложи ръка на рамото на дъщеря си, за да я успокои.
— Наред ли е всичко, детето ми?
— Да, татко — отвърна тя, сияеща. — По-добре, отколкото предполагате. Само дето, боя се, нашият високоблагороден гост сега украсява с благородното си тяло храсталаците.
Рурк метна на раменете на съпругата си своя жакет.
— Желае ли милейди да поискам удовлетворение?
— Ох, не, разбира се, мой пиратски капитане! — промълви тя тихо. — Той си получи наградата, клетият. Погледнете само!
Питни и Трейхърн точно отваряха летящата врата. Трейхърн сякаш се задави от нещо — в слабата светлина се видя как навън сър Гейлърд се бореше да прехвърли кокалестото си тяло през перилата, по цялата му дреха бяха полепнали в причудливи петна листа и клечки. Най-после той успя да сложи несигурен крак на верандата и като не предполагаше, че отвътре го наблюдават, започна да пощи полепналите боклуци от дрехата си. Не бе успял много в това си начинание, когато вдигна очи и видя тримата развеселени мъже. Само четвъртият от присъстващите го гледаше ужасено.
Сър Гейлърд се показа на висотата на положението. Вирна брадичка, огледа се високомерно и мина с най-възвишена походка покрай зрителите, без да удостои Шана с поглед. Въпреки всичко достойнството в позата му малко понакуцваше — едната му обувка бе останала някъде в градината.
Шана, потънала в твърде голямата мъжка дреха, се опита да направи лек дворцов реверанс.
— Лека нощ, господа! — пожела тя и тръгна, като все още размахваше болната си ръка.
Трейхърн погледна празната си чаша и изпъшка почти трагично. След това отиде да налее две чаши бира. Подаде едната на Питни. Ралстон сам си наля едно малко бренди, което гаврътна наведнъж, поздрави кратко и си тръгна. Трейхърн сипа трета чаша и я подаде на Рурк.
— Е, господа! — захили се Трейхърн, след като отпи голяма глътка. — Чудя се кой ще ме забавлява, когато малката напусне дома ми. Но сега трябва да ви оставя. Изглежда, вече съм твърде стар и уморен за такива шеги.
Той напусна салона. Но и от преддверието смехът му още се чуваше.
Питни напълни чашите отново и кимна към отворената врата на верандата.
— Какво ще кажете за малко чист въздух, мистър Рурк?
Разхождаха се бавно, радваха се на пълнолунието. Рурк предложи от своя тютюн. Питни измъкна опушена глинена лула и чак след като издуха първия облак дим, кимна за благодарност.
— Свикнах с него, като бях на корабите на Орлан — промълви той след известно време. — Тука е трудно да се отгледа добър тютюн. Но вашият си го бива. Много добър е даже.
Вървяха така мълчаливо, развели след себе си благоуханни облаци дим. Почти бяха стигнали обратно до летящите врати към салона, когато Питни поспря, за да изтърси лулата си.
— Жалко! — каза исполинът. Рурк го погледна недоумяващо. — Жалко, че вашият брат капитан Бошан не плава с нас.
— Моят брат? — повтори Рурк. Не му хрумна в момента нищо друго, пък и каквото друго да кажеше, щеше да бъде лъжа.
— Да, да, сър! — Питни посочи с лула към гърдите на Рурк. — А понякога просто не мога да се освободя от чувството, че случаят Рурк Бошан е малко по-особен, отколкото иска да признае Джон Рурк.
Беше късна нощ. Луната висеше на хоризонта като червено кълбо. Селските улици бяха тъмни. За кой ли път вече Мили минаваше край мястото на срещата, но наоколо не се виждаше човешка душа. Тя се спираше неспокойно, оглеждаше нагоре и надолу настланата с камъни улица. Побиваха я тръпки. Мили мръзнеше. Но все й се струваше, че някой я наблюдава. Взираше се във всички ъгълчета и потайни сенки, но не можеше да открие никого. Внезапно уплашено извика: някаква източена фигура се отдели от мрака и се отправи към нея. Мили закри устата си с две ръце, гледаше като вцепенена… Но накрая облекчено въздъхна.
— Ох, това сте бил вие, господине! — захихика тя. — Хубаво ми изкарахте акъла. Честно! А и много закъсняхте…
Мъжът сви рамене и не се извини. Широката черна наметка обгръщаше тялото му, яката стигаше чак до тривърхата шапка, която бе нахлупил ниско над очите си. Ботушите за езда бяха от мека черна кожа, както и ръкавиците, държеше нагайка, сякаш сега слизаше от коня си.
— Вижте сега, господине — започна Мили припряно. — Имам важна новина за вас. Трябва веднага да се разберем! Този мистър Рурк изобщо никакъв не ми е, всичко е съвсем различно от това, дето го казвате. Той си имал отдавна жена! И хич не можете да се сетите коя е! Самата Шана Бошан! Тя вече не е вдовица. Тя е госпожа Джон Рурк! Има да се чудите, а? И което е най-смешното, тя самичка ми го каза!
Най-после Мили млъкна за малко, най-вече самата тя се наслаждаваше на разказа си.
— Е, та искам да кажа, че и тя не е по-стока от мене! Щом ходи да спи с един роб! Няма никакъв вкус! Ама досега добре запази тайната си… — За момент Мили започна да гризе ноктите си, но скоро очите й радостно светнаха: — Басирам се, че баща й нищо не знае! Яко ще го заболи, като му кажа. А и на майка ми… Все ми сочеше Шана — виж каква е фина, трябва да си като нея… Ами мене ако ме питате, аз отдавна съм нещо къде-къде по-добро…
Черният човек я обгърна с ръка и я поведе по пустата улица. Мили тръпнеше блажено от това необичайно доказателство за любов, не разбра усмивката му. Притискаше се към него, пъхна ръка под наметката му.
— Зная едно тихичко местенце долу на плажа — говореше бързо Мили. — Скритичко. Какъв е само мъх, като възглавница за задника ми…
Колкото по-надолу потъваха в безлюдната улица, толкова повече заглъхваше веселият й смях.
Рурк и Шана се събудиха с първия проблясък на зората; целунаха се още веднъж на раздяла и Рурк се запъти крадешком към стаята си. Изми се, обръсна се и зачака да долови първите утринни шумове в къщата.
Той пръв се появи на закуска. Наля си кафе. В необичайно хладната утрин вдигащата пара течност му се видя още по-приятна. Милън точно поднесе различни меса и чудесните малки пшеничени сладкиши, когато в трапезарията влязоха засмени Трейхърн и дъщеря му. За Трейхърн все още бе загадка, как така момичето му се бе променило толкова през последните седмици. Розовите й страни блестяха, беше в чудесно настроение, а след преживелиците на пиратския остров сякаш бе изгубила своята скованост. На устните й вече не изникваха толкова често хапливи забележки, бе се превърнала в грациозна, сърдечна жена, само красотата й беше по-впечатляваща от сладката й прелест. Трейхърн мълчаливо й се наслаждаваше и не се опитваше да гадае причините за тази щастлива промяна. А онова, което правеше щастието му още по-пълно тази сутрин, бе разнасящото се ухание на палачинки с много масло… Той бързо се настани на масата и остави на мистър Рурк да подаде стола на дъщеря му, това вече бе станало нещо обичайно.
Пред голямата къща се разнесе тропот на копита, след малко се появи Питни, той с наслада потри ръце и вдъхна всичките тези аромати на закуската. Питни подаде на Милън шапката си и пое с благодарност пълната чиния. Скоро край масата настъпи оживление. Денят бе чудесен, целият свят като че ли бе в отлично настроение. Но всичко това не трая дълго. Милън точно наля още кафе на Рурк, когато пред къщата се разнесоха викове, някой заудря с юмрук по външната врата. Джейсън отвори. Беше човек от селото, влезе направо в салона, бос и парцалив. Човекът застана пред господаря на острова, въртеше шапката в мазолестите си ръце и не знаеше как да започне.
— Мистър… ох… Ваша светлост…сър…
— Е, мистър Хенкс — подкани Трейхърн, изгубил търпение, — казвайте какво има!
Робърт почервеня и погледна смутено към Шана.
— Ами… — започна най-сетне той — излязох рано тая сутрин с лодката за риба, за мисис Хоукинс, нали я знаете. Всеки път ми дава по шест пенса. Та влизам с лодката да закрепя мрежите, и въдиците де, и гледам нещо лъщи шарено… В храсталака, искам да кажа. Горе на високото. На плажа значи. Отливът още не бе започнал, та изкарах лодката на пясъка и право горе, да го видя това, дето се шаренее… — Селянинът смачка от вълнение шапката в тежките си ръце и едва не се задави от думите си — Мис Мили, сър! Беше мис Мили. Лежеше си там… Мъртва, сър. Пребита… В една локва, сър! Мили, ви казвам… Лежеше си там…
В салона всички замряха. Той продължаваше да се бори с думите.
— Някой ще трябва, такова, да каже на госпожа Хоукинс, сър. Аз не зная как да го издумам. Нали, щото й е единствено дете. Трябва да й го каже някой, ама да го направи така, че да не й е толкова болно, сър. Ще можете ли вие, сър?…
— Милън! — ревна Трейхърн и прислужникът едва не изпусна от страх чинията. — Медък веднага да впряга и да докара каретата! — Той бутна назад стола си и всички скочиха от масата заедно с него. — Ти тръгваш с нас, Хенкс, ще покажеш мястото.
Някъде съвсем дълбоко в главата на Шана проблесна мисълта, че сега вече тайната й отново е запазена, но като че ли то вече нямаше голямо значение. С каква готовност би изповядала всичко на баща си, само да не се бе случило това с Мили! Никога не бе изпитвала ненавист към момичето, наистина беше досадно и нахално, а пък и глупаво — но това не можеше да бъде причина да й желае злото. Изведнъж всичките й собствени грижи се видяха на Шана незначителни.
Рурк, който придружи Шана навън, бе не по-малко объркан. Вчера атентатът с него, днес убийството на Мили… Имаше ли нещо общо между тях? Някаква грозна черна сянка надвисна над чудесните дни, на които се наслаждаваше, откакто Шана бе разрушила всички бариери между тях двамата.
— Шана, детето ми! — Гласът на Трейхърн накара всички да забавят крачките си. — Най-добре ще е вие да останете вкъщи!
Шана поклати глава със спокойна решителност.
— Щом някой трябва да каже на мисис Хоукинс, най-добре ще е до нея да има жена. Ще дойда.
Бащата и съпругът погледнаха Шана — и единият, и другият с гореща благодарност за нейната мъдрост и разбиране. Трейхърн кимна. Всички се качиха безмълвно в откритата карета.
Мили лежеше в една падина по лице. По време на прилива водата сигурно е образувала тук голяма локва, но слънцето бе изсушило пясъка и сега изглеждаше така, сякаш Мили е заспала на плажа. Но като приближиха, видяха страшна картина. Дрехите й бяха разкъсани — по тялото бяха останали само парцали. Тънки червени ивици бяха нашарили младото тяло. Някой я бе пребил до смърт с камшик или тънка пръчка. Ужасните синьо-червени подутини по ръцете и горната част на тялото явно бяха следи от някакъв жесток юмрук или дебела тояга. На лицето й зееше дълбока рана, която се губеше в тъмните коси на момичето. Едната й ръка все още бе вкопчена в тревата, Мили се бе опитвала да се задържи, преди да настъпи отливът. Другата й ръка бе разперена и под нея бе написана някаква буква, нещо като „Р“, не много четливо, правата линия се губеше в криволици в пясъка, там, където пръстите бяха замрели в предсмъртна конвулсия.
Рурк гледаше мъртвата и в главата му изплува образът на едно друго момиче, което бе свършило почти по същия начин. Как бе възможно да се случи това в две толкова отдалечени точки на земята, разделяни от цял океан? Как бе възможно?
Трейхърн се наведе над момичето и дълго разглежда знаците в пясъка.
— Това е буквата „Р“ — обяви той най-сетне, изправи се и погледна остро селянина. — Не може да е „Рурк“, защото за всички тук, за Питни също, мога да сложа ръката си в огъня, ако потрябва.
Гърлото на Рурк бе сухо като пясък. Пребитото до смърт тяло наистина представляваше ужасна гледка. Той едва успя да промълви едно „Благодаря, сър!“
— Не може да означава и „Ралстон“ — продължи мисълта си господарят на острова, — не мога да си го представя с толкова малко момиче. Ралстон предпочита по-закръглени, по-зрели жени, а и по-солидни, по-дискретни. Като Англия, все така казва.
Рурк погледна към хълма над плажа. На един храст имаше изпотрошени клони, малко по-нагоре се бе закачил малък бял парцал, който трепкаше като знамение.
— Вижте това! — посочи той нагоре. — Оттам трябва да се е търколила.
Рурк отиде до един овраг и се изкатери нагоре, следван от Трейхърн и Питни. Мистър Хенкс остана на плажа, повъртя се и се завтече към лодката си: не искаше да има повече работа с този ужас.
Тримата откриха една засенчена, скрита всред храстите полянка. Плътен килим от мъх покриваше земята — разигралата се трагедия бе изписана върху него. Бяха изтръгнати и разпръснати цели туфи мъх — следи от отчаяна борба на живот и смърт. Навсякъде имаше парчета от дрехите на Мили, дълбоки следи от ботуши показваха къде Мили е била носена или влачена надолу по склона.
Сега вече дори гласът на Питни трепереше:
— Тоя кучи син е мислел, че е мъртва и я е хвърлил в морето. Отливът за малко не я е отнесъл. Щеше да изчезне без следа. Горкото момиче! Да не повярваш колко много злина може да причини един лош човек!
Сивите му очи уловиха погледа на Рурк, гледаха се известно време, без да мигнат. Когато Питни заговори отново, гласът му звучеше вече твърдо и убедено.
— Аз не познавам човек, който да е способен на такова нещо!
— И аз — изсумтя Трейхърн. — Животно! Просто животно!
— Сър — поде Рурк колебливо и Трейхърн го погледна въпросително. — Сър, трябва да ви доверя нещо. Много държа да го научите от мен самия, и то сега. — Той едва издържа на погледа, с който го измери господарят на острова. — Мили твърдеше, че очаква дете от мене и че трябва да я взема за жена…
— А вие?… Бяхте ли вие… бащата?
— Не! Разбира се, че не! Не съм докосвал никога момичето!
Трейхърн замълча. След това кимна.
— Вярвам ви, мистър Рурк. — След това тежко въздъхна. — Трябва да отнесем момичето у дома му. Елиът скоро ще пристигне с каруцата.
Мъжете се настаниха в ландото на Трейхърн и потеглиха за къщата на Хоукинс. Там Питни набързо се извини и се запъти към кръчмата. Погрижиха се една приятелка на семейството най-напред да подреди тялото на Мили, преди да го занесат на майката. Трейхърн и Рурк поспряха пред бедната рибарска хижа, за да се подготвят за предстоящата среща. Дворът пред къщичката бе пуст. Под един навес грухтяха няколко хърбави свине, кокошки чоплеха по пътечката. Вътре бе чисто и подредено. Всичко бе много скромно, единственото украшение бе дървеното разпятие с резба, окачено на стената. Мистър Хоукинс лежеше на един изтърбушен диван и дори не ги погледна.
— Старата е отзад — промърмори той само и сръбна ром от бутилката, вперил очи някъде далече.
Зад къщата имаше разкривен навес, може би пазеше сянка от слънцето, но не можеше да защити от дъжда. До висока маса под навеса стоеше мисис Хоукинс и чистеше с голям нож риба — хвърляше вътрешностите в едно ведро. Не обръщаше внимание на нищо. Шана приседна на едно ниско столче до жената, очите й се напълниха със сълзи.
— Добър ви ден, господа! — каза госпожа Хоукинс, без да вдигне очи. — Сядайте където намерите. Аз трябва да си гледам работата… — Гласът й бе уморен.
Рурк и Трейхърн останаха прави, погледнаха се смутени, не знаеха какво да кажат. Старата жена продължаваше да работи, като бършеше от време на време очите си с ръка и пропъшкваше.
— Това дете никога не е имало късмет в тоя живот — каза тя изведнъж. Стоеше с опрени на масата ръце, с наведена глава. Гласът й едва се долавяше. — Ще се моля дано намери някой. Все се жалеше, че няма това, че няма онова. А пък и това, дето го имаше, все не й харесваше достатъчно…
Старата жена се обърна и ги изгледа един по един. Разплака се.
— Не беше лошо дете. — Тя се усмихна, потърси сухо място на престилката си и избърса цялото си лице. — Упорита беше малко понякога, това е. Приемаше по някой и друг подарък от мъжете, монета някоя, та реши, че мъжете ще й дадат всичко, което желае… И тогава започна да си измисля разни истории… Ох, мистър Рурк, знам какви ги разправяше за вас, ама аз не вярвам да сте я пипнали дори. Все плачеше във възглавницата, щото не искате и да я погледнете. Като ви чистеше работите, седеше и се топеше по вас…
— Мисис Хоукинс — запита меко Рурк. — Имаше ли и други мъже, някой по-близък?
— Много бяха! — Тя шумно се изсекна. — Ама нито един за по-дълго. Е, имаше някакъв напоследък, ама не го зная кой беше. Мили нищо не казваше, нощем само се срещаха. Някъде далеч от селото…
— Дали някога мистър Ралстон… — Трейхърн не знаеше как да довърши.
— А, не! Той не! Той все й казваше, че била евтина стока. Дори веднъж я наби с камшичето, дето все го носи със себе си. — Жената се усмихна. — А Мили му се подиграваше. „Стар скелет“, все така викаше за него. Или „вкиснат кюп“, все се подиграваше…
Сълзите отново бликнаха, жената се разхълца, целите й рамене се тресяха. Шана скочи и започна да я утешава. Когато се поуспокои, госпожа Хоукинс се наведе и целуна Шана по бузата.
— Вървете си сега, дете мое — усмихна се тя. — Хубаво направихте, че дойдохте, ама сега искам да съм си самичка…
— Ако имате нужда от нещо, мадам — обади се Трейхърн, — не се колебайте елате при мен. — А след това добави: — Мили е оставила някакъв знак на пясъка. Едно „Р“… Да знаете някой, който…
Госпожа Хоукинс поклати глава.
— Не си трошете ума със знаците на Мили. Тя така и не се научи да пише…
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Беше вече късен октомври. „Хамстед“ стоеше на пристанището готов, сега имаха думата товарачите — корабът се стягаше за пътуването, което Трейхърн възнамеряваше да предприеме със своята твърде претенциозна свита до английската колония Вирджиния. И докато хората, които го съпровождаха, щяха да гостуват на семейство Бошан, планът на Трейхърн предвиждаше бригът и шхуната да въртят търговия по крайбрежните колонии.
Междувременно дъскорезницата бе изникнала като едра гъба. Всеки ден я приближаваше все повече и повече към завършването. Селският ковач изкова грубо един трион, който вече вършеше работа, разбира се, докато дойдат истинските инструменти от Ню Йорк. По настояване на Рурк в поръчката бяха включили най-различни триони, всеки с различно предназначение. Наистина беше голям ден, когато „Маргарита“ пристигна и най-после стоката бе разтоварена.
Скръбта по Мили отстъпи място на едно радостно събитие: Гетлие и Дора се явиха в господарската къща и плахо — какъвто си беше техният маниер — обявиха, че възнамеряват да се женят. Веднага вдигнала чаши за щастие и благоденствие, а Шана много настоя да направят една обиколка из острова — не след дълго каретата спря пред някаква малка постройка, която Шана представи на смаяния годеник като новото училище. Толкова дълго бе настоявала пред баща си за него! Гетлие полудя от радост, като застана пред многобройните сандъци с книги, таблици и разни учебни пособия, които Шана бе поръчвала, докато той, Гетлие, никога не бил желал нещо повече от това да стане учител на острова на Трейхърн. Двамата с Дора се впуснаха да разопаковат цялото това богатство. Шана тихичко се измъкна и остави годениците на тяхното щастие, самата тя страшно щастлива.
Всред цялата тази суетня изглеждаше, че благородният сър Гейлърд е решил да се настани завинаги в Лос Камелос. Като че не се бе разсърдил кой знае колко на получения от Шана отказ, поне не личеше да се стяга да напусне острова, макар че Орлан Трейхърн вече с големи усилия изпълняваше задълженията си на домакин. Маниерите на сър Гейлърд си оставаха безупречни, сега високомерието му изглеждаше посмекчено, макар и съвсем, съвсем мъничко. Животът в Лос Камелос вървеше по своя нормален ход, докато не наближи онзи чудесен ден, в който новият учител щеше да празнува своята сватба. И тъй като на Лос Камелос сватбите бяха рядкост, цялото население на острова реши, че този ден, независимо от плахостта и скромността на новобрачните, трябва да бъде повод за истинско тържество. А понеже на такива тържества никой не пести алкохол, господарят на острова пък определи — предвидливо и мъдро — следващия ден да не се работи. Цялото население на острова се стече да помогне — издигнаха срещу училището спретната дървена къща за младоженците, обзаведоха я с волни пожертвования — хората мъкнеха подаръци с каруци. Питни умело скова широко легло с балдахин. Шана и Хергъс се заеха с булката. Шана уши скъпа сатенена рокля с цвят на млада царевица, а шотландката изкъпа Дора с такова усърдие, което се полага само на принцеса. Хергъс нави косите й и измайстори страхотна фризура. Под нейните сръчни и любящи ръце невзрачното момиче разцъфна като ярък цвят.
А когато прозвуча тържественото „Да“, Рурк почувства едва ли не благоговение, защото в този час Дора бе наистина чудно красива.
С приближаването на вечерта веселието се разрази с пълна сила. Шана бе застанала с Питни и баща си на кръстопътя, където сега бе центърът на народния празник — около нея се вихреше всичко, което можеше да се види, да се чуе или да се помирише. Всред гъмжилото от развеселени хора и Шана чувстваше в сърцето си весела възбуда. Навсякъде ярко пъстрееха гирлянди и венци от екзотични цветя. Букети от ароматни треви освежаваха въздуха, факли и фенери придаваха на сцената някакво кобалтовосиньо сияние, гръмки смехове и дръзки песни замайваха главите.
Като се опитваше напразно да надвика шума, Рурк изникна до Шана и сложи в ръката й чаша шампанско. Още при първата глътка Шана почувства някакво гъделичкане не само в носа, но и в стомаха, заля я искряща топлина.
Нежният вечерен бриз носеше сладките ухания на вкусни гозби, примесваше острия аромат на току-що наточена бира и ром. Роби и надничари, слуги и свободни — всички взимаха участие в празничната шумотевица. Трейхърн се разхождаше с Питни край дългите маси, отрупани с лакомства, искаше да опита от всичко. Шана подаде ръка на Рурк, за да последват примера на младоженците и да танцуват. Сега музикантите засвириха още по-сърцато, един селянин подаде на Шана нова чаша шампанско и тя отпусна юздите на своята радост. Останала без дъх след танца, тя изпразни чашата на един дъх и пак се остави на ритъма да я носи, смехът й се сливаше в дует със смеха на Рурк, в главата й бе толкова леко! До самите й очи тъмнееше лицето на Рурк, с тези ослепително бели зъби, със златните искри в погледа… Сърцето й лудо биеше, паднаха всички вериги, с които сама се бе оковавала през месеците на своя двойствен живот. Мястото и времето изгубиха всякакво значение, чувстваше се свободна като птица. Какво я интересуваше сър Гейлърд Билингсхъм, който стоеше там някъде всред множеството и напразно се опитваше да насочи вниманието на Трейхърн към нейното непристойно държане? Какво я интересуваше мрачното изражение на изпълнената с подозрения Хергъс? Тук, всред всичките тези хора, тя бе сама с Рурк, виждаше само него, усещаше само него, тя просто искреше от щастие, никога не се бе чувствала толкова лека, толкова радостна и в такова единение със света наоколо.
Гейлърд — едно мрачно лице до Трейхърн — настояваше за отговор от господаря на острова:
— И все пак какво смятате да предприемете? В Англия би избухнал истински скандал, ако един роб се осмели да се гаври така с една лейди. Наложително е да му се даде да разбере кой е! И не мисля да подценявам вашия авторитет, ала на ваше място като управител аз щях да се погрижа, щото към дъщеря ви, а с това и към всички дами да се отнасят с дължимото уважение!
Трейхърн отпиваше от виното си и измерваше благородника с развеселен поглед.
— Навярно не сте пропуснал да забележите, сър Гейлърд, че дъщеря ми си има собствен начин да си осигури дължимото уважение. Напоследък свикнах да се съобразявам за много неща с преценките на дъщеря ми, та може би дори и повече, отколкото го прави самата тя. Ако непременно смятате, че трябва да се предприеме нещо, оставям ви свободата вие да се заемете с възпитанието й.
С рязко движение Гейлърд опъна жакета си от златист сатен и източи врат високо над яката си.
— В случай, че мадам Бошан благоволи да стане моя съпруга, мой дълг е да й осигуря защита срещу всякакви такива долни типове. Това е мой възвишен дълг в качеството ми на рицар на кралството.
Щом англичанинът се отдалечи, Трейхърн погледна Питни и се засмя:
— Господин благородникът, изглежда, не успя да научи нищо тук при нас. Да се надяваме, че пакостите, които ще стори, няма да ни струват прекалено скъпо.
Усмивката на Рурк внезапно секна, когато някаква тежка ръка се стовари на рамото му и целия го извъртя. Лицето на сър Гейлърд бе свито в подигравателно презрение. Шана се ококори, слисана от такова нахалство.
— Повторно — започна през стиснати зъби рицарят — съм принуден да ви напомня за вашето обществено положение. Мястото ви е при прислугата, при другите роби! Настоявам занапред да не досаждате повече на мадам Бошан. Разбрахте ли ме?
Рурк спокойно погледна дългите пръсти, сграбчили жакета му. Но преди да успее да предприеме нещо, Шана перна тези пръсти, като че бяха някакво гадно животно. Тя погледна англичанина със святкащи от ярост очи, а той, явно не забравил плесницата, която бе получил от недотам нежната й ръка, отстъпи крачка назад.
— Пречите, сър! — процеди Шана с укор. — Имате ли някакво извинение?
Народът бе спрял да танцува и зяпаше. Надигнаха се гласове и дори сър Гейлърд долови гневните нотки. Тук той бе чужд, докато Рурк отдавна си бе извоювал достойно място всред хората от Лос Камелос. За тях сър Гейлърд бе чужденец, и то не от най-обичаните.
Гейлърд опита по-умерен тон:
— Мадам, аз само искам този човек да се отнася към вас с дължимото уважение! Напълно е възможно да му се чувствате задължена, защото той ви спаси от ръцете на пиратите. Ала мой дълг като джентълмен е да бдя за доброто име на една дама!
На Шана й стана ужасно смешно, че този дръвник сега пред всички заявява, че иска да пази честта й, а насаме се опитва да й бърка в корсажа. Тя се изсмя направо в лицето му:
— Уверявам ви, сър, че не съм благородна дама! — А като хвърли поглед към развеселеното лице на Рурк, Шана добави: — Дама може, но най-многото неблагородна!…
Тя взе чашата от мъжа си и я подаде заедно със своята на смаяния аристократ.
— Бъдете така добър, сър Гейлърд, и оставете някъде тези чаши!
Тя хвана Рурк за ръка, помаха на музикантите пак да засвирят за танц и подхвърли на сър Гейлърд:
— А сега ми се дощя да потанцувам с моя роб!
Рурк се захили в лицето на рицаря, което ставаше все по-червено.
— Може би друг някой път!… — И поведе Шана.
Дръжките на чашите се разтрошиха в ръцете на сър Гейлърд. Без да каже нито дума, той тръгна нанякъде.
Шана отново се гмурна във веселия кипеж. Сега цигулките още по-весело канеха на танц, танцьори и танцьорки се надпреварваха да измислят нови стъпки и завъртания, ободрявани от ритмичното пляскане с ръце, поздравявани с аплодисменти. Танцуваха, докато останат без дъх, тогава сядаха омаломощени да хапнат и да пийнат. Шана държеше в ръката си нова чаша шампанско, по-весела и по-неудържима от преди. Когато успяха да се сместят на една от пейките до отрупаната с ястия маса, Шана се притисна плътно до Рурк, коляното му галеше крака й, рамото му — нейното рамо, а защото бе толкова тясно всред всичките тези пируващи хора, той трябваше да преметне ръка на облегалката зад гърба й. И тъй като светлината на лампионите не достигаше навсякъде, а и зад тях нямаше хора, някак от само себе си ръката му се плъзгаше все по-надолу по гърба й, към мястото, откъдето тръгва най-сладката тръпка…
Мадам Дюпре, тъмнокосата красавица, и нейният съпруг седяха чак в долния край на масата. Капитанът се бе върнал току-що от едно дълго плаване, бяха изцяло погълнати един от друг. Като гледаше сега как влюбеният капитан обсипва с целувки врата и раменете на своята съпруга, Шана започна да променя мнението си за този набеден женкар.
— Колко са сладки! — пошепна тя на Рурк. — Започвам да вярвам, че обича жена си!
— Ох, момиченце! Не и наполовина толкова, колкото аз ви обичам! — въздъхна Рурк. — Толкова ви желая, че имам чувството, че панталонът ми ще се спука по шевовете! А вие сте седнала да ми хвалите другите мъже! Трябва ли да мра от глад, когато пред очите ми са най-апетитната розова гръд и гладките като коприна бедра? Трябва ли да се преструвам, че тези сочни плодове ме оставят безразличен? Неудържимо копнея за ябълката на вашата любов, о, боже, с каква наслада бих я изхрупкал!
— Шт!… — Шана тихичко се кикотеше и се притискаше все по-силно към него. — Вие сте пиян! Ако ви чуе някой…
Ала Рурк бе сигурен, че в тази празнична врява никой освен Шана не може да чуе думите му. Той се усмихна широко.
— Наистина съм пиян, пиян от онзи нектар, който ме замайва по-силно от вино и подпалва треска в кръвта ми. В слабините ми бие огън… Тръгни с мен, красавице! Яхни пламенния дракон и аз ще разпилея без страх и укор по всички ветрове мечтите ти за някакъв рицар! Само една целувка, едно нежно докосване, една мила дума — и аз ще се излюпя като какавида, на мястото на твърдите люспи ще се покаже човешка кожа… Ах, мое скъпо сърце! Имайте малко милост към омагьосаното чудовище! Като бедна прокълната душа то се влачи след вас и проси за един-единствен поглед, само за един знак от любимото същество. Като знаме се веят златните ви къдри. Ще мога ли да се надявам, че благородната девица ще престане най-сетне да вижда в мен грозното чудовище, а да види единствения, онзи, който е готов през целия си живот да целува земята, където стъпвате… О, Шана, любов моя! Имайте милост към омагьосаното чудовище, притиснете ме към нежната си пазва и ме освободете от люспестата кожа!…
Някаква топлота, някаква необяснима нежност изпълни сърцето на Шана. На устните й беше да се отрече завинаги от всичките лелеяни мечти, мечтите на една порцеланова статуетка. Само онова, което изпитваше в този час, само то бе действителност: кракът на Рурк до бедрото й, ръката й върху гърдите му, звънкото съзвучие от всичко онова, което ги заобикаляше, което можеше да се чуе, да се види, да се помирише. Единствен той бе нейният любим за цял живот, тя искаше само него, до сетния си час. Не го отхвърляше повече. А и не беше вече вдовица — траурът бе свършил. Всичките й сетива трептяха от съзнанието за неговата близост.
Някой вдигна тост за младоженците и мисълта на Шана изплува обратно към празненството. Всички вдигнаха чаши, Шана последва примера им и пи за щастието на верните спътници Гетлие и Дора, които след толкова години на унижение сега плачеха от радост и щастие.
Рурк и Шана тръгнаха заедно с другите да изпроводят младоженците до новия им дом. С песни, танци и шеги потече по улиците веселата река на множеството. До рамото на Рурк Шана също пееше и танцуваше, опитваше се дори да отговаря на грубите задявки на моряците.
След бурната веселба бе истинско облекчение, когато множеството постепенно започна да се разотива. Рурк отведе Шана при Трейхърн, който се разпореди за каретата. Шана се качи първа, чинно загърна големия си шал върху гърдите, усмихваше се като котка, която току-що е изяла цяло ято канарчета. Рурк и Хергъс заеха места от двете й страни и предоставиха на сър Гейлърд да избира: или да седне до кочияша на капрата, или да върви сам пеша. Като видя затруднението на благородника, Питни се смести по-близо до господаря на острова — който отбеляза това с едно сърдито изсумтяване. Гейлърд въздъхна, но тъй като не му се искаше нито да търси друг кочияш, нито да върви пеша, се подчини на съдбата си и се пъхна в тясната пролука между стената на каретата и Питни. Останалите бегло забелязаха как лакътят на Питни се бе забил в ребрата на сър Гейлърд. Конете едва потеглиха, когато се разнесе първото болезнено изохкване, последваха още и още — по целия път до дома сър Гейлърд приличаше на човек, който страда от стомашно разстройство.
