«Укротяването на Шарлота»

Линда Милър Укротяването на Шарлота

Пролог

10 юни 1877

Париж, Франция

Моя скъпа сестричке,

Пиша ти това писмо, като искрено се надявам, че си добре и щастлива. Разбира се, нямам никаква причина да се съмнявам, тъй като ти винаги си била здрава, като най-доброто биче на татко. Колкото до огромната ти радост заради предстоящата ти женитба с младия пастор, е, тук две мнения по въпроса не може да има, независимо че преценявам от толкова далечно разстояние. Даваш ли си сметка, че всяка дума, която си ми написала през последната година, Милисънт Куейд, звучеше просто като поредната нота от една безкрайна серенада във възхвала на чудесата на любовта като цяло и разбира се, на Лукас Брадли в частност? Дори Лидия непрекъснато ми излива възторга си от този човек, въпреки че за мое щастие нашата многообичана мащеха поне си прави труда да ме информира, че татко и момчетата са добре и че чичо Девън, леля Поли и потомството им процъфтяват както винаги. Ако трябваше да разчитам на теб, за да бъда в течение на събитията в Куейдс Харбър, щях да зная почти всичко за бъдещия ти съпруг и абсолютно нищо за семейството и приятелите ни!

Не, скъпа, разбира се, че не те критикувам. Дори, да ти кажа, малко ти завиждам за твоята Велика Страст. (Признавам, че не ми е малко ясно доколко велика е позволено да бъде една страст към божи служител. Ще те питам, когато се върна в къщи и ще разбера отговора от това, колко ще се изчервиш). Във всеки случай, не е нужно веднага да изтичаш при татко и да му кажеш, че и аз умирам от нетърпение да се омъжа, защото няма да е вярно.

Милисънт, ако сега беше тук до мен, щеше да ме чуеш колко тъжно въздишам заради тази перспектива. На двадесет и три години съм, както знаеш и отдавна завърших образованието си тук, в Европа. Излишно е да се казва, че официално съм вече стара мома, поне според стандартите на щата Уошингтън. И добре разбирам, че няма да мога да отлагам завръщането си много дълго. Съвсем скоро някой кораб ще ме доведе до познатото пристанище, а татко ще ме посрещне на кея, придружен от цяла редица подходящи кандидати за женитба. Примирила съм се с факта, че ще трябва да стана съпруга, а после и майка и съм сигурна, че ще съумея да бъда щастлива, когато някой ден престана да оплаквам погребаните си мечти. Не трябва да забравям и това, че ще ми остане утехата от рисуването, когато и ако успея да намирам време за това.

О, Мили, наистина те моля да ми простиш за цялото черногледство, с което се отнасям към тези неща. Нямам нищо против идеята да стана съпруга и майка, действително нямам, но толкова ми се искаше първо да изживея една прекрасна, славна авантюра, сега, преди да създам свое семейство. Изглежда, обаче, че ще трябва да се задоволя с едно кратко пътуване до бреговете на южна Испания и евентуално едно посещение до остров Риц със семейство Ричардсън, онези приятели на татко и Лидия, които сега пътуват из Европа. Както вече знаеш, по-късно до Сиатъл ще пътувам също в тяхната компания. Спомняш си дъщеря им Бетина, предполагам — тя е все още кротка като агънце и сигурно ще иска да си седи в някое ъгълче и да си бродира калъфки за възглавнички, вместо да скита с мен.

Да можеше само с мен да бъдеш ти, а не тя!

И ето, пак въздишам, Милисънт, и продължавам да ти пиша, след като малко погледах замечтана към далечината. Наистина ли е толкова много, че искам, преди да стана матрона, подложена на кухненски изпарения, пране и надебеляване, да изживея само едно-едничко незабравимо приключение? Нещо толкова неоспоримо велико, че да мога да черпя сили от него завинаги, в онези дни, когато духът ми наистина ще има нужда от подхранване?

Да, боя се, че надеждите ми са твърде големи и скърбя за изгубената си вяра, въпреки че през цялото време се преструвам на храбра, така че другите да не забележат отчаянието ми и съвсем сигурно ще продължа да се преструвам пред тях.

Ще те видя скоро, скъпа, и ще бъда горд свидетел, когато татко те води по пътеката между редовете в църквата, за да се присъединиш към жениха си пред олтара. Моля те, запази ми малко от времето си след медения месец. Имаме толкова много неща да си кажем!

Не забравяй да предадеш уверенията ми за вечна любов към татко и Лидия, ордата ни от палави малки братчета, както и чичо Девън, леля Поли и многобройните ни братовчеди. Не забравяй да поздравиш също и д-р Джо и Ета и дребните им дечица. И целуни един път от мен своя красив преподобен, ако мислиш, че добрият тон го позволява — о, няма значение дали го позволява. Просто го целуни от мен и толкова!

Обичам те!

Винаги твоя, Шарлот. (обратно)

1

Дори в този ранен час в средата на предобеда въздухът на пазара, на местния „сук“, вече беше лепкав и натежал от жегата. Писукаха пилета, търговци крещяха и спореха маймуни, облечени в миниатюрни елеци и с фесове на главите, пищяха, за да привлекат вниманието върху себе си, а вместо прохладен ветрец около сергиите се виеше странна, монотонна музика. Миризмите на подправки и неизмити тела се примесваха с лютия дим от готварските скари и ярките, копринени дипли на взетите назаем роба и було на Шарлот, лепнеха по овлажнялата й кожа. Тя беше очарована.

Спътничката й, Бетина Ричардсън, която беше с няколко години по-млада от Шарлот и облечена по същия начин, съвсем не споделяше ентусиазма й.

— Татко ще ни убие ако разбере, че сме дошли на това ужасно място — просъска тя и булото, покриващо красивото й лице, се изду от дъха й. — Ами да, двете с теб можем да завършим в пустинята, отвлечени от някой шейх!

Шарлот въздъхна:

— Няма, и още по-жалко — каза тя, само за да подразни Бетина.

— Шарлот! — извика шокирана Бетина.

Шарлот се усмихна иззад воала си. Семейство Ричардсън бяха пристигнали с кораб до островното царство Риц, разположено между Испания и бреговете на Мароко, за да посетят стари приятели, богати търговци, с които се познаваха още от Бостън. Бетина беше пожелала да остане в Париж, докато настъпи време да отплават за Лондон, а после за Съединените щати, но Шарлот се беше възпротивила на тази идея. Тя нямаше намерение да пропусне шанса да посети такова място като Риц, тъй като тук съществуваше поне някаква вероятност за приключение.

И точно това, разбира се, ядосваше Бетина толкова много. Наложи се дълго да бъде убеждавана, докато измъкнат тайно робите и булата от гардероба на тяхната домакиня, после да се промъкнат през една задна врата и да тръгнат по тесните, прашни улички, следвайки миризмите и какофонията от звуци, докато се озоват на пазара.

Застанала пред една от сергиите, Шарлот предпазливо опипа една грубо направена кошница. Тя щеше да запомни този ден за цял живот и в часовете на отчайваща скука несъмнено щеше да се връща в спомените си към него. Във въображението си можеше да добави и величествен шейх, яхнал чистокръвен арабски жребец, дошъл на пазара, за да купува роби, а може би дори и банда мародерстващи пирати, край чиито размахани саби пилетата и търговците се разхвърчават на всички страни…

Някакво раздвижване в края на редицата от крещящи евтини сергийки и масички, набутани в нишите на древните каменни стени, прекъсна мечтанията й. Бетина стисна ръката й с изненадваща сила и прошепна:

— Нека да се върнем в къщата на Винсентови, Шарлот, моля те!

Шарлот застина, вперила поглед към високия мъж, крачещ през тълпата и просто не можеше да повярва на очите си. За няколко напрегнати мига, тя се видя отново на тринадесет години, в родния Сиатъл. Беше се покатерила на мачтата на един платноходен кораб, спомняше си името, „Енчантрес“, но когато се намери високо над палубата, куражът й я бе напуснал. Бе се вкопчила здраво във въжетата, твърде ужасена, за да се опита да слезе оттам сама.

Патрик Тревърън се беше качил, за да я свали долу.

Бетина я дръпна за ръката.

— Шарлот — жално я замоли тя — Не ми харесва видът на този мъж! Сигурно е разбойник!

Шарлот не можеше да помръдне от мястото си и сега беше още повече благодарна за воала си, който успешно прикриваше усмивката, затрептяла така идиотски по устните й. Патрик не беше се променил много за десетте години, въпреки че сега плещите и гърдите му бяха по-широки, а чертите на лицето му по-изострени, той все още носеше тъмната си коса малко по-дълга от обичайното и пристегната отзад с тясна черна панделка, а погледът в сините му като индиго очи беше все така остър и проницателен. Той вървеше с арогантна самоувереност, което вбесяваше Шарлот, но въпреки това сърцето й биеше лудо и тя с огромно усилие успя да се въздържи да не изтича до него и да го попита дали си я спомня.

Нямаше да си спомни, разбира се, а дори и да можеше, в оня далечен ден на срещата им тя беше само едно малко момиченце. После, през всичките тези десет години си беше мечтала за него, измисляйки си фантазия след фантазия за бъдещите си срещи с този млад моряк, докато той вероятно не беше помислил за нея дори веднъж.

Той се приближи и, въпреки че на силно загорялото му аристократично лице се беше появила усмивка, очите му оставаха студени. После спря пред една сергия с плодове, взе си сочен, узрял портокал, обели го с върха на кинжала, който сръчно извади от колана си и хвърли една монета на смирено привелия се търговец.

Шарлот не помръдна, нито издаде някакъв звук, но нещо у нея явно привлече вниманието му. Той се приближи съвсем и застана до нея и треперещата Бетина, вперил малко учуден и замислен поглед в кехлибарените очи на Шарлот.

Кажи му нещо, трескаво си заповяда мислено Шарлот, но не можеше да пророни и дума. Гърлото й се беше свило.

Патрик постоя още един момент така, плъзна поглед по прилепналите по тялото й дрехи, после присви рамене и отмина. Отдалечавайки се, продължи да бели старателно портокала и да хвърля обелките на една от кресливите маймунки.

— Дотук — твърдо каза Бетина. — Тръгваме, Шарлот. Още в тази минута. Доколкото въобще разбирам от пирати, този беше един от тях.

Шарлот проследи с поглед Патрик и когато го видя да спира пред едно обвито с воали и добре оформено същество, танцуващо на една платформа, поставена върху два огромни варела, тя изпита такава силна ревност, че гърлото й най-после се отпуши и белите й дробове започнаха отново да функционират нормално.

— А пък ние всички чудесно знаем, че си срещала достатъчно пирати — отвърна тя с необичаен сарказъм. И веднага съжали за заядливата си забележка. Защото, независимо че двете с Бетина не си подхождаха много, все пак Бетина беше добре възпитана и доста уязвима и изобщо не заслужаваше подобно отношение.

Зелените очи на Бетина вече се бяха напълнили със сълзи. Тя беше единствено дете на родителите си, отгледана с любов и внимание и никак не й беше лесно да наруши забраната им и да се измъкне през задната врата на Винсентови, за да опознава очарованията на един пазар в чужда страна.

— Извинявай — тихо каза Шарлот, чувствайки се нещастна, докато наблюдаваше как Патрик вдигна на ръце танцьорката от импровизираната сцена и подхвърли монета на един облечен в дълга роба мъж, който се подпираше наблизо. — Сега… сега ще си тръгнем.

Решена да не поглежда повече назад, Шарлот гордо изправи рамене и тръгна по посока на владенията на Винсентови. Мислите й бяха толкова объркани и възбудени от внезапната среща с Патрик Тревърън, че я болеше непоносимо дори да си помисли, къде би могъл да отвежда той танцьорката сега.

Беше разсеяна и остро усещаше растящото безпокойство на Бетина, така че намирането на криволичещия път, по който двете бяха преминали само преди около час, се оказа трудно, още повече че липсваше шума и суетнята около пазара, която преди ги водеше. Всичките невероятно тесни улички изглеждаха еднакви, всяка една от дузината край тях можеше да води към тихия жилищен квартал, който така смело бяха напуснали.

Бетина подсмърчаше и бършеше сълзите с воала си.

— Знаех си — повтаряше тя. — Изгубихме се.

— Тихо! — нетърпеливо й се скара Шарлот. — Просто ще се върнем на пазара и ще попитаме някого.

— Но не говорим езика им — напомни й с влудяваща акуратност Бетина.

— Тогава просто, след като се върнем, ще опитаме отново и ще продължаваме да опитваме, докато намерим верния път — отговори Шарлот. Но не се чувстваше толкова уверена, колкото предполагаха думите й.

Бетина изхлипа и сърдито извика:

— Не трябваше да те слушам! Знаех, че ще се случи нещо ужасно, ако не се подчиня на татко и ето, че съм била права!

Шарлот прехапа долната си устна, за да не кресне на Бетина да замълчи.

— Ще се приберем без проблеми — нежно каза тя, след като успя да овладее раздразнението си. Обещавам ти. Но ти трябва да запазиш спокойствие, Бетина.

По-младото момиче въздъхна дълбоко, потръпна и огледа пустата улица. Беше зловеща, цялата тази тишина, след шума и оживлението на местния сук.

— Ще трябва да изпия някаква отрова, ако ни пленят и ни принудят да живеем в харем — заяви Бетина, доста твърдо, когато след известно време успя да възвърне донякъде самообладанието си.

Шарлот можеше и да се изсмее при по-малко тревожни обстоятелства. Но истината беше, че сега вероятно действително се намираха в огромна опасност, скитайки се сами в град, чиято култура беше толкова различна от тяхната собствена.

Да, не им оставаше нищо друго, освен да се върнат пак на пазара, да се опитат да намерят г-н Тревърън и да се наложи Шарлот да го моли за спасение втори път. Щеше да бъде невероятно унижение, тъй като той явно беше така скандално ангажиран с танцьорката, ако изобщо беше още наоколо, но Шарлот не виждаше друга алтернатива. Тя и Патрик не бяха се разделили в особено приятелски отношения през оня отдавна отминал ден в Сиатъл, но вероятно той беше единственият човек на пазара, който говореше английски.

Тя хвана Бетина под ръка.

— Хайде. Ще се върнем там, където ни е мястото и ще пием чай и ще ядем шоколади, преди майка ти и баща ти дори да усетят, че ни е нямало.

Пазарът, пълен с хора и преди, сега вече гъмжеше от народ и магарета. Шарлот се изправи на пръсти, опитвайки се да мерне някъде непокритата глава на г-н Тревърън сред морето от чалми на търговците и клиентите, но от него нямаше и следа.

Бетина глухо изхлипа и Шарлот едва обузда гнева си.

Точно в този момент се озоваха притиснати сред тълпа мъже. Някой притисна върху устата и носа на Шарлот мръсен парцал, напоен с някакъв остър химикал и ръцете й бяха извити силно назад. Тя чу истеричните викове на Бетина, а после светът край нея се смали до точица, изчезна. Не остана нищо, освен една пулсираща, безкрайна празнина.

Патрик Тревърън обхвана с ръце тънката талия на танцьорката и я повдигна обратно на платформата. Обзет от особена щедрост, той я награди с усмивка и тайно й подаде още една монета, когато в същия момент рязък женски писък прониза присъщата пазарна глъчка.

В Риц, както и в други части на арабския свят, на жените се гледаше като на стока, но Патрик беше израснал в Бостън, а завършил образованието си в Англия. В резултат на това той притежаваше и известно кавалерско чувство и въпреки че разбираше добре, че би било грешка да откликне на отчаяния зов на дамата, той не можеше да не се опита да й помогне.

Тръгна бързо през тълпата и откри едната от двете чужденки, с които се беше сблъскал по-рано. Воалът й беше паднал и по носовото звучене на непрестанните й, сърцераздирателни хлипове, Патрик прецени, че е американка.

Раздразнен, той сграбчи раменете й и я разтърси.

— Спри с този хленч и ми кажи какво е станало!

Любопитните араби малко се отдръпнаха.

— Моята п-приятелка! — изплака момичето. — М-моята приятелка беше о-отвлечена от пирати!

Патрик си спомни за погледа, който беше отправил към големите кехлибарени очи на другата жена по-рано и здраво стисна зъби. Около нея имаше нещо смущаващо познато.

— Къде се случи това? — попита той, стараейки се да запази спокойствие. — Колко мъже бяха? Видя ли накъде тръгнаха?

Момичето отново изхлипа високо.

— Бяха най-малко сто — успя най-после да каже. Зелените й очи вече бяха зачервени и подпухнали, а също и върха на носа й. — И откъде да зная накъде са тръгнали? Ами аз дори не мога да намеря пътя за къщата на Винсентови!

Патрик различи в тълпата едно познато лице, едно сериозно малко момче, което понякога му изпълняваше дребни поръчки, извика го и му подаде няколко дребни монети. Познаваше Винсентови и няколко пъти им беше гостувал.

На бърз арабски той нареди на момчето да я отведе в къщи — в сегашното си състояние тя явно не можеше да му бъде полезна при издирването на приятелката й. После започна да разпитва околните.

Въпреки факта, че Патрик владееше добре местния език и че беше достатъчно известен в царството, както и приеман като гост във всички социални среди тук, той все пак си оставаше външен човек. Мъжете, посещаващи често пазара, щяха да симпатизират на похитителите, а не на отвлеченото момиче. За тях продаването на невинни млади жени в робство означаваше всъщност честна търговия.

Все пак, Патрик претърси основно всички алеи, отвеждащи вън от пазара, а гърдите му се изпълваха с нарастваща паника, докато се бореше да приеме и да се примири с безполезността на преследването си. С момичето беше свършено: Нищо не можеше да я спаси от съдбата, която й бяха отредили.

Късно следобед, когато слънцето сипеше безжалостно изгарящите си лъчи върху древния и прашен град, Патрик се върна в пристанището, където корабът му, „Чародейка“, стоеше на котва.

Тя се намираше в тъмна, тясна дупка, място, пропито с миризма на плъхове, плесен и гнилоч. Главата я болеше така, сякаш я бяха ударили с палка, стомахът й се свиваше от едва потискано гадене. Болки по цялото й тяло й подсказваха, че е покрита със синини, а там, където вероятно нямаше синини, кожата й смъдеше от охлузвания.

Шарлот имаше желание да повърне, но устата й се оказа запушена и когато се помъчи да я освободи, разбра, че ръцете й са завързани. Сълзи на страх и отчаяние изпълниха очите й.

Търсеше приключение, горчиво си каза тя. Ето ти го сега.

Заплашваше да я обземе истерия, но Шарлот беше решила да не й се поддава. Разбираше колко е важно да не изпада в паника: трябваше да може да разсъждава спокойно и да си състави план за бягство.

Вместо да обмисля стратегията си обаче, тя се сети за Бетина. Похитителите бяха ли отвлекли и нея? Шарлот потръпна, като си представи колко ужасено щеше да бъде момичето и я завладя чувство на ужасна вина. Ако с Бетина се случеше нещо лошо, виновна щеше да бъде само Шарлот и никой друг! Тя едва ли не беше завлякла насила момичето на оня пазар, а резултатът може би се беше оказал фатален.

От стомаха й се надигна нов спазъм и нова вълна достигна до гърлото й, но Шарлот преглътна. Ако запазеше самообладание, може би щеше да успее да открие Бетина и двете заедно биха избягали от похитителите си. А от друга страна, можеше и никога вече да не види приятелката си.

В съзнанието й започнаха да се оформят ярки и ужасяващи картини. Преди, Шарлот често се беше унасяла в тайни мечти, в които виждаше себе си като момиче от харем, а султанът на този харем беше не някой друг, а именно Патрик Тревърън. Тогава беше невинна игра, при която по слабините й се разливаше приятна слабост, а бузите й пламваха от смущение, но реалността, че сега се намираше изправена пред живота на истинска бяла робиня, съвсем не беше ученическа фантазия. И разбира се, нямаше да я продадат на мъжа, за когото си беше мечтала през всичките тези години — о, не. Сигурно щеше да стане собственост на някой сводник, или притежание на потен, дебел звяр, за когото тя нямаше да струва повече от едно куче или кон.

Шарлот си спомни за дома си в Куейдс Харбър, разположен на зелените брегове на Паджет Саунд, където баща й беше собственик на една от най-големите дърводобивни фабрики в областта Уошингтън. Бригъм Куейд беше мъж с много здрави принципи и никаква склонност към необмислени постъпки, но Шарлот никога, дори за момент не беше се съмнявала в любовта му. Тя и сестра й Мили винаги бяха знаели, че той би дал собствения си живот, вместо да позволи да се случи нещо на някоя от тях и точно поради тази причина те двете бяха израснали самоуверени и безстрашни.

Лидия, мащехата им, ги беше научила да бъдат силни жени, да не се страхуват да поемат рискове и да дават израз на интелигентността си и в крайна сметка, точно тези качества досега бяха служили отлично на Шарлот. До тази сутрин — ако все още беше същата сутрин — когато тя се беше събудила с блестящата идея да се нагизди с роба и воал и да изследва забранения „сук“.

Шарлот си представи Мили, красивата си и волна сестра, облечена в прекрасната си бяла, дантелена булчинска рокля, с очи, блеснали от любов и възбуда. Представи си тъжно и петимата си братя, един след друг: Девън, Сет, Гидиън, Джакоб, Матю.

Съществуваше огромна вероятност никога повече да не види нито един от членовете на семейството си. Още по-лошо — обичните й неминуемо щяха да страдат от изчезването и очевидната й съдба, а родителите на Бетина щяха да бъдат безутешни в скръбта си. Дъщеря им беше всичко за тях и поради импулсивните действия на Шарлот бяха загубил детето си.

В този момент отчаянието почти сигурно щеше да завладее, Шарлот, ако не беше възникнало нещо по-важно, за което се налагаше да помисли.

Пантите на вратата изскърцаха и в тъмнината проникна лъч светлина. После в стаичката влезе дребен човек. Носеше арабски дрехи, но това беше всичко, което Шарлот успя да различи.

Сърцето й заби от страх и безпомощна ярост, когато той се приближи до нея, изправи я грубо от пода и извади парцала от устата й. Поднесе й чаша с хладка вода и нетърпеливо я притисна към устните, й, за да пие.

Шарлот преглътна всички скандални думи, които й се искаше да му каже, както и всички тревожни въпроси, които копнееше да зададе, и жадно отпи. Горещината беше трудно поносима и тя едва сега осъзна, че тялото й плуваше в пот.

— Ти кой си? — прегракнало попита тя, след като утоли жаждата си.

Мъжът промърмори нещо на арабски, при което Шарлот не разбра думите, но добре схвана отношението му към нея. Тъмничарят й не се държеше презрително, нито дори враждебно — той просто беше безразличен.

— Какво е това място? — бързо изрече тя, по-скоро в опит да склони мъжа да не й запушва устата отново, вместо в очакване на отговор. — Защо ме държите тук?

Посетителят на Шарлот й изкрещя нещо, но както и предния път, забележката му нямаше нужда от превод. Той просто искаше тя да млъкне.

За да й покаже това по-нагледно, той върза отново парцала през устата й, но този път малко по-стегнато, така че краищата му се впиха в устните й. После блъсна Шарлот, силно, така че тя падна на пода.

За пръв път мъглата от ужас и гняв, прилегнала плътно над нея, се разкъса от бавно, едва доловимо усещане за поклащане и тя разбра, че беше попаднала в трюма на някакъв кораб. Малко се успокои от това, че беше успяла да установи вида на затвора си, но наред с това се наложи да си даде и сметка, че сега бягството й би било още по-трудно.

Докато Шарлот наблюдаваше пазача, който вече излизаше от импровизираната й затворническа килия, тя всъщност се зарадва, че устата й беше запушена. Парцалът й пречеше да изрече целия поток от проклятия и цветисти псувни, които беше научила на работните площадки на баща си и въпреки че не говореше английски, арабинът положително щеше да разбере, че беше станал обект на долни обиди и търпението му, което и без това беше на изчерпване, можеше и съвсем да свърши.

Шарлот строго си постави задачата да вдишва дълбоко въздух през носа си и бавно да го изпуска през превръзката на устата. Каквото и да се случеше, трябваше да не губи самообладание, да положи всички сили да не проявява гнева си, нито страха си.

Горещината в тъмното помещение беше задушаваща и сега, когато Шарлот вече знаеше, че това наистина беше трюм, тя започна да различава бързо пробягващите стъпки на плъховете по гредите над главата си и ровичкането им из запасите храна, складирани около нея. Потръпна и отправи безмълвна молитва да се случи чудо.

Скоро.

Патрик въздъхна, обърна се и закрачи обратно, отдалечавайки се от кърмата на „Чародейка“. Обикновено с наслада наблюдаваше как последните лъчи дневна светлина се разбиваха и изчезваха върху бляскавата повърхност на водата, но тази вечер беше разтревожен.

Том Кочран, негов приятел и първи помощник-капитан, беше застанал зад него.

— Е, ще вдигаме ли платната с вечерния прилив, капитане? — попита той. Той беше солидно сложен мъж на среден ръст, и със сивкавобяла брада, закриваща долната част на лицето му. — Струва ми се, че нашият човек Халиф ще очаква да ни види по някое време тази нощ.

Патрик разсеяно кимна. В Англия, той и султан Халиф бяха ходили заедно на училище, но тази вечер перспективата да посети разкошния му дворец беше изгубила обичайното си очарование.

— Да — каза малко грубо той. — Нареди да вдигнат платната.

При това, Патрик се спусна по стълбите до долната палуба и влезе в личната си каюта, сравнително малка по размер, обзаведена с легло, гардероб, бюро и стол и няколко лавици с книги. Не си направи труда да запали лампа, а просто се отпусна на стола и пак въздъхна.

Чуваше ясно виковете на екипажа горе, на палубата и край такелажа, но мислите му продължаваха да се въртят само около момичето, което бе отвлечено от пазара през същия ден. И защо тя го тревожеше толкова много? Въпреки че беше жалко, нищо неподозиращи млади момичета често изчезваха от пазари като този и вече никой не ги виждаше отново.

Нещо рязко пристегна тила на Патрик, после започна учестено да пулсира. Той изсипа куп проклятия и ядосано захвърли една книга, която рикошира в насрещната стена.

На вратата се почука.

— Влез — изръмжа Патрик, защото добре знаеше, че ако не отговори, момчето, което помагаше на готвача, щеше да продължи да чука.

Тази вечер обаче подноса с капитанската вечеря донесе Кочран.

— По дяволите, човече — каза старият моряк — запали една лампа. Тук е тъмно като в избата на дявола.

Патрик се пресегна към лампата, окачена над бюрото, свали стъклото й и поднесе към фитила клечка кибрит. Знаеше, че по лицето му ясно бе изписано недоволството, че някой го е обезпокоил.

— Какво те гложди? — настоя Кочран, тръсвайки нехайно таблата върху бюрото. — Не можа ли да намериш малката танцьорка на пазара? Оная, на която й беше метнал око още когато хвърлихме котва?

Неочаквано смущение заля Патрик, въпреки че изобщо не можеше да си обясни защо. Той не беше женен, в крайна сметка, така че не беше подвел ничие доверие, когато последва момичето в палатката й и се наслади на женските й прелести.

— Намерих я — призна той, свеждайки поглед към чиниите на бюрото. Агнешко задушено, черен хляб и слаб чай — отново.

Кочран се изхили и зае съвсем непринудена поза, като скръсти ръце пред гърдите си и се облегна удобно на затворената врата, въпреки че не бяха го поканили да остане. — Не ми казвай, че тя ти е отказала.

Патрик не сметна за нужно да удостои думите му с отговор. Той само свирепо и продължително изгледа Кочран, после отхапа със зъби едно голямо парче хляб и започна да яде.

— Май съм си загубил ума — ухили се Кочран — Забравих за момент, че няма такава жена, която да е отказала на Патрик Тревърън. И щом не е танцьорката, какво е това, дето те е разтревожило толкова много?

Патрик отмести подноса и хвърли хляба до чинията с месо.

— Този свят е безжалостен — каза той.

Първият помощник-капитан се престори на силно изненадан.

— А, ето ти едно откритие — с насмешка отвърна той. — Аз пък си мислех, че светът бил само рози и ангелски крилца. — Кочран, за разлика от по-голямата част на екипажа на „Чародейка“, беше образован човек. Патрик знаеше, някога е бил преподавател в мъжка гимназия в Ню Йорк, въпреки че приятелят му не говореше много за дните преди да тръгне по море.

Масажирайки с едната ръка напрегнатите мускули на тила си, Патрик му разказа за отвличането. Но не допълни, че очите с цвят на клен, непрекъснато го преследваха.

— Не можеш да ги спасиш всичките, Патрик — каза Кочран, когато страшният разказ привърши. — Освен това, някои от тези момичета в крайна сметка завършват живота си като кралици, знаеш това. По-красивите от тях получават собствени слуги, блестящи дрехи и всякакъв вид храна, която биха си пожелали или биха могли да погълнат.

Патрик прехапа устни, за да спре потока от нецензурни думи, който напираше да избухне и да се излее в яростна тирада.

Кочран сложи ръка на рамото на капитана.

— Хубава ли беше? — тихо го попита той.

— Да — едва чуто призна Патрик.

— Значи, няма да й се случи нищо лошо — каза приятелят му, след което отвори вратата и напусна каютата.

Патрик вдигна крака, сложи ги на бюрото до подноса с храна, отпусна назад глава и глухо изстена. Главоболието му продължаваше да се влошава и дори през упорито стиснатите си клепачи, той виждаше пред себе си ония златисти очи, вперили поглед в него на пазарния площад.

В следващия момент Патрик си спомни. Той и чичо му бяха закарали „Чародейка“ на док в далечния Сиатъл, през 1866 или 67, при което бяха останали няколко дни, за да се порадват на местното гостоприемство и да разтоварят някои от стоките, които бяха докарали от Калифорния и от Ориента.

Един следобед се беше върнал на кораба, след като бе прекарал цялата сутрин с един от търговците и вдигайки случайно поглед, на такелажа видя да виси едно малко момиче.

Беше й викнал да слезе бързо долу, а тя изкрещя в отговор, при това с достатъчно разумен тон, че не може да се помръдне оттам.

Той се покачи да й помогне, разбира се, след което си бяха разменили не много любезни думи.

Патрик не си спомняше името й, но кехлибарените й очи се бяха запечатали в съзнанието му. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова настроено за приключения малко момиче и младата жена, която бе срещнал на пазара днес, бяха едно и също същество.

Той стисна ръката си в юмрук и я стовари на бюрото с такава сила, че приборите издрънчаха.

След три дни, Шарлот изгуби представа за времето. Даваха й много малко храна и вода и й позволяваха да облекчи естествените нужди на организма си само веднъж на около двадесет и четири часа. Булото й отдавна беше изчезнало, а взетата назаем роба се беше омотала около нея, мръсна и изпокъсана. Кожата й гореше в треска, а синините и ожулванията я боляха повече с течение на времето, вместо да се оправят.

Никой не беше дошъл да я изнасили, а това поне беше известна утеха. Тя можеше да издържи на глад, жажда, общи физически несгоди, но вероятността за изнасилване я ужасяваше.

Когато сприхавият й пазач дойде една нощ, за да я отведе, като я изправи безцеремонно на крака по типичния си начин, тя помисли, че този път късметът й действително я беше напуснал и беше отлетял просто като шепа фини стърготини. Тя се забори отчаяно, въпреки че през цялото време знаеше, че няма никакви изгледи за успех и накрая арабинът я удари през лицето с опакото на ръката си. Ударът беше толкова силен, че припадна.

Дойде на себе си — не знаеше дали бяха изминали няколко минути или няколко часа, нямаше начин да разбере — за да се намери свита и натъпкана в нещо, което й приличаше на чувал от грубо зебло. През нишките на платното можеше да се вижда и тя успя да различи неясните очертания на няколко мъже.

Те се смееха, погълнати от игра на карти и Шарлот фактически се присви от спазмите на обзелата я ярост. Започна да им крещи, че всички те са зверове, но откри, че устата й все още беше запушена. Секунда по-късно очите й се разшириха от внезапното прозрение, че в този рехав чувал от зебло беше напъхана гола.

Хазартът продължи, а Шарлот задряма, отвори очи, после отново задряма. Накрая усети как някакъв мъж вдигна чувала й и го провеси през рамо, сякаш беше пълен с трици за храна на пилетата. Тя се опита да се възпротиви, но това само накара оня, който я носеше, да се разсмее гръмогласно.

— С боен дух е, ясно — каза един глас на неподправен американски английски. — Рахим няма да се зарадва, когато разбере, че сте я проиграли на покер, но пък тя може да подобри малко настроението на моя капитан. Той се мръщи вече почти четири дни.

Американец, помисли Шарлот и почти припадна от облекчение. Сега щеше да може да обясни какво се беше случило, да си осигури билет за пътуване до дома в Съединените щати и да заживее нормален, благословен живот…

След продължително раздрусване Шарлот чу силно почукване. Отново усети под себе си клатушкането на кораб.

— Да? — извика някой с далеч не приятелски тон.

— Имам нещо за теб, капитане — отговори мъжът, който я носеше. — Аз и останалите от екипажа… е, ами търсихме някакъв начин да те поразведрим малко.

Проскърцаха пантите на някаква врата и Шарлот изпита странна смесица от възбуда и страх. В края на краищата бяха я лишили от всичките й дрехи, а и имаше отчаяна нужда от баня и шампоан. Когато отвореха чувала, щеше да представлява много неприятна гледка.

Чувалът тупна шумно на пода и тя усети дръпването на въжето или телта, докато я развързваха. Зеблото се свлече около нея надиплено грубо, а тя бързо го придърпа високо, за да покрие тялото си.

Когато най-после събра кураж да вдигне поглед, Шарлот се сблъска с недоумяващите мастиленосини очи на Патрик Тревърън.

(обратно)

2

Въпреки, че Шарлот беше гола, че кожата й бе издраскана и я сърбеше от грубата тъкан на чувала, а мускулите й се бяха схванали, тя бе изпълнена с истинска надежда и погледна нагоре към красивото лице на г-н Тревърън. От ниския таван на малкото помещение висеше лампа, а върху масивното бюро бяха разхвърляни в приятен безпорядък книги и географски карти. Тя се усмихна, независимо че преживяването й я беше лишило от почти целия й кураж.

— Мога да обясня всичко — каза тя.

Г-н Тревърън кимна на моряка, отпращайки го безцеремонно и след като вратата се затвори, отиде до леглото и рязко дръпна едно бяло пухкаво одеяло.

— Искрено се надявам — най-после отговори той, предлагайки й одеялото.

Шарлот го прие с благодарност, но се чувстваше твърде слаба и тялото я болеше прекалено много, за да се изправи от свитата си поза на пода.

— Бях взета в плен, докато приятелката ми Бетина и аз се опитвахме да намерим пътя за дома си от местния сук…

Патрик предвидливо беше налял вино в една дървена чаша и го подаде на Шарлот, след което се отпусна на стола до бюрото си и я заслуша с внимание, без да откъсва поглед от нея.

Шарлот не беше привикнала на силни питиета, но сега стисна чашата в треперещите си ръце, приближи я до устните си и я пресуши до последната капка, преди да продължи задъхана.

— Беше доста страшно преживяване, мога да ви уверя в това, г-н Тревърън…

Той се намръщи, взе чашата, напълни я отново от елегантната гарафа.

— Откъде знаете името ми?

Шарлот се изчерви и бързо изгълта втората чаша. Почувства едновременно облекчение и болка от това, че той явно не си спомняше срещата им отпреди десет години, високо на мачтите на „Чародейка“.

— Срещнахме се веднъж — каза тя и изхълца. — Мога ли да получа още малко вино, моля?

— Положително не — с явно неодобрение каза той и се облегна назад в скърцащия си стол със самочувствието и арогантността на мъж, който всеки ден от седмицата получава за подарък голи жени. — Вече започнахте да се напивате. Това, което ви трябва, е храна и доколкото виждам, баня.

През всичките си бленувания за Патрик Тревърън през годините, Шарлот нито веднъж не си беше представяла, че той ще я посрещне с такова безразличие.

— Не ви ли интересува поне как се казвам? — попита тя, съвсем тихичко, в момент, когато прословутата й гордост на Куейд за миг беше свила крила.

Г-н Тревърън въздъхна. Сега равнодушието му беше изместено от израз на разсеяна досада, сякаш считаше пристигането й тук за ненужно отегчително.

— Добре тогава — въздъхна пак, с небрежен жест. — Коя сте вие?

Шарлот се засегна дълбоко от недружелюбното му отношение, но нямаше да му позволи да забележи това за нищо на света, дори ако от това зависеше в замяна да й се предложеше безплатен билет обратно до Америка. Тя се изправи, увита в меките дипли на одеялото и свирепо го изгледа.

— Нямам намерение да ви казвам — отговори тя. — Ето. Хубаво ли е, когато с вас се държат грубо?

Той започна да масажира тила си с едната си ръка, по начина, който прилагаше баща й, когато се ядосаше на мащехата й, Лидия. След това Патрик рязко стана от стола, грабна увитите й с одеялото рамене и я изправи съвсем на крака.

— Сега не е време за детски игрички — отсече ядосано той.

В момента, в който отпусна раменете й, коленете на Шарлот се подгънаха и за свой ужас тя започна да се свлича отново на пода.

Патрик измърмори полугласно проклятие, хвана я, вдигна я на ръце, занесе я до леглото с одеялото, и безцеремонно я тръшна на дюшека. Пухената му мекота почти я погълна.

Очите на Шарлот широко се разтвориха. Тя си беше представяла това събитие безкрайно много пъти, но да се окаже лице в лице с реалността, беше нещо съвсем друго. Гърлото й се сви от ужас.

Патрик смекчи малко маниера си, въпреки че самият му ръст и излъчваната от него мъжественост още й всяваха страх. Той се наведе над нея, облегна ръце от двете страни на тялото й и се усмихна.

— Няма да ти направя нищо лошо — каза той. Гласът му беше тих, успокоителен. — Сега, кажи ми как се казваш.

Виното беше достигнало до всички капиляри на Шарлот, беше изпълнило всички вени, пори и клетки. Страхът й започна да отстъпва пред някаква висока стена от тъмнина, която се приближаваше, поглъщаше я. Тя се прозина.

— Афродита — каза тя. — Дъщерята на Зевс.

Представи си баща си облечен в тога, изправен гордо на собствения си връх Олимп на Паджет Саунд и загледан строго надолу към обикновените простосмъртни и въображаемата картина я накара да се изхили.

— Пази се от мълниите на Зевс — предупреди тя Патрик, усетила прилив на внезапна мъдрост. — Ако баща ми научи за всичко това тук, ще се разяри невероятно.

Патрик въздъхна и се отдръпна от нея.

— Сега няма смисъл да се говори с теб — каза той. — Хайде, заспивай, малка богиньо.

Тя издърпа одеялото върху лицето си и го погледна, като леко повдигна края му.

— И да не си посмял да ме изнасилиш! — каза тя.

Той се усмихна широко, а Шарлот съвсем се замая.

— Почивай си спокойно, скъпа, разглезените богати момчета не са по вкуса ми.

— Разглезена?! — Шарлот се опита да седне в леглото, за да изрази бурния си протест, но просто не успя да събере сили за това. Падна безпомощна на възглавниците, затвори очи и заспа.

Патрик нареди на един минаващ моряк да извика Кочран, който се яви моментално, заедно с леген пълен с гореща вода, комплект санитарни материали и няколко чисти тривки за баня. Първият помощник-капитан изгледа продължително спящото момиче, после изцъка с език.

— Горкото, бедно същество. Боя се, че са я използвали много зле през последните няколко дни.

Патрик хвърли поглед към мръсното й, бледо лице. Сплъстената й коса имаше цвят на кленов сироп и щеше да заблести на светлината на лампата, след като я измиеха и срешеха както трябва.

— Какво искаш да кажеш с това „използвали са я“? — сърдито попита той. Той разбираше, че отправя яда си към Кочран, сякаш самият той беше извършил „използването“, но не можеше да се възпре.

Кочран се усмихна и остави нещата, които носеше, на поставката прикрепена с болтове към леглото на Патрик.

— Не говорех за девствеността й — каза той. Похитителите не биха направили нищо, с което да снижат пазарната й цена, т.е. не биха се възползвали от женските й прелести, въпреки че, Бог знае, трябва да са били изкушени.

Патрик преглътна с мъка през буцата, заседнала в гърлото му. Почувства облекчение, но в същото време по някаква съвсем непонятна причина му се прииска да сграбчи приятеля си за яката и да го запрати към най-близката стена. С усилие успя да овладее както яда си, така и изражението на лицето си, или поне се надяваше, че е успял.

— Не иска да ми каже името си.

— Сигурно мисли, че не си по-добър от ония отрепки, които са я нападнали на пазара — каза Кочран, като присви рамене. — Не е много чудно, ако се е държала малко капризно, нали?

— Предполагам, че не — съгласи се Патрик, но не с особена готовност.

Кавгаджийката се размърда в съня си, обърна се на една страна и тихо изплака от болката, причинена при движението.

По челюстите на Патрик избиха ярки гневни петна.

— Наранили са я доста лошо — тихо отбеляза Кочран, разглеждайки поредицата сини и черни следи, останали по оголената й ръка и рамо. — Може би ще е по-добре да извикаме Нес тук, за да я прегледа и да превърже раните й, ако има други.

— Ще се погрижа сам за нея — каза Патрик. Но след като изрече думите, той се смути, защото осъзна, че беше ги избълвал срещу приятеля си като парчета от нажежено олово. Направи още едно усилие да овладее издайническите си чувства. — Скоро ще разберем коя е — зная, че е от Сиатъл или околностите му — и ще я изпратим в къщи.

— Да — съгласи се Кочран, но малко се замисли. Гласът му не прозвуча убедително. — Само не забравяй, че някои хора започват да разсъждават малко странно, когато стане въпрос за ситуации като тази.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Кочран беше стигнал до вратата на каютата и се спря там с ръка на бравата. — Независимо дали младата дама е била… ъ-ъ… обезчестена, или не, доста татковци и мамички започват да гледат на нея като на използвана стока, позор за семейството. И не малко от тях отказват да си я приберат.

Поглеждайки към безименната бездомница, Патрик видя детето, което беше спасил от мачтата преди толкова много време, а не жената, в която то се бе превърнало. Изпита остра болка, като си я представи отхвърлена от хората, които би следвало да я обичат и закрилят.

— Върви си сега — каза той с нотка, на отчаяние и изчака вратата да се затвори зад Кочран.

С нежност, която не беше имал случай да прояви от времето, когато бе десетгодишен и една карета сгази кучето му, което той после внимателно вдигна на ръце и отнесе от улицата, Патрик се приближи до леглото и отхвърли одеялото. Първо изми прашното, подпухнало тяло на госпожицата, после почисти най-дълбоките й драскотини с тампон, напоен със силно бренди. Тя се размърда няколко пъти, но не се събуди, дори когато я повдигна и я облече в една от ризите си.

Тя явно беше изтощена и изпълнен с наистина дълбока нежност, Патрик се спря да я погледа в съня й. След известно време той снижи фитила на лампата, докато остана да мъждука едва забележимо пламъче, после се качи на палубата, за да провери дали на кораба всичко вървеше добре.

Когато се върна, прекрасната му гостенка спеше обърната на едната си страна. Беше изритала завивката и дългите й, добре оформени крака, бели и гладки като най-фин порцелан, лежаха, присвити в поза на бегач.

Патрик седна на ръба на леглото, събу ботушите си, после се изправи да разкопчае брича си. Той предпочиташе да носи ризи с широки ръкави и отворени яки, заради които изглеждаше като префърцунен бандит от евтина оперета и сега издърпа една точно такава риза през главата си и я хвърли на облегалото на стола.

После пропълзя в леглото, зае вътрешната страна, откъм стената, изпъна се в обичайната си поза, прозя се с въздишка и обърна гръб на нещастницата до себе си.

Тя каза нещо насън, размърда се и сложи едната си ръка право на десния хълбок на Патрик.

Той се вцепени целия, от скалпа до ходилата на краката си и членът му внезапно се изпълни и зае положението на главната мачта на кораба. Патрик тихичко изпсува и неохотно се дръпна настрани, но горе на палубата вахтените се смениха, после се смениха пак, преди да успее да заспи.

Когато Шарлот се събуди, през филистрина струеше ярка слънчева светлина и тя беше сама в каютата на капитана. Тя всъщност беше допуснала, че г-н Тревърън беше капитанът, тъй като си имаше толкова разкошна каюта само на свое разположение, а и изглеждаше свикнал да заповядва на хората.

Тя се измъкна малко нагоре, за да се облегне на възглавниците, които опираха на стената над главата й, защото леглото нямаше рамка и се протегна. Точно тогава разбра, че е облечена в една от ризите на Патрик и че той трябва да е смъкнал одеялото й и да я с напъхал в нея, когато е спяла.

Тази идея ужаси Шарлот, но тя нямаше намерение да й позволи да я обземе дотолкова, че да подкопае мощта на защитните й сили. Първата й мисъл, когато я бяха доставили на Патрик в чувала като най-обикновена торба с орехи, готови за мелницата, беше, че сега се намираше в безопасност в ръцете на свой сънародник. Сега обаче, докато разсъждаваше върху факта, че възглавницата до нейната все още пазеше отпечатъка от нечия глава, започна да се пита дали е така.

Мислите и в следващия момент накараха сърцето й да подскочи от ужас. Бяха й дали вино предишната вечер, а пък тя и без това почти си беше изгубила ума от нещата, които й се бяха случили. Да не би да я бяха омърсили?

Тя разтвори бедрата си под одеялото и внимателно се опипа с пръстите на едната ръка, но не усети болезненост, нямаше промяна. Обаче все пак я бодна мъничка, приятна болка при скандалната мисъл, как Патрик я докосва толкова интимно.

Шарлот тупна бързо и двете си ръце изпънати отгоре върху одеялото и събра бедрата си с такава сила, че коленете й се сблъскаха и изпращяха.

Откъм вратата се чу почукване и преди Шарлот да успее да извика, че предпочита да остане сама, пантите изскърцаха и Патрик прекрачи вътре, широко усмихнат.

Шарлот свирепо го изгледа.

— Не е красиво да влизаш тук — изтъкна тя.

Той се изсмя:

— Грешиш. Не е красиво ти да си тук, богиньо. Това, в края на краищата, е моята каюта.

Тя издърпа одеялото до очите си.

— Ти си спал в това легло — обвини го тя с глас, задушен от завивките.

— И често го правя — безгрижно потвърди Патрик. — По-добре ли се чувстваш тази сутрин?

Шарлот си припомни смущаващата възбуда, която бе изпитала преди няколко минути и бузите й отново пламнаха.

— Добре съм. А сега, ако просто ме изпратиш в къщи…

— С удоволствие. — На бюрото беше поставен поднос, както забеляза Шарлот и Патрик се беше заел да налива ароматно турско кафе в една чашка. — Остава само да ми кажеш името си.

Тя още се ядосваше, че той беше забравил първата им среща, но прецени, че няма да е честно да му се сърди за това вечно.

— Шарлот — отговори тя. Инстинкта я подкани да се въздържи от фамилията. Името Куейд означаваше богатство и власт на територията на Уошингтън, а съществуваше вероятност Патрик да не е само главозамайващият привлекателен капитан на един платноходен кораб, но наред с това и търговец на роби и похитител.

Ако той разбереше какъв огромен откуп би могъл да поиска за нея, това можеше да бъде началото на неприятностите й, а не края им.

Той донесе димящата чаша кафе до леглото и я поднесе, а Шарлот протегна ръка, но внимателно, за да не размести одеялото.

— Шарлот — произнесе Патрик, замислен над името, сякаш то представляваше някаква древна загадка, която се опитваше да разреши. — Шарлот коя?

Просто Шарлот — отговори тя, след като отпи предпазливо глътка от силната, гореща течност, която й бе дал.

Той присви за момент виолетово-сините си очи и Шарлот помисли, че се подготвя да спори, но после като че ли промени намерението си. Вместо това, я дари с още една от ослепителните си усмивки.

— Затрудняваш положението извънредно много — любезно й каза той. — Започвам да се питам дали да те продам, когато влезем в пристанището, или да те подаря на приятеля си Халиф за харема му.

Шарлот едва не изпусна чашата си.

— Отвратително е от твоя страна да се шегуваш за подобни неща. Не мислиш ли, че и това, което ми се случи, е напълно достатъчно?

Патрик театрално завъртя очи.

— Не стига, че си малка апетитна празноглавка и много, много приятелски настроена нощем, когато един мъж прави всичко възможно, за да заспи…

Чашата изтрополя на нощното шкафче, когато Шарлот я остави.

— Моля?

Той се разсмя и скръсти красивите си, мускулести ръце.

— Знаех си, че това ще изостри вниманието ти. Ти и аз си спахме заедно снощи, скъпа Шарлот и проклет да съм, ако не кажа, че ти протегна ръка, за да сграбчиш една закръглена част от анатомията ми.

За първи път в живота си и, както искрено се надяваше, за последен, Шарлот се изчерви толкова силно, че лицето я заболя.

— Никога не бих направила подобно нещо — изсъска тя.

Патрик се усмихна.

— Напротив. Направи го. Просто имаш късмет, че съм джентълмен, това е всичко.

Шарлот не можеше да повярва на безочието му, то явно нямаше граници. Г-н Патрик Тревърън определено мъжът, около когото беше кроила толкова много, прекрасни мечти в продължение на десет дълги години. Цветистият й речник, насъбран по лагерите на работниците, моментално се възвърна в паметта й.

— Не смей да се наричаш джентълмен в мое присъствие, ти, мръсен дървеняк такъв… ти, нещастно изчадие на магарето на дявола…

Патрик отново избухна в смях и се преви в нисък поклон.

— Моля, винаги на вашите услуги, госпожице Шарлот Безименна. Не е нужно да ме обсипвате с вашите благодарности!

— Изчезвай оттук! — изкрещя Шарлот.

— Тази е моята каюта — съвсем спокойно отговори Патрик. — Ако някой ще изчезва, богиньо, то това ще бъдеш ти.

— С удоволствие! Само ми дай някакви дрехи и ще се изпаря толкова бързо, че ще помислиш, че само съм ти се привидяла на сън!

Яростта й явно забавляваше Патрик, което я ядоса още повече.

Свирукайки, той отвори един шкаф в ъгъла на стаята и извади черен брич и широк, кожен колан. Подхвърли ги към нея и те се проснаха на леглото.

— Панталон? — попита тя.

Патрик се усмихна.

— Съжалявам, ако няма да свършат работа, скъпа Шарлот. Тъй като не нося рокли, не ми се е случвало да намеря причина да ги разхождам в шкафа на кораба си.

Шарлот затвори очи и бавно преброи до десет, преди да се успокои достатъчно, за да заговори на капитана с възпитан тон.

— Ако бихте били така добър, да ми осигурите няколко минути уединение?

— Разбира се — благосклонно отвърна той, но не излезе, а само обърна широкия си, властен гръб.

Като използва одеялото за палатка, Шарлот нахлузи брича, който се оказа твърде широк в талията и тесен в ханша, вкара вътре краищата на ризата, с която беше спала и затегна колана. Чувстваше огромна нужда да се възползва от нощното гърне, но нямаше да направи това докато г-н Тревърън беше в стаята.

— Къде сме? — запита вместо това, като се приближи до филистрина и погледна навън. Видя тюркоазна вода, брегове, които блестяха така бели, че я зашеметиха и просторен дворец, ограден от пустиня от снежен пясък. — Има ли американско посолство тук?

Патрик отговори на въпросите й в обратен порядък.

— Страхувам се, че не, богиньо. Колкото до местонахождението ни, намираме се на един хвърлей място от палата на султана на Риц. — Тя по-скоро усети, отколкото видя как погледът му я докосна. — Не бих ти препоръчал да скочиш във водата и да зацапуркаш към брега, защото около кораба обикалят сигурно най-малко стотина акули, в очакване да им хвърлят остатъците от манджите в кухнята.

Шарлот потръпна, обаче вирнатият нос беше единственото й останало средство за защита и тя нямаше намерение да се лишава от него.

— Не цапуркам, когато плувам, г-н Тревърън — каза тя. — Имам отличен стил.

Той застана до нея, погледна я косо и се ухили подигравателно.

— Още по-добро забавление за акулите. Сигурно им харесва, когато закуската им реши да се съпротивлява.

Стомахът на Шарлот нададе силен протест, точно тогава, в този най-неподходящ момент. Тя просто не можеше да направи нищо, винаги се нуждаеше от здрава закуска сутрин и колкото по-скоро след събуждането й, толкова по-добре.

— Искам да си отида в къщи — каза тя и очите й внезапно плувнаха в сълзи.

За нейна изненада, Патрик постъпи точно както в старите й сънища и леко докосна бузата й с пръстите на дясната ръка. — Ще си отидеш — дрезгаво й каза той. — Обещавам ти, Шарлот… Никой няма да ти причини нищо лошо.

Искаше й се да му повярва — о, така отчаяно й се искаше, но Шарлот не беше глупачка и знаеше, че правилата, които досега ръководеха живота й, се бяха променили значително след отвличането й.

— Твоето семейство — започна сериозно Патрик — те ще те искат ли пак, когато се върнеш?

— И защо да не ме искат, за бога? — Шарлот постави ръце на бедрата си. Въпреки че не би си признала този факт, харесваше й да носи брич и се чудеше защо жените не бяха възприели тази мода досега.

Той продължи сериозно да изучава лицето й, с тези свои тъмно, тъмносини очи.

— Дори когато се вземе предвид, че нямаш вина за отвличането — разбира се, ако изключим несъмнено идиотската ти идея да скиташ сама, без придружител, на пазара — репутацията ти вече не е онази, която вероятно е била. Има хора, които не биха те приели вече в домовете си, Шарлот, и не биха те поздравявали по улиците.

Думите му несъмнено бяха нечестни към нея, но за нещастие бяха и истина и гневът на Шарлот донякъде беше породен и от отчаянието й.

— Хората, които имат значение за мен, баща ми и мащехата ми, сестра ми и братята ми, леля ми, чичо ми, братовчедите и приятелите, не само ще ме приемат, но и ще приветстват завръщането ми с радост!

Той я прегърна и нежно я притисна към себе си.

— Разбира се, че ще се зарадват. Разбира се. Сега, нека да ти донеса нещо за ядене.

Шарлот се приближи до прозорчето веднага, щом Патрик излезе и жадно огледа хоризонта, преценявайки шансовете си за бягство. Но наоколо се ширеше само пясък, море, палатът и безмилостната, захарно бяла пустиня отвъд.

