«Войнствена любима»

Англия, 1152

— Джилбърт! — изпищя Лиз-Ан.

Без да обръща внимание на мародерите, които претърсваха колата със зестрата й, без да се замисля за своята безопасност, тя се отскубна от ръцете на камериерката си и се втурна към окървавеното тяло на брат си. Старата жена извика след нея, но Лиз-Ан като че ли не чу отчаяните й молби. Падна на колене до Джилбърт, погали лицето му с ръка и се взря в разкривените му черти.

— Не! — Отказваше да повярва, че той си е отишъл от нея, че я е изоставил. Хвана го за раменете и го разтърси. — Моля те, отвори очи!

Главата му се удари няколко пъти в земята и това беше единственият ефект от действията й. Лиз-Ан плъзна поглед по тялото на брат си. Ризата му беше напоена с кръв, а кракът му… Кръвта беше покрила цялата му долна половина. Тя политна, вдигна ръце и се взря в кръвта по тях. Изведнъж някой я хвана грубо. Повдигна я и я притисна към нечия гръд, покрита с грубо платно. Тя излезе от вцепенението и прие предложената й подкрепа. Но после отново протегна ръце към мъртвото тяло на Джилбърт.

— Не!

Няколко минути по-късно, когато я обгърнаха ръцете на старата дойка, тя вече беше близо до припадъка. Коленичи в калта, вкопчи се в полата на Хати и заплака високо и жално, докато разбойниците се хвалеха с подвизите си и се караха кой да я има първи. А после изведнъж гласовете им заглъхнаха и настана странна тишина. Мина известно време, преди Лиз-Ан да осъзнае това. Тя плахо погледна малко по-нагоре от полата на Хати и видя мръсни ботуши.

— Стойте тихо, милейди — прошепна Хати и се опита да покрие лицето й с полата си. — Тихо!