Най-после стигнаха. Следвана от камериерката, Шана се отправи към стаята си. Чак когато вратата се затвори след тях, Шана свали шала от гърдите си, внимателно постла копринената кърпа на леглото и измъкна бутилка шампанско. Хергъс гледаше господарката си слисано.
— За бога! Какво сте намислили пак? — Явно бе, че славната Хергъс бе започнала да се съмнява дали господарката й е с всичкия си. — Като че не пихте достатъчно, като се перчехте безсрамно с вашия роб пред целия свят! И всичко това пред очите на татко ви! Ако смятате, че господарят е глупак, който е сляп и не вижда какво правите, значи имате в главата си повече плява, отколкото съм си мислила досега!
— Ох, Хергъс, ако можехте да не мислите толкова много! — Шана хукна към салона да търси чаша. — Всичко това е, защото моят траур свърши, не е ли това повод за празнуване!
Хергъс изсумтя презрително.
— Преди всичко не сте били достатъчно дълго омъжена, та да сте истинска вдовица. Мистър Бошан трябваше да поживее поне да ви остави едно дете в корема. Щяхте да си помислите тогава дали можете да се развявате без срам с тоя мистър Рурк!
Шана остави чашата си. Стори й се, че наистина е препила. Скри бутилката зад една възглавница на креслото. Хергъс само я наблюдаваше, вече убедена, че господарката й не е с ума си.
— Ще ви сложа да си легнете — сгълча я камериерката. — Вече чувам, че мистър Рурк се качва по стълбите. Каквото имаше да се каже, казах го. Само липсва и той да чуе!
Вечерният ветрец играеше закачливо с пердетата. В тишината, обгърнала голямата къща, Шана чуваше стъпките на Рурк из съседната стая. Като по чужда воля Шана отметна завивката, стана от леглото и тръгна към верандата. Само миг и изчезна като видение.
Не можа да чуе, че външната врата към стаите й се отвори и някой влезе.
— Татко ви каза, че ще се качи за малко при вас…
Хергъс се озърна в празната стая изумена. Само изохка, като разбра.
— Господи! Пак е при онзи! А баща й сигурно вече се качва…
Рурк точно бе започнал да се съблича. Стоеше облегнато голи гърди, на едната колона на леглото. Очите му просветнаха със златисти пламъци, когато съзря Шана. Батистената нощница едва прикриваше красивото тяло. Зрялата й гръд напираше под тънката материя, сякаш щеше да я скъса. Очертаваха се нежните й бедра. Сетивата на Рурк се напрегнаха до крайност. Шана се плъзна с босите си крака по килима, устните й се отвориха в усмивка, в която нямаше и следа от свян.
— Моят пиратски капитан! — прошепна тя. — Най-черният от всички демони! Как умее да оплете в мрежата на думите си неопитните девойки! Сега кажете истината най-после! Наистина ли не друг, а само люспесто чудовище се хвърли между девствените ми бедра в онази бурна зимна нощ? Не, не мога и не искам да го повярвам! Това беше един тъмен и красив жених, той откъсна плода и без да му се наслади истински, още не дошъл, изчезна отново в тъмата! Но какво го доведе на този остров? Желанието да откъсне екзотичното цвете? Или жаждата за отмъщение го караше да проследи момичето, което пожела да избяга от брадясалия затворник, в когото твърде късно видя мечтания принц? Какъв тъмен демон стои сега пред мене? Какво да мисля за гарвановочерните къдрици, за силните ръце, които искат да ме галят? Кажете ми, галантни кавалере, какво тече в жилите ви: кръвта на демон или горещата кръв на човек, способен на истинска любов?…
Палещият му поглед обжари кожата й и проникна в плътта й.
— Ела, момичето ми! — прошепна той хрипливо. — Сега ще ти покажа…
Смях избълбука в гърлото на Шана, тя сложи ръце на плоския му твърд корем и ги плъзна нагоре към гърдите, галещи и възбуждащи едновременно, докато усети ударите на сърцето му.
— Мисля, че сте по-скоро човек, а не демон! — измърка тя, когато ръцете му обхванаха бедрата й. От гърдите й се откъсна стенание, като котка, която зове котарака. Бавно и все по-силно тя се притискаше към него — най-напред устните, след това зърната на полуголите й гърди. Нейната жар разпали и него, кръвта му кипна.
— Шана! Шана! — зовеше дрезгаво гласът му, ръцете му обгърнаха тялото й, почти я смаза с тежкото си тяло, лицето му се надвеси над нея и жадната му уста всмукна меките влажни устни.
Сподавен вик го накара да отвори очи. На вратата към верандата стоеше Хергъс с ръка на устата, с опулени очи, един господ знае дали от изумление, от страх или от ужас. Сякаш някой плисна ледена вода върху Рурк.
— Имаме компания — промълви той и отдалечи Шана от себе си на една ръка разстояние. Рурк стана и се обърна с гръб към камериерката, защото тесните му панталони не можеха да скрият желанието, което напираше в него. Той грабна набързо някакво копринено манто от гардероба, за да прикрие издайническото доказателство за своята страст.
— Хергъс? — най-после Шана можа да проговори. — Какво става? Шпионирате ли ме?
Тъй като с Шана, която се цупеше сърдито, явно не можеше да се говори, прислужницата се обърна към мъжа, който грижливо тъпчеше с мрачна усмивка лулата си и като че ли също не бе готов да даде ухо на обясненията й.
— Мистър Рурк! — извика Хергъс. — Няма време за губене! Господарят на къщата каза, че ще посети Шана… Намери ли я при вас… Мили боже, какво ще стане!
Тя млъкна, като гледаше слисана към голямото легло. Шана се бе гушнала и вече се унасяше в сладка дрямка.
— Олеле, боже! Ами сега! — Хергъс наистина бе ужасена.
Рурк извади лулата от устата си и прошепна:
— Бързо! Вървете и разгърнете завивките на леглото й!
Камериерката хукна, Рурк остави лулата, грабна на ръце Шана. Едва я бе сложил в собствената й постеля и бе хвърлил лека завивка върху нея, когато вратата към коридора се отвори. Рурк има време само да стигне до верандата и там остана — Трейхърн бе твърде близо, за да не чуе бягащите стъпки.
— Легна и веднага заспа — дочу Рурк гласа на Хергъс. — Като покосена! Сега прибирам малко дрехите…
— Добре, добре! — отвърна Трейхърн. Последва дълга пауза и бащата отново заговори загрижено: — Кажете, Хергъс, не сте ли забелязали напоследък каква голяма промяна има в Шана?
— Ох, знаете ли, господарю… май че не съм! — заекна камериерката. — Просто е пораснала, навярно. И все пак, да, може да се каже…
— Да, да, може да се каже — повтори Трейхърн замислен. — Бих искал майка й да беше жива! Моята Джорджиана беше много по-близка с детето, отколкото съм аз. Но и аз научих не малко през тия последни месеци. — Той въздъхна. — Може пък всичко да е за добро! Е, лека нощ!
Вратата се затвори, Рурк се облегна с облекчение на стената. Хергъс дойде навън и го потърси с очи в тъмното. След това застана пред него.
— Вие сте глупак, Джон Рурк! Искате да стана измамница! Господарят, добричкият, ми има пълно доверие, вярва, че дъщеря му е в сигурни ръце! Предупреждавам ви обаче, няма да си горя втори път устните с лъжи!
Лицето на Рурк не можеше да се види в тъмното, ала гласът му издаваше, че думите на тази чудесна жена са го наранили.
— Бог ми е свидетел, че никога няма да поискам такова нещо от вас. Има време да се живее и време да се мре. Но понякога изглежда, че времето да се живее е прекалено кратко. Хергъс, имайте малко търпение! Мога да ви се закълна, че правя всичко само да бъде Шана щастлива. Защото трябва да знаете, Хергъс — гласът му се превърна в шепот, — обичам тази жена повече от всичко на света.
Приготовленията за пътуването ставаха все по-трескави, колкото повече приближаваше денят на отплаването. Дъскорезницата също бе почти готова — първият товар от дървен материал бе вече изпратен. Рурк направи една последна проверка. Прегледа дали всички лагери са смазани, дали всички колела, втулки и маховици са на местата си. Изпитаха голямото водно колело — беше балансирано добре и можеше да се завърти лесно с ръка. Монтираха и новия трион — дъскорезницата вече очакваше първите трупи които щяха да бъдат докарани от Южното плато.
Рурк бе много доволен. Делото му го изпълваше с гордост. След като прегледаха всичко, той изпрати майсторите да си вървят и тръгна сам по канала към малкото езеро, прегледа пак шлюзовете и отходника. Всичко беше наред.
Поспря до езерото. Стоеше и гледаше огледалната водна повърхност. Колко тихо бе тук все още!
Той се опита да си представи какво ще стане, когато започне да кипи работа. Сега само във въздуха се чувстваше някакво голямо напрежение, почти осезателното очакване, което настъпва винаги пред големи събития. Вратите на шлюзовете очакваха ръцете, които да ги отворят, трупите върху колите очакваха мускулите, които да ги съборят във водата на езерото. Всичко чакаше знак от Рурк.
Някакво пращене и пукане проряза тишината, засилваше се все повече, ставаше все по-остро. Рурк погледна нагоре към колата — за свой ужас видя как ритлите се огънаха под тежестта на трупите. С последно изпращяване те се строшиха и освободиха пътя на търкалящите се дървесни стволове. С все по-голяма скорост те с тътен се приближаваха към Рурк, чак земята трепереше. Оставаше му само един път за бягство — само скок във водата можеше евентуално да го спаси.
Рурк скочи толкова високо и надалече, колкото имаше сили, разпери ръце във въздуха, тялото му се изви като лък и се гмурна във водното огледало. Водата се размени около главата му. Рурк се опита да потъне колкото е възможно повече. И все пак едно от дърветата мина толкова близо до него, че видя въздушните мехурчета по кората му. Коремът на Рурк опря на дъно — бе стигнал до другия край на езерцето. Претърколи се. Водата кипеше, разпенена от дървените трупи, които се блъскаха един в друг. Един се удари о дъното и се изправи с цялата си дължина, преди да бухне във водата. Рурк чувстваше, че дробовете му горят, задушаваше се. Отблъсна се от дъното и заплува към едно по-спокойно местенце. Най-после можа отново да поеме хубаво въздух. От брега, където бе стоял преди, се разнесоха викове и проклятия. Надзирателят и каруцарят, а около тях и много народ от въжените влекове наоколо се взираха във водите да го търсят.
Покачен на едно от дърветата, той им махна с ръка. Позволи си още мъничко отдих и след това бавно заплува към тях.
— Нямах намерение да инспектирам езерото така задълбочено! — засмя се той, като се изкатери на брега.
— Тоя проклет каруцар не е завързал трупите! — беснееше надзирателят.
— Не е вярно, по дяволите! Всичко съм вързал както трябва! — отвърна каруцарят. — Да не съм идиот! Всичко съм проверил, веригите бяха здрави!
— Нищо не е станало! — каза Рурк и посегна към ръката, която му подаде надзирателят, за да излезе. Но надзирателят не можеше да се успокои.
— Ще ида да видя аз тая каруца!
Другите го последваха нагоре по хълма. Обикновено веригите се затягаха с клин, който се пъхваше в една от брънките и специална скоба. Винаги трябваше да се поставят от всички страни ритли. Сега и ритли, и клинове лежаха на земята — до чука, който всеки каруцар държи в каруцата. Нямаше съмнение, някой нарочно бе махнал най-напред ритлите и след това бе избил клиновете. В почвата се бе отбелязала следата от ботуш. Един бърз поглед наоколо увери Рурк, че работниците бяха обути или със сандали, или с обувки за работа. Явно бе, идвал е външен човек. Рурк проследи следите на кратко разстояние, докато те го отведоха до една долчинка, обрасла с храсти и дървета. Оттатък следите продължаваха, появи се дълбок отпечатък от мъжки ток, следи от конски копита. Някой бе поискал да го убие!…
Разнесе се конски тропот. Рурк вдигна очи и видя малката карета на Ралстон. Той спря до работниците, струпани около Рурк Със самоуверено и подигравателно лице той се смъкна от високата седалка.
— Да! Пак мързелувате, както виждам! — извика той. — Навярно господин Трейхърн най-после ще се съгласи, че са необходими по-строги мерки, ако човек иска да получи от роби свястна работа. Ботушите му бяха безупречно чисти.
— Имаше една малка злополука — обясни Рурк нервно, като изгледа остро Ралстон. — Злополука, която не беше случайна…
— Вероятно пак небрежност на скъпоценните роби — Ралстон посочи с нагайката си към Рурк. — Това ли е причината да сте в това необичайно одеяние?
— Би могло да се каже — намеси се надзирателят.
— Мистър Рурк стоеше на брега, когато трупите тръгнаха. Спаси се само защото, като се хвърли във водата…
— Наистина сърцераздирателно! — присмя се Ралстон. — Винаги сте забъркан, щом има някаква щуротия! — Той погали нежно върха на камшика, обмисляше нещо. — Но все знаете как да обърнете всичко в своя полза. Явно имате нужда от повечко строгост!
Рурк гледаше Дългия със студен поглед. Той нямаше да допусне — закле се в това — да изпита на гърба си малкия камшик. Мили може да е скимтяла под безмилостните удари, но ако Ралстон наистина бе убиецът, сега имаше да се разправя не с едно безпомощно момиче, а с един опитен мъж.
Тропот на копита откъм пътя привлече вниманието на присъстващите. С тежки копита Атила изскочи от завоя. Шана уплашено дръпна поводите. Жребецът се подхлъзна и спря.
— Мистър Рурк! — изуменият поглед на Шана се плъзна по прогизналата му дреха. — Откога се къпете напълно облечен?
— Злополука, мадам — излезе напред един от работниците.
— Злополука? — извика Шана и понечи да слезе от жребеца. Ръцете на Рурк я хванаха през талията и помогнаха на красивата щерка на господаря на острова да слезе пред завистливите погледи на зяпачите. — Какво стана? Ранен ли сте?
Рурк не успя да отговори. Рамото на Ралстон то бутна грубо настрани.
— Стой на разстояние, глупако! — Нагайката заплашително приближи. — Предупреждавам те за последен път, че на роб не приляга да докосва една знатна дама!
Ралстон млъкна, за да изчака отговор на ругателството си, ала Рурк само го измери с твърд, пронизващ поглед.
— Мадам! — обърна се сега Дългият към Шана. — Не е разумно да се доверявате на този негодник! — Крайно непредпазливо е да бъдете близка с него. Всичките тези мъже са изметът на обществото и положително не заслужават вашите грижи!
Шана се вкамени от гняв, само очите й изпускаха зелени светкавици.
— Мистър Ралстон! Вече три пъти се изпречвате на пътя ми и обсъждате моето поведение!
Лицето на Ралстон стана яркочервено от тази забележка, направена пред толкова много хора. Но Шана не го остави дори да поеме дъх. Тя пристъпи към него и опря върха на собствения си камшик до гърдите му.
— Да не сте посмели повече да ми се изпречвате! Някой ден ще трябва да отговаряте пред мене за много неща! В момента ви казвам само това — махайте се от очите ми!
Ралстон кипеше, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Побеснял от гняв, той отиде до колата си, но преди да се качи, само пролая:
— Марш на работа! Стига сте мързелували! Видя ли още някой да клинчи, ще го нашибам на място!
В момента обаче само конят му опита камшика. Той подскочи, като да го яздеше самият дявол.
— Ранен ли сте? — попита тихо Шана.
Рурк се усмихна.
— Разбира се не, скъпа!
— И все пак, какво се случи?
Рурк сви рамене, след това накратко разказа за всичко — и за следите, които бе открил.
— Виждате, любима, че има някой, който не е съгласен с моето присъствие тук.
Шана постави разтрепераната си ръка на рамото му.
— Рурк, нали не мислите, че аз… В очите й имаше сълзи.
— Не, ангеле мой! — поклати той глава. — Такова нещо не ми е и минавало през ум! Вярвам ви, като на собствената си майка. Не, не, разбира се, не се страхувайте!
За момент Шана не можеше да проговори — дали от страх за живота му, дали от вълнение заради признанието, което й бе направил.
— Но защо някой ще иска да ви погуби? — издума тя най-после.
Рурк се засмя.
— Неколцина пирати, например, биха имали достатъчно основание. Но се съмнявам, че ще имат куража да дойдат тука. Във всеки случай, ще трябва вече да бъда по-внимателен!
Един от работниците се изкатери нагоре по хълма, като стискаше в ръка една шепа мокра слама.
— Шапката ви, мистър Рурк! — каза той и му подаде със съжаление безполезната стиска слама. — Сега щяхте да изглеждате точно така, ако не бяхте показали достатъчно присъствие на духа!
Мъжът се плъзна надолу по хълма, без да изчака да му благодарят. Рурк погледна жалките остатъци от шапката си, които стискаше в ръка, и вдигна най-после искрящите си от смях очи към Шана.
— Виждате ли — каза той. — Можех отдавна да съм свободен човек, ако не се налагаше непрекъснато да си купувам нови шапки!
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Сега не оставаше много време. „Хамстед“ и „Щурм“ вече зареждаха провизии и стоки за размяна. Атила и Джезабел също щяха да пътуват с тях — за да не се случи нещо на тези благородни животни, под ръководството на Рурк на палубата на „Щурм“ построиха конюшня и тапицираха стените. Имаше да се върши много в тези последни дни. Хергъс търчеше като луда из покоите на Шана. Веднъж Рурк я завари, награбила до брадичката си кожени и вълнени наметки.
— Какво да правя? Прибери зимните дрехи в шкафа! Извади зимните дрехи и ги качи на кораба! Всеки час различно! — проплака камериерката, останала без дъх.
Най-после всичко необходимо бе натоварено на борда, изтеглиха корабите с котвите извън малкия залив Всред глъч и викове за сбогом пътниците се качиха в малките мауни и отплуваха към кораба, там щяха да прекарат нощта, за да хванат първите утринни ветрове.
Зазоряваше се. Платната бяха вдигнати, но още плющяха отпуснати. Когато най-сетне вятърът изду първото платно, вдигнаха котвите; корабите все още не тръгваха… И все пак пред носа се образува пенеста вълна. Най-после пътешествието започваше! Мачтите се заклатиха и заскърцаха. „Хамстед“ излезе от залива на Лос Камелос с полъха на първия бриз. От острова долетя ехото на изстрел. „Хамстед“ отвърна на салюта за сбогом с изстрел от кърмовото оръдие, миг след това проехтя изстрел и от „Щурм“.
Когато Лос Камелос остана на хоризонта като малко петънце, Шана най-после слезе от палубата. Мълчеше. Рурк не бе сметнал за нужно да се сбогува с нея при тръгването. На закуската бяха само баща й, Питни и капитан Дъндас, който искаше да я поздрави с „добре дошла“ на борда.
Капитан Дъндас бе едър мъж, почти толкова висок и широк колкото Трейхърн, само не толкова закръглен — това сигурно се дължеше на всичките години, прекарани в борба с вълните и вятъра. Разговорите се въртяха около природните богатства, които можеха да се открият в колониите за фабриките на Англия. От всичко, което Шана разбра от разказите на мъжете, стана ясно, че в колониите надали можеше да се види нещо повече от оградени с палисандрово дърво фортове и грубо сковани хижи. Но фантазията й не стигаше, когато се опитваше да си представи нашарените с бои полуголи диваци. Липсваше й плътният звучен глас на Рурк, това, че не беше до нея на масата за закуска, вече правеше цялата сутрин несъвършена. Учудваше се защо баща й не го е поканил.
И по-късно, когато се разхождаше по палубата, тя не видя и следа от Рурк. Ядоса се, че като на дама не й подхождаше да слезе да го търси при моряците. Нямаше как, намери си местенце на завет до релинга на задната палуба, оттук можеше да вижда целия кораб. Времето летеше — дали към сушата, дали към морето… Изведнъж Шана усети, че някой застана наблизо. Изпълнена с надежда, тя бързо се обърна, но видя само Питни, в погледа му имаше едва ли не съжаление. Шана поздрави с леко кимване и се хвърли право към целта:
— Не видях досега мистър Рурк. Къде се губи?
Питни хвърли поглед в далечината.
— На две мили оттук, според мене. Разбира се, няма да спорим за четвърт миля повече или по-малко…
Шана сбърчи чело в недоумение, не схвана думите му. Питни се засмя и протегна ръка. Сочеше към някакво бяло петно — платна, които блестяха на утринното слънце. Тя изведнъж разбра какво има предвид.
— Това е — отвърна Питни на незададения въпрос. — Беше идея на Ралстон. Трябвало да си е при конете. Но да ви кажа, и Хергъс, и самият аз този път сме на същото мнение. Така изкушението ще е по-малко според нас.
Шана зави по-плътно шала на раменете си, очите й станаха ледени, когато се обърна към Питни. Тя бързо се отдалечи, защото на устните й напираха думи, които Питни не би трябвало да чуе, не бяха много ласкави за него. Шана сърдито слезе от палубата. След миг Питни потръпна — не бе чувал досега врата на кабина да се затръшва с такава ярост.
През дните, които последваха, Шана ставаше все по-кисела и раздразнителна. Това бяха безкрайно дълги и безкрайно празни дни.
Дойде време и „Хамстед“ промени курса на запад, слънцето отново се появи, ветровете подхванаха кораба и го понесоха към целта. Дори и времето стана по-топло. Но за Шана всичко бе студено и мрачно, а горкият кораб не можеше да хвръкне толкова бързо, колкото Шана очакваше от него.
Когато бяха на десет дни път от Лос Камелос, тъмносиният цвят на морето стана зеленикав, водата се избистри. Преди слънцето да се вдигне в зенита си, на хоризонта се очерта бялата линия на суша! Наблюдателят на върха на мачтата пръв нададе радостни викове. Шана бързо измъкна от сандъка най-дебелата си наметка, защото искаше да отиде при струпалите се на задната палуба мъже въпреки ледения вятър, който бръснеше горе. Пред нея бе родината на Рурк и за нищо на света Шана не би пропуснала най-после да види страната, която бе родила мъж като него.
Ралстон трепереше от студ в дебелата си вълнена дреха и бързо се скри в кабината си, мечтаейки за топлинката на Англия. Сър Гейлърд, какъвто си бе смел, издържа само минута повече и се оттегли с въздишка на завет под палубата. Само Питни и Трейхърн останаха да видят по-отблизо зелените хълмове. Шана се сви между двамата, намирайки мъничко завет. Капитанът издаде команда, корабът промени курса си, сега се движеха на югозапад, успоредно на брега. Скоро се появиха малки острови, същински естествени бастиони пред брега.
— Толкова е пусто! — възкликна Шана разочаровано, като изказа всъщност гласно онова, което всички мислеха. — Нищо освен пясъци и храсти. Къде са къщите, къде са хората?
Капитан Дъндас бе застанал зад тях. Той се усмихна компетентно.
— Ще трябва да се качваме два или три дни нагоре по река Джеймс, за да стигнем до Ричмънд.
Малко по-късно брегът изчезна зад хоризонта, но рано следобед отново се появи суша. Когато се изравниха с „Хамстед“, отдясно се появи малка двумачтова бригантина. Първият боцман на капитан Бошан, Едуард Бейли, се качи на борда.
— Капитан Бошан ме изпраща да ви преведа здрави и читави нагоре по реката — докладва лоцманът на капитана на „Хамстед“. След това измъкна от чантата си пакетче в намаслена кожа и извади пачка документи. — Моите документи и няколко карти на реката… — За Трейхърн носеше писмо. — От господин Джон Рурк — обясни той.
Докато Трейхърн четеше съобщението, боцманът се обърна с широка, открита усмивка към Шана:
— Семейство Бошан очаква с нетърпение да се запознае с вас, мадам. Всички обявиха капитана за лъжец, когато се опитваше да ни опише как изглеждате. Но сега сам виждам, че той не успя да опише и наполовина вашата хубост!
На Шана този директен комплимент се хареса и тя благодари на офицера с най-хубавата си усмивка.
— Явно, че ще трябва да поговоря с капитан Бошан — засмя се тя. — Не мога да оставя да си играят така със славата ми!
— В писмото се казва — обясни Трейхърн, — че капитан Бошан е взел мерки за по-нататъшното ни придвижване от Ричмънд. Мистър Рурк е тръгнал вече напред, за да провери дали всичко е наред. — Трейхърн спря поглед върху дъщеря си. — А аз едва ли не се страхувах, че може да изостави кораба си и да избяга на свобода. — Шана зяпна от изненада, но баща й само сви рамене. — Аз бих го направил. Щях да отпиша шхуната и да ударя в храсталаците. — Сега той се закиска и й намигна. — Постепенно започвам да се съмнявам дали е толкова умна глава!
Шана сърдито му обърна гръб. Мистър Бейли се направи, че не разбира за какво става дума. С присвити очи той се взираше в небето и искаше да определи вятъра.
— Що се отнася до мистър Рурк — отбеляза най-после Бейли, — направи ми впечатление на човек с изключително чувство за чест. Ако питате мене, той може да бъде чудесно един Бошан, дори да го гледаш и с най-строго око.
Щом Шана се обърна към него, той вече говореше на капитан Дъндас:
— Можете на пълни платна да тръгнете на запад. Така ще можем да изминем добра част от пътя, преди да се е стъмнило.
След Уилямсбърг реката стана по-буйна. Тук селищата по брега бяха по-редки. Нощта наближаваше и корабът хвърли котва.
Шана се бореше със самотата в кабината си. Една малка печка излъчваше топлина, но нощният хлад продължаваше да нахлува. В леглото й липсваше топлината на Рурк. Тя стана, отиде до раклата и извади пеещия часовник. Рурк я бе помолил да го вземе при пътуването — сега тази свиреща кутия бе единственото, което я свързваше с него. Часовникът бе тежък, по-тежък, отколкото изглеждаше; финият нежен филигран, който покриваше кутията, създаваше чувството за лекота. Но именно тежката кутия осигуряваше пълния резонанс на звуците.
Шана вдигна капака и кристалнобистрите звуци изпълниха тясното помещение с присъствието на Рурк. Свиреше песента, която Рурк толкова често пееше или свиреше с уста. Тя тихичко затананика мелодията, затвори очи, връхлетя я споменът за силните ръце, които я прегръщаха; за златните очи, които потъваха в нейните… Една усмивка, която изкушаваше, гневеше или успокояваше, топлината до нея, силата на мускулите му, когато работеше под слънцето или я обгръщаше нежно в тъмнината…
Последният звук замря в тишината на каютата. Шана отвори очи, с дълбока въздишка прибра отново часовника.
— Още само ден или два, любими!… — прошепна тя в тъмнината. — Цяла вечност, и въпреки това почти нищо… — Чак сега Шана осъзна какво бе казала. В очите й бликнаха сълзи. — Да, любов моя, обичам те! Никога повече няма да имаш причина да се съмняваш в това!
Веднага след закуската Шана отиде с баща си на палубата, за да не пропусне нищо от гледката на Новия свят. Пъстрото многообразие на разстилащата се пред очите им страна ги изпълваше с възторг. Изпълнен с благоговение, Трейхърн непрекъснато повтаряше:
— Истинска мечта за всяко търговско сърце! Мечта! Пазар, до който никой не се е добрал досега!
По двата бряга на реката се разстилаше необработена земя, почвата беше тлъста, черна. Появиха се ниски хълмове, започнаха да стават все но високи, но върховете им се виждаха скални зъбери, издигащи се над гъстите гори, които се спускаха до бреговете. Видяха се къщи, някои от тях бяха от червени тухли, толкова големи и яки, сякаш криеха зад стените си съкровища. Реката все още бе широка повече от миля, течението обаче ставаше все по-силно.
Преди пладне корабът навлезе в широк завой на реката, оттук вече водите станаха буйни, екипажът трябваше да напрегне всичките си сили да се бори и да маневрира с платната — на няколко пъти Хамстед трябваше да върви напряко на реката, само и само да се придвижи малко напред.
Макар денят да беше ветровит и навъсен, настроението на Шана бе лъчезарно. Тя махаше на хората, които гледаха от брега, радостта й не се помрачи дори от появата и киселото изражение на сър Гейлърд, проклинащ климата в тази част на света. Всички с облекчение констатираха, че дори в лисичата си шуба той продължава да мръзне, така че скоро изчезна към долните отделения на кораба.
Небето над Шана се заоблачи едва когато започна да се свечерява и боцман Бейли накара да пуснат котва, макар че до Ричмънд оставаха само двадесет мили.
— Няма да е разумно да качваме нагоре по реката нощем — обясни той на Шана любезно, но категорично. — Понякога се явяват течения на места, където преди ги е нямало, като нищо ще заседнем. Най-добре ще е да изчакаме новия ден, та да стигнем здрави и читави.
На следващата сутрин вятърът шибаше с камшици от дъжд такелажа, дори Шана не се осмели да излезе на палубата. Тя крачеше из тясната кабина, сега вече просто не можеше да бъде сигурна ще успее ли да се овладее, като застане пред Рурк. Как щеше да се сдържи да не се хвърли от радост в прегръдките му?! Трябваше да събере всичките си сили. Само една погрешна стъпка щеше да го изпрати на бесилката.
Вратата се отвори, нахлу силен порив на вятъра, след това се появи Питни. Преди да продума, той потърка ръце и ги постопли на дебелата стена на печката.
— Почти пристигаме. Още миля или две. Вятърът духа напряко, течението е бурно, но за около половин час ще стигнем.
Шана пое дълбоко въздух. Борбата, която бушуваше в душата й, напираше да се разрази навън. Ала тя само кимна спокойно. А когато Питни и баща й се качиха на палубата, тя ги последва, сякаш й нямаше нищо.
По мачтите се бяха изкатерили моряци, за да свалят оплетените от вятъра платна; „Хамстед“ се насочи, теглена на буксир, към пристана. Още с хвърлянето на стълбата Рурк се втурна на борда; мокрото му палто залепваше върху кончовете на ботушите, от широкополата му шапка се стичаше вода, малко смутен, той протегна ръка на Трейхърн.
— Наистина отвратителен ден за посрещане, но по някои места казват, че дъждът е добро знамение.
— Ами ще видим дали си прав — избоботи Трейхърн и веднага подхвана новата си любима тема: — Кълна се в бога, мистър Рурк, наистина трябва да ви се признае, вашата страна е цял склад със съкровища. Досега никога не съм виждал такова непокътнато богатство, та то чака… — и той се изкиска от неудържима радост — просто само чака умелата ръка на кралския търговец, за да даде богати плодове!
Рурк направи знак на две карети и една каруца да се приближат към кораба. След това се ръкува и с Питни за добре дошъл.
— Аз си мисля — заговори исполинът, като облизваше устните си, — че една кана добра тъмна бира чудесно би ме стоплила! Дали случайно вие от колониите не познавате и кръчмите, в които човек да утоли жажда?
— Познаваме ги, разбира се! — засмя се Рурк и посочи надолу по улицата към пристанището: — Ето, във Ферхафен, онази белосана къща долу, има цяла бъчва от най-добрата английска бира. Само кажете на стопанина, че Джон Рурк черпи!
Питни се завтече така, че не само всички повярваха в жаждата му, но и сър Гейлърд побърза да му направи път на стълбата, иначе Питни сигурно щеше да го събори върху едрите камъни на настилката. Възмутен, благородникът погледа след великана, но Питни бе зает с други мисли, дори не се сети да се обърне и да се извини. Нацупен, сър Гейлърд се насочи към корабното дружество, за да получи багажа си, който бе изпратил предварително с английската фрегата.
Ралстон също слезе от кораба. Рурк дълго гледа как Дългият вървеше наперено край кея и на всяка крачка краят на горната му дреха се удряше ритмично в ботушите.
Но за Шана Рурк не бе отделил нито поглед. Тя бе застанала в плахо очакване на няколко стъпи зад баща си. Чак сега Рурк я съзря и очите му казаха всичко! Пръстите на ръката й трепереха неудържимо, докато търсеха убежище в топлината на неговата ръка.
— Шана!.. Мадам Бошан!… На вас дължа най-лъчезарните мигове от този ден!… — А когато тя поиска да отвърне нещо, само устните му продължиха беззвучно своето признание: — Обичам ви!
Гърлото й се сви, но отговорът й прозвуча непринудено:
— О, мистър Рурк! На трапезата толкова ми липсваха вашето остроумие и доброто ви настроение! Да не говорим за забавните ви забележки и способностите ви като танцьор! Имахте ли възможност да ходите на някакви забави? Успяхте ли вече да хвърлите поглед на дамския свят тук в колониите?
Рурк се засмя:
— Нима не знаете, че сърцето ми вече каза своята дума? А Фортуна е решила да не срещна по-прекрасна от тази Единствена!
Лицето на Шана пламна. Той не пусна ръката й, само я сложи под своята, докато гледаше към небето:
— Знаете ли, ориенталците казват, че е мъдро да стоиш под дъжда. Но ако позволите, бих предпочел да заведа вас и баща ви на едно място, където можем да пием по чаша чай. Багажът ще дойде с каруцата.