После бързо премести стола до вратата, подпря го под бравата и трескаво затърси нощно гърне. Тъй като не намери подобно нещо, в крайна сметка приклекна над един плювалник и стисна здраво очи, засрамена от неотложността на нуждата си и от издайническия шум, който тя предизвика.

Точно беше успяла да свърши, да скрие плювалника, за да го почисти по-късно и да махне стола от вратата, когато Патрик се върна. Тя си изми ръцете.

Той сложи на бюрото таблата с подредените върху нея овесена каша, масло, хляб и конфитюр и Шарлот започна да яде без миг колебание.

— Искам да се разходя по палубата — каза тя. След като и без това се налагаше да бъде на някакъв кораб независимо дали го иска или не, реши тя, то поне можеше да се възползва от събитието и да види всичко, което беше за гледане.

— Някой друг път — отговори Патрик, докато бързо прелистваше корабния журнал, който беше извадил от шкафа. — Очакват ни в двореца, богиньо, а моят приятел, султанът, не е от хората, които приемат разочарованието с усмивка.

Шарлот незабавно загуби апетита си. Досега Патрик се беше държал относително добре към нея, като се изключат хапливите му забележки и тя почти беше престанала да мисли за възможността намеренията му да са престъпни. Сега тази възможност внезапно изскочи отново, пъргаво като невестулка, скрита зад вратата на паянтов шкаф.

— Разочарование? — попита тя с тънък като паяжинка глас.

Патрик вдигна очи от журнала, замислено се намръщи, после пак сведе поглед към страниците. Държеше дебелия том на превития си лакът.

— Халиф е възпитан и общителен мъж — каза той.

Шарлот преглътна горчилката, която се беше събрала в гърлото й и отмести таблата с наполовина изядената закуска. Плъзна поглед към неугледните си дрехи и се вдъхнови от една отчаяна идея. — Нямам подходящи дрехи за социална визита, особено щом домакинът е кралска особа.

Патрик затвори журнала и го напъха между книгите в една претъпкана лавица.

— Не се безпокой — каза той, зает явно със съвсем други мисли. — В двореца има много жени. Ще могат да те облекат с нещо подходящо. — И с това, веднага се отправи към вратата.

— Чакай! — кресна Шарлот.

Той леко се извърна и я погледна през рамо.

— Да?

— Не искам да живея в харема на някакъв мъж, бил той султан или не!

В очите на Патрик най-после проблесна прозрение и лицето му се озари от внезапна усмивка.

— О, ти си помисли, че ще те продам на Халиф или ще те предложа като подарък? Е, богиньо, имаш грешка — преди само се шегувах. Отиваме просто на гости и ще бъде кошмар, ако пропуснеш да опиташ екзотичната храна и да чуеш музиката.

Авантюристичният дух на Шарлот напомни отново за себе си, но тя все още изпитваше известна подозрителност. В крайна сметка, положението й тук беше много деликатно.

— Откъде да зная, че ми казваш истината?

Той небрежно повдигна едното от дяволски величествените си рамена:

— Вярно, няма откъде — при което излезе и затвори вратата след себе си. Шарлот вече беше тръгнала да го последва, когато чу как в бравата се превъртя ключа.

Тъй като нямаше друг избор и знаеше, че ще се нуждае от всичките си сили, тя се върна до подноса и се зае да довърши закуската си.

След не повече от час за нея дойде някакъв мъж и я придружи до вече познатата палуба на „Чародейка“. Тя толкова често си беше мечтала за кораба и беше рисувала толкова много скици на грациозните му мачти и издутите от вятъра платна, че сега се чувстваше почти като в къщи.

Патрик я очакваше до перилата, близо до мястото, откъдето през борда бяха спуснали въжена стълба. Той се усмихна, явно спомняйки си за времето, когато страхът й я беше приковал високо горе на люлеещите се от мачтата въжета.

— Да те пренеса ли на ръце по стълбата? — попита той толкова учтиво, че явно й се подиграваше.

Шарлот се обиди. Тя и Мили се бяха катерили по достатъчно много дървета, изобщо не беше страхливка. Хвърли на Патрик поглед, изпълнен с презрение и прекрачи перилата, за да напипа с босия си крак първото нестабилно стъпало.

Стараеше се да не обръща прекалено внимание на тъмните тела, които се плъзгаха със смъртоносна грациозност под повърхността на прозрачната, синьо-зелена вода, нито да се опитва да преценява разстоянието между палубата и онази миниатюрна лодчица там долу, застрашително люляна от вълните.

Шарлот завърши слизането с плътно стиснати клепачи и изпита облекчение, когато през кръста я подхванаха две силни мъжки ръце и леко я поставиха на дъното на лодката. После проследи пъргавото слизане на Патрик с гордо презрение.

Отвързаха въжето от носа, някой го издърпа обратно на палубата и Патрик и другият мъж хванаха веслата. Прехласната от възторг, Шарлот загледа разноцветните рибки, провиращи се уверено сред ярките коралови рифове под повърхността на водата. Беше се молила за приключение и ето го сега пред нея, с което пак се доказваха някогашните уверения на Лидия, че човек трябва да държи отворени очите си за онова, което търси, защото просто може да го намери.

Дворецът скоро привлече погледа й и тя внимателно заразглежда сводестите му врати и прозорци, колоните и верандите. На брега ги чакаха двама души с типичните си ярки роби и чалми.

Шарлот се приближи още малко до Патрик, тъй като той беше с гръб към нея и нямаше опасност да забележи и се запита отново дали наистина можеше да му се довери да удържи на думата си и да я вземе със себе си, когато си тръгнеше от двореца.

— Просто ги остави да се погрижат за теб и в никакъв случай не им отговаряй грубо — предупреди я Патрик, когато стигнаха до брега и двамата с чалмите се приближиха, за да издърпат лодката от водата. — Когато стане време да си ходим, ще дойда да те извикам.

Патрик беше посрещнат церемониално и с доброжелателство, но когато по-високият от двамата мъже огледа Шарлот и забеляза навитите до коленете й панталони и увисналата над кръста й риза, тъмното му лице се изопна неодобрително. Той плесна с две ръце, извика нещо и се появиха две жени, омотани в толкова много коприна, че се виждаха само дланите и очите им. Те се спуснаха към нея, сякаш бързаха да приберат куп неприятни отпадъци, изхвърлени от морето, които загрозяват брега.

Шарлот беше припряно отведена към един застлан с калдъръм двор, ограден с високи каменни стени, минаха край красивия мраморен шадраван, издигнат величествено в центъра му и влязоха в двореца. В тъмните очи на придружителките й се четеше укор и почуда, когато продължиха бързо през един дълъг коридор и после под висока арка, изпъстрена с разкошна, гравирана в златно резба.

Едната от тях плесна с ръце, церемониално, както по-рано мъжът от плажа и от диваните и килимите из цялата огромна стая се надигнаха жени, които заобиколиха Шарлот. Те впериха погледи в панталона и босите й нозе, някои предпазливо докоснаха мръсната й, сплъстена коса, сякаш очакваха, че всеки момент нещо можеше да изпълзи оттам.

Шарлот не си спомняше друг случай, при който да се беше чувствала толкова унизена, но и толкова заинтригувана. Беше изплашена до смърт и, според нея, с пълно основание, но все пак бе и единствената млада жена сред кръга на познатите си, която някога бе пристъпвала прага на султански палат.

— Някоя от нас говори ли английски? — попита тя, успяла да събере всичкото достойнство, на което бе способна.

Отговорът беше нов поток от неразбираеми звуци. Шарлот бързо отново се намери оставена изцяло на волята им и решително беше отведена до ръба на голям басейн с вода, облицован в разноцветни плочки. В следващия момент усети да събличат взетите назаем дрехи и въпреки че я обзе инстинктивен порив да се бори, реши че няма смисъл, защото около нея бяха се събрали дузина или повече жени и всичките изглеждаха силни.

(обратно)

3

Водата в широкия, облицован басейн беше приятно топла и натежалият от пара въздух беше пропит от аромат на мускус, канела, роза и гардения. Тъй като Патрик й беше обещал, че в двореца щеше да се намира в безопасност, Шарлот кротко се примири с насилственото, но не грубо наложено й старателно и цялостно измиване.

С изключение на лицето, изтъркаха с пемза всяко сантиметърче от кожата й. Измиха косата й с яйчен жълтък, изплакнаха я, отново я измиха, след което Шарлот беше полуотведена, полуизнесена от басейна в състояние на такава отпуснатост и блаженство, че едва не заспиваше права.

Избърсаха я с меки хавлии и я подложиха да легне по корем върху нисък диван, покрит с пухкаво като облаче червено кадифе. Докато една от жените започна внимателно да разчесва заплетените й коси, друга се зае да втрива благоуханно масло в кожата на тялото й. Тя въздъхна, когато и последните следи от умора напуснаха мускулите на раменете и гърба й.

Шарлот потъна в такава забрава, сякаш й бяха дали да изпие чаша силен алкохол и успя да отрони само тихичък стон, когато я покриха с одеяло, леко като ангелски криле и я оставиха да заспи. Унесе се и в просъница чуваше звъна на странни музикални инструменти, бъбренето на жени и плисъка на вода в басейна.

Сънува, че се е върнала отново на борда на „Чародейка“ заедно с Патрик и лежи гола и напарфюмирана в леглото му. А той я докосваше…

— Толкова хубава — каза някакъв учуден глас. Някой нежно отмахна с ръка падналата на челото на Шарлот коса, така, сякаш проверяваше дали не гореше от температура. — Толкова красива и толкова далеч от дома.

Фактът, че думите бяха казани на английски, най-после достигна до съзнанието на Шарлот и тя бавно отвори очи. Приведена над нея, й се усмихваше синеока, русокоса жена, вероятно малко над тридесетте.

Дланите на жената бяха оранжево-червени, явно боядисани с къна — обичай, за който Шарлот беше чела. Дрехите й бяха от най-фина синя коприна, извезани с бордюри от миниатюрни птички и цветя по ръкавите, деколтето и полите и изработени от сребърни нишки. Косата й падаше свободно назад и се разстилаше по целия гръб на меки вълни, точно като гривата на светъл, чистокръвен южноамерикански жребец.

— Аз съм Алев — каза й тя. Любимка съм на султана и скоро ще стана кадън.

Шарлот усещаше, че очите й се бяха разширили от учудване, но не можеше да прикрие реакцията си. Тя и приятелките й в училище бяха прочели всяка пикантна книга за харемите, до която бяха успели да се доберат, така че сега разбра, че желанието на тази Алев беше да стане съпруга на султана.

— Ти също ще станеш любимка, струва ми се — продължи Алев, оглеждайки Шарлот с малко разтревожени очи. — Може би тази вечер ще танцуваш за Халиф и ако той те хареса, може да споделиш и леглото му.

Шарлот се изправи рязко, принуждавайки другата жена да отскочи назад, тогава видя, че Алев беше в силно напреднала бременност.

— Няма да споделя ничие легло — вбесена заяви Шарлот. — Аз съм приятелка на капитан Тревърън и ще замина с него, когато корабът му отплава.

Алев отново изгледа Шарлот, но този път със съжаление.

— Много си наивна — каза тя. — Но с времето ще се научиш да разбираш мъжете и жените тук в харема.

Шарлот премигна и се постара да загърне одеялото около себе си, колкото може по-плътно. Беше изтъкано от някаква ефирна материя, бяла и лъскава и го усещаше приятно до кожата си.

— Няма да остана — повтори тя.

Алев поглади косата й, която беше бухнала от влажния въздух.

— Както кажеш — съгласи се тя с добродушна въздишка. — Тук е много хубаво, да знаеш. Разполагаме с всякакъв лукс, а Халиф не е лош господар.

— Коя си ти? — попита Шарлот, неспособна да повярва, че се намираше на такова място и водеше подобен разговор. Намръщи се замислено на русата коса на Алев. — Не е възможно да си родена тук, в Риц.

Другата жена пак въздъхна и седна на един съседен диван, приглаждайки полите си много внимателно.

— Някога се наричах Олив. Когато бях момиче, пътувах с кораб от Англия за Франция, за да продължа образованието си в един много специален пансион, но корабът ни беше превзет от пирати.

При тези думи гърлото на Шарлот болезнено се стегна от ужас и съчувствие.

— И на колко години беше?

— На шестнадесет — отговори Алев със съвсем безразличен тон, като че ли такива неща се случваха едва ли не всеки ден. А може би в тази част на света, помисли си Шарлот, наистина беше така.

— Трябва да си била ужасена! — Шарлот не можа да се въздържи и хвана една от къносаните ръце на Алев. — Защо правителството не се намеси да те защити?

Алев се усмихна примирено.

— Правителствата не изгарят от нетърпение да спасяват отделни свои граждани, както би ни се искало да вярваме. Да, бях изплашена, но по-късно се научих да се радвам на разкоша край мен. Тук ме глезят — имам слуга и собствени стаи. Халиф се грижи да ми се дават всички сладкиши и шоколади, които си пожелая и той е… Тя замлъкна, изчерви се и отмести погледа си. — Той е много красив и знае как да направи една жена щастлива.

Шарлот също се изчерви. Тя знаеше за интимните отношения между мъжете и жените, естествено, защото беше израсла в американския Запад и беше ходила на училище в Париж. Все пак, й липсваше онова, което тя и приятелките й от училище наричаха „Опит“ към което определено се числяха разни мистерии.

— Щастлива? — плахо попита тя, въпреки че знаеше, че не е учтиво да любопитства.

— Ще разбереш — каза Алев със загадъчна закачливост в очите. — Когато легнеш при Халиф, той ще ти покаже колко славно нещо е да си жена.

Шарлот никак не се успокои от тези думи: без значение колко привлекателен можеше да се окаже Халиф, тя нямаше никакво намерение да „ляга“ при него. Досега, тя никога не беше мислила за мъжете от такава гледна точка, освен, разбира се, за Патрик. Стисна ръцете си в юмруци. Беше ли я измамил капитанът, като обеща да я вземе, щом си тръгнеше от двореца?

— Ти си гладна — отбеляза Алев и беше права. — Бъдещето няма да ти изглежда толкова безнадеждно, когато стомаха ти е пълен. — С това, тя грациозно плесна с ръце и веднага се появи младо, тъмнооко момиче.

Алев каза нещо на жената-дете на бърз арабски и тя бързо се отдалечи да изпълни нареждането. Подобно на Алев и на другите жени, които Шарлот беше видяла, момичето носеше обикновена, свободно падаща роба.

— Пакизе ще донесе закуски — каза бъдещата „кадън“. — Сега ми разкажи, по какъв начин те плениха?

Шарлот преглътна протеста, който й се прииска да изрече при така подбраните думи на Алев: в края на краищата, от пазара я бяха отвлекли против волята й през оня прокълнат от съдбата ден, когато тя така арогантно беше предпочела да игнорира предупрежденията на по-възрастните от нея. За миг и с тежко чувство за вина, си спомни за Бетина и се запита какво ли ставаше сега с нещастното момиче.

Като скръсти ръце върху огледалото, все още приютило иначе голото й тяло, Шарлот обясни, че била на път от Париж за дома, в компанията на семейни приятели и че в последния момент семейство Ричардсън бяха решили да направят една кратка екскурзия до остров Риц. Засрамена, тя призна, че една сутрин буквално бе завлякла Бетина със себе си на пазара, където после двете били заловени. По-късно — а самият спомен за това беше такъв удар върху гордостта на Шарлот, че в гърлото й се надигна жлъчка — тя или била продадена, или дадена като подарък на Патрик Тревърън, както се дава цигара или чаша вино.

Алев почти не реагира на разказа й, тъй като несъмнено беше чувала много подобни и преди. Нейната собствена история, в крайна сметка, бе не по-малко драматична.

— Значи си била американка — каза тя. — Така и си помислих, заради говора ти.

— Аз съм американка — поправи я Шарлот. — Скоро се връщам там и когато сляза от пощенския кораб на пристанището в Куейд, кълна се, че ще коленича, ще целуна земята и никога повече няма да си помисля, че мястото е скучно и провинциално.

Алев само потупа Шарлот по ръката, сякаш искаше да й каже, че това беше приятна мечта, която скоро щеше да бъде отхвърлена и заместена от реалността.

Слугинята се върна, носеща месингова табла, натоварена с нарязани плодове, пъпеши, банани и някакви други неща, които Шарлот не можеше да разпознае, наред с няколко вида сирене, малка чинийка с маслини и купичка с шербет, направен от яркочервени плодове. Поставяйки храната върху малка масичка до дивана на Шарлот, Пакизе взе от таблата една красиво изрисувана чаша и й я подаде.

— Това е боза — обясни Алев. — Прави се от ечемик и е много кисела — но не неприятно.

Шарлот неохотно пое чашата и кимна, за да благодари. Напитката беше достатъчно охладена, за да се образуват ситни капчици по стените на чашата и когато я поднесе към устните си, усети дъх на канела. Отпи една предпазлива глътка и намери, че стипчивостта на бозата бе много освежаваща.

След като утоли жаждата си — Пакизе незабавно пълнеше чашата от изрисуваната по същия начин гарафа — Шарлот се засити с обилни количества шербет, плодове и сирене. Алев се оказа права: наистина е била гладна. Когато хранителните вещества проникнаха в клетките на тялото й, тя отново изпита увереност, че накрая всичко ще свърши добре. Патрик няма да замине без нея, напротив, дори ще се погрижи да я върне в родния Уошингтън.

Щом приключиха с яденето, й донесоха златиста роба, направена от същата фина тъкан като тези на другите и дървени сандали, които Алев нарече налъми.

Шарлот с благодарност облече робата, но изгледа тревожно налъмите. Бяха с десетсантиметрови подметки.

— Ще падна и ще си строша врата, ако обуя това — без да се смущава, каза тя.

Алев присви рамене и отпрати Пакизе със сандалите.

— Ела тогава — каза тя, плясвайки с ръце този път към Шарлот, но не по толкова властен начин както за прислужницата. — Ще ти покажа харема.

Шарлот все още беше притеснена, но същевременно и любопитна. Колко американци, в крайна сметка, били те жени или не, можеха да се похвалят, че са разглеждали лично харем? Ами да, би могла да напише книга за преживяванията си, когато се върнеше в къщи, или да предприеме лекторско турне, като онези жени, които биваха отвличани от индианци и после освобождавани. Щеше да се превърне в известна и всепризната личност, предизвикваща дискусии, където и да се появеше.

— Това, разбира се, са баните — говореше Алев, докато сочеше други басейни, всичките големи и облицовани с разкошно оцветени плочки. Навсякъде имаше дивани, а по красивия и приятно прохладен под лежаха безбройно много дебели възглавници. Поне още дванадесет жени наблюдаваха разходката им с нескрито любопитство.

— За разлика от много европейци и американци — продължаваше Алев — ние се къпем всеки ден, а понякога повече от един път. Това е много приятен ритуал и често ни отнема часове.

Шарлот си помисли за начина, по който я бяха изкъпали и потръпна от спомена за преживяното удоволствие. Никога не беше изпитвала по-голяма наслада.

Те преминаха пред друга арка, също богато украсена и влязоха в едно огромно помещение.

— Това е хамамът, където се събираме да поговорим, да бродираме, играем игри, да погледаме специални представления, организирани за нас — и други подобни неща.

Стените на хамама бяха високи, подобно на холовете в английските замъци и от тавана и между сводестите прозорци се спускаха богати, сложни каменни плетеници. И тук на удобните дивани се бяха излегнали жени, които тихичко разговаряха и се смееха, но в случая присъстваше и един нов елемент: на издигнат в единия край подиум седеше красив тъмнокож мъж и, скръстил ръце, наблюдаваше обстановката с величествена снизходителност.

Шарлот подръпна Алев за ръкава:

— Евнух ли е? — попита тя, припомняйки си историите, които беше чела.

Алев се усмихна:

— Да.

За бога, тя никога не беше виждала истински, жив евнух в Куейдс Харбър — ех, да дойдеше само оня момент, когато щеше да види пак Мили и да й разкаже!

— Той слуга ли е, като Пакизе?

Алев се засмя и поклати глава.

— Не. След самия Халиф и Султана Валиде, неговата майка, никой друг няма толкова голяма власт в харема. Рашид главно поддържа реда сред нас и се намесва в разрешаването на споровете ни, така че да не се налага за тези неща да се тревожат Халиф и султанката-майка.

След хамама Алев я поведе към един просторен вътрешен двор, където няколко палмови дървета, между които и един вековен бряст, предлагаха благодатна сянка. Тук имаше още жени, насядали по пейките с бродериите си или просто потънали в собствените си мисли.

— Защо един мъж се нуждае от толкова много съпруги? — тихичко попита Шарлот. Гледаше към бряста, докато говореше. Той растеше много близо до каменната стена и в случай на нужда би могъл да осигури път за бягство.

След проявяваната досега сърдечност Алев се раздразни от въпроса.

— Те не са съпруги — рязко каза тя, привличайки вниманието на Шарлот чрез самата острота на тона си. — Някои от тях никога няма да бъдат извикани в покоите на Халиф. Други ще бъдат продадени, изтъргувани или подарени. Само най-достойните от тях стават „одалиски“, а да не говорим за любимки или кадъни.

Думите „продадени, изтъргувани или подарени“ направиха силно впечатление на Шарлот и останаха забити като трънчета в съзнанието й.

— Вие сте робини — каза тя. — Всички вие, независимо с колко любезности може да ви обсипват.

Алев й отвърна с хладен поглед.

— Ако ние сме робини, робиня си и ти — изрече тя. — Без значение какво може да ти е казал капитанът.

По гърба на Шарлот премина тръпка, но тя отказа да се поддаде на страховете си, нито да жертва принципите си заради случайно създалата се обстановка.

— Трябва да се разбунтувате всички заедно — прошепна тя. — Трябва да се държите заедно, всички жени от харема и…

Алев я прекъсна, като изразително завъртя очи и нетърпеливо въздъхна.

— Вие американците много обичате да създавате смутове. Нямате никаква представа за Традициите. Добре, нека да ти кажа нещо: ако имаше начин сега просто да щракна с пръсти и в следващия момент да се намеря в Англия, не бих го направила. — Тя хвана Шарлот за ръкава и я издърпа в един отдалечен ъгъл на двора. — Не трябва никога повече да говориш за бунт — предупреди я тя със заплашително сериозен тон. — Ако султанката-майка чуе за това, ще заповяда да те накажат. Тук ние изпълняваме онова, което ни се каже.

— След като правите това, което ви кажат — възрази Шарлот — тогава защо ви трябва евнух, който да следи за реда?

Алев приближи лицето си на сантиметри от това на Шарлот и от дъха й се разнесе приятно ухание на екзотични подправки.

— Тези, които не се държат прилично, скоро започват да съжаляват — каза тя, после се обърна сред облака си от коприни и замина.

Шарлот я проследи с поглед за момент, обзета от смесени чувства на симпатия и гняв към нея, след което отново замислено се загледа във високия бряст до каменния зид.

Патрик седеше с кръстосани крака на една дебела възглавница в покоите на султана и държеше в ръката си втората си чаша боза. Гъстото, леко ферментирало питие, беше едно от многото неща, които той приемаше с удоволствие при посещенията си в двореца.

— Значи, първоначално тя е трябвало да бъде продадена на Рахим — каза, леко мръщейки чело, Халиф. Той беше облечен в обикновени дрехи, много подобни на тези на Патрик, а не в разкошна роба и чалма, както би се очаквало. Тъмната му коса беше късо подстригана, а в черните му очи се четеше загриженост.

Патрик кимна, после се усмихна. Май се усмихваше всеки път, когато си помислеше за Шарлот, стига тя да не беше там, за да го види.

— Един от моите хора я спечелил, когато играли хазарт и ми я донесе като подарък.

Халиф въздъхна и се премести да седне срещу Патрик на друга богато извезана възглавница.

— Чувал ли си за Рахим, приятелю?

— Никога не сме се срещали — отговори Патрик, присвивайки небрежно рамене. Той знаеше, че Рахим бе пират и общо взето с недобра слава, но в тази част на света последното не беше изключение.

Халиф все още изглеждаше тревожен и замислен.

— Той е много брутален и отмъстителен мъж — бавно изрече той, явно натъжен от недостатъците в характера на пирата. — Щом хората му са взели твоята Шарлот от пазара, то те са го направили вероятно защото Рахим е заповядал да му доведат светлокожа жена. Значи, без съмнение сега е вбесен, че волята му не е била изпълнена.

Патрик смръщи вежди и остави чашата си настрана. Не беше в стила на Халиф да се тревожи по подобни въпроси, имаше си кралство, което да управлява, а към тази си задача се отнасяше съвсем сериозно. Въпреки че султанът в никакъв случай не беше жесток човек, той просто не разполагаше с време и достатъчно енергия, за да се занимава с всяко отвличане, което се извършваше в пределите на държавата му.

— Страхуваш ли се от този мъж? — попита Патрик и се усмихна, когато забеляза как в следващия момент в очите на Халиф проблесна, после силно се разгоря дълбока ярост.

Халиф измърмори под нос някаква арабска псувня, една от многото, на които беше научил Патрик, докато двамата споделяха една стая в общежитието на училището за момчета в предградията на Лондон и сърдито каза:

— Аз не се страхувам от никого, а още по-малко от такъв тъп и неук пират като Рахим, обаче виждам, че силно се интересуваш от момичето, за което говориш и се чувствам длъжен да те предупредя като приятел. Рахим няма да се спре пред нищо, за да отмъсти за това, което в неговите очи е чиста несправедливост. Въобще не би се замислил даже да пререже врата на жената и после да ти изпрати останките от тялото й.

Патрик, също като Халиф, не се боеше от никого поне що се отнасяше до собствената му безопасност. Но в този случай, с появяването си Шарлот беше внесла в живота му ново, леко смущаващо измерение, беше успяла да му стане достатъчно скъпа, за да поеме лична отговорност към нея.

— Аз ще я защитя, каза той, сърдит че се бяха пробудили мъжките му инстинкти. Дори сложи ръка върху дръжката на ножа, който висеше в кожената кания на колана му.

Халиф повдигна вежди:

— Да, ако си до нея, когато Рахим реши да нападне. Само че ти си често зает с търговските си сделки, Патрик. Можеш ли да влачиш и една жена със себе си, когато пътуваш и да не и изпускаш от погледа си?

Идеята да има Шарлот непрекъснато до себе си му се стори странно привлекателна, още повече като се имаше предвид, че тя беше една от най-проклетите и непокорни жени, които някога бе срещал.

— Не — каза той. — Ти какво би предложил?

— Да остане тук в двореца — отговори Халиф, като пресегна за инкрустираната със злато гарафа, от която напълни отново чашите им. — Само докато приключиш със сделките си в Испания.

Идеята накара гърлото на Патрик да се стегне от гняв и внезапна ревност прободе гърдите му, остра като кинжал, но после си напомни, че Халиф беше един от най-старите му и най-доверени приятели. Все пак не можеше да не попита:

— И точно каква роля би играла Шарлот в харема ти?

Халиф весело се разсмя и вдигна чашата си за поздрав.

— Завладян си от яростни чувства — изтъкна той. — Точно като малко момче, предизвикано в училищния двор. Няма да извикам малката ти приятелка в леглото си, Патрик. За мен честта е по-важна от живота ми, знаеш добре това.

Патрик отмести поглед за миг, засрамен от примитивната си реакция към любезното предложение на приятеля си и сърдит на Шарлот за това, че беше го превърнала в глупак.

— Ако имах сестра — искрено каза той — не бих се поколебал да ти я поверя.

Другият мъж протегна ръка и приятелски потупа Патрик по рамото:

— Разбрано тогава. Засега, ще оставиш момичето тук.

Патрик се замисли за обещанието, което беше дал на Шарлот — че щеше да отплава заедно с него, когато „Енчантрес“ вдигнеше котва — и го съпостави на факта, че тя щеше да се намира в опасност в момента, в който пристъпеше извън двореца. Беше съвсем вярно, че имаше да довършва няколко сделки, преди да се отправи към другия край на света и просто нямаше да има възможност непрекъснато да се грижи за безопасността на Шарлот.

— Да — отговори най-после той, с натежал от неохота глас. — Шарлот ще остане тук, докато приключа с работата си на Континента.

Халиф кимна и издаде едно типично арабско възклицание, означаващо одобрение.

— Ще наредя да я изпратят в апартамента ти тази вечер, за да можеш да се сбогуваш с нея както трябва — каза той.

Патрик бе завладян от дълбока тъга при мисълта, че щеше да изостави временно Шарлот, а и знаеше, че тя щеше да оцени решението му като предателство.

— Искам да ми дадеш едно обещание — продължи той, оставяйки чашата си и се изправи наред с домакина си. — Шарлот не трябва да бъде наказвана според прищевките на някой евнух, нито пък тези на майка ти.

Султанът въздъхна, заел поза на древен мъдрец — преструвка, която го караше да изглежда много по-възрастен от своите тридесет и четири години. Държеше се така още от времето, когато се бяха срещнали с Патрик, и двамата едва на дванадесет години.

— Тя ще трябва да спазва правилата в харема както останалите, но аз ще се погрижа Шарлот да бъде контролирана от самия мен, от никой друг.

Патрик трябваше да се съгласи: той разбираше, че Халиф проявяваше благородство. Независимо че жените в харема му бяха глезени и дори уважавани от своя султан, сред тях се поддържаше строг ред и бунтарките, били те дребни или едри, се наказваха с всякакви средства — като се започне от строго мъмрене, та се стигне до обезглавяване. Тук културата беше древна, следователно и традициите, и той нямаше право да очаква дълбоко вкоренените обичаи да се пренебрегват заради твърдоглавието на една темпераментна, лекомислена американка.

Халиф отново потупа Патрик по рамото и се засмя:

— Не се тревожи, стари приятелю. Няма да лиша младата дама от главата й, нито да наредя да я съблекат и набият публично пред портата, давам ти думата си за това.

Патрик въздъхна и малко притеснено се усмихна:

— Не бих прибързвал толкова с думите си, ако бях на твое място — ти не познаваш Шарлот.

Шарлот седна на каменната скамейка под брястовото дърво и се отпусна назад, зареяла поглед през клоните му към лазурносиньото небе. Тя не възнамеряваше да постъпи толкова глупаво, та да избяга сега, по предпочиташе да си състави все пак план. Ако Алев се окажеше права и Патрик я беше излъгал за намеренията си, щеше да се наложи да предприеме драстични мерки.

Една по една жените, които се бяха наслаждавали на спокойствието на сенчестия двор, започнаха да се прибират в двореца, като нито една не пропусна да хвърли любопитен поглед по посока на Шарлот. Когато най-после остана сама, тя вдигна полите на робата си и обгърна с ръце и крака ствола на дървото.

Не беше се катерила по дърветата от години — всъщност, от времето, когато напусна Куейдс Харбър, за да замине да учи в Париж, но позабравената й пъргавост много бързо се върна. Само за две минути с цената на няколко драскотини по коленете и вътрешната страна на бедрата, тя се намери на един висок клон.

Прегърнала здраво с една ръка древния изкривен ствол, тя се извърна, за да погледне отвъд стената и погледът й се сблъска с невероятно красивата гледка на тюркоазното море. На няколкостотин метра от брега грациозно се поклащаше закотвеният кораб „Енчантрес“. В трите посоки не се виждаше нищо друго, освен още и още вода, така че Шарлот внимателно се извъртя, за да огледа на юг.

Пустиня, докъдето стигаше погледът.

Шарлот въздъхна обезкуражена, а в следващия момент едва не падна от дървото, когато отдолу й извика някакъв женски глас.

Тя не разбираше езика, но тонът беше достатъчно ясен: трябваше да слезе незабавно.

Зачервена от гняв, че към нея се бяха осмелили да се държат така заповеднически, Шарлот все пак се подчини. Когато стигна до земята, се намери лице в лице с дребна, забулена жена, с огромен, извит като клюн нос.

Старата вещица размаха заплашително къносания си пръст току под носа на Шарлот и продължи да излива яростната си тирада.

Търпението на Шарлот, вече подложено на достатъчно изпитания през последните дни, просто се изчерпи.

— Сега, само за момент! Която и да си ти, няма да ти позволя да ми говориш така…

Точно в този момент отнякъде изникна Алев и сложи ръка на раменете на Шарлот, като ги притисна с такава сила, че без малко костите й да се натрошат и слеят в една обща, болезнена маса. Заговори бързо и от тона й Шарлот разбра, че се опитваше да успокои старата жена.

Накрая Алев се обърна към Шарлот и строго каза:

— Ако не искаш да те набият с камшика, трябва да престанеш да бъдеш… толкова твърдоглава. Тази тук е Султана Валиде, майката на Халиф и властта й в харема е безгранична!

Естествената реакция на Шарлот беше да възрази, защото никой и никога в живота й досега не беше се осмелил да я набие. Вбеси я самата идея за това, но все пак някакво вътрешно чувство я накара да изслуша Алев и да запази за себе си мнението си за това изостанало общество.

— Поклони се и й кажи, че съжаляваш — нареди Алев, като я ощипа тайно, но много болезнено по ръката, за да подчертае сериозността на думите си.

След като преглътна напиращите на езика й проклятия, Шарлот се насили да изпълни възможно най-лекия поклон и да промърмори нещо като извинение.

Алев пак заобяснява нещо, преувеличавайки в превода, без съмнение, думите на Шарлот, за да ги накара да прозвучат по-малко враждебни, отколкото бяха в действителност. Най-после майката на султана изгледа Шарлот през силно присвити очи, отправяйки й неприкрито предупреждение, после се обърна и се отдалечи, трополейки на смешно високите си налъми.

— И ти наистина искаш тази ужасна жена да ти стане свекърва? — не сдържа учудването си Шарлот, като засенчи очите си с ръка, за да вижда по-добре старата сврака, запътила се към сградата на двореца.

Алев възкликна с негодувание и изчерпило се търпение:

— Не — доста остро отговори тя — но трябва да спечеля благоразположението й, щом съм решила да спечеля Халиф за съпруг. А ти какво замисляше, защо се покачи на това дърво?

Шарлот изгледа Алев с поглед, в който ясно се четеше, че считаше въпроса й за глупав.

— Опитвах се да видя какво има зад стената, естествено. Струва ми се, че е по-лесно да се избяга от Дяволския остров, отколкото от това място тук.

Другата жена хвана Шарлот за лакътя и я поведе към високата, сводеста врата, през която току-що беше преминала султанската майка.

— Дево Марийо, Божия майко! — възкликна Алев, явно забравила за момент, че се беше покръстила във вярата на Халиф и народа му. — Ти полудяла ли си? Първо говориш за бунт, а после за бягство! Наистина ли искаш да те накажат?

Шарлот се опита да се отскубне, но бременната жена се оказа по-силна, отколкото изглеждаше.

— Разбира се, че не искам да ме накажат! — изсъска Шарлот. — Но ти продължаваш да пренебрегваш факта — точно както направи и онази сбръчкана стара кокошка — че аз съм на гости тук. Не съм собственост на султана, нито на някой друг мъж и няма да позволя да ми нареждат и да ме обиждат.

За втори път през краткото им запознанство, Алев завъртя очи с досада. — Излиза вярно онова, което се говори за американците, че са твърдоглави и че с тях не може да се разговаря разумно, ако се съди по теб. — Отново бяха стигнали до прохладния, напоен с тежки аромати хамам. — Край на споровете вече: наредено е да се явиш в покоите на султана. Трябва да се погрижим за външния ти вид.

Шарлот рязко се закова на място.

— Какво?

— Халиф е изпратил да те извикат. Не можеш да се явиш пред него със сплъстена и пълна с шума коса, нито с тази мръсна и скъсана дреха.

Шарлот пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Очевидно, нямаше избор в случая: затова щеше да се яви пред султана с достойнство. Патрик сигурно също щеше да бъде там и да й предложи защитата си.

Но докато вървеше до Алев, Шарлот си помисли: Халиф всъщност беше този, който се нуждаеше от защита. И тя щеше да му каже, още щом го видеше, всичко, което си мислеше за варварското му поведение.

Половин час по-късно, облечена в чиста, ярко жълта роба, със сресана и сплетена коса, украсена с перли и панделки, с парфюмирано тяло и широко разтворени, очертани с въглен очи, Шарлот последва евнуха, Рашид, по една сложна и заплетена поредица от коридори. След безбройни извивки и завои, които окончателно убедиха Шарлот, че би било по-лесно да се ориентира в лабиринт, двамата преминаха под свода на една врата, висока като тези, които тя бе виждала в някои английски катедрали.

Цветовете в стаята бяха необичайно ярки, стените пяха покрити с невероятни пана и килими. Със скръстени ръце, върху издигнат подиум, ограден от стотици малки огледала, седеше мъж, облечен в яркочервена роба и обсипана със скъпоценни камъни чалма.

Шарлот притеснено преглътна. Султанът беше красив, точно както беше казала Алев. Но наред с това изглеждаше и много по-застрашителен, отколкото Шарлот изобщо би могла да си представи.

— Приближи се — каза той.

Шарлот отчаяно се огледа за Патрик, но от него нямаше и следа и сърцето й болезнено се сви. В този момент изглеждаше съвсем сигурно, че Алев се беше оказала права: Патрик я беше изоставил на произвола на немислимата съдба.

(обратно)

4

Шарлот направи няколко плахи стъпки напред, изпълнявайки заповедта на султана, но без да скланя глава и да отмества погледа си. Изплашена докрай тя не можеше да има друго поведение пред него.

— Името ти? — попита султанът. Халиф беше замайващо красив с абаносовочерна коса и искрящи тъмни очи. Ето защо Алев го смяташе за толкова привлекателен.

Пленницата повдигна брадичка и отвърна ясно.

— Шарлот.

Халиф се усмихна снизходително.

— Шарлот — повтори като че ли вкусваше името. — Шарлот Браун? Шарлот Кларк? Шарлот Смит, може би?

— Просто Шарлот. — Не бе разкрила фамилията Куейд на Патрик и нямаше никакво намерение сега да се издаде. По-добре е, мислеше си тя, семейството й да остане настрана от този отвратителен епизод докато се прибере у дома и им обясни всичко.

Султанът философски въздъхна, слезе по трите стъпала на подиума и застана право пред Шарлот.

— Много добре. Засега можеш да запазиш малката си тайна. Кажи какво мислиш за двореца ми?

Шарлот присви очи готова да защити благочестивостта си, но Халифа не направи никакво движение.

— Като в приказките е — каза тя с присъщата й прямота — Не съм виждала такъв лукс или такова…

Преди да може да завърши изречението си през огромния втори портал се появи слуга, оповестяващ нечие посещение. Само след миг Шарлот видя Патрик да крачи към тях с непогрешимия вид на пират в бричове и широка ленена риза.

Сърцето й се преобърна, замайващо се завъртя всичко пред очите й с надежда. Все пак не беше я изоставил.

Патрик обхвана с поглед тънката златиста роба с прекрасна бродерия, дебелата плитка медено руса коса, надиплена на дясното й рамо. Алев бе вплела панделки и нанизи от перли, бе почернила с креда очите й, оцветила устните й.

Капитанът изпусна дълга въздишка, последвана от игрива усмивка, а тъмносиният му поглед засвятка с пакостлива веселост. Взе ръката й, обърна я и целуна дланта й нежно, а тя се надяваше да не е уловил откликващия трепет на доволството.

— Все още си тук — изрече тя и мигновено съжали за това.

Халиф прекъсна срещата им. Шарлот изведнъж бе забравила присъствието му, колкото и прекрасен да беше той. Спокойният му глас я стресна:

— Може да посетите капитана в покоите му, Шарлот. Слугата ще дойде да ви вземе, когато стане време да се приберете в харема.

Кавалерският тон, с който Халиф й говореше, раздразни Шарлот, но нямаше време да протестира, тъй като гореше от нетърпение да поговори с Патрик.

Патрик се обърна и пое към портала, през който бе влязъл, а Шарлот побърза да го настигне.

— По-добре ще е да вървиш след мен — предупреди я шепнешком, а очите му блестяха — ако не искаш да ти изнесат дълга лекция по етикет, когато се завърнеш в харема.

Шарлот се зачерви от възмущение и раздразнение, но въпреки това изостана с няколко крачки назад.

Патрик спря пред една врата, висока и сводеста като всички други и натисна дръжката. Наблюдаваше Шарлот с доброта и неловкост, докато тя се плъзна покрай него с вирнат нос и гордо опънати рамене.

Цялата стая бе заета от едно огромно кръгло ложе, тапицирано в тъмносиньо кадифе, а големи яркоцветни възглавници бяха разпръснати по покрития с плочи под. На малка масичка в ъгъла гореше мангал и изпълваше въздуха с миризма ха жасмин. Поднос с храна бе оставен на каменния перваз под единствения прозорец.

Патрик посочи с ръка към гнездото от възглавници, скупчени на пода.

— Седни — каза рязко и макар че Шарлот не разбра дали бе изрекъл покана или команда се подчини.

Колената й леко се подкосиха.

— Кога ще отпътуваме?

Патрик донесе подноса и го постави пред очакващата Шарлот.

— Ще говорим по-късно за това — каза той.

Макар и обезпокоена от нещо в поведението му, тя беше страшно изгладняла. Изяде порцията ориз, пържен патладжан, сиренките и спаначника. Когато гладът й бе задоволен, Шарлот седна с високо изправена стойка и каза:

— Една от жените в харема ми съобщи, че си ме лъгал, когато ми каза, че ще ме вземеш със себе си.

Патрик за момент погледна настрани, но после върна поглед и прикова тъмносините си очи в лицето й.

— Казах истината, но не съм сигурен дали след тази нощ ще ми повярваш.

Питателната храна предизвика буря в стомаха на Шарлот, почувства как побледнява.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

Патрик спря да се преструва, че се храни.

— Тук ще си в по-голяма безопасност, поне през следващите няколко седмици. Докато приключа работата си в Испания и Турция.

— Каква работа? — Шарлот настоятелно питаше и започна бавно да се надига от възглавниците. — Нова девица ли си намерил, капитане? Някоя да продадеш за робиня, както ме продаде на Халиф?

Патрик присви очи и изведнъж се надигна съвсем близо към нея, извисяващ се, неподвижен като паметник изваян от мрамор.

— За Бога, Шарлот, едва ли вярваш, че бих могъл да сторя такова нещо!

— А защо да не вярвам? — изкрещя Шарлот разгневена и изплашена. Досега успяваше в общи линии да запази присъствие на духа, но вече губеше почва под краката си. — Не изпълни обещанието си! Оставяш ме тук, точно както каза Алев!

Патрик поклати глава в отрицание, очите му изразяваха яд, равен или по-силен от този на Шарлот.

— Първоначално бе отвлечена по заповед на един пират наречен Раим — каза той, но Шарлот не го чу, защото бе обхваната от паника. — Халиф смята да те освободи.

— Би могъл да ме защитаваш! — Шарлот усети, че се унижава като го моли, но не можеше да се спре.

— Не — мрачно отвърна Патрик и преглътна. — Имам да върша дела по места, които не са за теб. Често ще трябва да те оставям сама, а не бих го направил.

Шарлот усети сълзи да изпълват очите й. Вдигна стиснатите си юмруци, за да ги стовари върху широките, гърди на Патрик с безпомощен гняв. Той веднага хвана китките й, и възпря ударите само с едно трепване на мускулите си.

— Лъжец! — Шарлот зарида напълно съкрушена. — Мразя те! Как можа да го направиш?

Патрик я накара да замълчи с нежно разтърсване, все още държейки ръцете й.

— Не бих могъл да те нараня — шепнеше успокояващо той.

— Лъжеш! — настояваше Шарлот. — Как да вярвам на един дявол, търговец на бели роби, пират.

Шарлот се съпротивлява за момент, но след това се отпусна временно победена, когато той докосна устните й и леко ги отвори. Езиците им се сбориха, усукаха като любещи се и отново се сбориха. Шарлот една дишаше, но й беше все едно дали изобщо някога ще си поеме дъх, само целувката да не свършва. Гърдите й пулсираха през робата, опрени в силните гърди на Патрик Топло, разтапящо усещане в чувствените й дълбини подсказваше пламенно преживяване.

Патрик умело я сниши до възглавниците, като продължаваше да я целува, тя се отпусна неподвижно до него едва поемайки дъх.

— Ето я причината, Шарлот — отвърна той, обхващайки гърдите й с ръце и галейки я нежно. — Не бих могъл да те дам на друг мъж, защото те искам за себе си.

Чувствата на Шарлот, така дълго спотайвани в мечтите й към този мъж, не можеха да бъдат отхвърлени от някаква си логика. Искаше да се отдаде, дори копнееше да се отдаде на Патрик, ако и да бе пират, спасител или ангел отмъстител.

Потрепери и леко извика, когато той наведе глава и я целуна по онова пулсиращо местенце в основата на шията.

След един момент на почти мъчително удоволствие, през който Шарлот развърза тънката панделка, обхващаща черната коса на Патрик и вплете пръсти в нея, той отново срещна погледа й.

— Искам хубаво да те огледам, Шарлот — каза тихо — ще ми позволиш ли?

Беше се понесла вече плуваща във водовъртежа на чувствата и нагона и само кимна.

Патрик нежно разтвори робата й, тя се откри пред него всред пъстроцветието на меките възглавници, гола и уязвима, за първи път в живота си чувстваща се красива.

Омаян от разкрилото се пред него изящество, той не посмя в началото да я докосне, но я възпламени само с поглед, плъзгащ се по цялото й тяло. После погали нежно с върховете на пръстите си няколко извивки и притаени вдлъбнатини и Шарлот простена тихо и отривисто.

Когато едновременно докосна с устни върха на една от гърдите, и постави ръка върху делтата от влажни къдри, тя изви гръб.

Сподавения смях на Патрик вибрираше по гърдите й, които той продължаваше да гали. Едновременно с това се зарови в копринената джунгла и смело я докосна.

Шарлот не успя да се възпре, отдаде се под напора на Патрик, оставяйки го да наложи ритъма. Порадва се и на другата й гърда като че ли бе узрял плод и зареди целувка след целувка надолу по треперещия й корем.

— Докато ме чакаш, Шарлот — прошепна той — спомняй си за това. Помни, че съм ти показал какво е удоволствие.

Почувства крехката завеса да се разтваря между пръстите му. Издаде звук, нещо между стон и вик, усети как очите й се обръщат, докато Патрик вдига краката й на рамената си и продължи.

Започна да бръщолеви в несвяст от удоволствие, притискайки ту кадифените възглавници, ту раменете на Патрик и пищната му коса.

Накрая чувствеността се събра в едно-единствено диво кресчендо, в един див вик на отдаване и триумф, Шарлот бе отдала цялата си същност на Патрик.

Беше зашеметена и явно очакваше да я поеме и самия той да изпита наслада, но вместо това той само я притискаше и я галеше нежно с ръка. В първия миг липсата на егоизъм и въздържанието му я развълнуваха, но после друга мисъл като шок мина през съзнанието й.

Може би той искаше да я остави непохитена, за да може Халиф да я пожелае.

Тя се стегна и той веднага я пусна с твърдост и нежност.

— Имай ми доверие, Шарлот — каза й след дълга пауза. — Моля те, само ми имай доверие.

— Вярвам, че и змията е казала същото на Ева — отвърна Шарлот, объркана от треперещия си и задъхан глас. Колко жалко, че никога, дори в най-смелите си мечти не бе предполагала, че мъжете могат да доставят такова катастрофално удоволствие.

Патрик се засмя и я потупа отзад.

— Може и да имаш право — съгласи се той. — А сега нека те облечем, преди да са те видели слугите.

Шарлот грабна робата си ужасена при мисълта, че някой би могъл да влезе докато стенеше под устните на Патрик като разгулница! Или я бе чул, докато той я носеше от една великолепна кулминация към друга?

Повдигна се на лакти все още напълно облечен, косата му разпусната като на индианец, усмихна й се.

— Защо се изчервяваш, Шарлот? — подразни я той. — Може ли да е защото това, което ти сторих, ти хареса?

Прониза го с поглед, разгневена, че не можеше да отхвърли твърдението му. Би било пълна глупост, особено след като бе пъшкала и молила за още и още.

— Арогантността не ви подхожда, г-н Тревърън — отвърна тя.

Беше на колене готова да се изправи, когато Патрик пъхна ръка под робата и потърси местата, с които си бе позволил такива волности. Шарлот простена, отпусна назад глава, а Патрик отново се засмя.

— О, Богиньо — въздъхна и продължи с хитрата си магия — може арогантността да не ми е подобаваща, но страстта ти те прави още по-хубава.

Продължи още малко така, след което обхвана с ръка брадичката й.

— Мисли за мен, докато лежиш в леглото си довечера — целуна клепачите й, устните и закръглените връхчета на гърдите й.

Шарлот още не можеше да дойде на себе си, но остана ужасно разочарована, че повторно я бе възбудил, но не задоволил. Стресна се, когато той внезапно плесна е ръце, за да извика слугата и безцеремонно я вдигна на крака.

— Защо, Патрик? — прошепна. — Защо ме накара отново да те желая, а ми обръщаш гръб?

Той й се усмихна, докосна върха на носа й с пръст, а слугата вече бързаше към тях.

— Още преди ти казах — отвърна й тихо. — Искам да мислиш за мен довечера и всяка вечер, докато се върна да те взема.

Патрик каза нещо на слугата на безпогрешен диалект и после щипна леко лакътя на Шарлот.

— Дръж се прилично докато отсъствам — нареди й строго.

Шарлот дълбоко пое дъх, за да не заплаче.

— Нищо няма да ти обещая — каза тя и вирна глава, после погледна слугата, напускайки апартамента на Патрик и излезе в коридора.

Едва бяха завили покрай втория ъгъл, когато се появи непознат мъж облечен в прилепнали черни бричове и скъпа копринена риза. Приличаше на Халиф, но бе по-нисък и слаб в лицето.

— Коя е тази? — запита с обезпокояващо доволство той, като застана между Шарлот и слугата, който бе спрял и неловко изчакваше. — Нима брат ми е открил ново бижу да краси ложето му?

Шарлот се отдръпна, когато той посегна към раменете й.

— Не знам кой сте — каза проявявайки ненужна храброст — но ще е по-добре да не ме докосвате.

— Казвам се Ахмед — успокоително каза мъжът, а лъскавите му черни очи затанцуваха с лъст и подигравка по нея. — Султанът, нека Аллах продължи да го благославя, е мой природен брат.

Шарлот видя слугата бързо да се оттегля и се молеше да не я изостави.

— Моля Ви, нека мина. Трябва веднага да се върна право в харема. Ще имам неприятности със Султана Валиде.

Ахмед скръсти ръце, но не помръдна.

— Да, тази повехнала, стара коза ще накара вероятно Рашид да разголи нежното ти дупе и да го изприщи от бой пред целия харем за урок, но повярвай, споменът за удоволствието, което ще ти доставя аз, ще те накара да издържиш дори това.

Страх и гняв се надигнаха в гърдите на Шарлот и се спяха на топка в гърлото й. Отстъпи смаяна, лицето и пламтеше, цялата трепереше е притиснати в страни ръце. Намекът му така я изуми и ядоса, че дори и да можеше не би отвърнала.

— Достатъчно, Ахмед! Остави жената на мира!

Ахмед се изопна щом чу другия глас, а Шарлот събра всички сили, за да не се свлече по стената с облекчение, но безславно.

Халиф излезе от тъмнината, застана до брат си, наблюдаваше Шарлот с изумление. Не говореше на нея, а на слугата, който сигурно го бе повикал, а той от своя страна й направи жест да го последва.

Подчини се и тръгна, но Ахмед я сграбчи здраво за ръката.

— Нека я взема само за тази нощ, Халиф — умоляваше го яростно. — Толкова много жени имаш, няма да ти липсва.

Халиф отмести пръстите му от ръката на Шарлот и спокойно каза:

— Върви!

Шарлот забърза, следвайки плътно слугата. Нито за миг не се обърна назад, дори и когато чу повишените от гняв гласове на Халиф и Ахмед.

Бързо приближиха входа на харема, слугата й направи път, снишил очи с уважение, а евнухът дойде да я прибере. Леко я хвана за лакътя и каза:

— Тихо. Султана Валиде ще се ядоса ако разбере, че си се разхождала из двореца в този късен час.

Шарлот отново бе изненадана, защото не очакваше евнуха да говори английски, а още по-малко да е любезен. Би искала да обясни, че лично Халиф я бе повикал и изпратил в покоите на капитан Тревърън, по не искаше да говори, за да не привлече вниманието на бдителната дама. Изчерви се от главата до петите само при мисълта за скандалните волности, които бе позволила на Патрик докато лежеше на онези възглавници.

Рашид я преведе покрай безбройните дивани, на които спяха султанските жени, докато стигнаха едно легло в ъгъла под обления с лунна светлина прозорец.

— Това е мястото ти за отдих — каза Рашид и изчезна в тъмнината безшумно като пролетен вятър, раздухващ покълнала трева.

Шарлот опъна завивката, подобна на копринен шал, оставена в долната част на леглото и се зави като с одеяло. Веднага заспа, въпреки че очакваше дълго да остане будна със спомена. Вместо това тя отново изживя в съня си въвеждането си в женската чувственост, в танц с Патрик, усещаше отделянето на топли флуиди, докато той я обладаваше. Още беше тъмно, когато се стресна и събуди, седна изправена на леглото, дишаше тежко, като че ли бе бягала.

Меките, отчаяни звуци на страст, прозвучали в съня й, продължаваха да трептят в ароматната тишина. Звукът кулминира в серия дихания едно след друго, а бузите на Шарлот пламнаха, когато разбра какво става.

Здраво стисна очи и легна обратно в леглото. Учудваше се как бе живяла цели двадесет и три години, и през цялото това време знаеше толкова малко за света наоколо.

След три дни „Чародейка“ пусна котва близо до брега на Испания. Патрик беше във възможно най-лошото си настроение. При други обстоятелства веднага би се отправил към някой познат публичен дом и би задоволил копнежите, които Шарлот невинно бе събудила, но съвестта, някак странно не му позволяваше това.

Така той страдаше, а същевременно и всеки, който му се изпречеше.

Продаде подправките и коприните, донесени от Риц, закупи стока — дантели и вино за Турция. За нищо и за никого не мислеше, освен за Шарлот и как силно желаеше да потъне в прегръдките й и сложи край на ужасното напрежение. Поради непрестанните мисли по-младата жена, която не му бе разкрила дори фамилията си, но го довеждаше до екстаз, Патрик не беше достатъчно предпазлив.

Говореше с Кочран — негов пръв помощник и приятел, който му отправи укор, че нравът му е станал отвратителен и че вероятно трябва да отиде при някоя проститутка, за да подобри настроението си.

Патрик побесня и безцеремонно отпрати всички, включително и Кочран обратно на кораба.