Трейхърн бе изгледал със завист гърба на Питни, който изчезна във вратата на пивницата. Сега той вдигна ръка и я отпусна с въздишка.
— Добре, мистър Рурк! Разбирам, че един баща има задължения към дъщеря си, макар че понякога много ми се иска да се беше родила момче…
Рурк бе лудо щастлив, че това не е станало, но не изрази гласно мнението си. Шана чувстваше палещия му поглед върху себе си. И това я топлеше повече от всякакви думи.
Мина почти час, докато съобщиха, че първата каруца е готова да потегли.
— Отивам да взема Питни — надигна се Рурк и бръкна в кесията си за пари. — Все пак му обещах, че аз черпя!
Кръчмата беше препълнена от моряци и работници от пристанището. Шумът бе толкова силен, че чак дебелите греди по тавана като че ли щяха да се разпукат. Но всред цялата тази врява Питни спокойно си сърбаше бирата. Беше се облегнал на тезгяха до някакъв мъж с червена коса, който говореше разгорещено. От големия шум Рурк не можеше да чуе думите му. Червенокосият клатеше глава, удряше с юмруци по тезгяха и току тикаше пръст в гърдите на Питни.
— А, не! Днеска нищо няма да кажа! — разбра най-сетне виковете му Рурк, докато си пробиваше път между пийналите моряци. — Най-напред трябва да го намеря тоя тип, ама да съм сигурен, че е той! Тогаз ще си гледаме сметките с вас, а и с тия, дето трябва да знаят. Няма да си сложа въжето на шията, да спасявам някой си, дето не съм му виждал очите!
Рурк поздрави Питни със сърдечно ръкостискане и хвърли монетите на тезгяха.
— Кръчмарю, налей на господина още едно, та да може да изтрае до края на деня. Черпя и неговия приятел!
— Не ща за мене! — отказа шотландецът. — Трябва да се връщам на работа в доковете.
— Но преди да тръгнете, Джеми, приятелю, искам да ви запозная с един храбър мъж. Джон Рурк — каза Питни с хрипливия си глас. — Или вече се знаете?
Рурк сбърчи чело. Сега като погледна мъжа по-отблизо, му се стори някак познат, ала Джеми бързо скочи и избегна погледа на Рурк.
— Трябва ли да го знам?
— Може би. А може би и не. Но докато науча къде се намира, ще оставим засега нещата така. — Питни отпи от бирата си и вдигна каната, за да поблагодари. — Добро пиво! Изпийте и вие една чаша, приятелю! Да се подкрепите за завръщането у дома!
Рурк го погледна недоверчиво.
— Като гледам как сте се разбъбрили, започвам да мисля, че сте сръбнали и за двама ни.
С гръмък смях исполинът го удари по гърба.
— Пийни, пийни, Джон Рурк! Имаш нужда, защото иначе в главата ти е само жената, която е твоя съпруга!
Когато Рурк отиде при колите, Шана вече седеше в първата карета. Питни разговаряше още на кея с Трейхърн и Рурк обърна седлото на Атила така, че да може да гледа любимата жена.
— Ще яздите ли, мистър Рурк? Няма ли да пътувате с нас? — запита Шана тихо и го погледна.
— Да, мадам! Ще вървя напред, за да проверя дали в този дъжд пътищата са проходими.
Шана се облегна назад на възглавниците и дръпна една кожена завивка върху колената си. На лицето й се изписа доволна усмивка. Все пак нямаше да е далеч от нея!
Отвътре каретите не бяха особено разкошни, но изглеждаха просторни и удобни за пътуване. На седалката бяха натрупани куп кожени наметки, на пода имаше мангал с разпалени въглени. Сър Гейлърд се върна. Рурк с изненада видя как благородникът завързва някакви моряшки сандъци върху каруцата.
— Сър Гейлърд с нас ли тръгва? — обърна се Рурк към Трейхърн.
— Именно — изръмжа Трейхърн. — За голямо наше съжаление той реши, че трябва да занимае Бошан със своите планове и желания. И ако се съди по многото багаж, явно възнамерява да се възползва доста дълго от тяхното гостоприемство.
Питни бутна с лакът Трейхърн.
— Но така скъпият ни благородник поне няма да е повече ваш гост. Сега друг ще трябва да го храни.
Рурк въздъхна и потри с ръка брадата си.
— Не разбирам злорадството ви! Какво имате против достопочтеното семейство Бошан?
Питни избухна в смях, Орлан Трейхърн също се подсмиваше.
Рурк върза кобилата Джезабел за каретата на Трейхърн и хвърли дамското седло в каруцата. Когато се върна отново и надзърна в каретата, Орлан се бе заел да разглежда кожените завивки, които бяха хванали окото му още при качването.
— Страхотно! — говореше търговецът. — По-удобно не би могло и да бъде, Джон Рурк! Де да можеше винаги да ме гледат така! Това е цяло състояние от скъпи кожи, а семейство Бошан ги ползва само като завивки при пътуване! Страхотно, наистина!
— Готови сме, сър — каза Рурк. — Да дам ли знак за тръгване?
Трейхърн кимна. Рурк погледна Шана още веднъж, докосна периферията на шапката си за поздрав и затвори вратичката на каретата. Вдигна ръка, кочияшът изсвири с уста, дръпна юздите и изплющя с камшик над конете. Каретите бавно потеглиха, заклатушкаха се нагоре по тясната улица от пристанището. Чак по улиците на малкото селище, наречено Ричмънд, конските копита зачаткаха отново ритмично.
Пътуваха всред широки поля. На едно разклонение, което бе отбелязано с три дълбоки резки по ствола на голямо дърво, колите свиха в един по-тесен коловоз. Предстоеше им дълъг път, но пейзажът непрекъснато се променяше. На места пътуваха под високи гранитни скали, пълзяха по тесни каменисти пътеки край шеметни пропасти. Навлизаха в дълбоки долини, минаваха по настлани с дървета пътеки през мочурища. Късно следобед видяха една от малкото плантации и няколко ферми с ниски постройки от дървени греди. Понякога край коловоза се виждаше по някой просто скован пътеуказател.
Най-после спряха в малко селце, известно със своята странноприемница.
Всички бяха уморени от пътя. Мълчаливо поглъщаха печения дивеч. Бяха доволни, че най-после могат да седнат на нещо, което не се движи, не подскача, не трака и не люлее.
— Имаме само три стаи за нощувка — обясни собственикът. — Ще сложим в двете мъжете, а в третата ще са дамите.
Сър Гейлърд вдигна глава от чинията си и посочи с вилицата си Рурк.
— Този там ще спи при кочияшите в обора. Така ще можем да се настаним ние двамата с мистър Ралстон в едната стая, а мистър Трейхърн и мистър Питни — в другата.
Изражението на Трейхърн стана мрачно, а стопанинът вдигна рамене, като да се извини:
— Няма повече стаи, ама зад къщата има една колиба, празна е. Може някой и там да спи…
Рурк каза, че е съгласен. Когато вдигна чашата към устните си, срещна погледа на Шана. Той стана и наметна палтото си.
— Ще се погрижа за конете на мадам Бошан, сър — обърна се той към Трейхърн. — Предлагам да си легнем рано. Утре ни чака цял ден път, ще бъде доста уморително…
Рурк нахлупи шапката си и се отправи спокойно към вратата.
— Лека нощ! — пожела той от прага на кръчмата.
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Шана се въртеше неспокойно в леглото до Хергъс, която вече хъркаше. Чудеше се колко ли е часът. Цялата странноприемница тънеше в тишина, не се чуваше нито глас, нито звук от кръчмата и от другите стаи. Можеше ли обаче да е сигурна, че всички са заспали?
— Хергъс! — прошепна тя и се зарадва, че не чу отговор.
Баща й и Питни можеха да бъдат проверени по същия метод. „Още половин час — помисли Шана. — И всички ще са дълбоко заспали…“
Тя предпазливо стана от леглото и се плъзна към стола, на който Хергъс бе оставила отворена пътната й чанта. Там беше и вълнената пелерина. Шана метна пелерината на раменете си, в светлината на тъмнеещата жарава краката й напипаха някакви пантофи. Дъждът все още се лееше по прозорците, вятърът зловещо виеше в покрива. Нощта бе мразовита, но това само улесняваше Шана.
Минутите едва се влачеха. Най-после тя се измъкна от стаята, спусна се по стълбите, премина като сянка през кръчмата и се намери навън. Дъждът плисна в лицето й. Свободна! Тя се затича, нозете й затъваха в ледените вирове, но сърцето й летеше пред нея.
Колибата бе някаква тъмна сянка под високите дървета на известно разстояние от странноприемницата.
Шана плахо почука на дъсчената врата, която изскърца и се отвори.
— Толкова се надявах, че ще дойдете! — я пресрещна хрипкавият шепот на Рурк. — Господи, колко ми липсвахте! — И без да мисли за ледените й мокри от дъжда дрехи, той я притисна до себе си. Устата му се спусна като граблива птица над устните й в дива, страстна целувка. Шана се вкопчи в него, сякаш той бе единствената здрава опора в един олюляващ се свят. Наметката й се плъзна на пода, тя вече не усещаше студа, проникнал чак в нощната й риза.
— Обичам ви! — прошепна тя. В очите й блестяха сълзи на радост, когато вдигна глава да го погледне. Дланите му обхванаха лицето й, държеше я здраво, търсеше истината в дъното на очите й.
А Шана продължаваше да повтаря своето признание — с устните си, със сърцето си, с очите си, с всичките сетива на едно женско тяло, разтърсвано от любов.
— О, Рурк, колко ви обичам!…
Преливащ от щастие, той я вдигна високо и я завъртя из стаята, след това я занесе по-близо до камината и я пусна. Стояха и се гледаха усмихнати. Рурк се наведе, сложи нежно длан на бузата й, а Шана плъзна по нея устните си в милувка. Тя цяла трепереше, в гърдите й се надигаше някакво всемогъщо чувство на щастие, струваше й се, че ще й се пръсне сърцето.
— Нека да ви стопля — каза Рурк. — Един миг само…
Той отстъпи крачка назад. Погледът й го следваше, като че самият му образ бе храна за душата й. Сега Рурк бе облечен в непознати дрехи — тесните панталони от дивечова кожа се опъваха върху твърдите му тесни бедра, палтото му бе от боброва кожа. Приличаше й на гъвкава дива котка. Шана изпита страх и гордост едновременно. Не, никой не можеше да укроти този звяр, никой не можеше да го унижи, и тя самата никога вече, дори и в мислите си, нямаше да си позволи да го нарече свой роб… Шана си спомни думите на баща си — ако наистина бе решил да избяга, Рурк щеше да я вземе със себе си, а тя бе готова да го последва където и да е.
Той откопча катарамите, смъкна бобровата шуба от плещите си и я загърна. Шана се сгуши в кожата, още топла от тялото му. Рурк нареди клонки върху жарта, лумна висок пламък. Шана плъзна поглед из помещението — колко чуждоземско изглеждаше всичко! Най-после тя спря очи на кревата — бе направен от дъски, завързани с въжета, нямаше и помен от дюшеци.
Рурк проследи погледа й.
— Не се бойте, ангел мой! — усмихна се той с развеселени очи. — Погрижил съм се да не ви липсват удобства.
— Звяр такъв! — засмя се Шана и се загърна по-добре в кожуха, като че той можеше да я защити. — Погрижили сте се? Заложили сте примка, в която да се оплета…
— Примка? — Рурк изхлузи през глава тясната си риза от фин лен. Шана затаи дъх — толкова красива гледка представляваше разкошното му голо тяло на трепкащата светлина на огъня. — Не е примка, за да ви оплета, сърце мое!… — Рурк погали златните кичури на дългата й вълниста коса. — Любовта е вълшебно питие, което боговете приготовляват за своите пиршества. Колкото по-често отпиваш от този нектар, толкова повече те опиянява. Богати крале са стигали до просешка тояга само защото не са могли да се откажат от чашата с нектар, докато не я пресушат до дъно. Не са знаели, че от питието трябва да се отпива само когато го споделяш с любимия човек. То губи силата си за онзи, който търси жадно сам да го изпие… Тогава остава само блудкав вкус…
Шана галеше ръката му, очите й грееха в лицето му с гордостта на притежател.
— Но когато съм при вас, любими, аз ставам винаги ужасно себична!
Той леко плъзна устните си върху устата й.
— И с мене е така, скъпа Шана.
Рурк коленичи и започна да развързва някакъв голям вързоп на пода. Вързопът изведнъж се разтвори като огромен цвят на някакво приказно растение — отвътре избухнаха пухкави, меки, въздушни кожи: бляскаво червеникави, златисти, тъмнокафяви, святкащо черни… Всяка една бе истинска скъпоценност, а всичките заедно сега щяха да бъдат постелята, върху която щеше да лежи тяхната любов тази нощ.
— Откъде?! — ахна само Шана.
— От каруцата — обясни той, като че ли нямаше нищо по-естествено от това. — Мои са.
— Притежавате такова нещо? Но как? Те са толкова скъпи… А и дрехите ви, и те са ваши, нали? Съвсем са ви по мярка…
— Да, така е. — Рурк коленичи пред нея върху своите кожи и се усмихна, вдигнал очи към лицето й. — Когато моето семейство научи, че си идвам, ми изпрати някои неща. Това е всичко.
— Вашето семейство? — Шана любопитно се приближи към него.
— Скоро, сърце мое — засмя се Рурк, — съвсем скоро ще ви заведа при тях.
Той отново се наведе към своите кожи, разстла ги и ги подреди, една отдели за завивка. Като го гледаше така клекнал, Шана изведнъж си представи образа на дивак — Рурк беше този дивак, полугол, със златиста бронзова кожа, косата, вързана на плитка отзад, седнал пред лагерния огън… О, боже! Ако някой си въобразяваше, че може да подчини този човек — все едно дали ставаше въпрос за Гейлърд, Ралстон или дори за собствения й баща — то този някой бе истински глупак.
Рурк се изправи, смъкна от раменете й тежката шуба, Шана усети как пръстите му развързаха нощницата й, как ръцете му обхванаха тръпнещите й гърди, гладките й като коприна хълбоци. Топлата трепкаща светлина на пламъците хвърляше златни отблясъци по кожата й. Сенки играеха по стройното й тяло, което бе много по-хубаво, отколкото той си го спомняше… От Шана струеше някаква светлина, която не бе забелязвал по-рано, някакво излъчване, ново и различно, без име…
— Прекрасна сте! — шепнеше Рурк с благоговение. — Никога не бих повярвал, че е възможно да станете още по-хубава от преди. А точно това е станало. Любовта е направила някаква магия…
— Няма магия, любими! Очите ви заблуждават! Просто прекалено дълго сте постили и сега една овесена каша ви се струва царско лакомство!
— Хубава овесена каша! — провикна се Рурк с променен глас и я придърпа върху кожите. С разтреперани ръце той се освободи от последните си дрехи и я привлече към себе си. Меките й гърди горяха кожата му, всичко бе по-красиво от сън, освобождение след безкрайните мъчения, които бе изпитал в самотата на своя кораб. Коприненонежните бедра се разтвориха под търсещия натиск на ръката му, от полуотворените й устни се изтръгна задавен стон на тръпнеща наслада. Рурк затвори устата й с целувка, изпиваща, жарка от любов и страст. Устните му се спуснаха надолу, разляха своята зовяща топлина по тръпнещите й гърди, които набъбнаха в очакване на прилива на желанието. Непосилна, но властна, възбудата обхвана всичките й нерви, Шана затвори очи под жадната алчност на устата му. Изтръпна от неговото проникване, някакъв пламтящ факел разрови жарта, която тлееше дълбоко в нея, разпали унищожителен пожар по цялото й тяло, струваше й се, че я блъскат вълни от разтопена лава, сърцето й бясно биеше до гърдите му, под дланите й играеха мускулите на хълбоците му, полудели в някакъв бесен ритъм, които се напрягаха и се отпускаха със силата на едно невероятно мъжество, отново и отново… Прибоят на желанието я заля и отнесе и двамата.
Дъждът продължаваше да чука по намаслената говежда кожа, опъната на прозорците, вятърът призрачно виеше в нощта, но двамата влюбени лежаха в прегръдка, спокойно отпуснати след бурята на страстта. Бяха вперили очи в пламъците на камината. Шана усещаше до гърба си гърдите му, в ямичката на коленете си — неговите колене. Гласовете им бяха приглушени и унесени, но всяка дума се връщаше от стените на колибата и вибрираше в тях като ехо. В безцелна и сладка игра ръцете им се вдигаха пред разжарената камина, преплитаха се, галеха се, търсещи и отдаващи любов…
— Ще построя за вас голяма къща — прошепна Рурк в ухото й.
Шана тихичко се засмя.
— Нима тази малка колиба не би била достатъчна, когато се съберем? — Тя се завъртя по гръб, за да може да се потопи в любовта, която излъчваха златистите му очи. — Останете при мен! Не ме оставяйте сама!
— Никога, любима! Никога повече. Обичам ви!
— И аз ви обичам!
Рурк приглади разбърканата й коса, която се бе разляла върху ръката му като бляскав поток, завря лицето си в този поток, за да вдъхне сладкия аромат.
— Мисля, че винаги съм ви обичала — призна Шана, самата тя учудена от това откритие. — Когато прогледнах, сама видях, че не сте демон, а онзи единствен мъж, когото сама съм си избрала.
— Но вие наистина ме избрахте, не знаете ли? — грейна в усмивка Рурк.
Шана се притисна към него и също се разсмя.
— Наистина ви избрах, така е! — Но изведнъж стана сериозна: — Вие познавате всичко тук, сякаш сте били по тия места и по-рано. Кажете ми откъде сте?
Рурк се понадигна вяло и направи неопределено движение с ръка:
— Там, където сте вие, там е моят дом.
Щастливите им погледи се потопиха един в друг.
— А ако домът ни е като този тук?
— Една колиба в пустошта, така ли? — прошепна той. — Безкрайни месеци, само ние двамата, съвсем сами?… Няма ли да скучаете, любима?
Шана заклати глава, бързо, като дете.
— Никога! Само не бива да ме изоставяте, никога вече!
Покорна и нежна, тя се отдаде на настойчивата му ръка, отвръщаше на всяка негова целувка.
— Та мога ли да оставя собственото си сърце, въздуха на моя живот?…
— А децата ни? — прошепна Шана.
— Ще имаме поне дузина! — отвърна самоуверено Рурк. — Но нямам нищо против и да са цяла сюрия!
— Няма ли като начало да е достатъчно и едно? — смееше се Шана.
— Едно или две, разбира се… — Милувките му ставаха все по-настойчиви.
— Ами първото… Ще имате ли нещо против, ако най-напред имаме момиченце?
Рурк замлъкна. Мълчанието ставаше все по-дълго и все по-дълго. С безкрайна нежност той отметна от нея кожата, откри голото й тяло под светлината на огъня, погали напращелите й гърди, нежното коремче.
— Сега вече зная какво се е променило във вас — засмя се той.
— Това лошо ли е? — въздъхна Шана в самите му устни.
— Боже мой! Не, разбира се! — Още объркан, той я зави с кожата. — От кога?
— Не мога да определя — въздъхна Шана. — Сигурно на пиратския остров…
Рурк се разсмя.
— С всеки изминат ден се убеждавам все повече и повече, че пиратският остров ни донесе само добро! — Той се наведе над нея и заговори напълно сериозно. — Имам нужда от вас, Шана!
Той я загали, потърси я и страстта им отново пламна.
Камината потъмня, въглените станаха черни. Дългата нощ отлетя толкова бързо, че те почти не я усетиха.
Бе още тъмно, когато Рурк заведе Шана в странноприемницата. Но зад хоризонта вече струяха първите слънчеви лъчи. В кръчмата бе тихо. Откъм студената камина се надигна куче и си потърси по-топло място върху някаква кожа, не ги удостои с поглед. Двамата се промъкнаха нагоре по стълбата и се разделиха пред вратата на стаята й с последна, отчаяна целувка, тя трябваше да им стигне за целия ден.
В странноприемницата отново настъпи тишина. Но в края на коридора се отвори врата и Ралстон излезе от стаята, която делеше със сър Гейлърд. За миг той поспря пред вратата на Шана, сложи пръст до бузата си.
— Така значи, жена на Джон Рурк, милейди!… — процеди през зъби той. — Чудесно! Скоро отново ще овдовеете. Кълна ви се…
Дъждът бе спрял, но със светлината на слънцето настъпи силен студ. Застанали във входа на странноприемницата, Шана и Рурк чакаха да впрегнат каретите. Трейхърн и Питни си пиеха все още кафето. Гейлърд стоеше на известно разстояние от влюбените и се опитваше да се разтъпква, за да се сгрее. Шана бе пъхнала нежните си ръце в маншона и се гушеше в кадифеното си манто, обточено с кожи. Трябваше да издържат още цял един ден пътуване, докато стигнат у семейство Бошан. Сега вече Шана страшно държеше да се представи възможно най-добре. Царскосиньото кадифе на роклята й, с гарнитура от стари дантели около врата, чудесно подхождаше на необикновената й хубост. Беше вдигнала косите си под качулката на мантото и това й придаваше достойнство и благородство. Рурк, който не се насищаше да я гледа, отново се питаше коя ли от многобройните жени, въплътени в тази малка, крехка фигурка — от примамващата изкусителка до елегантната хладна дама — щеше да се появи тази сутрин.
С ехиден поглед Ралстон мина край тях.
— Дано сте си починали, мадам! — поздрави той Шана. — Беше ли приятна нощта?
Без да се колебае, Шана отвърна със сладка усмивка:
— Много приятна, сър! А вие как я прекарахте?
Той удари с малкия си камшик по ботуша си.
— Неспокойно. Почти цяла нощ не можах да мигна.
— Какво иска да каже? — обърна Шана въпросително очи към Рурк.
— Само той си знае, скъпа! — отвърна Рурк, загледан след Ралстон.
Трейхърн се намести тежко в каретата. Питни се качи и се настани до него, така меките седалки на едната страна бяха запълнени докрай. Орлан удари спътника си по коляното и се разсмя:
— Ама сега ще си прибирате разперените крилца, човече! Представям си с какви синини сте разкрасили ребрата на сър Гейлърд! При мене внимавайте!
Рурк помогна на Шана да се качи. Сър Гейлърд, който видя, че ще седи самичка, реши да се настани до нея. Той стъпи на стъпенката и грубо избута Рурк. Но си бе направил сметката без своенравния Трейхърн. Търговецът простря бастуна си и безучастно и най-невъзмутимо препречи пътя на англичанина.
— Ако не възразявате, качете се в другата кола! Искам да кажа няколко думи на моя роб.
Сър Гейлърд вирна глава.
— Щом настоявате, сър.
Трейхърн любезно се усмихна:
— Настоявам.
Отново пътят опъна платното си пред тях. Каретата безмилостно подскачаше, но Шана усещаше, че безсънната нощ си казва думата. Очите й се затваряха, започна да се прозява, на няколко пъти задрямва. И, разбира се, най-естественото нещо на света бе да отпусне глава на рамото на своя съпруг, докато ръката й го прихвана през кръста.
За Рурк този кръшен товар бе истинско удоволствие. Но погледите, които му хвърляше Трейхърн, явно му тежаха повече. Стана му неловко и леко се отдръпна от Шана. След това се поизкашля и погледна баща й:
— Не споменахте ли, че искате да размените с мен няколко думи?
Трейхърн сви устни, загледан в лицето на дъщеря си. Явно премисляше.
— Всъщност не. Но има много думи, които не бих искал да разменя със сър Гейлърд.
Рурк кимна и замълча.
— Струва ми се, че не ви е много удобно. Да не би Шана да ви тежи?
— О, моля ви! — проточи отговора си Рурк. Около устните му заигра усмивка. — Само че… виждате ли… досега никога не се е случвало момиче да лежи на гърдите ми, докато баща му е седнал срещу мене!…
— Не се безпокойте, мистър Рурк! — засмя се тихо Трейхърн. — Смятам, че е направо любезно от ваша страна да играете ролята на възглавница за дъщеря ми…
Питни нахлупи още по-ниско тривърхата си шапка, като само надничаше под периферията, а това съвсем не допринасяше за душевното спокойствие на Рурк. Той не можеше да се освободи от чувството, че исполинът знае много повече, отколкото предполагаха той и Шана.
Наближи пладне. Колите спряха край пътя, пътниците хапнаха от онова, което кръчмарят им бе приготвил. Оттук нататък ги очакваше само изкачване. Долината с меките възвишения, обрасли с гори, остана зад тях. Тук вече дърветата не бяха зелени — цъфтяха в чудни есенни багри. Когато стигнаха до място, което Рурк нарече Вирът на змиорките, всички слязоха, за да погледнат панорамата. Гледката беше великолепна. От север до юг се простираше величествена планинска верига, в полите й горяха златисточервените пожари на есента, върховете се губеха в синкав дим. Затаила дъх, Шана гледаше великолепната картина, а за Рурк беше по-голямо удоволствие да наблюдава прехласнатото изражение на своята любима, възторга, с който оглеждаше позлатения от късното слънце пейзаж, блеснал в цветовете на медта и месинга. Тук избледняваха дори спомените за една мека замъглена парижка вечер, за пищните, добре гледани английски поля…
Шана бе респектирана от гордостта, с която бяха пропити думите на Рурк, когато им сочеше ту едно, ту друго пъстро петно от този есенен калейдоскоп. И го обичаше още повече, загдето иска с такава любов да й покаже всичко, да изживее заедно с нея красотата на света!
— Възможно е дъждът да е отнесъл или разкалял някои пътища — каза Рурк на Трейхърн, след като се качиха отново в колите. — Ще яздя напред и ще оставям за кочияшите знак. Пътят ви е известен, оттук нататък е повече спускане. Ще ви чакам или някъде по пътя, или у Бошан.
Той поздрави, като опря ръка до шапката си, и потегли, без да дочака отговор. Известно време се чуваше тропотът на копита, след това и той изчезна.
Кочияшите взеха поводите, изплющяха с камшиците, колите отново потеглиха.
Завоите следваха един след друг. Скоро оставиха зад себе си планинския гребен и заслизаха по серпентините към долината. Минаха край кръстопът със странноприемница и търговски склад, след това дойде някакво отклонение и каретата свърна на север. Сега вървяха успоредно на планината, слизаха все по-надолу. Конете препускаха, сякаш каретите изведнъж бяха станали по-леки, кочияшите натискаха с крак ръчката за спиране, спирачките на главините лудо скърцаха. В долината се ширеха обработени поля, само тук-там се виждаха купчинки дървета и храсти.
До каретата запрепуска ездач. През прозорчето Шана видя само сивата козина и позна Атила. Каретата с топуркане спря. Трейхърн се надвеси през прозореца, Рурк се наведе от седлото към него.
— Вече сме у Бошан, сър! Още съвсем малко. Дали на мадам Бошан няма да й бъде приятно да поязди дотам?
Трейхърн поиска да запита дъщеря си, но тя вече си слагаше ръкавиците. Шана застана на вратичката на каретата, Рурк я вдигна направо и я сложи върху Джезабел. Колите отново потеглиха. Наведен през прозорчето, Питни видя, че Рурк и Шана яздеха начело на малкия керван. Но все повече се откъсваха напред.
— Да, да! Неудържима младост! — въздъхна Трейхърн, облегна се назад и вдигна крака върху изпратената отсреща седалка.
Питни вдигна в мълчалив поздрав чашата с бира, която беше взел със себе си.
— Стигаме — промълви той. — Не остава много.
Сега пътят бе прав. Отново грееше слънце. Рурк и Шана оставиха колите далеч зад себе си, бяха сами. Шана хвърли скришом поглед към него. Но той явно бе насочил цялото си внимание към пейзажа. Яздеше леко, в костюма от дивечова кожа, с бялата ленена риза отдолу. Рурк приличаше и на джентълмен, и на горски жител. Беше толкова хубав! Очите на Шана блестяха от гордост и любов.
Къщата от червени тухли се издигаше висока и просторна всред огромни дървета — ръцете на трима мъже не биха стигнали да обхванат дънера им. Шана имаше на какво да се диви. Това беше една от най-големите постройки, които бе видяла, откакто бяха слезли от кораба. Главната сграда се красеше от висок стръмен покрив с безброй еркери и високи комини; двете странични крила правеха къщата същински замък. Чуха се възбудени гласове. Щом двойката наближи господарската къща, голямата порта на входа се разтвори и на верандата изскочи млада жена.
— Мамо! Идват!
Струпа се цяло ято хора. Докато Рурк помагаше на Шана да слезе от коня, капитан Натаниел вече се спускаше по стъпалата на верандата. Засмян, той хвана Шана за ръка.
— Сега ще се запознаете с едно голямо семейство, няма да можете да запомните толкова много имена! — говореше той с грейнала усмивка. — А това тук далеч още не са всичките членове на семейство Бошан!
До една възрастна двойка стояха висока тъмнокоса жена и един младеж, който й се усмихна широко.
— Моите родители! — обяви Натаниел и поведе Шана към възрастната двойка — Джордж и Амелия Бошан.
Шана потъна в дълбок реверанс. Татко Джордж изглеждаше чудесно — висок и слаб, с черна коса, широки плещи; по всичко изглеждаше, че обича да се смее. Той внимателно разглеждаше Шана през очилата си.
— Значи това е Шана — кимна той одобрително. — Красиво момиче. Ясно е, ще я признаем за една Бошан.
Възрастната дама със сиви кичури в кестенявата коса бе по-сдържана. Тя дълго — цяла вечност! — оглежда Шана, като хвърли неспокоен поглед към по-възрастния си син. Най-сетне, изглежда, решението й бе взето. Тя хвана с две ръце Шанината ръка.
— Шана? — каза ласкаво тя. — Колко хубаво име! — Сега най-после и тя се засмя. — Имаме да си разказваме толкова много!…
Начинът, по който я посрещна възрастната дама, се стори на Шана малко странен, но нямаше много време да мисли сега за това, защото Натаниел повика високата тъмнокоса жена.
— А това е моята съпруга Шарлот, лисичката! — ухили се той и сложи ръка около талията на жена си. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и с челядта ни.
Шана се засмя и подаде на Шарлот тънката си ръка.
— Боя се, че името Бошан ще възбуди тук при нас голямо любопитство, или никакво, може би ще зависи от случая. Можем ли да ви наричаме просто Шана?
— Но, разбира се! — Приятно изненадана от грабващата сърцето любезност на младата жена, Шана отвърна топло на нейното ръкостискане.
— Джеремая Бошан — посочи Натаниел младежа с широката усмивка. — Най-малкият ми брат. Направи седемнадесет години и тъкмо започва да харесва нежния пол. Така че не се сърдете, дето е зяпнал във вас. Вие сте най-хубавото нещо, което е виждал от дълго време насам тук но нас.
Момъкът се изчерви, но усмивката не слизаше от лицето му. Беше висок и строен като баща си, но имаше кафявите очи и кестенявата коса на майка си.
— За мен е удоволствие, Джеремая — промълви Шана мило и му подаде ръка.
— А ето и сестра ми Габриела — Натаниел хвана за брадичката девойката, която изприпка от къщата и направи реверанс. — Близначката на Габриела — Гарланд, ще видите малко по-късно.
— Намирам, че сте по-хубава, отколкото може да се опише! — възкликна Габриела. — Вярно ли, че в Париж сте била най-хубавата? Гарланд казва, че това бил един нечестив град. А какво правите, та да ви се държи така косата? Моята да е паднала по раменете още до обяд!
Шана не можа да отговори на този водопад от въпроси, само със сърдечен смях вдигна безпомощно рамене.
— Но, Габриела! — Амелия прегърна нежно девойката. — Нека да оставим Шана да си поеме дъх!
— Синът ми е постъпил изключително безотговорно! — се намеси отново татко Джордж. — Трябвало е да ви доведе по-рано! Добре дошла при нас, Шана!
В този момент на алеята пред къщата изскочиха двете потънали в кал и прах карети и рязко спряха пред входа. Конете, които бяха подушили края на пътя и своя обор, бяха изпреварили тежката каруца, която все още не се задаваше. Рурк спусна стъпалото на първата карета и отвори вратичката.
Трейхърн се надигна тежко от седалката, с мъка спусна крак на стъпалото. Натаниел се отправи към него да го посрещне. Питни слезе след Трейхърн и точно възстановяваше старото си познанство с капитана, когато се появи с напета походка и сър Гейлърд.
— Гейлърд Билингсхъм — се представи той сам и подаде изискано ръка. — Рицар на Кралството и придворен благородник. Преди няколко месеца ви писах, щом разбрах за предстоящото пътуване на господин Трейхърн…
— Спомням си — отвърна Натаниел. — Но мисля, че сега не е най-подходящо да говорим за сделки. Нека най-напред да се обърнем към житейските удоволствия!…
Натаниел представи на английския благородник своите родители. Никой освен самият Гейлърд не забеляза, че го посрещнаха последен, или по-точно предпоследен, защото след него остана само Ралстон.
Слънцето опираше вече на хълмовете на запад, започваше да се свечерява, когато по-възрастната мисис Бошан сложи край на разговорите на моравата.