На излизане от една долнопробна кръчма, още с болка и копнеж по Шарлот и които бяха отклонили вниманието му, някой скочи отзаде му. Почувства бръснещото острие на ножа до гърлото си и веднага изтрезня между онзи миг на блянове и лова, което последва.

Патрик силно удари с тока на ботуша си пръстите на нападателя, карайки го да изпищи от болка, но се появиха и други, а те се готвеха да връхлетят отгоре му от всички страни.

Сграбчи един за яката и тъкмо се целеше с юмрука си, за да нанесе един от онези удари, които избиват зъби, когато разпозна собствения си готвач.

— По дяволите, капитане! — изрева той. — Трябва да се биеш срещу тях! Ние сме на твоя страна!

Приятелите му не бяха се подчинили на заповедта му и бяха останали, светкавично помисли той и насочи вниманието си към развихрилата се схватка. Усети Кочран и другите около себе си, но видя само непознати сред червеникавата мъгла от ярост, местеща се и пулсираща пред очите му.

Патрик не можеше да прецени колко време вече се биеха, дали петнадесет минути или два часа? Когато всичко свърши, той се надвеси над проснатото тяло, завъртя мъжа с лицето нагоре.

— Кой си ти? — попита настоятелно.

Мъжът отвори широко очи, после ги затвори в унес. Патрик грубо го пусна на земята, след което намери друга непокорна душа за разпит.

Този пък избръщолеви бързо нещо на диалект, но Патрик можа да разбере, че са хората на Раим, това и каза на Били Бейтс, един от неговите моряци.

— И те са мръсници — каза Били, докато изтърсваше с ръце изцапаните си дрехи.

Патрик вдигна уплашения арабин на крака и го блъсна в стената на таверната.

— Заведи ме при Раим — каза на диалект. — Веднага!

Мъжът поклати глава, черните му очи бяха изпълнени със страх и предизвикателство.

— Ще ме убие. По-добре тук да умра на улицата, отколкото да изтърпя отмъщението на Раим.

Стискайки го още по-силно за ризата, Патрик го повдигна нагоре, докато се изправи на пръсти и го удари още веднъж в стената.

— Кажи му, че е страхливец — изрева той. — Кажи му, че Патрик Тревърън, капитанът на Енчантрес го е нарекъл жълт помиярски плъх.

Арабинът кимна уплашено и побягна щом го пусна.

Ако обидите, които вече изсипа, не биха накарали Раим да се появи от причудливата си канара, Патрик би измислил много други още.

В първите дни след отпътуването на Патрик Шарлот се бе затворила в себе си, изпълняваше това, което й се кажеше. Другите жени от харема не се държаха хладно с нея, но също и не търсеха приятелството й. Само Алев говореше с нея, а за нейно голямо облекчение Султана Валиде, съвсем не я закачаше.

Беше минала цяла седмица, здрача се спускаше докато Шарлот седеше в двора с гръб опрян о стеблото на един бряст, който символизираше всичко познато й. Рашид й бе дал рисувателна хартия и моливи, и тя, правеше скица на къщата, в която бе отраснала, когато Алев се приближи.

— Много е хубава — каза тя, намествайки се неловко на пейката до Шарлот. — Домът ти ли е?

Шарлот преглътна буцата, заседнала на гърлото й при звука на думата „дом“ и кимна. — Така ще се тревожат, когато научат за отвличането ми.

Алев сложи ръце върху издутия си корем и направи гримаса преди съчувствено да погледне Шарлот.

— Знаеш ли, би могла да им пишеш и да им кажеш, че си избягала, за да се омъжиш. Може да се разгневят, но не биха страдали толкова много.

— Кой ще изпрати писмото? — запита Шарлот и сърцето й затуптя по-бързо.

— Рашид лесно би уредил това — каза Алев, а корема й видимо пулсираше под робата.

— Но ако баща ми узнае, че съм тук…

— Не би могла да му кажеш — побърза да я прекъсне Алев — А и аз ще трябва да прочета писмото, разбира се, да се уверя, че не си написала нищо… неподобаващо. Рашид тогава ще уреди да бъде изпратено от някъде в Испания или Мароко.

Шарлот си представи как баща й и Лидия четат споменатото послание. Баща й щеше да се ядоса, че се е омъжила така далеч от дома, но Лидия бързо щеше да го успокои. Мили би казала, че винаги е очаквала по-голямата си сестра да извърши нещо неразумно и романтично, като да пристане в чужда страна, момчетата ще са изцяло заети да бягат навън-навътре из къщата, за да могат изобщо да се замислят.

Женитбата щеше да бъде лъжа, разбира се, а Шарлот никога не бе лъгала баща си и мащехата си. Дори в този момент това не беше лесна перспектива за размисъл, но не би могла да ги остави да се тюхкат и агонизират, ако имаше начин да ги успокои.

— Напиши писмо — каза Алев. — Ние с Рашид ще се погрижим за останалото.

Шарлот кимна с примирение.

Алев рязко пое дъх и притисна корема си. Тъй като мащеха й бе медицинска сестра, Шарлот познаваше как изглежда настъпващото майчинство.

— Болки ли имаш? Да извикам някого?

Алев прехапа долната си устна, остана така дълго преди да бъде в състояние да говори.

— Доведи Рашид, моля те. Кажи му, че е дошло време.

Шарлот забърза, прекосявайки сенчестия двор, влезе в харема, намери евнуха изправен с гръб към стената, наблюдаващ както обикновено.

— Алев може би ще ражда — смотолеви. — В двора е на пейката под бряста.

Рашид излезе от харема без да продума, а Шарлот го следваше по петите. Нямаше представа как да помогне при раждането, но искаше ако може да е в помощ.

Евнухът взе Алев в ръце и я понесе вътре, където веднага настана суматоха.

Повечето жени от харема се разпръснаха, жужащи като яркоцветни птици, но Валиде ги накара да замлъкнат само с появяването си в стаята. Направи знак на Рашид да я последва, а после и тримата заедно с бременната изчезнаха.

Шарлот, както и останалите, чака известно време, не след дълго излезе навън, качи се на бряста и заразглежда хоризонта. Нямаше и следа от кораба на Патрик. Обърна поглед към бялата като захар пустиня, трептяща под безжалостното слънце. Чудеше се какво ли има от другата страна. По-късно в едно тихо кътче на хамама написа дълго писмо, пълно с лъжи и го адресира до семейството си.

(обратно)

5

Скоро Шарлот почувства обезпокояващо подводно течение на напрежение в харема, въпреки че другите жени не изглеждаха разтревожени от раждането на Алев, те продължаваха да се смеят, къпят, четат, да ядат шоколад и сладкиши, сякаш бе обикновен ден.

Когато Рашид излезе от покоите на Валиде, Шарлот го очакваше.

— Как е Алев? — попита тя.

Евнухът въздъхна.

— Денят й ще бъде труден — каза с обичайния си официален тон. — Но ако роди момче на султана, сигурно ще стане кадъна.

Шарлот прехапа долната си устна, тих гняв напираше отвътре — гняв срещу една система, принизяваща жените до положението на красиви кукли или порода кобили.

— А ако роди момиче?

Черните очи на Рашид изразяваха разбиране и вежливо предупреждение.

— Децата от женски пол остават с майките си докато са малки, ако са умни, често се изучават. Султанските щерки все пак са принцеси.

Силен вик се чу от покоите на Валиде. Шарлот потрепери само като си помисли как би се чувствала, ако зависеше от милостта на старата жена особено при раждане.

— Искам да отида при Алев — каза тя и се опита да заобиколи Рашид. — Бих могла да помогна.

Евнухът я спря, хващайки я здраво за ръката. Не я заболя, но не можеше и да се отскубне.

— Валиде не ще толерира намесата ти, а е опасно да пренебрегваш волята й.

Шарлот почувства отчаяние и ярост, когато чу Алев отново да пищи.

— Не ме е грижа — изрече гневно и се опита да се освободи.

Рашид не я пускаше. Кръглото му махагоново лице ос безизразно, бързо поведе Шарлот през хамама покрай баните, отвъд мраморните и облицовани басейни се виждаше редица от врати, в една от тези стаи той тикна пленницата си.

Натисна резето и хвърли Шарлот в разкошно мебелирана килия, в която имаше сламеник в червено кадифе, неразпален мангал, огромна купа с тропически плодове и гарафа с вода. Горе огромен прозорец пропускаше дневната светлина.

Шарлот бе доста уплашена, за да забележи повече подробности. Вторачи се изумена в Рашид.

— Няма да ти сторя зло — каза той с властен тон.

— Тогава изведи ме от тук — от този луксозен затвор — едва успя да изрече тя.

Евнухът направи лек поклон.

— Разбира се. Веднага щом Алев роди и се успокоиш, ще бъдеш свободна и ще можеш да се присъединиш към, другите.

— Свободна — Шарлот се изсмя с насмешка, скръсти ръце и закрачи. Затворничка съм в това място — птичка в красива клетка — и не разбирам защо никой не го признава!

Смехът на Рашид, който отекна, дълбоко я изненада:

— Ти си една много разбунтувала се птица — отбеляза той, по-добре ще е да се научиш как да се държиш, преди Валиде да ти е оскубала перата.

Гореща вълна заля бузите на Шарлот:

— Онази стара жена няма никаква власт над мен!

— Тук не е Америка — натърти Рашид вече напълно сериозен. — Тук нямаш никакви права. Валиде притежава цялата власт!

Шарлот преглътна. Ако само някога си помислеше за приключение, по-добре гръм да я порази. Разбира се, само ако оживее след този подвиг.

— Искам да си отида у дома — каза след дълго мълчание, гласът й беше слаб и плах.

Тъга се появи по лицето на Рашид:

— И аз искам същото — отвърна й безнадеждно. — Но никога вече не ще видя родината си, ти също няма да я видиш. — При тези думи той излезе, затвори и заключи вратата след себе си.

Шарлот се втурна в стаята, обзета от паника, след това си наложи да се успокои и падна на колене върху сламеника. Закопня за високия бряст в двора и за свободата, простираща се отвъд стените на двореца, колкото и несигурна да беше.

Изяде един банан, поспа на сламеника, изрецитира всички стихотворения, изпя всички песни, които знаеше и чак тогава, при залез-слънце Рашид се върна да я пусне.

— Султанът празнува раждането на синовете си близнаци — възвести евнухът. — Желае да те изкъпят, облекат и изпратят в покоите му да танцуваш за него.

Шарлот се сепна:

— Т… Танцувам за него? Опасявам се, че не мога да танцувам…

Рашид се усмихна:

— Предлагам да се постараеш — той я изведе от луксозната й затворническа килия. — Султанът ще се развлича.

Девойката гневно погледна придружителя си, искаше да го оскърби, защото беше толкова арогантен, толкова досаден, защото я бе държал пленена толкова часа.

— Като за роб добре говориш — каза му тя язвително.

Черните му очи блеснаха, но не можа да разбере дали го ядоса или му беше забавно.

— Това е мое задължение. Придружавах султана в Англия докато получаваше образование, а преди това служих при баща му.

Стигнаха баните и отново рояк бърборещи жени заобиколиха Шарлот, съблякоха робата й, и я придружиха до водата. Последва цялостно изкъпване, косата й внимателно бе измита и след цялото това почти ритуално действие бе подсушена с меки кърпи и положена на мраморна маса. Нанесоха по кожата й топъл крем с миризма на захар и лимон, който втриваха равномерно и с умение. Мъхът по интимните й части също бе отстранен.

Процедурата бе почти безболезнена, но инстинктивно последвалите сладостни тръпки от нея тревожно измъкнаха Шарлот от мъглата на разтапящо доволство.

— Какво правите? — настоятелно и дръзко запита, като се опита да стане.

Веднага я бутнаха обратно на масата, като мазането и втриването на благоухания продължи. Дори Бетина Ричардсън, вечната невинност, би разбрала, че я подготвят за жертвоприношение като безпомощно агънце. Осъзнала това, Шарлот бе обзета от паника.

— Пуснете ме — извика тя и се възпротиви отново.

— Достатъчно — каза Рашид, появил се до масата, гледайки я заплашително. — Ще мълчиш!

Подчини се, но започна да мисли как да избяга, въпреки че спря да се съпротивлява и наблюдаваше с омраза жените, които се грижеха за нея.

Когато краката и мишниците й бяха почистени и гладки. Шарлот бе отново изкъпана, и отново за кой ли път намазана с благовонни масла. Затвори очи, искаше тялото й да е стегнато, готово за борба, но всичките и мускули се отпуснаха пряко волята й.

Облечена бе в танцьорска одежда: яркожълти шалвари, прозрачен и прилепнал корсет, блестящ от топазите, оставящ корема й открит. Над тези оскъдни одежди бе метната кафява копринена роба, украсена със сърма.

Косата й бе внимателно подсушена, ароматизирана, след което внимателно сресана. Една от жените вплете малки оранжеви цветчета в кичурите, друга очерта очите й, и оцвети с розов руж устните й. С достойнство и примирение със съдбата си Шарлот последва Рашид отвъд харема, преминавайки през криволичещите коридори.

— Ако Халиф си мисли, че ще ме докосне, лъже се — каза на Рашид докато го следваше.

Стори й се, че евнухът се засмя, но поведението му беше сериозно. Не се обърна да срещне погледа й, само високо избоботи:

— Ще правиш това, което султанът ти каже.

— Друг път — отвърна Шарлот. Свиркаше си, но знаеше, че гордостта й не ще приеме хрисимо такава пародия.

Този път Рашид се обърна й я погледна остро.

— Няма да те бъде дълго — каза го уверено и със съжаление. — Прекалено си свадлива и невярна.

Шарлот въздъхна, и същевременно гняв забушува в гърдите й.

— Какво ще ме правиш? Ще ме хвърлиш за храна на акулите?

Евнухът отново забърза.

— Тази съдба би била за предпочитане, уверявам те, пред гнева на Султана Валиде.

Шарлот не отговори, защото беше сигурна, че коментара на Рашид бе съвсем верен. Следваше евнуха докато стигнаха огромна зала, в която мангалите изпълваха въздуха с миризмата на тамян. Тук имаше друг подиум, блестящ с хиляди малки огледалца. Навсякъде се виждаха възглавници и кушетки, други жени в същите прозрачни дрехи като тези на Шарлот танцуваха в такт с музиката на малките звънчета, завързани на глезените им.

Халиф бе седнал на възглавницата сред танцьорките с вид точно на султан, облечен в скъпи сини одежди. Гигантски сапфир украсяваше отпред тюрбана му, а ясните му черни очи изпитателно разглеждаха новопристигналата.

— Шарлот — каза той и като че ли тя забеляза усмивка в ъгълчето на устните му, но не можеше да бъде сигурна. Махна с две ръце.

— Ела насам. Искам да те погледна.

Шарлот леко облиза пресъхналите си устни и пристъпи към него.

— Завърти се — нареди й султанът, но не беше нелюбезен, а по-скоро с тона на обичайните нареждания, присъщи само на владетел.

Тя направи колеблив кръг пред него.

— А-а — въздъхна унесено — Понякога честта е прекалено бреме.

Шарлот се намръщи объркана.

— Седни — Халиф отново въздъхна, като й посочи възглавницата близо до него. — Наслаждавай се на танците. Тази нощ сме щастливи благодарение на Аллах.

С облекчение, но достатъчно объркана, Шарлот седна на посочената й възглавница, без да каже нищо. Един слуга й даде боза в златен бокал и тя започна да се отпуска, докато наблюдаваше танцьорките да се къртят покрай тях като вихрушка от яркоцветни птици.

Шарлот не бе подложена на обучението, през което минаваха другите жени от харема, но достатъчно бе, че отчиташе разликите в различните култури, за да знае, че не бива да разговаря със султана, освен ако той я запита нещо. Да провокира Рашид бе нещо съвсем друго — вече бе усетила, че евнухът нямаше търпението на Всевишния — докато султанът държеше в ръцете си живота и смъртта. Въпреки че беше внимателен с Шарлот, спасявайки я от брат си Ахмед в онази нощ, когато се прибираше от покоите на Патрик, тя знаеше, че ако реши, той можеше да бъде безмилостен, дори брутален.

— Видяхте ли синовете ми? — запита Халиф, след като плесна с ръце на танцьорките да се разпръснат. Говорейки си, те се отправиха към дългата ниска маса да подиума и започнаха да вкусват изумителното разнообразие от храни, наредени там.

За миг Шарлот се стресна — мислите й бродеха надалеч, прескочиха стената на двора и търсеха из морето някой си капитан Тревърън — но се усмихна и поклати глава.

— Не ме пуснаха в покоите й, но разбрах, че е родила момченца, близнаци.

Халиф кимна, целият грееше от доволство.

— Добре е за един мъж да има много синове.

Шарлот потисна желанието си да узнае защо беше толкова лошо да имаш момичета и се опита да изглежда сдържана.

— Има ли други, освен близнаците?

Султанът изглежда бе обезпокоен.

— Да. Но човек никога не е сигурен, че са в безопасност.

Шарлот почувства хлад въпреки обилната топлина в стаята.

— Несъмнено децата ви са добре защитени тук в двореца.

— Винаги и навсякъде има шпиони — замислено каза Халиф. — Има врагове и дребни интриги между жените. — В следващият момент обаче замисленото му изражение изчезна и той отново повика танцьорките от масата с лакомства. Те тутакси се завъртяха около него, мъжът, който беше гръбнакът на живота им, отражението на жълтите, червени, сини и зелено одежди се очертаваше в огледалата на подиума.

Шарлот наблюдаваше този пищен карнавал на красотата, обхващайки с очи цялата му прелест и изведнъж, накланяйки глава, тя погледна в страни. Веднага забеляза Ахмед, облегнат на една далечна стена със скръстени ръце, вперил поглед в нея. Като Халиф той носеше тюрбан и роба, но дрехите му съвсем не бяха от същото високо качество.

Прехапа плахо долната си устна и отново прикова поглед в танцьорките.

Вечерта се проточи нескончаемо. Имаше още танци, още ядене, много смях. Накрая Халиф избра няколко измежду жените, които вярно му се подчиниха и освободи другите с механичен жест.

Шарлот побърза да се присъедини към тях, особено облекчена, че не бе избрана да остане с Халиф в покоите му. Почувства как Ахмед я гледаше и когато Рашид дойде да отведе жените, които султанът бе отпратил, тя застана плътно до евнуха.

Докато лежеше в леглото си през нощта, сълзи на самота, страх и раздразнение изпълниха очите й. По-добре ще е да престане да се заблуждава: Патрик нямаше да се върне, и тя никога вече не ще види пристанището на Куейд.

Вместо това ще прекара целия си живот в харема ха Халиф. Накрая той ще я повика и тя не ще има друг избор, освен да се подчини. Може и да има деца, и малко щастие като Алев.

Избърса бузите си с ръка. Не би искала друг мъж да я докосне, освен Патрик. По-скоро би умряла в пустинята…

Сърцето й започна да бие и Шарлот бавно се надигна от леглото и се ослуша. Никой не помръдваше, всеки знаеше, че Султана Валиде хърка в покоите си изтощена след израждането на Алев, а откакто се бе върнала в харема не бе видяла Рашид.

Пипнешком заопипва под леглото докато намери чифт ниски сандали, дадени й от евнуха. Обу ги. Стана и внимателно повдигна капака на сандъка, съхраняващ личните й вещи, извади най-обикновената роба и шал, които имаше. Когато се облече, тихо излезе на двора, където бряста шумолеше на нощния бриз, листата му трептяха на сребристата звездна светлина.

Шарлот си наложи да седне на пейката и размисли, въпреки че всичко у нея я караше да прескочи стената и да избяга. Нужни й бяха вода и храна, за да оцелее по пътя.

Колкото и силно да желаеше, знаеше, че не би могла да избяга през тази нощ.

И така Шарлот започна да скрива парченца сухи плодове в скрина си за дрехи. Взе твърд черен хляб, малки сирена с кора, предпазваща ги от въздуха. Като катеричка скъта фурми и различни плодове, но водата все още беше проблем.

Накрая открадна сребърно шише от една от жените — Шарлот не посмя дори да си помисли какво би било наказанието за кражба — и при първия сгоден случай го напълни с вода. Красивото шише не събираше много, но бе по-добро пред нищо, а тя не можеше да продължи да чака с надежда да намери винено шише или кана.

Една нощ, когато децата на Алев бяха на седем дни, Шарлот изчака докато всички заспят, стана от леглото, облече се, взе шишенцето и вързопчето с храна и тихо излезе на двора. Той бе окъпан в светлината на милиони звезди, въпреки че нямаше луна.

Застанала на пейката под бряста, Шарлот сложи шишето в джоба на робата си, нави я нагоре до кръста и хвана със зъби вързопа с храна. След това се закатери по грубото стебло бърза като маймунка.

Не можеше и да си помисли какво ще й се случи, ако я хванат, но Шарлот бе фокусирала съзнанието си в успеха. Не можеше да не успее и отхвърляше провала.

Пролази по един клон, избран заради здравината му и стигна до стената. Тогава, след като пое дълбоко дъх и прошепна молитва тя скочи и се приземи с тупване на пясъка.

Шарлот се сгуши за момент в сенките, поемайки си дъх, изчаквайки сърцето си да спре бясното пулсиране. Когато се окопити, тя с всички сили побягна към пустинята и обеща на Бог, че никога вече няма да се отдава на увлечението си по пакости, ако Той й помогне да избяга.

Бягаше докато остана без дъх, докато започна да се препъва и пада на пясъка, след което си наложи по-бавен ход. Един-два пъти се обърна назад, за да види смаляващия се в далечината дворец, но изглежда никой не я преследваше.

Шарлот вървеше, като бранеше малкия си запас кода, оставяше се на звездите да я водят. Сигурно наскоро щеше да стигне до някакво село или дори град и някой щеше да й помогне да се върне на континента, където би намерила английско или американско посолство.

Постепенно звездите избледняха и слънцето изгря.

В първия момент Шарлот бе поразена от красотата на тъмночервения изгрев, обливащ снежнобелия сняг, но когато магията на зората отстъпи на изгарящата горещина на утрото, тя трябваше вече да отпие глътка от скъпоценната вода. По едно време спря, беше почти готова да се върне, но дворецът вече не се виждаше, а и горещият пустинен вятър бе заличил стъпките й.

Мина час, после два, а слънцето грееше безмилостно.

Шарлот продължи да върви. Въздухът трепереше и се люлееше като океан пред очите й, за момент й се стори, че вижда Лидия, мащехата й, силна и чувствителна да върви редом с нея. „Не ще бъдеш победена, освен ако се откажеш“, каза Лидия. Беше облечена в басмена рокля на цветчета, носеше чадър за слънце, който хвърляше прохладна сянка над русата й коса и красивото й лице.

„Ти си само мираж“ — Шарлот отвори шишето и отпи за втори път. — „Но може би си права“.

Лидия изчезна, но след малко мястото й бе заето от Бригам Куейд, бащата на Шарлот. „Този път си се объркала в ужасна каша, Чарли“, каза добродушно той.

„Знам“, отвърна кратко Шарлот. Колкото и да бе зашеметена от слънцето, тя съзнаваше, че не е истинският й баща, следователно не се налагаше да е учтива. „Ако ще ми говориш, поне ми дай някакъв разумен съвет“.

„Пести водата“, съгласи се Бригам. „Далеч си още от водата“. Шарлот ококори трескавите си очи като заслепена и продължи да се влачи. Беше си навлякла голяма беда и съзнаваше това, но въпреки това не съжаляваше, че напусна двореца. Според нейните разбирания бе по-добре всичко да рискува в името на свободата си и да умре при направения опит, отколкото да прекара останалата част от живота си в харема.

Накрая, точно когато си мислеше, че сигурно ще се строполи върху горещия пясък и ще се опържи като наденица на скара, забеляза редица от дюни от дясната си страна. По-високите хвърляха сенки — прохладни, тъмни езера от здрачевина.

Шарлот се запрепъва към тях, молеше се сянката да не е само плод на въображението й, както бяха Лидия и баща й. Падна на колене, пръстите й задълбаха дълбоко в ситния пясък, остави сенките да я скрият от слънцето. Докато съзнанието й я напускаше, ясно разбра, че това е краят и ще умре.

Когато се събуди, обезсилена от жегата, очакваше че ще бъде на оня свят — но видя над себе си познато лице. Халиф бе втренчил поглед в нея, а черните му очи бяха мрачни.

— Глупачка — скара й се той сърдито и я вдигна на ръце.

Тя премигна и тогава чак видя, че са заобиколени от половин дузина ездачи.

— Патрик? — едва промълви, но името му само затрептя на устните й. Беше останала без дъх.

Халиф постави внимателно Шарлот върху гърба на един нетърпелив червеникавокафяв скопен кон и изкусно се метна зад нея. Когато се успокои, той отвори манерка и я поднесе до устните й.

— Бавно, пий много бавно.

Непреодолимата жажда на Шарлот беше пронизваща, но въпреки това тя успя да се подчини на султанската заповед, защото знаеше, че той има опит в подобни ситуации. Пи толкова, колкото Халиф й даде и се отпусна на гърдите му. Едва ли усещаше как силният кон ги носи обратно към двореца до морето.

Ту се връщаше в съзнание, ту се унасяше докато яздеха и когато отново се събуди видя, че е обратно в харема. Алев и Рашид събличаха дрехите й, които изглежда бяха залепнали по кожата й, но нямаше сили да протестира. Знаеше, че ако докосне повърхността на кожата, ще почувства болка, а не беше готова за това.

По-късно намазаха тялото й с хладен успокояващ крем. Болката стана по-осезаема, глождеше я като звяр в тъмното.

След това повдигнаха главата й, капнаха върху езика й капки от някакво лекарство. Беше отвратително, но изгони болката. Скоро заплува върху пухкав облак, изтъкан от хиляди зари и залези.

Чу гласа на Алев.

— Ще оживее ли?

— Сигурен съм — отвърна Рашид. — Въпреки, че Султана Валиде ще я накара да съжалява.

В душата си Шарлот трепна, не от страх, а от яд. Не беше избягала, все още беше затворник в двореца, но това не значеше, че ще се остави една лоша стара жена да я малтретира. Реши да се възстанови, ако ще и само за да прави напук на Султана Валиде.

Шарлот остана будна няколко минути, после спа няколко часа. Когато болката ставаше нетърпима, винаги се намираше някой да й даде доза лекарство за успокоение. Веднъж като отвори очи, видя Алев надвесена над нея.

— Бебетата ти? — прошепна Шарлот, бе изпълнена е ужас, защото усещаше, че приятелката й бе стояла при нея от момента, в който Халиф и другите я бяха върнали в двореца.

Алев обаче се усмихна и я погали нежно по челото.

— Синовете ми са силни и в безопасност. Сега почивай. Скоро ще си по-добре.

Шарлот дълго беше неподвижна, но един ден живна. Беше слаба, но напълно в съзнание, вдигна ръцете си и видя, че са покрити с нова кожа.

— Лицето ми — пипна с две ръце бузите си. Беше сигурна, че слънцето на пустинята я бе опекло и стопило, и превърнало в отвратително същество, подходящо само за второстепенни програми в цирка.

Алев седеше до кушетката й, хранеше едно от бебетата, докато Пакиз се опитваше да укроти с пръст другото.

— Лицето ти ще бъде хубаво след няколко седмици благодарение на нашия бадемов крем — каза тя.

Пакиз й подаде малко ръчно огледало с инкрустиран гръб, Шарлот предпазливо се огледа. Кожата й се беше обелила лошо, но явно се подновяваше.

След като отмести лакомото си бебе от другата гърда, и свенливо се покри, Алев сбърчи вежди и попита:

— Защо постъпи толкова глупаво, Шарлот? Знаеш ли, навлече си голяма беля.

Затвори очи и се опита да се пренесе отново в забрава, но бе твърде късно. Определено се възстановяваше.

— Каква беда?

Алев се наведе напред и прошепна:

— Избяга, и изложи на опасност себе си и другите. Това е страшен грях. И открадна малкото шишенце.

Шарлот преглътна. Мислеше къде ли е Патрик, беше по-сигурна от всякога, че наистина я бе изоставил.

— Какво ще правят с мен?

— Ще бъдеш наказана — каза Пакиз нетърпеливо на своя неуверен английски. Младата прислужница изглежда изпитваше удоволствие при мисълта за това.

— Как? — настоя Шарлот, сега вече гледаше Алев.

Алев въздъхна, отмести поглед за миг.

— Ще зависи от това, което Султана Валиде намери за подобаващо.

Шарлот реши да не задава повече въпроси за момента, защото въображението й вече лудо работеше. Може би ще бъде сварена в петрол или опечена в доспехи, както са постъпвали с английските рицари през кръстоносните походи.

Продължаваше да си представя ужасни орисии, когато полъх от вълнение премина през харема като свеж бриз и самият Халиф застана до леглото й. Не й се усмихна, но я прониза с поглед пълен с толкова ярост, като че ли е трябвало да отиде в ада, за да я спаси.

— Така — изрече бързо — възстановяваш се.

Шарлот едва успя да се усмихне.

— Да, благодарение на вас.

Присви черните си очи.

— Можеше да загинеш. Какво щях да кажа на приятеля си, капитан Тревърън, ако не беше оживяла?

Почувства лъч на надежда, въпреки че бе съвсем сигурна, че не означаваше нищо за Патрик. В края на краищата бе я оставил в харема без да му мигне окото, а ако възнамеряваше да се върне сигурно щеше да е тук.

— Не вярвам, дори да си направи труд да ви попита къде съм.

— Самоубийство е да се скиташ сама в пустинята! — Халиф се намръщи. — Искаше да умреш ли?

— Не — отвърна Шарлот. — Исках да бъда свободна и бях готова да умра, опитвайки се да избягам.

Халиф поклати глава, изглеждаше искрено объркан.

— Не са добри тези странни американски представи. Особено за жена.

Шарлот нямаше сили да спори, само се усмихна с надежда да очарова султана и той да я пощади. Видимо не беше се поддал.

— Даде лош пример на останалите. Когато си в добро състояние ще бъдеш наказана.

Шарлот преглътна резките думи, запрели се на върха на езика й. Състоянието й едва ли бе подходящо да ядосва султана, освен това бе й спасил живота.

— В такъв случай ще мине доста време докато напълно дойда на себе си — каза мило тя.

Устните на Халиф трепнаха и за миг лек блясък се появи в очите му, но веднага стисна зъби и я прикова със заповеднически поглед.

— Мога да чакам — увери я хладно той.

Шарлот се сви.

— Жестоко е, всички се държите толкова тайнствено. Е, човек би си помислил, че имате намерение да ме хвърлите за храна на акулите, нарязана на парченца от един инч.

Белите зъби на султана блеснаха в усмивка, която бързо изчезна.

— Акулите с нищо не са заслужили такава съдба — отвърна той, обърна се и бавно премина през харема, като остави Шарлот да се взира в красиво украсения таван, и да продължи да мисли какво ли ще стане с нея.

— Законите не могат да бъдат отменени за една жена, Патрик — каза Халиф на току-що пристигналия си приятел, който седеше със скръстени крака на възглавницата и пиеше студена напитка. — Ако разреша такова нарушение, другите ще се разбунтуват, преди да разбера какво ме чака. Ще настане хаос.

Патрик се засмя на сложното изразяване на приятеля си, но видимо се тревожеше за Шарлот. Наказанията може да са жестоки в Риц, а беше истина, че Халиф ще изгуби авторитета си, ако позволи грешката да бъде подмината.

— Не искам да й се причини болка.

— Предупредих те, че Шарлот ще трябва да спазва нашите правила. Не го направи. Изложи на опасност себе си, мъжете и добрите коне с глупавия си опит да избяга!

Патрик вдигна ръка с дланта нагоре в знак на помирение.

— Знам, това, което е направила, е глупаво, но тя е отраснала в място, където има вода в изобилие, има море и дърветата са зелени през цялата година. Тя не е познавала пустинята.

— Има само един начин, да предам на теб отговорността за тази жена — каза сериозно султанът след продължително размишление. — Знаеш ли какво означава това?

Патрик изпусна дълбока въздишка, изпълнена с дълго изстрадано примирение.

— Да. Аз ще трябва да се оженя за малката глупачка. Бог да ми е на помощ.

(обратно)

6

До момента, в който трябваше да се яви в покоите на Халиф, Шарлот неколкократно бе преживяла ужаса на своята орис, така че онова, което щеше да се случи при султана, вече й изглеждаше безразлично. Остави се със стоицизъм на ритуалното изкъпване, омекотяване на кожата, сресване.

Алев и Пакиз я облякоха в бели роби — символични, помисли си Шарлот, за агнето подготвяно за заколение. Косата й се разля върху гърдите и по гърба й, цветя и нанизи златни перли бяха вплетени в кичурите.

Накрая Рашид направи знак, че е време. Алев тържествено я целуна по бузите. За разлика от другите жени не носеше фередже.

Изправила рамене с вдигната глава Шарлот следваше Рашид, излизайки от харема с трагично достойнство, напомнящо това на Мери — кралица на Шотландия на път за бесилото.

Докато криволичеха с евнуха из объркващата система от коридори, за да стигнат до покоите на Халиф, сърцето й силно биеше. Публично ли ще бъде бита? Дали ще бъде хвърлена в някой зандан, пълен с плъхове? Изгонена в пустинята, докато умре агонизираща от жажда?

Халиф, блестящ както винаги в коприна и скъпоценни камъни, я поздрави с учтиво кимване на примирение. За него беше проблем, с който трябва да се справи, подсказваше поведението му, като инатеста кобила отказваща мундщука, или куче, отказващо да подвие опашка.

Въпреки страха, внезапно връхлетял я, Шарлот се чувстваше жегната от ярост. Почти бе готова да каже на Халиф какво мисли за помпозната му тирания, но бързо хвърления поглед на Рашид я накара да прехапи устни.

Султанът освободи евнуха с махване и Рашид напусна покоите.

Шарлот едва не побягна след него да го моли за защита. Вместо това тя погледна Халиф право в очите и каза:

— Е, нека започваме. Уморих се да чакам с ужас наказанието си.

Халиф се усмихна, но Шарлот не се успокои от този лек намек за добра воля.

— Може би този ден не ще се помни с налагане на твоето наказание — мистериозно каза той — а с нечие друго.

Шарлот се огледа наоколо, но в огромната, богато украсена стая бяха само двамата.

— Не разбирам нищо — каза тя.

Султанът се засмя, но без настроение.

— Мисля, че така е с много неща — отговори и дръпна златната корда до него. — За твое собствено добро и за доброто на другите, мила моя, надявам се ще се постараеш да преодолееш някои от недостатъците си — като следване на всеки свой импулс да говориш, когато е по-разумно да мълчиш.

Бузите й пламнаха, туптенето на сърцето й отекна в ушите, разбра, че Халиф бе призовал някого по дърпането на шнура — слуга, носещ камшик или палка? Палач да й отнесе със сабя главата? Търговец на роби да я замъкне на пазара?

Стисна здраво очи, борейки се да запази самообладание, и когато ги отвори видя Патрик да крачи през един от големите портали.

Бе облечен както обикновено в бричове, високи ботуши и пиратска риза, черната му коса беше вързана както винаги отзад с тънка черна панделка.

Шарлот почувства как краката й се подкосяват от облекчение и объркване, когато той й се усмихна.

Приближи се, обхвана раменете й, и я целуна снизходително по челото.

— Чувам, не си се държала добре, Шарлот. Защо ли това не ме учудва?

Гърлото й се схвана, забрави да диша. Как обичаше този мъж и как го презираше в същото време!

Патрик я пусна — тя едва успя да не се свлече на пода от този шок — а той се обърна със смях към приятеля си, султана. След това отново срещна объркания поглед на Шарлот.

— Ето ти и изборът, богиньо. Можеш или да се омъжиш за мен или искаш да понесеш линчуването.

По някакво чудо намери сили да говори. Прекалено радостна беше от перспективата да прекара живота си с Патрик, но безразличния му подход, „ако не искаш, много ти здраве“, едва ли бе реакцията, която очакваше.

— Трудна задача. В края на краищата боят ще свърши за няколко минути, а бракът може да е само начало на моите неприятности.

Патрик я погледна с присвити очи.

— Мери си приказките, мила — каза с язвителна прибързаност — или хем ще се омъжиш за мен, хем ще понесеш боя.

Шарлот преглътна, погледна внимателно Халиф. Леко пристъпи към Патрик, и настойчиво прошепна.

— Защо изобщо искаш да се ожениш за мен, ако това са чувствата, които изпитваш?

Той остави погледа си да се плъзне по нея, задържа го върху гърдите й, тясното й кръстче, леко очертаните бедра.

— Нещо като оптимист съм — гледаше я право в очите, и отново я изпълваше с благодатно чувство за мекота. — Мисля, че все още има надежда да бъдеш опитомена, въпреки че това ще е продължителна работа, и ще е нужна голяма решимост.

Шарлот веднага би го ритнала в пищяла, ако не трябваше да се измъкне от примитивната наказателна политика на Халиф. Запърха с мигли и успя да се усмихне приятно.

— Ще се постарая да сътруднича — обеща тя и едва не се затъкна докато изричаше думите.

Патрик й хвърли един последен скептичен поглед и се обърна към приятеля си.

— Хайде, да се свършва — каза бързо и отсечено.

Халиф притисна длани, вдигна нагоре очи, и монотонно изпя нещо на езика си. Усмихна се на Патрик и вдигна рамене.

— Пред Аллах вече сте една плът. Вземи булката и внимавай да не се забърква в неприятности.

Шарлот погледна ядосано Халиф, после Патрик.

— Наистина ли сме бракосъчетани?

Предполагаемият жених пое дълбоко дъх, въздъхна и с размах вдигна булката на ръце.

— Страхувам се, че е истина. Вече нищо не може да се направи, освен да се примирим с това.

Напусна покоите на султана и я понесе със себе си като спасена стока от кораб, претърпял корабокрушение.

— Не подписахме никакъв документ — избъбри Шарлот, изпълнена с ужас и приятно предчувствие. — Никой не каза, „Можете да целунете булката“ или „От този момент сте мъж и жена“ или „Има ли някой, който е против бракосъчетанието?“

Патрик я удостои с дяволита усмивка докато крачеше през познатия коридор.

— Не се тревожете г-жа Тревърън — имам намерение добре да те целуна, между другите неща. Тук в Риц думата на Халиф е закон — може да ни обяви за каквото пожелае. Всеки възпротивил се вероятно би бил обезглавен за наглостта.

Лицето на Шарлот почервеня и пламна отчасти, защото Патрик говореше направо, а също и защото тялото й вече се подготвяше за дивни фойерверки. Осмели се да изрече само:

— О-о!

Патрик, носейки я, отвори вратата на апартамента си и прекрачи прага.

Шарлот видя същото гнездо от възглавници, където преди така скандално бе откликнала на ласките на този мъж, но само зарови глава в извивката на врата му.

Той се засмя и я положи на огромното кръгло ложе.

— А ако дойде някой? — успя да попита докато повдигаше колене и го прегърна.

— Никой не би се осмелил — отговори съпругът й докато събличаше през глава ризата си, за да открие мъжествените си обгорени от слънцето гърди, покрити с черен пух. — Всички в двореца знаят, че току-що сме били бракосъчетани.

Шарлот погледна към гърдите на Патрик, после бързо отмести поглед.

— Всички? — в гласа й отекна раздразнение. — Някой поне би могъл да ми каже, че предстои сватба. Мислех си, че ще ме привържат за стълб и ще ме бият, или нещо подобно.

— Сигурен съм, че такава мисъл е минала през ума на Халиф, поне веднъж — съгласи се нехайно Патрик.

Шарлот очакваше той да се спусне към нея и да я дари с всички онези великолепни усещания, които я беше научил да желае без свян. Вместо това той се обърна, застана пред прозореца и се загледа.

Тя неловко се оттегли към средата на леглото.

— Не е нужно да продължаваш с тая комедия, капитане — и двамата знаем, че понесе женитбата, за да ме спасиш от боя, благодаря ти, ти постъпи кавалерски. Сега можеш просто да ме заведеш до Европа и да ме насочиш към някое посолство…

Патрик отново се обърна с лице към нея, изражението в мастиленосините му очи бе обезпокояващо решително.

— Кавалерство? — попита и повдигна вежда. — Шарлот, аз не съм рицар в блестящи доспехи. Ожених се за теб, защото желаех правата на съпруг. Всичките.

Тя преглътна и започна да се отдръпва назад, но Патрик се наведе и здраво я хвана за глезена. Палецът му за момент разтри в кръг нежната извивка на ходилото й, след което я издърпа към себе си.

Наведе се над Шарлот, обхвана я нежно с ръце и пое устните й със своите властно и упорито, борейки се да ги разтвори. Тя се възпротиви до мига, в който усети допира на езика му, после разтвори устни, и се отдаде.

Докато я целуваше, междувременно Патрик погали с длан гърдите, кръста и бедрата й. Изгарящият плам я накара инстинктивно да стисне здраво гърба му, прокарвайки пръсти през гъстите меки косми по гърдите му, а после продължи по ребрата.

Беше останала без дъх, когато той освободи устните й, охотно се остави да съблече ефирната й роба и да я гледа с прехласната страст. Изричайки груба дума, която тя не разбра, той я хвана със силната си ръка през кръста и я повдигна, от леглото, за да целуне гърдата й.

Шарлот извика, опиянена, прегърнала Патрик, докато той се опиваше от прелестта й. Отчайващо искаше да се отдаде, да бъде обладана, но нещо й подсказваше, че съпругът й иска първо да я подготви.

Патрик я придържаше с ръце към устните си като бокал. Парещите му устни докосваха ту едната, ту другата й гръд.

Невестата му се гърчеше от наслада докато той жадно поглъщаше прелестта на тялото й, и когато тя напираше от желание остави я на леглото да си отдъхне, и започна да разкопчава бричовете си. На колене, наведен над нея, гол и прекрасен, той отрони:

— Шарлот…

Докосна прекрасните му устни с два пръста, за да замълчи.

— Знам, Патрик — ще боли малко, защото аз съм… защото никога преди не съм била с мъж… но искам да ме вземеш бързо и силно.

Той изпъшка, а това беше божествено признание, че я желаеше така силно, както и тя него.

— Шарлот, аз…

Патрик заспа, събуди се, целуна гърдите й, после отново заспа. Шарлот недоумяваше как този силен мъж можеше да е толкова уязвим и да търси такава проста утеха в тялото на една жена. След време започна да го гали, а той я притегли към себе си. Блажено би се грижила за съпруга си по този начин, но той реши да вземе нещата в свои ръце.

Лежейки по гръб, повдигна Шарлот, постави я на бедрата си и започна лениво да си играе с гърдите й. Продължи да я възбужда докато започна да потреперва в ръцете му. Когато насладата отмина, тя се свлече на гърдите му бездиханна.

Нямаше друго кътче на земята, където би искала да бъде — нито Европа, нито Куейд Харбър, нито дори самия рай. Най-после, след толкова години, през които мечтаеше за този мъж, тя изпита реалността, а тя бе по-добра от каквото и да е фантазиране.

Дълго лежаха неподвижни и безмълвни. Патрик лениво си играеше с косата й, махаше украсите една по една, докато Шарлот се удивляваше на истинското величие да бъде жена.

По здрач хапнаха плодове, сирене и сладки, оставени за тях. Тогава, когато Шарлот се надяваше Патрик отново да я люби, той я хвана за ръка и я поведе навън към едно малко уединено дворче. Там ги очакваше облицован с плочки басейн с вода, приятно затоплена от слънцето.

Нежно, почти с благоговеене Патрик изкъпа Шарлот, нарочно я възпламеняваше, покриваше я с пяна, спираше да я погали и целуне, докато колената й омекнеха. Когато бе зашеметена от желание, той се облегна на стената на басейна, обърна я с гръб, притисна я до себе си, давайки й надежда за още.

— Обичай ме — замоли го накрая, изви ходилата си в гънката на колената му и се надигна.

Патрик бавно я сниши в себе си, и като я галеше по тила и врата я поведе към върховното блаженство. Поигра си с гърдите й докато я изпълваше, търкулна зърната й между пръстите си като твърди малки боровинки, а Шарлот отметна назад глава и простена, докато ярките звезди над пустинята заиграха на гоненица.

През тази нощ тя не само откликваше в ръцете на Патрик, но изпълни задъхани опери, а той не се и опита да заглуши виковете на прекрасно отдаване. Отмъсти си обаче, като се оттегли по-рано, връщайки му за банята, направил й по-рано. Когато разбра, че е готов, беше толкова силен, че почти бе стигнал точката на счупване, Шарлот направи маневра и го поведе към гладките стъпала в плитката част на басейна.

Водата около тях беше топла и мека като одеяло.

— Шарлот — изстена Патрик, а тя не разбра дали той искаше да спре или да продължи, само разбра, че я молеше.

Спомни си изкусната, почти терзаеща наслада, която й бе доставил първия път, когато бяха заедно, преди седмици и стигна до една своя вариация.

Той нададе продължителен, сподавен стон, но Шарлот не го пожали. Изостри чувствителността му така безмилостно, както и той бе направил с нейната. Прекара пръсти по корема, бедрата и хълбоците му, измъчвайки го.

Накрая, с рязък вик, той се отскубна, изтегли я върху стоплените от слънцето плочки около басейна и се впусна в нея.

Дълго лежаха усукани един о друг, когато бризът от пустинята захладня. После се изкъпаха отново и се върнаха в стаята на Патрик. След като се подсуши с бялата хавлия, Шарлот се пресегна към бялата роба, и тогава разбра, че бе подбрана заради сходството й с булчинска рокля.

Патрик я възпря, като я хвана за китката. Не се нуждаеше от думи да й каже, че тялото й е много красиво и не бива да се покрива. Очите му изразяваха това преклонение.

Много по-късно на кадифеното ложе, покрити с феерична завивка, Шарлот се осмели да зададе въпроса, който беше непрестанно в главата й.

— Ще ме вземеш със себе си този път, нали?

Поколеба се, преди да отговори.

— Да. След тази нощ, не смятам, че мога да бъда толкова благороден, че да те оставя.

Шарлот сигурно би се повдигнала на лакът да погледне Патрик право в очите, ако не я държеше така здраво до себе си.

— Благороден? Нима мислиш, че е благородно да оставиш една жена в султански харем?

Патрик се засмя.

— Бих те оставил само в един-единствен харем в света, Шарлот — този на Халиф. Като изключим опита ти да избягаш в пустинята, тук би била в по-голяма безопасност откъдето и да е другаде. — Провря пръсти през разрошената й коса. — Напомни ми да те гълча за това, богиньо. Можеше съвсем бързо да умреш там.

— Намеренията ми бяха добри — настоя Шарлот и протегна ръка върху твърдата и нагъната от мускули повърхност на корема му.

— Точно така. Намеренията ти са били също добри, когато бе решила да посетиш сука в онзи ден, нали? Бих се обзаложил, че си извършила много други неразумни неща в живота си, Шарлот Тревърън.

Харесваше звучността на новото си име. Въздъхна и се сгуши до Патрик.

— Доста — призна си тя.

След като бе станало дума, макар и косвено, за Бетина, тя не можа да прогони обхваналата я ужасна вина.

— Аз мога да се справя с това, което ми се случи — призна с притаен глас — но имам кошмари за Бетина. Тя не искаше да напуска къщата, но аз настоях, а сега един Господ само знае, какви неописуеми перипетии са я сполетели.

Патрик хвана брадичката на Шарлот в загрубялата си ръка, обърна глава и я погледна в очите.

— За приятелката си ли говориш? Онази, която бе с теб на пазара?

Намръщеното му изражение накара сърцето на Шарлот почти да спре. Дали знаеше нещо ужасно за Бетина? Може би щеше да потвърди най-страшните й опасения, че бедното момиче е свършило в разврат и унижение.

— Да — едва изрече, и очите й се напълниха със сълзи — Казва се Бетина Ричардсън. Вероятно сега е робиня някъде благодарение на мен, ако изобщо е жива.

Патрик разтърси леко лицето й, и бързо я целуна по устните.

Г-ца Ричардсън изобщо не е робиня, богиньо — освен, може би на модата. Лично я видях и платих на едно момче да я заведе у дома.

— Какво?

— Аз също бях на сука през онзи ден, помниш ли? Очевидно крадците са имали нужда само от едно момиче, за да попълнят нужната им за деня бройка, тъй като бяха оставили г-ца Ричардсън на улицата да крещи до прегракване. А теб търсихме навсякъде, но беше твърде късно. След това се появи в каютата ми като уловена русалка — усмихна се при спомена, а Шарлот го закачи леко по ребрата.

Облекчението, че Бетина бе в безопасност, я зашемети. Необходимо бе малко време да го асимилира, след което побутна Патрик отстрани, щом си спомни и още нещо от онзи ден.

— Ти общуваше с онази танцьорка — обвини го веднага тя. Мразеше и мисълта за връзката на Патрик с друга жена, макар и от преди да са станали близки. — Нищо чудно, че не успя да ме спасиш. Беше изразходвал всичката си сила.

Патрик се засмя.

— Общуваше — отекнаха думите му — Да, и така може да се каже. А що се касае до изразходване на силата ми — ще се изненадаш от запаса, който имам. Наведе се, откри гърдите й и ги целуна.

Шарлот първо се нуждаеше от уверение. Издърпа нагоре завивката.

— Ти си капитан на кораб. Означава ли това, че имаш по една жена на всяко пристанище? Няма да толерирам неверен съпруг, Патрик Тревърън, и не ме интересува колко е модерно това!

Отново я целуна, много нежно.

— Модерно?

Тя кимна.

— Да. Ти много добре знаеш, както и аз самата, че мъжете в Съединените Щати и Европа — в целия свят — мислят, че е съвсем в реда на нещата да имат любовница.

— Баща ти има ли любовница?

— Разбира се, че няма — отвърна рязко Шарлот. — Мащехата ми би го подгонила с ловната пушка. Освен това той е много щастлив с Лидия.

— Тогава защо са тези тревоги за изневеряващи съпрузи?

— Не съм толкова наивна, колкото мислиш, Патрик. Имам добро образование, пътувала съм — бях хвърлена в харем, за бога. Достатъчно съм видяла от света, за да разбера, че баща ми и вуйчо ми са изключение, поне що се отнася до спазване на брачната клетва — спря да ей поеме дъх. — Дори г-н Ричардсън се измъкваше тайничко от хотела във Франция и Испания, докато г-жа Ричардън страдаше от пристъп на ужасно главоболие. Неведнъж съм го виждала с непознати жени.

— Може би г-жа Ричардсън има често ужасно главоболие — намекна иронично шеговито Патрик. — Разкажи ми за баща си, чичо си и тази твоя мащеха.

Беше излишно да държи в тайна фамилното си име, смяташе Шарлот. Сега, когато тя всъщност беше жена на Патрик, точно както бе писала в писмото, което Рашид изпрати в Америка, тя смяташе да направи истинско усилие и да му се довери.

— Израснах в Пъджит Саунд, в Уошингтън Теритъри — ти не си спомняш, но ние се срещнахме в Сиатъл веднъж.

Прекъсна я с тих, рязък изблик на смях.

— Ти беше момичето, което се бе покачило на мачтата на кораба ми и не можеше да слезе.

Въпреки изминалите години, дори след най-интимните връзки с Патрик, при спомена, както и тогава, Шарлот се изчерви.

— Крайно време беше да си спомниш това. А сега, искаш ли да чуеш нещо за семейството ми или не?

Той се усмихна.

— Да, богиньо — разкажи ми всичко.

— Баща ми е Бригъм Куейд. Наред с другите неща, той е собственик на значителен участък за дървен материал и дървопреработвателна фабрика. Патрик въздъхна.

— Знам кой е Бригъм, Шарлот — всеки, който се е осмелил да се приближи на стотина мили до Сиатъл, го познава. Сигурно вече е пристигнал в Европа и ще преобърне камък по камък докато те намери.

— Не, няма да го направи — тъжно каза Шарлот. Обичаше Патрик, знаеше добре, че домът й е до него, но тъгуваше и за баща си и Лидия, за Мили и за всичките й буйни малки братчета и братовчеди.

— Писах на татко, че съм се омъжила за теб.

Съобщението прикова цялото внимание на Патрик.

— Какво? — запита настоятелно той, повдигна се на лакът и я погледна сърдито.

— Не можех да оставя семейството ми да страда, Патрик, писах им, че съм щастлива. Баща ми ще крещи и ругае, когато получат писмото, но Лидия ще го успокои и той ще приеме случилото се. Не е ли по-добре отколкото да мислят, че съм насилствено попаднала в бяло робство? — Той не каза нищо и тя продължи. — Още повече, че това, което им писах, сега е истина. Омъжих се за теб. Тази нощ съм щастлива. Но не трябва да мислиш, че мога така лесно да бъда отклонена от намерението си — искам да знам, дали имаш настроение да спазваш брачната клетва или не.

— Спомняш си, че не дадох никаква клетва, нали? — изтъкна той, но усмивка изпълваше очите му и звучеше в гласа му. — Явно, нашата церемония не бе съвсем традиционна. Тъй като обаче това е важно за теб, ще ти обещая сега. За времето, което ще бъдем заедно, „ще ти бъда верен“ — ще бъда залепнал само за теб.

— Хубаво ще е да не те хвана залепнал за някоя друга — предупреди го Шарлот. Беше обезпокоена от думите му „за времето, което ще бъдем заедно“, но реши да мисли за подтекста им по-късно, когато мозъка й отново ще бъде трезв.

Патрик се засмя.

— Добре. — Понечи да я целуне, по тя го възпря като постави пръсти между неговите и нейните устни. — Какво има?

— Не си ми разказал за твоето семейство.

Навъси се, вдигна рамо.

— Единствен син съм на много богат човек, когото страшно не харесвам, но чувството изглежда е взаимно. Изпрати ме да уча в Англия след смъртта на майка ми, и когато завърших, постъпих на стаж при чичо си, който беше капитан на „Енчантрес“ до преди три години, когато почина.

Шарлот нежно погали Патрик по корема с намерение да го успокои, но разбра, че вместо това бе предизвикала трепет у него.

— Какъв самотен живот си водил.

Вместо отговор той нежно я наведе, гърдите на Шарлот се откриха пред очите му.

— Имам всичко, което искам — каза дрезгаво. — Прекрасен кораб, дом, за който дори Адам и Ева биха казали, че е рай, повече пари, отколкото са нужни на един човек — и сега мила, пламенна съпруга да топли леглото ми. — Пое гръдта й с устни.

Шарлот се опъна в прекрасно отдаване:

— Не искаш ли син?

Забави се върху гръдта й, и тогава вдигна глава. Очите му с цвят на индиго изглеждаха черни в тъмнината и мрака.

— Няколко — отвърна той — и дъщери също. Навлезе съвсем малко, колкото да я възбуди. Гласът му, обаче прозвуча съвсем сериозно.

— Ще ме дариш ли с бебе, Шарлот?

Беше вече обзета от трескава страст, макар той да бе допринесъл съвсем малко за това.

— Д-да — о, да…

— „О, да, вземи ме“ или „О, да, ще ти родя деца“? — запита Патрик, обгръщайки я. Гласът му бе изпълнен с дяволитост.

Шарлот внезапно изви гръб като тетива, понесе се на гребена на доволството от начина, по който той простена и се опита да запази самоконтрол.

— И двете — отговори тя, притисна стегнатите му бедра, държейки го затворник за няколко дълги минути. — Вземи ме и зачени бебето в мен още тази нощ.

Патрик се превърна в бурен океан от мрачни стихии и Шарлот не можа повече нищо да каже. Насладата я обхвана мигновено като подводна магия, поглъщайки я, дълбоко в необятните бездни.

(обратно)

7

Малко преди пукването на зората, Патрик събуди невестата си, отиде до вратата и извика един слуга. Сънена Шарлот се изкъпа в облицования басейн и отново надяна белите си роби.

— Връщаш ме обратно в харема ли? — запита тя Патрик, объркана и разтревожена, когато се върна в спалнята и видя Рашид търпеливо да чака до вратата, кръстосал едрите си ръце.

Поведението на Патрик бе успокояващо, но думите му с нищо не вдъхнаха увереност на Шарлот.

— Само за малко, каза той. — Имаме да обсъждаме дела с Халиф.

Възмутена, почервеня, а бузите й запулсираха, но Шарлот не протестира, защото усети, че Патрик бе вече взел решение по въпроса.

Когато стигна до хамама, централното сборно място в харема, Шарлот срещна Алев. Тя я хвана за ръка и бързо я поведе навън в оградения двор. Поведението й бе напрегнато.

— С Халиф ли прекара нощта? — настоятелно запита тя.

Тонът на Алев и намекът във въпроса не се понравиха на Шарлот.

— Не — отвърна и издърпа ръката си от Алев, която здраво я държеше за лакътя. — Бях със съпруга си.

Алев повдигна вежда с мълчалив въпрос.

— Патрик Тревърън — обясни Шарлот някак самодоволно. — Халиф ни бракосъчета в покоите си снощи.

Облекчението на Алев бе очевидно, но имаше и искра от още нещо в очите й. Някакъв злорад скептицизъм. — И „съпругът“ ти вече те върна обратно при нас?

Шарлот пламна и присви очи.

— Патрик имаше да обсъжда дела със султана. Веднага щом приключи, сигурна съм, съпругът ми ще ме повика и ще отпътуваме.

Като хвана отново Шарлот за ръката, Алев седна на пейката под бряста и придърпа придружителката с и.

— Тази женитба — Християнска церемония ли беше или Халиф просто изрече някакви думи, за да я обяви?

Шарлот преглътна. Венчавката не бе изпълнена нито от свещеник, нито от игумен, нито дори от мирови съдия, което можеше да означава, че бракът е валиден само в царството на Риц. Възможно е също скалъпената служба да не е била нищо друго, освен фалшификация, скроена от двамата мъже, имаща за цел да примами Шарлот в леглото на Патрик…

— Е? — подкани я Алев, когато Шарлот замлъкна.

— Халиф сам ни бракосъчета — каза някак нещастно. Не можеше да изкаже на глас съмненията си, освен това положението й без това бе вероятно съвсем очевидно за Алев.

Алев кимна, събра вежди и се замисли.

— Тогава ти и Капитана завинаги сте свързани пред Аллах. Освен, ако мъжът ти не пожелае да се разведе.

Шарлот бе все още шокирана от предишните си мисли.

— Да се разведе?

— Ако твоя морски капитан, Шарлот, е недоволен от теб — важно каза Алев — единственото нещо, което трябва да направи е да плесне с ръце и каже три пъти „Развеждам се“.

— Това е ужасно!

— Според нашите закони — продължи Алев — такава раздяла е съвсем приемлива. А това не е всичко — мъжът може да има до четири жени и колкото си иска наложници.

Шарлот се изправи, после отново седна, беше отчаяна. Беше се отдала на Патрик с цялото си сърце, вярваше, че е негова жена. Нещата изглеждаха така прости, когато лежеше до него на ложето, в басейна, в малкия двор пред спалнята на Патрик. Сега Шарлот бе съвсем потресена.

— Ние с Патрик сме американци — изтъкна тя, но гласа й издаваше несигурността й. — Ислямските закони не ни касаят.

— Те са в сила, докато живеете в ислямска страна — без жалост каза Алев. — И Тревърън те изпрати обратно в харема, нали? Още повече, това би значело, че бракът е незаконен.

Нещастието на Шарлот се засили. Стана и започна да крачи напред, назад пред пейката.

— Не смяташ, че ме е излъгал? — запита като ли повече себе си, отколкото Алев.

— Няма да е първият път, когато мъж е измамил жена, за да я примами в леглото си, нали?

Шарлот спря и впери поглед в Алев, която си седеше удобно на пейката, лицето и тялото й бяха нашарени от сенките на листата на бряста.

— Защо искаш да ме тревожиш? Какво съм ти сторила?

Алев въздъхна и се изправи.

— Не исках да бъда груба. Изглежда ти не разбираш, че тук нещата са много различни. Опитвах се да те предпазя от очаквания, които само могат да доведат до разочарование.

При тези думи тя се изгуби вътре в сарая, а Шарлот отново се взря изпитателно през клоните на бряста. Използвал ли я бе Патрик? Възнамеряваше ли отново да я изостави в харема, вече изпитал наслада с нея?

Трябваше да разбере.

Шарлот сложи ръка върху грубата кора на бряста.

Миналия път, когато направи опит да избяга, едва не загина в пустинята, и определено не искаше отново да преминава през същото изпитание. Не, ако Патрик наистина я бе измамил, тя щеше да разбере преди отпътуването му и щеше да намери начин да се скатае скришом на борда на „Чародейка“.

Наличието на план, колкото и странен да е, винаги караше Шарлот да се чувства по-добре. Остана още няколко минути, за да се успокои, след което се върна в харема.

В ранния следобед другите жени се опъваха на диваните, за да поспят, но Шарлот бе твърде неспокойна, за да лежи неподвижно. Сърцето й рипна с облекчение, когато Рашид срещна погледа й, и направи знак да отиде при него.

С необичайно покорство тя избърза, за да се срещне с евнуха на портала.

— Съпругът ви иска да отидете при него в стаята му — каза Рашид.

Сърцето на Шарлот прескочи едно биене, после запърха диво като развълнувана птица, удряща се в клетката. Изпълнена бе със зашеметяваща радост и със също така силна ненавист, че Патрик имаше право да я третира като роб.

Когато стигнаха покоите на Патрик, вратата бе отворена. Рашид направи знак на Шарлот да прекрачи прага, след което ги остави сами.

Гневът й се надигна, но Шарлот успя да се усмихне мило.

— Здравейте, г-н Тревърън.

Патрик току-що бе пъхнал огромно червено гроздово зърно в устата си, сдъвка го, и го глътна, преди да отговори.

— „Г-н Тревърън“? Харесва ми. Звучи старомодно и подмамващо покорно.

В стомаха на Шарлот нещо се преобърна.

— Ако търсиш покорство, по-добре си купи малка маймунка от сука и я научи да танцува на задните си крака, когато щракнеш с пръсти. — Чувствата й още бяха на див възел. Едната част от нея искаше да се хвърли в прегръдката на Патрик, докато другата би му откъснала ушите.

Той се засмя и скръсти ръце.

— Ти или си много смела, или си много глупава, моя любов. Още не съм разбрал кое.

Тя пое дълбоко дъх и го задържа за момент, но не можа да скрие най-голямата си тревога.

— Една от жените в харема ми каза, че можеш да се разведеш с мен само като плеснеш три пъти с ръце. Вярно ли е?

Индиговите очи на Патрик заискряха с някакво скрито веселие.

— Абсолютно вярно.

Тиха ярост възпламени лицето на Шарлот.

— Тя също каза, че можеш да имаш четири жени и колкото си искаш наложници — осмели се да каже, като се бореше да запази спокоен тон.

Той кимна.

— Тук, в Риц, мога да имам повече от една жена, ако предпочета, въпреки че връзките не се признават извън арабските страни, разбира се. Що се отнася до наложниците, няма ограничение, тук или в християнския свят — устата му трепна едва забележимо в единия ъгъл, когато млъкна, разглеждайки Шарлот. — Ела тук.

Искаше да се съпротиви, но не можеше. Приближи се, и пристъпи в прегръдката му.

— Няма да ти бъда наложница — изперчи се тя.

Патрик плъзна надолу единия край на робата й, откри рамото й, и върха на гръдта.

— Ще бъдеш това, което те моля да бъдеш, Шарлот. И двамата разбираме добре тази истина.

Целуна я, въпреки че Шарлот се мъчеше да призове в себе си останките от бунтовност на изтерзаната си душа, но вместо това тя усети как се предава. Патрик я съблече, докосваше и се възхищаваше на воля на изящното й, крехко тяло, а накрая я положи като пир върху кадифеното ложе.

След това я дари безмилостно с наслада, в която блажено участваха пламенните му устни, трепета на ръцете и накрая самият той. Шарлот бе така изтощена, когато накрая всичко свърши, че се отпусна на гърдите му в мъгла от нега.

Патрик провря дългите си, обгорели от слънцето пръсти, през косите й, а с другата си ръка собственически притисна бедрата й. В този момент Шарлот би дала всичко да чуе съпруга си да каже, че я обича, но такива нежни думи не последваха.

Вместо това той каза:

— Ще отплаваме с утринния прилив.

Като използува малкото останала й сила, Шарлот повдигна глава, за да погледне Патрик в мастилените му очи.

— Аз искам да дойда с теб.

Докосна върха на носа й с показалеца си й я погледна гальовно.

— Вече казах, госпожо Тревърън — където отивам аз, ще бъдеш и ти с мен. Нямаш ли ми доверие?

Тя бързо възвърна стария си дух.

— Разбира се, че не ти вярвам — каза, като небрежно докосна долната му устна. — Защо, за бога, да ти вярвам, щом като мога да съм първата от четирите ти жени, или изобщо да не съм ти жена?

— Да не си ми жена? — Патрик се намръщи. — Какво, в името на Бога, искаш да кажеш с това?

— Бракът ни не ще е законен никъде, освен тук. — Беше смела, дори предизвикателна в този момент, но вътрешно се намираше на ръба да се разплаче. — А дори и в Риц, само като плеснеш с ръце и изречеш няколко думи, можеш да се отървеш от мен.

Патрик повдигна глава, за да целуне леко устните й.

— Предполагам ще се държиш добре — каза той.

Не този беше отговорът, който Шарлот се надяваше да получи.

— Това няма да се понрави на баща ми и чичо ми — предупреди го тя. — Когато татко и чичо Девън разберат колко безсрамно си ме използвал, ще ти отрежат пръстите на ръцете и краката и ще те накарат да ги изядеш.

Той направи подигравателна гримаса.

— Такива заплахи, госпожо Тревърън? Ужасен съм.

— Ако имаше достатъчно акъл, г-н Тревърън, щеше да се уплашиш за живота си. Бригъм Куейд не е човек, с който можеш да си играеш.

Патрик се смееше с очи, но езикът му бе груб.

— Тогава би изглеждало добре, че именно с теб искам да си поиграя, богиньо, а не с твоя знатен баща. — Изтърколи се, така че Шарлот да остане под него на мекото легло, а тя го изгледа със смесица от раздразнение и копнеж.

— Приготви се, съпруго. Сега искам да те любя.

Само след минути, Шарлот извика с наслада, тялото й бе обзето от отчайващо страстни конвулсии, докато Патрик се наслаждаваше на необуздаността й, като едновременно с това я укротяваше.

Вече не я отпрати нито следобеда, нито вечерта, когато се къпаха, хапнаха, после се любиха толкова много, че Шарлот изгуби представа.

На сутринта, след като се сбогува с Рашид и лично с Халиф, Шарлот се качи със съпруга си на борда на „Чародейка“. Бе облечена в яркожълти роби, изпратени й от Алев, застанала на палубата и наблюдаваше как прекрасният бял дворец се стопяваше в сапфирената далечина.

— Иди в кабината ми — нареди Патрик, когато мина покрай нея, зает с работата по кораба. — Искам да не си на слънце.

Шарлот покорно се подчини, защото нямаше друг избор. Бе придружена до капитанската каюта от г-н Кочран, който обеща да й донесе чай и плодове щом тръгнат на път.

Отегчена, Шарлот прочете заглавията на всяка една от книгите на Патрик докато го чакаше, след това реши да прегледа корабния дневник. След като това занимание не успя да й даде интересна информация, тя отвори горното чекмедже на бюрото му.

Вътре, дискретно, поставени на една страна, тя намери пакет с писма, завързани с тясна червена панделка. Бяха писани на специална веленова хартия, бледосини на цвят, лъхащи с аромат на градинска роза.

Шарлот знаеше, че не трябва да си пъха носа навсякъде, но бе отегчена и леко разбунтувана, а сега едно неоспоримо жегване от ревност се прибави към смесицата от бездействие. Името Пилар Герида бе красиво изписано в левия горен ъгъл на всеки плик, заедно с адреса, улицата и името на малък град на южния бряг на Испания, Коста дел Сиело.

Едва бе върнала пакета на мястото му в бюрото и затворила чекмеджето, когато Патрик влезе в кабината. Спря се на прага и някак странно погледна Шарлот, като че ли подозираше някакво нередно деяние, но не можеше да го докаже.

Не попита коя е Пилар Герида, тъй като лекият парфюм, пропит в писмата бе вече дал отговор на въпроса й. Откритието накара Шарлот да се чувства, като че ли е ударена зад коленете с отклонила се цепеница.

Сложи ръка отзад, вкопчи се в ръба на бюрото на Патрик и запита:

— За къде пътуваме, моля?

Патрик прекоси стаята до леглото, седна на края му, въздъхна съвсем по мъжки, ритна единия си ботуш, после другия.

— За Испания — отговори и се строполи по гръб, без с нищо да покаже, че очаква Шарлот да легне при него.

Тя потъна в стола до бюрото със стиснати ръце и скута.

— Болен ли си? — всички други въпроси идващи й наум бяха провокиращи и само можеха да причинят неприятности.

Съпругът й отново въздъхна тежко, както и преди.

— Не, Шарлот — отговори й търпеливо. — Просто съм изтощен. Не мисля, че съм спал повече от два часа, откакто ти и аз се оженихме.

Шарлот се изчерви и когато Патрик се прозя, тя също се прозя. Изчака докато дишането му се успокои в един дълбок, равен ритъм, махна пантофите си и пролази на леглото до него. Веднага щом затвори очи, сладката тъмнина на дрямката я обзе.

— След колко време ще стигнем в Испания? — запита Шарлот след няколко часа, когато стояха с Патрик и гледаха навън тъмното море и осеяното със звезди небе.

Патрик се бе облегнал на перилата, изглежда получаваше някаква поддръжка от тихите води и скърцането на кораба.

— Ще бъдем там утре, ако вятърът е добър — отговори й някак разсеяно.

Шарлот се измъчваше от тайнствената Пилар, страхуваше се, че тази жена заемаше непоклатимо място в сърцето на Патрик, но сега за първи път осъзна, че е имал също и други любовници. Едната бе морето, другата „Чародейка“. Вероятно никога не ще обича жена с такова спокойно благоговеене.

Почувства странно приятна тъга да обхваща духа й докато пъхаше ръка в неговата.

— След Испания къде ще отидем?

Той обърна глава към нея и я погледна с онези чудни очи. — Къде би искала да отидеш, Шарлот?

Опря буза о мускулестата му ръка и остана така няколко минути, размишлявайки по въпроса. Шарлот често се бе чудила на привързаността на мащехата си към Бригъм Куейд, но едва сега започна да разбира как дълбоко една силна жена би могла да обича един също така силен мъж. Такава любов бе, естествено, нещо повече от небрежните дефиниции и еднообразната поезия. За да се осъзнае напълно това е нужен цял живот или една вечност.

Накрая тихо повтори:

— Къде бих искала да отида? — Шарлот спря за момент, обгръщайки с поглед ромолящото море и безбройните сребърни звезди. — Където ме заведе вятъра. — Колкото и смела да беше, тя не можа да му разкрие истината и да я каже, „Където си ти, Патрик, там искам да бъда“.

Той може би щеше да й се присмее, защото вероятно смяташе женитбата им за нищо друго, освен една игра.

Патрик гледаше Шарлот втренчено дълго време и мълчеше, очите му отразяваха звездната светлина и дълбоките, скрити тайни на самия океан.

— Имам работа в Испания — каза накрая той с мрачен глас. — След като свърша това, ще отплаваме за острова — трябва да доставим стока там. След като „Чародейка“ е подготвена отново за плаване, ще потеглим за Сиатъл.

Шарлот хвана здраво перилата. Така силно желаеше да се върне при семейството си, но се опасяваше, че Патрик имаше намерение да я остави в Уошингтън Теритъри и да отплава без нея.

Подхвана разговор за нещо по-безопасно.

— Островът?

Зъбите на Патрик блеснаха в спонтанна усмивка.

— Мисля, че съм споменавал мястото един или два пъти — в южната част на Тихия океан е. Отглеждам захарна тръстика там, но Хидън Айланд е най-вече място, където мисля и се възстановявам.

Шарлот бе очарована и веднага забрави за грижите си.

— Хидън Айланд — повтори замечтано, представи си палми, сини лагуни и прекрасно оцветени орхидеи, растящи навсякъде. — Какво мистериозно име.

Над тях мачтите изскърцаха при лекия бриз, моряците подвикваха един на друг от носа до кърмата. Патрик мълчеше, а Шарлот почувства носталгия по място, което никога не бе виждала.

Останаха на палубата още малко, след това слязоха в помещенията на Патрик, където ги чакаше голяма вана, пълна догоре с вдигаща пара вода.

Шарлот беше очарована.

— Вана!

Патрик я погледна отстрани докато затваряше и поставяше резето на вратата.

— Да, г-жо Тревърън. Тя е за мен и не си мисли, че ще ми я отнемеш.

Тя нацупи долната си устна и седна на края на леглото със скръстени ръце.

— Не се държиш много джентълменски, държа да подчертая.

Съпругът й издърпа ризата си през глава, показвайки добре сложените си гърди и гръб.

— Не съм претендирал, че имам добри маниери — каза той. — Обичам удобствата си и удоволствията, мисля че бях доста прям и показах това.

Шарлот се изчерви и отмести очи за момент. Когато отново погледна, Патрик бе изритал ботушите и вече събуваше бричовете си.

— Свещениците четат молитви за мъже като теб — отбеляза тя. — Казват, не сте нищо друго, освен оръдие на дявола.

В това време той стъпи в голямата, украсена, медна вана, въздъхна хедонистично и се потопи във водата.

— Значи си слушала молитви в църквата, така ли? — Опъна се назад и подложи ръце под главата си. — Учудващо. Приличаш ми на онези, които се заплесват от първия тон на началния химн до последната дума на благославянето.

Шарлот силно желаеше да усети топлата вода до кожата си, но едновременно се чувстваше и малко обидена.

— Не съм толкова разсеяна, колкото изглежда ме мислиш, г-н Тревърън — каза го някак рязко, въпреки че много й се искаше да се съблече и сподели ваната на мъжа си. — Освен това внимавах много, когато бях на църква. Мащехата ми, Лидия, беше много строга по отношение на духовното ни развитие. Тя казва, че хората се нуждаят от приятелство и ритуали, за да бъдат със здрав разсъдък.

Той се пресегна за сапуна и гъбата, приготвени от моряците редом с хавлиите.

— Вярваща ли си? — запита я съвсем непринудено, като че ли бе съвсем естествено да дискутираш такива въпроси чисто гол в каюта бледо осветена от фенер, изпълнена с неоправено легло.

— Да — отговори Шарлот — въпреки че трябва да призная, приемам бащините си съмнения по отношение на организираната религия. Твърде много хора търсят извинение, за да оставят друг да мисли вместо тях — пастора им, например. Или дякона.

Патрик насапуниса гъбата, гледайки замислено.

— Не всеки може да е водач, Шарлот. Много хора се нуждаят от човек, чийто пример да следват и няма нищо лошо в това. Би ли ми измила гърба, моля?

Смяната на темата бе толкова бърза и неочаквана, че езикът на Шарлот се заплете в думите, които смяташе да каже.

— Не — успя да каже накрая.

Той се намръщи.

— А защо не?

Шарлот се забави няколко минути търсейки отговор.

— Защото съм ти ядосана, ето защо. Първо някой ме изтърсва в краката ти като нежелано котило и ти веднага започваш да ме командваш. После от жал ме оставяш в харем, после ми предлагаш избор между женитба и линчуване. Сега дори не проявяваш благоприличие да ми предложиш първата вана!

Патрик методично насапуниса гърдите си, черните косми приличаха на скреж по прозорците.

— Заповядай при мен — съобщи й след дълго размисляне.

— Много благодаря. Изключително щедър сте, сър — каза с кисела миловидност.

Патрик се изсмя и скочи от медната вана така внезапно, лъскав като делфин, прорязващ морската повърхност. Хвана Шарлот за ръката докато все още бе втрещена и я завлече във водата заедно с пантофите и робата.

Тънката материя стана прозрачна и прилепна по формите й. Упорито се бореше, подът на кабината бе залят, но Патрик лесно я задържа с гръб към гърдите си.

— Искаше вана, Шарлот — разсъждаваше, устните му бяха близо до ухото й. — Сега ще си вземеш вана.

Тя риташе, въртеше се.

— Веднага ме пусни!

Патрик въздъхна, но не я пусна.

— Не може да ти се угоди — каза с философско примирение. — Ще трябва да вземем мерки относно твоя противоречив и опърничав темперамент, г-жо Тревърън.

Шарлот се успокои, но трябваше последователно да си поеме дъх няколко пъти и да преброи наум до двадесет и седем. Фибите бяха паднали от косата й, която бе прилепнала по раменете и гърдите й на мокри ленти, а робата, почти единствената дреха, която имаше бе съвсем съсипана.

— Това е осъдително поведение, Патрик. Веднага ме пусни.

Вместо това, той я обърна с лице и нахално се възхищаваше на прелестите й, прозиращи през тънката материя.

— Разбира се, мила — щом искаш. Само ще трябва да ми измиеш гърба, както се очаква от добра съпруга, след това можеш да правиш каквото желаеш.

Шарлот отново започна да брои, не издаваше звук, но числата се познаваха по устните й. Патрик се засмя.

— Мили Боже, ти сигурно си най-инатестата жена създавана някога. Голямо предизвикателство ще е да те укротя.

Шарлот усещаше, че очите й изстрелват огън. Ако можеше да се осмели би му плюла в лицето, но дори тя не беше чак толкова храбра.

— Първо ще видиш ангели да танцуват менует в ада — изсъска тя.

Патрик я притегли към себе си и я вдигна малко над водата.

— Не, Шарлот — оспори той и я подложи на сладки терзания за няколко минути. — Но ще те видя да танцуваш под мен в леглото ми още тази нощ. Страстните ти викове ще бъдат музиката.

Потрепери поразена от силата, която имаше над нея — разярена, и така безпомощна срещу нея, както би била при земетресение или ураган.

— Патрик — изпъшка тя, обичаше го и го мразеше едновременно.

Той нежно свали мокрите й роби, и ги метна настрани. Пантофите й бяха паднали по време на сборичкването, едната бе потънала, а другата плаваше. Те също бяха изхвърлени.

Патрик постави Шарлот върху бедрата си и скоро водата започна да се плиска ритмично отстрани на ваната.

Шарлот спеше като пън до Патрик, а той искаше тя да не се събуди, когато алармената камбана на главната палуба започна да бие силно. Пресегна се за дрехите си, разбра че са подгизнали при разливането на водата от ваната, изруга и прецапа до сандъка за нови бричове и чиста риза.

— Патрик? — избъбри Шарлот докато той се обличаше. — Потъваме ли?

— Не, богиньо. Спи си.

Тя въздъхна.

— Добре — отвърна с необичайно за нея покорство, а Патрик почувства странно присвиване някъде дълбоко в гърдите си. Беше наистина удивително, помисли си той, докато вземаше пистолета си от едно от чекмеджетата на бюрото, как една малка палавница с янтарни очи като Шарлот можеше да комплицира един уж подреден живот.

Бързо и инстинктивно Патрик зареди патронника, прекоси тъмната кабина и излезе навън. За няколко минути стигна до кабината на щурвала.

— Какво става? — запита той Кочран, който беше на нощна вахта.

— Приближава ни кораб, сър — от десния борд. Движи се бързо и не мисля, че минава наблизо за приятелски поздрав.

Нощта беше сребристо огряна от звездите и лупата. Патрик грабна телескопа от ръката на Кочран и погледна.

Наистина другият плавателен съд бе поел курс към тях. Патрик не можеше да види знамето и емблемата му.

— Кажи на онзи идиот да спре да бие камбаната, преди да съм му напъхал главата в нея и ударя всяка нота от химна на САЩ — мърмореше той и продължаваше да изучава натрапника.

— Да, сър — отговори Кочран и веднага изпълни заповедта.

Добре развитият инстинкт на Патрик му подсказа, че посетителите не са приятелски настроени. При други обстоятелства той би се радвал на предизвикателството за добра схватка, но Шарлот беше на долната палуба, и лежеше топла в леглото му, а това хвърляше съвсем друга светлина на ситуацията. Бе си взел слабост и жена, помисли той, никога не се бе чувствал толкова уязвим.

Видя святкането от топовен изстрел и опитният му екипаж се втурна към бойните си позиции. „Чародейка“ стреля по нападателя, соленият въздух бе внезапно изпълнен с остра миризма на барут и пушек.

Гюлле удари корпуса на кораба и той потрепери от удара, но дървения материал, от който бе направен, солиден дъб от най-старите гори в Нова Англия, издържа. Патрик почувства силата му чрез ходилата си, защото клипера беше част от него, както стомаха и душата му. Той имаше собствено дишане и сърцебиене.

Оръдията и на двата кораба замлъкнаха, но само защото нападателя се бе приближил. Докато пиратите от другия кораб се изсипаха през перилата, Патрик се концентрира върху защитата на дамите — Шарлот, жената, за която не бе възнамерявал да се ожени, и любимата и вярна любовница, самата „Чародейка“.

(обратно)

8

Звуците от бушуващата битка бяха неоспорими, дори за сравнително наивните представи на Шарлот. Тя скочи от леглото, трепереща потърси из малката стая нещо да облече. Робата й, единствената дреха, която притежаваше, бе мокра. Не й оставаше нищо друго, освен да реквизира някои дрехи на Патрик.

Намери сиви бричове от ярешка кожа в сандъка в долната част на леглото и една много фрапантна ленена риза. Бричовете бяха доста широки в кръста и много прилепнали в бедрата, но Шарлот не искаше да губи време в мисъл за това как й стоят. Скоро можеше да се наложи да се защитава.

След още търсене най-после намери сред вещите на Патрик една неугледна кама. Несигурна дали би могла да използва острието срещу друго човешко същество, Шарлот все пак я взе със себе си и излезе от кабината.

Врявата от битката бе оглушителна. Промъкна се внимателно до главната палуба. Пушек се кълбеше навсякъде, като синьо-сива мъгла и затрудняваше дишането. От всичките й страни в ръкопашен бой се сгромолясваха мъжки тела.

Шарлот стисна дръжката на камата в хлъзгавите си длани, наведе се зад един голям кош, за да прецени ситуацията. Имаше друг кораб полюшваш се до „Чародейка“ и не беше нужна някаква гениалност да разбере, че нападателите бяха пирати.

Затвори очи за миг, преглътна и отново се прокле, че е потърсила приключения.

Твърдо, познато тяло се плъзна назад в коша. Патрик приклекна и ритна силно пирата в гърдите просвайки го.

— Какво по дяволите правиш тук горе? — попита Патрик без дори да я погледне. — Намери място да се скриеш и не мърдай докато не ти кажа!

С тези думи той отново се хвърли в ожесточената битка. Шарлот не губи време да мисли как е разбрал, че тя е зад коша. Огледа се внимателно и се втурна към входа водещ до долната палуба. Едва бе стигнала горното стъпало, когато почувства железни ръце да я сграбчват отзад. Светкавица на истински ужас премина през цялата й същност, вцепеняваща я за миг, но една по-дълбока, по-примитивна част от съзнанието й надделя. Бореше се като тигрица, силно заби камата зад себе си в торса на нападателя.

Вой от ужасна болка предвеща освобождаването й. Шарлот не се бави да погледне назад, побягна надолу по стъпалата и се втурна към кабините. Отваряше вратата на склада, където възнамеряваше да се скрие докато я спасят или убият, когато космата ръка се пресегна покрай главата й, и с удар я затвори.

Завъртя се, опря гръб в твърдата дъбова облицовка. Беше лице в лице с един злобно гледащ я пират. Миризмата му, примесена с обхваналия ужас и страх надигна вълна на ярост в гърлото й. Той притискаше кървавия си хълбок, пръстите му бяха почервенели и втренчено я гледаше.

— Отряза ме като бутче еленово месо, нали? — изпъшка и показа, че е англичанин от най-низшите слоеве. Омота юмрука на другата си ръка в косата й, удари силно главата й в касата на вратата. — Ще заплатиш за това, малка лейди, и цената ще бъде висока!

Шарлот се отмести, за да го удари с коляно, но той усети атаката и се дръпна встрани, за да я избегне. Нямаше друг избор, освен отново да използва ножа. Използва го, представи си, че пиратът е печено пиле и се прицели в гърдите. Ножът отхвръкна, но преди това бе разрязала мръсната риза на мъжа и месото под нея. Той нададе нов вик на животинска ярост и отново се хвърли към нея, но в този момент, да благодари на Бога, бе хвърлен настрани.

Патрик го заби направо в стената и обърканият негодник се преви на пода в несвяст.

— По дяволите, Шарлот — изрева Патрик, наведе се, хвана пирата за яката и го повлече към стълбите. — Нямам време да бъда бавачка на празноглава жена. Прави каквото ти казвам.

— Опитвах се! — не можеше да не каже Шарлот, преди да се намъкне в склада и залости вратата зад себе си.

Беше тъмно, въздухът горещ и тежък. Дълго стоя неподвижна, мъчеше се да се успокои. Когато очите й се приспособиха към почти цялостната липса на светлина, тя пропълзя зад един висок кош, да осъзнае ситуацията, в която бе попаднала. Когато чу тяло да се удря във вратата на склада, сърцето й подскочи и заби така силно, че не й остави сила да диша. Повдигна капака на една от бъчвите и влезе вътре, кихайки от облака брашно вдигнал се около нея.

Настанила се долу, опита се да е благодарна, че бъчвата беше само частично пълна и се молеше скривалището й да не е маркирано е бял кръг.

Интервалът, който последва бе като откъс от Дантевия „Ад“. Безброй пъти вратата на склада буквално се клатеше на пантите от външните удари. Битката, която бе ограничена само върху горната палуба, сега се бе разраснала също и в долната част на кораба.

Смелостта бе напуснала Шарлот. Дръжката на камата бе буквално залепнала за ръката й от потта, а бучки тесто се образуваха по бузите й, когато накрая даде воля на сълзите си. Ако пиратската обсада бе успешна, последиците биха били твърде ужасни.

Чакаше, беше така уплашена, че дори не можеше да се моли.

Почти час беше изминал според трескавите й пресмятания, когато чу силно чукане.

— Шарлот! — Гласът беше на Патрик. — Отвори вратата!

Облекчение премина през Шарлот — той беше жив — последвана от истинска ярост. Изглеждаше нетърпелив, като че ли бе правил всичко друго, освен да търси жена си.

— Как да разбера, че не си заставен? Може да е трик — пират може да държи нож до гърлото ти!

— Чела си прекалено много глупави книги — отвърна капитанът раздразнително.

Излезе от касата с брашно и отиде до вратата. Остана известно време с ухо, прилепнало до стената, ослушваше се. Водена от стремежа си към светлина и сигурност, Шарлот рискува и повдигна резето.

Патрик стоеше в коридора, косата му разрошена, лицето му наранено, ризата разкъсана, но никъде по тялото му не се виждаше кръв.

— Благодаря на Бога! — въздъхна Шарлот.

Патрик се облегна на касата на вратата и остави индиговите си очи да огледат Шарлот. Помисли си, че сигурно прилича на дух косата й разчорлена, цялата покрита с брашно от главата до петите. Смехът на Патрик с нищо не помогна.

— Да не си посмял да ми се присмиваш! — предупреди го тя и се опита да го бутне и отмине.

Той й заприщи пътя, станал така непроходим както каменната стена, заграждаща градината с рози на мащехата й у дома в Куейд Харбър.

— Всичко е наред, Шарлот. Не се страхувай.

Със сподавен вик Шарлот се хвърли в ръцете на Патрик, прегърна го и увисна на врата му, трепереща от ненапускащ я страх.

— Мислех, че сигурно си умрял — бях сигурна, че пиратите ще ме заставят да мина по трапа.

Почувства усмивката му от движението на устните по косата й.

— „Чародейка“ няма трап. А както виждаш, жив съм, цял-целеничък.

Спусна се надолу по гърдите му, но не можеше да се реши да се отдели от него.

— Отидоха ли си? — прошепна. — За пиратите говоря.

Той се усмихна и оправи падналата над лицето й коса. Облак брашно се разпръсна между тях.

— Да, богиньо. Ела, ще се погрижим да те почистим.

Кабината беше още мокра от разлятата вода, а всички помощници бяха по палубите, тъй като корабът бе претърпял повреди по време на нападението, ето защо един парцал бе връчен на Шарлот, за да подсуши пода. Когато свърши, един от кухненските работници бе отделен да донесе вода, за да може да се изкъпе, кожата и косата й бяха покрити с кора от брашно. Чувстваше се като статуя от гипс.

— Ще има ли нещо друго за вършене, г-жо Тревърън? — запита момчето от галерата, след като бе изляло и последната кофа вода във ваната. Според преценката на Шарлот не беше повече от четиринадесетгодишен и едва успяваше да скрие усмивката си.

— Да — отвърна Шарлот, придавайки си голяма важност. — Можеш да ме пазиш отвън пред вратата. Не искам никой да влиза докато се къпя.

Момчето излезе и Шарлот натъпка парче попивателна в ключалката в случай, че се окажеше неблагонадежден. Съблече дрехите, които си бе присвоила от сандъка на Патрик. Отделяше дрехите внимателно от тялото си като превръзка от рана.

За втори път през този ден тя изтърка кожата си, изми косата си и тъкмо ставаше от ваната с хавлиена кърпа на гърди, когато Патрик внезапно влезе.

Затваряйки вратата, той безцеремонно огледа голите й форми, Шарлот се изчерви от раздразнение, но и от влечение, което не можеше да пренебрегне.

— Специално инструктирах младия мъж да пази пред вратата — каза тя докато увиваше хавлията около себе си като тога.

— Аз съм капитана на този кораб — отвърна Патрик безцеремонно. — Не ще ми бъде забранена нито една част от него — особено собствената ми каюта.

Шарлот премълча. Събитията от деня бяха меко казано мъчителни, и тя почти бе изчерпала личните си запаси. Надяваше се Патрик да не забележи как трепери, когато стъпи отстрани на ваната.

— Какво да облека сега? — седна на края на леглото с ядовито движение. — Или трябва да ходя гола от сега нататък?

— Кой би си помислил, че ще дойде ред да се използва — Патрик се засмя. — Ревнив съм, и ще трябва да те затворя в кабината, докато стигнем Испания, а може би, това няма да ти хареса. — Отправи се към гардероба и отвори една от блестящите орехови врати. Затършува сред различни добре ушити одежди, докато намери каквото търсеше — отвратителна рокля, покрита с пурпурни дантелени волани. — Бях я забравил.

— Не бих и могла да предположа, че виолетовият цвят е твой, отбеляза язвително Шарлот.

Той й хвърли роклята, а тя падна в скута й издувайки се — парад на грозотата миришеща на евтин парфюм.

— Облечи я и си дръж устата затворена — каза той.

Шарлот седеше, държеше роклята пред себе си и се мръщеше. Едва ли имаше избор да облече това нещо или не.

— Очевидно не съм първата разхождаща се из „Чародейка“ гола — отбеляза тя, въпреки че в действителност не желаеше и да чуе за куртизанката, влязла в капитанската каюта, облечена в тази отвратителна рокля и отишла си без нея. — Вероятно бедното същество е било измъкнато направо от леглото ти от пиратите?

Патрик скръсти ръце, погледът му бе спокоен.

— Предполагам, беше си заминала облечена в една от ризите ми. Това се случи, след като бе изляла доза опиум в брендито ми, и ме бе оставила без часовник и пари, ако добре си спомням.

Шарлот не можа да не се засмее.

— Добре е да знам, че не всяка жена откликва на чара ти така безсрамно като мен — каза мило тя, но се ядоса на себе си, защото се бе поддала на ненужна ревност, а също и на Патрик, защото първи я бе подтикнал към това чувство.

Той повдигна вежда.

— Не съм казал, че дамата не е прекарала добре в леглото ми, преди да ме ограби — информира я той.

Горещо изчервяване цъфна по бузите на Шарлот. Изглеждаше страшно несправедливо, че бе дошла при Патрик девствена, докато той вероятно е спал с жени от всякакви съсловия, от принцеса до ориенталска танцьорка.

— Колко скромно е от твоя страна да споделиш това — отвърна рязко тя.

Патрик се засмя и за нейно най-голямо облекчение, напусна кабината, без да изрече дума повече.

Шарлот облече идиотската рокля, която беше твърде тясна в бюста, и я караше да се чувства като уличница. Деколтето бе твърде дълбоко и трябваше непрекъснато да го придърпва нагоре, за да скрие цепката на бюста си.

Въпреки всичко това, любопитството на Шарлот бе по-голямо от съобразяването й с благоприличието, и тя не можа да понесе да остане в кабината. Трябваше да отиде на палубата и да види какви щети бяха нанесени на „Чародейка“. Някой от членовете на екипажа несъмнено бяха ранени и биха се нуждаели от медицински грижи.

Първото нещо, което направи, когато стигна на палубата, бе да погледне нагоре. Видя, че главното платно бе скъсано отгоре до долу. Навсякъде имаше петна от кръв и част от перилата бяха счупени, вероятно от оръдейния огън. Корабът се движеше наклонен на една страна, а миризмата на барут още се усещаше във въздуха. Погледна към морето и видя другия кораб бавно да се движи към хоризонта.

— Изглеждаш дори доста по-добре от Моник в тази рокля — каза Патрик, но така стресна Шарлот, че тя подскочи. Беше странно как се бе прокраднал до нея, като се има предвид ръста му. Движеше се с грациозността на цирков артист, вървящ по висока тел.

Шарлот кипна. По всичко личеше корабът щеше да потъне всеки момент, а Шарлот Тревърън искаше да обсъжда минали завоевания.

— Изненадана съм, че е била толкова дълго време облечена на нея, за да я забележиш — отвърна му тя.

Патрик се разсмя.

— Предполагам ще е безсмислено да те пратя обратно в каютата, затова просто ти казвам да не се пречкаш.

Отпрати му високомерен поглед, огледа се наоколо, търсейки ранени моряци от екипажа.

— Някога у дома помагах на мащеха си и д-р Макколи да се грижат за болните и ранените. Някой наранен ли е?

Той посочи към левия борд.

— Да — за миг веселостта изчезна от изражението му. — Ето там — вече се движеше в обратна посока към такелажа. Само след минути се катереше по мрежата от въжета така умело както паяк в паяжина. Шарлот почувства силна болка, когато си спомни първата им среща преди десет години в пристанището на Сиатъл.

След моментно унасяне, тя се откъсна от мислите си и се отправи към другата част на кораба.

За нейно облекчение само около половин дузина мъже бяха наранени, но никой сериозно. Шарлот се опита да не обръща внимание на звучното одобрение на моряците от пурпурната й рокля, а помагаше на г-н Кочран и г-н Нес да измият и зашият раните им.

Когато се бяха погрижили за всички мъже, нямаше какво да се прави, а Шарлот първа би признала, че бездействието има неприятен ефект върху характера й. Върна се в каютата на Патрик, изми ръцете си, избра си книга от капитанската колекция и отново се върна на палубата.

Патрик все още беше високо в такелажа, работеше с още няколко мъже, за да зашият раздраното платно. На Шарлот й се стори, че корабът накуцваше към брега на Испания, а живата й фантазия й представяше серия от обезпокояващи картини. Видя „Чародейка“ да потъва заобиколена от акули и други животни от дълбините. Дори почувства водата как покрива лицето й…

— Г-жо Тревърън?

Сепна се леко, стиснала заетата книга до гърдите си. Г-н Кочран стоеше пред нея, изражението, му бе благо и учтиво.

— Извинете ме — каза първият помощник — но изглеждате недобре. Мислех си, че може би бихте желали чаша силен чай с малко бренди в него.

Шарлот изпъди от съзнанието си опасното положение на Патрик горе на такелажа. Беше поразена от изтънчения говор на г-н Кочран.

— Много любезно от ваша страна — каза и кимна сдържано. — Благодаря.

Г-н Кочран кимна и се отдалечи, а Шарлот седна на съвсем същия кош, зад който се бе крила само преди около час. Въпреки че носеше рокля на уличница, любезното внимание на първия помощник я накара отново да се почувства лейди. Отново погледна нагоре към Патрик. Видя го как съблече ризата си, пусна я долу през платната, за да работи гол до кръста на слънцето.

Подсмъркна. Съпругът й имаше да учи, за да е истински джентълмен.

На следващия ден, точно преди залез-слънце видяха земя. Шарлот стоеше до перилата, наблюдаваше пурпурните сенки да се спускат и люлеят през водата. Група посрещачи — делфини — поздрави кораба, обръщаха се, фукаха се като малки деца.

Шарлот изобщо не бе мигнала предната нощ. Беше доста заета, опитваше се да задържи кораба на повърхността чрез силата на волята си. Ако Патрик я бе любил, това би отклонило мисълта й от страховете, по той изобщо не легна. Всъщност, той дори не вечеря с нея.

Докато наблюдаваше делфините да играят, Шарлот призна поне пред самата себе си двойствеността на чувствата си. Би се чувствала изключително радостна да усети отново здрава земя под краката си и да бъде в страна, където мъжът има право само на една съпруга, но в същото време чувстваше особен, гнетящ я страх. Усети приближаването на нова голяма промяна, така зловеща и силна както яростните бури, които понякога бушуваха по бреговете на Паджит Саунд.

Помощник-готвачът, Типър Дуун се появи до нея. Младото момче въздъхна, като видя маслиновите горички и червените керемидени покриви на измазаните къщи скупчени на самия бряг. Беше много млад, Шарлот не за първи път се питаше дали някой, някъде се безпокоеше за него и се молеше за благополучното му завръщане.

— Как се казва това село? — попита зажадняла за разговор.

— Коста дел Сиело — отговори той. — Бряг на небето. Понякога водата и небесата са съвсем същия цвят, а градът изглежда като че ли плува във въздуха по средата.

Шарлот се усмихна.

— Вие сте поет, г-н Дуун. Кажете ми къде сте роден, имате ли близки да ви очакват?

Той се обърна и я погледна с очи сини като крайбрежното море. Пясъчната му коса едва се докосваше до яката му, облеклото му приличаше много на това на Патрик, но обикновените му бричове и муселиновата риза не бяха толкова скъпи като тези на капитана.

— Качих се на кораба в Сан Франциско. Майка ми е единственият близък, който имам, но предполагам беше доста заета с пиене на уиски и мъже, за да забележи, че съм заминал.

— Получили сте някакво образование — настоя Шарлот с нотка на приятно подозрение в гласа.

Типър повдигна рамо и го сви.

— Една дама от църквата дойде веднъж, когато бях малък и попита дали искам да ходя на училище. Ходих почти всеки ден, защото помещението беше топло и учителката обикновено ни носеше нещо за хапване. — Отново повдигна рамене и се усмихна накриво. — Докато бях там научих някой неща.

Мислите за собственото й спокойно детство в сравнение с това на Типър накараха Шарлот да изпита както благодарност, така и тъга.

— Вие къде отраснахте, г-жо Тревърън? — попита срамежливо момчето.

Тя се усмихна.

— В едно малко градче в Уошингтън Теритъри, наречено Куейд Харбър. Със сестра ми бяхме като диви маймунки в джунглата докато бях на тринадесет, а Мили на десет години. Тогава татко, който беше вдовец доста време, се ожени повторно. Лидия — мащехата ни — промени живота ни за добро.

Преди Типър да може да отговори, готвачът изкрещя името му и той трябваше да я остави. След като кимна за довиждане, той спринтира към галерата на долната палуба и остави Шарлот сама. Беше в носталгично настроение, след като на глас бе говорила за семейството си. Чувство на дълбока самотност нарани сърцето й. Искаше й се Патрик да се появи, но това стана едва след вечеря, когато екипажът бе пуснал котва и една голяма лодка се спускаше през борда. След това бе хвърлена въжена стълба.

Патрик хвърли платнен сак в клатушкащата се гумена лодка и се усмихна на жена си.

— Ще сляза пръв — каза той.

Шарлот погледна през борда и изведнъж й прилоша. Фактът, че трябваше да слезе по въжената стълба облечена в дълга пола бе най-малкият й проблем.

Преглътна.

— Н-не знам дали ще мога…

Той изглежда си спомни епизода преди десет години, когато Шарлот бе застинала високо над палубите на „Чародейка“, и тогава се бе качил да я свали. В поведението и изражението му отсъстваше каквато и да е подигравка.

— Ще бъда с теб през цялото време — обеща той. Преметна се през перилата, спусна се малко надолу така, че да остави място на стълбата достатъчно за Шарлот да бъде в безопасност в обръча образуван от ръцете му.

Прихвана полите си колкото се може по-плътно, а г-н Кочран много вежливо я прехвърли през борда.

Дъхът на Патрик бе топло изкушение до ухото й, говореше й.

— Не гледай надолу. Ей сега ще сме в лодката.

Шарлот се вкопчи в грубата конопена стълба и се спускаше стъпало по стъпало здраво стиснала очи. Точно както Патрик й бе обещал скоро вече беше седнала в малката лодка, хванала се здраво за седалката, бореше се да не й прилошее.

Няколко души от екипажа се присъединиха към тях и заедно с Патрик започнаха да гребат към брега. Шарлот на няколко пъти поемаше дълбоко въздух и си припомни как с Мили и Лидия бяха излизали много пъти в Саунд с рибарска лодка да ловят треска.

Това не помогна много, защото Шарлот знаеше, че докато стигнат до пристаните съвсем ще й призлее. Кеят се местеше и люлееше под краката й. Бързо се придвижи до кремавия пясък, покриващ брега.

Първите звезди вече се виждаха, приятен бриз повя над водата.

Шарлот се почувства по-добре. Вече ще може да си купи подходящи дрехи и да спи в стая, чийто под няма да се движи. Сутринта ще закуси с плодове и бисквити, ще напише друго писмо на семейството си и веднага ще го изпрати.

— Това хотел ли е? — сочеше към елегантна бяла сграда издигаща се отпред, в дъното на една улица с тухлена настилка.

Патрик се усмихна.

— Няма хотел в Коста дел Сиело.

Шарлот не можа да скрие разочарованието си.

Уошингтън Няма хотел? — отекна гласът й.

Уошингтън Има две таверни със стаи, давани под наем — сините му очи блестяха — но мисля, ще се чувстваш по-щастлива, ако отседнем при приятелите ми г-н и г-жа Герида.

Герида. Името се заби в душата на Шарлот като рибарска кука в нежна плът. Спомни си елегантния почерк от парфюмираните пликове, които бе намерила в бюрото на Патрик. Пилар, помисли си тя.

В този момент Шарлот още повече се срамуваше от пурпурната рокля, която носеше. Много й се искаше да попита за Пилар, но не се осмеляваше, защото още не бе готова да признае, че бе видяла писмата.

— Не бих желала да се натрапвам — каза с всичкото достойнство, което успя да извика.

Моряците, слезли с тях на брега, се сбогуваха и се отправиха към центъра на града.

Патрик се усмихна и подложи облеклото на Шарлот на весела преценка.

— Не можеш да отседнеш в която и да е от таверните, въпреки че, трябва да призная, облечена си подходящо за тях.

Преди да стигнат високите железни порти на имението Герида, се появи слуга, носещ фенер. Красива млада жена в блестяща бяла рокля стоеше в очакване. Звездната светлина и газовите улични лампи трептяха в черната й коса.

Когато видя Шарлот, другата жена присви очи за момент. След това обаче насочи цялото си внимание към Патрик, викна радостно и се хвърли в прегръдките му.

Той леко я отмести с малко стегнато движение.

— Здравей Пилар.

Момичето погледна Шарлот, очите й широко се разтвориха в недоумение, когато видя пурпурната рокля.

Шарлот мислеше за писмата, които тази красива млада жена бе писала на Патрик, и за всичко, което се бе случило помежду им. Затаи дъх в очакване.

— Това е съпругата ми, Шарлот — каза той.

Черните очи на Пилар блеснаха. Измърмори нещо бързо на испански, завъртя се елегантно кръгом и изчезна в падащата тъма като призрак.

Патрик не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от недоволството на приятелката си. Поговори с прислужника на приятен испански, докато ги водеше през двора, покрай висок ромолящ фонтан и през поредица двойни врати.

Стаята представляваше малък апартамент с голямо легло и балдахин от синьо кадифе и бяла покривка на дупчици. Мраморна камина се виждаше в единия край с огромно огледало над нея. Зад лъскавите медни подпори на огнището имаше растение с наситен зелен цвят в керамичен съд.

Шарлот видя себе си, Патрик и цялата стая отразени в огледалото над камината. Той бе застанал зад нея, този съпруг, когото така отчайващо обичаше, а познаваше така малко, бе поставил нежно ръце върху рамената й.

— Погледни се — смъмри я той. — Имаш сенки под очите си.

Започна да разкопчава копчетата на гърба на роклята й. Шарлот потрепери отчасти от приятно предусещане.

— Утре денят ще бъде натоварен, богиньо. Имаш нужда от сън.

Бе я научил да се нуждае от нещо друго повече от съня, но не можеше така смело да говори за страстта си към него. Емоциите й бяха съвсем близо до повърхността.

— Ще останеш ли с мен?

Патрик се наведе, нежно я целуна по слепоочието.

— Ще се върна по-късно. Гладна ли си?

Шарлот все още се чувстваше неразположена от пътуването по море, а и срещата с Пилар Герида бе нещо като шок. Поклати отрицателно глава, погледът й се срещна с този на мъжа от огледалото. Гордостта й не й позволи да го помоли да остане с нея докато заспи.

Обърна я към себе си, докосна устните й с показалеца си, вместо да я целуне.

— Лека нощ, г-жо Тревърън — каза той.

Шарлот бе сигурна, че ще отиде да се сдобри с Пилар, а това заседна като отрова в душата й. Мисълта, че Патрик може да омайва друга жена, бе почти непоносима.

— Лека нощ — каза тя и вирна брадичка.

Когато той излезе, Шарлот намери вода и сапун в една малка тоалетна до спалнята и се изми колкото можа. Някой бе оставил мека памучна нощница с избродирана горна част в края на леглото, а на едно от бюрата имаше поднос.

Шарлот облече нощницата, но не обърна внимание на храната. Издърпа завивките, тупна в леглото и очакваше да лежи будна както предишната нощ в очакване на Патрик. Вместо това тя изцяло потъна в кладенеца на изтощението, а когато ярката светлина на утрото я събуди, дори не си спомни да е сънувала.

(обратно)

9

Кочран пиеше специалитета на една от крайбрежните таверни, доста силно червено вино с подправки, затоплено, но за Патрик беше твърде рано да започне със силно питие. Вместо това той отпиваше от чаша със силен чай.

— Много зле ли е повреден корабът? — запита Кочран, така съчувствено, както би питал за здравето на любим близък.

Патрик дълбоко въздъхна, измъчен до дъното на душата си. Бе прекарал безсънна нощ в една стая недалеч от тази на Шарлот в дома на Герида, впримчен в конфликт между съвестта си и нагона на мъж. Имаше нужда да се обръсне, все още носеше вчерашните си дрехи, беше изтощен.

Нито един от тези фактори не помогнаха за подобряване на настроението му.

— Чаках пред портата на дока, когато отвори сутринта — най-после отговори. — „Чародейка“ ще бъде на док най-малко месец.

Кочран изруга тихо. Харесваше му почивката на брега, както се харесваше и на останалия екипаж, но Патрик знаеше, че първият помощник е по-щастлив на плаване.

— Бих казал, че имаме сметки да уреждаме с тези пирати — каза Кочран след няколко минути мълчание. — Имаш ли представа кои бяха?

Патрик кимна мрачно.

Уошингтън Радим водеше онзи екипаж от вонящи плъхове. — Беше сигурен, че прословутият бандит на Средиземноморието си беше поставил две цели: да плени Шарлот, която считаше за принадлежаща му собственост и да отмъсти за намесата на Патрик. Дори сега кръвта му застина в жилите при мисълта за Шарлот да попадне в ръцете на този мръсник.

— Уошингтън Радим — Кочран размишляваше и разтриваше наболата си брада. — Чувал съм го, но не го познавам. Успя ли да го видиш по време на битката?

Патрик повдигна рамене.

— Не, бях доста зает с много неща.

Кочран се усмихна.

— Голямо сбиване беше, нали — очевидно с удоволствие си спомняше всичко това.

Патрик скрито преценяваше собствената си реакция при инцидента. Винаги се наслаждаваше на добро сбиване, но по време на нападението на Радим на „Чародейка“, той толкова много се тревожеше за сигурността на Шарлот, че не можеше да мисли както трябва. Всъщност имаше късмет, че отклоненото внимание не му донесе смърт.

— Сигурно остарявам — призна Патрик. — През цялото време единственото нещо, за което можех да мисля, беше жена ми и дали е направила това, което й казах, да се скрие, или се мотаеше из палубата сред бъркотията, търсеща някой да й пререже гърлото.

Другият мъж се засмя и вдигна чашата с вино в шеговит тост.

— За любовта — каза той.

Патрик впери поглед в него. Мислеше непрекъснато за Шарлот, и каквото и да правеше, винаги я желаеше със смущаваща сила, на драго сърце би дал живота си, за да я защити. Въпреки това не вярваше, че това е романтична любов. Тя беше за ученичките и поетите.