— Дами и господа! — обърна се тя към компанията с лек укор. — Да бъдем благоразумни! Ще се простудим тука, когато имаме толкова наблизо хубава и топла къща. Да вървим! — Тя хвана съпруга си и Шана за ръце. — Скоро ще вечеряме. Навярно господата ще пожелаят да пийнат нещо преди това. Стана ми студено, да ви кажа откровено!
Амелия поведе всички към къщата. След малко мъжете вече пиеха студено старо уиски. В чашата на Шана искреше шери. Въпреки че напитката бе съвсем слаба, тя отпиваше но малко защото от сватбата на Гетлие изпитваше леко отвращение към спиртни напитки. Шана се усмихна с очи на Рурк, който ги бе последвал, но само до вратата.
Габриела се приближи към Натаниел, побутна го с лакът и кимна към Рурк.
— А този кой е?
— О, да… Това е… — Натаниел изглеждаше смутен. — Това е Джон Рурк, също сътрудник на господаря на острова Трейхърн.
— Охо, робът?! — възкликна Габриела по детски наивно. — Мамо! Разрешава ли се на такива да влизат в къщата?
Дъхът на Шана секна от ужас. Дали Бошан няма да го отблъснат шокирани? Не бе помислила за това. Но сър Гейлърд се хвана за забележката:
— Как умно говори госпожицата! — намеси се той. — Тя схваща тънкостите на класовите различия! В двореца тя би могла да стигне далеч!
Гейлърд улови ледения поглед на Шана, но не се смути, само се възхищаваше от умната си забележка.
— Шт, Габриела! — смъмри строго момичето Амелия.
Но Габриела продължаваше да разглежда открито Джон Рурк, който отвърна на погледа й мрачно, като че искаше да я сплаши.
— Как е възможно човек да е толкова глупав — обърна се Габриела към Натаниел, — та да се продаде заради пари?!
Както винаги, Гейлърд имаше готово обяснение.
— Това са долни хора, млада госпожице! Негодни да се справят и с най-простите житейски несгоди.
Забележката на Гейлърд отекна в грубо мълчание.
— Габи! Стига приказки! — скара се Амелия Бошан на дъщеря си. — Мистър Рурк няма вина, че е станал роб.
Габриела смръщи носле от презрение.
— Нека да е какъвто ще, но аз във всеки случай никога няма да взема един роб за съпруг!
— Габи! — гласът на Джордж Бошан бе все още ласкав, но даваше ясно да се разбере, че няма да търпи непослушание. — Майка ти има право. Не е по християнски да измъчваме онези, които са били по-малко облагодетелствани от съдбата!
— Да, татко — каза Габриела смирено.
Шана видя Питни да се хили, скрил лице в чашата си. „Здраво се е налял — помисли Шана. — А сега дори се забавлява от това, че се подиграват на Рурк!…“ Ала още по-силно я изуми изражението на самия Рурк. Той съвсем не изглеждаше обиден, имаше вид, че се забавлява, докато наблюдаваше как младото момиче напусна салона. А Габриела се извърна и го дари с най-невинна усмивка.
— В дома на Трейхърн се отнасят неподобаващо любезно с този тип — продължаваше сър Гейлърд поучително. — Като че е от семейството! Но така тая сган само се развращава. Мястото му е в колибите, при робите! Уверявам ви, че няма защо да се безпокоите за такива като него.
— При прислугата няма повече място — го изгледа Амелия със сдържан гняв. Джордж Бошан обхвана с ръка раменете й и тя продължи малко по-меко: — Би могъл да остане в къщата.
Благородникът посегна да си вземе щипка енфие.
— Този негодник разбира от коне. Нека да спи при тях.
— Аз не съм склонна… — започна Амелия още по-гневно, но Рурк я прекъсна:
— Моля за извинение, мадам, но нямам нищо против да си постеля при конете, ако не възразявате, разбира се!
Той стоеше облегнат на рамката на вратата, скръстил ръце на гърдите си.
Шана изведнъж изпита неудържимо желание да застане пред всички и да изкрещи истината в лицето им. Надигна се от стола. Изгаряше от желание да защити любовта си и брака си. Онова, което запечати устните й в последния момент, бе страхът, че Гейлърд ще отиде при баща си съдията и ще му донесе, че човекът, когото е осъдил на обесване, е жив и здрав…
— Мадам Бошан — обърна се Шана към господарката на къщата. Нямаше обаче сили да свали от челото си разтрепераната си ръка. — Дали ще е възможно да си полегна малко преди вечерята? Боя се, че пътуването ме е уморило повече, отколкото смятах…
Трейхърн отпусна чашата си. По лицето му бе изписана тревога. Шана винаги изглеждаше така, като че ли силите й са неизчерпаеми. Ето че и в това май се бе лъгал.
Рурк също се разтревожи, за миг дори поиска да отиде до Шана, ала Шарлот му препречи пътя. Амелия Бошан отиде до Шана и я хвана за рамото:
— Разбира се, дете мое — заговори тя успокоително. — Пътят е бил дълъг и уморителен. Сигурно искате да се поосвежите… — И пътьом нареди на роба: — Мистър Рурк, занесете багажа на Шана в стаята. Каруцата вече пристигна.
— Слушам, мадам! — отвърна той с уважение.
В ъгловата стая в задната част на къщата камината бе запалена. От стаята лъхаше някаква солидност, някаква мъжка сдържаност. Бе истинско удоволствие да се стъпва по дебелия тъмен килим, донесен от Ориента. Столовете и креслата от кожа обещаваха удобство. Балдахинът над леглото бе от червеникавокафяво кадифе, от същата материя бяха и завесите на прозорците.
— В тази стая живее синът ми, когато си е у дома — обясни господарката на къщата, докато палеше свещите в абажурите. — Надявам се, че нямате нищо против да се настаните тук. Оказва се, че стаите ни за гости са недостатъчно. За съжаление тук се чувства нуждата от женска ръка…
— Красива стая — каза Шана.
Рурк бе влязъл с моряшкия сандък на рамо и една по-малка ракла под мишница. Погледът на Шана потъна в очите му, които сякаш искаха да попитат нещо. Изведнъж Шана пламна — старата дама ги наблюдаваше.
— А голямата ракла… — каза Шана бързо. — Не я ли видяхте, мистър Рурк?
— Разбира се, сега ще я кача.
— Накарайте Дейвид да ви помогне, мистър Рурк — предложи Амелия.
Вратата се затвори след него. Мисис Амелия отгърна покривката на леглото.
— Изпратих камериерката ви да си ляга. Ще й занесат нещо за хапване в стаята й. Горкичката, изглеждаше убита от пътуването.
„Съвсем не е за чудене — помисли Шана. — През цялото време в една кола с Гейлърд и Ралстон…“ Но каза само:
— Хергъс никога не е могла да понася пътуването.
Някаква подвързана с кожа книга, която лежеше на писалищната маса под единия прозорец, привлече вниманието на Шана. Тя я запрелиства любопитно. Установи, че не разбира нито дума. Погледна въпросително мисис Амелия.
— Гръцки — каза старата дама, докато разбутваше въглените. — Като момче синът ми се занимаваше с какво ли не, винаги много четеше.
Леко почукване на вратата и Рурк се появи заедно с някакъв едър по-възрастен мъж, облечен в безупречна ливрея. Двамата настаниха огромния пътнически сандък на Шана до долния край на леглото. Дори Рурк се бе задъхал и като се изправи, в очите му проблесна шеговита закачка, преди да излезе след Дейвид.
— Ще ви помогна да се съблечете — каза мисис Амелия. — Да ви изпратя ли тук вечерята?
— Не, много благодаря. Ще си почина съвсем малко.
Шана се обърна и мисис Амелия развърза връзките на гърба й. Преди да си тръгне, тя се поспря на отворената вече врата и се загледа продължително в младото момиче.
— Мисля — каза тихо старата дама, — че когато един мъж успее да завоюва уважението на човек като вашия баща, както явно е успял да направи това мистър Рурк, то той ще е достатъчно сърцат да обърне и всичко друго към добро. Не се безпокойте, дете!
Шана остана седнала на ръба на леглото, загледана в затворената врата. Никога не бе предполагала, че чувствата й са изписани на лицето й и всеки може да ги прочете. Щом това бе видно дори за мисис Амелия, положително за един Орлан Трейхърн нямаше да остане дълго скрито, че тя обича неговия роб.
Някъде се хлопна врата. Шана се стресна. Лежеше напречно на леглото, все още по риза. Някой бе метнал върху нея пухкава покривка. Един малък часовник върху камината показваше девет и половина.
Шана подскочи. Искаше да си почине няколко минути, а бяха изминали часове! Ето че бе пропуснала вечерята. Внезапно усети страшен глад. Беше яла за последен път преди повече от десет часа.
Тя бързо потърси в сандъка някакъв пеньоар, облече го, решена да отиде ако трябва и до конюшнята, за да помоли Рурк да й намери нещо за ядене. Никога не я бе мъчил такъв глад.
„Детето иска своето!…“ — сети се тя изненадана. Да, тялото й се променяше. Това й беше приятно. Изведнъж я заля нетърпелив копнеж да държи в ръцете си едно мъничко създание. Момче или момиче — това нямаше значение. В този миг й се струваше, че би могла да обикне всяко дете на света. Колко се бе променило мисленето й в тази една година! Само преди година възможността да забременее от Рурк беше я плашила до смърт. Колко невинна е била все пак тогава, да мисли, че такова нещо е изобщо възможно. Срещата в каретата бе твърде кратка. И все пак още тогава Рурк бе проявил безсрамна дързост — да й отнеме девствеността в онази кола!… Ала само един истински смел мъж би могъл да спечели уважението й и любовта й.
Шана предпазливо се спусна по стълбата. В трапезарията и в салона бе тихо, светеше само една лампа.
Но — виж ти! — някъде от задната част на къщата се долавяха гласове. Навярно прислугата. Дали няма да й донесат нещо за ядене? Можеше поне да попита.
Шана тръгна по посока на гласовете, мина през хола при главния вход и влезе в една по-малка трапезария. Изведнъж усети приятна миризма на готвено. Шана забрави всичко. Бутна някаква врата, пресрещна я буря от смехове. Натаниел се смееше от все гърло, баща му до него също се смееше.
— Шана! — чу тя до себе си гласа на Шарлот до нея стояха Амелия и Джеремая. От масата се надигна слисана Габриела. Доброто настроение на мъжете секна, щом я съзряха.
— Съжалявам — промълви Шана смутено, като разбра, че вечерята е строго семейна. — Не исках да преча…
— Влезте, дете мое! — Амелия вдигна ръка и се обърна към дъщеря си. — Габи, една чиния, моля!
— Но, мамо!…
— Стига! Горкото момиче е гладно.
— Аз не съм облечена… — засмя се Шана объркана. — По-добре да си вървя…
— Глупости! Запазили сме ви нещо топло. Елате, седнете при нас! — настоя Шарлот и сложи един стол.
Отвън долетя силно изсвирване, задната врата се отвори и влезе Рурк, натоварен с дърва за горене. Като съзря Шана, той застана на прага, вперил недоумяващи очи в лицата на присъстващите.
— Е, млади човече, какво чакате? Оставете дървата! — провикна се Джордж Бошан и посочи сандъка. — Нали казахте, че сте гладен?
— О, да, сър! — потвърди Рурк, хвърли наръча на посоченото място и в отговор на смаяния поглед на Шана добави ухилен: — Нали си заслужих яденето!
Амелия издаде някакъв неопределен звук и вдигна високо вежди.
Джеремая триеше длани о крачолите си.
— Мистър Рурк — започна младежът, като се приближи, — не бихте ли желали да дойдете утре на лов с мен? Забелязахме следи по хълма. Рано сутринта е най-удобно.
— Ще трябва да попитам първо господаря си — отвърна Рурк, хвърли първо няколко цепеници в огъня, а после погледна Шана.
Все още притеснена, че може би е попречила, Шана седна на мястото, което й предложи Шарлот и хвана ръцете си една в друга.
Габриела дотича и сложи пред нея димяща чиния. След това хукна към задното огнище за втора чиния.
Шарлот наля две големи чаши студено мляко. Рурк седна пред чинията си, сервирана до Шана. Разговорите ставаха все по-сърдечни, накрая и Шана се смееше заедно с всички. Леките закачки на Рурк подхождаха чудесно на веселия тон между членовете на семейството. За голямо удоволствие на Джеремая Рурк започна да разказва за някакъв лов в Шотландия. Всички чудесно се забавляваха. Шана — сама изненадана от този факт — се чувстваше едва ли не като член от семейството. А може би наистина да беше така? Може би Рурк да им е някакъв далечен братовчед? Наистина капитан Бошан го отрече… Или не го отрече? Трябваше да се опита да си припомни по-точно…
Когато удари единадесет часа, членовете на семейството започнаха да се разотиват по спалните си. Шана стана и пожела „лека нощ“ на стопанина и капитан Натаниел, които стояха прави до камината. Рурк също понечи да се надигне, но Джордж Бошан сложи ръка на рамото му и го натисна на мястото му.
— Искахте да ми разкажете за онзи жребец, а и аз имам да ви питам за много работи. Останете още малко, ако обичате.
Рурк не откъсна поглед от Шана, докато тя излизаше от стаята. На вратата тя също се обърна за миг.
Навън я обгърна тъмнината на къщата. Само една свещ в трапезарията й помогна да намери обратния път. В хола проникваше светлина от фенера в салона. Шана поспря за миг на прозореца и погледна луната, която пробягваше зад полуоголените клони на огромните дървета пред къщата.
Скърцането на кухненската врата прекъсна мечтанието й. В хола влезе Натаниел. Стресна се, като я видя:
— Шана? Мислех, че сте отдавна в леглото!
— Исках само да погледам — каза тихо тя, като че ли имаше да се извинява за нещо. — Толкова е красиво!
Сега и той погледна през кристалните стъкълца на прозореца, възхитен от омайната гледка.
— Гледате с очите на художник? — запита Натаниел. Шана тихо се засмя:
— Едно време исках да стана художничка.
— Искате ли да поговорим? — запита Натаниел. Шана се облегна на рамката на прозореца, взряна в мразовитата нощ.
— За какво, сър?
Той позабави своя отговор.
— Ами за онова, което е на сърцето ви.
— Какво смятате, че е на сърцето ми?
— Рурк — каза той тихо.
Тя погледна изпитателно лицето му — търсеше следа от неодобрение или дори от презрение, но срещна само приятелска усмивка в питащите му очи.
— Не мога да отрека — прошепна тя, насочила поглед отново към дърветата навън. Шана нервно въртеше малкия златен пръстен на пръста си. — Вече ни видяхте веднъж заедно… Може би няма да срещна вашето одобрение, но аз го обичам. Нося неговото дете под сърцето си…
— Щом е така — гласът на Натаниел бе ласкав и топъл, — защо са всичките тези фокуси? Толкова ли е страшно да се каже истината?
— Ние сме в клопка — въздъхна Шана отчаяно. — Има причини, поради които той не може да обяви за нас открито. А и аз трябва да търся пътища и средства, за да не навлека върху ни гнева на баща ми… — Шана поклати глава взряна в ръцете си. — Не мога да искам да ми обещаете, че ще мълчите, защото това би ви превърнало в мой съучастник в измамата. Мога само да се надявам, че ще запазите моята тайна. Вече не е далеч денят, когато всичко трябва да излезе на бял свят.
Натаниел мълча дълго, преди да заговори.
— Можете да разчитате на моята дискретност, Шана, но искам да ви каже нещо друго. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля, че вие двамата сте ужасно несправедливи към всички нас. Смятате ли, че господин баща ви е някакво мрачно чудовище? Дали той наистина би пожелал да ви накаже, защото сърцето ви е изпълнено с любов? Нима виждате около себе си само врагове? Не би ли било по-добре, ако приемете, че имате съюзници и приятели, които биха ви помогнали с радост? Никога и никъде аз и моите близки не бихме оставили една жена в беда. А искам да вярвам, че и баща ви ще ви брани със зъби и нокти, ако му признаете любовта си. Нима го считате за някакъв изкуфял старец, който не си спомня огъня на собствената си младост? За мене Орлан Трейхърн е много разумен човек с оригинален дух и много пламенност!
Натаниел направи няколко крачки към стълбището, но се обърна отново:
— Така е, така е! Вие и двамата сте несправедливи към нас. Но аз ще мълча, докато сама решите, че е дошло време. — Натаниел протегна ръка към нея: — Елате, Шана, ще ви придружа до стаята ви. Късно става.
Той тихичко се засмя. Скоро доброто му настроение се предаде и на Шана.
Но Натаниел не можа да се сдържи да не каже:
— Любопитен съм все пак колко ли време още ще можете да запазите тайната си…
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Бледи слънчеви лъчи проблясваха през завесите. Полубудна, Шана се изпъна блажено в чаршафите, лениво отвори очи. Едно цветно петно на възглавницата до нея привлече погледа й; тя повдигна глава, за да се вгледа по-внимателно, и откри една роза. С усмивка тя взе цветето в ръка, вдъхна аромата му и се зарадва на уязвимата и все пак така горда красота. А стеблото беше без бодли.
— Ах, Рурк… — промълви тя.
Отпечатъкът на възглавницата до нея показваше, че е спал през нощта при нея. Щастливо усмихвайки се в тишината, тя сгуши възглавницата до гърдите си. Но за любовни мечти нямаше време. На вратата се почука.
— Добро утро момиче — поздрави Хергъс весело. — Добре ли спахте?
Шана скочи от леглото и се изпъна като доволна котка.
— Много добре. И съм страшно гладна.
— Това, моето момиче — поклати скептично глава камериерката, — е един ужасяващ признак.
Шана сви рамене, самата невинност.
— Какво имате предвид?
Хергъс усърдно се зае с дрехите, които вземаше от скрина.
— Като че не знаете сама! Да не би да мислите, че не забелязвам как се стараете да не ми се показвате вече необлечена? Мисля, че е време да съобщите на мистър Рурк, че явно скоро ще става баща.
— Той отдавна знае — отвърна Шана и изчака да види колко време ще мине, докато широкото селско лице на камериерката се изкриви в гримаса.
— Ооо, неее! — Ето го вече викът на ужас. — Какво ще стане сега?
— Единствено правилното. Ще кажа на баща си. — Но тогава студената ръка на страха сграбчи сърцето й. — Надявам се, че няма да го преживее много тежко.
— Ха! — затътна Хергъс. — Можете да сте сигурна, че веднъж завинаги ще заповяда да кастрират вашия мистър Рурк, както се полага.
Шана се извърна и просветна срещу жената със зеления огън на възмутените си очи.
— Не ми говорете какво подобава! Подобава да обичам Рурк! А освен това подобава да родя дете от него! — тя тропна с крак. — А отсега нататък няма да търпя да се говори зле срещу Рурк! От никого вече!
Хергъс прекалено добре знаеше кога преминава границата на търпението на Шана и предпочете да смени темата, докато помагаше на Шана да се облече.
— Мъжете — бъбреше Хергъс, сега вече със съвсем различен тон — всички вече закусиха и излязоха. С изключение на мистър Гейлърд. Той е много увлечен по мис Габриела.
— Алчен е тоя нахалник — просъска Шана. — Накрая наистина ще си хване някоя богата жена. Трябва да предупредя девойчето.
— Вече не е необходимо — изкиска се Хергъс с ръка в устата. — Тя вече го насоли. Каза му, че не желае непрекъснато да усеща ръката му по тялото си и че той трябва да внимава къде се разхождат ръцете му.
— Значи скоро отново ще хукне подир мен — въздъхна Шана. — Може би ще ни се удаде да изнамерим за него някоя дърта вдовица с дебело дърво да го озапти.
Хергъс поклати глава.
— Не харесва старите. Но като види млади, и очите му изпопадат. Като пътувахме през Ричмънд, той едва не си изви врата да зяпа след една хубавица, която вървеше по улицата. — Тя изпухтя и високо навири нос. — Не го ща, даже и да ми го подарят.
Шана замислено набърчи чело.
— Дали вече е говорил с Бошан и искал пари за корабостроителницата си? Добрите хора може и накрая да кажат да, само да се отърват от него.
— Не е много вероятно — изкиска се Хергъс. — Тая сутрин, като минавах през салона, нашият благородник бе потънал в разговор с милия капитан Бошан. А той не изглеждаше много очарован от думите на сър Гейлърд.
— Добре тогава — усмихна се Шана. — Може би скоро ще си тръгне. — А щом щеше да прави самопризнания пред баща си, то тогава сигурно щеше да е по-добре да знае, че благородникът не е наблизо.
Когато Шана слизаше надолу по стълбата, мисис Амелия й извика от салона.
— Елате да ни правите компания, Шана. Чаят и закуската вече ви чакат.
Шарлот и Габриела изсвириха докрай една приятна мелодия на арфата, после и те седнаха в креслата до дивана, на който бе Шана.
— Мъжете тръгнаха още рано сутринта, за да покажат на баща ви ранчото, и сега вкъщи е така тихо, че може да се чуе как перо пада на пода — засмя се Амелия.
В същия момент едно шумно издрънчаване сякаш само подсили думите й. Ужасени, дамите подскочиха, за да видят каква е причината за този шум. В рамката на вратата към салона стоеше като вкаменена една прислужничка и бе втренчила потресена очи в сервиза за чай, който й се бе изплъзнал от табличката и сега лежеше разбит на парчета на пода. А до нея сър Гейлърд си търкаше с ръка кадифената дреха и дантелата на ризата.
— Тъпа крава! Гледайте си в краката следващия път! — изсъска благородникът. — За малко щяхте да ми изцапате костюма!
Момичето безпомощно гледаше към мисис Амелия и в отчаянието си кършеше тънки ръце; тясната брадичка се разтрепери и аха да рукнат сълзи от очите й.
— Няма за какво да се притесняваш, Рейчъл! — мисис Амелия успокои приятелски момичето, отиде до нея и й помогна да събере парчетата от порцелановия сервиз. После се обърна със строг поглед към благородника.
— Сър Гейлърд, докато сте гост в този дом, бих желала да ви помоля от цялото си сърце да не излагате повече на показ пренебрежението си към тези, които не са така облагодетелствани от съдбата. Няма да търпя това. Рейчъл е била продадена като робиня, преди да дойде при нас, и е била изнасилена. Тя не е отдавна при нас, но е добро момиче и аз я ценя много. Не бих искала да ни напусне само защото някой от гостите се е отнесъл без причина грубо с нея.
— Мадам, трябва ли да разбирам, че поставяте под въпрос поведението ми? — попита учудено сър Гейлърд. — Мадам, аз произхождам от едно от най-благородните семейства на Англия и знам как да се отнасям към домашната прислуга. Върховният съдия, лорд Хари е мой баща. Той сигурно не ви е непознат.
— Така ли? — търпеливо се усмихна Амелия. — Тогава сигурно и вие познавате маркиза, брата на моя съпруг!
Гейлърд разтвори широко уста, а мисис Амелия се обърна доволно и прошумолявайки с роклята си, отново седна при трите усмихващи се дами.
— Маркизът? — заекна сър Гейлърд и пристъпи крачка напред. — Маркиз Бошан от Лондон?
Мисис Амелия повдигна досадено вежди.
— Не знам да има друг. — Тя повика с жест Рейчъл; момичето внимателно заобиколи издалеч сър Гейлърд. — Е, скъпи дами, докъде бяхме стигнали?
— Бяхте великолепна, мамо — извика възхитено Габриела, когато благородникът най-сетне се оттегли.
— Не беше много мило — призна мисис Амелия, сви по момичешки рамене, а смехът й прозвуча в целия салон. — И въпреки това ми се отрази добре. Още вчера вечерта се опита да прогони от масата ни мистър Рурк, човек можеше да си помисли, че се е вживял в ролята на домакин на тази къща.
— Натаниел бил чул, че бащата на сър Гейлърд пребивавал на посещение в Уилямсбърг — съобщи Шарлот, когато мисис Амелия й подаде чаша. — Питам се дали и той е също така надут глупак като сина си.
Тъмните очи на Шарлот се обърнаха угрижено към Шана, която очевидно внезапно бе престанала да бърка чая си. Под погледа на Шарлот тя се обърна бързо към закуската си, за да не се забележи объркването й. Как би могла сега да излезе от къщата, за да предупреди Рурк за опасната близост на палача Хари?
— Боже мой, Шана, толкова бе нетактично от моя страна — извини се Шарлот. — Трябваше да си помисля, че може би цените благородника. Гейлърд ми каза на масата, че скоро ще се жените.
Шана едва не се задави с бисквитите за чай.
— Да се жени за мен? — Тя бързо отпи глътка чай, за да преглътне трохите, които бяха заседнали в гърлото й.. — Явно е измамен от собствените си желания. Аз отдавна съм му дала отговор. — И в спомена за тази плесница тя си разтърка китката. — Един отговор, който сигурно не би могъл да бъде изтълкуван погрешно.
— Но защо тогава не престава да ви преследва, Шана — попита Габриела. — Наистина тази сутрин той не ме удостои с нито един поглед — което приемам с благодарност и като избавление, — но имаше моменти, в които човек можеше да се закълне, че той пламти в най-силна обич към мен. Щом вие вече сте му отговорили, защо продължава да говори за женитба?
Шана можа само да свие рамене.
— Може би — засмя се Шарлот — Шана е изразила отказа си твърде нежно, скъпа Габи. Няма нищо по-отрезвяващо за един джентълмен от това млада дама да му каже, че е достатъчно възрастен, за да й бъде баща — и после да му припомни, че има корем.
Шана се изкикоти в чашата си.
— А аз смятах отговора си за брутален. Ако бузата му не го боли вече, то ръката ми още ме наболява.
— Наистина ли — сияеше Габи. — Браво, Шана. Но защо тогава въпреки всичко не ви остави на мира? Човек би си помислил, че след такова нещо един мъж се отказва.
— Сигурно мистър Ралстон тайно му е подшушнал, че баща ми иска да се оженя за благородник — отвърна Шана. — Без съмнение сър Гейлърд се надява, че все някога ще ме впечатли.
— Не личи баща ви да го харесва много — каза мисис Амелия. — Напротив. Той дори се ядоса, когато сър Гейлърд изрази мнение, че мистър Рурк трябва да напусне масата и да отиде да яде при домашната прислуга. Пропуснахте вчера вечерта едно хубаво скарване, Шана. Баща ви обясни кратко и ясно, че не разрешава абсолютно никой да му пречи да си вечеря със своя роб, а Джордж обяви на всички, че все още е господарят на този дом и кани на масата си когото пожелае. И сред всички тях горкият Натаниел, който се опитваше да ги омиротвори, но не му се отдаваше много добре. И едва след четвърт час забелязахме, че мистър Рурк си бе отишъл. Но оттогава Джордж и баща ви не размениха нито една дума със сър Гейлърд.
— Тогава може би е било много добре, че ме е нямало — забеляза Шана.
Малко по-късно Шана седеше с мисис Амелия в салона, а старата дама й разказваше за къщата си, семейството и живота си.
— Вероятно, Шана, сте чували много за това, че Вирджиния е дива страна. — Тя се засмя, като видя, че Шана кимва. — Е, да, може и да е дива. Живяхме в дъсчена къща, докато изкореним дърветата и построим тази къща. Тогава имахме само Натаниел — а самите ние бяхме още деца. Родителите се страхуваха за нас. Те искаха да остана в Англия и да изчакам, докато Джордж ни построи къщата. Мислеха, че той ще се откаже и ще се върне. А и той често казва, че е щял да се откаже, ако не бях дошла с него.
— Имате чудно хубава къща, мадам Бошан, и много мило семейство.
— Трябваше да преживеем много трудности, в Англия щяхме да живеем много по-лесно. Но мисля, че грижите, които споделихме, ни направиха по-добри и по-силни. Никога не бих искала синът ми да е такъв самоуверен глупак като сър Гейлърд. Наистина синовете може би няма да се чувстват добре в двора, но мога да се закълна, че станаха истински мъже, които не жадуват за чужди пари, за да се уредят добре. И защото ги обичам, не желая нищо друго така както тяхното щастие. Естествено е майката да иска най-доброто за своите деца. Досега имаха късмета да намират човека, когото търсеха на този свят. И ако е рекъл господ, един ден ще мога да кажа същото и за Гейбриъл и Джеремая.
Шана отпиваше от чая си и се питаше дали и майката на Рурк би я посрещнала толкова сърдечно и топло, с толкова обич, както мисис Амелия я посрещаше. Шарлот бе за завиждане. Но сигурно и майката, която бе родила и отгледала мъж като Рурк, бе необикновена.
— Добре ли се чувствате в стаята на моя син? — попита мисис Амелия тихо.
— Чувствам се там като у дома си — призна си Шана чистосърдечно. — И си представям как великолепно прохладна е стаята през лятото с това голямо дърво, което расте току пред къщата. Къде всъщност е третият ви син?
— Искате ли още малко чай, скъпа?
— Благодаря, само половин чаша.
— Синът ми, е, той ту идва, ту си отива…
— Бих искала да се запозная и с него.
Мисис Амелия дълго не отместваше поглед от младата жена.
— Ще се запознаете, скъпа. Със сигурност ще се запознаете.
Когато Шана се преоблече, тя слезе по стълбите в зелен кадифен костюм за езда, който придаваше на очите й тъмна отсянка, почти като на смарагди.
През входната врата тъкмо влизаше Гейбриъл.
— По коя пътека бих могла да пояздя, без да се объркам? — осведоми се Шана.
Момичето я заведе отзад. Оттам се виждаше един хълм, който не се издигаше много далеч.
— Там при големия дъб ще видите една пътека, която води към високата долина между хълмовете. Ако имате късмет, можете да срещнете там горе Джеремая и Рурк.
Вятърът си играеше с перото в шапката, а изпълнена с безкрайна радост, Шана държеше поводите отпуснати. Джезабел се напрягаше и сякаш летеше, познаваше добре всяка стъпка земя. Шана я остави на свобода, докато достигнаха дъба. Тук започваше една следа от коли, обрасла с трева. Шана пристегна поводите и наложи на себе си и на Джезабел по-разумен ход.
Слънцето се бе изкачило високо на небето, но въпреки това бе хладно. Една кошута премина безшумно през шарената сянка. От двете страни се възправяха хълмове и пътеката заобикаляше една скала. Но по средата на завоя от гърдите й се изтръгна вик на въодушевление и тя спря кобилата.
Широка долина се простираше пред нея, излъчваше сито плодородие. А в средата на долината, долу, под лъчистото небе проблясваше верига от сини езерца, които се захранваха от водопад, който се стрелкаше с пръски и пяна надолу по скалата, за да се излее в основата й в портата на една дъга. Отвъд езерцата, под високите клони на една пиниева горичка, се виждаше малка дървена къща: тънък дим се извиваше във въздуха. Шана забеляза следите от няколко коня, пришпори Джезабел покрай поляните през светло бистро поточе и после нагоре по склона до хижата.
Вратата бе широко отворена, сред куп прясно нацепени дърва лежеше един клон. Зад хижата дъсчена ограда обграждаше едно пасище, в което пасяха повече от дузина коне и всеки от тях спокойно можеше да се мери по грация и красота с нейния. Шана държеше здраво поводите в ръка, докато гледаше като омагьосана красотата на спокойната долина.
Тя неохотно се откъсна от бленуваната гледка, когато чу зад гърба си шумове — тогава видя Рурк, който тъкмо опираше дългоцевата си ловна пушка на един дънер. Той я доближи с усмивка и я смъкна от седлото.
— Как разбрахте, че съм тук?
Тя му се усмихна в пълните с обич очи, когато я постави на земята.
— Гейбриъл ми каза.
Той се наведе към нея и те си размениха дълга целувка за поздрав. Шана доволно въздъхна и се гушна в неговата къса кожена дреха, а ръцете му я обгърнаха. Но тогава, най-сетне, тя се сети отново какво я бе подтикнало да го търси.
— Палачът Хари е в Уилямсбърг — докладва тя, прегърна го и се отдръпна назад, за да може да го гледа в очите.
— Това копеле! — избоботи Рурк.
— Но какво да правим? — попита Шана угрижено.
Рурк я погали с кокалчетата на пръстите си по бузата.
— Не се страхувайте, мила моя. И това ще преживеем.
Той я целуна още веднъж, после отстъпи крачка назад, повдигна глава и издаде мек, но пронизващ вик като сова. Шана откри движение сред храстите и секунди по-късно оттам излезе Джеремая.
И той носеше дълъг мускет и бе облечен като Рурк, в кожени панталони, дълга дреха и бяла ленена риза.
— Мистър Рурк — извика той и странна усмивка се усещаше в гласа му. — Трябва да закърпя една дупка в оградата, преди кобилите да са я открили. Ще се забавя малко.
С тези думи той взе един клон и се отдалечи бързо със странна тътреща се походка, а Шана би могла да се закълне, че след него повяваше кикот.
Рурк гледаше след Джеремая.
— Умно момче — каза той радостно, — винаги е готов да направи повече, отколкото е нужно.