— Не бъди сантиментален — отвърна рязко — с Шарлот играем игра, това е всичко. Когато се изморим, и двамата можем да сме свободни само с изричането на няколко думи и един жест.

Усмивката на Кочран изчезна. Въздъхна, бутна назад стола си.

— Ако това е игра, Капитане — каза сериозно — г-жа Тревърън печели. Внимавай и не подценявай чувствата си към тази дама.

Патрик също се изправи. Въпреки че бе объркан от думите на приятеля си и това, което стоеше зад тях, той не продължи темата. Просто хвърли монета на масата и последва Кочран навън в горещината на испанската утрин.

Десет минути по-късно, когато Кочран бе отишъл в дока да контролира поправката на кораба, Патрик пое обратно към имението на Герида. Имаше намерение да се опъне на леглото и навакса малко от загубения сън.

Прислужникът се появи в стаята на Шарлот почти веднага, щом се събуди. Донесе й красива жълта памучна утринна роба. Вероятно бе неохотен дар от красивата Пилар, но Шарлот го прие с финес и благодарност. Другата алтернатива, в края на краищата беше да облече онова омразно пурпурно нещо, което Патрик й беше изровил.

Когато се изми и облече, друга прислужница дойде да среше косите й.

Хапна си обилно и се почувства възстановена, когато след закуската отпиваше от кафето си й се наслаждаваше на чуруликането на птичките и топлината на златистата слънчева светлина. Тогава Патрик влезе в двора, изтерзан и доста унил.

Сърцето на Шарлот се сви, когато го видя, въпреки че имаше основание да подозира, че бракът им, така реален и свещен за нея, за него беше повече от едно забавно отклонение. Не го попита къде е бил, а просто и тихо поздрави.

— Добро утро г-н Тревърън.

Той спря неохотно до желязната бяла маса, до която бе седнала, скръсти ръце, наклони глава на една страна.

— Здравей, Шарлот — отвърна той мрачно. Погледът му премина по меката й, непригладена прическа, по лицето и раменете й, останали непокрити от взетата на заем рокля. — Добре ли спа?

Тя искрено се усмихна.

— Много дълбоко, а ти?

Патрик се навъси и със същата нерешимост както преди издърпа един стол и седна.

— Шарлот, аз…

Шарлот никога не разбра какво бе искал да каже, защото точно тогава Пилар влезе при тях. Той стана така бързо, както беше и седнал.

Пилар го дари с една сърдечна усмивка, черните й очи блестяха, абаносово черната й коса бе прибрана в една-единствена тежка плитка е вплетени в нея градински рози с най-бледия цвят екрю. Както и предната вечер, момичето беше облечено цялото в бяло — този път материята бе фееричен органдин.

Дъщерята на къщата беше поразяващо красива, испански ангел, и все пак докато Пилар и Патрик говореха, Шарлот има нещо като прояснение. Предната нощ на оскъдната светлина на луната и звездите, Пилар й се беше сторила по-голяма. Сега в двора, облят в слънчева светлина, Шарлот можеше да види, че тя наистина бе едно дете, не по-голямо от петнадесет, шестнадесет години, видимо беше, че страшно влюбена в Патрик.

Шарлот се намръщи, пренебрегна разговора им и си доля кафе от едно малко кафениче от костен порцелан. Патрик бе запазил писмата на Пилар, но сега Шарлот разбра, че е имал намерение един ден да й ги върне. Тя си представи, че някога в далечното бъдеще той би подразнил шеговито Пилар за нежната й любов.

— Ще бъдем тук около месец — внезапно Патрик се обърна към съпругата си, която излезе от унеса и го погледна внимателно. — Ще ти са нужни различни дрехи, затова не се цупи, когато дойде шивачката.

При тези думи Патрик се наведе и целуна Шарлот по бузата, която веднага пламна от докосването му, кимна на нацупената Пилар и влезе в къщата.

— Не разбирам защо трябва да е толкова сляп и твърдоглав — каза Пилар на надут колежански английски.

Шарлот се усмихна, чувстваше се далеч по-спокойна — да не кажем благосклонна — вече разбрала, че Пилар не представлява заплаха. Посочи й стола, който Патрик току-що бе освободил.

— Мисля, че повечето мъже са слепи и твърдоглави, отвърна тя.

Пилар седна с леко завъртане на пищната пола. Сълзи на раздразнение и младежко разочарование замрежиха прекрасните й очи.

— Вие сте от Америка — в гласа й се усещаше някакво обвинение. — Патрик също е американец. Затова ли се ожени за теб?

Като не знаеше какво да отговори, Шарлот само повдигна рамене.

Пилар изтри сълзите си с опакото на ръката си, присви очи, като че ли да прозре зад неясната обвивка реалната стойност на самата Шарлот. След това въздъхна театрално и каза трагично.

— Никога няма да се омъжа.

Шарлот прехапа долната си устна за миг, за да не се засмее. Подозираше, че Пилар носи бяло често, защото силно искаше да бъде булка.

Уошингтън Глупости — отговори, когато беше в състояние да контролира изражението си. — Млада си и красива, а очевидно произхождаш от добро семейство. Ще се влюбиш в някой страшно красив негодник — когато пораснеш, разбира се — ще ти вдигнат най-грандиозната сватба, която Коста дел Сиело някога е виждала.

Какво означава „гаке“? Не е ли инструмент за копане?

Шарлот стисна ръката на Пилар, разчувствана от наивността на девойката и обясни думата възможно най-добре.

Докато говореха Пилар започна да се държи по-топло с Шарлот, въпреки че очевидно не би го направила, ако имаше друг избор.

Появи се същата прислужница, която и бе донесла роклята.

Говореше бързо, каза нещо на Пилар, момичето я изслуша, след това я отпрати.

— Мануела каза, че шивачката на майка е пристигнала. Донесла е мостри на платове и много рисунки на рокли, които може да ти ушие. Ела, ще се срещнем със сеньора в слънчевата стая.

Шарлот последва Пилар обратно в къщата, през няколко широки коридора. Скоро Шарлот се задълбочи в книгите, пълни с красиви, ръчно оцветени илюстрации. Двете с Пилар забъбриха като стари приятелки.

Шарлот би се спряла на шест прилични дневни рокли, но явно Патрик бе се разпоредил да й приготвят дрехи за всякакви случаи. Тя си избра сутрешни и следобедни рокли, тоалети за забави, за опера, копринени нощници с бродерии. Взеха мярка по краката й за обувки и танцувални пантофи. Шивачката й показа изящна дантела за украса на бельо, комбинезони и камизоли.

Семейството й бе богато и винаги бе носила хубави дрехи. До момента не бе разбрала колко й липсваха всички тези красиви неща. За разлика от по-малката си сестра, която от дете беше грубовата, Шарлот ценеше модата. В Париж, преди да се отдаде на приключенията си, тя бе изпълнила скиците си с рисунки на прекрасните френски дрехи и възнамеряваше да си поръча любимите модели, като се завърне у дома.

Тъга легна на сърцето й. Животът можеше да бъде несигурен и опасен, както вече бе разбрала. Можеше изобщо да не види повече семейството си. Забърза към дворчето в нейния апартамент и сломена, загледа се безизразно в танцуващото море, като се бореше да овладее чувствата си.

Не чу приближаването на Патрик, не разбра, че изобщо е там докато не постави ръце на раменете й.

— Какво ти е? — гласът му беше нежен като ласката на ръцете му.

Шарлот се обърна, погледна любимото лице — лицето, което така често бе искала да удари.

— Бях малко тъжна, това е всичко.

Патрик хвана брадичката й с ръка, прекара палец по устните й както понякога правеше, преди да я целуне.

— Тогава да повдигнем духа ти.

Гласът му достигна до Шарлот, резонира като нота, изпълнена на някаква вътрешна лира.

Сърцето й заби по-бързо, червенина заля бузите й, почувства се някак глупаво. Дори бунта на гордостта й не можеше да спре копнежа на цялото й тяло по сладката, тиха музика, която само Патрик можеше да извика.

Той се засмя на изражението й, наведе се и я целуна леко по носа.

— Това, от което се нуждаеш, г-жо Тревърън, е разнообразие. Една елегантна забава с много танци, смях и хапване.

Шарлот преглътна. Обичаше партита, но друго празнуване обладаваше съзнанието й. Неуверено погледна Патрик, впримчена в старата дилема дали направо да разкрие чувствата си, или да ги запази за себе си.

Патрик отново плъзна палец по устните й.

— Какво? — прошепна той.

Откровеността надделя, тъй като бе неразделна част от характера на Шарлот.

— Снощи не легна в леглото ни — каза боязливо и настойчиво.

— Липсвах ли ти? — засмя се той.

Шарлот така искаше да отговори, че не й е липсвал, но не можа да скърпи такава лъжа. Избегна отговора, като зададе въпрос.

— Любовница ли имаш в Коста дел Сиело?

Патрик повдигна вежда. — Само съпруга.

— Изражението му бе напълно сериозно, въпреки че Шарлот помисли, че вижда веселост да се таи дълбоко в очите му. — Колкото и нетрадиционно да бе бракосъчетаването ни, женени сме.

Тя срещна погледа му открито, смело, надяваше се той да не разбере колко важно бе за нея това.

— Можеш да го прекратиш само с плясване три пъти с ръце, и да повториш „Развеждам се“ — припомни му тя.

— Това ли искаш?

Шарлот отмести поглед, намери смелост и каза.

— Не. Но струва ми се, г-н Тревърън, че всички преимущества са на ваша страна. Нямам никакви уверения, че няма да тръгнеш с друга жена или да ме оставиш на някой кей…

— Тези неща биха могли да се случат, дори ако се бяхме венчали в църква в Куейдс Харбър пред цялото ти семейство. Освен това не само съпрузите си заминават, Шарлот. Ти също би могла да ме напуснеш така лесно, както и аз тебе.

Отвори уста, но усети, че няма разумен отговор и отново я затвори.

Патрик се засмя, наведе глава и я целуна замайващо.

— Ще бъда много зает утре, вдругиден и много дни след това — говореше й, докато тя успя да си поеме отново дъх — но не ще пренебрегна задълженията си на съпруг.

Шарлот се въодушеви и смути.

— До днес сутринта, когато ясно я видях на дневна светлина, мислех че Пилар ти е любовница.

Съпругът й въздъхна дълбоко.

— Пилар е дете.

— Достатъчно голяма е обаче, за да изпраща парфюмирани, любовни писма?

Патрик явно се опитваше да запази сериозен вид, но смехът в очите му го издаде.

— Преглеждала си бюрото ми — укори я той.

— Стана случайно — наежи се тя.

— Ъмм… — каза замислено Патрик и се намръщи докато разсъждаваше. Нежно, но настойчиво хвана Шарлот за врата.

— Чете ли писмата?

Шарлот се изчерви.

— Не.

— Защото са написани на испански?

Тя приятно осъзнаваше близостта на Патрик, аромата и силата, цялата същност не само на тялото, но и на духа му.

— Нямаше нужда да ги чета — запъна се тя и въпреки, че имаше намерение да е предизвикателна, думите й вместо това издаваха раздразнителност. — Парфюмът говореше достатъчно.

Патрик бавно вдигна ръка и обхвана гръдта й.

— Пилар е убедена, че ме обожава. В един момент тя ще се осъзнае и тогава ще й върна писмата.

Милувката на Патрик разпръсна паяжина от приятни усещания из цялата същност на Шарлот. С усилие успяваше да задържи вниманието си върху разговора.

— Би могъл да унищожиш писмата, нали?

Патрик поклати глава, въздъхна и умело дръпна надолу деколтето на заетата й рокля, както и камизолата под нея, разголвайки я.

— Не, защото тя ще се чуди дали наистина съм ги унищожил, или ще се появят по-късно, за да я смутят. Една дама не би трябвало да се притеснява за такива неща.

Шарлот потрепери под ласката му. Разсъдливостта й я напускаше бързо, но успя да се вкопчи за няколко останки.

— Тогава защо не й ги върнеш сега?

Той отново въздъхна, насочи вниманието си към гръдта й, за която жадуваше.

— Би било нелюбезно — говореше бавно, унесено. — Обожанието на Пилар е безвредно. Рано или късно ще го надживее.

Шарлот до болка го желаеше, въпреки че дворът съвсем не беше подходящо място за интимности между съпрузи. Отпусна глава назад, безпомощно се предаде и простена, когато Патрик се наведе и я целуна.

Той се отдаде на удоволствието свободно, без да се притеснява, че някой може да го прекъсне. След това й оправи камизолата и роклята.

Копнежът на Шарлот се надигна в трескав вик.

— Патрик — зовеше го, а същевременно ненавиждаше слабостта си и силата му. Отново бе изумена как лесно той раздухваше силна буря в нея. Буря, която само той можеше да укроти.

Докосна устните й с пръсти.

— Ще се върна довечера — каза и я остави, закрачи през двора мина през портата и се отдалечи.

Шарлот седна на каменната пейка. Не можеше да остане права поради бушуващите в нея чувства. Обичаше и мразеше Патрик. Желаеше да му се подчинява, но и да се бунтува срещу него.

След като се успокои, за което бе нужно доста време, тя взе писалка, мастилница и листи за писане от бюрото в стаята си. Седна отново на масата в двора и написа второ дълго писмо до семейството си.

Рашид я бе уверил, че е изпратил съобщението й, съчинено докато тя беше в харема на Халиф, но Шарлот искаше да е сигурна. Любимите й близки сигурно се бяха подлудили от притеснения по нея.

Прекара следобеда, работейки над писмото, за обяд хапна съвсем малко плодове, сирене и черен хляб, които един слуга донесе. През най-горещата част на деня, докато повечето от жителите на Коста дел Сиело спокойно почиваха, Шарлот изписваше листи, смачкваше ги, после съчиняваше нови. Беше важно да накара баща си и Лидия да разберат, че обича Патрик и наистина иска да бъде с него въпреки странното им приятелство.

Шарлот бе излъгала в първото си писмо, защото бе пленница тогава, без надежда да се измъкне и искаше да предпази близките си от болката, която истината би им причинила. Сега изключвайки само най-интимните подробности от отношенията си с Патрик, тя разказа приключението случка по случка. Накрая се получи такъв дебел сноп от листи, че писанията й трябваше да бъдат изпратени в пакет, а не в плик.

Същата вечер, облечена в друга взета назаем рокля, в кремав цвят с украса от антична дантела по ръкавите и деколтето, Шарлот вечеря със семейство Герида. Вечерята беше приятна, но разговорът — доста странен, защото се водеше на различни езици. От Патрик нямаше и следа.

След вечерята засвири музика в хола, както биха го назовали в Англия или в Америка. Синьора Герида свиреше на клавесин, а сеньор Герида предложи ръка на дъщеря си с подчертана официалност и я поведе в танц.

Шарлот с удоволствие ги наблюдаваше, но сладко горчива болка бе заседнала в сърцето й. Често, докато Лидия свиреше на пиано, Мили и Шарлот се редуваха да танцуват с баща си съвсем по същия начин. Отново с болезнена острота почувства липсата на близките си. Точно когато се канеше любезно да се извини и избяга в стаята си, Патрик се появи. Бе сменил обичайното си облекло — панталони, високи ботуши и широка риза с добре скроен вечерен костюм с широка вратовръзка на сиво и черно райе и карфица.

Шарлот мислеше, че е свикнала с великолепието му, защото беше зашеметяващо красив и в обикновени дрехи. През тази вълшебна нощ обаче пиратът бе станал принц. Когато взе Шарлот в ръце и започна да я върти грациозно из стаята в такт с веселия щурм на клавесина на г-жа Герида, тя забрави всичко, което я бе обезпокоило дотогава.

През този единствен танц, като че ли душите на Шарлот и Патрик се докоснаха и сляха в едно. Нито дума не бе изречена, всички форми на благоприличие бяха спазени и все пак преживяването бе по-дълбоко от най-страстното им любене.

Шарлот разбра с великолепно отчаяние, че сърцето й бе отдадено на този мъж и щеше да остане при него не само през целия им смъртен живот, но също и във вечността.

Ако Патрик бе почувствал тази съществена промяна в отношенията, то той с нищо не го показа. Танцува още два пъти с Шарлот, после с Пилар, която очевидно бе очарована. Сеньора Герида грееше на пейката до клавесина, а съпругът й облегнат на мраморната камина я наблюдаваше с обич.

Дори и сянка на ревност не премина през сърцето на Шарлот, но тя бе изумена от чувствата си, нуждаеше се от време и уединение, за да ги обуздае. Преди тази нощ бе уверена, че не би могла да обича Патрик повече от това. А сега се замайваше от внезапното разрастване на чувствата си, то обширният океан, без предупреждение бе приел мащабите на вселена.

Тихо се отдалечи от богато мебелираната гостна, като се надяваше никой да не е забелязал това, и забърза по коридора към апартамента.

Там, в морето от лунна светлина, проникнала през прозорците, тя крачеше изпълнена с безумна, стихийна енергия. Не можеше да побере тези нови чувства, терзаеше се мълчаливо, обвила ръце около себе си. В тези коварни моменти Шарлот се страхуваше, че душата й ще се пръсне.

— Шарлот.

Обърна се и видя Патрик застанал на входа на апартамента обвит в сенки. Поради тъмнината не можеше да прочете израза на лицето му, но в гласа му усети загриженост и тихо разбиране. Заплака и изхълца.

— Какво става с мен?

Патрик с лекота я взе на ръце.

— Не бих могъл да ти кажа, богиньо — призна със задъхан шепот. — И аз самият съм доста замаян. — Целуна я и Шарлот отново почувства вселената да се разтваря, препускаща със замайваща скорост. Накрая я занесе до леглото и Шарлот не можеше да отличи своето от неговото потреперване.

— Така силно те желая — каза той докато разпускаше косите й — че се страхувам от това, което ще се случи, когато те любя.

Тя свали сакото му, измъкна карфицата от вратовръзката, вкопчи се в копчетата на ризата му. Също така неудържимо, Патрик я съблече за секунди. В онази нощ нямаше мили въведения или нежни ласки, защото копнежът им един към друг се бе събрал в едно-единствено, примитивно желание, неудържимо като земетресение.

Патрик положи Шарлот на леглото, впусна се и тя го прие със страст, по-стара от звездите.

Любовта им бе нещо като весела борба в онази нощ, мислеше си Патрик, докато лежеше вперил поглед в тавана, а спящата Шарлот се бе свила от едната му страна. От първата им среща тя беше като буйна дива котка, отвръщаща с необуздана страст на нещата, които я бе научил. И все пак нещо ново се бе случило между тях тази нощ още преди да стигнат до леглото. Когато танцуваха така невинно и благоразумно, нещо в него, от дълго време разместено, си дойде на мястото.

Патрик се радваше на тъмнината и дълбокия сън на Шарлот, защото сълзи се появиха в очите му, сълзи на най-дълбокото поетично чудо. След чудото дойде страхът в най-чист вид, защото той обичаше тази жена — за момента поне не можеше да го отрече — но обичайки я, той се бе открил не само за щастието, но и за нова непонятна болка.

Дори когато притегли топлото нежно тяло на Шарлот по-близо до своето, искаше никога да не бе я срещал, да не бе напускала Куейд Харбър, да не бе ходила на пазара и да не бяха я отвлекли. Предишният му живот бе самотен, но не беше нещастен. Въпреки многобройните и разнообразни приключения, през които е бил изложен на несъмнени опасности, душата му винаги е била в безопасност.

Край на това, помисли си мрачно. Ако загубеше Шарлот поради смърт, безразличие или тя залюбеше друг, той никога не би бил вече същият. Би изживял дните си с прекършен изстискан дух.

Тя се размърда до него, тази жена, която беше неговият ангел спасител и владетел. Прекара пръсти по голия му корем, а когато същите пръсти продължиха надолу към мъжествеността му, Патрик простена.

— Ела тук — измърка сънливо. — Не съм свършила още.

Безпомощен да се противопостави, Патрик я обгърна и полу на шега наблегна:

— Би могла да ме пощадиш малко.

— Не тази нощ. Ако си много добър, може би ще те оставя да спиш утре.

Откакто тринадесетгодишен бе с жена за първи път, до този момент, винаги Патрик е бил този, който действа. Сега бе обратното и той не можеше да осъзнае чувствата, които този факт събуди в него. Влезе в ритъм с Шарлот, остави я тя да води, не можеше да се спре. Откликът беше инстинктивен, желанието зад него така безмерно, както самото море. Напяваше му безсмислени окуражителни думи, а той лудо я следваше. Когато тя достигна кулминацията, той диво се впусна в дълбините й, а удоволствието бе почти непоносимо. Накрая се отпусна до нея, разбирайки, че повече не е господар на волята си. Веднага щом дишането му се успокои, тя отново го пожела.

Бе взела съд с вода и кърпа отнякъде. Нежно и бавно го изми.

— Седни — той се подчини, въпреки че нямаше сили.

— Шарлот — молеше я той с отпусната назад глава, осъзнавайки че не може да избяга. Не можеше и да се съпротивлява, защото тя го галеше и целуваше.

— Шт — смъмри го тя нежно, пое го, и само след минута го подлуди отново.

(обратно)

10

През следващите две седмици Патрик не напускаше кораборемонтния док, защото трябваше да контролира всяка малка подробност от ремонта на „Чародейка“. Преди появата на Шарлот това би погълнало изцяло мислите му, а така също би задължило и физическото му присъствие там, но сега мислите му често оставаха с енергичната малка изкусителка, за която се бе оженил в Риц.

Шарлот бе и господарка на имение и лъвица, мислеше си той. Всеки ден нови одежди пристигаха от шивачката, а Шарлот се държеше спокойно и царствено като дукеса, когато му ги демонстрираше. Когато Патрик късно вечерта споделяше леглото с нея, тя му показваше необузданата страна на натурата си, даваше и вземаше наслада с необуздана дива страст.

Застанал на кърмата на „Чародейка“, Патрик се взираше с обсипаните със слънчеви лъчи води на синьо-зеленото море и се чудеше дали нежните чувства не го превръщат в нервна старица.

Опитът го бе научил да очаква предизвикателства, когато животът видимо приемаше приятно русло.

Говор на висок глас и тракане раздвижиха дока и го накараха да се обърне. Ето че Шарлот слизаше от една карета на семейство Герида, чадър на розово и бяло райе я предпазваше от жарките лъчи на слънцето. Роклята й бе с дълъг ръкав, украсена с розова дантела, знак на женственост в строго мъжкото обкръжение.

Шарлот откри с очи Патрик и му махна с ръка весело, продължи по дъската и се намери на палубата. Не беше особено доволен, защото доковете и кейовете бяха груби места, и въпреки това не можа да не се зарадва, когато видя жена си. Въпреки това посрещна я начумерен и отсечено я запита:

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя как върви ремонта на кораба. — При отговора вдигна брадичка, отстоявайки позицията си. Патрик разбра, че е непоколебима както обикновено.

Завъртя леко чадърчето, дари Патрик с усмивка, която леко подкоси колената му.

— Испания е прекрасна — продължи тя мило — а и гостоприемството на семейство Герида е безупречно. Вероятно обаче съм се заразила от жаждата ти за скитане, г-н Тревърън. Усещам, че копнея да продължа да пътувам и да видя какво се простира отвъд хоризонта.

Патрик се измъчваше от завладялата го страст, въпреки че Шарлот видимо не бе направила нещо да го изкуси. Помисли си дали работниците и екипажа ще забележат, ако я отведе в кабината си за около час, но отхвърли хрумването. Ако не внимава репутацията му на разбойник ще бъде унищожена и из седемте морета ще се разчуе, че Патрик Тревърън е станал съпруг.

— Казах ти да не идваш тук — скара й се той, хвана ръката й, придърпа я към перилата. — Бреговата ивица не е място за изискана жена!

Тя го погледна и запърха с мигли в маниер, който можеше да бъде окачествен само като непокорен.

— От какво мога да се страхувам, когато ти се грижиш за мен, капитан Тревърън?

Идваше му да я разтърси.

— След като бе отвлечена и се озова в харем, — прошепна вбесен — учудвам се, че можеш да задаваш такъв въпрос!

— Не можеш да ме пазиш ли? — продължи да се превзема и да го дразни. Очите й иначе невинни бяха изпълнени със смях. — Милост, Патрик, признаваш една слабост.

Патрик стисна челюстите си здраво за момент. Имаше само една слабост — обожаването на тази жена. Погледна я гневно и не й отговори на въпроса, а знаеше, че и тя не очаква такъв.

Тя се усмихна, радваше се на малката си победа, и отвори чантата си от мъниста.

— Така се случи, че имам уважителна причина. Това съобщение беше донесено сутринта. — Подаде му плик от тежка кремава копринена хартия.

Неприятно предзнамение се сви в дъното на стомаха на Патрик, когато взе плика. Написано бе само името му — всеки в Коста дел Сиело знаеше къде отсяда. На гърба обаче бе личният печат на Халиф, маркиран със зелен восък.

Счупи печата и извади един-единствен лист. Посланието бе написано явно от женска ръка на перфектен английски.

„Ахмед превзе двореца с предателство и хвърли Халиф в затвора. Ще убие истинския султан и наследниците му, а ние няма как да се съпротивим, тъй като воините на Халиф са далеч на поход в пустинята. Моля те ела бързо, ако наистина си му приятел.“

Патрик повторно прочете писмото, после го смачка с ръка. Независимо от разликите в двете култури, Халиф и Патрик бяха по-близки дори от братя. Не можеше да пренебрегне такъв зов за помощ, дори и да беше някакъв трик.

— Кочран! — изрева и така сепна Шарлот, че тя подскочи.

— Какво се е случило? — попита тя и взе намачкания лист от ръката му, изглади го върху полирания дъбов парапет. — О, не — задъхано изрече, след като прочете посланието.

Първият помощник веднага се яви, по-скоро развълнуван, отколкото обезпокоен.

— Да, сър? — Тонът му бе нетърпелив.

— Намери ми кораб! — заповяда Патрик. Събери всичките ни хора и ако можеш намери и други. — Връщаме се в Риц!

Кочран запази благоприличие, но се почуди.

— Откъде ще намерим кораб, сър? — размисли на глас.

Патрик грабна писмото от ръката на Шарлот и го тръсна на Кочран.

— По дяволите, не ме интересува дали ще наемеш и рибарска черупка — направи това, което ти казвам! — След това съсредоточи вниманието си към жена си. Хвана я здраво за ръката. — Ще отидеш в имението на Герида и ще останеш там докато дойда и те взема.

Шарлот премигна, упоритостта й изби и зачерви бузите й.

— Искам да дойда с теб! — запротестира тя.

Поведе я към трапа.

— В момента г-жо Тревърън, най-малко ме занимават вашите предпочитания. Този път, ако цениш собствената си кожа, ще ми се подчиниш!

Тази строга заповед предизвика разгорещеното й негодувание, но той я избута напред по рампата и я натика в чакащата карета. Когато затръшна вратата и изрева на испански указание на шофьора, Шарлот подаде глава от прозореца и извика ядовито:

— Няма да забравя това, капитан Тревърън!

Патрик сигурно би се изсмял, ако не беше толкова обезпокоен за Халиф. Ахмед, природеният брат на султана, беше безмилостен, а апетитите му за власт не бяха тайна. Много вероятно беше Халиф вече да е мъртъв, а екзекуцията му сигурно ще е била много бавна и брутална. По-лошото е, че принцовете, малките синове на Халиф, не можейки да се отделят от майките си, също щяха да бъдат убити, точно както бе писано в писмото.

Екипажът на „Чародейка“ се събра за минути. Слушаха с ожесточена ярост, докато Патрик представяше плана си.

Нямаше да се приближат откъм морето, защото Ахмед и бандата му крадливи бунтовници биха очаквали това и всеки приближаващ се кораб би бил потопен от канонадата на оръдията, преди да стигне до брега. След като прекосят до островното царство Риц, ще хвърлят котва в едноименното пристанище, ще купят коне и други провизии, от пазара и ще атакуват Ахмед откъм пустинята.

Резултатът ще бъде в ръцете на Бог.

Когато стигна гостната в дома на Герида, Шарлот запрати чадъра си на другия край вбесена. Обикновено не се поддаваше на внезапни раздразнения, но сега не можеше да бъде блага. Патрик й беше съпруг, мястото й беше до него, без значение къде отиваше.

Тръгваше за Риц, властен като гръцки герой, решен да спаси приятеля си, а планираше да я остави през това време точно на скучния Коста дел Сиело. Що се отнасяше до Шарлот, за нея имаше само едно нещо по-лошо от смъртната опасност, а то бе Патрик да е в беда, без тя да е до него! А ако го убиеха, нямаше никога повече да го види.

Шарлот ожесточено хапеше долната си устна, и крачеше напред-назад по-бързо и по-бързо. Патрик изобщо не я чу, когато го умоляваше да не я остави в харема на Халиф и не бе станал ни най-малко по-сговорчив от тогава. Беше напълно безсмислено да разисква въпроса повече с твърдоглавия си приятел, дори и ако се срещнат, преди да потегли на поход, което бе малко вероятно.

Мислите й направиха безумен завой. Бе чела някога за жена, преоблечена в мъжки дрехи, отишла да се бие в Гражданската война, само и само да е до съпруга си. Можеше да се дегизира и да се промъкне на кораба, който Патрик ще успее да отмъкне за пътуването…

— Не — каза на глас с въздишка. Никого не би излъгала с такава маневра, защото нямаше нищо момчешко във фигурата на Шарлот. След отвличането й от сука, когато бе предадена на Патрик в един груб конопен чувал, бе облякла една от ризите му и един чифт панталони. Тя просто изглеждаше това, което е — жена, облечена в мъжки дрехи.

При все това Шарлот нямаше намерение да се откаже и да остане на брега, докато Патрик величествено отплаваше при залез-слънце. И тя имаше приятели в двореца на Халиф — Алев и Рашид. А трябваше да се мисли и за малките синове на Алев и другите принцове, които стояха между Ахмед и трона на Риц.

Шарлот съзнателно се успокои. Седнала на края на леглото, което така щастливо бе споделяла с Патрик, тя се опита да събере мислите си. Напрегна мозъка си, но само една-единствена идея се въртеше в главата й, отчайваща и тъжна и едва ли бе по-добра от това да се промъкне на кораба. Тъй като се оказа единственият план, който можа да измисли, Шарлот реши да го следва.

Изчака докато домът утихна в обедна почивка и тайно се измъкна, като взе със себе си кесия със златни монети, които Патрик й бе дал един ден за внезапни нужди. Слънцето беше безмилостно горещо докато вървеше по прашните каменни улици към крайбрежната линия.

Много лодки бяха закотвени в пристанището. Сигурно щеше да може да наеме някой да прекоси водите до Риц.

Шарлот спря пред първата таверна от редицата просташки на вид кръчми, за да събере кураж. Не бе помислила да вземе чадъра и носа й започна да я сърби с наченки на слънчево изгаряне.

Точно се канеше да се качи по трите каменни стъпала, когато една барманка излезе и изхвърли кофа с боклуци и едва не заля красивата пола на Шарлот.

— Можещ да гледаш къде изхвърляш! — запротестира Шарлот.

За нейно учудване, барманката й отговори на английски?

— Мога — каза заядливо чернокосата жена — а може и да не мога.

Шарлот постави ръце на кръста и втренчи поглед в жената с решимост, но когато заговори, тонът й отново бе умерен. В крайна сметка тя беше нуждаещата се от услуга.

— Трябва да прекося до Риц, мога да платя добре. Има ли някой в това заведение, който може да ме заведе?

Слугинята се обърна, извика вътре в кръчмата на пронизващ испански. При думите й долнопробни моряци с различен ръст, вид и националност се събраха по мръсните прозорци, а една група бе излязла пред вратата. Злобно оглеждаха Шарлот.

— Придирчива ли си към хората, с които ще плаваш?

Шарлот преглътна и отговори.

— Е, не бих искала да е престъпник.

Дрипавата жена повдигна рамене. — Няма такива тук — а и по цялото крайбрежие няма такива каквито търсиш. — Понечи да затвори вратата, въпреки че синкавите лица стояха още по прозорците.

— Почакай! — извика Шарлот. Не можеше да понесе мисълта да остане в Испания, да се взира и чака, изпълнена със страхове, че Патрик може никога да не се върне. — Ще наема всеки, който не е убивал и не е изнасилвал.

Барманката преведе, в резултат на което групата намаля. Чу се мърморене. Все пак един мъж пристъпи напред.

Шарлот се оттегли крачка назад и се опита да се усмихне.

— Здравей — помъчи се да каже приветливо.

— Здравей — отвърна морякът и се усмихна малко глупаво, Шарлот разпозна американския му акцент. Беше среден на ръст, възрастта му трудно можеше да се определи, як с къса кафява коса, щръкнала като игли на бодливо прасе. — Каква работа имате в Риц, госпожице?

Шарлот се уплаши, но искаше по-скоро да тръгне. Колкото по-рано тръгнеше, толкова по-скоро щеше да настигне Патрик.

— Личен въпрос е. Това, което трябва да знаеш е, че искам да стигна там и плащам добре. Как се казваш?

Изглеждаше изненадан — очевидно бе мислил, че той владее положението. Шарлот не искаше да губи време да го убеждава в противното.

— Мабри. Джак Мабри.

— Казвам се г-жа Патрик Тревърън — отвърна Шарлот със сърдечна усмивка. С удоволствие забеляза как сипаничавото лице на Мабри побледня. — Можеш да ме наричаш г-жа Тревърън, ако имаш нужда да се обръщаш към мен, въпреки че ще бъдеш доста зает с управлението на кораба, за да говориш.

Дивият блясък изчезна от очите на Мабри, видимо преглътна.

— Защо се опитвате да наемете лодка, след като имате богат капитан за съпруг?

Шарлот философски въздъхна, а сдържаното й поведение бе чиста измама.

— Корабът му „Чародейка“ е на сух док за поправка. Сигурна съм, че вече е поел с някакъв кораб — без съмнение не е бил достатъчно любезен — и е отплавал без мен.

Мабри потърка брада, която бе четинеста като косата му.

— Каква е цената?

Шарлот извади две златни монети, вдигна ги, за да може моряка да ги разгледа.

— Ще заплатя половината, когато се съгласиш да ме превозиш, а другата половина, когато пристигнем там. — Имаше и други пари в кесията, но предполагаше, че ще й са нужни в Риц, особено ако не можеше да намери Патрик веднага.

— Напускате мъжа си или нещо подобно? — продължи да настоява Мабри, въпреки че видимо едва се сдържаше да не грабне първата монета. — Не искам да си имам никакви неприятности с Тревърън, дори и работата да ми донесе пари за пиене за цял месец.

— Той не ще узнае кой ме е превел, обещавам ви. — Шарлот отново прецени мъжа, който изобщо не беше представителен и при други обстоятелства не би прекосила и улицата с него, а камо ли водно пространство.

Нека ви предупредя, обаче, че ако държанието ви към мен се постави под въпрос преди, по време на, или след пътуването, капитанът ще разбере това. А той не ще намери мира, уверявам ви, докато не заплатите за грешката с кръв.

Мабри навлажни устни с език, за момент се поколеба, след това кимна.

— Не ще има основание да ме търси. — Шарлот почувства, че няма друг избор, освен да му повярва.

— Къде е плавателният съд? — запита Шарлот, закривайки очи с ръка от слънцето, докато обърна поглед към флотилията от стари гемии и рибарски лодки в пристанището.

Г-н Мабри водеше по пътя към брега и посочи най-лошото корито от всичките. Лодката едва ли беше по-голяма от гумената лодка, с която с Мили ходеха на лов за риба в езерото, когато бяха малки момичета. Беше килната към десния борд и дори от онази дистанция Шарлот можеше да види, че дървеният материал загива.

Едва не се върна, толкова бе унижена от мисълта да прекоси гъмжащите с акули води на борда на такова жалко нещо, но в този момент забеляза един клипер да се движи към хоризонта. Беше по-малък от „Чародейка“, лъскав и бърз, а Шарлот някак разбра, че Патрик е зад кормилото. Трябваше бързо да действа с решимост, иначе щеше да прекара остатъка от живота си съжалявайки, че не е последвала съпруга си.

— Бързо! — извика и задърпа мръсния ръкав на Мабри.

Мабри привика един от приятелите си по чашка да ги заведе в малката си лодка. Шарлот отново се поколеба, когато видя гемията отблизо, но стисна зъби и се качи по въжената стълба зад Мабри, като внимаваше полите й да са плътно по краката й.

Гемията миришеше по-лошо отколкото изглеждаше, а единствената мачта скърцаше зловещо докато Мабри опъна платното, но вече връщане назад нямаше. Шарлот му даде една златна монета според уговорката и застана на носа, опитвайки се да не изпуска клипера от поглед, докато се придвижваха бавно и трудно по дирята му.

Скоро обаче клиперът изчезна и смелостта на Шарлот малко намаля. Ако не успее да настигне Патрик навреме? А има и по-лошо, ако го настигнеше и така го вбеси, че я върне обратно в Испания или я заключи в къщата на някой приятел в Риц?

Колкото повече се отдалечаваха от брега, по-бурни ставаха водите. Стомахът на Шарлот започна да трепери, докато лодката се вдигаше и спускаше по вълните, опасяваше се, че й се повдига. След известно време се оправи, като се нагоди към ритъма на люлеене и така успя да задържи обяда в стомаха си.

Стъмни се докато прекосиха, но Шарлот прецени, че е за добро. Трябваше да си купи шалове, за да покрие ръцете, главата и лицето си, ако не искаше да я арестуват за неприличен вид.

Тъй като имаше прилив, Мабри успя да пристане на кея и не се наложи да гребат с лодка до брега. Шарлот се скри зад едни варели и щайги, докато нейният неприсъщ покровител слезе да потърси, дрехите, от които се нуждаеше, за да може да се движи в ислямско обкръжение.

Пазарът беше наблизо и както пристанището бе осветен с факли. Докато очакваше Мабри да се върне с воалите й, тя въртеше глава наляво-надясно и присвиваше очи, търсейки бързия клипер, който бе превел Патрик на брега. Не успя да разпознае клипера, но чу познат глас и насочи вниманието си към сука, където бе капитан Тревърън, спорещ на висок глас с един търговец на коне.

Шарлот искаше да му извика, но не го направи. Сега се двоумеше кое е по-опасно — да се размотава из Риц без подходящо облекло или да се срещне лице в лице с Патрик.

В разгара на колебанията й се появи Мабри. Носеше два мръсни, изядени от молци шала от плат с цвят на кал. Шарлот набързо се стъкми, даде на стария моряк другата златна монета, както се бяха уговорили, и забърза към шатрата на търговеца на коне.

Отстрани имаше ограда за добитък, пълна с коне от най-различно качество. Очевидно пазарлъкът бе направен, защото Патрик плащаше на търговеца, а хората от екипажа му слагаха юздите и се качваха на конете.

Шарлот се спря на прилично разстояние от десния лакът на Патрик, цялата бе покрита, с изключение на очите й. Все пак сигурно се бе хвърлила в очи, облечена в онази розова рокля.

— Капитан Тревърън? — надяваше се усилието да бъде любезна да е в нейна полза.

Патрик застина — за момент дори шумния сук му се стори така тих както далечната пустиня — после бавно се обърна, за да я погледне. Сините му очи бяха черни като нощта, помисли тя, но не беше от тъмнината.

— Шарлот? — изрече след дълга пауза на шок.

Тя кимна.

— Да, аз съм — каза с тих, но ведър глас.

Измърмори поредица от цветущи думи, хвана я за ръка и я отведе в сянката на шатрата на търговеца на коне.

— Как се осмеляваш да не ми се подчиниш? — шепнеше ужасен. — Съвсем безстрашна ли си, или просто си луда?

Шарлот преглътна.

— Не е нужно да си груб — изтъкна тя и събра достойнството си. — Не съм човек, който стои и чака, Патрик. Аз съм човек, който излиза и действа.

— Това го виждам — отвърна рязко и отново изруга.

Шарлот пресметна, че може да се приближи до целта.

— Освен това, ако се опиташ да ме оставиш тук или ме върнеш обратно, просто ще намеря друг начин да те последвам.

— Трябва да те обърна на коляно и да те наложа! — изрева Патрик, като я разтърси.

Шарлот се усмихна, усещаше, че е победила.

— Но няма да го направиш. Ако беше от онези, които биха наложили жена по задните части, сигурно досега щеше да си го сторил.

Носът му почти докосваше нейния, очите му блестяха с факелна светлина от ярост:

— Не бъди толкова сигурна, г-жо Тревърън. Ако не бързах толкова, щях да сваля воланестите ти гащи и щях да ти дам едни плюски, дето никога нямаше да забравиш! — Патрик явно бе приключил нравоучението, поне за момента. Без да чака отговор, а и тя нямаше готов такъв, той я дръпна към заграденото място до конюшнята.

Един арабски жребец беше оседлан за него. Хвърли Шарлот върху гърба на животното съвсем безцеремонно, след което скочи зад нея:

— Я си ми създала неприятности, г-жа Тревърън — каза предизвикателно през зъби — ще изпълня заканата си. На момента, пред бога и пред всички!

Шарлот му повярва. Освен това бе изразходвала лимита си за перчене за деня, като нае Мабри и прекоси до Риц в подлизващата, миришеща лодка. Седеше мирна и мълчеше, въпреки че не знаеше е какви опасности още щеше да се сблъска, но духът й бе извисен от радост.

Каквото и да се случеше, тя щеше да участва, а това беше далеч по-добро от чакането в някакво скучно, сигурно място и да слуша предадени разкази. Шарлот се облегна назад върху гърдите на Патрик, погълна силата на ръцете, които я обхващаха и заспа.

Когато се събуди, почти се зазоряваше, групата бе навътре в осеяната със звезди пустиня. Араби, вероятно водачи наети от Патрик, опъваха палатки върху белия пясък, докато другите ездачи пиеха вода от манерки и разговаряха за трудността при завземането на двореца от Ахмед.

Патрик я свали от жребеца и макар и да не беше груб с нея, нямаше ни най-малка нежност в действията му. Без да каже нито дума, я избута до една от палатките. Кожи бяха разстлани на пода, меки и гладки като шевро. Шарлот се опъна, изтощена и отново заспа. В полусън долови, че навън е свикан военен съвет.

С преминаването на нощта в зори въздухът стана по-горещ. Шарлот за удобство се изхлузи от дрехите си.

— Вземи — каза Патрик със сдържана нежност. — Пийни вода.

Почти не бе в съзнание, но жаждата й бе така истинска, както и изтощеността й. Изправи се седнала и бавно отпи от манерката, която той придържаше до устата й. Горещината беше ужасна дори под сенчестия навес на палатката. Шарлот видя, че Патрик също бе свалил дрехите си.

Когато тя отново потъна в кожите, той приглади назад от челото й мокрите кичури коса.

— Какво ще те правя? — дрезгаво прошепна. — Съвсем непоправима си.

Шарлот въздъхна, извъртя се, за да се намести по-удобно. Камизолата й бе мокра от пот и лепнеше по гърдите й.

— Няма да бъда оставяна сама — сънливо изрече тя. — Това да ти е за урок.

Патрик се засмя и нещо в гласа му я накара да отвори очи и го погледне в лицето. Бе легнал на една страна, подпрял глава с ръка.

— Аз давам заповедите в семейството — отвърна като развързваше панделките на камизолата, нежно отделяйки плата от гърдите й. — И ако на някой това трябва да му е за урок, то този някой си ти.

Шарлот бе прекарала по-голямата част от нощта на гърба на коня и не си спомняше някога да е била по-изморена. Въпреки това, когато Патрик се наведе и докосна гръдта й с език, тя веднага откликна.

— Нарече ме непоправима — въздъхна тя.

Патрик не отговори веднага. Продължи да се наслаждава на гръдта й доста време, след това нежно я обгърна и приласка в обятията си.

Шарлот изстена, надигна глава с очакващо желание. Можеха да оставят въведенията за друг път.

Той се засмя, обхвана другата й гърда, без да обръща внимание на тихите й, луди подканвания. Накрая впи устни в нейните, целуна я дълбоко, погълна изпълнения със зов и страст вик и се впусна в нея.

Стори й се, че цялата горещина на пустинята се бе събрала в тялото й. Всяко движение на бедрата на Патрик я приближаваше до лудостта. Не смееха да прекъснат целувката, докато и последните страстни стонове не отекнаха като далечно ехо.

Когато всичко свърши, Шарлот се разплака, защото бе дошъл краят, а бе така красиво и тя толкова много обичаше Патрик. Той целуна клепачите й докато се успокои, след което и двамата заспаха.

При залез-слънце Патрик събуди Шарлот. Хапнаха ядки и фурми без костилки с малки количества вода. Отново се любиха.

Шарлот чувстваше слабост в колената и бе леко замаяна, когато се обличаше за още едно нощно, изтощително яздене, но Патрик изглежда имаше енергия в излишък. Подсвиркваше си докато помагаше да приберат стана, а Кочран и другите от екипажа тихо го задяваха.

Докато Шарлот се изчерви, представяйки си какво подхвърлят, Патрик се смееше на шегите им.

Твърде скоро отново поеха на път, Шарлот чувстваше болки в мускулите на краката си, докато жребецът галопираше неуморно по пясъка. Но по-скоро би умряла, отколкото да се оплачи. Ако мъркаше, Патрик сигурно щеше да злорадства и да й напомни, че е бил прав като е искал да я остави.

За Шарлот часовете отминаваха бавно като десетилетия и когато стигнаха един оазис и спряха, идеше й да изхлипа от радостно облекчение. Вместо това тя намери малка кофа и я напълни с вода от извора, ограден с палми и тучна трева. Държеше раменете си колкото можеше опънати, изчака докато подготвят палатките и влезе в онази, в която бяха с Патрик предния ден.

Беше гола, току-що окъпала се, когато Патрик отмести платното и влезе. Погледът му беше арогантен докато я наблюдаваше, но думите му бяха кротки.

— Ти си така удивително красива — чудеше се шепнешком.

Шарлот не се опита да се покрие. Стоеше пред Патрик и се чувстваше така чиста, като Ева преди грехопадението. В такива моменти можеше да повярва, че са единствените двама на земята, а оазисът е прословутата Градина.

Приближи се до него, откри ризата му и целуна здравата, солена плът под нея.

Патрик пое дълбоко дъх, хвана раменете й, като че ли да я отблъсне, след това вплете пръсти в косите й, притисна я до себе си.

— Не съм забравил, че не се подчини на заповедите ми — предупреди я останал без дъх, а тя продължаваше да го целува. — Ако всичко това свърши, без да ни убият, ще е по-добре сам да те убия.

Шарлот докосна гърдите му с език, усмихна се, когато й отвърна със стон.

— Ще запомня това — прошепна, като се опитваше да звучи подобаващо виновна.

(обратно)

11

На третата нощ, след като палатките бяха опънати, един от арабските разузнавачи напусна лагера. Когато се върна след около час, развълнуван и мрачен каза на Патрик, че дворецът на Халиф е наблизо.

Всички от екипажа на Патрик бяха добре въоръжени. За Шарлот бе ясно, че предстоеше битка. А Патрик изглеждаше непоколебим.

— Тъй като само ще си хабя думите, ако ти кажа да останеш — обърна се той към Шарлот, чертите му изглеждаха насечени и груби на студената светлина на звездите и луната — ще яздиш с мен. Но предупреждавам те г-жа Тревърън — ако подкопаеш авторитета ми пред тези мъже с неподчинение, ще бъдеш наказана. Това, любима моя, е тържествена клетва.

Шарлот потрепери. Добре съзнаваше, че Патрик е сериозен и, че нежните му грижи към нея не ще го възпрат, ако тя би пречила на плановете му. Страхуваше се от предстоящата битка с Ахмед. В същото време обаче Шарлот едва успяваше да стои на едно място, толкова голямо бе предчувствието й за приключение.

Беше нещо като да изживееш прекрасните, романтични фантасмагории, на които се отдаваше като дете далеч в Куейд Харбър.

— Обещавам да съм добър боец — каза тя и погледна мъжете, готови да потеглят въоръжени до зъби.

— Няма ли да получа пистолет, сабя или нещо друго?

Въпросът предизвика тиха вълна от смях сред ездачите, но Патрик обърна очи и се качи на коня. След като дълго гледа Шарлот, с непредвидимо изражение той се наведе, хвана я и я метна зад себе си.

Ясно беше, че няма да получи оръжие, затова просто трябваше да разчита на ума си. Това, което би желала обаче, бе да замени изпокъсаната, мръсна, розова рокля за чифт панталони и риза.

Групата бе съставена от около двадесет и четири души, но Патрик и Шарлот заедно с двамата разузнавачи яздеха отпред, конете им се движеха почти безшумно по древните пясъци. Накрая видяха двореца, греещ като алабастър на фона на тъмното море.

Шарлот задърпа Патрик за ръкава, за да му привлече вниманието, след което прошепна:

— Ако ме повдигнеш, мога да прескоча оградата на двора пред хамама и да ви пусна да влезете през южния вход.

Патрик се обърна назад на седлото, за да я погледне, а от поведението му усети, че иска да отхвърли предложението и мислено търсеше основание за това.

— По-добра стратегия ли имаш? — настоятелно попита Шарлот. — Главният вход ще бъде заключен и охраняван. Ако се опиташ да разбиеш портата, ще заплатиш скъпо за глупостта.

Дълго я гледа смръщен, после каза.

— Аз ще прескоча стената на двора.

Шарлот въздъхна с раздразнение.

— И ще прекосиш харема? Това ще създаде шумотевица, която би била чута от тук до Коста дел Сиело.

— Права е, сър — намеси се внимателно Кочран. — Г-жа Тревърън познава обстановката там. Тя може да намери роба и фередже и да се движи, без да събуди подозрение.

Патрик стисна челюсти, гледаше гневно Шарлот докато размишляваше. Накрая кимна и каза:

— Добре. Но влезем ли веднъж, трябва да се върнеш в харема и останеш там. Той е най-сигурното място в двореца.

Шарлот си спомни страха, обхванал я при срещата с природения брат на султана в коридора пред покоите на Халиф в онази нощ и се замисли. Ахмед би обругал както властта, така и привилегията, а тъй като бе новият владетел на Риц, харемът и жените в него бяха негова собственост.

— Ще направя това, което трябва — това бяха думите, най-близки до някакво обещание, както Патрик и тя самата съзнаваше.

Гледаше я дълго време, като че ли да запомни чертите й, след това продължи да язди.

Когато приближиха стената на двора, Шарлот погледна нагоре към клоните на бряста, по който се бе покатерила, за да избяга. По онова време се надяваше повече никога да не види харема, а сега почти рискуваше живота си, за да влезе вътре.

Кочран и водачите спряха и наблюдаваха за стража, докато Патрик се приближи до стената, прехвърли Шарлот пред себе си на седлото. Целуна я дълбоко, силно, погледна я в очите и прошепна:

— За бога, внимавай.

Шарлот се усмихна смело, но не беше глупачка и също се страхуваше.

— Хвани ме здраво, да не се подхлъзна — отвърна и се изправи на гърба на коня като акробатка в цирка, а Патрик я държеше за краката.

Благославяше дните, през които с Мили се катереха нагоре-надолу по дърветата като маймунки, грациозно се прехвърли на стената и кацна там за момент гледаща втренчено към Патрик. Изпрати му въздушна целувка и се смъкна безшумно в двора.

Вътре отново спря, за да привикнат очите й. След няколко секунди вече различаваше диваните и жените, спящи на тях. Някои хъркаха, други мърмореха на сън, но никой не мърдаше.

Шарлот притегли роба и фередже от една пейка в основата на един от диваните и бързо махна съсипаната си рокля. Веднъж облякла одеждите и скрила ненужната си рокля зад висок сандък, тя тихо премина през харема към вътрешния вход.

Ако имаше пазач, Рашид или негов заместник, назначен от Ахмед, той щеше да бъде там. Шарлот трябваше да премине през този портал, а така също и през серия от коридори и през голямата зала, за да стигне до южния вход на двореца, където Патрик и другите щяха да чакат.

Сля се със сенките, едва дишаше, взираше се в коридора. Не видя никой и след като събра смелост прекрачи прага.

Само след минута силни ръце я сграбчиха, с ръка й запушиха устата. Съпротивляваше се, а нападателят й я притисна до стената на двореца, държеше я за гърлото със стоманените пръсти на лявата си ръка, а с дясната се опитваше да запали една маслена лампа.

Светлината огря лицето на Рашид. Шарлот така се успокои от този факт, че едва не припадна, въпреки че не можеше да е абсолютно сигурна, разбира се. Инстинктът обаче й подсказа, че евнухът бе лоялен към Халиф. Той може би желаеше да помогне.

— Вие! — задъхано изрече и продължаваше да държи като в окови гърлото на Шарлот.

— За бога, пусни ме. Не мога да дишам!

Неохотно Рашид я пусна, но гигантското му тяло все още беше бариера, възпираща като стените на двореца.

— Какво правиш тук? — настоятелно, но тихо запита.

Шарлот преглътна. Разбра, че няма друг избор, освен да рискува всичко и му се довери. Рашид бе много интелигентен и не би приел половин истина.

— Патрик — капитан Тревърън и неговите хора са навън, пред южния вход. Дойдоха да помогнат на Халиф.

Изражението на Рашид ни най-малко не издаваше мислите му. Шарлот чакаше умираща от напрежение. А ако бе сгрешила за лоялността на евнуха? А ако беше в съюз с Ахмед и от самото начало е участвал в заговора срещу законния султан?

Той най-после проговори:

— Аз ще отида и ще ги пусна. Ти ще останеш тук.

Успокоението на Шарлот бе равно на раздразнението й. След като бе преминала през всичко това, нямаше намерение да си стои кротка в харема, да върти палци и да изтърве цялото действие. Усмихна се и скръсти ръце.

— Не мога. Патрик очаква аз да отворя вратата. Ако ти отидеш вместо мен може да не те познае в тъмното. Носи сабя и не ще се колебае да те прободе — твърдо е решен да намери Халиф.

Ришад въздъхна и след една безкрайна пауза изсъска.

— Добре. Следвай ме и пази тишина!

Шарлот отправи лична молитва на благодарност докато следваше евнуха по каменните входове през гигантската приемна с мраморна настилка.

Часовой наблюдаваше входа. Шарлот виждаше сянката му и червения край на пурата, който пушеше. Притаи дъх, а Рашид протегна масивната си ръка, за да я спре.

Заговори караула приятелски на арабски, докато Шарлот остана в тъмното, наблюдаваше и се молеше.

Охраната се поколеба, след което му отвърна приятелски. Рашид го сграбчи отзад за врата, той изстена, свлече се на пода в несвяст.