Шана леко набърчи чело, между двамата се бе случило нещо, което й бе убягнало. Но какво значение имаше това, щом можеше да остане сама с Рурк?
Той повдигна леко полите й, така че да не опират във влажната трева.
— Ако искате да се разхождате тук, ще ви трябват панталони — каза той. — Оставете ме да се погрижа за Джезабел, преди да ни е избягала.
Шана повдигна поли и го последва. Той взе пред пасището поводите на кобилата, хвърли ги на седлото, после го освободи. Кобилата го следваше като дресирано куче, когато я поведе към оградата и я побутна вътре.
— Искате ли да разгледате къщата? — попита той дрезгаво току пред устата й.
Шана кимна и пъхна ръката си в неговата. Пред хижата той повдигна Шана на ръце и я пренесе през прага. Вътре бе скромно и само огънят от огнището разпръскваше червеникава светлина. Рурк постави съпругата си на земята, а докато тя се оглеждаше, той се отправи към огнището и си запали лулата от една тлееща цепеница. Шана прокара ръка по грубата повърхност на една дървена маса, погледна любопитно в едно голямо желязно котле, което висеше до огъня, подскочи леко върху широкия пухен дюшек на леглото, прокара ръка през красивата кожа, която беше просната върху него и после се завъртя още веднъж в средата на хижата около самата себе си.
— Ах, Рурк — възкликна тя, — не би ли било чудесно, ако можехме да живеем в тази хижа само двамата?
Той я погледна скептично през дима от лулата си и се усмихна.
— Ах, Шана, нима наистина щяхте да сте щастлива тук?
— Даже и да не ви се вярва — нацупи се Шана, но аз съм издръжлива, мистър Бошан. И ако ме предизвикат, бих съумяла и тук да уредя живота си по най-добрия начин. Ще се науча да готвя. Може би не съвсем като готвачките на татко, но аз и не искам мъжът ми да е дебел. — Тя потупа слабото му тяло, после поглади кадифената си дреха. — Ще продължавате ли да ме обичате и като ми се надуе коремът от бебето?
— Ах, Шана — засмя се той и я прегърна, — винаги ще ви обичам.
Тя се увеси на врата му и отвърна на горещите му целувки.
— Колко време ще се забави Джеремая?
Рурк се пресегна зад гърба си и пусна резето на вратата.
— Докато го повикам.
Самотните клони на дървото драснаха жално под прозорците на спалнята. Шана се бе втренчила навън в звездната нощ. Спомените за часовете, които бе прекарала с Рурк в хижата, не искаха да я напуснат. Никога досега не бе усещала така ясно, така недвусмислено и силно, че не желае нищо друго така, както да живее заедно с Рурк в щастие или опасност. Малко ли беше това? Много ли беше? Не беше ли всичко? Сърцето й се бе зашило, а се чувстваше така невероятно самотна. Чувстваше се така, сякаш бе съвсем сама на този свят, сякаш цялата тежест на тази глупост тегнеше единствено и само върху нея. Това, което трябваше да направи сега — и което искаше да направи, — можеше като нищо да доведе дотам, че накрая да не й остане никой, нито Рурк, нито баща й. Никой повече. Дали тогава, както й бе обещал Натаниел Бошан, наистина щяха да я приемат в обятията си с целия позор, който я петнеше.
Тя положи ръка върху корема си и почувства съвсем ясно малкия живот, който растеше там, вътре. И изведнъж осъзна: тя никога нямаше да е сама.
Орлан Трейхърн седеше в коженото кресло в гостната си и размишляваше над куп карти, списъци и счетоводни книги. Тази страна имаше толкова много богатства, че можеше да разтупти всяко търговско сърце, И той вече разбираше, че може да му е само от полза да купи земя тук, може би на Джеймс Ривър, където лесно можеше да се построи пристанище за неговите кораби.
От размишленията му го откъсна тихо почукване на вратата и той чу шепота на Шана:
— Татко, буден ли си още?
Той сложи документите на масата.
— Влезте, Шана, Заповядайте, влезте.
Вратата се отвори Шана се промъкна вътре и веднага затвори вратата след себе си. Тя премина леко през стаята и целуна баща си по челото. Видя развеселената усмивка на лицето му и зададе въпроса, който се страхуваше да не й зададе той.
— Всичко наред ли е, татко?
— Да, просто си спомних нещо, дете мое. Изглеждате така ужасно. Точно като в детството ви, когато надвисваше буря. Тогава точно така нерешително чукахте на нашата врата. Промъквахте се в стаята и се сгушвахте между нас, между мама и мен.
Вътрешно Шана се сви от страх. Трябваше да си вземе един стол и да седне. Вгледа се в ръцете си. А ръцете й трепереха. И баща й чакаше.
— Татко… Аз… — гласът й бе съвсем тях и тъничък, после пое дълбоко дъх, за да каже ужасната новина наведнъж. — Татко, аз съм бременна и бащата е Рурк.
Изминаха мигове убийствена тишина. Шана не можеше да вдигне поглед. Тя не смееше да погледне в ужасеното, разкривено от яд лице на баща си.
— За бога! Жено!
Гласът на Орлан Трейхърн прокънтя. Шана се сви. Орлан скочи от креслото и с една крачка се озова пред нея. Шана се подготви за най-страшното. Сега гласът на Трейхърн бе по-тих, но звучеше все така дрезгаво и високо в тихата стая.
— Знаете ли какво сте направили?
Шана здраво бе стиснала очи. На миглите й имаше сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат. И тогава тя чу думи, които не вярваше, че собственият й баща може да изрече:
— Вие разрешихте вместо мен един проблем, скъпо дете, който седмици наред, ден след ден, ми вгорчаваше живота. Как бих могъл след всичките тези брътвежи за синя кръв и благороднически титли да попитам дъщеря си дали не би желала да се омъжи за един роб?
Той се наведе напред, хвана ръцете й и повдигна брадичката й, за да го погледне и тя.
— Ако бяхте ме оставили да решавам аз, щях да ви умолявам да вземете за съпруг Рурк. Но аз ви бях обещал тържествено, че изборът ще е единствено и само ваш, и така вече нямах право на мнение. Обичате ли го?
— О, да, татко! — Шана скочи, хвърли се на шията на баща си и скри лице в рамото му. — О, да, много го обичам.
— А той обича ли ви? Той съгласен ли е да ви поведе към брачния олтар? — попита Орлан Трейхърн, но изобщо не дочака отговора. — По дяволите, трябва да иска! — В гласа му се надигна гняв. — Ако не, ще го…
Шана сложи пръст на устните му, накара го да замълчи, вече решена да му признае и останалата част от истината, но тогава се осъзна в последния момент. Цялата истина — това би било признание за една цяла година, преминала в лъжи и измама, това наистина можеше да възбуди яда му. По малко истина, от време на време, това сигурно беше по-мъдрият ход, отколкото да разчита така много на късмета.
— Тате — продължи тя, — по пътя ни има още едно препятствие. Ще ви го споделя, когато му дойде времето. Все още е опасно и има причина да се крие истината.
Тя видя баща си да бърчи скептично чело и го замоли:
— Само ми се доверете и всичко ще се уреди. Вярвате ли ми?
— Смея да се надявам, че знаете какво говорите — съгласи се той неохотно, — но не бива да се проточва твърде много. Горя от нетърпение да съобщя на всички, че най-сетне ще имам внуче.
— Благодаря ви, татко! — Тя го целуна и бързо се отдалечи.
Едва що бе затворила здраво вратата зад гърба си в стаята си, щастливо усмихвайки се през сълзи, когато от креслото се надигна една сянка. Бе Рурк и тя се хвърли в обятията му, смееше се, хлипайки на гърдите му, и го държеше, потънала в блаженство.
— Казах му! — изхълца тя. — Татко вече знае всичко за нас.
— Така си и помислих! — той я целуна по косата. — Чух как извика от болка.
— О, не! — извика тя, облегна се на рамото му и погледна нагоре към него. — Това бе неговият начин да изрази съгласието си. Много е щастлив!
Рурк повдигна учудено вежди.
— Е, да, не му казах, че сме мъж и жена. Само, че очакваме дете. — Рурк вдигна ръце и простена.
— Много благодаря, мадам. Ето ме сега и осквернител на вдовици! — После той стана малко по-сериозен. — Шана, тъй като това, изглежда, е нощта на истината — и аз имам да ви призная нещо. — Но Шана имаше по-неотложен въпрос, който й бе легнал на сърце.
— Как изобщо влязохте в тази стая? Долу е Дейвид, видях го на стълбата. Да не са ви пораснали криле?
— Още не, мила моя. — Той посочи към прозореца. — Дървото, което се извисява пред кухнята, ми бе напълно достатъчно вместо стълба. А и си спомних, че не обичате да сте сама. — Той сложи ръка на тънката й талия и я привлече към себе си. — Шана, трябва да ви кажа нещо, Това тук е моята…
Устата на Шана го накара да замлъкне, тя се сгуши в него плътно.
— Ако непременно искате да ми изповядате нещо, тогава ми изповядайте любовта си към мен, сър дракон — промълви тя. — А след признанието искам да видя доказателствата.
Тя го потегли към леглото и замърка на гърдите му.
— Обичам както цветето обича дъжда и като цветето протягам листенца и ви откривам нежното си сърце, за да може то да се наслади на тази благодат.
Устните му потърсиха устата й.
— Обичам ви, Шана. Обичам ви повече от всичко друго на този свят.
Шана изведнъж се събуди и лежеше, без да помръдне — а не знаеше какво се бе случило, че бе прогонило изведнъж съня от очите й. Тя се вслуша, но чу само часовника върху камината да бие три часа. Тя усещаше плътно в гърба си сгушеното тяло на спящия Рурк, едната му ръка бе положена с много обич на ханша й. Но и той лежеше, ослушвайки се, напрегнат, дъхът му замря. Тя внимателно извъртя глава и в слабата светлина на малката камина го видя да не отмества поглед от вратата, облегнат на лакът. И тогава тя най-сетне чу отново: бравата на вратата проскърца, защото чужда ръка отвън я натискаше, а после — защото не поддаде — я върна обратно. Шана отправи въпросителен поглед към Рурк.
Рурк положи пръст пред устните си, заповяда й да мълчи, да не издава нито звук. Той внимателно се измъкна от леглото и си облече панталоните. Безшумно, с бързи стъпки той прекоси стаята. И Шана бързо си облече нощницата. Който и да стоеше отвън на вратата, тя не би искала да я заварят гола.
Съвсем тихо Рурк превъртя ключа в бравата, докато едно едва доловимо щракване не показа, че езичето бе излязло от ключалката. Тогава с едно внезапно движение, от което Шана се изплаши, той отскочи назад и същевременно отвори докрай вратата.
Нямаше никого. И по коридора нямаше жива душа. Нечуто той се прокрадна навън по коридора, взираше се в сенките на всеки ъгъл, навсякъде. Но не намери никого. С мрачен поглед се върна обратно в спалнята и отново заключи здраво вратата.
— Но кой ли беше това? — прошепна тя, когато той седна в леглото до нея.
— Имам едно подозрение — отвърна Рурк, но малко по-късно си събу панталоните и отново се вмъкна под завивката.
— Студен сте — потрепера Шана. И се сгуши в него.
Изведнъж Рурк отново подскочи.
— Какво, по дяволите, беше сега пък това?
Той наклони глава, за да може да се вслуша по-добре. Слабо, но ядно цвилене проникна през нощта.
— Атила! — пошепна Шана и се изправи до Рурк. — Нещо го безпокои.
Рурк отметна завивката и отново си обу панталоните.
— Ще ида да видя! — той нахлузи ризата си през., глава. — Залостете вратата след мен. Ако някой иска да влезе, викайте колкото ви глас държи. Все някой ще ви чуе.
— Рурк, не отивайте! — умоляваше го тя. — Не знам какво става, но нещо не е наред.
— Ще съм нащрек! — Той бързо я целуна още веднъж. — Топлете ми леглото. Като се върна, сигурно ще треперя от студ.
Както й каза, Шана внимателно залости вратата. Изпълнена от нарастващо безпокойство, тя кръстосваше из стаята, гризейки си ноктите. Само червената жарава хвърляше светлина, беше хладно и Шана трепереше в тънката си нощница. Тя разпали огъня и постави нови цепеници. После дълго стоя пред камината и се взира в пламъците. Всичко бе тихо. Зловещо тихо. Докато някъде в къщата не изпищя Шарлот.
— Конюшнята гори! Натаниел, събудете се — конюшнята е в пламъци!
С вик Шана скочи на крака. Тя се взираше в завесите. Това, което през цялото време виждаше, не бяха проблясъците от огъня на камината.
— Рурк — изпищя тя и с треперещи пръсти се опита да отвори вратата. — За бога! Мили боже, помогни му! Помогни на моя Рурк!
Без да обръща внимание на босите си крака и на тънката си нощница, Шана изтича по коридора навън, почти се сблъска с Натаниел, който още си завързваше панталоните. Зад него се втурна Шарлот с един фенер и една завивка около раменете. По целия коридор се отваряха врати.
— Рурк — крещеше Шана почти истерично. — Той е в конюшнята!
— О, боже мой! — извика Шарлот с широко разтворени очи.
Натаниел се втурна надолу по стълбите, сякаш го гонеше демон. Шана летеше след него и не забеляза, че Шарлот й хвърли една завивка на раменете. Те тичаха към задния изход и пресякоха тревата.
Хиляди огнени езици ближеха стените на конюшнята. Шана и Натаниел се хвърлиха към пастта на преизподнята. Вратите на конюшнята бяха заключени, голямата с резе, а малката с дървено лостче. Цвиленето и скимтенето на заключените животни разкъсваше нощта, пукотът на пламъците нарастваше до грохот.
— Рурк е вътре! — крещеше Шана. — Искаше да види какво става с конете!
Натаниел хвърли кофа вода от поилките срещу малката врата, а Шана се хвърли срещу вратата, но трябваше разочарована да осъзнае, че силите й не стигаха, за да спаси Рурк.
Натаниел я избута настрана и под мощния удар на раменете му препятствието отлетя встрани.
Гъсти облаци дим излязоха навън, кашляйки и задавяйки се, Шана се видя принудена да се отдръпне назад. Натаниел взе от раменете й завивката, напои я с вода, докато започна да капе, хвърли си я на главата и се вмъкна в задушливия дим и пламтящия ад.
Атила изцвили в смъртен ужас; Шана затисна с треперещи ръце ушите си, бореше се със собствените си страхове. Сега отвсякъде идваха мъже към тях. Образуваха вериги, за да носят насам кофи с вода. Смелчагите хвърляха вода във все по-развихрящата се страстна огъня. Откъм конюшнята силен трясък заглуши страшния пукот от пламъци, дъжд от искри се издигна към небето, за да се посипе след това върху всички. Премаляла от ужас, Шана усети как кръвта се смръзва в жилите й, когато фантазията й и показа ужасяващи картини, в които Рурк сега се извиваше под убийствените нокти на огъня, заклещен в обхванатата от пламъците конюшня. Вече нищо не можеше да я спре, тя искаше да се хвърли в пламтящата преизподня, за да срещне смъртта с Рурк, ако вече не може да бъде спасен. Тогава една призрачна фигура си проби път, олюлявайки се и залитайки през помещението. Шана скочи към нея, димът я захапа в очите, пламъците посегнаха към ризата й. Срещу й се олюляваше Натаниел, а Рурк лежеше неподвижно на раменете му. Шана хвана Натаниел за ръка и го измъкна на открито.
Още докато си търсеха спокойно място, достатъчно отдалечено от пламналата конюшня, откъм господарската къща ги пресрещнаха други мъже, профучаха край тях, хвърлиха се в огромната факла, за да спасят конете. И Питни бе сред тях, по нощница, която плющеше над панталоните му.
Задъхвайки се, поемайки си тежко въздух, Натаниел падна на колене; Рурк се плъзна отпуснато по раменете му, крайниците му се разпериха под влажната, димяща завивка. Шарлот се хвърли към мъжа си, Шана издърпа от тялото на Рурк почернялото одеяло и повдигна главата му на гърдите си.
— О, скъпи мой! Бедни мой, мили! — изплака горко Шана, но същевременно и с облекчение, когато Рурк най-накрая отвори очи. — Всичко наред ли е? Ранен ли сте?
— Главата ми! — простена той и се опипа по косата.
Шана се вторачи ужасено. Ръкавът на нощницата й бе обагрен в кръв.
— Вие кървите! — изпищя тя.
И Шарлот коленичи при тях, отметна главата на Рурк напред. Тесните пръсти откриха на врата му зейнала рана. При докосването лицето на Рурк се изкриви от болка.
— Един проклет мръсник ме нападна в гръб! — простена гневно Рурк.
— Лежеше на пода при конете, а вратите бяха залостени отвън — едва дишаше и Натаниел. — Който и да е подпалил конюшнята, искал е да изпече вътре Рурк!
Питни изтича покрай тях, водеше кобилата Джезабел, други мъже с други коне го следваха.
Пронизителен яростен вик процепи нощта и всички погледи се обърнаха към все по-ярко пламтящата конюшня. През хаоса от дим и пламъци напред се промъкна Атила, изправи се на задните си крака, зарита в хълбоците му. Рурк изсвири пронизително, жребецът се изправи отново на задни крака и се впусна в галоп към тях. Но на една ръка разстояние от тях се спря. Треперейки и пръхтейки, конят стоеше пред господаря и господарката си, риеше с копита, а призрачната фигура, която се бе обесила на него, се оказа Орлан Трейхърн.
— Слава богу! — изпъшка Орлан Трейхърн. — Вече се страхувах, че ще ме отвлече в горите.
С едната си ръка той прибра веещата се край него нощница и сега стана видно, че бе вързал около шията на жребеца колана си, докато другия край държеше здраво в ръка — какъв късмет, че носеше такива дълги колани поради пълнотата си. Всъщност старият Трейхърн бе в доста окаяно състояние. Косата стоеше почти като сребърна корона — по краищата бе опърлена. Лицето му бе омазано със сажди, а най-хубавият му халат бе обсипан с малки дупчици от изгаряне. Липсваше му и единият пантоф, кракът му бе изцапан с нещо странно и кафяво, а доброто възпитание на присъстващите им забраняваше да правят предположения относно произхода му. Единственият останал му пантоф също не би могъл да бъде разпознат като такъв, ако в него не бе кракът на Орлан Трейхърн, така бе смазан.
Шана насочи поглед към него и изстина:
— Татко, какво за бога…
— Животното бе завързано в конюшнята — изфуча Орлан Трейхърн и за малко да се строполи, но с мъка се задържа. — И когато го развързах, ме настъпи, не искаше да се остави да го поведа.
Той опипа крака си и простена от болка.
— Неблагодарно чудовище! Така ме нарани!
Жребецът изпръхтя и побутна Трейхърн с глава.
— Но какво е това? — Трейхърн хвана животното за главата и я изви към себе си. — Навсякъде има кръв!
Рурк забрави всяка болка, скочи на крака, и прегледа челото и носа на Атила. Дълги, кървави следи пресичаха лицето напреки до муцуната.
— Той е бит. А казвате, че е бил и завързан?
— И си държеше главата много ниско, плътно до гредата — продължи разказа си Орлан Трейхърн.
Старият Джордж Бошан пристъпи по-наблизо и погледна раните през очилата си.
— Изглежда, направено е нарочно, за да се привлече някой в обора.
Той погледна замислено Рурк, после Шана, която междувременно се бе изправила и се държеше за ръката му. Рурк веднъж бе казал, че иска да спи при конете, това би могло да даде повод за въпрос, но старият Бошан бе мъдър и не го зададе. Той и така достигна до заключението си:
— С всяка изминала минута у мен се засилва съмнението, че е планирано убийство, но защо, защо, за бога?
— Не мога да ви кажа — ядно отвърна Рурк. — Конете в безопасност ли са?
— Вече да! — изрева Питни, изпълнен със злоба. — Но вижте в какво се препънах! — Той държеше нависоко един камшик за езда, който в единия си край бе подсилен със сачми. По черната кожа проблясваше кръв, а по нея бяха залепнали къси сиви косми.
— Да е проклет този мерзавец! — просъска Рурк през стиснати зъби. — И бог да се смили над това копеле, когато ми падне в ръцете!
— Е — забеляза сухо Натаниел. — Както и да възнамерявате да се оправите с това чудовище — явно ще трябва да го сторите с голи ръце, защото преди вечеря видях вашите револвери и мускети в конюшнята, а сега вече сигурно са станали жертва на огъня.
Конюшнята бе една огромна факла, всички опити да се потуши огънят се бяха оказали напразни. Няколко мъже пробиха дупка в стената на конюшнята, така можаха да бъдат спасени поне няколко седла и юзди. А когато заревото се издигна над хълмовете, обгореното скеле се срина над пламтящите руини.
Потиснато, изтощено, с черни лица и разпокъсани дрехи, семейството се завърна в къщата. Жените се бяха прибрали още по-рано заради студа. Мисис Амелия наливаше ободрителни напитки, а за Питни добре напълнена, преливаща от пяна стомна с бира. И тъй като всички бяха единни, че всичко можеше да е и много по-лошо, те вдигнаха чаши и пиха за здравето на всички. Амелия ги гледаше развеселено и най-накрая се засмя:
— Какви сте ми изискани!
Джордж я погледна с тъжна усмивка през очилата си.
— Да, да. Войници след битка. Но сега поне ще мога да си построя новата конюшня на хълма, където винаги съм искал да е.
— Късмет, значи — усмихна се благо мисис Амелия. — Ако не вземем предвид крака на мистър Трейхърн и главата на мистър Рурк. И вашите очила. Но какво стана с вас?
— Вашият най-малък син, мадам, не ме забеляза и се опита в суматохата да мине през мен.
Уморените мъже се разсмяха, а Джеремая се изчерви до уши.
— Мистър Рурк — каза мисис Амелия, — какво ще правите сега? Къде мислите да положите ранената си глава? — И преди Рурк и Шана да успеят да се погледнат смутено и издайнически, тя продължи: — Можете да вземете старата стая на Натаниел. Намира се веднага до покоите на Шана. Сигурно лесно ще я намерите. — В гласа й сякаш се чуваше нотка смях, но ако я гледаше човек в лицето, не би могъл да открие нищо.
Скоро бурно приготовление изпълни къщата, домашната прислуга приготвяше бани за Бошан и гостите им, потърсиха Ралстон, но не го намериха, банята му не бе използвана, а сър Гейлърд, така съобщиха, си спял мирно и тихо в утринта, хъркането се чуваше и в коридора. Най-накрая поднесоха закуска. Орлан Трейхърн влезе, куцукайки с превързания си крак, в трапезарията, Рурк обаче, въпреки настойчивите молби на Шана, бе отказал да му превържат главата. Той седна до нея на масата.
Най-накрая се появи и сър Гейлърд. Сивосинкавите му очи гледаха добродушно, той извади часовника си, установи, че вече е доста късно сутринта, и се осведоми дали не е някакъв празник, за който той не е чувал.
— Вие спахте непробудно цяла нощ? — попита Шана озадачено.
— Естествено — въздъхна той, — наистина още дълго четох от една книжка със сонети, но после… — Той спря и почеса бузата си с безупречен показалец. — Някак си ми се струва, че по някое време до ухото ми достигна известно безпокойство, но след известно време не чувах вече нищо в къщата и поради това реших, че съм сънувал.
Той седна на масата и се добра до една препълнена чиния. За мъж, който преди всичко безделничи, апетитът му бе наистина забележителен.
— Защо питате? — попита той. — Случило ли се е нещо?
— Имате извънредно здрав сън, сър — отбеляза Рурк дори не иронично.
— Но, разбира се — усмихна се сър Гейлърд и щедро си сипа от конфитюра върху препечената филийка. — Част от изтънченото ми възпитание, мога да ви уверя. Чистата съвест е добра възглавница.
Той фиксира Рурк със строг поглед и установи, че робът бе седнал до дъщерята на господаря на острова.
— Страхувам се, че вие отново сте се самозабравили, робе. Без съмнение скромните хора тук са прекалено учтиви, за да ви напомнят къде ви е мястото.
Рурк презрително изсумтя.
— Вие естествено наваксвате.
Шана стисна под масата предупредително ръката на съпруга си. Тя все повече се страхуваше, че благородникът би могъл да обърне вниманието на лорд Хари върху Рурк. Беше по-добре да се мълчи, докато сър Гейлърд си замине. Тогава най-после можеше да се каже цялата истина на Орлан Трейхърн; а тогава сигурно може да се предприемат необходимите стъпки, за да се възстанови доброто име на Рурк. Ръката отвърна с обич и разбиране на предупреждението на тайната съпруга. И задържа ръката й.
Междувременно господарят на дома, Джордж, шумно бе тръснал чашата си. Сега той се обърна с уверен глас към благородника:
— Сър, на моята маса мистър Рурк е добре дошъл!
Гейлърд само сви рамене.
— Както ви се харесва, къщата си е ваша.
Когато вдигнаха масата, сър Гейлърд се обърна към домакина си:
— Кажете ми, добри ми човече, имате ли някой слуга, който би могъл да ми извади от конюшнята някое послушно конче? Ще ми се малко да поогледам околността, която толкова много възхвалявате, а и ще се постарая да открия нещо похвално в нея.
Рурк го погледна и се осведоми не без известна ирония:
— Ще намерите ли сам пътя, сър, или се нуждаете от водач?
Питни си потри ръцете, когато благородникът загледа слисано и същевременно пренебрежително Рурк.
— От вас със сигурност нямам нужда — отвърна сър Гейлърд троснато.
Амелия се намеси.
— През тази нощ конюшнята изгоря до основи.
Гейлърд вдигна вежди.
— Конюшнята, казвате? А конете?
Питни се обади с боботещ глас:
— Успяхме да спасим всички животни. И както изглежда, някой бе подпалил конюшнята, след като бе затворил вътре мистър Рурк. Но вие спяхте и естествено не можете да знаете за това.
Благородникът изпухтя пренебрежително:
— Това, разбира се, е обяснението, което ви е пробутал робът. Той сигурно сам е подпалил конюшнята по невнимание. Всъщност не е глупав този трик, ако питате мене.
— Това — обади се Натаниел — едва ли е възможно. Вратите на конюшнята бяха залостени отвън.
Гейлърд сви рамене.
— Робът може би си е създал някой враг. С неговото безсрамно поведение това не би ме учудило. Но както и да е, помолих ви за кон, а не ви търся сметка за нещастията, които са сполетели този или онзи.
— Ще си получите коня — отвърна Джордж кратко.
За всеобщо облекчение на благородника му се отдаде малко по-късно наистина да се качи на един кон и — докато длъгнестата му фигура подскачаше нагоре-надолу по седлото — дори да се отдалечи, яздейки без никакво произшествие.
Семейството се събра с гостите си в салона, защото бе решено след бурната нощ да прекара един спокоен ден. Старият Бошан не виждаше добре заради счупените си очила, а що се отнася до Орлан Трейхърн, нараненият му крак не допринасяше особено за подвижността му. Търговецът бе поставен в едно широко кресло, дебело превързаният му крак почиваше на една табуретка. Не му беше счупено нищо, но кракът му, натъртен и подут, му създаваше доста неудобства.
С бодро чаткане на копита и трополене на колела една карета се приближи към господарския дом на Бошан. Гейбриъл скочи на прозореца, отмести копринените завеси настрана и се завзира навън. Над раменете на момичето Шана видя една млада жена с кърмаче на ръце да слиза от ландо, при което кочияшът й помагаше. Гейбриъл пусна завесите.
— Гарланд! — извика тя ужасено към майка си. — Не й ли казахте да не идва?
Мисис Амелия простена и отпусна куките за плетене в ръце. Тя скочи, но, изглежда, не можеше да се реши накъде да насочи стъпките си.
— О, боже, Гарланд! — изпищя тя. — За бога! — тя безпомощно се обърна към съпруга си. — Джордж!
И Рурк изглеждаше обезпокоен. Клатейки угрижено глава, той се отдалечи от Шана и застана пред камината със скръстени на гърдите ръце и намръщена физиономия. Слисана, Шана гледаше в поразената компания.
Младата жена, която се наричаше Гарланд, нахлу като вихър през вратата, сякаш свеж бриз повя из къщата. Тя въобще не се спря, когато влезе в салона, а забърза направо към мисис Амелия и й остави в ръцете кърмачето. Шана видя в началото само слаб, облечен в кадифе гръб на жена и широкопола шапка, която прикриваше лицето. Без да поглежда никой друг, тя пристъпи направо към Рурк. Той се усмихваше търпеливо, когато Гарланд се повдигна на пръсти и го целуна крепко по устата.
— Добре дошъл у дома, Рурк! — каза тя с нежния си и топъл глас.
Гарланд се обърна, свали си леко шапката от главата и пое направо към Шана, която отвори широко очи и уста: гарвановочерна коса и златисти очи, сияйна усмивка, заслепяваща красота — нямаше никакво съмнение, това бе сестрата на Рурк. Но тогава тя трябваше… Мислите на Шана се въртяха в кръг: но Гарланд беше сестра на Гейбриъл, всички го казаха, а значи бе и сестра на Натаниел, И на Джеремая! Всички те бяха братя и сестри, братя и сестри на Рурк Деверъл Бошан!
— А вие сигурно сте Шана — сияеше Гарланд. — Натаниел не се справи добре с описанието ви.
— О — от гърдите на Шана се изтръгна един вик, след като се съвзе от първия шок. Погледът хвръкна към Рурк, но Рурк само се усмихна и сви рамене.
— О, вие! — Шана не можеше да намери думи. Тя отново се вгледа в момичето. — Вие… О, не!
Лицето на Шана пламна огненочервено. Как можеше да е така глупава! Тя скочи от креслото, избяга от стаята, профуча нагоре по стълбите и се втурна в покоите си. Тя заключи вратата и се видя изправена срещу Хергъс, която тъкмо подреждаше в стаята. Сякаш за пръв път видя стаята, тя най-сетне разбра; това бе стаята на Рурк!
Неговото писалище. Неговата гръцка книга. Неговият шкаф. О, как я бе измамил.
Междувременно долу в салона, в който се бе възцарило безпомощно мълчание, проеча внезапно гласът на Орлан Трейхърн.
— Ще ми обясни ли някой най-сетне какво става тук?
Питни не можа да се въздържи да не се изсмее, когато Рурк пристъпи към Орлан Трейхърн, застана мирно, поклони се и каза:
— Рурк Бошан на вашите услуги, сър!
— Рурк Бошан! — изрева Орлан.
Но робът не се бави повече, за да дава обяснения, а забърза след Шана. Трейхърн скочи и поиска да го последва, но болезнено си припомни, че засега имаше на разположение само един крак. Той си взе бастуна, заподскача на един крак по стълбата и изрева:
— Но как, по дяволите, тя е вдовица, щом вие сте Рурк Бошан?
Рурк му извика през рамо:
— Никога не е била вдовица! Аз ви измамих!
— По дяволите? Вие сега женени ли сте или не?
— Женени сме! — Рурк бе вече на половината на стълбите.
Орлан зарева още по-силно:
— Сигурен ли сте?
— Да, сър! — Рурк изчезна в дългия коридор, а Трейхърн, куцукайки, се върна в салона, бърчейки страшно чело. Той погледа обвинително Питни, който само сви рамене и си запали лулата. Орлан огледа всички, загледа втренчено в поразените лица на Бошанови, а най-поразено бе лицето на Гарланд. Тя имаше вид на момиченце, което не е съвсем сигурно дали току-що е направило нещо много глупаво или най-подходящото. После коремът на Трейхърн се разтресе, започна да се кикоти, после се разсмя с пълно гърло. Лека-полека по лицата на семейство Бошан се появи първата, колеблива усмивка. Орлан закуцука към Джордж и му подаде широката си ръка.
— Какво и да се случи още, сър, сигурно няма да скучаем!
Рурк завъртя дръжката, но вратата бе заключена.
— Шана — изкрещя той. — Ще ви обясня всичко!
— Изчезвайте! — скара му се тя презрително. — Направихте ме на глупачка пред всички!
— Шана! Отворете! — заблъска той по вратата.
— Изчезвайте!
— Шана? — Сега вече Рурк се ядоса и удари едно рамо на вратата, но тя бе така стабилна, както си я спомняше.
— Оставете ме на мира, лицемерна маймуно! — извика тя. — Намерете си някоя друга глупачка за шегичките.
— По дяволите, Шана! Мога да ви обясня всичко! Отворете най-сетне!
— Няма!
Рурк се засили и блъсна вратата с пълна сила.
Вратата наистина бе от як дъб, но ключалката не бе достатъчно стабилна за такъв удар. Вратата изпука и се разтвори широко с трясък, от стените се посипаха гипс и дървени трески. Долу в салона мисис Амелия угрижено положи ръка върху ръката на съпруга си, но той я потупа успокоително.
Рурк влезе през разбитата врата, хвърли един озадачен кос поглед на разрушението, което причини, но там където очакваше да види Шана, срещу му се изправи разгневената Хергъс.
— Мистър Рурк — изфуча тя. — Веднага напуснете тази стая! Няма да търпя в къщата на тези фини хора, при които сме на гости, да вършите безобразията си!
— Жено, не заставай между мен и жена ми! — той крещеше вече почти като Орлан Трейхърн и запристъпва заплашително към нея — Марш!
Хергъс го гледаше, без да отмества поглед, с широко отворена уста, после смутена отстъпи встрани и напусна стаята, клатейки глава и бърборейки си под носа.
— Шана! — извика Рурк, все още ядосан. Но тогава бързо осъзна колко обидена се чувстваше тя. — Шана? — каза той по-мило. И накрая съвсем нежно: — Шана, та аз ви обичам.
— Бошан! Бошан! — Тя тупкаше с крак. — Трябваше да се сетя!
— Вчера вечерта се опитах да ви кажа, но вие не искахте да ме слушате.
Тя стоеше пред него със сълзи на очи.
— Значи сега съм мадам Бошан, Бошан от Вирджиния. Не съм вдовица и не съм била никога. Ще бъда майката на един Бошан — и баща ми ще получи всичко, което винаги е искал.
— Да ги вземе дяволът желанията на баща ви! — каза Рурк и я прегърна. — Вие ще имате всичко, което сте си пожелали.
— Още от самото начало сте ме водили за носа — обвини го тя и се възпротиви на прегръдката му. — Ако ми бяхте казали в началото, много неща щяха да са ми спестени.
— Спомняте ли си още, сърце мое, как ми казахте на острова на пиратите, че бихте могли да ме признаете за свой съпруг, ако бях богат и произхождах от семейство с добро име? — попита той. — Но аз исках да ме обичате независимо дали като роб или като Бошан. Ако ви бях казал още тогава, никога нямаше да съм сигурен, че вие обичате просто мъжа, който съм.
— И всичко тук ви принадлежи, нали? Тази стая, цялата долина? Дървената къща и леглото, върху което се любихме? Конете? Дори и Джезабел бе подарък от вас, нали?
— Всичко, което имам, ви дарявам с радост — промълви той.
Шана сбърчи чело, все нови и нови въпроси я връхлитаха.
— А мелниците? — каза тя. — Откъде разбирате толкова от мелници?
Ръката му се прокрадна нагоре по гърба й, той поиска да я притегли към себе си, но тя още се противеше.
— Вече си построих три мелници на Джеймс Ривър, а и една много голяма при Уелс лендин, над Ричмънд.
— А корабът? — недоверчиво търсеше очите му. — Още на шхуната ми се стори странно, че умеете така ловко да боравите с нея…
— Семейството ми притежава шест кораба. — Очите му нежна галеха лицето й. — Самият аз имам два. С шхуната вече стават три.
Шана простена отчаяно.
— Но тогава вие сте богат колкото баща ми!
Той се засмя.
— Съмнявам се. Но мога да ви купя почти всяка рокля, която си пожелаеше.
Шана пламна. Сега прекалено добре си спомни как веднъж му бе натякнала, че той като роб не може да купи дори и една от роклите й.
— И през цялото време тайно сте ми се надсмивали — простена тя. — Но колко ли сте страдали, че не можете да използвате богатството си, за да се откупите и да напуснете Лос Камелос.
— Никога не съм се притеснявал за пари и винаги съм ви го казвал. — Той отиде до часовника и за най-голямо учудване на Шана отвори един тайник отстрани, който заемаше цялата му долна част. Оттам Рурк извади няколко пакетчета и две кожени кесии. Чу се солидно дрънчене, когато претегли кесиите в ръце. — Притежавам парите от деня, в който Натаниел стъпи на Лос Камелос. После помолих да ми изпрати часовника, за да имам по-добро скривалище, за да се откупя и да си платя пътя до Вирджиния. По всяко време. Ако не исках да съм с вас, бих могъл да напусна Лос Камелос когато пожелая.
Той се обърна отново към красивата си, непокорна, жена, а ръцете му погалиха златната й коса, преди да се спрат на прелестното й лице.
— Обичам ви, Шана. Искам да споделите с мен живота ми и всичко, което притежавам. Искам да ви построя къща, както някога баща ви е построил за майка ви, както моите родители са построили. И искам да имам деца от вас, деца с тъмна и с руса коса, и заедно с вас искам да ги гледам как растат, огрявани от нашата любов. Имам имение на Джеймс Ривър. Земята е хубава и ще изхранва децата ни. Всичко само чака да ми кажете къде точно искате да построя къщата ни.
Шана изхлипа.
— А аз вече съвсем свикнах с мисълта, че ще живея с вас в дървена къща. — Рурк я притискаше все по-силно към себе си, а тя мърмореше на гърдите му. — Би трябвало да ви скалпирам.
— Не бихте ли искали да се задоволите с дете от мен, мадам? — попита той нежно.
— Капитан — пират — Джон Рурк — Деверъл — Бошан. Как бихте желали да ви наричам? — Шана си избърса сълзите.
— Любими! Годенико, съпруже, мъжо! Баща на вашите деца. Любов на вашия живот? Както и да ме наричате, вие знаете, че това съм аз.
— Татко Бошан? — Шана поклати глава. — Съпруже Бошан? — Тя набърчи нос — Рурк? Любими? — Ръцете й обвиха врата му, устните й се повдигнаха, търсейки неговите.
Едно учтиво покашляне откъм вратата отново ги смъкна на земята от небето на тяхната любов. Този път, за пръв път, те се обърнаха, без да ги е страх, че са ги пипнали Натаниел стоеше на вратата и се усмихваше.
— Май все преча — засмя се той.
Шана се засмя и се притисна още по-плътно към Рурк.
— Вече не ви моля да сте дискретен, сър. Можете да го съобщите на когото си пожелаете.
Рурк направи знак на брат си да влезе.
— Какво има?
Натаниел си почеса замислено брадата, а кафявите му очи просветнаха весело.
— Страхувам се, че Шана сега ме смята за лъжец, защото премълчах, че имам брат на име Рурк. И тъй като тайната вече не е тайна, бих искал да изясня някои неща.
Шана целуна Натаниел по бузата.
— Простено ви е. Сигурно Рурк ви е заклел да мълчите.
— Така беше — засмя се Натаниел. — Когато пуснахме котва на Лос Камелос, Рурк ме намери. Аз му дадох пари, за да може да се откупи, но той не искаше да напусне острова. Сметнах го за луд или за омагьосан от някоя вещица. После ви срещнах вас и тогава вече отчасти можах да го разбера. И с ваше разрешение, мадам, когато разговарях с вас, аз ви изброих съвсем точно братята и сестрите си. Никога не съм ви лъгал.
— Но как стана така, че се озовахте на Лос Камелос? Това сигурно не е било случайност.
— В Лондон разпитах къде е Рурк. Разбрах, че е бил осъден и обесен за убийство. А в затворническата книга в Нюгейт разбрах, че трупът му е бил предаден на слуга на някоя мадам Бошан. После научих в пристанището, че една мадам Бошан със свита е отплавала за остров на име Лос Камелос. Трябва да ви разкажа и още нещо друго, от което сигурно ще ви олекне на душата. В Лондон натоварих адвокати да проучат най-внимателно обстоятелствата около смъртта на момичето, в чието убийство бе обвинен брат ми. Но във всеки случай още няма отговор.
— Сигурно няма да се забави дълго — каза Шана. — Трябва да се изясни всичко. Рурк никога не е убивал момичето. А и ние не искаме цял живот да се крием. Ще имаме много деца, а те имат нужда от име и дом.
Рурк застана зад жена си и нежно я прегърна.
— Разбира се, че ще имаме много деца! — потвърди той. — И всички трябва да знаят, че те са Бошан.
— Казахте ли вече на баща си за детето? — попита Натаниел Шана.
Шана погали слабите кафяви ръце, които я бяха прегърнали.
— Да, вчера вечерта.
Натаниел кимна доволно.
— Значи и това вече не е тайна.
— Прости ми, сърце мое — каза Рурк. — Аз вече бях съобщил на семейството си радостната вест, преди да дойдете вкъщи. Докато още пътувахте с каретата, аз избързах с коня напред.
— А аз пък си мислех, че Гейбриъл не ви харесва, защото се отнасяше така ужасно с вас — засмя се Шана.
— В началото на всички им беше много трудно да играят такава игра, но присъствието на сър Гейлърд убеди всички, че няма друг изход. Ако го нямаше сър Гейлърд, мама веднага щеше да изплюе камъчето — обясни Рурк. — Тя просто не може да понася лъжи.
— Не беше честно от ваша страна — нацупи се Шана. — Знаете ли, че за малко не ви оставих? Така ядосана бях.
— Щях да ви преследвам — увери я Рурк и зъбите му блеснаха. — Вие носите детето ми, вие откраднахте сърцето ми — никога нямаше да ви оставя да избягате.
— Можете да му вярвате — засмя се Натаниел. — Беше си наумил да извоюва любовта ви — и мисля, че успя.
— Да, успя — сияеше Шана.
— Е, тогава ще е най-добре да ви оставя сами. — На прага Натаниел се обърна още веднъж и с иронична усмивка посочи разбитата врата — Но не е сигурно дали няма да ви безпокоят.
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Радост и веселие царяха в големия салон на господарския дом на Бошан. Две влиятелни, богати и предприемчиви семейства от Новия и Стария свят току-що се бяха слели в едно. Сватосването още далеч не бе достигнало връхната си точка, когато към роднините се присъединиха отново двете главни действащи лица. Както Натаниел с тънка усмивка бе намекнал, дори и най-влюбената двойка не намира истинско удоволствие в усамотението, когато спалнята не може да се заключи.
Рурк се насочи направо към Трейхърн, взе ръката на господаря на острова и сложи в нея една продълговата кесия.
— В тази кесия — поясни Рурк — има златни монети, всяка на стойност 50 фунта, тридесет на брой. Цената на моето робство. Хиляда и петстотин фунта.
Преди да продължи, Рурк остави за миг стареца да премери с опитната си ръка на търговец тежестта на кесията.
— А сега ще съм ви много задължен, ако ми върнете обратно документите, не без потвърждаващия подпис, че дългът е изплатен и откупен.
Трейхърн бръкна във вътрешния джоб на кадифения си жакет и извади един пакет, който подаде неотворен на Рурк.
— Подписът вече е положен, откакто ми върнахте дъщерята у дома.
— Избързали сте, сър — усмихна се Рурк, — защото аз пак ви я взимам.
— По дяволите! — възмути се шеговито Трейхърн. — Това е тежка съдба, да загубя наведнъж единствената си дъщеря и най-ценния си роб.
— Нищо не губите, сър — успокои го Рурк, — никога няма да се отървете от нас. — Той нежно притегли Шана към себе си и я погледна с много обич в очите. — И ако е рекъл господ, ще ви напълним къщата с малки дяволчета.
Старият Джордж Бошан въздъхна облекчено и си свали счупените очила.
— Най-сетне мога да махна това проклето чудо от носа си. Бяха ми забранили под страх от наказание да се показвам без очила, за да не откриете колко много си приличаме с Рурк. Толкова съм щастлив, че истината вече излезе наяве. Сега най-сетне виждам отново ясно света. — Златистите му очи примигнаха, когато взе ръката на Шана в своята. — Синът ми е направил добър избор. Вие сте чест за нашето семейство, Шана.
Гарланд пристъпи малко притеснено, държеше на ръце спящата си дъщеричка.
— Съжалявам, че причиних толкова много безпокойство. Смея да се надявам, че ще ми простите, че се изтърсих ей така.
— Изкушавах се да те натупам — ухили се Рурк кисело. — Но сега от плещите ни падна голяма тежест и следователно би трябвало всъщност да ти благодарим.
— Вие наистина ли сте близначката на Гейбриъл? — попита Шана.
Гарланд се усмихна развеселено.
— Да, но Рурк и аз си приличаме много. Това учудваше много хора. Ние двамата приличаме повече на баща си, докато другите приличат на мама.
Бебето се размърда в ръката на Гарланд и Шана загледа въодушевено как то се прозя и изпъна нежните си крачка.
— Ще ми разрешите ли да го подържа? — попита Шана плахо.
— Но разбира се — сияеше Гарланд от гордост и подаде детето в ръцете на снаха си. Шана го пое почти със страх, то бе леко като перце и меко като масло. На малкото ангелско личице се появи учудване, тъй като една непозната жена се навеждаше над него. Шана, която досега не бе виждала отблизо толкова малко дете, бе не по-малко учудена. Рурк очарован загледа племенницата си и прегърна Шана.
— Толкова е мъничко! — каза Шана.
— Всички в началото са малки — каза Гарланд — и вие скоро ще го разберете.
Орлан Трейхърн се облегна назад с доволна усмивка. Наистина имаше още много неща, които някой някога трябваше да му обясни, но и на това щеше да му дойде времето. За него сега бе важно само това, че дъщеря му далеч бе надминала очакванията му, тя му подари зет и внуче, и то наведнъж. В този момент Орлан Трейхърн бе много щастлив, дори болката в крака му не можеше да го разстрои.
Всички бяха щастливи, че от мъката на едно злощастие се бе родило толкова много щастие. Дори камериерката Хергъс, която толкова дълго бе страдала от тежестта на тайната, сега се усмихваше от вратата. А Питни дори се гордееше с ролята си, която — макар и доста съмнително — бе допринесла за успеха на този брак. И въпреки това той усещаше една несигурност да гризе душата му, защото все още на много въпроси нямаше отговор, а и някои трябваше тепърва да се поставят. А скоро това неприятно чувство щеше да завладее и останалите в салона.
Ралстон се върна и почти мигновено над фамилията премина сковаващ леден дъх. Слабият мъж хвърли шапката си към портиера си и влезе в салона. Тясното му лице бе потънало в неясно учудване, той обходи всички с поглед, сякаш търсеше отговора на някаква загадка, най-накрая очите му се спряха на превързания крак на Орлан и на опърлените му коси.
— Аз… — започна той колебливо — исках да заведа коня си в конюшнята, но от пътя не можах да я съзра.
Трейхърн се засмя мрачно.
— Който иска да намери конюшнята, трябва да сведе много ниско поглед и да я търси по земята. Превърна се в пламъци тая нощ и не остана нищо, освен пепел. А вие къде бяхте?
— С ваше позволени, сър — побърза да обясни Ралстон, — чух за един стар познат, че живее в Милс плейс, и тръгнах натам, да го потърся. Казвате, конюшнята била изгоряла?
— Напълно — изсумтя Питни. — Изглежда сте пропуснали доста.
Ралстон сви рамене.
— Когато най-сетне го намерих, беше вече късно да се върна обратно, а и той настоя да преспя у него. Липсвах ли ви, сър?
Трейхърн махна с ръка.
— Съвсем не. Просто не знаех, че имате приятели в колониите.
— Вие, изглежда, сте си изгубили камшика, мистър Ралстон — каза внезапно Питни.
— Да съм го загубил? Ха! — започна той да обяснява ядосано. — Вчера го оставих настрана, докато оседлая коня, а когато исках да го възседна, него го нямаше никъде. За съжаление не ми остана време да се занимая с коняря, но бъдете сигурни, че той ще ми го върне, ако не иска жестоко да си изпати за лудориите.
Старият Бошан не изглеждаше склонен да понесе такива обвинения по адрес на прислугата си и набърчи чело, но мисис Амелия положи ръка върху неговата успокоително и едва забележимо поклати глава.
Ралстон извади часовника си и го свери с часовника върху камината. Разговорът не вървеше и отново и отново тягостно мълчание се възцаряваше в салона. Съвсем очевидно присъствието на Ралстон не допринасяше за доброто настроение.
Веднъж, в една такава дълго проточила се пауза, Орлан Трейхърн забарабани нервно с пръсти по облегалката на креслото. После спря, повдигна внимателно ръка и я загледа озадачено. Трополенето не искаше да престане и очите на всички се насочиха към него. Но постепенно барабаненето придоби по-ясен ритъм — беше конски тропот, който приближаваше. Шарлот пристъпи към прозореца, а отвън вече се чуваше и някакъв глас, който ревеше неясни заповеди.
— Войници — съобщи Шарлот от прозореца. — Поне дузина.
Във възбудата, която настана след тези думи в къщата, Питни май бе единственият, на който не му убягна доволната усмивка по лицето на Ралстон и несъмнено враждебният поглед, с който гледаше Рурк. Силно чукане отекна по вратата, малко по-късно един слуга въведе в салона английски офицер. Рурк, който стоеше при камината, се обърна с гръб към салона и се загледа в огъня. Двама войника с мускети последваха офицера и заеха място от двете страни на вратата.
— Майор Едуард Картър от ротата на Вирджиния на Девети кралски пехотен полк на Негово Величество! — представи се офицерът.
Джордж Бошан пристъпи напред към майора, назова името си и това, че по силата на кралска грамота за вечно владение е господар на този дом и на имението. Двамата си стиснаха ръце, но майор Картър остана неподвижен и официален.
— Идвам по служебно задължение — обясни той. — Моля за подслон за моите войници и конете ни с цялото полагащо ни се уважение.
Старият Бошан се усмихна тъжно.
— За съжаление тази нощ напълно изгоря конюшнята ни, г-н майор. Но пък имаме на разположение няколко плевни, а и за момчетата ви ще се погрижим.
— Както ви е удобно, сър — майорът, изглежда, се поотпусна. — Естествено не искаме да ви създаваме неудобство. — Той се покашля. — А сега трябва да ви говоря за задачата си. Получихме известие, според което във вашето владение трябва да се намира избягал убиец. Според едно анонимно писмо, пуснато в Ричмънд, убиецът се казвал Джон Рурк.
Като покров мълчанието се разпростря над стаята. Само Ралстон не изглеждаше изненадан. Шана не смееше да се помръдне, но погледът й се прокрадна към Рурк. С въздишка на примирение Рурк се обърна, погледна смело майора, лаконична усмивка проигра по устните му.
— На ваше разположение съм, майор Картър. Няма да се опитвам да избягам. — Той кимна към двамата войника на вратата — Няма да се наложи да използвате сила.
Погледите на майора обходиха салона, спряха се на напрегнатите лица на присъстващите.
— Добре. Приемам вашата декларация. Вие сте наясно, че сте под арест, нали?
Рурк кимна а майорът заповяда на войниците да напуснат салона. Картър закова поглед в Рурк и горчива усмивка се плъзна по устните му.
— Бошан! Трябваше да се сетя! — Несъзнателно майорът повтори думите, които Шана бе изрекла само няколко часа по-рано. И потънал в един очевидно болезнен спомен, той си потърка брадичката — Рурк Деверъл Бошан, ако не се лъжа.
Сега най-сетне Ралстон даде израз на почудата, която преди му липсваше. Той разтвори широко уста и направи несигурна крачка към майора.
— Ка…. — Но езикът му бе скован като краката. — Тоя? Бошан? — Той отново посочи с показалец към Рурк. — Той? Но…
Мрачните му очи подскачаха от Джордж на Амелия, от Гейбриъл на Шана, оттам към Джеремая и Натаниел. Най-много се задържаха на Гарланд, която сладко му се усмихваше насреща.
— Ах — преглътна Ралстон. Той подръпваше ръкавицата на лявата си ръка и накрая съвсем я свали, докато се отдръпна към камината и на свой ред се вторачи в жарта.
— Последния път, когато се срещнахме, бяхте още капитан — каза Рурк и посочи към пагоните на Картър.
— Наистина — майорът отново се потърка брадичката, — спомням си много добре, мистър Бошан, и съм много радостен, че този път имам повечко войници с мен.
— Действително съжалявам, майоре — отвърна Рурк и извинението му звучеше искрено. — Мога да извиня поведението си само с това, че бях събуден доста грубо, без никакво обяснение. И това малко ме ядоса.
Майор Картър се засмя тъжно.
— Искрено желая да не ми се налага да съм наблизо, когато напълно ви събудят. Но не се притеснявайте прекалено много за счупената ми челюст. В мирни времена повишенията в чин са рядкост, а пък аз дължа на това нараняване — първо, че не ме уволниха, второ, че ме повишиха в чин майор. Е, да — той огледа всички, — вие очевидно сте член на семейството.
— Това е синът ми! — гласът на мисис Амелия звучеше остро. — Всичко това трябва да е някаква ужасна грешка. Сигурна съм, че Рурк е напълно невинен. И ние сме решени да използваме всички средства, за да го докажем.
— Естествено, мадам — отвърна майорът учтиво. — Трябва да ви уверя, че случаят се проучва най-внимателно. Има доста неща да проверяване. — Той се обърна към господаря на дома. — Сър, дълго яздихме от Уилямбърг дотук. Предполагам, че е горе-долу време за чай, а и виждам, че имате. Мога ли да си позволя да ви помоля за една чаша?
— Виждам, че не се представям достатъчно добре като домакин — отвърна Джордж любезно. — Може би ще предпочетете нещо по-силно? Бих могъл да ви предложа превъзходно бренди.
— Сър, извънредно сте любезен към един служител на короната — майорът леко се усмихна, когато му подадоха една чаша, той отпи първо малка глътка и затвори блажено очи. — Благодат за един уморен боец — въздъхна той. Втората глътка му се услади не по-малко.
— За бога! — възкликна изведнъж майорът. — Ако продължава така, скоро ще си забравя и името. — Той затърси във вътрешния джоб на униформата си и най-накрая извади връзка пликове. — Има ли сред присъстващите капитан Бошан?
Натаниел пристъпи напред и каза, че това е той.
— В днешно време — каза майорът меланхолично — ние, офицерите трябва да вършим всичко. Това са писма от Лондон за вас. Поне едно от тези писма носи кралския печат.
Натаниел взе писмата и се оттегли с тях до прозореца, където бе по-светло.
Шана застана до Рурк и го хвана под ръка, което предизвика у майора недоумение. Красавицата му бе направила впечатление още при влизането, а сега, когато Рурк му я представи, той въздъхна малко разочарован.
— Моята съпруга, сър, Шана Бошан.
Майорът се поклони отривисто.
— Моите комплименти за красотата ви, мадам! Слънчев лъч в пущинака, бих казал. Поразен съм. — Той се изправи и я погледна по-внимателно. — Как се казвахте? Шана? Да не би да сте Шана Трейхърн, е, респективно да сте били?
— Точно така — потвърди Шана мило. — А там виждате баща ми Орлан Трейхърн.
— Лорд Трейхърн! — Майорът, очевидно впечатлен, забърза към Орлан Трейхърн. — Слушал съм много за вас, сър.
— Хм! — Трейхърн издаде един неясен, но в никакъв случай не дружелюбен звук и не обърна внимание на подадената му ръка. — Само лоши неща, басирам се. Но настроението ми бързо ще се промени, щом тази безсмислица около младия Рурк се изясни. Спокойно можете да уведомите началниците си, г-н майоре, че ще използвам напълно влиянието и състоянието си, за да изясним тази история.
Офицерът не се чувстваше много удобно в униформата си. Ако имаше две имена и две състояния в империята, които да могат да създадат проблеми на короната, то те бяха събрани тук, в този салон.
— Спокойно! — успокои ги Натаниел от прозореца. Той бе прочел писмата и сега се насочи към Орлан. — Явно няма вече нужда да се използват пари за тази история. — Той подаде на майора една очевидно официална грамота, с множество печати. — Предполагам, че вие сте най-близкият офицер на короната. Готов ли сте да потвърдите, че сте получили писмото?
Офицерът на короната въздъхна колебливо и взе в ръка писмото. Започна да чете, като заедно с очите се движеха и устните му. Той хвърли един поглед към Рурк, остави чашата настрана и продължи да чете. Най-накрая изрече на глас:
„… И така, в светлината на нови доказателства и с оглед на една молба от страна на маркиз дьо Бошан, по случая Рурк Деверъл Бошан трябва да бъдат прекратени всички съдебни процедури, докато по-нататъшните разследвания не дадат възможност за нова, обективна преценка на фактите по случая…“
Майор Картър отпусна ръка и каза:
— Това писмо носи печата както на маркиза, така и на дворянския съд. Което очевидно означава, че сте свободен, мистър Бошан.
Шана се хвърли на врата на Рурк с радостен вик и едва не го удуши от радост. Навсякъде из салона се чуваха въздишки на облекчение.
— Да не искате да кажете с това, че — режещият глас на Ралстон премина като сабя през едва-що отново възвърналата се радост — един избягал убиец може просто ей така да бъде пуснат на свобода въз основа на един лист хартия? Това е несправедливост, смятам аз. Една ужасна съдебна грешка!
Майорът се изправи в цял ръст.
— Това писмо дава лаконично обяснение, сър. Жената, за която става въпрос, е била женена и освен това е поддържала връзки с други мъже. Още преди е имало сведения от мъже, които са били ограбвани от нея. В тях отново и отново е било изтъквано, че мъжете не си спомнят нищо повече, освен че са идвали в съзнание на известно разстояние от кръчмата. Също така има свидетелски показания от господа от Шотландия, които потвърждават, че мистър Бошан е дошъл при тях веднага след пристигането си от колониите. Следователно той не би могъл да е баща на детето на въпросната жена, тъй като същата е била в напреднала бременност. Освен това съществува подозрението, че съпругът й я е убил в пристъп на ревност.
— Едно порядъчно английско момиче бива убито по най-ужасяващ начин, при това е и бременно, а злосторникът се изплъзва ненаказан! — Ралстон разбираше само това, което искаше.
— Мистър Ралстон! — изрева Трейхърн.
Майор Картър небрежно се хвана за дръжката на сабята си.
— Поставяте под съмнение разпореждане на дворянския съд, сър?
Това двойно неодобрение, изразено от двама мъже с авторитет, на първо време затвори устата на пенещия се Ралстон. Но той започна да отстъпва едва когато Шана тръгна към него с проблясващи в зелените й очи светкавици.
Той запелтечи.
— Но аз само исках да кажа… Не! Не! Разбира се, че не.
— Само да посмеете да изречете с мръсните си устни още веднъж името на съпруга ми — и ще ви избода очите! — Макар че гласът й не бе по-висок от шепот, думите й кънтяха в ушите му.
— Да! Да! Имам предвид… Не. Както желаете! — Ралстон замълча, докато тя не се отдръпна от него.
Едва тогава той вдигна крак от прага на камината и си отстрани горещата пепел от ботушите. Но най-лошото още му предстоеше.
— Мистър Ралстон, мисля, че намерих нещо, което ви принадлежи. — Питни бе пристъпил пред него и му поднесе под носа камшика, който преди вече бе показал на Рурк.
— Ах, да, наистина. Много благодаря. — Ралстон се престори на много облекчен и го взе. — Разбира се, моят е. Съвсем не беше така лесно, знаете ли, да яздя само с една лозова пръчка. Но какво лепне така?
— Кръв — изръмжа Питни. — И косми. Все от Атила. С този камшик е бит Атила, докато е започнал да цвили от болка, и с това е привлякъл Рурк в конюшнята. Но вие естествено не можете да знаете всичко това, защото цялата нощ сте били на път. Как се казваше вашият приятел?
— Блеки. Джул Блеки — отвърна разсеяно Ралстон.
— Блеки — намеси се от другата страна на стаята Джордж. — Познавам го. Живее в една дървена къща малко извън Милс плейс. Той беше споменавал за някакъв роднина в Англия, но това беше, нека да помисля — той заразглежда Ралстон, — неговият шурей, братът на жена му.
Ралстон бе вперил поглед в земята. Гласът му шепнеше, когато той най-сетне проговори.
— Сестра ми тогава бях малко момче — бе несправедливо обвинена в кражба и продадена като робиня. Тя се омъжи за този мъж — мъж от колониите. — Позорът, който той изпитваше от това признание, очевидно надхвърляше силите му.
Майор Картър, който стоеше до Трейхърн, изслуша това с голям интерес. Сега той изпъна напред устни и извади от големия си джоб една дебела книга с разпоредби. Той вече я прелистваше, докато намери страницата, която трябваше да му помогне, после започна — потънал в дълбок размисъл — да обикаля в кръг. След като няколко пъти бе обиколил креслото на Трейхърн, той прекъсна разходката си и заговори:
— По-голямата част от службата си, уважаеми дами и господа, съм отслужил като офицер на фронта, като не вземаме предвид назначението в Лондон. — При това той кимна на Рурк. — Затова познавам военното изкуство. Но съвсем друга работа е да си офицер на короната в мирно време. Имайки предвид това, най-мъдрите глави в министерството издадоха една книга, един наръчник, която да помага на офицера, когато опитът му не е достатъчен. Но с тази книга е доста сложно. — Той я вдигна високо, за да могат да я видят всички. — От една страна, тя съдържа по-скоро препоръки, отколкото заповеди. От друга страна, тя дава на офицера две възможности — човек може да се придържа буквално към нея, но може и да не й обръща внимание, и така рискува военен съд. Аз предпочитам да се придържам към буквите на закона. А те казват: Ако офицерът попадне в цивилния свят на случай, който му се струва невероятно объркан или/и подозрителен, то той трябва лично да поеме отговорността, за да изясни фактите. — Той посочи с пръст страницата. — Колкото и надуто да ви звучи — едва ли бих намерил по-подходящи думи, за да опиша ситуацията, в която се намирам в момента.
Картър безстрашно посрещна всички погледи, насочени към него, а после се обърна към Питни.
— Историята с конюшнята, смятате, че е подпалена умишлено?
— Няма никакво съмнение — натъртено се намеси Натаниел. — Вратата на конюшнята бе затворена отвън, а брат ми лежеше вътре, ударен по главата.
По настояване на майора цялата история бе разказана.
— Джентълмени, трябва да ви помоля да проявите снизхождение. Опитвам се според силите си да се ориентирам, но нещата все повече се объркват за мен. Може би, би трябвало да започнем отначало. — Майор Картър се огледа и очите му се спряха на Рурк. — Мистър Бошан Рурк, бях във висша степен озадачен, когато видях името ви на заповедта за обесване. Но въпреки това ви виждам да стоите тук, пред мен, без да е паднал и косъм от главата ви. Как стана така?
Рурк разпери ръце.
— Знам само, че бях изваден от килията си и вкаран в една друга, където вече имаше двама мъже. После ме завлякоха на един кораб, който отплава за Лос Камелос. Но може би мистър Ралстон би могъл да ви обясни. Защото всъщност той бе подготвил всичко.
— Какво? — Трейхърн се изправи в креслото си и изви врат към Ралстон. — Купили сте го от Нюгейт?
— Купил вероятно не е точната дума за това, татко — отне Шана възможността на Ралстон да отговори. — Надзирателят мистър Хикс има добър слух за дрънкащи монети, както мога да потвърдя от собствен опит.
Тя погледна изпитателно Ралстон.
— Колко ви взе мистър Хикс за положените усилия? Сто фунта или двеста?
Ралстон устоя на погледа на Шана — стори му се, че му е хрумнала спасителна мисъл.
— Достатъчно често сте ме обвинявали и заплашвали, мадам. Но защо не обясните вие сега, мадам, как стана така, че се омъжихте за въпросния Рурк Бошан, докато той се намираше в Нюгейт?
Трейхърн се извърна в креслото си на другата страна.
— Хм — изсумтя той, — Шана, детето ми, това наистина би било във висша степен интересно.
Шана обстойно разглеждаше брошката си, постърга малко с хубавата си пантофка по килима, усмихна се меланхолично към Рурк, но после пое дълбоко дъх и погледна баща си право в очите.
— Отидох в Нюгейт, за да си избера там някое име, което би ви харесало и би отговаряло на вашите желания — и чийто притежател, както мислех, няма да ми е за дълго в тежест. И така, ние сключихме една сделка, двамата с Рурк, — Тя му се усмихна и потърси ръката му, а той я прегърна, закриляйки я. — Бе горчива лъжа, признавам си, и справедливо се обърна после срещу мен, защото, когато осъзнах, че всъщност не бях вдовица, вече не можех да направя нищо. — Тя се облегна доволно на Рурк. — От сърце съжалявам за измамата, татко, но даже и да знаех докъде ще ме доведе всичко това, аз пак бих го сторила.
Трейхърн радостно се засмя.
— Все се питах колко време ще съумеете да изтърпите този ултиматум. Но сега трябва да призная, че имате повече Трейхърнова кръв, отколкото ви се полага.
Шана колебливо се обърна към майор Картър.
— В ковчега на Рурк е погребан друг мъж, може би безименен труп, който не е имал близки. Това е всичко, което знам.
Напред пристъпи Питни и продължи:
— Получих ковчега от мистър Хикс в Нюгейт. В него имаше един старец, сбръчкан и изсъхнал, може би умрял от глад, не знам. Но който и да е, той лежи под една красива надгробна плоча с достойно име, няма какво повече да се каже. Освен дето намерих един мъж, който бе женен за убитата от Лондон. — Майорът си отбеляза нещо и искаше да зададе въпрос, но Питни дигна ръка и го спря. — Знам, че този мъж е заподозрян. В момента се намира в Ричмънд. Когато го срещнах в Лондон, той бе доста пиян и не каза нищо повече, освен че Рурк не може да е бил убиецът.