— Уби ли го? — прошепна Шарлот докато минаваше покрай него, за да вдигне резето на външната врата.

Евнухът не отговори.

Патрик и другите веднага влязоха, а Шарлот побърза да каже:

— Това е Рашид, слугата на Халиф. Той е верен на султана.

След като стисна рамото й — обикновен жест, говорещ много — Патрик се усмихна.

— Да, добре познавам Рашид. Къде е Халиф? — Усмивката му изчезна. — Жив е, нали?

Рашид погледна измъчено, но кимна.

— Според онези, които му приготвят храната, султанът е жив. Това обаче може да не е благословия, защото Ахмед има намерение да кастрира брат си. Може вече да го е направил.

Патрик за миг затвори очи, а Шарлот наблюдаваше с интерес как нова сила го изпълваше така явно и мистично, както звездната светлина снежнобелия пясък на пустинята.

— Ела — каза Рашид. — Затворен е в най-старата част на двореца. Ще ви заведа.

Патрик кимна и извади носна кърпа от джоба си. Преди Шарлот да разбере или да може да реагира, той я хвана здраво и запуши устата й. След това дръпна един дълъг декоративен златист шнур от един гоблен на стената и бързо върза ръцете и краката й.

— Извинявам се за унижението, богиньо — каза й, докато я носеше по коридора — но това беше единственото нещо, което успях да измисля, за да не ме последваш в битката и те убият.

Шарлот се бореше, въпреки че беше безнадеждно, мислеше че ще се пръсне от раздразнение и ярост.

Рашид спря, отвори една украсена врата, усмихна се и посочи с ръка.

— Ще бъде в безопасност в този килер.

Патрик внимателно положи Шарлот вътре, потупа я по ръката, затвори вратата и я остави в непрогледната тъмнина.

В началото Шарлот бе толкова раздразнена, че не можеше да мисли, само можеше да се върти и усуква. След няколко минути осъзна безсилието на положението си. Стоеше неподвижна. Сълзи на яд се отрониха от очите й, търкулнаха се надолу до кърпата на устата й.

Общо взето разбираше, че Патрик само се бе опитал да я защити, но бе накърнил гордостта й, което нямаше лесно да му прости. Шарлот в крайна сметка бе издънка на многобройни поколения на фамилията Куейд, бе възпитана да бъде участник, а не наблюдател.

Колкото и да обичаше Патрик, щеше да си отмъсти — ако и двамата оживееха след тази нощ.

Патрик и хората му се бяха придвижили съвсем малко, когато бяха забелязани и бе вдигната тревога. Адреналинът забушува в кръвта му — нищо че бяха забелязани, нали бяха вече в двореца. Ако не беше заради Шарлот, любимата му слабост, щеше да изпита удоволствие от предстоящата битка.

Хвърли пистолет на Рашид, образуваха голям кръг, опирайки гърбовете си един о друг. Хората на Ахмед се изсипаха в откритата стая размахвайки саби и ножове.

Битката беше жестока, а на моменти изглеждаше, че численото превъзходство беше безнадеждно, но кръгът се държеше здраво. Накрая яростните атаки намаляха.

Патрик нямаше представа колко време бе изминало, но зората огряваше двореца с пурпурна светлина, когато Рашид го поведе надолу към осветената с факли галерия, водеща към килиите. Плъховете пробягваха на пресекулки пред тежката дървена врата, до която спря Рашид. Стража нямаше.

— Тук — направи тъжен жест Рашид.

Стоманен катинар бе сложен на вратата.

Патрик грабна пистолета си, внимателно се прицели, стреля и разцепи метала. Въпреки че се страхуваше от това, което би заварил когато прекрачи прага, не се поколеба.

Стаята бе малка, въздухът тежък и зловонен.

— Халиф?

Чу се стон в тъмнината. Рашид запали клечка кибрит, но светлината бе недостатъчна, трептяща, губеща се в мрака.

Патрик напрегна очи, откри приятеля си вързан за китките към ръждясали халки, забити в стената. Халиф беше бит и оставен да гладува, а може би и изтезаван. Усмивката му блесна докато Патрик го развързваше.

— Винаги си се появявал на време, приятелю — каза Халиф, а Патрик го хвана през кръста придържайки го.

— Не съвсем, ако съдим по вида ти — измърмори Патрик. Рашид вече бе намерил и запалил лампата и той видя, че състоянието на приятеля му бе наистина много тежко. Смесица от отчаяние и ярост надигна злъч в гърлото му. — Кочран ще се погрижи за раните ти, а през това време аз ще се разправя с брат ти.

Халиф издаде звук, който можеше да бъде взет или за изхлипване, или за смях. — На теб дължа живота си, да не говорим за мъжествеността си — с мъка говореше на Патрик, докато излизаха след Рашид от вонящата килия. — Все пак, трябва да те помоля да оставиш отмъщението на мен. Греховете на Ахмед надхвърлят стореното на мен, приятелю — той уби майка ми, Султана Валиде.

— Исусе! — Дали това бе молитва или зов, Патрик не би могъл да каже. Трябваше да събере сили, за да зададе следващия въпрос. — Какво стана с децата ти. В безопасност ли са?

Халиф се препъна, дишаше на пресекулки, тежко. — Майка ми ги скри — разбраха, че плаче. — Затова Ахмед я уби, защото не искаше да му каже къде ги е скрила. Жените ми може да са знаели, а може да са били по-слаби от Султана Валиде.

На Патрик му идваше да се разплаче, толкова силна бе болката, която чувстваше към приятеля си, но Халиф имаше нужда от силата му.

— Къде да го намеря? — попита той.

Халиф се прегъна, изпаднал в безсъзнание и Рашид се притече на помощ. Двамата го придържаха.

— Ахмед ще бъде в покоите на султана — изрече Рашид, гласът му бе дрезгав от мъка. — Всяка вечер спи с по една от жените на брат си.

Ахмед наистина беше в покоите на брат си и една жена лежеше на дивана. Той седна, премигвайки в учудване и с ужас, когато видя Рашид и Патрик да носят брат му в стаята.

Докато евнухът наместваше внимателно безжизнения султан на друг диван, Патрик извади ножа си, окървавен от битката в стаята близо до харема и се приближи до голямото легло.

— Махай се — изкрещя той на жената, която веднага изскочи изпод завивките. С ъгъла на окото си Патрик я видя да грабва робите си от земята, омота ги около голото си тяло и избяга.

Ахмед бе успял някак да възвърне самоувереността си, гневно, с предизвикателство гледаше Патрик.

— Това не те засяга. Нямаш право да се месиш.

Патрик притисна острието на ножа към гърлото на Ахмед.

— Глупости. Меся се. Всъщност, ако брат ти не бе ме помолил да те оставя на него, щях точно сега да те нарежа на тънки резенчета.

Ахмед погледна безжизнения си природен брат и сива вълна се плъзна по бронзовата му кожа.

— Ще бъде по-благородно, ако вие ми прережете гърлото! — въздъхна той.

Патрик се усмихна и каза:

— Знам.

След час Ахмед и всичките му живи поддръжници бяха затворени в малката килия, в която преди това бе затворен Халиф.

Шарлот бе спала малко в онова тясно пространство и когато се събуди, енергията й бе възстановена, а така също и яростта й. Връзването на ръцете и глезените й беше доста стегнато, а имаше и естествени нужди.

Когато вратата на килера внезапно се отвори и нахлу светлина, на Шарлот й се стори, че Патрик може да е мъртъв заедно с хората си и Рашид също. Погледна нагоре и видя лицето на Алев.

— Ето къде си била — наведе се, за да развърже кърпата, която караше Шарлот да мълчи през цялото време. — Рашид каза, че си в килера, но не каза в кой, а има около двадесет такива само в тази част на двореца.

— Видя ли капитан Тревърън? — почти извика Шарлот. Колкото и да бе ядосана на този мъж, тя не можеше да си поеме дъх, докато не узнае дали е жив или мъртъв.

Алев се усмихна, въпреки че тъгата и страха от неотдавнашните събития ясно се четяха в очите й.

— С Халиф е. Англичанинът Кочран лекува раните на султана. — После развърза Шарлот и й помогна да се изправи на крака.

Шарлот бе изненадана от нестабилността си.

— А Ахмед? Да не се разхожда на свобода?

Алев поклати глава, прегърна Шарлот през кръста за стабилност. — Ахмед и хората му, както казват слугите, са затворени в тъмницата.

Ужасна мисъл мина през ума на Шарлот, спря се, студенината на мраморния под се надигна по цялото й тяло.

— Принцовете — започна, но не можа да довърши.

Другата жена я прегърна и се усмихна не така тъжно както преди. — Всички са живи и добре, благодарение на Султана Валиде. — Алев отново помръкна. — Именно тя, султанската майка е мъртва. Ахмед я удуши пред всички нас, когато тя отказа да издаде къде са укрити принцовете.

Шарлот се срамуваше да си спомни как силно бе мразила старата жена. Сега се възхищаваше на смелостта на Султана Валиде, очите й се изпълниха със сълзи, когато си представи как са стояли безпомощни докато убиват друго човешко същество.

— Толкова много неща си преживяла, Алев — каза мило тя. Как можа да понесеш всичко това?

— Халиф е жив, а също и хубавите ми синове. Опитвам се да съм благодарна за доброто и да не мисля много за злото.

Алев заведе Шарлот в харема, където другите жени жужаха от вълнение по събитията от сутринта и новината, че Халиф е все още жив. Шарлот свали откраднатата роба и пристъпи в огромния облицован басейн, като остави водата, стоплена от мангали под пода, да облекчи болящите я мускули.

Другите я зашеметиха с въпроси, повечето от които трябваше да бъдат преведени от търпеливата Алев. Шарлот направи пълно и малко украсено описание на пътуването си по вода до Риц, а после през пустинята. Разказа колкото знаеше за спасителната операция и прибави няколко предположения.

Дадоха й хавлиени кърпи и роба, когато свърши къпането да се подсуши и облече. Докато закусваше с плодове, шербет, кафе и сирене, Алев разресваше сплетените й коси.

— Къде ще отидеш като си тръгнеш от тук? — Алев запита, а гласът й издаваше определена тъга.

— Обратно в Испания, сигурна съм — уверено отвърна Шарлот. Въпреки че все още не бе сигурна в чувствата на Патрик към нея, тя знаеше, че той никога няма да изостави „Чародейка“.

— Бяхме нападнати от пирати, когато отпътувахме оттук и корабът на Патрик бе повреден. В момента го поправят.

Алев повтори думите й на арабски, гласът й трепереше от вълнение, а скоро Шарлот вече разказваше нова случка — как пиратите бяха се качили на борда на „Чародейка“ и за последвалата битка. Когато завърши беше така изтощена, като че ли отново бе преживяла всичко.

Прозя се и Алев й посочи един диван. Скоро Шарлот се опъна и дълбоко заспа.

Рашид я събуди по някое време по-късно.

— Капитан Тревърън ви вика — начинът, по който го каза, прозвуча като че ли Господ току-що е издал единадесетата си заповед.

Шарлот се изчерви и седна.

— Така ли? — попита тя мило. — Е, съвсем сме далеч от намерението да караме господаря да чака.

Рашид присви очи, изучавайки я подозрително, но не постави под въпрос държанието й. Просто я поведе през харема и познатите коридори и накрая спря пред вратата на покоите на Халиф.

Поклони се леко, обърна се кръгом и се отдалечи.

Шарлот се помота малко из коридора, обуздавайки яда си. Имаше сметки да урежда с Патрик Тревърън.

Щеше да започне с това, че я бе вързал и хвърлил в килера. Опънала рамене, вдигнала брадичка, тя смело прекрачи прага.

Халиф лежеше на огромен кръгъл диван, гол, само с чаршаф около кръста. Голите му гърди бяха покрити с белези от побой и обгаряне, а Кочран бе бинтовал всеки един от пръстите му. Имаше дълбоки сенки под затворените му очи, а дори от другия край на стаята Шарлот виждаше, че трудно диша.

Патрик стоеше до един от прозорците с гръб към стаята, раменете му бяха неподвижни под разкъсаната и изпръскана с кръв риза.

При гледката от нараняванията на Халиф и невидимите на Патрик, Шарлот забрави за собственото си недоволство.

Тя първа отиде при Патрик, погледна го право в лицето. Изражението му бе каменно и застинало.

— Наранен ли си? — попита го и докосна ръката му.

Той подскочи. Явно не бе разбрал, че тя е до него. Лицето му бе натъртено. Имаше кръв по косата и ризата му. Поклати отрицателно глава.

— Загубих двама души в битката. Единият от тях бе едва на деветнадесет години.

Шарлот облегна глава на гърдите му и обгърна кръста му с ръце.

— Съжалявам, Патрик — каза нежно. След това дълго стояха така, без да каже нещо, опитваше се да поеме част от тъгата му, за да може товарът да бъде поделен. — Халиф ще живее ли?

Патрик погледна назад към приятеля си.

— Да. Така поне мисля. Боже Господи, Шарлот, да знаеш онзи мръсник какво го беше направил…

Шарлот вече бе направила заключения за себе си от превръзките на пръстите на Халиф и от обгарянията му по кръста, но остави Патрик да й разкаже за случилото се, защото се нуждаеше да говори за това, иначе щеше да полудее. Плачеше, докато го слушаше, но не проговори, докато той не свърши.

— Имаш нужда от почивка — обхвана с ръце лицето му. — Изтощен си.

Погледът на Патрик се отмести към Халиф.

— Не, някой трябва да го пази.

— Кочран е този някой — размишляваше Шарлот, хвана го нежно за ръка и го поведе към един диван наблизо. — Аз също ще остана. Започна да разкопчава разкъсаната му риза. — Ако Халиф се нуждае от теб, обещавам ти веднага да те събудя.

Сините очи на Патрик потъмняха от болка и огромна умора. Усмивката му бе така слаба и краткотрайна, че беглия поглед едва не разкъса сърцето на Шарлот.

— Защо винаги се чудя, като виждам какво е способен човек да причини на друг човек и то негов брат? — запита той.

Шарлот искаше да заплаче, но заради Патрик се овладя. Притисна раменете му и той седна на края на дивана.

— Забрави благословията — отвърна, като се наведе да издърпа единия после другия му ботуш.

Гласът му бе дрезгав.

— Каква благословия?

— Принцовете са спасени — Шарлот мислеше бързо, но говореше някак несвързано. — И Халиф ще се възстанови и отново ще управлява царството си. Когато се върнем в Испания, „Чародейка“ ще бъде готова и ще отпътуваме за острова ти. Освен това, мисля че ще имам бебе.

Патрик остана дълго време седнал неподвижно, а след това внезапно стисна раменете й с предишната си сила:

— Какво каза?

Шарлот се усмихна в лицето му.

— Казах, че Халиф ще се възстанови — подразни го. — Казах…

Разтърси я, макар и добронамерено.

— Носиш мое дете?

Като нямаше какво друго да прави, докато бе затворена в килера, Шарлот се бе гневила и плакала, молила и ругала, спала и сънувала, и все имаше много време да мисли. Именно през този спокоен интервал направи някои пресмятания.

— Така изглежда. Легни, Патрик.

Учудващо бе, че той се подчини, но все още държеше ръката й, за да не може да я измъкне.

— Сигурна ли си?

— Толкова колкото човек може да е сигурен. Доста съм — спря и погледна Кочран, който седеше до леглото на Халиф. — Доста съм закъсняла.

Очите на Патрик се размърдаха, макар и затворени, усмивка бе застанала на устните му.

— Бебе — каза той. Скоро след това заспа потънал в изтощение, но доста време мина, преди да отпусне ръката на Шарлот и тя я издърпа. Отиде до леглото срещу Кочран и запита мило.

— Бих ли могла с нещо да помогна?

Първият помощник я погледна, погледна към Патрик, след това се усмихна.

— С много неща. Ако седнете до Капитана, г-жо Тревърън, ще е добре за душата му. Той е добър човек, а предателството, което видя днес, остави белега си.

Шарлот погледна изцапания си спящ съпруг и си помисли, че сигурно ще умре, ако го обича дори още съвсем малко повече от сега. След това намери една възглавница, придърпа я близо до леглото на Патрик, седна до него, като държеше ръката му в своите малки ръце.

Размърда се на сън, а Шарлот се наведе и нежно докосна кокалчетата на ръката му с устни. Наблюдаваше го и се чудеше на сложността на мъжа. Беше толкова силен, толкова арогантен, твърдоглав, винаги доминираше, когато се любеха. Сега беше като дете, не му трябваше нищо друго, освен топлината на присъствието й.

(обратно)

12

Патрик седеше лениво на ниската стена в двора пред спалнята, в която бяха с Шарлот откакто отново се завърнаха в двореца преди две седмици. Видът му бе спокоен докато белеше портокал с малък нож за плодове, но думите му бяха сериозни, тихи, настойчиви.

— Поне веднъж в живота си се вслушай в здравия разум, Шарлот. В деликатно положение си, трябва да съм глупак да ти позволя да прекосиш пустинята на кон. Чудо е, че при първото прекосяване не си пометнала.

Шарлот въздъхна. Дълго време бе нужно на Халиф, докато напълно се възстанови от мъчението, но той изглеждаше вече доста по-добре. Патрик нямаше търпение да се върне в Испания и поеме командването на „Чародейка“, тъй като ремонтът сигурно беше приключил вече.

— Вероятно е безсмислено да обещая, че ще внимавам? — все пак осмели се да каже тя.

Патрик прибра острието на ножчето, след това хвърли парче от сочния портокал в устата си.

— Абсолютно права си, г-жо Тревърън — каза той, след като сдъвка и преглътна. — Безполезно ще е. Най-вече, защото ни най-малко не знаеш какво означава да внимаваш. Освен това обещанията ти не струват пукната пара.

Възмущение се надигна по бузите на Шарлот и тя запротестира:

— Може да съм пакостлива, но не съм непочтена.

Съпругът й се засмя и с наслада хапна още едно парче от сладкия сочен плод.

— О, не отричам, че сърцето ти общо взето си е на мястото. Но доста още може да се желае по отношение на преценката ти.

Шарлот не бе свикнала бързо да се предава, а така много искаше да отиде в Испания с Патрик, но почувства, че ще е безрезултатно да продължава по въпроса. Той щеше да направи всичко, за да я остави, дори ако трябва да я заключи, а Шарлот нямаше желание да прекара следващите седмици като затворничка.

— Ще трябва ли да стоя в харема, както преди? — Сигурно смирения й глас накара Патрик да присвие очи и замига с подозрение.

— Едва ли. Мислиш ли, че съм забравил как миналия път се бе изпържила в пустинята преди Халиф да те намери?

Сети се за Ахмед, султанския порочен брат, затворен в малката килия в старата част на двореца заедно с поддръжниците си, потрепери и се приближи до Патрик. Положението сега бе много по-различно, разбира се, но принципът бе същият. Тя беше пленница.

— Къде ще ме държиш тогава? В кутия, като домашно мишле?

Притегли я към себе си, поднесе късче плод към устните й. Усети по езика си аромат и прохлада.

— Колкото и безразсъдно да звучи — отвърна той, — мисля че мога да ти имам доверие, само ако си ангажирана с нещо.

Шарлот вкуси от острия аромат на портокала, борейки се със странните чувства, които Патрик извикваше у нея докато я хранеше.

— Да съм ангажирана с нещо — повтори тя. — С какво?

Повдигна я и я постави до себе си на стената.

— Кочран ще дойде с мен, така че не ще може да лекува Халиф. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че ти си тук и се грижиш за приятеля ми.

Вероятно капитанът беше сериозен, а може би я премяташе, но Шарлот беше доволна, че поне веднъж бе назначена за пазач, а не да бъде пазена.

— Наистина ли?

Патрик докосна носа й, пръстите му миришеха на цитрусов плод.

— Наистина — отвърна той някак прегракнало. — Ще се върна и ще те отведа, преди да си почувствала отсъствието ми.

Не можеше да бъде. Предстоящото отсъствие на съпруга й вече бе болно място в сърцето й.

— Мисля, че мястото на жената е до съпруга й, още повече, когато очаква дете. Но тъй като този път нямам избор, обещавам да остана тук.

Приближи се до нея, целуна я бързо.

— Благодаря.

Думите му така я изненадаха, че се олюля малко и едва не падна от стената. Благодарността бе последното нещо, което бе очаквала от него, но в края на краищата той бе спечелил малката схватка и можеше да си позволи да бъде самодоволен.

Той се разсмя при вида на широко отворените й от изненада очи и отново я целуна, този път по-продължително. Едва не тупнаха долу върху каменния под на двора, когато се чу глас откъм вратата на стаята им.

— Извинете, сър — каза Кочран малко притеснен. — Появи се един кораб в пристанището, а видът му е съмнителен.

Патрик веднага скочи на земята, а Шарлот почувства напрежението в ръцете му, когато я повдигна.

— Разпозна ли го? — обърна се и прикова Шарлот с поглед, бърз, обуздаващ, ясно показващ й какво иска — да не му се пречка и да запази мнението си за себе си.

— Не бих се осмелил да предположа, капитане — освен че не ми се нрави видът му, или усещането в стомаха ми.

Патрик мина покрай първия помощник и изчезна, а Шарлот изгаряше от любопитство относно въпросния кораб, но остана на мястото си. Нямаше да е уместно да предизвиква съпруга си в този критичен момент, можеше да реши да й отнеме свободата.

Кочран докосна челото си за предан поздрав и последва Патрик.

След известно време на истинско вълнение — само защото се бе съобразила с категоричните заповеди на съпруга си, това не означаваше, че трябва да бездейства — Шарлот реши, че най-доброто поведение бе да бъде полезна с нещо. Отиде в покоите на Халиф.

Рашид беше там, държеше султана под око, нащрек и угрижен.

— Нещо обезпокояващо ли има? — попита евнухът, чул раздвижването по коридорите. Кафявите му пръсти бяха обхванали перлената дръжка на един нож, а от стойката му се виждаше, че ще се бори до смърт, ако се наложеше, за да защити господаря си.

Шарлот се удиви на такава лоялност. Това беше странна черта за роб, особено за такъв, който е бил кастриран от поробителите си. Той срещна погледа й.

— Странен кораб навлиза в пристанището, Кочран е обезпокоен.

Рашид остави настрана ножа, но все още изглеждаше разтревожен, взе мократа кърпа от главата на господаря си, напои я в съда до леглото, изстиска я, след това отново я постави върху челото на Халиф.

— Пирати или приятели на Ахмед, решили да почетат новия глава — отбеляза той.

Халиф изпъшка в съня си, измърмори нещо неразбираемо.

— Пирати? — след като преглътна запита Шарлот, Вече бе имала драматична среща с една банда морски бандити и нямаше никакво желание преживяването да се повтори. — Сигурно не биха се осмелили да нападнат двореца?

— Трябва да отида и видя какво става — прекъсна я Рашид. Отново взе ножа, притисна дръжката в ръката на Шарлот. — Моля те остани тук при султана. Ако някой се приближи убий го.

Шарлот замръзна при студената директност на заповедта.

— Сигурно не си напълно сериозен. А ако Алев го посети, или някоя от другите жени?

Черните очи на Рашид бяха твърди като черен кехлибар.

— Има предатели и шпиони из целия дворец. Харемът няма имунитет за предателство. Никой друг, освен аз самия, капитанът или Кочран може да пристъпи тази стая.

— А Патрик мисли, че мястото е безопасно за бременна жена — измърмори Шарлот, след като евнухът бе излязъл и бе останала сама със спящия Халиф.

Султанът отново изпъшка, размърда се, а Шарлот придърпа възглавница, за да седне до него.

— Няма нищо — каза тя, като че ли успокояваше някой от малките си братчета след кошмар. — Отпусни се. В пълна безопасност си. — Провери ножа, след това го остави настрана потрепервайки.

Халиф отвори очи и я погледна озадачен, после се усмихна.

— Рашид, колко си се променил — подразни я той.

Шарлот си даде вид, че нищо не се е случило, тъй като не искаше султана да се досети, че двореца му може да се озове в засада и докосна откритата му ръка. Опита се да се засмее на шегата му.

— Как се чувстваш?

Султанът въздъхна.

— Като че ли съм лежал в пустинята без дрехи три дни. Би ли ми дала вода?

Наля малко вода от кристална гарафа и я поднесе към изсъхналите му устни. В кафявите му очи се четеше объркване, което я учуди.

— Искаш ли да ядеш нещо? Мога да наредя да донесат плодове и сирене.

Халиф поклати отрицателно глава и се сгромоляса върху ярките раирани възглавници от коприна.

— Не — каза мрачно. Не съм гладен. — Пресегна се и я хвана за ръката.

Минали бяха вече две седмици и пръстите му не бяха бинтовани, но по тях имаше грозни струпеи, нови нокти започваха да никнат.

— Моля те — изстена той. — Не искам да съм сам.

Шарлот се усмихна и поклати глава, за да го увери, че ще остане, като се надяваше да не се озове накрая в компанията на мародерстващи пирати.

Но това беше глупаво, помисли си тя. Дори ако мистериозният кораб возеше глутница разбойници, Патрик и хората му щяха да ги отблъснат. Вероятно.

— Няма да те оставя — каза мило и си спомни как мащехата й, която бе медицинска сестра, успокояваше болните и ранените просто като им говореше благи слова и оставаше до тях в най-трудните моменти. Точно тогава Шарлот почувства отсъствието на Лидия с особена острота.

— Говори ми — помоли я Халиф като болно дете. — Разкажи ми за мястото, в което живееш.

Шарлот премигна, за да пропъди неочаквано появилите се сълзи, изчака докато преглътне внезапната бучка, заседнала в гърлото й, и отговори.

— Израснах в малък град на име Куейд Харбър.

— Куейд Харбър — повтори Халиф, държеше ръката й, и отрони дълга немощна въздишка.

Шарлот подсмръкна, пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си. Когато се върне в Уошингтън Теритъри, ще събере братята си и младите си братовчеди и ще им разкаже за султанския дворец и за кораба на Патрик и какво значи да се справяш с пирати. Междувременно трябва просто да е изключително смела.

— Такова красиво място е — каза замечтано. Има дървета — толкова нагъсто, че човек се чуди как катеричка може да мине между тях. Има вечнозелени — предимно ела, кедър и бор — при определена светлина имат мастилен вид. А водата! Така синя е, както само Пъджит Саунд може да е.

— Има ли планини? — гласът на Халиф бе прегракнал. Шарлот докосна челото му със свободната си ръка, жест, който бе научила от Лидия. Намръщи се, защото кожата му беше гореща под пръстите й.

— Да. Олимпикс могат да се видят на полуострова. Покрити са със сняг през зимата, а дори и през лятото имат бели калпаци. Понякога склоновете изглеждат пурпурни. — Спря за малко, когато чу слабо хриптене при дишането на Халиф. — Когато погледнеш към вътрешността — ако е ясен денят — можеш да видиш планината, която индианците наричат Тахома.

— Бих искал да срещна индианец — измърмори Халиф, след това се унесе, както изглеждаше, в лек и неспокоен сън.

Шарлот продължи да държи ръката му още дълго време, като предусещаше опасност, нямаща нищо общо с пиратите. Когато се обърна, се стресна при вида на Патрик, застанал на вратата наблюдавайки я. Изражението му, издаваше безпокойство.

Постави внимателно ръката на Халиф на леглото, преди да стане, прекоси голямата стая и запита мило съпруга си.

— Ще бъдем завладени от пирати ли?

Патрик продължи да се взира мрачно, като че ли тя говореше на език, който той не разбираше.

— Патрик? — най-накрая изрече тя. Ако скоро щяха да й прережат гърлото или да я отвлекат в друг харем, тя искаше да знае.

— Не, искам да кажа, че не съм сигурен. Изпращат лодка с двама души на борда. Аз и Кочран ще ги чакаме на брега. — Погледът на Патрик се отмести към спящия му приятел, след това се върна на лицето на Шарлот. — Как е Халиф?

Шарлот скръсти ръце и срещна погледа на Патрик, озадачена от държанието му.

— Не е добре. — Отговори откровено. В треска е, не ми харесва и дишането му.

Патрик безшумно се придвижи към леглото на Халиф, протегна и сложи ръка на челото му.

— По дяволите — изнегодува капитана. — Мислиш ли, че има някаква инфекция на кръвта или нещо такова?

Отиде към съда с вода и го повдигна от мраморния плот на масата. Течността бе топла вече и би донесла малко облекчение на пациента.

— Прилича повече на пневмония, каза тя. — Виждала съм ранени здравеняци да умират от нея, а също и жени след раждане. Болестта идва, когато тялото е изтощено.

Погледът на капитана в този момент бе така изгарящ, както слънцето в пустинята.

— Халиф може да умре. — Изсъска на глас заключението си, а от поведението му всеки би заключил, че вината бе на Шарлот. — След като преживя всичките перипетии, може да умре.

Шарлот докосна ръката на Патрик, но едва след известно колебание каза:

— Не знаем дали е пневмония. Само предполагам, а сигурно не съм авторитет.

Патрик навъсено погледна Халиф, като че ли предизвика нещастието да се събере и излезе на открито сражение. Мина дълъг интервал в мълчание, след това капитанът погледна Шарлот в очите, и тя видя в тях отчаянието му.

— Трябва да отида при Кочран на брега — каза той и сложи ръце върху раменете на Шарлот. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Тя кимна, все още държейки съда с вода, когато Патрик напусна стаята, тя изпразни медния съд на двора и дръпна една корда, за да извика слугата.

Рашид се върна преди Патрик и намери Шарлот да мокри челото, гърдите и ръцете на Халиф с чиста студена вода.

— Какво става? — гласът й не бе по-висок от шепот. Беше вече късен следобед, в двореца беше тихо, както обикновено през това време на деня.

Евнухът отмести Шарлот и сам продължи грижите за султана.

— Аз съм само слуга, измърмори той. Грижата за господаря му го правеше мрачен. — Не знам всичко.

— Глупости — присмя се Шарлот. — Ти си посветен във всеки полъх на клюка в двореца. Какво говорят слугите за онзи кораб в пристанището?

Рашид се опита да я сплаши с едно намръщване.

— Слугите знаят дори по-малко от мен.

— Много добре — думите й бяха последвани от дълбока въздишка. Оправи косата и робата си. — Просто ще трябва да изляза, да отида на плажа и сама да разбера.

Евнухът я спря, преди да бе стигнала до средата на стаята. Шарлот бе изненадана от бързината и елегантността му, тъй като беше доста едър мъж.

— Капитанът не би желал да се месите — каза той.

Шарлот кипна. Дяволски й бе дотегнало да слуша какво иска капитана. Измъкна ръката си от Рашид.

— Ти може да живееш като роб, но не и аз!

Студен блясък се появи в очите на Рашид, Шарлот съжали за думите си.

— Някои от нас — отвърна той студено — не са имали избор.

Тя прехапа долната си устна и започна да се извинява, но спря, когато видя гордостта на Рашид да блести в очите му. Върна се при леглото на Халиф без нито дума, което що се отнася до нея, бе достатъчно за отстъпка.

След час неловко мълчание се появи един слуга, носеше съобщение от Патрик, Шарлот да отиде при съпруга си в стаята им наблизо. Капитанът изглеждаше объркан, нетърпелив и странно дистанциран. Хвърляше малкото лични принадлежности, които бе взел със себе си в един арабски вариант на дисаги.

Шарлот беше обезпокоена.

— Заминаваш? — Думите й прозвучаха като комбинация между обвинение и изискване. — А състоянието на Халиф? А какво ще кажеш за онези пирати ей там, чакащи да наскачат и ни избият всички в леглата.

Патрик преметна кожените дисаги през рамо, някакъв мрачен хумор се появи в очите му.

— Те са рибари, не пирати. Попаднали са в безветрие една седмица. Искат да вземат питейна вода, това е всичко. Що се отнася до Халиф, разчитам на теб и Рашид да се грижите за него.

Беше поразена от тъга при мисълта, че ще бъде разделена от Патрик дори за кратко време. Твърдо устоя на изкушението да използва собствената си уязвимост и тази на нероденото им дете да промени нещата.

— Разбирам — каза с ненадминато достойнство.

Патрик я разглеждаше замислено известно време. Шарлот очакваше да й каже, че я обича или дори, че не иска да я остави, но накрая той не каза нито едното, нито другото. Прегърна я, целуна я и замина, без да предложи друго сбогуване.

За Шарлот заминаването на Патрик бе болезнено откъсване, но беше решена да не клюмва като крехко пролетно цвете. Да бъдеш Шарлот значеше да бъдеш силна. Не можеше да загуби смелостта си, без да загуби самата себе си.

Докато Рашид още се грижеше за Халиф, тя се разходи до един горен прозорец, наблюдаваше отчаяно как Патрик и групата му поемаха през потъналата в здрач пустиня.

Шарлот бе чула отнякъде, че предвещава нещастие да наблюдаваш любими хора да се изгубват от погледа ти, но искаше още миг да погледа Патрик, а след това още един. Когато стигна до една висока дюна, той се обърна и махна с ръка за сбогом, сърцето й скочи до гърлото, изхлипа сподавено.

Отвърна на жеста му, завъртя се и се втурна в двореца.

Халиф се събуди след около час. Треската му се бе засилила, беше унесен, но Шарлот го придума да преглътне няколко лъжици бульон и малко студена вода. След това той пак заспа.

Рашид ужасно изплаши Шарлот, когато се появи зад нея и сложи ръка на рамото й.

— Върви и си почини, г-жо Тревърън. Ще те събудя, ако настъпи промяна.

Шарлот беше изморена, а освен за себе си трябваше да мисли също за доброто състояние на бебето. Кимна и напусна султанските покои, но преди да се оттегли се отправи към морската страна на двореца, за да погледне към облените в лунна светлина води.

Тъмният кораб се клатеше по вълните и докато го разглеждаше, Шарлот почувства хлад въпреки топлината на нощта. Рибари, убеждаваше се тя, като си спомни, че Патрик и Кочран се бяха срещнали с непознатите и бяха убедени, че няма опасност.

Стомахът й все още беше плосък, въпреки това Шарлот вече си бе изработила навик да поставя ръката си върху него в знак на общуване с мъничкия живот, растящ в нея. Погледна за последен път кораба, отново потрепери, после си припомни, че бременните жени често имат страхове и фантазии.

Бебето й беше в безопасност, всички бяха в безопасност, защото дори рибарите да бяха пирати или въоръжени врагове на Халиф, султанът имаше предостатъчно верни хора в двореца.

Накрая Шарлот се оттегли в спалнята си — колко самотна и обширна беше без Патрик — бързо се изми, и се строполи върху леглото. Сънува ездачи да прекосяват пустинята, луната осветяваше пътя им, сърцето й ги следваше, макар че другата част от нея бе останала някъде далече.

Сутринта Халиф се чувстваше по-добре, макар и доста отпаднал.

Шарлот му чете на глас, не го остави на мира докато не изпие чаша изворна вода, разказваше му за баща си, за чичо си, сестра си и братята си. Когато султанът заспа рано следобед, Рашид дойде да я смени в бдението.

Явно беше неспокоен.

— Какво има? — запита шепнешком Шарлот.

За нейна изненада, Рашид не се опита да избегне въпроса й.

— За онзи кораб е — намръщи се. — Взеха водата, от която се нуждаеха. Няма причина още да се бавят.

— Сигурно хората на Халиф го държат под око.

Рашид кимна.

— Все пак, това не ми харесва. Ахмед има силни приятели — тук и извън двореца.

Мъхът по тила на Шарлот изглежда настръхна. Бе намразила природения брат на султана при първата им среща, защото беше разбойник и простак. Сега, когато бе видяла резултата от бруталността му — раните на Халиф — знаеше, че Ахмед е злодей.

— Просто ще трябва да сме бдителни — накрая каза той.

Търсеща женска компания, въпреки че някои от членовете на харема не бяха много дружелюбни, Шарлот се отправи към онази част от двореца, където само жени и евнуси, а и самият Халиф бяха допускани.

Щом влезе в харема обаче, Шарлот се озова заобиколена от султанските жени. Всички горяха от желание да научат как е Халиф, макар че много от тях явно ненавиждаха и ревнуваха Шарлот заради привилегированото й положение.

Алев превеждаше, след това бързо насочи посетителката в уединения двор, където растеше големия бряст.

Шарлот докосна нежно грапавата кора, спомни си своето смело бягство. Разбира се, някой бе нарекъл това начинание неуспех, но поне се бе опитала да намери свободата, вместо да стои и оплаква съдбата си.

С изненадваща сила Алев сграбчи ръката й.

— Говори се, че сега ти си любимката на Халиф, че не живееш повече в харема, защото споделяш леглото му. Истина ли е?

Ярост прониза сърцето на Шарлот и се разпръсна по цялото й тяло като отрова.

— Омъжена съм за капитан Тревърън — подчерта тя — вярна съпруга съм. Отседнала съм в стаята, в която бяхме с Патрик.

Алев премигна, след това от благоприличие се смути. След миг само обаче тя изостави неудобството и продължи.

— Ще предадеш ли съобщение на султана от мое име? Би ли му казала, че синовете му са силни и здрави, и че го моля да отида в покоите му, за да се уверя, че се възстановява?

Яростта на Шарлот се посмекчи. Ако Патрик беше този, който бе така тежко ранен, тя не би желала да бъде държана настрана от него.

— Ще му предам посланието ти, но Рашид не разрешава на никого да влиза при Халиф, освен на Патрик и мен. Изглежда е взел твърдо решение по въпроса.

Сините очи на Алев блеснаха. Беше разярена.

— За какво се мисли Рашид. Той е евнух, един роб, а аз съм любимка — скоро ще стана кадъна — майка на двама от синовете на султана! Халиф ще ми разреши да го посетя в покоите му, ако го попиташ лично.

Шарлот просто кимна, но отмести поглед, защото знаеше, че молбата на Алев ще бъде отхвърлена. Само можеше да й съчувства.

През следобеда Шарлот се окъпа в ароматизирана вода, облече чиста роба, дадена й от Алев, хапна шоколад и бонбони заедно с другите жени. Една от държанките свиреше прекрасна мелодия на арфа, а другата пееше в акомпанимент една тъжна, натрапчива песен.

Песента беше отчаяна, за заловено диво същество. Шарлот слушаше, а сърцето й се свиваше от болка.

(обратно)

13

На третата утрин, когато Шарлот седеше при Халиф, рев на стрелящи оръдия отекна из целия дворец. Войниците и слугите се втурнаха към изхода извън двореца, но въпреки че бе много обезпокоена, Шарлот не счете за наложително да побегне след тях, за да разбере какво става. Загадъчният кораб все още бе на котва в пристанището и явно най-после капитанът му бе проявил враждебността си.

Халиф не реагира така спокойно. В действителност той се изправи така рязко, че едва не свали коприните, обхващащи долната част на тялото му.

— Рашид! — изкрещя той. — Дай ми меча!

От първия залп на оръдието Рашид се изправи на входа, като че ли бранеше Гибралтар, ножът му бе готов. При думите на султана той се обърна, протест напираше в очите му, но накрая не се осмели да противоречи на господаря си.

С яростна неохота, видима чрез всяко негово движение, Рашид намери поисканото оръжие и го занесе на Халиф.

Шарлот не беше толкова смирена.

— Луд ли сте? — настоя пред султана тя, докато той поемаше медната дръжка на меча, но в същото време се олюля от слабост. — Легнете обратно в леглото и оставете на хората си да защитават двореца!

Халиф беше съвсем гол, само с парче на слабините, но или не осъзнаваше този факт, или това не го интересуваше. Черните му очи блеснаха от раздразнение. Гневно погледна Шарлот.

— Достатъчно! — изкрещя той. — Няма жена да ме командва!

Рашид се опита да се намеси, въпреки че отношението му към женския пол не бе по-различно от това на султана. Очевидно безпокоеше се за сигурността и доброто състояние на султана.

— Ваше превъзходителство…

За да не бъде оставена настрана, Шарлот размаха пръст пред лицето на Халиф.

— Няма изобщо да стигнете до двора, а да не говорим за плажа. Много сте слаб от раните.

Цветът на лицето на султана бе станал сив, лъщеше от пот само при усилието да стане от леглото и поеме меча.

— Тишина! — извика той, отново се олюля, след това запремига, като че ли погледът му се замъгли.

Шарлот скръсти ръце и зае непреклонна стойка.

— Не ми повишавайте тон — каза тя. — Няма да се примиря. — С ъгъла на окото си видя Рашид да я гледа втренчено с онемяло учудване, а оръдията продължаваха да гърмят в тягостната горещина на утрото.

— Заведи я в харема — каза Халиф на слугата, кипнал от яд. Присегна се за робата, която стоеше на пейката до леглото и едва не се строполи.

Рашид се поколеба, после се притече на помощ на султана.

— Върви — дал съм ти заповед! — изкрещя Халиф, очевидно полагаше огромни усилия да се задържи на крака. Ако не искаш да отидеш при брат ми и неговите хора в тъмницата, ще правиш каквото ти казвам!

Евнухът погледна гневно Шарлот, грабна я за ръката и я поведе към коридора.

— Не мога да го оставя без охрана. Направи това, което султанът иска. Иди в харема. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност.

Нещо удари външната стена на двореца с разтърсващ удар. Шарлот преглътна отказа, който бе приготвила мислено. Харемът ни най-малко не бе мястото, в което искаше да бъде, особено ако нападателите успееха да срутят стените, но всяко оспорване би пропиляло ценно време.

Вежливо поклати глава и се отправи в указаната посока. Веднага щом се намери извън зрителното поле на Рашид обаче, тя се обърна обратно и забърза към гледащата към морето част на двореца.

Остатъци от пожар горяха с оранжева светлина от планшира на кораба, докато хората на Халиф отвръщаха на атаката със своите оръдия. Докато Шарлот стоеше и наблюдаваше от прозореца, десет пъти по-висок от нея, лодки се спускаха в тюркоазните води, клатушкащи се, крехки като листа върху бурно езеро.

В следващия момент корабът на нашествениците се олюля силно, кърмата му се наклони и започна да потъва.

Сякаш всичко ставаше много бавно. Мъжете от балконите и по парапетите на двореца продължаваха да стрелят. Някои от лодките потънаха заедно с пътниците в тях.

Шарлот си спомни за акулите, обитаващи пристанището и затвори за миг очи. Представяше си ги да кръжат под лодката, чакащи, хвърлящи се към повърхността със злокобна грация…

Мъжете в останалите лодки се сражаваха с пистолети, пушки и като по чудо някой от тях успяха да се доберат до брега през дъжда от гюллета и куршуми. Шарлот сметна, че е видяла достатъчно, побягна през двореца към харема.

Алев се спусна към нея, държеше едно от бебетата си. Халиф не беше разрешил на жената да го посети, когато Шарлот бе предала настоятелната й молба. Може би защото не би искал да го видят в състояние на отпадналост.

— Какво става? — извика тя, сякаш с упрек, а лицето й бе побеляло от страх. Другите жени я наобиколиха.

Шарлот се опита да успокои Алев, като я хвана за раменете. Пакиз, младата прислужница стоеше наблизо, носеше второто близначе на Алев.

— Атакуват в момента, но хората на султана потопиха кораба на пиратите. Битката всеки момент ще приключи, сигурна съм.

Макар Алев да бе превела думите на Шарлот на другите, тя не изгледаше много сигурна в това, другите също. Точно тогава друг опустошителен гръм разтърси древните стени. Жените се разбягаха във всички посоки и пищяха.

— Динамит? — разсъждаваше на глас Шарлот, а Алев я грабна за ръката и я задърпа към вътрешната част на хамама.

— Ела! — извика тя обзета от паника. — Врагът сигурно е превзел вътрешния двор — трябва да се скрием! — Обърна се и каза същото и на другите, но на роден език. Една по-възрастна жена, която имаше свой апартамент и рядко се виждаше в харема, опря двете си ръце върху една от вътрешните стени и я бутна, при което се откри отвор.

Шарлот и останалите минаха през процепа и панела отново се затвори с ужасен стържещ звук. Бяха в каменна кабина, лъчи от прашна светлина се спускаха от тесните отвори на покрива, два етажа над тях.

— Очарователно! — каза Шарлот. Беше чела за тайни стаи, но никога не бе видяла такава, дори когато обикаляше замъците в Англия и Шотландия.

Алев я смъмри с поглед и потупа вързопа на гърба си, без да каже нещо.

Шарлот продължи невъзмутимо:

— Това трябва да е на мястото, където Султана Валиде е скрила принцовете, когато Ахмед е превзел двореца — разсъждаваше тя.

Приятелката й кимна и потрепери при спомена.

Наоколо бебета и малки деца плачеха, а изнервените им майки напразно се опитваха да ги успокоят. Шарлот взе внимателно малкия принц от ръцете на Алев и го подържа, докато приятелката й се опитваше да запази присъствие на духа.

— Някой друг в двореца знае ли за тази стая? — попита Шарлот, а гласа й се издигна високо над суетенето и виковете. Стори й се невъзможно някой да чуе шума, тъй като стените бяха много дебели, въпреки това й се искаше да млъкнат за малко.

Алев изглеждаше мрачна, зачупи пръсти и кимна.

— Рашид знае. Моли се да успее да се скрие някъде, ако нашествениците успеят да превземат двореца.

— Никога няма да им каже къде да ни намерят. — Бебето, което носеше се, поуспокои малко, но продължаваше да го потупва по гръбчето.

— Права си — съгласи се Алев. — Но ще убият Рашид заради мълчанието му.

Шарлот пребледня. С Рашид не бяха приятели, но не бяха и врагове. Стана й лошо, като си помисли за затрудненията, с които може да се сблъска.

— Принцовете са били скрити тук, когато Ахмед свали от власт Халиф. Защо бъдещият султан не се е опитал да застави Рашид да му покаже как да влезе?

Усмивката на Алев беше вяла, а Шарлот забеляза онези бледи сенки формиращи се под очите й. Или вероятно това беше просто светлинен трик.

— Ахмед бе полудял от властта. Беше прекалено ангажиран в ролята си на султан, за да си спомни, че харемът се наблюдава от евнух. — Изглеждаше тъжна, взе обратно детето си от Шарлот и така силно го притисна, че то отново започна да хленчи. — О, Шарлот, какво ще стане, ако някой освободи Ахмед в цялото това объркване? Кой пази Халиф?

Не й даваше сърце да каже на Алев за страшната решимост на султана да защитава дома и семейството си. Само каза:

— Рашид беше при него.

Мина час, някои от жените и децата седнаха на пода, облегнати на каменните стени. Алев нахрани детето, което държеше, вече бе нахранила братчето му, и го намести в скута си да спи. Пакиз все още държеше другото дете.

Въздухът в скривалището стана горещ, плътен, дишаше се тежко. Шарлот имаше нужда от въздух, а и мускулите й започнаха да се схващат. Мислеше си за Патрик и за твърдоглавата му решимост да я „защитава“, изхили се почти истерично на цялата ирония на нещата.

Алев, както и още някои от жените я погледнаха странно.

Шарлот сметна, че е нужно да им обясни, че не губи разсъдъка си.

— Просто си мислех — започна в защита — колко е смешно, че Патрик настояваше да ме остави тук в Риц, за да бъда в безопасност.

Явно беше обаче, че приятелката й не я разбра.

Мина още един час и още един, светлината, идваща от покрива, започна да се губи. Накрая падна здрач. Няколко свещи бяха извадени от джобове и торбички и запалени, децата започнаха да се суетят.

Шарлот не можеше повече да чака. Стана. Изтърси праха от робата си и възвести:

— Трябва да вземем нещата с ръцете си.

Алев стана, след като бе тикнала спящото дете в ръцете на една от жените.

— Какво имаш предвид? — отвърна рязко и сложи ръце на кръста. — Няма по-добро скривалище — дори турците не са открили тази стая, когато са нахлули в Риц през царуването на дядото на Халиф!

Шарлот бе изненадана от странния старомоден поток на речта на Алев. Въпреки че приятелката й бе родена и възпитана в Англия, тя явно бе приела културата на Риц, и я бе направила своя.

— Нужна ни е храна и вода. А освен това не бяха останали толкова много пирати, след като султанските войни потопиха кораба и останалите няколко лодки. Възможно е нещата да са поели нормален ход, а Рашид и останалите да са забравили, че се скрием.

Алев и отвърна разтревожено:

— Твърде възможно е да грешите, г-жо Тревърън. Самото напускане на скривалището може да ни изложи на врага.

Шарлот въздъхна и се огледа в изпълнената със сенки кабина.

— Сигурно има друг изход, освен отварянето на стената. Трябва да разберем какво става вън, а аз мога също да донеса вода и храна.

На бърз приглушен арабски Алев се консултира с по-възрастната жена, която бе стояла настрани от другите още от самото начало, гледаше високомерно, сдържано. Накрая жената или кадъната неохотно посочи място на пода, където камъните бяха счупени. При проучването Шарлот беше изненадана, но доволна да открие греда, която бе покрита с мека скала. Под тях имаше тесен тунел, губещ се някъде в тъмнината.

— Накъде води? — попита тя, като вътрешно се подготвяше за предстоящото разузнаване.

Последваха допълнителни консултации, тогава Алев отговори с потреперване.

— До галерията зад затвора. — Бе потъмняла в тъмнината като смъртта. — О, Шарлот, не го прави, моля те — просто остани заедно с нас и чакай.

Шарлот погледна тунела и се сети за различните видове гадини, които сигурно живееха в него. За момент решимостта й отслабна. Когато претегли опасността от непознатото към перспективата да стои пасивно и да чака някой да дойде и ги спаси всички, спря да се колебае.

— Ще се върна колкото се може по-бързо. — Легна по корем и се вгледа вътре в дупката. Най-добре щеше да бъде ако пропълзи с главата напред, реши тя и бавно запълзя по пътя си към свободата. Погледна Алев право в очите. — Ако в двореца няма врагове, Рашид или аз ще дойдем и ще отворим тайната стена. В противен случай ще се върна през тунела. Каквото и да се случи обаче, на никого, освен на евнуха, не ще кажа къде сте.

Алев сигурно бе преценила, че Шарлот не ще позволи да бъде разубедена, затова кимна мрачно. Двете жени бързо се прегърнаха.

Тунелът беше тъмен и плесенясал, на места така се стесняваше, че Шарлот се страхуваше, че не ще успее да се провре. Преживя повече от един момент на парализиращ я страх, когато си представи какво би станало, ако се заклещи и умре от глад и жажда каналите на стария дворец. Веднъж се натъкна на плъх, видя червените му очи да греят в тъмнината и почувства зловонния му дъх върху лицето си. Сърцето тупкаше в гърлото й, когато от дълбините й се надигаше несекваща ненавист. Накрая гризачът отстъпи в някоя бърлога надалеч и повече не обезпокои Шарлот.

Все пак знаеше, че споменът за това същество не ще я напусне скоро. Сигурно щеше да сънува кошмари, в които животното щеше да става по-голямо и по-голямо докато изпълни тунела.

Шарлот плачеше, макар и да не осъзнаваше това, докато инч по инч се придвижваше към една несигурна съдба.

Дали бе минал час или ден откакто бе напуснала тайната стая, Шарлот нямаше как да прецени. Смелостта й се възвърна обаче, когато долови пред себе си първите неясни гласове.

Накрая се озова пред тъмна галерия, в която се взираше през пукнатината в песъчливата стена. Вонята идваше от килиите от двете страни на осветения с факли коридор — урина, повръщане, екскременти и мухъл — надигна всичките й стомашни сокове. Повърна тихо, конвулсивно, след това стоеше неподвижно и мислеше за Лидия, която бе видяла и мирисала много по-лоши неща по време на службата като медицинска сестра през Гражданската война. „Физически, бе казала мащехата й, човек си изгражда защита, но част от духа му никога не забравя ужаса.“

„Какво би направила Лидия на мое място?“, питаше се Шарлот. Не чака дълго отговор, г-жа Бригъм Куейд вярваше във вървенето напред, не назад.

Шарлот пропълзя отново близо до стената, постави окото си в процепа от светлина и погледна.

Двама араби влязоха в прохода от другия край, говореха помежду си. Дрехите им не бяха хубави, а мръсни, мизерни, намачкани, единият от тях се изсмя дрезгаво на подхвърлена реплика от другия.

Зад тях се появиха още двама — като първата двойка, бяха непознати за Шарлот, но затворника в полунесвяст, когото влачеха, й бе познат. Дори в тъмнината Шарлот разпозна Рашид, видя, че е бит жестоко. Сърцето и се сви за момент, бе изпаднала в безмълвно отчаяние. Неизвестно как най-лошото се бе случило, недопустимото — нападателите бяха успели да надвият войниците на Халиф, Но как?

Една килия бе отворена, Рашид бе хвърлен върху мръсния, покрит със слама под, металът отекна върху камъка, когато вратата бе затръшната. Заключиха я, а тъмничарят закачи ключа на един шип и двамата напуснаха затвора.

Кръв нахлу в ушите на Шарлот докато изчакваше, подреждаше мислите си и се молеше с цялата си душа за смелост и напътствие. След това колкото се можеше по-тихо започна да заглажда пясъчните скали, за да скрие тунела от погледа.

Стенания и кашляне се чуваха от мрачните дълбини на килиите, но изглежда никой не забеляза как Шарлот накрая се измъкна като змия от отвора, оставяйки дупка зад себе си. Приземи се на твърдия под с разтърсващо костите тъпо тупване, изчака в агония на безпокойство пазачите да се втурнат вътре и я намерят.

Но нищо не се случи.

В началото Шарлот не чувстваше стабилни краката си, след като бе стояла свита в тунела толкова време, остана така известно време, хванала се за пръчката на една от килиите. Бореше се със страха, каращ я да изостави мисията си и побегне назад към относителната сигурност.

Накрая обаче не можа да остави Рашид подложен на страдания. Придвижи се до края на прохода, взе връзката с ключове и се върна към килията му.

Той простена докато завърташе стария ключ в още по-примитивната ключалка.

— Шт, това съм аз, Шарлот.

Сламата прошумоля и Рашид седна, при което хвърли сянка, приличаща на планина върху вътрешната стена на килията.

— Аллах, закрили ни — прошепна невярващ на очите си. — Как попадна тук? Приятелите на Ахмед откриха ли скривалището?

Най-после ключалката подаде, макар и с по-силен шум, отколкото Шарлот би искала.

— Доколкото знам, жените и децата са все още в безопасност — увери го тя шепнешком, влезе във вонящата килия и се наведе до него. — За теб и за мен, друже — продължи философски Шарлот — перспективата не е така окуражаваща. Не очаквах да те намеря тук и нямам план как да те измъкна. Тъй като си едър, едва ли ще можеш да минеш през тунела.