Питни улови един колкото неразбиращ, толкова и обвиняващ поглед и побърза да добави:
— Когато разбрах, че Рурк се е измъкнал от ръцете на палача, не видях причина да разтръбявам случая. Едва в Ричмънд мъжът на убитата ми каза, че скоро щял да може да даде доказателство за невинността на Рурк. И затова оставих на него да постъпва така, както сметне за добре. Настина може би е било хитрост само да се измъкне от тази история — Питни сви рамене. — Но аз му вярвам.
— На нашия остров също бе убито едно момиче — каза Трейхърн наслуки. — А в смъртната борба бе написала в пясъка едно „Р“.
— Вие обвинявате мен? — възмути се Ралстон. — Тази пачавра ми бе противна, но това не е мотив за убийство. За мен тя не значеше нищо.
Шана го загледа намръщено.
— Мили носеше в утробата си дете, а вие й дадохте пари. Рурк и аз — ние двамата — ви видяхме във входа на нашата къща.
Ралстон направи отрицателен знак с ръка.
— Трябваше да ми донесе риба, нищо повече.
— А защо на острова непрекъснато преследвахте Рурк? — искаше да узнае Питни. — Често съм ви улавял.
— Искате да хвърлите върху мен подозрението, че съм замислял да го убия, признайте си, че е така! — Слабият мъж се опитваше сега да се измъкне с атака. — Вие и Шана, вие двамата още в Лондон съзаклятничехте зад гърба ми, за да скалъпите женитбата с Рурк. Е, когато ви сварих на острова при мелницата при едно рандеву — гласът му стана ехиден, — тогава още нищо не знаех за сватбата. Мистър Рурк позволяваше на ръцете си такава свобода, че бях убеден, че имат любовна връзка. И тъй като в крайна сметка бях отговорен за престоя му на Лос Камелос, беше ясно, че ако го заставят да даде обяснения защо не оставя на мира дъщерята на господаря на острова, неприятни въпроси ще бъдат отправени и към мен. Че двамата са мъж и жена, свързани с брак, разбрах едва когато бяхме вече на път за насам, а като стъпихме на твърда земя, изпратих писмо до властите. За мен мистър Рурк бе все още убиец, не разбирате ли? Как бих могъл да се усъмня в думите на надзирателя!
Шана размени многозначителен поглед с Рурк — освен Питни за тайната й женитба бе научила само Мили.
— Мистър Ралстон — каза Питни иронично, — вие сте не човек, а ангел.
— Г-н майор! — извика Ралстон. — Аз съм гражданин на Англия и изисквам цялата защита, която законът ми дължи! — Притиснат натясно, той си играеше с ръкавицата, която още стоеше на дясната му ръка, накрая я свали и нея и запрати и двете с трясък на масата. — Ако някой иска да предяви обвинение към мен, то нека се обърне към съда. Там ще отговарям на всякакви въпроси. Но няма да разреша да си играят така с мен сега. Очаквам офицерът на краля да ме защити, това е мое право.
Междувременно мисис Амелия бе пристъпила към сина си, а сега го побутна с лакът. Рурк я погледна въпросително, а тя отклони погледа му към вече оголената ръка на Ралстон.
— Откъде, мистър Ралстон — попита спокойно Рурк, — е този пръстен, който носите?
Ралстон вдигна ръка и погледна към пръстена, сякаш не вижда нищо странно в него.
— Пръстенът — обясни той снизходително — получих от един длъжник. Защо?
— От много поколения този пръстен бе притежание на моето семейство. Смятам, че ми бе откраднат.
— Откраднат! Глупости. Дадох на заем пари и тъй като мъжът не можа да ми ги върне, даде ми този пръстен.
Рурк се обърна наполовина към майора, наполовина към останалите.
— Майка ми ми даде този пръстен, за да мога да го дам като годежен пръстен на момичето, което избера за своя съпруга. Носех пръстена на една верижка на шията и той си беше там, когато се качих в стаята на онова момиче. Бе в нощта на убийството. Който и да е взел пръстена, той трябва да е бил в онази нощ в онази стая.
На Ралстон му увисна челюстта, като схвана какво означаваше това.
— Не! Не съм бил аз! Не съм я убил аз! — Той плувна в пот. — Не можете да ми припишете и това престъпление. Ето ви, вземете си проклетия пръстен! — Той го свали от пръста и го захвърли в салона, погледът му се вкопчи в Рурк. — Но как смеете да ме обвинявате! Никога не съм ви причинил нищо лошо! Платих дори, за да ви спася от бесилката! Това за вас вече нищо ли не означава?
На това място отново се намеси Орлан Трейхърн.
— Трябва ли да разбирам, мистър Ралстон, че сте имали навика да ми водите затворници, които ми казвахте, че сте купили на търга за длъжници? Трябва ли да разбирам, че сте ми представяли неверни сметки и че сте прибирали част от сумата, която плащах аз?
Ралстон видя своя малък свят да се сгромолясва, парчетата от него валяха върху му. Напразно се опитваше да спре треперенето на ръцете и колената си.
Но Рурк сметна, че още не е получил отговор на своя въпрос.
— Кой, мистър Ралстон — настоя той с опасно благ глас, — ви даде този пръстен? Да не би да бе случайно сър Гейлърд?
Ралстон неочаквано се изсмя.
— О, да! Наистина! Сър Гейлърд ми го даде? Да, сега си спомням! За една сума, която му бях заел!
— А какво каза сър Гейлърд, откъде има пръстена? — гласът на Рурк заглуши озадачения шепот в салона.
Ралстон сви рамене.
— Май от някакъв шотландец, ако добре си спомням. Също за сума пари, която този мъж пък дължал на сър Гейлърд.
— Джейми е шотландец — отбеляза Питни, набръчквайки чело. — Той наистина би могъл да го е взел от Рурк.
— Значи остава открит въпросът къде е сър Гейлърд — установи Рурк, — той излезе май да поязди?
— Никой не го е виждал — забеляза мисис Амелия.
— Ще проследим този въпрос докрай, щом той се върне — реши майорът.
Трейхърн обаче не бе свършил с търговския си агент.
— Та колко платихте за Рурк? — поиска да узнае той.
И Ралстон, който вече си мислеше, че се е измъкнал, отново изпадна в дълбоко отчаяние.
— Двеста фунта — призна тихо той.
— А ми казахте 1500 — отбеляза делово Трейхърн, — от което мога само да заключа, че и преди сте ме мамили. — Господарят на острова претегли в ръка кесията със златните монети, после я хвърли обратно на Рурк. — Никога не сте ми дължали нещо, мистър Рурк. С помощта, която ми оказвахте, отдавна вече всичко сте изплатили. — И без да поглежда повече Ралстон, продължи — Сметките, с които разполага мистър Ралстон на Лос Камелос, ще му бъдат отнети като обезщетение за сумата, с която ме е лъгал.
Заеквайки, Ралстон се възпротиви:
— Но това е всичко, което притежавам на този свят!
— Тогава, за жалост, положението ви е сериозно — отвърна Трейхърн ледено, — защото вие вече не сте на работа при мен. Явно ще трябва да си търсите препитание в колониите.
Слабият мъж отпусна отчаяно рамене. В този миг той бе загубил повече, отколкото бе спечелил преди с всичките си хитрости. А и за него бе ужасен удар на съдбата, че ще трябва да прекара остатъка от дните си в омразните колонии. И ако Гейлърд не можеше да му върне остатъка от заетата сума, наистина щеше да изпадне в ужасно положение.
В салона стана тихо, когато Ралстон се строполи в първото кресло, което му попадна.
Връхната точка на напрежението бе преминала. Внезапно умора налегна Шана. Сутринта, която беше започнала с огнена страст, се бе оказала дълга — а освен това се бе прибавил и страхът, че войниците ще отведат обичния й Рурк. Шана се чувстваше напълно изтощена. Тя прошепна на Рурк няколко думи и предостави на него да я извини. Той я съпроводи до стаята й и спусна завесите на прозорците. Тя с мъка потисна една прозявка и се отпусна на леглото. Рурк я погледна със съчувствие.
— Наистина вратата не може да се заключва — усмихна се тя напрегнато. — Но осъзнавате ли какво значи, че вече няма нужда да се крием.
— А тъй като и аз сега открито мога да се върна в стаята си, предявявам претенции към всичко, което се намира в нея — обясни той, насочвайки се към скрина, от който си извади нова риза, но погледът му ясно й показа, че мислеше и за друг вид претенции.
— Но не и докато вратата е отворена. Охладете страстта си, сър, докато я оправите.
— Ще се погрижа за това, мадам, и ще се учудите колко бързо се оправя една разбита врата.
Шана го гледаше как съблича коженото си яке и си облича през главата новата риза.
— Нещо не ми даде мира, Рурк — каза тя. — Кой иска да ви убие?
— Подозирам някого — каза той изпод ризата си. — И ще го разкрия.
Той си пъхна ризата в панталоните и седна на леглото, наведе се над нея, потърси с уста устните й и се наслади на горещата й целувка.
— Обичам ви — пошепна Шана и обви с ръце врата му.
Ръцете на Рурк се плъзнаха по тялото й, дарявайки я с обич, надолу и все по-надолу, докато внезапно не прекъснаха разходката си над дясното коляно на Шана.
— Да не ви е пораснала на коляното мъртва кост? — попита я той озадачено.
Шана се изкикоти, повдигна си полите и ризата нависоко и му показа какво носи в чорапа: малката кама в красивата сребърна ножница.
— От тази сутрин — каза Шана сериозно — смятам, че трябва да ви пазя.
Рурк, естествено, бе по-впечатлен от вида на копринените бедра и погали голата кожа. Целувките му ставаха все по-смели и кръвта му кипна, изпълнена със страст.
— Вратата — прошепна бездиханна Шана. — Ако ни види някой!
— Изглежда, това вечно ще ни притеснява, че не можем да останем необезпокоявани — простена дрезгаво Рурк и целуна леко Шана по корема, преди да й смъкне с неохота полите надолу. — Значи тръгвам сега, за да видя как мога да накарам проклетата врата пак да се заключва. Само да не ми избягате отново.
Тя се вслушваше в стъпките му, как минаха по коридора и после по стълбите. Усмихна се и се сгуши във възглавниците. Рурк не си бе направил ни най-малък труд да приглуши стъпките си — а и това вече не бе нужно.
За няколко мига тя се отдаде на блаженството да не трябва никога вече да прикрива любовта си, после клепачите й натежаха и тя спокойно заспа.
(обратно)ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Сетивата на Шана се ориентираха малко по малко в действителността.
Лек, мигновен шум я стресна в дрямката. Тя лежеше тихо, полубудна, полуспяща. И отново се чу лек скърцащ шум. Това бяха клоните на голямото дърво, които шумоляха по стъклото на прозореца. Шана обърна главата си на възглавницата и в сумрака на затъмнената от завесите стая тя позна сянката на мъж, който тъкмо се качваше през перваза на прозореца.
— Рурк? — промърмори тя сънливо. — Какво разигравате?
Сянката се удължи, обърна се; завесите се разделиха, дъхът на Шана секна, от гърлото й напираше вик, който от ужас не можа да издаде. Мъжът тръгна към нея, зловеща насмешка изкривяваше устата му.
— Гейлърд! — каза учудено Шана, страховете й отлетяха, тъпият благородник беше досаден, но не представляваше опасност. Тя го погледна негодуващо. — Какво ви хрумна да се вмъквате в моята стая?
— Е, моя мила Шана — присмя се рицарят, — просто изучавам старателно примера, който вашият съпруг има неблагоразумието да ми даде. Не съм ли поне толкова хубав, колкото него?
— Не сте ми по вкуса — отвърна Шана високомерно. Сетивата й бяха още полуобхванати от съня, но някъде проблясваше вече следа от съзнанието. Сър Гейлърд не присъстваше, когато пристигна Гарланд. Нещо повече — всички драматични събития от последната нощ и тази сутрин се случиха в негово отсъствие — как можеше в такъв случай той да знае за нейния брак? Тука нещо не бе наред и това сега я глождеше, събуди недоверието й и любопитството й.
— Преди да извикам слугите си и да ги накарам да ви изгонят от къщата, ви питам още веднъж, сър — какво търсите тук в стаята ми?
— Удобство, уважаема госпожо! — Той подпря дълга кремъклийка на облегалката на креслото и си кръстоса изпръсканите от тиня ботуши. — Проследих някои събития, които ме накараха да пожелая да си поговорим на четири очи.
Шана стана, оправи кадифената си рокля и обърканата от съня коса, но усещаше воднистите очи, които се бяха втренчили в нея. Тя нахлузи обувките си и хвърли око на часовника върху камината. Току-що бе започнал обедният час, тя значи бе спала само няколко минути. Рурк трябваше да дойде всеки момент, за да оправи вратата.
— Не зная какво има да обсъждаме, сър Гейлърд — рече Шана презрително, докато сгъваше одеялото и го поставяше на края на леглото. Ако този негодник има намерение отново да я ухажва, щеше бързо да го пресече. Тя не изпитваше и най-малкото желание да слуша любовните обяснения.
— Ах, моя чаровна лейди Шана. — Билингсхъм се облегна на креслото, постави върховете на пръстите на ръцете си един срещу други и така направи куличка на корема си. — Ледената царица! Недосегаемата! Съвършената жена! — ехо отекваше в смеха му. — Но не съвсем безупречна. Мила моя, вие сте използвали лъжи и измами и сега идва време да се изкупи вината. Дойде денят, в който е падежът на полицата.
— За какво говорите всъщност?
— Естествено за вашия брак с Рурк. Вие сигурно не искате никой да научи за това?
Шана се слиса.
— Сър, искате да ме изнудвате ли?
— Не съвсем, мадам — поясни той, а погледът му я следваше с незадоволена жажда, когато тя отстъпи малко пред него. Гейлърд се изправи и се насочи с привидно отпуснати крачки между Шана и вратата. Тогава се обърна внезапно и зае едно глупаво положение, което трябваше да му придава превъзходство.
— Не кроя такава подлост — ухили се той. — Необходима ми е вашата подкрепа — а вие имате нещо, за да ми се отплатите. Ако може да убедите Бошан и баща ви, че е много мъдро да инвестират в моята корабостроителница, няма да кажа нищо за брака с това момче Рурк, няма да уведомя и службите, че вашият съпруг е избягал убиец.
— Откъде знаете това?
— Ралстон, този глупак, ми довери тайната си на „Хамстед“, че е закупил един убиец от затвора и че същият е Джон Рурк. Познавам много добре документите по делото на баща ми. Естествено убиецът тогава се е казвал още Рурк Бошан. За мен естествено бе загадка, как се е осъществил бракът ви с този подлец. Доколкото зная, мъжът е бил обесен и когато се представихте за вдовица, се учудих, тъй като от документите на баща ми излизаше, че Рурк Бошан е бил ерген. Така, не бях виждал никога Рурк Бошан, изобщо не ми минаваше през ума, че той и Джон Рурк са едно и също лице — докато мистър Ралстон не ми изясни случая. В затвора се оженихте, нали?
Шана кимна бавно.
— Да предположим, че приема вашето желание — какво възнамерявате да направите?
— Ще замина обратно за Лондон, естествено, и ще си гледам работата.
— В Лондон значи, казвате. — На Шана й просветна. В началото тя искаше да изложи този мъж, но сега реши да задоволи още любопитството си. — Струва ми се, сър, че сте притеснен финансово. И въпреки това водите много разточителен живот. И сте добър приятел на Ралстон. Взехте ли на заем пари от него?
— И какво от това, мадам? — отвърна той раздразнено. — Какво ви засяга това?
— Естествено нищо. — Шана се усмихна, за да разсее недоверието му, и продължи, като че ли не я засяга нищо. — Само заради това, че притежава един хубав пръстен, че го притежава срещу дължима сума.
— Ах, така ли — рицарят бе облекчен. — Всичките ми скъпоценности и парите ми се намираха в багажа, който бе отплувал предварително за Ричмънд. Поради това взех от Ралстон неколкостотин лири назаем; в Ричмънд му се разплатих. Не е голяма тайна, както виждате.
— А пръстенът? Как го получихте?
Очите му се свиха малко.
— Дадох на един шотландец пари, а пръстена взех като залог.
— Струва ми се, че много пари се дават на заем по света.
— Може и да е така. Но какво ви засяга вас този пръстен, мадам? — в гласа му прозвуча недоверие.
— Съвсем нищо. Интересува ми нещо повече — промени тя веднага темата на разговора. — Как научихте за брака ми с Джон Рурк? Тъй като навярно вие сте този, който го подшушна на Ралстон. На много хора бе известна една или друга част от тайната, но много малко знаеха всичко. Но искам да гадая кой…
Студ пропълзя по жилите й, тя пристъпи към прозореца и дръпна пердетата настрани, ярки слънчеви лъчи нахлуха в стаята.
— Само Питни знаеше всичко — продължи тя. — Да, и Мили. Но в Питни имам пълно доверие, значи може да е само Мили. Бедната Мили… и беше бременна… — Шана отправи очи към Гейлърд. — Рурк не можеше да се ожени за нея и тогава тя, изглежда, се е обърнала към друг… — Тя спря и отвори широко уста, като че с един замах се нареждаше цялата мозайка на картината — в картина на ужаса. — Вие сте бил — задави се тя. — Вие… и Мили! И това момиче сте убили!
Очите на Гейлърд се свиха до малки процепи, а Шана осъзна моментално в каква смъртна опасност се намираше. Трябваше да избяга, иначе нямаше повече спасение. Тя се спусна към вратата. Гейлърд я хвана без усилие, а дългите му кокалести пръсти сграбчиха здраво ръката й. С отвратителна ругатня я издърпа обратно и я захвърли на леглото. Той се изправи огромен пред нея, олюля се над нея, като че всеки момент щеше да падне върху й.
— Да! Мили! — подигра се благородникът. — И не си въобразявайте, че сте прекалено знатна, за да не можете да споделите съдбата й. Дръжте си езика, милейди!
Той извади изпод жилетката си дебел камшик за езда и многозначително удари с него по ръката си. Шана видя дългите синини от камшик по малкото тяло на Мили и раните, които имаше Атила по ноздрите си. И сдържа езика си.
Гейлърд започна да се разхожда насам-натам из стаята, но внимаваше пътят към вратата да не е свободен.
— Да, Мили! Мръсницата безделница! Дъщерята на рибарката! Ха! Забременяла и ме смяташе за добра стръв. Но тук се бе излъгала, о! Охо! На колене ме молеше за милост, кълнеше се, че никога няма да каже думичка. Е, аз се погрижих да бъде така!
На Шана й се повдигна, като си представи Мили, която под жестоките удари на бича бе молила за младия си живот. Това бе луд човек! Той би я убил, без да му трепне окото. Без съмнение жената в Лондон също тежеше на съвестта му, понеже му бе пречила. На Шана й стана ясно, че сега тя стои на пътя на благородника. Тя трябваше да направи нещо, да каже нещо, за да го отклони.
— Баща ми още… — започна тя колебливо.
— Баща ви! — изплю се той. — ЛОРД Трейхърн! — извика той презрително. — Един мъж с най-долен произход! Син на уличен крадец! Измет на крадци! Как мразех да искам пари от него. Към Него! Гешефтаря, който ограбва законното богатство на благородниците, който ограбва къщите и земите на аристократите, понеже възмутителните му искания са неизпълними. Пред когото са принудени да лазят по колене благородни лордове и графове. Смели мъже, които биха могли да променят съдбата на Англия, трябва да се кланят на един гешефтар и да молят за пени!
Разярена, Шана пристъпи да защити баща си, един убиец не можеше да си позволи да очерня баща й!
— Баща ми никога не е мамил! И ако хора, които търгуват с него, са стигнали до просешка тояга, било е само защото са били глупави!
— Чичо ми сигурно би бил на друго мнение — възрази й благородникът високомерно. — Трябваше да припише цялото семейно състояние на баща ви, защото така искаше съдът. Мисля, че баща ви сега го нарича свое полско имение. Но наистина е благородно от ваша страна, уважаема Шана, да защитавате баща си така ревностно. След като самата имате толкова грижи. Твърде много знаете, за да ви оставя на свобода.
Той спря замислено и се почеса с камшика по брадата.
— Какво да правя сега? Трябват ми парите на баща ви, но не мога да ви пусна да избягате, за да раздрънкате измислиците си. А вашето любопитство за пръстена? Кажете защо ви се наби така в очи?
Той постави крака си на леглото, подпря лакът на коляното си и се вторачи в Шана.
— Ах, това беше само — сви Шана рамене и придоби невинна физиономия, — защото изглежда ценен и вероятно защото надминава възможностите на Ралстон.
— Женски глупости! — отклони Гейлърд. — Затова имам малко време и още по-малко търпение. — Той вдигна ръка, цапардоса я по лицето. Силата на удара я хвърли на леглото, зави й се свят.
— Следващия път — изфуча сър Гейлърд, — когато ви поставя въпрос, се постарайте да дадете по-убедителен отговор. И така, каква е истината за пръстена?
— Той принадлежи на Рурк! — изсъска му тя в лицето. Тя подпря глава на лакътя си и опипа с другата си ръка бузата си. Устните й бяха бледи.
— Сега е вече по-добре, мила моя. Тогава вашият Рурк значи ме подозира в убийството на оная мърша в Лондон? И изобщо не иска да повярва, че имам този пръстен от някакъв шотландец? Не, не, не ме лъжете отново! Не казахте ли току-що самата, че съм бил убил Мили? И сигурно е говорил на баща ви за това… е, добре. Маскарадът свърши. Нека бъде така! И без това отдавна ми омръзна да играя заради вас ролята на оглупял благородник.
Шана разбра бързо, че изразът на лицето й отново я бе издал.
— Ах! Погледнете се само! Преструвате се на изненадана, уважаема госпожо? — присмя се той и фъфленето изведнъж изчезна от гласа му. — Беше ми съвършено ясно какво удоволствие биха изпитали такива дребни души като вас пред карикатурата на рицаря на печалния образ. Въпреки това ме огорчава, че именно вие, мадам, така бързо приехте това за истина.
На това Шана отвърна с изпълнен с омраза поглед.
Гейлърд отиде до креслото и взе мускета. Шана се учуди.
Тя позна оръжието. То принадлежеше на Рурк, той го бе носил в обора, преди същият да бе запален.
— Правилно виждате, мадам — ухили се сър Гейлърд. — Това е оръжието на господин съпруга ви. Взех си го от обора, след като го проснах. Щях да му светя маслото, преди да го подпаля. И не беше ли хитро, като го подмамих с цвиленето на Атила да излезе от къщи? Ако бях действал по-умно при първите два опита за убийство, отдавна да съм го отстранил от пътя си. Но тогава още не знаех, че е женен за вас. Аз седях с Мили горе в сеното и ви видях двамата долу как се любехте. Тогава ми стана ясно, че трябва да умре, тъй като явно бяхте влюбена в него, а това пречеше на моите планове за женитба. А трябва да знаете, че аз наистина се нуждая от парите на баща ви. Нямаше да се отърва така за дълго от моите кредитори, ако не бях намерил тогава в стаята на това момиче — вие вече знаете, тази от Лондон — истинско съкровище. Глупавата гъска искаше да ми отмъкне няколко монети, а аз нямах нищо, с което да й затворя устата. Тя си заслужава смъртта.
Гейлърд издърпа от скрина един дълъг шал и грубо я издърпа на крака. Тя го захапа за рамото толкова силно, колкото можеше, но, изглежда, не беше достатъчно силно, тъй като той почти не се раздразни.
— И никакъв звук, мила моя! — предупреди я той. — Имате късмет, че още ми трябвате.
Той й изви ръцете на гърба, завърза ги здраво, като се втренчи през раменете й в корсажа й.
— Бъдете послушна, съкровище мое! — Той сграбчи гърдите й и опипа тялото й. Шана отвори уста, за да извика, но в този момент той й напъха ленена кърпа между зъбите. Тя се опитваше отчаяно да изплюе сухата ленена кърпа, но той й върза устата с втори шал и го завърза отзад на врата й. Той претършува скрина й, докато намери едно тежко наметало, което й хвърли на раменете. След това метна пушката на лявото си рамо, а с дясната ръка извади пистолета от колана. Това оръжие той опря под наметалото в ребрата й. След това я хвана с другата ръка за косата и я задърпа, докато тя започна да вие от болка. — Само да не решите изведнъж да ме напуснете, дете мое — смееше се той.
Така той я придърпа през помещението до писалището. Като държеше все още с лявата ръка здраво косата й, той постави там пистолета, грабна лист хартия и потопи перото в мастилницата. Тогава започна да пише:
От фамилия Бошан и от Трейхърн изисквам с настоящето по 50 000 лири. Следват подробни указания.
Като подпис постави едно украсено „Б“, което завършваше с изкусно завъртяна опашка. Той се изсмя, лъхтейки, захвърли листа към леглото, взе отново пистолета и поведе Шана навън през коридора.
Едва стигнал до стъпалото на стълбата, той блъсна Шана към стената и постави пистолета на гърлото й, за да се увери, че ще мълчи. Той се взря в ъгъла на входното помещение. В този момент долу се отвори врата, един слаб мъж с червеникава коса влезе и направи крачка настрани, за да мине Рурк. Ръцете на Рурк бяха пълни с инструменти и всякакви дървени трупчета. Червенокосият затвори вратата след Рурк и му помогна да постави товара си в ъгъла.
— Между впрочем, името ми е Джеймс Конърс, сър — каза чужденецът. — И търся мистър Питни.
Шана видя как уплашено се напрегна Гейлърд, когато червенокосият каза името си.
— Мистър Питни е тук, вътре — каза Рурк и поведе мъжа в салона.
Входното помещение бе вече празно и Билингсхъм поведе заложничката си по стълбите надолу, като я пусна да върви след него, а той самият се притискаше до стените. Размахваше пистолета си, като че го заплашва цял вражески свят. Шана се блазнеше от мисълта да избяга с неразумно смел скок, но Гейлърд я стисна още по-здраво за косата и изви болезнено главата й настрани. През затворената врата достигна гласът на шотландеца.
— Но не, аз нямах никаква причина да убия момичето си. Не знам кой го е сторил. — Шотландецът замълча, друг говореше неразбрано, след това отново се дочу шотландецът с високия си глас и натъртено „р“. — Не, не беше този там. Мизерникът, когото преследвах, бе по-едър и по-дебел. Но трябва да е тук, подлецът му, проклетник такъв. Моля за извинение, госпожи, нямате ли още един мъж вкъщи? Толкова голям приблизително. — Навярно показваше с ръце колко голям. — Така едър, като мистър Питни, бих казал. Изглеждаше като конте, облечен беше като лорд, имаше перо на шапката си. Каза, че бил рицар на кралството.
— Сър Гейлърд Билингсхъм! — се чу изпръхтяването на Рурк.
— Точно така! Това бе името! — извика шотландецът. — Сър Гейлърд Билингсхъм!
Шана искаше да се откопчи от силната хватка на Гейлърд, той обаче вдигна пистолета, за да я удари. Съвършено нелюбезно блъсна Шана напред, покрай стълбите, към задната част на къщата. Гейлърд бе подбрал хитро времето, когато прислугата бе заета в кухнята с подготовката на обяда, така че беше много лесно да се мине незабележимо през задната врата. По-късно достигнаха до жив плет, който водеше до изгорелия обор. Гейлърд накара отвлечената да прескочи оградата, след това я заблъска към малка горичка.
Под дърветата вече ги чакаха Джезабел и един кон от конюшнята на Бошан. Оседлан бе само конят на Бошанови. Върху Джезабел всъщност имаше покривало, което Гейлърд й бе хвърлил на гърба и го бе завързал с връв, на която висяха и две торби с провизии. Шана едва бе поела малко въздух под кърпата в устата си, но без да се трогва от това, Гейлърд я хвърли върху кобилата и с ремък завърза краката й под корема на коня. След това се дръпна малко назад и огледа делото си.
— Не е обичайният комфорт, мадам — изсмя се той без капка хумор, — но е съвсем уместно.
С оръжието в ръка отвърза с другата ръка ръцете й от гърба, за да може да ги върже отново отпред. След това пъхна между пръстите й кичур от гривата на кобилата.
— Дръжте се само добре, мадам. Ако паднете, би ме заболяло сърцето, вас естествено също, макар и на друга част от красивото ви тяло.
Той се засмя на остроумието си, след това се метна на седлото на другия кон, и то с небрежното умение на опитен ездач — наистина съвсем различен от това, за което се бе представял досега. Джезабел нямаше юзда, само юлар; Гейлърд обви края му около ръката си, след това смуши коня си в хълбока и така започна ездата на Шана към неизвестността.
Шана гледаше безпомощно през раменете си назад. Страх разкъсваше и малкото смелост, която все още беше запазила. Господарската къща с нищо не показваше, че са забелязали отвличането й, всичко бе тихо и мирно, поради което надеждите на Шана да избяга от този луд се изпариха бързо. Струваше й се, че ако би искал да я изнасили или да я убие, нищо на света не би могло да му попречи. Тя му бе в ръцете така, както жената в Лондон, или Мили на Лос Камелос.
Не зависеше от нея да забави бягството им, но Шана бе решена да изчерпи и най-малката възможност.
Прекосиха широка поляна. Гейлърд наложи див галоп и целта му бе високият дъб. Шана буташе кобилата с колената си първо от едната, след това от другата страна, все още с надеждата, че ще може с тази хитрост да спечели време. Конят пръхтеше и се вдигаше на предните си крака поради тази необичайна обноска и макар че Шана не постигаше никакво забавяне с това, то поне бе удовлетворена, като виждаше как се изпъва до граница на търпимост юларът в ръката на Гейлърд.
Гората обграждаше сега похитител и похитена. Шана позна пътеката, която едва вчера я отведе към котловината при хижата на Рурк. В свитото й сърце мъждукаше надежда, че Гейлърд не предполагаше, че мястото, където смяташе да завлече плячката си, е възможно най-несигурното.
Дълбоко в гората, щом започна изкачването, Гейлърд спря. Той доближи коня си до този на Шана и извади кърпата от устата й. Шана се изплю, за да освободи устата си от противния вкус на ленената кърпа.
— Сега може да викате, съкровище, колкото си искате. Толкова дълго и толкова силно, колкото желаете — изсмя се той. — Тук няма да ви чуе никой. А освен това естествено не ми беше приятно да знам, че красивото ви лице се крие още зад тази кърпа.
— Радвайте се, милорд — каза Шана, усмихвайки се любезно, — вашият край наближава. В утробата си нося детето на Рурк и той ще ви преследва до смърт. И други мъже преди вас, които искаха да ме отнемат от него, не надживяха с много престъплението.
Гейлърд я погледна изненадано в лицето, след това се засмя пъшкайки.
— Вие носите детето му. Колко трогателно. Но смятате ли, че това ще промени намерението ми. Мислете каквото искате, мадам, но внимавайте. И преди всичко, съобразявайте се с настроението ми, тогава може би ще се отървете. Никой не ни преследва. И никой не знае по кой път сме тръгнали.
— Рурк ще дойде! — Убедената усмивка на Шана не се промени.
— Рурк! — изпухтя презрително Гейлърд.
Той сбута коня си напред и се помъчи да тегли кобилата по-бързо нагоре. С коленете си обаче Шана непрекъснато нареждаше на кобилата да спира. Беше едно боричкане, подобно теглене на морско въже. Напредваха много бавно. А тайното злорадство помагаше на Шана да забрави миговете на страха си.
Майорът скочи и попита почти ядосано:
— И как така сте толкова сигурен, че сър Гейлърд е този, който е убил жена ви?
Джейми Конърс изведнъж загуби самоувереността си.
— Е, аз… — и се обърна към Рурк.
Рурк разбра, че той самият е причината, поради която човекът не иска да говори.
— Не се стеснявайте, говорете открито, човече! — напираше Рурк. — Достатъчно дълго чакаме. Няма да предявя обвинение срещу вас, майорът е съгласен с мен, че вашият разказ ще доведе до изясняване на още по-голямо престъпление — едно злодеяние, което и вие бихте искали да се преследва.
— И така — започна Джейми бавно, — жена ми и аз си бяхме измислили една малка хитрост. Тя се държеше любезно с мъжете и ги водеше в стаята си, след това им сипваше тайно един прах в чашата. И щом мъжете задрямваха, ние им пребърквахме джобовете. Никога не взимахме много. Оттук малка торбичка, оттам някакво бижу. Насилие — побърза той да прибави — никога не сме използвали.
— Но как така знаете, че е бил сър Гейлърд?
— Веднага ще стигна дотам. И идва този момък — той кимна към Рурк — и заспива в леглото й. Отмъквам му кесията и някои други неща и заключвам всичко в нашето ковчеже. Ние всъщност пестяхме, за да се върнем в Шотландия. И почти бяхме събрали достатъчно. Сега, разбира се, изчезна всичко. Не му стигна, че я уби — открадна и нашите спестявания, спечелени с упорит труд. — Шотландецът съвсем явно имаше трогателно наивна представа за чужда собственост.
Рурк извади пръстена и го показа на шотландеца.
— Ще познаете ли това отново?