Рашид въздъхна, с мъка се изправи на крака. — Трябваше да се върнеш там, откъдето си дошла. Аз ще се погрижа за себе си. — Олюля се и Шарлот му помогна да се задържи. Почувства лепкавата топлина на кръв по ръцете си.

— Добре си си свършил работата, нали? — подразни го, но добронамерено. Очевидно бе, че Рашид доста бе пострадал вече. — Халиф жив ли е? Затворник ли е?

На лицето на Рашид блесна неочаквана усмивка.

— Халиф беше упоен от верен слуга, след това бе увит със запушена уста и оставен в дъното на дълбок килер.

Шарлот разбра, че методът на Патрик да я държи настрана от неприятностите, когато се върнаха в двореца, бе подтикнал евнуха да действа така, но нямаше време и сили да се възмути.

— Значи дворецът е превзет?

Усмивката му изчезна.

— Да. Хората от кораба са имали шпиони в двореца. Предателите са им помогнали да влязат през портите, а Ахмед бе освободен веднага.

Шарлот бавно се придвижи до входа на килията и внимателно надникна през прохода.

— Бих искала капитан Тревърън да е тук. Той би знаел какво да направи.

— Би ти казал същото, което и аз ти казах. Върни се там, откъдето си дошла. Ще скрия отвора в стената след теб.

— Не мога просто да си тръгна и да те оставя. Ранен си. Освен това няма храна и вода в тайната стая. Обещах да им занеса малко.

Рашид се наведе близо до нея, тихият му глас разкъсваше тъмнината.

— Понякога обещанията трябва да се нарушават.

— А раните ти?

— Болката сама за себе си ми помага да преодолявам препятствията по пътя си. Върви сега. Ако те намерят тук, не ще мога нищо да сторя, за да спася теб или другите, които разчитат на нас.

Преди да може да отговори Шарлот, резето на външната врата изтрака. Рашид бързо избута Шарлот навътре в тъмнината на килията и застана там заедно с нея. Един от пазачите бавно вървеше през прохода и ядеше безцеремонно портокал. Най-напред видя отворената врата, а след това отворът на тунела, но още преди да успее да извика за тревога Рашид се стовари отгоре му.

Шарлот потрепери като чу тракащия звук и широко отвори очи, когато часовоят се стовари прегънат на пода. Рашид взе от колана на мъжа пушка и нож, а другото оръжие подаде на Шарлот.

Беше малък бляскав пистолет.

— Вземи това — Рашид определено очакваше тя да следва предишните му указания и да се върне обратно в тунела. Вместо това тя сложи пистолета в джоба на робата си и побърза да премести камъка, за да скрие отвора в стената. Каквото и да се случеше с нея и Рашид, Ахмед не трябваше да узнае за входа.

Рашид, който още преди това бе взел ключовете, само хвърли поглед към Шарлот и възмутено поклати глава, след което започна да отключва вратите на другите килии. Много от затворниците бяха ранени и останаха неподвижни, но не малък брой излязоха и за чакаха заповедите на евнуха. Шарлот, след като свърши със замаскирването на входа на тунела, се присъедини към мъжете, като се учудваше как са били толкова безшумни докато бе разговаряла с Рашид.

Тя би последвала другите извън затвора в разгар на сблъсъка, ако не бе чула жалък стон от една току-що отворена килия. Необходимостта да бъде в центъра на нещата я теглеше напред, но дългът я възпря? Не можеше да пренебрегне човешкото страдание, когато би могла да се бори с него.

Изпълнена с раздразнение, а така също и със състрадание, Шарлот се отправи към килията. Надигна се грохот от разразилата се навън битка между Рашад и освободените му войници и враговете им.

Някой простена.

Шарлот въздъхна и се отправи към другия край на прохода. Под куката, на която бяха ключовете, имаше кофа с вода и черпак. Приклекна, потопи пръст в кофата, после го докосна с език. Водата беше топла, но достатъчно прясна. Шарлот взе кофата и я внесе в първата килия.

Сънят бягаше от Патрик, а каютата на борда на „Чародейка“ беше твърде малка, за да може да крачи из нея, затова излезе и се качи на палубата. Нощното небе, осеяно със звезди, се отразяваше в мастилено черните води със сребърен блясък.

Патрик сграбчи перилата и безмълвно, за кой ли пореден път, се упрекна задето бе оставил Шарлот в Риц. Прекосяването на пустинята за втори път би било несъмнено изпитание за нея. След това трябваше да се прекоси морето до Испания и винаги съществуващата опасност от пиратско нападение.

Раздялата с Шарлот бе истинска мъка този път, може би защото знаеше, че носи детето му под сърцето си. Положението се влошаваше от това, че по време на раздялата той усети някакво вътрешно чувство, което му подсказваше, че тя, останала в двореца, е в много по-страшна опасност.

Кочран се появи до него и Патрик се стресна.

Първият помощник се засмя.

— Е, капитан Тревърън, това съм аз. Тъй като не е твоята вахта, би ли ми казал какво правиш тук на палубата.

Патрик начумерено погледна приятеля си.

— Не трябва да ти обяснявам действията си — отвърна му троснато.

Кочран въздъхна и се облегна на перилата, сякаш вдишваше морето в душата си, както вдишваше въздух с дробовете си.

— Това, че не трябва, не трябва. Не се тормози, Патрик. Ще стигнем в пристанището на Халиф преди изгрев слънце и ще намериш г-жа Тревърън здрава и дръзка както винаги.

Неволно потреперване пролазваше по гръбнака на Патрик.

— Нещо не е наред — мрачно наблюдаваше звездната светлина да трепти по водата. — Не трябваше да я изпускам от очи дори и за миг!

— Това последното, може би, е вярно — съгласи се Кочран. — Твоята госпожа наистина има склонност да се замесва в бъркотии, ако не я надзираваш. Но тя е така упорита и силна като мъж и аз предполагам, че е в състояние да се грижи за себе си и за половината дворец без много усилие.

— Надявам се, Боже в небесата, надявам се. — Все още се чувстваше неловко, а нероденият му син или дъщеря беше толкова малък, толкова уязвим.

Кочран удари Патрик по гърба и се оттегли, без да каже дума.

Шарлот нямаше какво друго да прави за ранените защитници на Халиф. Беше дала вода на онези, които можеха да отпият от черпака, шепнейки им успокоителни думи, които бе сигурна, че не разбират. Бе държала ръцете им, а на безнадеждните бе казала, че е естествено да умрат.

Вероятно бе прекарала в килиите около два часа, когато чу вратата да се отваря в другия край на коридора. И през ум не й мина, че посетителят може да е някой друг, а не Рашид, идващ да й каже, че дворецът е отвоюван обратно. Пристъпи навън от килията. Чувстваше се изморена до дъното на душата си. Видя неясна фигура в арабски дрехи. Би се заклела, че сърцето й спря.

Мъжът вдигна фенера, а Шарлот видя прекален красивото лице с всички отпечатъци на поквара и слабост. Ахмед се засмя.

— Едва ли ще доживея да дочакам нощта — каза той и лудост блесна в абаносово черните му очи. — След всичко това, Аллах се е погрижил да направи последния ми ден приятен.

Шарлот отстъпи крачка назад.

— Стой далече от мен — предупреди го тя.

Ахмед се пресегна и преди тя да успее да избяга я сграбчи за китката.

— Колко жалко, не ще има време да те обуча както трябва. Все пак буйната ти природа ще предложи прелестно предизвикателство. Ела с мен и ще ти покажа за какво е създадена жената.

Шарлот се съпротивляваше, като се хвана с една ръка за едно от железата на килията, но Ахмед беше по-силен. Изскубна я и я забута пред себе си към външната врата.

(обратно)

14

Ахмед бе сграбчил Шарлот за косата и я буташе грубо пред себе си. Тъй като се движеха през проходи, рядко използвани, не срещнаха никой от хората на Халиф, и спасението изглеждаше невъзможно.

Шарлот обаче не се отчайваше, защото все още разчиташе на пистолета, даден й от Рашид, скрит в джоба на робата. Ако нещата стигнеха до такава бедствена точка, тя би застреляла Ахмед без колебание, точно както преди години баща й и чичо й застрелваха полудели кучета и заразени плъхове по време на епидемията от бяс.

Накрая, след като бяха прекосили лабиринт от проходи, прашни, дълго неизползвани стаи, Ахмед блъсна Шарлот през сводестия вход на голяма стая.

Стаята бе чиста, ароматизиран дим се носеше от няколко мангала. Слуга свиреше тихо на инструмент, приличащ на лира, очите му бяха сведени надолу, а кафявото му тяло трепереше от напрежение. В центъра на пространството бе разположено голямо легло, отрупано с разноцветни възглавници, а по стените висяха избелели гоблени, които трябваше да са били там от няколко века.

Ако не беше поставена в такива злощастни обстоятелства, Шарлот с удоволствие би разгледала двореца. Но в момента бе принудена да държи ума и вниманието си нащрек.

— Никой няма да се сети да ни потърси тук — каза Ахмед с мазна усмивка, дръпна злобно косата й, преди да я хвърли в центъра на стаята. — Поне за известно време. — Черните му, нагли очи плъзнаха поглед по покритата с мръсни петна Шарлот. — Приличаш на уличен хлапак — упрекна я той. — Трябва да бъдеш изкъпана преди времето ни за любов.

— Време за любов? — подигра се Шарлот, звучеше по-смела от колкото всъщност се чувстваше. — Ако е останало нещо в стомаха ми сигурно ще го повърна.

Ахмед се разсмя.

— А, Шарлот, мила Шарлот. Ти наистина си избухлива, както казват западняците. Това ме плаши. — Изрекъл това той плесна ръце и бързо каза нещо на арабски на слугата.

— Надявам се, това не означава, че сме женени или нещо такова — каза напрегнато Шарлот, имаща предвид жеста на пляскането на ръце. — Имам си съпруг вече — не че този факт би обезпокоил пор като теб.

— Пор! — отекна гласът на Ахмед, замислено потри брада. Беше изпит от престоя в затвора, очите му светеха, като че ли от треската вътре в душата му. — Несъмнено, това е обида.

— Дяволски прав си, обида е — отвърна Шарлот, получила прилив на ненужна храброст.

Ахмед гневно я погледна, показващ цялата си омраза.

— Наглостта ви ми дотяга, г-жо Тревърън. Или спрете да говорите, или ще си изпросите камшика.

Шарлот не би искала да покаже какъвто и да е страх, но почувства как побледнява, а от изражението на Ахмед разбра, че той бе усетил уплахата й.

— Пусни ме — изрече с достойнство след дълго мълчание. — Нищо не съм ти сторила.

Коварният брат на султана обърна очи очевидно в усилие да запази търпение.

— Не е въпрос на отмъщение. Искам те и следователно имам право на това.

Докато говореха, слугата безшумно бе изпълнил украсената медна вана със затоплена от слънцето вода, съхранявана във високи урни. Когато Ахмед кимна, той се върна обратно и започна да свири на лирата.

— А моите чувства нямат ли каквото и да е значение? — запита предизвикателно Шарлот. Имаше нужда да предизвика самодоволната варварщина и предразсъдъци на Ахмед, макар и да знаеше, че това не ще помогне.

— Нямат. А сега се съблечи и се изкъпи и внимавай да измиеш добре косата си.

Шарлот скръсти ръце.

— Можеш да вървиш по дяволите.

Ахмед въздъхна раздразнено и гневно, а след това с бързо като живак движение зашлеви толкова силна плесница на Шарлот, че тя се олюля назад. Ръката й автоматично посегна към пистолета в джоба, но съжали само миг след това.

Преди да може да извади оръжието, за да се защити, Ахмед бе предугадил наличието му, изтръгна го и повторно й удари шамар с опакото на ръката си. Тя отново съзря лудост в абаносово черните му очи.

— Тук не е Америка — гласът му се изопна докато говореше, като пренавита струна на инструмент. — Нито пък е Англия. Тук жените не говорят нагло на висшестоящите.

Шарлот се въздържа от коментар, тъй като нещата, които искаше да каже, щяха да й навлекат в най-добрия случай още един шамар, а в най-лошия смърт. Не се придвижи към ваната обаче, нито свали поглед от Ахмед.

Бъдещият султан повдигна вежда.

— Защо се колебаеш? — гласът му, макар и тих бе смъртоносен.

— Не искам ти — спря за момент и посочи слугата все още треперещ от страх — или той… да ме гледате докато се събличам.

Ахмед се изсмя, после вдигна рамене. Снизхождението му наистина я изненада. Той каза нещо на слугата и бедният човек напусна стаята. Самият той само се обърна с гръб, все още стискаше пистолета в ръката си.

— И да не си се опитала да избягаш. Ако направиш само едно движение към една от вратите, ще те убия за неподчинение — но не преди да съм те наказал както трябва.

Шарлот не се съмняваше в сериозността му. Бавно съблече скъсаната роба, след това шемизетата под нея и влезе гола в пълната вана. Мозъкът й трескаво работеше, докато измиваше мръсотията от тунела, паяжините, потта и вонящата миризма на затвора. Не бе стигнала до никакво решение, когато Ахмед се обърна и й подаде стара кърпа, за да подсуши косата и тялото си.

Гледаше го гневно, диво, горда дори в голотата си. Дълбоко в сърцето си обаче изпращаше безумни, безмълвни молитви за помощ. Недопустимото скоро щеше да се случи, един жесток мъж се готвеше насилствено да сложи ръце върху нея, да я изнасили и вероятно убие. Ако трябваше само себе си да защитава, сигурно би се предала, но тя носеше дете. Не можеше да понесе мисълта, че техният син или дъщеря не ще има шанса да живее и порасне, да почувства докосването на слънцето и дъжда.

— Не искаш ли да ти потанцувам? — изтананика тя думите. Шарлот не разбра как въпросът излезе от устата й. Не хитруваше, защото страхът й бе голям. — Както жените от харема танцуват за Халиф?

Настъпи напрегнат интервал, в който Ахмед размисляше. Беше сигурен, че ще умре през този ден, което означаваше, че ще загуби малко или нищо. Може би някъде в далечните кътчета на изтощеното му съзнание беше желанието да опита от този последен триумф над брат си.

— Много добре — каза дрезгаво той. Отиде до сандъка до стената под гоблена изобразяващ древна батална сцена срещу английските кръстоносци и извади тюлени бледолилави шалвари заедно с изящно украсено със синци елече. — Ще танцуваш.

Шарлот се изненада, че ръката й не трепереше, когато се пресегна да вземе дрехите. Никога не бе изпитвала такъв ужасен страх, дори и по време на битката на кораба на Патрик, когато пиратът я бе притиснал до стената на склада.

Обърна се, за да облече прозрачните шалвари с колан от бродиран брокат и елечето от дантели, които едва покриваха гърдите й.

Косата й, току-що измита, но невчесана, падаше на гърба й на усукани масури.

Ахмед изчака момент, за да й се полюбува, после извика обратно слугата с крясък и плясване с ръце.

Скоро слугата отново свиреше, а Шарлот затанцува бавно като същество, попаднало под магията на нощта. Бе разбрала, че изгревът е настъпил по проникналите през високите прозорци на двореца пурпурни лъчи, които блестяха по златцата и сребърна сърма на дрехите й.

Ахмед я наблюдаваше, като че ли вцепенен, сякаш изгубил представа за времето, но Шарлот не беше толкова наивна да мисли, че би могла да отлага до безкрайност неизвестното. След като й бе взел пистолета, разчиташе само на Рашид да я намери, или може би Халиф. И двамата добре познаваха двореца с всичките му скривалища и тайни местенца, а сигурно знаеха за съществуването на тази забутана стая.

— Продължавай! — каза рязко Ахмед, когато слугата спря да свири вероятно от умора.

Сърцето на Шарлот биеше бързо, започна леко да се изпотява, но продължаваше да танцува. Наистина щеше да се върти и усуква докато се строполи, ако това би я спасило.

След време обаче очите на Ахмед станаха по-страшни докато наблюдаваше. Накрая вдигна нагоре ръце и каза:

— Достатъчно — на ужасения слуга: — Остави ни!

Шарлот остана неподвижна, едва си поемаше дъх.

Подготви се за борба, с цялата дивост на котка самка, хранила се с мишки и змии.

Преди Ахмед да се приближи обаче, молитвите й бяха чути. Халиф и — О, скъпи Боже, халюцинираше ли? — Патрик се втурнаха в стаята и двамата размахващи саби.

— Той има пистолет! — изкрещя Шарлот, докато Ахмед посягаше към оръжието.

С едно завъртане на рапирата Халиф изби пистолета от ръката на брат си. Султанът беше обезумял, изглеждаше като свръхчовек, преодолял бе и надвил слабостта си за кратко време.

— Дай му сабята си, Патрик — каза Халиф, а очите му не изпускаха Ахмед. — Не бих искал да се бори срещу мен без оръжие.

Патрик не се поколеба, макар че Шарлот долови неохота във всяко негово движение, изписана и на лицето му. Подхвърли сабята и Ахмед ловко я улови.

Когато двамата братя се изправиха един срещу друг в битка несъмнено до смърт, Патрик отиде при Шарлот и я прегърна. Силата му преля в нея и я укрепи като някакво духовно лекарство.

— Крайно време беше да се върнеш, Патрик — сгълча го докато наблюдаваха Халиф и Ахмед, сражаващи се в грациозна битка. — Както виждаш, не бях в безопасност.

Патрик леко я стисна, но не каза нищо. Наблюдаваше боя със саби. Шарлот знаеше, че е готов да скочи в защита на Халиф, ако се наложи.

Халиф бе боледувал и не бе в обикновената си форма. Борбата изглеждаше равностойна обаче, защото и Ахмед бе отпаднал от прекараните дни в затвора.

Тънките остриета на рапирите звъннаха, а звукът всели ужас, Ахмед рани Халиф по рамото, а Халиф прободе брат си през стомаха, откъдето бликна кръв.

Шарлот потрепери и зарови глава в гърдите на Патрик. Стискаше ризата му с двете си ръце.

Борбата продължаваше сякаш безконечно, но накрая се чу вик на смъртоносна агония, който накара Шарлот да обърне глава и погледне. Ахмед, прободен в сърцето от рапирата на брат си бе мъртъв още преди да падне на пода.

Шарлот нададе стон на ужас и облекчение, успокои се, когато Патрик я остави, за да се притече на помощ на приятеля си. Халиф олюляваше крака докато гледаше Ахмед с окървавена сабя в ръка. Очите му бяха изпълнени със сълзи.

— Този ужасен ден ни преследваше от деца каза мрачно той. — Брат ми не можеше да живее в мир. Дори като дете ме мразеше.

Патрик внимателно взе рапирата от ръката на Халиф.

— Всичко свърши — каза той на приятеля си — Ахмед си отиде и отново ще настъпи мир.

Халиф кимна, но продължаваше да гледа втренчено трупа, лежащ в краката му, на пода. Лицето му бе посивяло от мъка и загуба на кръв.

Шарлот вече се бе възстановила и можеше да мисли за по-практични неща.

— Жените и децата все още са в скривалището. — Налегна я чувство за вина, защото не бе успяла да се върне при Алев и другите с новини и провизии, както бе обещала.

— Рашид ги освободи — каза Халиф и най-после се обърна, с мъка препъвайки се стигна до едно тапицирано канапе и седна.

Патрик разкъса един от чаршафите на леглото, където Ахмед бе възнамерявал да изнасили Шарлот и направи превръзка за ранената ръка на султана. При всичкото му старание погледът му бе съсредоточен върху жена му, а не върху пациента.

— Добре ли си богиньо?

Помисли за миг, после кимна.

— Как ти изглеждам?

Патрик въздъхна, прекоси стаята и я прегърна.

— Имаш дух, въпреки че си жива. — Замълча за момент, леко докосна челото й с устни, притисна я в прегръдката си за миг, като че ли да се увери, че наистина отново държи нея, самата. — Мислите за теб не ме оставиха на мира от момента, в който напуснах Испания. Когато пристигнах, Рашид и Халиф бяха вече отново завладели двореца, а щом след бързо претърсване не открихме Ахмед, евнухът ни насочи насам.

Шарлот опря чело в рамото му и въздъхна.

— Някога — призна тя — мечтаех за приключения. Сега вярвам вече съм преживяла достатъчно вълнения, че сигурно ще ми стигнат до дълбока старост.

Патрик се засмя и я целуна по челото.

— Имам усещането, г-жо Тревърън — каза той — че приключенията ни сега започват. Ти привличаш неприятности, както летен пикник привлича пчелите.

През това време Халиф се бе възстановил и можеше да говори. Погледна Шарлот с притеснение.

— Рашид ме увери, преди да ме упои и затвори, че си на сигурно място в харема, в скривалището. Дали е увеличил прегрешението си, като ме е излъгал?

Шарлот бързо поклати глава.

— Не, казал ти е истината. Бях с Алев и другите, докато намерих тунела, започващ от пода. Стори ми се, че ако никой не се осмели да излезе и види какво става, ще се превърнем в паяжини в онази скрита стая. Успях да се добера до затвора и да освободя Рашид.

— Мен кой ме освободи тогава? — Халиф се опитваше да си спомни, като разтриваше слепоочията си. — Ще простя на слугата си Рашид за това, че е взел нещата в свои ръце. Лоялността му не може да бъде поставена под въпрос.

— Ни най-малко — съгласи се Шарлот.

Само след няколко минути самият Рашид пристигна, повел група войници със себе си. Когато видя, че Ахмед е убит, евнухът посочи към двамата от мъжете да вземат и отнесат тялото.

— Хванахме предателите — каза Рашид на своя султан. Тонът му бе мрачен и официален — Какво да ги правим?

— Обезглавете ги! — заповяда Халиф. — Извършете екзекуцията в главния двор под ярката светлина на утринното слънце. Нека всички живеещи зад тези стени видят плодовете на предателството.

Очите на Шарлот описаха кръг, започна да й се повдига. Опита се да пристъпи напред и протестира, но Патрик я възпря, като я хвана за ръката. Красноречивият му поглед, а и поклащането на главата му я накараха да се откаже.

— Ела, г-жо Тревърън — каза той. — Не сме нужни тук. — При тези думи Патрик хвана ръката на Шарлот така силно, че костите й изпукаха и минавайки покрай Рашид и войниците я изведе от прохода.

— Не можеш да оставиш екзекуцията да се състои! — прошепна тя.

Патрик дори не намали хода си. Просто продължи да крачи към централната част на двореца, като теглеше Шарлот зад себе си.

— Не мога да ги спра — отвърна й рязко — нито пък ти би могла. Това е едно първобитно общество със собствени закони.

Шарлот разбираше, че е прав, и все пак беше против принципите й да гледа как на насилието се отвръща с насилие.

— Искам да напусна това място — каза тя задъхано, като се опитваше да върви редом с дългокракия си съпруг — и никога да не се върна повече.

Той я погледна през рамо и каза:

— Това е желание, което мога да изпълня. Веднага щом разбера, че положението е овладяно, ще отплаваме за острова.

Прилив на радост бликна в сърцето на Шарлот, но в следващия миг бе съкрушена от бурните събития, случили се в близките часове. Зарида и заплака с естествени, но несвойствени за една Шарлот сълзи.

Патрик спря, вдигна я с лекота на ръце, подпря брада на главата й и продължи да върви през прохода.

— Поплачи си — каза й той с дрезгава нежност. — Имаш право.

Докато изпълняваха екзекуциите Патрик и Шарлот бяха сами в стаята си, забравили всичко и всички, освен самите себе си. Отпразнуваха живота, дори докато смъртта варварски властваше насред двора.

Шарлот се бе свила до Патрик, голото й тяло блестеше от пот. С единия си пръст си играеше лениво с космите по гърдите му.

— Обичам те — каза тя.

Патрик въздъхна, притисна я до себе си, но не направи същото признание. Той просто затвори очи и заспа.

Въпреки че бе щастлива да е отново с Патрик, а и телом бе задоволена, душата й все още изпитваше глад. Какъв би бил смисълът — изобщо нищо нямаше смисъл, ако Патрик не я обичаше.

Постави ръка върху корема си и затвори очи. Независимо каква би била цената, тя не би отгледала детето си в дом, лишен от любов. Би отвела детето си в Куейд Харбър най-напред, за да отрасне в светлината и топлината на брака между баща й и Лидия.

През следващите три дни Халиф остана в покоите си. Различни хора от харема то посещаваха по различно време, включително и Алев, но още не бе се показвал публично.

Шарлот се бе изправила до един от прозорците на горния етаж и гледаше морето с неизразен копнеж, когато Патрик неусетно застана до нея и обхвана с ръце кръста й. Наведе се и я целуна по бузата.

— Възможно ли е, г-жо Тревърън — заяде се той — да имаш същия копнеж за скитане като мен?

Обърна се в прегръдката му, погледна го право в: очите и отговори:

— Да. Кога ще тръгнем?

Той докосна брадичката й с показалец.

— Вероятно утре. Започна ли да се тревожиш, че бих могъл отново да те изпратя в харема?

Бузите на Шарлот пламнаха.

— Като имам пред вид, че вече два пъти го стори, не би било несправедливо да ми минат такива мисли.

Патрик се засмя, наведе глава и целуна устните й.

— Този път не ще е така. Щом „Чародейка“ излезе в открити води, може дори да не ти разреша да напускаш каютата. — Докосна гърдите й, при което зърната й се опънаха под муселиновата камизола.

Тя оправи полите на роклята си от батиста с избродирани клончета, една от многото одежди, които Патрик бе донесъл от шивашкия магазин в Коста дел Сиело.

— Прекалено дълго време си прекарал в страни като Риц — каза важно тя, като се надяваше той да не бе забелязал породеното от докосването му и преминало през нея трепетно очакване. — Не съм създадена да лежа гола в каютата ти и да ти доставям несекващо удоволствие. Интелигентна жена съм, с воля и собствен живот.

Патрик се засмя и я издърпа към една дълбока, сенчеста ниша в стената в другия край на коридора.

— Не се сърдя, когато си задоволена — предизвикваше я с шепот, докато милваше гърдите й. — Защо, за бога, искаш да ме лишиш от моите наслади?

Шарлот трябваше да събере всички сили, за да отговори, тъй като познатата сладостна слабост потече във вените й.

— Не искам. Може би и аз ще трябва да те затворя в каютата и да те имам, когато пожелая.

Той я целуна освободено и много нежно.

— С радост ще ти бъда затворник — отговори той, докато вдигаше полите й.

Тя се облегна назад върху каменната стена на тъмната ниша. Затвори очи.

— Патрик, моля те…

Патрик се засмя и каза:

— Не е нужно да ме умоляваш, богиньо. — Грациозно застана на едно коляно, а ръцете му останаха под муселиновите поли, обхванали бедрата й. — Ако съм на твое място ще си мълча. Не е нужно да скандализираме слугите.

Тя възнамеряваше да се съпротивлява, защото мястото беше толкова възмутително, но вместо това усети, че коленете й се подгъват и почти загуби съзнание в екстаз.

Дворцовият двор бе окичен с хартиени фенери, жените от харема се носеха наоколо като ярко оцветени птици, говореха и се смееха. В ъгъла малък оркестър свиреше, а няколко маси бяха покрити от край до край с изобилие от храна и напитки.

Халиф се бе възстановил почти напълно, въстанието бе потушено веднъж завинаги. Той искаше да празнува.

— Ще ми е мъчно, когато заминеш, приятелю — каза султанът на Патрик докато пиеха боза и наблюдаваха една от жените да танцува, а бледосинята й рокля се повяваше докато тя се въртеше, изглеждаше въздушна като мъглата. — Усещам, че в близко бъдеще не ще се върнеш в Риц.

Шарлот бе на другия край на двора и говореше с Алев. Патрик почувства прилив на щастие в сърцето си, когато я откри с очи.

— Време е да създам семейство и дом — отговори той. — След това ще бъда плантатор, а не морски капитан. „Чародейка“ ще стои на котва, освен когато се налага да се транспортира реколтата от захарна тръстика и индиго.

Халиф се закашля.

— Докато боледувах и Шарлот се грижеше за мен, аз я обикнах.

Патрик срещна настойчивия и неловък поглед на приятеля си.

— Разбирам — каза Патрик и постави ръка на рамото на Халиф. — Ако пийнеш повече течности и си починеш, ще надвиеш вируса.

Султанът се изчерви, нещо, което Патрик не бе виждал преди. Понечи да заговори, но се възпря, изглеждаше нещастен сякаш с вързан език.

Патрик продължи да държи ръка върху рамото на султана.

— Тя носи дете от мен — каза тихо той. — Все пак попитай Шарлот дали иска да остане при теб, ако това е, което искаш да направиш. Ако тя се съгласи — но те предупреждавам, добри приятелю, че не ще се съгласи, защото не би могла да понесе да е една от многото жени — ще я освободя. Щастието й за мен е по-важно, от каквото и да е друго нещо.

Халиф въздъхна и хвана ръката на Патрик.

— Не бих поставил такъв въпрос, ако не знаех, че брачната церемония, която изпълних, е невалидна според вашите порядки. Християнска церемония не бе отслужена, нали?

Странно чувство на защита обхвана Патрик, но той отговори спокойно:

— Да — спря за момент, замислен и намръщен наблюдаваше приятеля си. — Изненадан съм, че можеш да желаеш жена, за която знаеш, че носи дете от друг мъж, Халиф. С всичките му добри страни, не може да се каже, че обществото ви е прогресивно, що се отнася до такива въпроси.

— Има разлика — каза Халиф — защото бащата ми е близък като брат — Духът на Ахмед сякаш за миг мина през погледа му, но веднага изчезна. — По-близък — поправи се той.

Уважението на Патрик към Халиф не намаля — бяха приятели от доста време, дружбата им бе укрепнала — но това не означаваше, че не би искал да забие султана в най-близката стена заради лъстта му към жената, която той обичаше. Капитанът посочи към Шарлот.

— Открий й чувствата си. Ще полудееш, ако не го направиш.

Халиф за миг се опита да отгатне чувствата на Патрик, после прекоси двора. Патрик искаше да гледа в друга посока, но не можеше. Облегна се на каменната стена и започна да наблюдава.

Наистина досега не бе разкрил пред Шарлот чувствата си, а когато имаше възможност да се ожени, както му е реда в християнските страни, не го бе сторил. Може би все още беше негодник. Може би ще й се насити и ще й причини болка.

Султанът хвана Шарлот за ръката и я поведе в здрача. Патрик подскочи, спомни си какво бе направил, прелъстявайки я под сенките.

В последвалия миг обаче той се възпря. Шарлот заслужаваше сама да направи избора си, помисли той. Освен това тя сигурно нямаше да иска да остане в двореца, да живее с другите жени и да бъде повиквана като слугиня, когато султанът я желаеше.

Патрик прехапа долната си устна. Голяма част от жените бяха щастливи в харема. Имаха на разположение всякакъв лукс, а ухажването на съпруга им не беше толкова често, че да стане отегчително. Ако Шарлот се оженеше за Халиф, щеше да има бижута, каляска, одежди и дрехи…

Зарече се наум да й купи перлена или може би диамантена огърлица, ако избереше да остане с него. На острова нямаше да има нужда от каляска, но можеше да й построи лодка. Да, една красива баржа, достойна за една съвременна Клеопатра.

Докато наблюдаваше, Шарлот изникна от тъмнината и се приближи с твърда стъпка.

— Халиф обеща да се ожени за мен — каза тя с тържествена тежест, която не бе очаквал. — Имате ли нещо да кажете, г-н Тревърън?

Патрик зяпна за миг, след което вбесен прошепна:

— Разбира се, че имам какво да кажа! Искам те при мен, където ти е мястото.

— Достатъчно, че да се ожениш за мен?

— Ние сме бракосъчетани.

— Тук да, но веднъж напуснали границите на Риц, ще живеем в грях.

Патрик се опита да открие следа от шега по лицето й, но тя бе съвсем сериозна.

— Не виждам причина за промяна на нещата — каза й той. — Споразумението ни беше добро досега.

— Но вече не е — отвърна Шарлот. — Освен, ако не обещаеш да се ожениш за мен пред проповедник или свещеник. В противен случай оставам.

— Не може сериозно да мислиш това — предизвика я Патрик, но беше ядосан, защото съзнаваше, че тя ще победи. — Ти мразиш двореца. Дори като кадъна ще бъдеш една от няколкото…

Шарлот го прекъсна с красноречива въздишка.

— Не ще трябва да живея тук. Халиф обеща да ми купи къща в Париж и да уреди магистър официално да ни бракосъчетае.

Лицето на Патрик пламна от гняв. Халиф не бе му казал, че ще установи Шарлот в Париж и че ще й предложи официална женитба.

— Защо?

Шарлот препречи пътя му.

— Боят нищо няма да реши — каза го с тон, който едва не го накара да я хване за гърлото — освен това, ако нападнеш султана, хората му ще играят крикет с главата ти. Имам ли обещанието ти или не?

Според Патрик това бе изнудване, но някакъв добър инстинкт го предупреди да се съгласи.

— Добре. Обещавам. Ще се оженим колкото се може по-скоро.

(обратно)

15

Най-после са в открито море, помисли си Шарлот, застанала близо до носа на „Чародейка“. Мъгливият, солен въздух беше като лекарство и даже клатенето под краката й докато стоеше на палубата създаваше приятно усещане. Не се обърна, за да види двореца. Той дълго щеше да остане запечатан в съзнанието й.

Патрик застана до нея, подпиращ се с ръце на перилата, а вятърът рошеше гарвановата му коса.

— Имаш изненада в каютата — каза той.

Шарлот дълго разглежда профила му, учудваше се на силата на чувствата, които той пораждаше у нея само с присъствието си. Пое си дълбоко въздух й направи решителната крачка, все едно, че се бе хвърлила през борда и плуваше редом с акулите.

— Не мисля, че трябва да сме в една каюта — отвърна тя, като пренебрегна споменаването на изненадата, въпреки че гореше от любопитство. — Не е подобаващо при сегашните обстоятелства.

Той бавно се обърна, а очите му се свиваха докато я гледаше.

— Какви обстоятелства? — запита с опасно тих глас — Женени сме, в случай, че си забравила.

— Не сме — противопостави се Шарлот и опъна рамена — няма писмен документ за съюза между нас в целия християнски свят.

Патрик въздъхна, облегна се по-тежко върху перилата.

— Това изглежда не те притесняваше, когато бяхме в Испания — подчерта той.

— Имах други грижи тогава — отвърна Шарлот. — Мисля, че ще трябва да си вземеш койка при моряците докато стигнем пристанището и намерим съди или магистър.

Той замълча злокобно, което напомни на Шарлот за голямото затишие, спускащо се над земята на Пъджит Саунд, точно преди силна буря.

— Струва ми се, г-жо Тревърън, че сте закъсняла малко с благочестивостта си. Забравихте ли, че носите мое дете?

Шарлот се изопна с твърда решимост. Не може да застави Патрик да я обича и разбираше това. Ако той не я уважаваше, бъдещето им би било безнадеждно.

— Не съм забравила. Няма да ти бъда любовница Патрик.

Той гневно я погледна.

— Беше готова да заминеш в Париж и живееш къщата, осигурена от Халиф.

— Халиф ми предложи истинска женитба. Освен това, никога не съм мислила да приема предложението му. Само исках да илюстрирам пред теб, че не ще позволя да си играят с чувствата ми. Би било доста неразумно да ме приемаш като даденост.

Когато Патрик не отговори, а само гневно я погледна и то така, като че ли би я хвърлил през борда, Шарлот се обърна, както сама смяташе с драматично завъртане на полите си и отиде да проучи изненадата, чакаща я в каютата.

На леглото намери скицници от висококачествена хартия, вързани заедно с широка синя панделка. Имаше и хубав комплект водни бои, цветни креди, специални писалки и половин дузина шишета с мастило различни у краски.

Шарлот бе очарована и доволна, но бе решила не позволи благодарността да надделее над здрав разум. Патрик бе упорит мъж и ако не бяха поставен някои граници в отношенията им, щеше да последва голямо нещастие.

Взе с усмивка един скицник и кутията с ярки креди и се върна на палубата. Не беше от хората, водещи си дневник, не и в общоприетия маниер, но Шарлот обичаше да прехвърля мечтите и спомените си върху хартия под формата на скици. Не бе имала големи възможности откакто я бяха отвлекли в сука в Риц. Перспективата да рисува картини беше прекрасно удоволствие за нея.

Намери си скътано място на горната палуба, седна на един кош, грациозно подви крака и започна да изобразява подробно преживяното. Нарисува танцьорките от харема, мъже, сражаващи се със саби, стан в пустинята под огромна луна. Улови приликата при скиците на Патрик, изобразяващи го в профил, както изглеждаше сутринта, застанал до перилата.

— Много са хубави, г-жо Тревърън — отбеляза един глас.

Шарлот погледна нагоре стресната, но се усмихна, като видя Кочран застанал до нея. Обърна нова страница в скицника и започна да го скицира докато говорят.

— Благодаря — каза тя. — Винаги съм рисувала. Учих се в Европа.

Г-н Кочран, наведен пред нея, й напомняше на индианец, седнал свободно до огъня.

— Трябва да направите нужното и запазите тези рисунки — каза одобрително. — Ще искате да ги показвате на внуците си, когато им разказвате за приключенията си в Риц.

Шарлот въздъхна.

— Не съм мислила толкова напред — призна тя и продължаваше да скицира — в момента се опитвам да подредя нещата сама за себе си.

Останаха още известно време двамата, но мълчаха. Тогава г-н Кочран каза:

— Изпратен съм да ви кажа, че обядът ви очаква в каютата на капитана.

Шарлот бе огладняла, чистият въздух и слънцето предизвикваха голям апетит. Затвори скицника си, прибра кредите обратно в кутията и се изправи.

Когато стигна в кабината, нямаше и следа от Патрик. Кабината бе изпълнена от сандъците, съхраняващи новите й дрехи, ушити в Испания. Въпреки че Шарлот определено си каза, че е по-добре да е сама, то дълбоко в нея чувствената й част бе разочарована.

Наля си вода от една медна кана в леген, изми лицето и ръцете си, след което седна на бюрото на Патрик, за да се запознае със съдържанието на подноса. Имаше прясна риба, картофи с ориз, зелен боб, сготвени с бекон и горещ чай.

Шарлот хапна с повишено настроение.

Беше свършила и преяла, когато Патрик нахлу като силен вятър, профучаващ през каньон. Застана на вратата със скръстени ръце, гледаше я така, че тя се почувства доста неловко, тъй като се бе оттеглила от бюрото, подпряла гръб на стената, опънала крака със скицник в скута.

Най-накрая капитанът проговори:

— Предполагам, не си променила решението си за спането?

Шарлот поклати глава, но едва успяваше да потуши бунта на чувствата, бушуващ в сърцето и душата й. Знаеше, че любенето с Патрик щеше да й липсва, защото душа даваше за него, но знаеше също, че трябва да положи усилия това да не се разбере. Ако г-н Тревърън беше я прегърнал и целунал например, или само я бе докоснал по един от познатите й начини, твърдостта й сигурно щеше да се размекне като восък за свещи.

— Точно така — каза официално и отчетливо. Държеше скицника пред себе си като шлем и прилежно: оправи полите на роклята си.

— Напълно омаловажаваш женитбата ни, така ли?

Шарлот вирна брадичката си и каза упорито:

— Не сме женени.

Патрик мълчеше, но дълго я гледа, след което философски въздъхна и каза:

— Много добре — при тези думи плесна с ръце и каза — Развеждам се! — отново плесна — Развеждам се! — и трети път — Развеждам се!

Дори и да бе отхвърляла за себе си съществуването на брак помежду им, жестът на Патрик се стовари като ужасен шок върху Шарлот. Усети, че пребледнява, долната й устна трепереше, всеки момент щеше да заплаче.

Патрик кимна с глава, отвори вратата и излезе от каютата, без да каже нищо повече.

Шарлот остана зашеметена, гледаше втренчено към мястото, където бе стоял, сякаш че с концентрацията си би го върнала обратно. Сълзи изпълниха очите й, след това потекоха надолу по бузите й.

Недействителният брак всъщност се оказа много истински сега, когато вече бе прекратен. Какво бе сторила?

Патрик не се появи вечерта, а изпрати помощник-готвача, Типър Дуун, да вземе тоалетните принадлежности и необходимите му чисти дрехи.

Шарлот се почувства много самотна, взе писец, мастило и хартия и нарисува образа на баща си, след това прибави до него подмамващо нежното лице на Лидия. На следващите страници скицира Мили, братята си, а също и любимия чичо Девън.

Любимите образи бяха за нея както утеха, така и напомняне за голямата й отдалеченост от дома. Закачила бе рисунките по стените на каютата, плачеше докато миеше зъбите си, докато обличаше нощницата и разресваше косите си. Дълго лежа в леглото, а морето люлееше кораба нежно, както любяща майка би полюшвала люлка, унасяйки я в неспокоен, на пресекулки сън.

През нощта сънува първия си кошмар.

Шарлот се събуди с вик, седна изправена на леглото, опипвайки с ръце, трескаво търсеше Патрик, после се досети с ужас, че го бе прогонила от каютата, а впоследствие той се бе „развел“.

Опита се да си спомни какво се бе случило в съня й, за да го отхвърли като чиста фантасмагория и се успокои, но не можеше нищо да си спомни. Остана само с усещането за обреченост и неизбежен ужас. Усещането дълго не я напускаше докато лежеше, остана дори след като дишането и сърцебиенето й се нормализираха.

Сигурно е от бременността, реши накрая тя, сключи грижливо ръце върху корема си. Лидия беше понякога много сприхава и емоционална, докато беше бременна с нейните деца. Мащехата й също беше сънувала обезпокоителни сънища, веднъж дори беше напуснала разплакана масата, защото Бригъм беше съобщил решението си да гласува за републиканския кандидат за президент.

Шарлот отново въздъхна, въртя се и се мята, опитвайки се да се намести удобно. Липсваше й сгушването в топлата прегръдка на Патрик, усещането, че се обляга на силните му гърди.

Накрая Шарлот заспа от пълно изтощение.

Рано на следващата сутрин прекосяваха Гибралтар. Гледката беше смайваща. Моливът на Шарлот летеше по скицника. Патрик можеше да закотви „Чародейка“ там в оживеното пристанище, колкото поне да сключат брак, но той не направи каквото и да е усилие.

Шарлот го отбягваше, което бе лесно, тъй като той правеше всичко възможно да стои настрана от нея. Мислеше да отиде при него и се опита да установи някакво примирие, но идеята изобщо не бе по нрава й. В крайна сметка той бе арбитърът, обявявайки развода с плясване на ръце.

Все пак Патрик й липсваше, и не само в леглото. Скърбеше за тайния безмълвен език, създаден между тях, за споделения смях и дори за избухналите спорове.

„Чародейка“ се носеше елегантно покрай бреговете на Африка, топлият вятър издуваше платната. Шарлот стоеше до перилата с часове, наблюдаваше тропическия бряг с надежда да открие следи от слон, зебра или лъв. В действителност разбираше, че тези животни можеха да се видят само във вътрешността, но това не й пречеше да продължава да се надява.

Всяка вечер се хранеше сама в каютата и спеше сама в огромното легло. Понякога, когато се прибереше в каютата забелязваше, че Патрик бе влизал да си вземе книга, чисти дрехи или други лични вещи, по през голямата част от времето той успяваше да стои в другия край на кораба.

Кошмарите й продължаваха и всеки път оставяха у Шарлот неясното чувство за надвиснала опасност, въпреки че не можеше ясно да си спомни подробностите, когато се събудеше.

Плаваха в открито море вече десет дни, „Чародейка“ бе поела курс на изток към южните морета, когато откриха първия плъх.

Самият Кочран се бе спънал в трупа му по време на нощната вахта. Гризачът бе изхвърлил почти всичките си вътрешности, а от ушите му още течеше кръв. Това беше прекалено дори за железния стомах на Кочран и той се запрепъва към перилата.

Когато свърши бе премалял и внимавайки да не настъпи отвратителната гадост, лежаща на палубата, побърза да събуди капитана.

Патрик беше в ужасно настроение. Не бе разменил човешка дума с Шарлот близо две седмици, а да не говорим, че не бе споделял леглото й. Противно му беше да спи в тясната кабина, резервирана за евентуален пасажер. Таванът бе доста нисък и непрекъснато си удряше главата.

Беше буден и се утешаваше с чаша бренди, когато се чу удряне по вратата и гласа на Кочран.

— Капитане! Отворете бързо!

Патрик усети стомаха му да се свива от тревога при настоятелността на повика. Кочран беше пътувал и видял много, трудно можеше нещо да го разтревожи.

Патрик вдигна резето и дръпна вратата.

— Боже, Господи, човече, какво е станало? — измърмори той. Не можеше да се каже, че беше пиян, но главата му бе замъглена и не се държеше стабилно на краката си.

— Ела с мен — заповяда Кочран. Въпреки че нощта беше прохладна, нещо нехарактерно за тропическата нощ, капчици пот блестяха по кожата му — Веднага!

— Какво…

— Веднага — настоя първият помощник.

Патрик го последва през коридора, нагоре по стълбите до главната палуба. Застанал на кърмата Кочран взе една от закачените лампи и я насочи към отвратителната гадост от кръв, която някога е била плъх.

Миризмата бе по-отвратителна от гледката. Патрик за миг обърна глава настрана и преглътна острия вкус в устата си.

— Какво ти говори това? — след дълга пауза попита той със снишен глас. — Чума ли е?

Кочран не искаше да се обвързва с предположения.

— Не знам дали е чума, или не, капитане. Това, което знам е, че сме в беда, всички без изключение.

— А Шарлот — прошепна Патрик и за миг затвори очи. — А нашето бебе? Накарай някой да изчисти това нещо и да измие палубата със сапунена луга. Сутринта ще претърсим кораба от край до край да проверим дали има и други.

— Ще има още — Кочран увери своя капитан. Звучеше като човек, говорещ насън.

Патрик вдигна готвача и го накара да възвари вода. След това се върна в каютата си и се изтърка от главата до петите. Не можеше да заличи спомена за болния плъх. Образът му дълго щеше да измъчва съзнанието му.

Когато се изми, той облече чисти дрехи, излезе и веднага се отправи към каютата, в която спеше Шарлот. Тя бе заключила вратата, и въпреки че това беше най-естественото нещо, което една жена можеше да направи на кораб, пълен с мъже, той се ядоса.

Сви едната си ръка в юмрук и заблъска силно, докато дървото потрепери.

Най-после Патрик чу тракането на резето отвътре и вратата със скърцане се отвори леко. Шарлот се взираше през процепа.

— Патрик? — гласът й прозвуча така, сякаш би била по-малко учудена, ако бе срещнала духа на Линколн. — Ка… Какво се е случило?

Той бутна вратата и я отвори, прекрачи прага и втренчи поглед в нея. Тя бе облечена в една от неговите ризи вместо нощница, кестенявата й коса беше пусната и падаше по гърба и раменете. Златистите й очи бяха широко отворени, тревожни, но ако не грешеше, в тях също се четеше и триумф.

Патрик не можеше да й каже за плъха и предполагаемия смисъл на това мрачно събитие. Нямаше смисъл да я плаши докато не е сигурен. Не можеше да каже нищо.

— Липсваше ми — призна дрезгаво той, беше самата истина. Многократно съжаляваше за импулсивния развод, особено в дълбините на нощта, когато така силно желаеше сладката утеха, която само тя можеше да му даде.

Тя скръсти ръце и наклони глава на една страна.

— И ти ми липсваше — призна тя — Но…

Той мислеше за епидемиите, които беше виждал, хора умрели от чума и други странни трески, ширещи се по тропиците.

— Нека само те прегърна — прекъсна я той.

За огромно негово удоволствие Шарлот не го накара да я моли. Тя просто го хвана за ръка и го поведе към леглото им. Умело започна да разкопчава ризата му.

— Изглеждаш ужасно, Патрик — каза нежно тя — Какво те плаши толкова?

Патрик я притегли по-близо, притисна я силно за миг. Бе затворил очи. Не можеше да й обясни, не още. Това, което можа да каже бе само:

— Шарлот!

Само след минути той съблече ризата, събу ботушите и бричовете си и се плъзна в леглото. Шарлот го очакваше, откликна на прегръдката му и се сгуши до него. Сърцето й биеше в същия ритъм с неговото.

— Желая те — каза той след доста време. Очакваше тя да го отблъсне и наругае. Но вместо това Шарлот прокара пръсти по стегнатите мускули на корема му, след това обхвана пениса му със силните си пръсти.

Патрик изпъшка в агония на радостно облекчение и страст, забушувала като бурна западна река. Хвана китката й и я възпря за миг.

— Предупреждавам те, Шарлот — задъхано каза той — ако само ще ме възбудиш, спри. Веднага!

Тя го целуна по брадата.

— Каквото и да те тревожи, ще те накарам да го забравиш — обеща му тя.

Така и стана.

На сутринта Шарлот си тананикаше докато се обличаше и си спомняше как бе повела Патрик в ритъм през нощта. Нейната наслада не беше по-малка. За първи път от дни насам кошмарите не бяха я тормозили.

Както обикновено тя закуси в каютата, взе скицника и моливите и се качи на палубата.

Слънцето грееше ярко на приличното на яйце от червеношийка небе, но нямаше никакъв вятър, а водата беше гладка като син лед. Напрежението бе надвиснало над кораба като невидим покров. Когато Шарлот погледна нагоре, тя видя, че платната са съвсем неподвижни.

— Попаднахме в безветрие каза й Типър Дуун, минавайки покрай нея с кофа вряла вода. — Има мъртви плъхове навсякъде. Най-добре ще е да се върнете в каютата и останете там, г-жо Тревърън.

Шарлот изтича, за да го настигне.

— Какво искаш да кажеш с това, че има мъртви плъхове навсякъде? — настоя тя.

Момчето се спря, срещна погледа й. Младото му лице беше мрачно, дори и на фона на златистата прелест на този странен ден.

— Някаква болест, мадам — каза търпеливо. — Плъховете първи се заразяват, но има вероятност да я разпространят и сред хората много скоро.

За миг Шарлот отстъпи назад, автоматично заслони корема си с ръка.

— Боже, мили! Не може ли да се направи нещо?

— Дуун! — изви се глас от другия край на палубата.

— Най-добре ще е да тръгвам, мадам — побърза да каже той — преди да е изстинала водата и станала ненужна.

Шарлот разтревожена тръгна да търси Патрик. Беше около кърмата, разглеждаше хоризонта през блестящия стоманен телескоп с медна обковка. Явно бе усетил присъствието и, но не го показа веднага.

— Ако си дошла да търсиш извинение за снощи — уведоми я веднага Патрик, като продължаваше да разглежда далечината — ще те разочаровам.

— По дяволите снощи — избърбори Шарлот — Погледни ме!

Той отправи поглед към нея.

— Разбрала си за плъховете — каза той с нотка на примирение в гласа.

— Какво означава всичко това? — Шарлот бе обхваната от ужас, знаеше много добре, че бедствието от кошмарите й ги бе сполетяло.

— Заразени са. Кочран намери първия снощи на палубата с обърнат нагоре корем. От изгрев слънце хората откриха още дузина в същото състояние.

Шарлот се олюля съвсем леко, пресегна се и се хвана здраво за перилата, за да се задържи.

— Ще има епидемия, така ли?

— Несъмнено — отговори мрачно Патрик. Той не направи никакво движение към нея, а тя така желаеше да се заслони в прегръдката му.

— Може би бихме могли да слезем някъде на брега…

— Дори и да имаше наблизо суша, на стотина мили, а няма, не бихме могли да пренесем чума като тази върху невинни хора, Шарлот.

Тя потрепери, прегърна се и прошепна:

— Бебето ми. О, мили боже в небесата, бебето ми!

Патрик най-после я прегърна, но бе ядосан:

— И моето бебе — наблегна с остър тон той.

Шарлот го прегърна, опря глава на рамото му.

— Господи, помогни ни! Бог да ни е на помощ!

При първия разболял се моряк на сутринта, екипажът нарече епидемията кървава треска. Корабът все още беше в безветрие, а на Шарлот й се струваше, че „Чародейка“ и всичките пасажери са попаднали в ръцете на дявола.

До обед още двама души бяха останали до леглата, а привечер първата жертва умря. Прочетена бе молитва. Трупът бе хвърлен през борда, завит с одеялото о леглото. Оскъдните му принадлежности бяха поставени в тенекиена кутия, заключени и оставени настрана докато могат да бъдат предадени на близките му.

В началото от страх Шарлот не правеше нищо. След това се окопити, успокои се и започна да мисли. Слезе долу да се погрижи за болните, но веднага й бе наредено да се махне.

Силно се нуждаеше да прави нещо, опита се да рисува, но моливите и рисуваха само фантастични фигури, привидения и отвратителни чудовища.

Когато настъпи нощта, на палубата нямаше никой. Шарлот стоеше, гледаше звездите и се молещ за живота на бебето си. Хладен бриз повя през косите й. Чу вика на моряка високо на мачтата.

— Задава се вятър — извика той и моряците се втурнаха към палубата, с нетърпение очакващи да опънат платната и отново да потеглят. Шарлот предусещаше, че те, както и тя хранеха чудати, надежди, че някак ще надвият епидемията.

На следващия ден имаше още погребения, и още на по-следващия. Шарлот беше здрава и силна, въпреки че Патрик не успяваше да я държи настрана от болните. Мокреше трескавите им чела, пишеше писма на майки, сестри, любими, хранеше ги с бульон. Пееше нежни песни, молеше се отиващите си души да бъдат приети на небето.

— Трябва да отидеш в каютата и да си починеш — каза й Кочран късно една вечер, точно когато бе покрила лицето на едно момче, едва ли по-голямо от най-големия от братята й. — Трябва да мислиш за бебето и за капитана.

Патрик работеше така неуморно, както и Шарлот, дори повече, тъй като екипажът намаляваше, а вятърът се засили. Късно през нощта той се срутваше в леглото, спеше с дрехите най-много два часа, ставаше и отново започваше.

— Няма къде да се скрия от треската. Патрик каза, че е проникнала дори в дървения материал на кораба.

Кочран поклати глава. Беше изпит, а брадата му бе щръкнала като четина по посивелите му бузи.

— Виждал съм кораби да пристигат без жива душа на борда, поразени от чумата.

Шарлот трепереше, свила ръце в скута си. Не си спомняше коя рокля бе облякла, дори не си направи труда да погледне.

— Отказвам да умра — думите й бяха насочени както към Кочран, така и към съдбата. — Още не съм си изживяла живота.

Удивително беше, предвид обстоятелствата, че Кочран се усмихна.

— Ако някой може да преживее чума като тази, то това си само ти. Изглежда, че феите и добрите духове особено те обичат.