Джейми гледа Рурк дълго. Накрая даде колебливо сведение.
— Да, да — него тя ви го взе. Вие го носехте на верижка на врата. Моята жена, бог да я прости, намери това нещо за много хубаво. Такъв красив пръстен тя самата не притежаваше. Добра жена беше тя, трудолюбива и вярна. — Той се изсекна високо и си избърса носа с долната страна на ръката. — Тъгувам за нея. Честна. Такава няма да намеря никога вече.
— Стигнете най-после до сър Гейлърд — напомни му майорът грубо.
— Стигам! — каза шотландецът печално. — Веднага! Имайте само малко търпение. И така, момъкът лежи в кревата, ние сме прибрали нещата и сме ги скрили. Изведнъж се чука на вратата. Но сега има нещо друго! Не трябва да ме видят. Защото имаме и втора хитрост, с която действаме, за да изкопчим от по-заможни господа малко пари, като им кажем, че детето е тяхно и като ги заплашим, че ще кажем на семействата им. Със сър Гейлърд постъпихме точно така. Първо, той страшно се ядоса, сър Гейлърд, когато жена ми му каза, че ще каже на баща му, който е толкова високопоставен лорд. И така, сър Гейлърд седи пред вратата и иска да говори с жена ми. Аз изчезвам долу отпред през вратата и отново в кръчмата, където си поръчвам на тезгяха една или две бири, тъй като трябва да чакам, докато си излезе отново сър Гейлърд. Е да, той идва най-накрая. Виждам го и до днес, нахлупил голямата си фина шапка ниско над очите, за да не го познае никой в кръчмата, него, финия господин. Чакам още малко, докато изпия бирата си, след това излизам и се вмъквам отново в стаята на жена ми. И я виждам, че лежи, навсякъде кръв, тя е мъртва. А мистър Рурк лежи все още там, в леглото, мълчи като риба, не беше помръднал нито един негов мускул, откакто бях излязъл. Той лежеше под завивката, жена ми беше хвърлила още една завивка отгоре му, за да не го види сър Гейлърд. Но какъв е този благородник, който намерил нашето ковчеже и просто си го отнесъл след всичко това, което ни стори. Вътре имаше малко състояние, мога да се закълна. И всичко, което ми бе останало, имах от кесията на мистър Рурк.
Рурк се засмя мрачно.
— И това също беше едно малко състояние!
Шотландецът поклати глава.
— Беше ми страшно необходимо. Трябваше да преследвам лорда. И за това отиде всичко. Държах под око багажа му, преследвах фрегатата, с която отплува от Лондон.
Старият Джордж Бошан хвана майора за ръката.
— Що се отнася до мен, чух достатъчно. Смятам, че ще поставите стража около къщата. Сър Гейлърд несъмнено ще се върне скоро. Ако не се върне, трябва да го потърсим.
Рурк тръгна към вратата.
— Моля господата да ме извинят, на първия етаж трябва да оправя една врата. — Той събра инструментите и дървените парчета, а милите братски закачки на Натаниел го следваха по стълбите нагоре. Рурк влезе на пръсти през полуотворената врата, за да не събуди Шана. Той остави инструментите си на масичката и хвърли поглед на леглото.
А то бе празно.
Погледът му прелетя през стаята и отново обратно към леглото, но писалището с хартията му бе убягнало. Рурк се приближи и в следващия миг яростният му вик огласи цялата къща. Той се спусна по стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, нахлу в салона и хвърли в скута на Трейхърн смачкания лист.
— Той я е отвлякъл! — крещеше той, почервенял от яд. — Подлецът ми е откраднал моята Шана.
Гласът на мисис Амелия, твърд и заповеднически, успокои вилнеещите му сетива.
— Рурк! Стегнете се! Така няма да успеете да помогнете на Шана.
Рурк поклати глава, като че да се съвземе, и сега забеляза, че Натаниел бе стиснал ръката му, докато баща му вземаше от вече не така непокорните ръце оръжието, към което бе посегнал лекомислено. Той се върна към действителността и макар че факелът на яростта му бе изгаснал, в стомаха му гореше все така леден огън.
На Питни, който го наблюдаваше, Рурк напомни жаден за мъст хищник; Питни бе във висша степен облекчен, че дивата ярост този път не бе отправена към него, защото сега беснеещият Рурк не бе окован. Глупакът, който бе разбудил този лъв, би направил добре, ако си плюе здраво на петите.
Трейхърн гледаше мрачно листа хартия в скута си.
Питни стана от креслото, застана зад Трейхърн и зачете зад раменете му. Докато той кършеше напрегнато ръце, гласът му проеча в напрегнатата тишина.
— Това тук, долу — той посочи към подписа на сър Гейлърд Билингсхъм, — вече съм го виждал.
— Естествено, че сте — сдъвка го Трейхърн с необичайна строгост. — Всичките му носни кърпи, ризите му носят този знак, всичко, на което може да се постави „Б“, като Бастард!
— Не! Не! — изпъшка Питни. — Имам нещо друго предвид. „Р“-то на Мили! Това не бе никакво „Р“! Та момичето не можеше нито да чете, нито да пише, и е нарисувало в пясъка, колкото е могло, каквото е видяло. Едно „Б“ с опашка надолу. Билингсхъм!
Трейхърн взе листа и го размаха пред майора.
— Вашият рицар е убил Мили!
— Ако разрешите, сър — отвърна майорът студено, — той не е моят рицар.
— Ще видите! Ще видите! — беснееше червенокосият шотландец. — Ще направи с малкото ви момиче точно това, което направи някога с моето! С проклетия си камшик и проклетия си юмрук!
Старият господин Джордж хвана пистолета си, Питни го последва, но преди да са се въоръжили другите мъже, външната врата се хлопна след Рурк. Ралстон още седеше нерешително, но Трейхърн, който се бе замислил мълчалив в креслото си, се изправи сега на бастуна си.
— Ако си мислите — изфуча той, — че ще остана тук при жените, то сте се излъгали! — Той направи две крачки с бастуна, след това го захвърли на пода и забърза след другите, без да обръща внимание на превързания си крак.
Старият мистър Джордж стигна до конюшнята, когато Рурк разпитваше вече сержанта от вахтата.
— Коне, човече! — крещеше Рурк нетърпеливо. — Взимал ли е някой коне?
— Само сър Гейлърд, сър — объркано даде сведение сержантът. — Малко преди обяд беше, когато дойде и нареди да му се оседлае един кон — каза той. — Аз му го оседлах. След това взе малката кафява кобила, тази с белезите, нали я знаете, сър? Каза, че трябвало нещо да се закара някъде. Каза също, че имал разрешението на милостивия господин — прибави сержантът малко предизвикателно.
— Добре, сержанте — успокои го Джордж Бошан. — Никой не ви упреква.
Възбуденото цвилене и тропот на копита накара мъжете да заобиколят. Атила тъпчеше на едно място, изправяше се на задните си крака и пръхтеше на място.
Джордж посочи с палец жребеца и попита сержанта:
— Какво му е на животното?
— Не мога да кажа, сър — сви рамене сержантът, — неспокоен стана още като дойде сър Гейлърд, и стана още по-зле, когато взеха кобилата.
Джордж погледна сина си, вдигна вежди и двамата мъже си размениха многозначителни погледи. Рурк се спусна и разтвори широко вратата на конюшнята, докато бащата отиде към мястото на Атила и махна на мъжете, които стояха наоколо, да освободят пътя. Джордж издърпа резето, махна решетката и — Атила като видя вратата отворена, се втурна.
От копитата му изскачаха искри по настилката. Но на портата на обора стоеше Рурк, готов за скок, и щом гордият жребец притича край него, Рурк прокара като стрела ръка в развятата му грива и полуповлечен, полу под пружиниращата си сила се метна на гърба на Атила. Атила се изправи на задните си крака, опита се да се освободи от неочакваното си бреме. Но Рурк го притисна с колена и изсвири пронизително с уста. Конят позна ездача си, разбра също, че ще преследват един и същ дивеч, и изхвърча. Зад тях, скоро далеч след тях, Джордж и майорът даваха заповедите на хората си.
Атила обиколи господарската къща в стегнат тръс, премина през портата до изгорялата конюшня. Рурк го остави на воля, само се държеше здраво за гривата му, но не го направляваше. Преминаха през малка горичка, на поляната благородният кон спря, отметна глава и задуши във въздуха — и ето че се понесе, а копитата му чаткаха като чукове. Преминаха през гъсталаци, стигнаха до пасбището, прелетяха нататък като вихър. Мирисът на Гейлърд бе гореща следа в ноздрите на Атила — но още по-горещ бе мирисът на кобилата. Високите дъбове прелитаха като кафеникаво мъгляви сенки, ето че бяха вече на пътеката и Рурк видя пътя, който трябваше да следват. Оттук нататък Рурк направляваше жребеца, а Атила остави да го водят, защото бяха двамата едно, двамата имаха една и съща цел.
Гейлърд направи тъжна гримаса, когато хвърли поглед назад към Шана. Безпокоеше го държанието на това момиче, нейната самонадеяност. Той искаше да я види покорна, смачкана от страх. Той отстъпи назад, за да може да язди до нея. Конете вървяха в крак. Шана чувстваше малката кама на крака си. Ала не смееше да я вземе. Но този момент сигурно щеше да дойде.
Гейлърд се опитваше да я вразуми.
— Не съм жесток, мадам, а вие сте извънредно красива. Трябва само да ми окажете малко благоволение и тогава ще видите, че и моето сърце е милостиво. Не искам нищо повече, освен това — да споделя с вас един миг на наслада.
— Наслада би била за мен, сър — подигра му се нежният й глас, — да не ви видя никога повече.
— Нахалница! Вие сте безпомощна! — крещеше той и се изправи на стремената. — Вие сте в моите ръце и ще правя с вас това, което искам!
Шана прикри ужаса, който я обзе, и се изсмя презрително.
— Как ще стане това, господине? Във влажната гора? Ще си изцапате одеждите.
— Никой няма да дойде, за да ви спаси! — беснееше той.
Тя каза нежно, като на болно дете:
— Рурк ще дойде!
Гейлърд се закани с пистолета пред нея:
— Тогава ще го убия!
Страхът, който изпитваше, почти надделяваше и тя заговори само за да не се разтрепери устата й:
— Разказах ли ви вече, сър, че Рурк е прекарал доста време при диваците, че е научил техните хитрости, техните трикове? Той е спечелил дори тяхното уважение. А тогава е бил още почти дете. А казах ли ви също така, сър, че може да броди като сянка през горите, без да помръдне и едно листенце? Разказах ли ви, сър, че е отличен стрелец? А когато е раздразнен, удря като дивак наоколо си. Наистина — той е дивак!
Тя се изсмя с глас.
— Пиратите биха могли да ви го потвърдят — ако бяха останали живи. Даже те се страхуваха от него. Знам със сигурност: Рурк ще дойде.
Думите й бяха изречени почти като шепот, но ядосаха благородника още повече. Той дръпна, ругаейки, юздата, кобилата се изправи на задните си крака. Шана с огромно усилие се задържа на гърба й, като луда се вкопчи в гривата на коня. Пред хижата Гейлърд дръпна конете назад, те спряха в галоп и кобилата едва не се прекатури. Гейлърд успокои конете и слезе. Той развърза торбата с провизиите и я хвърли в хижата. След това си разтъпка краката, изпъна мускулите си, протегна се и едва след това благоволи да се погрижи за Шана. Развърза първо въжетата на единия крак, след това приклекна под кобилата от другата страна, за да освободи и там крака. Но се бавеше, а пръстите му заопипваха по безсрамен начин нежния й глезен и се насочиха по-нависоко. Шана затаи дъх. Всеки момент щеше да открие камата.
Изведнъж двамата дочуха тропот на копита в изхода на долината. За миг между дърветата проблеснаха сивият жребец и тъмнокафявият ездач. Сърцето на Шана възликува, сълзи на радост замъглиха погледа й. Но тя се бе зарадвала твърде рано, защото Гейлърд грабна пушката. Той се засмя вътрешно, когато опъна ударника и преметна пушката на седлото на коня си. Взе на мушка мястото, където свършваше пътеката в последния завой.
Във всеки случай той обърна гръб на Шана, а това бе една от много грешки, които бе допуснал в живота си. Когато копитата ехтяха по-близо и ездачът бе стигнал почти на завоя, Шана повдигна крак и с всички сили ръгна кобилата в слабините. Като изцвили високо, Джезабел се опита да отбегне удара и при това движение Гейлърд попадна без дъх между двата коня. Мускетът отхвръкна във въздуха като изпусната стрела и падна, описвайки широка дъга, в храсталака — точно в момента, когато Рурк галопираше на гърба на Атила по завоя.
Кобилата почувства силен удар между ребрата и се изправи на задните си крака, Гейлърд залитна между двата коня и се опитваше да си поеме въздух. Той погледна нагоре и видя огромен сив жребец, с червени очи, издути ноздри, прилепнали уши, устремен към него. Този беснеещ кон бе възседнат от един мъж, който му се стори като всяващ ужас дух на отмъщението.
Гейлърд забрави за пушката си. Железният юмрук на страха обхвана гръбнака му. Той издърпа брутално Шана от кобилата, избута я към хижата, блъсна я вътре. Шана беше все още с вързани ръце, тя се олюля по пода и падна на леглото. Гейлърд скочи веднага след нея в хижата и затръшна вратата. Той тъкмо искаше да грабне тежкото резе, когато цялата врата заедно с пантите и ключалката изскочи от рамката и полетя с трясък върху него.
Рурк бе скочил от коня с краката напред и в отскока му имаше още част от скоростта на галопа. Краката му бяха полуизтръпнали, но той се претърколи през рамо, скокна и бе готов за бой.
— Елате тук, подлецо! — просъска той. — Ако желаете жена ми, ще трябва първо да ме убиете с голи ръце! Този път няма конюшня, която да запалите!
Гейлърд не бе мекушав мъж и сега се бореше за живота си. Той отхвърли тежката врата от себе си, скочи и попипа с ръка за пистолетите си, които вече ги нямаше, защото бяха вън под копитата на конете. Благородникът едва-що бе осъзнал тази загуба, когато Рурк го нападна. В отговор на ругатнята на Рурк от устата на Гейлърд изхвръкна вик на ярост. Сега Билингсхъм най-сетне можеше да влезе в открит двубой с този роб, който му беше трън в очите още от първия момент. С тъп удар двамата мъже сблъскаха гърди в гърди, ръцете се вкопчиха една в друга, изпитвайки силата на противника.
Даже в справедливата си ярост Рурк бе озадачен от силата на противника си. През стиснатите зъби свистеше учестен дъх, жилите се изпъваха докрай. Гейлърд загуби пода под краката си, който се състоеше само от твърдо трамбована пръст. Бе изправен пред избора да отстъпи или да бъде хвърлен по гръб. Той се опита да се свие настрани, но Рурк не го пусна. Двамата паднаха с трясък на пода, вдигна се облак прах и Шана видя само вихър от разкривени ръце и крака.
Треперейки от ужасен страх, Шана повдигна полите си и потърси камата. Ръцете й бяха станали почти безчувствени от въжетата, но въпреки това успя да извади камата от ножницата и да притисне дръжката между коленете си. Незабавно започна да трие въжетата на ръцете си в камата.
Двамата мъже се изправиха на колене. С главата си Рурк блъсна брадичката на противника и вкопчи ръцете си в гърдите му. В тази мечешка прегръдка гръбнакът на благородника едва не се счупи. Гейлърд изпъшка, но след това се изскубна настрани, бе се измъкнал от хватката. Отново паднаха един върху друг и изчезнаха в облак прах.
Гейлърд затършува с ръце около себе си — и изведнъж хвана едно дълго, твърдо, гладко рендосано дърво. На единия край имаше малко кожа, но той нямаше време да я маха. Изсмя се подигравателно, когато се изтъркаля върху Рурк и му натисна дървото напреки на врата, притискайки го с цялото си тяло. Рурк успя да хване дървото, на врата и раменете му изпъкнаха мускули и жили като такелаж на кораб, когато се бореше с всичката си сила да не го удуши дървото. Едва забележимо дървото се отмести малко и Гейлърд изкрещя разочарован. Коленете на Рурк притискаха стомаха на Гейлърд, това също помогна за намаляване на смъртоносния натиск. Рурк промуши крак под хълбока на рицаря и тогава нанесе удар, смъртният враг се преметна през глава и падна в прахоляка. В този миг Рурк изпусна дръжката, обвивката от кожа падна и тогава Рурк осъзна, че това бе топорът с двойно острие, който той иначе използваше за цепене на дърва.
Шана извика, Гейлърд изкрещя от радост и оправи брадвата в ръката си. Рурк подскочи и хвана една цепеница, точно когато благородникът тръгна към него, замахвайки с топора в кръг. Рурк трябваше да отстъпи крачка по крачка, с хълбока си блъсна масата — нямаше повече път назад.
С триумфиращ вик на уста Гейлърд замахна с двете ръце. Сърцето на Шана се сви, викът за помощ замря в гърлото й, Рурк се притисна настрана, със заглушителен трясък тежката маса се разцепи на две. Гейлърд се опита да измъкне топора от останките на масата. Рурк му хвърли цепеницата към пищялките и сграбчи нова цепеница. Топорът замахна към долната част на тялото на Рурк, но той можа да отклони ударът с цепеницата и отново топорът полетя към него. Рурк скочи назад, краката му се препънаха в остатъците от масата, той падна на пода.
Ликуващият вик на Гейлърд завърши с мъчителен стон. Той успя да съзре само метален блясък, избягна го, колкото можа, но въпреки това върхът на малката Шанина кама достигна бузата му и той почувства парещо срязване, което разпори месото му до врата.
В кръвожадността си отново бе напълно забравил дамата, която всъщност не беше никаква дама. Ругаейки, Гейлърд замахна и Шана усети как политна във въздуха, а в един далечен ъгъл отхвръкна камата й. Но когато Гейлърд отново замахна с топора, Шана вече бе отново на мястото си, ноктите й се забиха в раменете му. Сега вече Гейлърд разбра, че трябва да се бие не само срещу лъв, но и срещу тигрица. Той я удари силно с костеливия си юмрук, улучи я по брадичката, Шана падна зашеметена на леглото, причерня й пред очите.
Но този момент на непредпазливост по отношение на другия хищник му костваше топора. Див вик отекна в ушите му и оръжието му бе измъкнато от ръцете. Гейлърд се отдръпна и се подготви да изживее последния си миг при проблясването на топора. И топорът наистина проблесна, но я нямаше адската болка, която да разкъса тялото му, тъй като горе, високо, много висока, блесна светкавица, и то с такава сила, че острието се заби до половината в гредата на покрива. Дръжката потрепера още малко, но бе извън обсега на ръцете му.
Облекчението на Гейлърд не трая дълго, тъй като скоро го притисна едно менгеме, което постепенно, но сигурно като смъртта, му извади въздуха. Той бе попаднал в убийствената хватка на бесен хищник, който нямаше милост, и го вдигна от пода с железни ръце. Повлечен напреки през помещението, той се удари в стената и веднага попадна под градушка от смъртоносни удари. А над себе си видя озъбено лице и златисти очи с тъмни очертания на раздирано от ярост лице, което предвещаваше вече само смърт. Удар след удар се сипеха върху му и с всеки удар грешното му тяло губеше по малко жизнена сила. Сега вече не страх от поражение сграбчваше душата му с черните си нокти, а страхът от смъртта. Той повдигна едната си ръка и плахо отвърна на удара, но това само подтикна съдията над него, който имаше опасност да стане и негов палач, да прибегне до още по-сурово наказание. Гейлърд се изтъркаля на пода, опита се да запази главата си с ръце и точно когато нов юмручен удар му смаза лицето, ръката му се изпълни с кадифе и коприна, размазаният му поглед смътно долови сред кръв и сълзи лицето на жена.
— Накарайте го да спре! — изхлипа Гейлърд. — Ще ме убие!
Шана все още се бореше със здрача, който бе зашеметил съзнанието й, и през бученето в ушите й тя долови далечно ругаене, примесено със скимтящ плач. Тя поклати глава, за да разсее мъглата, смътно да разпознае контурите на жестокия свят, който я заобикаляше. Тя видя сър Гейлърд, който пълзеше по пода в краката й, вкопчил се в подгъва на полата й, който я молеше да му спаси живота. И изведнъж й стана ясно. Това, което този мъж никога не пожела да даде на другите, сега трябваше да му бъде дарено — милост. Тя стъпи покрай лежащия благородник, хвърли се в ръцете на Рурк, скри мъстящия юмрук в състрадателната си гръд.
— Рурк — молеше тя, — не му спестявайте срещата с палача.
Тя придърпа лицето на Рурк към своето, обсипа устните му с горещи целувки, докато стопи яда му и в него отново се върна любовта. И когато той я прегърна и я вдигна в дива, разкъсваща прегръдка нагоре — тя знаеше, че е постигнала най-хубавата победа — победата над омразата.
Шана бе седнала на дънера пред хижата, а Рурк й слагаше студена, влажна кърпа върху наранената буза, когато пред тях спряха конете си Натаниел Бошан и майор Картър. Гейлърд седеше в дъното на грубо одялана пейка, с добре завързани ръце и крака.
Ездачите огледаха картината, която се разкриваше пред погледите им. Старият мистър Джордж посочи разбитата врата и не можа да прикрие смеха си.
— Наистина, сине, имате странно отношение към вратите!
Поставиха Гейлърд на неговия кон, Шана бе вдигната от мъжа си на гърба на Атила, когото възседна и Рурк, за да яздят така по обратния път, жена му пред него, притискайки се в ръцете му. И за нищо на света сега Шана не би разменила мястото си. Но те тъкмо се бяха придвижили малко, когато откъм горската пътека се чу вик и към тях се приближи ездач на кон в най-див галон. Всички спряха учудени, за да видят дали приключението няма да приеме сега нов обрат. Но от горичката се показа кранта в напреднала възраст с такъв разтропан ход, че ти ставаше жал за гръбнака на ездача й. И не можеше да се каже със сигурност дали ездачът или конят пръхтят по-учестено, но наистина и двамата пръхтяха. Естествено Натаниел изпита съчувствие към новодошлия, скочи от жребеца си, за да помогне на изтощения от ездата Трейхърн да слезе. Смеейки се, старият мистър Бошан свали седлото от най-стария и мършав кон от конюшнята си, който в този час си бе заслужил храната, която през последните седем години бе получавал по милост, и оседла за тъста на сина си Джезабел, която с лекия си ход обещаваше на нещастния ездач поне едно поносимо връщане обратно. Старата кобила, която сигурно също бе изтърпяла доста под тежестта на Трейхърн, бе изведена за ремъка на пасището с утешителни думи, където щеше да се възстанови от току-що преживения на старини кошмар.
Над полето вече се здрачаваше, когато по-голямата част от компанията наближи най-после в добро настроение господарската къща. Правеха се, че не забелязват, че Атила бе останал зад всички други с двойната си тежест. Да, беше много съмнително дали от четирите ръце на двамата ездачи поне една искаше или пък бе в състояние поне от време на време да хваща юздите.
Сър Гейлърд Билингсхъм се радваше отсега нататък на гостоприемството на Бошан от едно не така уютно място. В една плевня имаше малко помещение, отделено с дъски, което се пазеше обичайно за диви, зли бикове и поради това бе подсилено с много здрави талпи. Тук бе подготвен за арестувания благородник доста проветрив подслон с маса и табуретка, с прясно сено и няколко одеяла. И въпреки че израненото му в двубой тяло не се възстановяваше така бързо, то, изглежда, високомерието му не бе изчезнало дори и под ударите на Рурк.
— Това е чудовищно! Да позорите така човек от моето съсловие! — вилнееше той зад решетките. — Не знаете ли, че само Великият трибунал на Негово величество в Лондон има правомощията да съди рицар на кралството?
— Може и да е така — отвърна майор Картър, — но решението за това е от компетенцията на съда в Уилямсбърг.
— Не искам да знам за вашата недодялана колониална справедливост — изсъска Гейлърд Билингсхъм. — Баща ми ще се погрижи за това.
— Вероятно и това ще стане — каза майорът. — Лорд Билингсхъм наскоро пристигна в колониите, за да наложи на, както се казва, незадоволителното прилагане на законите тук по-строгия критерий на реда в родината. В момента той съди в Уилямсбърг и както изглежда, вашият случай ще е първият, който ще отсъди с цялата прокламирана от него строгост.
Гейлърд зяпна от ужас и очите му видяха една не много далечна, но твърде неясна картина на бъдещето.
— Знам, наричат го палачът Хари — промълви сър Гейлърд като в кошмар. Той вяло отпусна рамене, от лицето му изчезна всякакво високомерие, за пръв път той изглеждаше такъв, какъвто бе в действителност, жалък подлец.
Едва влязъл в господарската къща, старият мистър Джордж пристъпя към богато украсения с дърворезба скрин, в който имаше шишета с бренди, и си подслади душата с една стабилна глътка. Джеремая и Натаниел плътно го следваха, докато майорът и Питни помагаха на страдащия от болки по цялото тяло Трейхърн да седне в мекото кресло. Орлан се отпусна в креслото, поклати смаяно голямата си глава, втренчи се в оцветените от тревата, шумата и мъха зеленикаво-кафяви бинтове, които се вееха по краката му. Последни влязоха Шана и Рурк, все още плътно прегърнати, с горда радост по лицата, като че денят им бе донесъл само щастие и блаженство.
Викове на радост и смях ехтяха из цялата къща, докато се разиграха стените. И всички говореха един през друг, разказваха от начало до край какво бяха преживели, след това започваха отначало, докато всеки допринесе за изчерпателното описание на случилото се. Имаше ръкостискания, имаше потупване по раменете, вдигаха се наздравици.
Шана застана до баща си и мило го попита:
— Много ли ви боли кракът, татко?
— Не толкова, кракът, детето ми, колкото друга част — започна той, пъшкайки. — Ако не беше въпрос на живот и смърт, никой не би ме качил на кон, но следващия път вече няма да се качвам, даже и земята да се разтваря под мен. Сега не мога нито да седна, нито да стоя прав, трябва да си легна, за да оцелея.
Шана се закиска и не спря, макар че гневът на Трейхърн се усили, когато погледна към нея.
— Ох, татко, и най-лошото е, че всичко стана заради мен!
— Ха! — Махна той с ръка, обърна се на една страна в креслото с надеждата, че така ще може да седи по-удобно, и погледна към Рурк, който застана до Шана. — Мен ме боли всичко, а тя се кикоти, като че не е наред. Внимавайте, синко, иначе ще ви изпрати и вас в гроба, след като ви изпие силите.
Рурк се засмя.
— Даже и да бях сигурен в това — за нищо на света нямаше да се спася.
Шана хвана ръката на съпруга си, стисна я влюбено, след това седна на облегалката на креслото при баща си и го прегърна.
— Обкръжена съм от хищници! — засмя се тя. — От двете страни! Отляво дракон, отдясно мечка. Ще мога ли някога да престана да се страхувам от вашите нокти.
— Грижете се само да е винаги бременна, момчето ми — смееше се Трейхърн, а настроението му се подобри. — Иначе няма да имате никога спокойствие. Направете й колкото е възможно по-бързо следващото дете.
— Съвсем на същото мнение съм, сър! — каза Рурк и й се усмихна, погледите им се сляха в съюз, който не се нуждаеше от думи.
Рурк стоеше до прозореца, гледайки как нощното небе прелива в дневен небосвод. Шана също бе будна. Той се върна при нея, вмъкна се под чаршафа.
— Студен сте — прошепна Шана.
— Стоплете ме — прошепна той и те отново се притиснаха един в друг.
— Ето че измина почти цяла година — измърмори тя.
— И с всеки изгрев — шепнеше той — идваше слънцето, което ни разделяше. Но това време вече отмина. Завинаги.
Настъпи миг на безмълвие. Чуваха как туптят сърцата им.
По пръстите му се плъзна къдрица, която се нави на ръката й.
— Убих ли най-после вашия дракон, любима моя?
— Да сте убили моя дракон? Не искам да чувам повече такива нелепости! — Шана обви ръце около врата му. — Да вървят по дяволите лъскавите рицари в бляскавото им снаряжение! Елате, дракон мой, избълвайте огъня си и ми дарете топлина. За нас започва денят!
(обратно)ЕПИЛОГ
Орлан Трейхърн седеше в църквата на Лос Камелос и се вслушваше в гласа на пастора от амвона. Но мислите на Орлан Трейхърн бяха далеч.
Самотен беше островът напоследък. Липсваше нещо. Животът следваше обичайния си ход; по-бавен, когато дойдеше обедната горещина; по-приятен, когато наближаваше реколта или сеч. Във всички мелници се въртяха колелата, цялото население на острова имаше дял в новото богатство, което се изливаше над малкия свят на Лос Камелос. Всичко бе така, както Орлан Трейхърн винаги си го бе мечтал, и все пак сега, когато бе постигнато, нещо не му достигаше.
Мислите на Орлан Трейхърн пътешестваха надалеч, към дъщеря му и зет му. Детето междувременно сигурно вече се бе родило, но сигурно щяха да минат няколко седмици, преди Орлан да получи черно на бяло радостната вест.
Той вдигна поглед към малкото маслено платно, на което бе нарисувана починалата му съпруга Джорджиана и което висеше над купените от него църковни пейки. Колко би се радвала Джорджиана. Тя сигурно щеше да замине при Шана, за да седи до леглото и да й помага в този труден, радостен миг. Той почти видя пред себе си търпеливия благ поглед на Джорджиана.
Само преди година той мислеше, че кръвта в жилите му е остаряла и слаба, но сега тя отново пулсираше по-бързо, с вихъра на младостта, когато се замисляше за богатството на новите пазари, които чакаха в колониите работливата ръка на опитен търговец. Все по-силно се надигаше у него желанието да се завърне на световните пазари с куп менителници в джоба и товар търговски стоки на кораба.
Мечтаеше да си проправи път със силни лакти през множеството, да се вслуша в езика на търговците, да чуе песента на наддаването и да усети как сърцето забива по-бързо в онзи напрегнат миг, когато ръкостискането подпечатва един договор. Искаше му се да противопостави опита си на лукавите полуистини на продавачите, да измери собствената си хитрост с бдителността на търговците.
Дори Питни в последно време бе станал неспокоен, говореше често, че иска да напусне острова и да си потърси щастието в Новия свят. Не без основание Орлан Трейхърн предполагаше, че верният другар от толкова съдбовни години се е влюбил в широката земя, която бе опознал по време на пътешествието си, и че сега животът на острова му се струваше тесен и затворен. Преди, докато вървяха заедно към църквата, бяха съзрели кораб и Питни бе слязъл към пристанището, за да го посрещне — и тогава Орлан Трейхърн бе видял в очите му да пламва огънят на авантюризма.
Да, боже мой, това наистина е изкушение — помисли си Трейхърн сега. — И при всяко пътуване до колониите бих могъл да виждам внучето си.
Погледът му отново се отправи към картината на Джорджиана.
— И със сигурност бих се връщал отново и отново тук, Джорджиана. Често. И винаги ще пазя свято спомените, чиито семена посяхме някога тук заедно.
Пасторът бе изрекъл последните думи от проповедта си и бе приканил енориашите да се изправят и да изпеят един хорал — когато изведнъж замлъкна и закова безмълвен поглед във входа на църквата. Преди Трейхърн да успее да се обърне, той усети здравата хватка на една ръка на рамото си. Вдигна очи и погледна засмяното лице на Питни.
Трейхърн набърчи чело и направи физиономия, изправяйки се. Но още в същия миг внимателно му бе пъхнато в ръката едно малко вързопче. Той едва успя да разпознае малката главичка, когато на другата му ръка се озова второ вързопче. Очите на Трейхърн местеха поглед от едното към другото, но и в двете той виждаше черна коса и зелени искри в малки, ясни детски очи.
Господарят на острова отвори широко и уста, и очи. Срещу му сияеше Шана.
— Момче и момиче, татко! — възкликна тя.
— Тази новина не можахме да поверим на никакво писмо! — засмя се Рурк. — А и без това отдавна ви дължахме едно посещение.
Орлан Трейхърн нямаше думи. Невярващият му поглед още веднъж се върна на близнаците и дори от това да зависеше животът му, той не би могъл да намери думи, за да даде израз на ликуването си.
Той вдигна поглед към картината на стената. И със сподавен глас прошепна: „Повече, отколкото някога бяхме мечтали, Джорджиана. Повече, отколкото бяхме мечтали…“
(обратно)Информация за текста
© 1977 Катлийн Удиуиз
Kathleen Woodiwiss
Shanna, 1977
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009
Редакция: maskara, 2009
Издание:
Катлийн Удиуиз. Шана
ИК „Ирис“, 1993
Свалено от „Моята библиотека“ []
Последна редакция: 2010-01-19 11:04:11
1
„Гуд хаунд“ — добра хрътка. — Б.пр.
(обратно)2
Щорм — Буря. — Б.пр.
(обратно)
Комментарии к книге «Шана», Катлийн Удиуиз
Всего 0 комментариев