Типър Дуун беше болен вече три дни и стенеше в съня си. Сълзи на отчаяние пареха очите й, когато придвижи стола до хамака, за да намокри лицето му.

— Не си отивай, не умирай, Типър — сгълчи го тя, така бе уморена, че беше забравила разговора си с Кочран. — Не си си изживял живота си още.

Шарлот започна да плаче още повече, наведе се и челото й докосваше гърдите на Типър.

— Лидия! — хълцаше неудържимо, без да може да се спре — О, Лидия, моля те помогни ни.

Силни ръце я вдигнаха от стола. Патрик бе дошъл да я прибере. Плачеше безнадеждно и безпомощно на рамото му, докато я изнасяше от трюма, където лежаха болните.

В каютата им той я съблече и я сложи в леглото. Когато не искаше да се храни, той й даваше с лъжица слаб чай.

— Ако само Лидия беше тук — каза тя, но осъзнаваше, че бълнува, но не можеше да се спре. — Тя би знаела какво да направи…

— Успокой се — каза Патрик. Беше до нея в леглото и я прегръщаше — Само на няколко дни път сме от острова. Там можем да слезем и старата Джакоба ще се погрижи за теб докато укрепнеш.

Думите му нищо не й говореха, но едно разбра, островът бе наблизо. Хвана се здраво за надеждата, че ще го достигнат.

Шарлот спа до обяд на другия ден, събуди се, чувствайки се по-силна. Дори се смути, че се бе поддала изцяло на изтощението и бе позволила на Патрик и другите да видят как рухва.

След като хапна филийка сух хляб и сухи плодове, тя се облече и отиде в трюма да види как са болните. Ако не сменеше Кочран, той нямаше да отиде нито да се нахрани, нито да спи, толкова много неща бяха легнали на него.

Когато стигна трюма, нямаше и следа от първия помощник, но капитанът бе седнал на стол с висока облегалка до леглото на един пациент. Беше заровил глава в ръцете си.

Тя застана зад Патрик, докосна рамото му. Разбираше отчаянието му, разбираше, че се чувства отговорен за екипажа си.

— Вината не е твоя — подчерта нежно тя.

Той внезапно скочи от стола, сякаш пръстите й бяха опарили кожата му и се помъчи да се отдалечи от нея. Бе още гърбом, предстоеше да види лицето му.

— Скоро ще стигнем острова — каза тя с треперещ глас, опитвайки се да му вдъхне същата надежда, която той й бе дал предната нощ.

Патрик се обърна, олюлявайки се леко и махна на Шарлот с ръка да се отдалечи сякаш бе насекомо.

— Утре — потвърди той с нотки в гласа, които тя едва разпознаваше. — Но не ще напусна кораба, докато и последният моряк не е пренесен на брега, а това може да отнеме седмици.

— Но ти каза…

Той най-после се обърна и я погледна, а тя видя болестта да изменя чертите му, като втора същност.

— Казах, че ти ще слезеш на брега и ще го направиш. Да те изпратя там, значи да изложа на риск живота на всеки един от жителите на острова, но друго не мога да направя. Ние ще останем докато премине опасността.

Шарлот пристъпи към Патрик, усещайки какво ще се случи, но преди да го стигне, колената му се подвиха и с трясък падна на палубата. Тя изпищя и падна на гърдите му в ужасна мъка. Кочран и още няколко мъже едва я откъснаха от него.

(обратно)

16

Факли горяха на острова, светеха като златни звезди, посрещащи ги в нощта. За екипажа на „Чародейка“ обаче земята изглеждаше по-скоро от другата страна на рая, отколкото на хвърлей разстояние, защото те не се осмеляваха да напуснат кораба.

Шарлот бе застанала на палубата, изтощена и измъчена от борбата с упоритата болест, която повали Патрик и още много други мъже. С копнеж гледаше блещукащите светлини и сенките на дърветата.

— О, г-н Кочран — каза на мъжа застанал до нея — как копнея за прясна храна и твърда земя под краката. Искам да спя до съпруга си в легло с чисто бели чаршафи, да мириша аромата на цветята вместо вонята на тази чума.

Първият помощник се съгласи и кимна мрачно.

— Да, г-жа Тревърън — каза с въздишка той — понякога изглежда, че двамата с вас сме обречени да плаваме нагоре-надолу по реката Стикс, а сатаната да се надсмива над усилията ни.

Шарлот се отпусна върху перилата, беше вече на предела на силите си. По някакво чудо не бе се разболяла, но Патрик бе в безсъзнание от няколко дни, а не можеше да знае дали нероденото й бебе не бе засегнато от болестта. Нямаше да има покой, докато не усетеше детето да мръдне, и докато баща му не дойдеше на себе си, отново изпълнен с жизненост.

Повдигна нагоре брадичка. Бе решила, че заради мъжа и бебето си, а и заради самата себе си, не ще се огъне. Шарлот плю през борда, яростно стисна юмрук и го размаха силно.

— Това му трябва на дявола — извика тя в мрака. — Луцифер, няма да победиш, върви си обратно в ада, където ти е мястото и ни остави на мира!

Г-н Кочран се засмя, а в гласа му имаше и тъга и развеселеност.

— Наистина ли сте толкова безстрашна, г-жо Тревърън, че бихте извикали и злото на дуел?

— Да — отвърна твърдо Шарлот, но в следващия миг решимостта й малко отслабна. — По-лесно е, когато насреща си имаш някой, срещу когото да се бориш, дори и ако този някой е самият дявол — каза тя на Кочран. Прибра полите си и се обърна, бързо се отправи надолу по стълбите през коридора към каютата на Патрик.

Той лежеше безжизнен, кожата му — сива като смъртта, беше облян в пот в това същото легло, където така жизнено и неуморно бе любил Шарлот. Осветлението беше на свещи, замъглена, погребална светлина, която накара Шарлот да потрепери.

Запали керосиновите лампи една по една и духна свещите. Отиде до леглото и за стотен път започна да мокри с хладка вода лицето и гърдите на Патрик.

— Патрик — шепнеше името му непрекъснато. Той не й отвръщаше дори и с трепване на миглите или помръдване на мускул, но този път отвори очи.

Шарлот не се успокои от това, защото виждаше душата му през тези индигови прозорци, а тя изглежда се оттегляше, отдръпваше се от живота. Сълзи потекоха през миглите й, взе ръката му.

— У дома сме — каза нежно — пуснали сме котва на хвърлей камък разстояние от брега на твоя остров.

— Добре — въздъхна Патрик. За миг събра сили и попита — Добре ли си, Шарлот? Детето…

Тя се наведе и целуна бледото му чело.

— Добре съм, г-н Тревърън, и бебето ти е там, където го остави.

Той се усмихна на думите й, но видът му й късаше сърцето.

— Това е добре — с мъка каза той — а хората? Колко останаха живи?

Инстинктът на Шарлот я караше да спести на Патрик истината, но знаеше, че не може да го излъже.

— Двадесет и шест — отговори тя.

— Четиринадесет са загинали — с мъка каза Патрик. Отново затвори очи, една-единствена сълза се търколи по слепоочието му и блесна в косата му.

Тя стисна ръката му и каза нежно:

— Да, но изглежда, че най-лошото отмина. Петима от заболелите се възстановяват вече.

Патрик отново я погледна.

— Ако умра, погреби ме на билото зад къщата на острова. Джакоба ще ти покаже мястото.

— По-добре е да не умираш, Патрик Тревърън — бързо го смъмри Шарлот, стисна още по-здраво ръката му, страхувайки се да не си отиде в този миг. — Аз и детето ти разчитаме на теб. — Тя доближи ръката му до корема си с надежда да подсили реалността за новия живот, който бяха заченали двамата, макар доказателствата да не се усещаха още.

Той приближи пръстите й до устните си, целуна кокалчетата й, затвори трескави очи и заспа.

Шарлот не пусна ръката му, а я стискаше още по-силно. Горещо се молеше за Патрик, за бебето им, за себе си. Когато не останаха думи неизречени, мечти, надежди, молби, неотправени към всевишния, Шарлот се опъна до мъжа си, чиято душа бе свързана с нейната, и заспа.

Почукване на вратата на каютата я събуди, изправи се вече ободрена от съня, но й бе нужно малко време, за да осъзнае къде точно се намира. Обърна се към Патрик и видя, че диша спокойно. Олюля се от напористото чувство на благодарност.

— Един момент — извика тихо на посетителя, чакащ от другата страна на вратата. Стана, оправи косите си и ужасно намачканата рокля — кой е?

— Г-ца Джакоба Макфейлън — беше отговорът, изречен гърлено и плътно. — Дойдох за любимия ми капитан, и никой не може да ме държи настрана от него, госпожице, нито ти, нито тъпака Кочран или който и да е друг на този кораб.

Шарлот отвори вратата и видя пълна жена, прехвърлила средна възраст, да стои на входа така настоятелно, както прозвуча. Беше облечена в чиста колосана рокля на икономка, косите й бяха посивели, с едното око не виждаше. Другото й бе кафяво и ярко като птиче око. Тя гледаше Шарлот с раздразнено любопитство.

— Г-н Тревърън заповяда да не бъде свалян на брега, докато опасността не премине — каза Шарлот някак извинително, но отстъпи назад, за да направи път на г-жа Макфейтън, която влезе като огнено божие дихание.

— И без това никога не съм следвала проклетите му заповеди — каза шотландката. Шумно се придвижи до леглото му, вдигна единия от клепачите на Патрик и надникна под него.

— За бога, Джакоба! — избъбри той със сила, която Шарлот не бе видяла откакто се бе разболял — би изплашила човек дори и в смъртта, без да ти мигне окото.

Джакоба кимна мъдро.

— Казах на Кочран как веднага ще дойдеш на себе си, ако само те докосна с ръка и бях права — каза тя и показа към Шарлот — А, я кажи ми, кое е това красиво същество?

Шарлот изпита болка от думите и тона на по-старата жена. Взети заедно, те я накараха да се почувства като бездомен мелез, крастав и вонящ.

Очите на Патрик сякаш за миг затанцуваха, погледна от икономката към Шарлот.

— Това е жена ми — нещо такова. Това е дълга история. Толкова дълга, че не бих имал сили да я разкажа сега. Искам много добре да се грижиш за г-жа Тревърън, Джакоба, независимо какво ще се случи.

Старата жена се обърна и погледна Шарлот с единственото, но и проницателно око.

— Г-жа Тревърън, така ли? Е, другите няма да се зарадват да чуят това, нали?

— Другите? — запита Шарлот.

Патрик навреме притвори очи и отново потъна в дълбок сън.

Джакоба с махване на ръка отбягна въпроса.

— Няма време за такива глупости! Трябва да занесем капитана в собственото му легло, където ще могат да се погрижат за него както трябва.

Не беше минал дори час и Патрик бе поставен на носилка и отнесен на брега в лодка. Шарлот пътуваше с него, взела материалите за рисуване, упорито стоеше плътно до него. Не можеше да не се огледа наоколо, защото и морето, и островът, и небето бяха забележителни с наситените сини, зелени, тъмночервени и златисти цветове.

Папагали и други малки птички добавяха своите замайващи цветове — червени, жълти, розови и бели в едно безкрайно разнообразие. Цветя цъфтяха навсякъде, дори в още по-дръзки краски. Въздухът бе изпълнен със сладък аромат.

Малката лодка се движеше от чернокожи местни жители, които щом стигнаха брега, скочиха в пенестите води и вдигнаха Патрик с носилката, сякаш носеха ковчег. Капитанът не бе напълно в съзнание, но в момент на проясняване изкрещя:

— Джакоба!

Шотландката, която чакаше на брега, пристъпи напред, но нищо в поведението й не показа, че ни най-малко е сплашена от гръмкото повикване.

— Ето ме, капитане — каза тя с достойнство, заслужаващо уважение.

— Дадох заповед — натърти Патрик, като се опитваше да стане от носилката, но не успя — трябваше да остана на кораба, докато отмине опасността от пренасяне на заразата на брега!

— Така е — съгласи се Джакоба — но има много ваши заповеди, за които пет пари не давам, сър, и тази е една от тях. — Тя обърна окото си към двамата мъже, носещи носилката: — Занесете го в покоите му в голямата къща и побързайте. Оставила съм тенджера с моята специална супа да къкри на печката. Колкото по-бързо налеем малко от нея в хранопровода му, толкова по-добре.

Шарлот веднага почувства облекчение и безпокойство. Усети свежа надежда за възстановяването на Патрик, и почти божествена радост, че стъпва на твърда земя. Все пак Джакоба бе сила, с която трябваше да се съобразява, а. Шарлот не знаеше дали по-старата жена й беше приятел или враг.

Тя подтичваше по дълбокия, фин пясък, за да не изостава от носилката. Цялото й внимание бе приковано върху Патрик. Той беше доста отпаднал, скулите по лицето му се очертаваха ясно под кожата, но й се усмихна мигновено, преди отново да потъне в сън.

Къщата на Патрик се издигаше високо на склона, гледаше към тюркоазните води на залива. Беше гигантска постройка с бели гръцки колони, подпиращи покрива на входната веранда. Шарлот беше прекалено изморена, за да се впечатли, макар че стискаше здраво материалите си за рисуване, докато я разглеждаше.

Прекосиха голямата ливада, зелена и подстригана както в Англия. Влязоха през висока, двойна врата.

Подът на входната зала бе покрит с безценен зелен мрамор, а на една от стените имаше гоблен, сигурно датиращ от шестнадесети век. Произведението изобразяваше нимфи в ефирни рокли, излежаващи се около басейн, а Шарлот се зарече да се върне по-късно и разгледа сцената по-отблизо. Беше красив, но нещо в гоблена я тревожеше. Намръщи се, докато се изкачваше заедно с другите по високото извито стълбище.

Покоите на Патрик заемаха цялата предна част на къщата, а огромното легло, с падащата на дипли мрежа против комари гледаше към морето. Три френски врати отделяха стаята от каменната тераса, достатъчно голяма да побере маса и столове и много саксии с растения.

Островитяните свалиха Патрик от носилката и го положиха на леглото както беше с мръсните дрехи. Шарлот постави материалите си за рисуване на една изящна маса със сив мраморен плот, приближи се към него, без да съзнава назрелия сблъсък, тъй като и Джакоба мислеше да направи същото.

— Няма да го оставя сам — каза твърдо Шарлот, когато видя предизвикателството в окото на Джакоба.

Патрик отново бе дошъл на себе си, макар и за малко.

— Шарлот остава — постанови той и Джакоба въздъхна дълбоко.

— Много добре — каза тя, макар да беше ясно от тона й, че съгласието бе против убеждението й. Тя огледа Шарлот многозначително, от горе до долу и накрая каза: — Изглеждаш отпаднала и слаба като малко птиче. Не би била от полза на капитана, ако не си починеш и поукрепнеш, а и една гореща вана не би била излишна, ако нямаш нещо против.

— Би ли имало смисъл, ако имах нещо против? — Шарлот раздвижи изтощени устни и се усмихна.

Джакоба за момент присви очи, а цветущият й смях отслаби напрежението.

— Не, госпожице, както вече сте забелязали. Банята е натам, а аз ще се погрижа за чисти дрехи.

— Имам много рокли на кораба…

Джакоба я прекъсна с поклащане на глава.

— Те няма да свършат работа. Ще изварим каквото можем, но останалите ще трябва да изгорим.

Шарлот не искаше да мисли как красивите, ушити по поръчка рокли ще бъдат хвърлени в огъня, но знаеше, че няма да се поемат ненужни рискове, за да не плъзне епидемията по жителите на острова.

— Какво ще стане с екипажа? Повечето от тях още са болни.

Джакоба говореше разсеяно, явно вниманието й бе насочено към следващата задача, нуждаеща се от умелите й ръце.

— На плажа има стара постройка, хората на капитана ще бъдат настанени и гледани там, докато се уверим, че чумата е отминала.

Шарлот кимна и се отправи към банята. Беше прекалено уморена, за да продължи да мисли.

Луксът на банята я стресна. Такъв лукс не бе виждала дори в двореца на Халиф. Имаше огромен облицован басейн, започващ от пода надолу и едно от онези модерни съоръжения за пускане на струя. Разкошни растения в скъпи керамични съдове вирееха на воля, наредени покрай едната стена, а висок сводест прозорец откриваше гледка към морето.

Шарлот съблече съсипаната си рокля, внимателно започна да се къпе с ароматизиран сапун. Скоро влезе усмихната жена с кафяв цвят на кожата. Носеше хавлии и една бяла памучна рокля.

— Здравей — каза Шарлот, милостиво благодарна за усмивката. Чувстваше се като странница в рая, без да е напълно сигурна, че е добре дошла. — Казвам се Шарлот Тревърън — Сбърчи чело. Или все още беше Шарлот Куейд?

Прислужницата направи лек поклон и отмести поглед.

— Аз Мери-кеч-мъч-фиш1. Г-ца Шарлот иска храна?

Стомахът й закъркори в очакване.

— О, да, моля. — Тя взе една от хавлиите от каменната пейка, където Мери ги беше оставила и благоприлично се зави, докато се качваше по стълбите на басейна.

Мери отново се поклони:

— Аз донеса поднос на маса вън. Г-н отишъл от друга страна на къща — при тези думи тя се завъртя и отново излезе.

Шарлот облече бялата рокля, която й беше доста голяма, но беше чиста и иначе удобна. Намери един гребен и внимателно го прокара през оплетената си мокра коса. Когато се върна в спалнята на господаря, Джакоба наливаше с лъжица някакъв бульон в устата на Патрик. Очите му бяха хлътнали, когато преди рядко ги отваряше, сега обаче светнаха като видя Шарлот да се приближава до леглото.

Той протегна ръка и Шарлот отиде при него, без да обръща внимание на очевидното неодобрение на Джакоба.

— Сега той има нужда от изкъпване — застъпи се икономката със заплашителен тон.

Патрик наистина се засмя, събитие, което накара съкрушеният дух на Шарлот да се възвиси и ликува.

— Сигурно мириша на камила — каза той.

— По-лошо — увери го Шарлот, наведе се и го целуна по челото. Само след минута тя вдигна очи, срещна погледа на Джакоба.

— Аз ще се погрижа за изкъпването на съпруга си. Можеш да се оттеглиш като свършиш със супата.

Джакоба отвори уста в знак на протест, хвърли бърз поглед на Патрик, но предпочете да замълчи.

Влезе Мери, която носеше поднос. Шарлот отново целуна Патрик, след това последва добродушната прислужница навън на терасата.

— Ще имам нужда от много чиста и гореща вода за капитана, моля — каза Шарлот и седна на масата, потънала сякаш в езеро от мека слънчева светлина. Добре подредени пресни екзотични плодове я очакваха, имаше още студено пилешко и изкусно подправено ястие от ориз.

— Добре, г-це Шарлот — отвърна прислужницата с поклон.

Шарлот беше толкова гладна, че чак потреперваше, но като похапна слабостта намаля и отново се почувства стабилна, макар и уморена. Гледката към окъпаното в слънце море също я оживи малко, но бе доволна, че е отново на брега.

Възвърнала сили, тя остави Мери да прибере подноса и влезе вътре. Поисканата вода вече бе донесена във висока кана и още изпускаше пара. Имаше още съдове, тривки, хавлии. Нямаше и следа от Джакоба, а Патрик отново се бе унесъл в поредния сън.

Внимателно и нежно Шарлот съблече мъжа, който й беше духовен другар, ако ли не истински съпруг, и започна да го мие. Действието отне доста време, а Патрик не се събуди, само се размърдваше от време на време. Дали от специалния билков сапун на Джакоба, или от това, че отново бе на удобно и сигурно място, цветът на бледата му кожа започна да се възвръща. Шарлот усещаше как сили започнаха да бликат в него.

Когато отново бе чист, когато дори пищната му гарвановочерна коса бе измита, внимателно сресана и обърната назад по негов маниер, Шарлот се сви до него във взетата назаем рокля, прозя се и като него намери утеха в съня.

Събуди се, когато почувства позната ръка върху гръдта си. Чувствеността й веднага откликна и внезапно я върна в пълно съзнание. Повдигна се на лакът, за да погледне Патрик в лицето.

Стаята бе изпълнена с лунна светлина. Някой, вероятно Мери или Джакоба, бяха спуснали мрежата против комари и леглото бе придобило някаква мъглива интимност. Въздухът беше топъл, нощта бе изпълнена с нежна симфония от песните на щурците, океанският бриз шумолеше в близките палми, две влюбени сърца биеха като едно.

— Шарлот — каза Патрик и сякаш бе дал всичко, което има, за да го изрече, но си заслужаваше. С ръката, която бе галил гръдта й, той свали надолу деколтето на роклята и я разголи.

Тя знаеше какво иска и копнееше така силно да му го даде. Шарлот се притисна до него, докосна леко устата му с набъбналото си зърно. Той го пое лакомо и засмука, сякаш бе умрял от глад за нея.

Шарлот напяваше неволно от удоволствие, защото грижите за Патрик по този особен начин винаги я вълнуваха, изпълваха я с чувство на сладка сила. Вплете пръсти в косите му и го насърчи. След това му даде другата си гърда и той жадно пи и от нея.

Накрая той се отскубна, като издаде звук, приличащ на стон или смях.

— Започнах нещо, което не съм достатъчно силен да завърша — съжали той, а очите му блестяха в тъмнината докато гледаше Шарлот, която лежеше потрепваща до него със свалена до кръста рокля. — Все пак искам да видя наслада по лицето ти, както искам да наблюдавам изгрева на слънцето утре.

Очите на Шарлот пареха от сълзи, защото часове наред се бе страхувала, че може да загуби мъжа, който й бе по-скъп от дъха. Сега вече бе ясно, че той ще живее.

— Друг път — каза нежно тя, но Патрик поклати глава.

— Сега — отвърна той. След това взе ръката й, притисна силно пръстите й в къдриците на венериния хълм. Ръката му беше върху нейната и налагаше ритъма, като в същото време не й позволяваше да се отдръпне.

Шарлот простена, краката й неволно се разтвориха.

— Патрик — едва си поемаше дъх тя, а главата й вече се мяташе напред, назад върху ленената възглавница — Това е… скандално…

— Ъхъ — съгласи се той — Скандално. Ти си красива, Шарлот. — Тя леко се сгърчи под неговите и своите пръсти, но приливът на страст само се засили.

— Като за една почти съпруга?

Той увеличи скоростта и с тих глас окуражи отклика й.

— Като за една страстна малка лисичка — отвърна той.

Тазът й заподскача и тя извика, когато особена мълния от наслада премина през нея.

— Боже, Патрик, не мога да издържа, прекалено силно е… А става все по-силно… — Шарлот бе възбудена до възхитителна безразсъдност. Ще се разпадна…

— Да — съгласи се той и когато се наведе да докосне с език зърното й, предричането на Шарлот се сбъдна и тя се разби на милиони огнени парченца. Докато тя се мяташе в обширното легло на Патрик Тревърън, той я наблюдаваше и усещаше всеки неин отклик.

Сутринта Патрик бе по-силен, но също разсеян и малко дистанциран. Отпрати Шарлот от стаята и дълго разговаря с Кочран. Когато първият помощник, изглеждащ доста мрачен, си отиде минавайки по коридора, Шарлот побърза да се върне до леглото на съпруга си.

Патрик беше седнал разгърден, подпрял широкия си гръб на планина от възглавници. Гледаше втренчено навън през френските врати, отворени, за да влиза чист морски въздух. Не отклони поглед, когато Шарлот влезе.

Тя проследи погледа му и видя „Чародейка“ да се полюшва от прилива недалеч от брега, платната — чисто бели на фона на различните оттенъци от синьо на водата и небето. Макар гледката да бе изключително красива, а може би и точно заради това, Шарлот почувства необясним ужас.

— Екипажът… възстановяват ли се?

Патрик не сваляше очи от кораба, обичаше го повече от жена.

— Да — отговори той — няма повече смъртни случаи.

Стаята бе удобна с онази лека, влажна топлина, характерна за тропиците, но въпреки това Шарлот трепереше.

— Защо тогава изглеждаш така зле. Всеки би помислил, че си загубил най-скъпия си приятел.

— Може би съм — отвърна Патрик и тя видя болката да пробягва по чертите на лицето му. Дори изпитостта и липсата на цвят не скриваха аристократичната осанка да чертите му. — Може би съм.

Шарлот погледна неловко към красивия клипер, красящ пристанището.

— Какво говориш? — прошепна тя.

Най-после той обърна индиговите си очи към нея, а тя съзря отчаяние в тях, редом с възвръщащото се здраве и онази арогантност, която обичаше и мразеше.

— Ще има още една жертва на тази проклета чума — каза той със задъхан шепот. След това отново погледна „Чародейка“, сякаш да запомни всяка част, всяко платно и дъска.

Шарлот почувства, че колената й се подкосяват. Покри лицето си с ръце и си спомни думите на Патрик, че ужасната чума бе проникнала дори в дървото на кораба.

— О, не — каза тя. — Не…

— Ще бъде потопена след изгрев слънце — каза Патрик с безизразен глас, погледът му остана с любимата му „любовница“, елегантният кораб, който така вярно бе му служил.

Останалата част на деня премина тягостно. Патрик спа, събужда се и отново спа и се събужда. Винаги когато беше в съзнание гледаше към „Чародейка“, поглъщаше я така жадно, както бе поемал гърдите на Шарлот предишната нощ.

Когато настъпи нощта, Патрик се облече, поне отчасти, като отказва да му се помогне и с усилие излезе на терасата. Хвана се за стената с две ръце. Шарлот бе до него, готова да предотврати падането, ако силите му го напуснеха.

През целия ден малки лодки сновяха между кораба и брега, пренасяха документи, карти, камбани и фитинги, всичко, което можеше да се запази. Сега малките лодки се приближиха до по-големия плавателен съд, осветен с факли.

Качиха се на „Чародейка“, движещите се малки огнени петна им подсказваха това. Корабът беше напоен с керосин от носа до кърмата, както бе заповядал Патрик, след това запален.

Моряците се заспускаха по въжетата, други с викове направо скачаха във водата, докато палубите на горния клипер горяха в пламъци. Шарлот пъхна ръката си в тази на Патрик, пренебрегвайки съпротивата му. Тъмночервените пламъци зализаха мачтите, затанцуваха по такелажа, а накрая обхванаха платната.

Корабът представляваше величествена, но трагична гледка, горящ на фона на тъмното небе, а в отразената от него светлина Шарлот видя една сълза да се търкулва по бледата буза на Патрик, след което се загуби в наболата му брада.

— Викингите имали обичая да изгарят корабите си, когато повече не можели да им служат — след дълго мълчание каза прегракнало той. Най-ужасният рев вече бе заглъхнал. „Чародейка“ беше само скелет в пламъци, едва задържащ се на повърхността.

Шарлот подпря ръка на рамото му, не можеше да спре риданията, напиращи в гърлото й.

— О, Патрик, но това е все едно да наблюдаващ: как любим човек умира — прошепна тя. — Какво ще правиш без нея?

— Не знам — отговори студено той.

Корабът горя почти цяла нощ. Патрик отказа да се прибере от терасата, докато мъчението на клипера не свърши. Когато се наклони грациозно напред и потъна, той издаде тихи звуци, преплетени с искрена печал, обърна се и олюлявайки се влезе вътре.

Сгромоляса се върху леглото, проснат напреки и веднага се предаде в лоното на съня. Нощното бдение го бе изтощило, а Шарлот знаеше, че духът му е потънал в отчаяние. Тя си намери едно малко местенце до него, сложи ръка на гърба му и затвори очи.

Когато се събуди на следващата сутрин разбра, че се намира в компанията на един непознат, който само приличаше на Патрик. Душата, неговата същност, сякаш се бе оттеглила, отстъпвайки място на студената празнота.

— Патрик? — каза Шарлот и седна, тревога стегна гърлото й.

Беше седнал, подпрял гръб на таблата на леглото, гледаше я като че ли беше носеща беда непозната, а не жената, с която се бе борил, любил с пламенна нежност, и дарил с дете.

— Махни се — каза студено той.

Шарлот се изправи, разрошена от съня, объркана и дълбоко наранена.

— Патрик…

Той насочи смъртоносния си, мастиленосин поглед към нея и изръмжа:

— Казах да се махнеш.

Решила, че поне един от двамата трябва да бъде разумен, Шарлот стана с достойнство. С високо вдигната брада каза спокойно:

— Разбирам, че имаш нужда да тъгуваш за „Чародейка“ насаме. — Понечи да докосне с ръка лицето му, но той обърна глава, за да избегне контакта. Тя все пак намери смелост да завърши — Когато разбереш, че имаш нужда от истинска жена, с глава, сърце, ръце и гърди, а не дървена — с мачти и платна, — ще бъда наблизо.

Патрик не каза нищо, но и не погледна към нея. Шарлот изправи рамене и излезе, без да се обърне и погледне назад.

(обратно)

17

Шарлот не желаеше да остане в стаята и да понася мрачното мълчание на Патрик, затова реши да разгледа околностите.

На долния етаж в една голяма слънчева кухня намери г-жа Макфейлън да нарежда парченца банани във форма за сладкиш.

Строгата икономка огледа Шарлот щателно и критично, преди да попита:

— Как е той днес?

Шарлот въздъхна.

— Ще трябва да се утеши, но е меланхоличен — каза тя, но сякаш долови искрица на веселие в окото на Джакоба.

— Ще му мине, госпожице — каза старата жена грубовато. — Капитанът обичаше кораба повече от коя и да е от жените си, има нужда да поскърби за него известно време.

Шарлот подозираше, че фразата „коя и да е от жените“ беше подхвърлена нарочно като стръв и отказа да се хване за нея.

— Бих искала да разгледам къщата и околностите — каза тя, но внимаваше да не прозвучи прекалено сервилно. Не попита дали г-жа Макфейлън има нещо против, а просто се обърна и излезе.

— Внимавай, госпожице, да не се скиташ из захарната тръстика. Там има отровни змии.

Шарлот неволно потръпна. Наистина щеше отбягва полетата, но погледна назад през рамо и каза с надменно пренебрежение:

— Съмнявам се дали някоя змия би била по-отровна от Патрик Тревърън в сегашното му настроение — и отново видя лека усмивка в иначе сериозния вид на Джакоба.

Долната част на къщата беше просторна, елегантна и изчистена както в конструкцията, така и в декора. Стаите бяха в светлина, а през прозорците се откриваше главозамайваща гледка към спускащи се ливади, тропическа зеленина и тюркоазни морета. Шарлот бе поразена от красотата на околностите, освен това външната и вътрешната архитектура сякаш преливаха една в друга.

Чувство на носталгия към дома я обзе. Почувства сълзи да парят в очите й. Не беше идвала на острова преди, но някак душата й си спомняше мястото и копнежа по него.

Откри кабинета на Патрик, който имаше облицовани стени, изпълнени с рафтове и книги с кожени обвивки, както и със скъпи персийски килими, кожени мебели и мраморна камина. Огромното писалище беше изработено от хубав махагон с изящна дърворезба. Шарлот седна на стола със същата изработка, за да възприеме атмосферата на стаята, а тя, разбира се, беше отражение на личността на Патрик.

Точно тази атмосфера й вдъхна нова надежда, като със същността си й напомни, че капитанът е физически и психически силен мъж. Ще дойде на себе си, щом веднъж приеме в съзнанието си загубата на „Чародейка“.

Шарлот беше неспокойна. Излезе през френските врати на отсрещната страна на стаята и влезе в една тиха градина. Тук имаше един вътрешен двор, покрит с древни сиви камъни с изискан мраморен фонтан, покрит на места с мъх. Буйни, ярки тропически цветя се поклащаха на слънчевата светлина, дръзки като танцьорки в червени, розови, жълти и оранжеви, бледосини и тъмни виолетови краски.

Шарлот се приближи до един храст, напъпил с крещящо розови цветове, подобни на орхидеи, помириса един от тях, но за жалост откри, че няма никаква миризма. Констатацията я обезпокои и тя се намръщи и отмина нататък.

Отвъд градината бяха моравите, а зад тях белият като сняг плаж и морето, разпръскващо блестяща светлина.

Шарлот загърби мисълта за лъжовността на цветето, повдигна нагоре полите на памучната си рокля и се отправи към брега.

Там пясъкът беше ситен, много различен от този в Паджит Саунд, тежкият, груб и кафяв пясък, на който Шарлот бе играла като дете. Беше топло и сухо и това й подсказа да събуе пантофите си и да повърви боса, докато вятърът си играеше с косите й.

Ведрината, която Шарлот усети в кабинета на Патрик, се засили докато вървеше и слушаше музиката на прилива, веселите, буйни подвиквания на птиците, скрити в тучната зеленина. След около петнадесет минути Шарлот стигна до малко заливче, сякаш част от рая. Мястото беше толкова красиво, че тя трябваше да седне на една голяма, равна скала, за да може истински да го възприеме.

Докато наблюдаваше водата, седнала с вдигнати колене и подпряла брада на тях, една странна лъскава глава внезапно се подаде изпод водата, само на няколко ярда от брега. Съществото издаде весел бъбрив звук и Шарлот се разсмя от удоволствие, след което внимателно се приближи до морето, с желание да го види по-добре.

Делфинът я поздрави със своя смях, надигна се в почти цял ръст над водата, плъзна се назад с лекота и грациозност.

Шарлот плесна с ръце, без да може да възпре удоволствието си.

— Фукаш се! — викна добродушно тя.

Блестящото перленосиво зверче избърбори нещо в отговор, след което изчезна бързо, както се беше появило.

— Върни се — прошепна Шарлот унило, но знаеше, че такива магии не стават по желание. Подпря брада на коленете си, почака около минута с надежда делфинът да се покаже поне още веднъж, но това не стана.

Шарлот продължи нататък.

Възхищаваше се на дърветата, ограждащи плажа, някои натежали от кокосови орехи, други от узрели банани. Шарлот си взе един банан, който беше паднал на пясъка. Докато обелваше дебелата жълта обвивка, смразяващо кръвта скрибуцане се чу високо в листата на голямото дърво.

Шарлот се спря. Беше любопитна, но и едновременно с това уплашена. Погледна нагоре и видя едно пухкаво кафяво лице да наднича надолу към нея. Маймуната отново изписка и заподскача на клона.

Посланието не можеше да бъде по-ясно, ако дори това малко животинче бе проговорило.

Шарлот решително отхапа едно парче от банана, което предизвика нова вълна от пискливи викове, след това постави ръка на кръста и каза на маймуната:

— Помисли за това като бъдеща възможност. Няма да умреш от глад без този банан, както знаеш. Дървото е обсипано с плодове и можеш да ядеш на воля.

Жилавото малко зверче се спусна до половината на дървото, след което тупна в краката на Шарлот така драматично, както пират в някой от евтините мюзикли.

Усмихната, Шарлот приклекна.

— Здравей! — каза и подаде ръка.

Маймуната погледна натъжено към половината наяден банан.

— Е, добре — каза Шарлот и подаде плода.

— Матилда — неочаквано долетя женски глас — не трябва да се държиш така с гостите.

Шарлот погледна с изненада и видя млада много красива жена с ясни виолетови очи и руса коса да стои само на няколко фута настрана. Беше облечена в семпла, чиста, кафява рокля от добро качество.

— Здравей — каза Шарлот, почувствала неясен страх, но и радост, че среща друго същество от женски пол на приблизително нейната възраст. — Аз съм Шарлот Тревърън.

Другата жена леко пребледня, забеляза Шарлот, но веднага се овладя. Усмивката й не я напусна.

— Значи той се е оженил — каза тя с въздишка. — Това, предполагам можеше да се очаква. Казвам се Елионор Рафин, но предпочитам да ме наричат Нора.

Шарлот почувства вътрешен импулс да обясни сложните взаимоотношения между нея и Патрик, но не му се поддаде.

— Близо ли живееш?

Нора кимна с глава, посочвайки местност точно зад рамото си.

— Там надолу на плажа. С приятелките ми се грижим за болните от „Чародейка“, настанени в една вила. По-добре е да не се приближаваш.

Маймуната любопитно дърпаше полата на Шарлот и ядеше изпросения банан.

— Състоянието на моряците не се е влошило, нали? — запита тя обезпокоена.

Нора поклати отрицателно глава.

— Не — каза тя със слаб смях. Акцентът й беше шотландски, ритмичен гърлен говор. — Патрик и г-н Кочран разпоредиха екипажът да бъде в известна степен изолиран, докато се уверим, че карантинният период е отминал, това е всичко.

Шарлот би искала да види отново първия помощник, както и Типър Дуун, но предпочете да почака. Усмихна се на маймуната, към която се бе обърнала Нора и назовала Матилда.

— Това твоя приятелка ли е?

Другата жена се усмихна.

— Да. Мати по известни само на нея причини ни прие като свои. Истинска напаст е, прекалено дива е за домашно животно, но я обичаме.

— Ние? — попита Шарлот. Заедно с интереса и естественото любопитство, тя почувства известно неудобство, спомняйки си съвсем добре думите на Джакоба относно „другите“.

Нора скръсти ръце и се облегна на стеблото на дървото. Светлата коса падаше върху раменете, а кремаво цвете бе закичено зад дясното й ухо.

— Патрик не ти е разказвал за нас, така ли? — каза тя примирено, без злоба. — Нищо чудно, типично за един мъж.

Шарлот мислеше, че Патрик съвсем не е типичен мъж, но сега не беше време за спорове.

— Не, не е споменал, но бих искала да знам всичко.

Нора се намръщи и замисли.

— Четири сме — каза тя — без Джакоба, разбира се. Стела, Джейн, Дебора и аз. Ние сме безнадеждно влюбени в капитан Тревърън, не че това ни е от особена полза.

Пясъкът сякаш се раздвижи под краката на Шарлот, но поне външно успя да запази равновесие.

— Патрик държи вас, четирите?

Красивата блондинка отново се засмя:

— Предполагам това е уместно определение на ситуацията, но не сме точно харем.

Самата дума „харем“ ужили Шарлот, защото от опит знаеше истинската му същност. Преглътна силно, овладя се, след това, без да каже нито дума на Нора, обърна се и побягна обратно към къщата.

Шарлот не отиде направо при Патрик, за да постави въпросите си относно Нора и другите, а вместо това седна на каменната пейка до фонтана в градината и изчака да се успокои.

Когато отново дишаше спокойно, а ядосаното й, изплашено сърце заби с нормалния си ритъм, тя приглади косите и полите си, и влезе в къщата. Пристъпи в стаята на Патрик и го намери седнал на висок стол в средата. Беше облечен в светлобежови бричове, гол до кръста, а Джакоба го подстригваше с ножица.

Шарлот обичаше буйната коса на Патрик и изпусна вик на тревожно възражение.

Патрик я прикова с притъпен поглед.

— Мисля, че ти казах да се махнеш оттук.

На Шарлот не й бяха чужди конфликта и конфронтацията, тъй като произхождаше от голямо и енергично семейство. Също като тях и тя отстояваше, позицията си.

— Всеки друг на този остров може да подскача, когато щракнеш с пръсти, капитане — каза тя студено — но аз не се страхувам от теб.

Той присви очи и се наведе напред, докато Джакоба продължаваше да клъцва и подстригва косата му.

— Какво искаш?

Шарлот грациозно се наведе, взе една черна къдрица от пода, пъхна я в джоба си и отговори остро.

— Искам да се държиш към мен поне с малко вежливост, ако нямаш нищо против. В края на краищата, аз съм ти нещо като съпруга и нося дете от теб, ако случайно си забравил.

За миг погледът на Патрик се спря върху все още плоския корем на Шарлот, след това вдигна деспотично ръка, и Джакоба напусна стаята.

— Мръдна ли детето? — запита Патрик, когато останаха сами в стаята.

В този момент Шарлот осъзна наличието на едно ново усещане. Патрик се страхуваше за детето, както и самата тя, а изглеждаше, че поне част от поведението му се дължеше на тази необходимост да се дистанцира.

— Доста рано е за това — каза нежно тя. Къдрицата от косата му бе скрита в джоба й, усещаше я като коприна между пръстите си. — Бебето е все още доста малко.

Той се намръщи и обърна главата си. Шарлот мълчаливо зачака, докато той осмисли информацията. Накрая отново я погледна.

— Съжалявам, Шарлот.

— Защо? — извинението я ужаси.

— Как можеш да питаш? — отвърна Патрик раздразнен. — Премина през ада заради мен.

Шарлот кимна към прозореца, където прелестта на морето, небето и пясъка бяха сякаш поставени в рамка.

— На мен ми се струва, че бе рай — каза тя.

Патрик въздъхна. Косата му бе загладена отстрани на главата, а Шарлот жадуваше да пъхне пръсти в буйните му къдрици.

— Не ти е мястото тук, както не ти беше мястото в харема на Халиф или на борда на „Чародейка“.

— Прекрасно — съгласи се Шарлот. Гласът й беше равен и спокоен, което бе странно, тъй като й идваше да заплаче и вилнее от раздразнение и страх. — Къде точно ми е мястото?

Той затвори очи за момент, а един малък мускул около челюстта му се стегна, след това отпусна.

— Корабите редовно хвърлят котва тук — каза задъхано той след дълга пауза. — Би било най-добре да си отидеш у дома при твоето семейство.

Шарлот усети земетресение, макар да знаеше, че подът е неподвижен под краката й. Стисна ръцете си една в друга в един почти неуловим зов за равновесие.

— А какво ще стане с детето ни? — запита тя със забележително самообладание. — Не искаш ли дори да видиш собственото си бебе, Патрик?

При тези думи Патрик скочи от стола, след което от внезапна слабост се сниши отново. Всичкият цвят сякаш се оттегли от лицето му, широкият му гръден кош видимо се движеше едновременно с ускореното му дишане.

— Ако детето е момче — каза след няколко минути, а погледът му приковал Шарлот бе суров — ще дойда и ще го взема, когато стане на шестнадесет години. Ще се научи да управлява тази плантация и да бъде капитан на кораб.

Шарлот на свой ред пребледня. Вулканична ярост напираше в нея, гласът й прозвуча като съскане, като пара, отприщена от процеп в земята.

— Ще те видя по-скоро в ада, но не и да ти предам моя син, за да го съсипеш, Патрик Тревърън! А как се осмеляваш да изказваш предпочитание за момче пред момиче?

— По дяволите, Шарлот — процеди през зъби Патрик. — Нямам такова предпочитание, но на момичето мястото му е при майката, това е всичко.

Шарлот скръсти ръце и се приготви за битка. По-късно щеше да си поплаче, защото Патрик очевидно не желаеше нея, а само наследника, който би му дала. Но за момента обаче бе решила да се държи с достойнство.

— А момчето трябва да е с баща си?

— Точно така. — Патрик стисна зъби.

— Не мога да си представя да предам детето си, момче или момиче — каза тя. — А ако се тревожиш, че синът ти може да е лишен от мъжко присъствие, ще е напразно. Баща ми и чичо ми Девън са вещи във възпитанието на момчета.

Патрик отново се вдигна на крака, този път по-внимателно.

— Аз и никой друг ще отгледам сина си — натърти той.

— Ако заблудата е успокоение за теб — отвърна Шарлот упорито — продължавай да си вярваш. — При тези думи тя се обърна, готова да напусне стаята.

— Шарлот — извика Патрик, гласът му бе изпълнен с предупреждение.

Тя не спря докато не стигна до вратата. Там се обърна и го погледна. Почувства болезнено присвиване в сърцето, макар и да искаше да го види съкрушен.

— Какво? — тя нарочно изви гласа си.

— Не излизай, когато ти говоря.

Шарлот се разсмя, като се надяваше Патрик да не забележи напрежението втъкано в звука.

— Не съм ти слуга, г-н Тревърън, нито пък домашно животно. Ако намирам това, което казваш, че е неправилно или обидно, ще изляза без колебание.

При тези думи Патрик гневно, заплашително я погледна, изломоти една ругатня и удари с юмрук по стола.

— Любезно те моля да се успокоиш, Патрик — сгълча го Шарлот, говореше тихо и нагло, въпреки че вътрешно трепереше. — Нямаш никакво право да изливаш черното си настроение върху мен.

Той я погледна гневно и тя напусна стаята, тихо затваряйки вратата след себе си.

Когато остана сам, Патрик изруга грубо. Той се опитваше да направи най-доброто за Шарлот и нероденото им дете, а тя се отнасяше с него като към негодник. По дяволите, та не можеше ли тя да разбере след всичко, което се бе случило, че е опасно нещо да бъдеш обичана от Патрик Тревърън?

От момента, в който Шарлот бе стоварена в краката му като чувал с картофи, премеждията й само се бяха увеличили. Едва не умря в пустинята, опитвайки се да избяга от добронамерения Халиф, преживя атаката на пиратите на борда на „Чародейка“. След това бе имала ново приключение в двореца, когато Ахмед, освободен от затвора от приятелите си едва не я бе изнасилил и убил. Ако всички тези драматични преживявания не стигаха, то не след дълго Шарлот бе станала пасажер на един кораб на смъртта.

Наистина самата тя не заболя, но това не означаваше, че крехкият живот в нея не бе засегнат…

Понякога смъртта идва преди раждането, отколкото доста време след това, а Патрик не можеше да понесе мисълта, че синът или дъщеря му биха имали такава съдба.

Стана и бавно се отправи тромаво към френските врати водещи към терасата, тъй като все още бе дяволски слаб от треската. Джакоба се бе върнала с метла и лопата и се засуети, докато измете косите от пода, но тя беше твърде вярна дългогодишна прислужница, за да му досажда.

Патрик застана стабилно до дебелия каменен парапет и се вгледа в мястото, където „Чародейка“ бе потънала с всичката пламтяща слава на древен, военен кораб. Той си я представи на пясъчното дъно в залива, започнала да се разпада и отново болка го проряза.

Това беше съдбата на нещата и хората, които обичаше. Изчака докато Джакоба излезе, защото чувстваше, сякаш кожата му се бели откривайки всеки нерв. Само самотата можеше да го спаси.

Със същото сломяващо затруднение както преди Патрик се върна в стаята и седна на края на леглото. От чекмеджето на нощното шкафче той взе един куп рисунки с молив и мастило, всичките дело на Шарлот.

Печална усмивка раздвижи устните на Патрик, докато гледаше профилите на Бригъм Куейд, на красивата му жена Лидия, очарователната сестра Мили, на чичо й, братята и братовчедите. Те бяха силни и добри хора. Шарлот би била в безопасност при тях, а също и детето.

Патрик остави картините настрана и се опъна на леглото. Беше доста уморен, за да остане още седнал. Сложи ръце зад тила си и се загледа в тавана. Представи си как влиза в пристанището Куейд Харбър след шестнадесет години.

Шарлот не би била по-малко красива от сега, помисли си гой. Характерът й, нещо, с което трябваше да се съобразява, ще бъде напълно оформен от разнообразните преживявания, лицето, фигурата й ще са придобили особената грация на зрелостта. Сърцето му се сви само при мисълта да я види след дълга раздяла: блянът беше болезнено реален.

Той разшири мислената картина, като включи в нея една прекрасна дъщеря със златистите очи на Шарлот, а може би и с неговата черна коса. Момичето естествено щеше да бъде енергично и едва ли щеше да има нужда от баща си, който ще й изпраща пари и подаръци от всички краища на света, но не би я посетил, смяташе той. Премига, за да си представи младежкото й идеализирано презрение…

А може би Шарлот ще го дари с момче?

Патрик си представи красив младеж с широки рамене като неговите, а също и като тези на Куейдови. Момчето ще има тъмносините очи на Патрик, реши той, за момент играещ ролята на бог, и косата на Шарлот с цвят на клен. Би било твърде много да иска момчето да носи неговото име, тъй като Шарлот не би уважавала бащата на момчето от момента на заточението си.

Реши, че вероятно момчето ще се нарича Куейд. Името му хареса. Куейд Тревърън.

Какво би мислил Куейд за баща си, израснал без него?

Мисълта накара Патрик да стисне челюсти. Ако момчето имаше неговия нрав, би му плюл в лицето и би го изпратил направо в ада. Мисленето му ще бъде формирано от дядо му и чичовците му, а не от мъжа, който го е създал.

Може би Шарлот беше права, мъчително призна Патрик. Може би ще бъде по-добре, ако стои настрана от Куейд Харбър завинаги, а също и от детето си.

Перспективата го изпълни с ново отчаяние. Заспа, за да избяга от него.

Шарлот отиде в градината и плака докато излее чувствата си.

След това изпрати Мери-Кеч-Мъч-фиш горе до стаята на господаря, за да вземе скицника и моливите й. Младата жена бързо донесе нещата и каза:

— Г-н капитан, той спи. Мозъкът му трябва да почива, за да се поправи. Така каза г-ца Джакоба.

Въпреки че не бе я карала да й дава отчет, Шарлот бе доволна, че Мери бе решила да й предложи такъв. Може би Патрик ще промени решението си да я отпрати, щом се възстанови от страничните въздействия на треската и шока от жертването на любимия кораб.

Сигурно би разбрал, когато е по-добре, че той и Шарлот са създадени да бъдат заедно, винаги, дали по земята или в бурното море. След време ще разбере, че детето им, момче или момиче, би имало нужда от двама им.

Тя взе листите за рисуване и се върна на магическото място далеч от брега, където бе срещнала по-рано делфина.

Бе разочарована, защото животното не се появи отново, но след време Матилда дойде и се намести до Шарлот, която бе седнала удобно на скалата, сякаш бяха най-интимни приятелки.

Макар отблъскването на Патрик да бе наранило силно сърцето й, Шарлот не можеше да не се забавлява и ободри от гостуването на маймуната. Когато Матилда се опита да грабне молива и хартията на Шарлот, тя й ги даде.

Матилда беше комична в усилията си да подражава на Шарлот и да нарисува картина. Доскоро обърканата и с болка в сърцето г-жа Тревърън скоро се смееше така силно, че сълзи се появиха в очите й.

Същата вечер, когато луната се бе издигнала високо, а Матилда отдавна бе изчезнала в зеленината около брега, Шарлот консумираше една самотна, макар и вкусна вечеря, след което се върна в стаята на господаря.

Не знаеше сама защо направи този избор, освен че нещо вътре в нея не й позволяваше да изостави Патрик, макар той явно да желаеше това.

В сърцето на Шарлот Тревърън беше приятел за цял живот, ако и да не й е законен съпруг, а фактът, че е баща на детето й създаваше връзка, която не можеше да бъде прекъсната. Облече една от своите нощници, които Джакоба и Мери бяха изварили и изсушили на следобедното слънце, дръпна дебелата мрежа, за да се приближи до леглото. Патрик спеше дълбоко, главата му бе килната назад, внушителните му гърди бяха голи на лунната светлина. Дори и в слабостта си той изглеждаше така прекрасен, че дъхът на Шарлот секна и тя помисли, че ще се задуши.

Шарлот внимателно отмести леките завивки и пропълзя в леглото до него. Той беше арогантен и невъзможен, и инат, това е вярно, но все пак изглежда тя го обичаше именно заради слабостите му. Гордостта й бе непокътната, а също и здравото й чувство за чест. Шарлот не се срамуваше да обича този мъж, който явно не й отвръщаше с обич, но това я караше да изпитва дълбока остра тъга.

Той се размърда, но не се събуди. Шарлот лежеше близо до него, прегърнала го през корема покровителски. Сутринта Патрик можеше да крещи и беснее, дори да я отпрати, но през нощта тя заемаше отреденото й място до него.

Сънят дълго й бягаше, а в дълбините на нощта Патрик я събуди с бавни, методични целувки. Когато тя откликна, той мина над нея и с едно-единствено движение на крака си, разтвори бедрата й.

— Шарлот — прошепна името й, което съдържаше плетеница от значения. Беше едновременно молба, упрек, отдаване и предизвикателство.

Силата му се връщаше. Той я желаеше, а за Шарлот и закопнялата й плът това беше основателна причина за отпразнуване. Тя прокара пръсти по стегнатата, влажна плът на гърба му и отвърна с прастарото насърчение, за което думите бяха излишни.

Патрик изпъшка и потърси венерините й двери с мъжествеността си.

Шарлот въздъхна и изви гръб, за да го поеме.

— Така силно те желая — каза неволно той, докато тя бавно го приемаше в себе си и го държеше пленник през един дълъг, прекрасен интервал. Подпря се на ръце от двете страни на Шарлот, отдръпна се, после бавно навлезе навътре.

Шарлот нададе тих вик на наслада и прием, защото единствено на тази интимна арена Патрик беше господар. Тя му говореше тихо, настоятелно, а той започна да се движи в нея, изпълващ я цялата.

Тя опъна ръцете си нагоре над главата в пълно отдаване, а бедрата й се повдигаха и отпускаха под неговите. Повтаряше името му отново и отново в една неукротена молитва.

Искаше да отдаде на Патрик всичко, което има и да вземе всичко, което той отдаваше. Искаше любенето им да продължи завинаги и да кулминира във взаимно задоволяване. Тя бе въплъщение на противоречието, от една страна се мяташе под Патрик с буйна страст, а от друга беше уверена, че се е трансформирала от смъртна жена в любим ангел.

През тези мигове Шарлот се чувстваше в рая, а дългият вик на облекчение, който издаде, когато Патрик накрая я укроти, също беше една страстна молитва.

Силното му тяло се огъна над нея още един миг, след което той приключи, отпусна се до нея и целуна клепачите й. Сигурно бе почувствал сълзите й, техния солен вкус по устните си, но не го показа с нищо.

— О, Шарлот — каза той с безкрайна тъга — какво ще правим?

Тя знаеше, че той не очаква отговор, а и тя нямаше такъв.

Сложи ръка на стегнатия му стомах, все още влажен от общото напрягане, погали го, потънали в нежната тишина. Скоро сънят ги приласка.

На следващата сутрин, когато се събуди, Шарлот видя Патрик да се взира в нея страшно кисел. Държеше се сякаш бе опетнила благочестивостта му или нещо подобно. Реши да го накаже.

Смело го пое с ръка.

Видя по лицето му страстта и упорството да се борят. Той искаше да се противопостави на прелъстяването й, но тялото му вече се предаваше, и приветстваше прекрасната дисциплинираност на силните й сръчни пръсти. Когато тя наведе глава, той измърмори сподавена ругатня и се стегна.

Шарлот погледна нагоре, видя адамовата му ябълка да се движи и отново се спусна надолу. Клепачите му се затвориха, той извика името й, молейки я, но тя не беше склонна към милост.

(обратно)

18

В онази утрин Шарлот остави Патрик зашеметен в леглото, а тя съвсем прозаично влезе в съседната стая, за да се изкъпе. Мери и Джакоба бяха изпрали и изгладили повечето от дрехите й, донесени от „Чародейка“ преди да бъде запалена. Облече една красива рокля от батиста с избродирани малки розови цветчета. Без изобщо да погледне към Патрик, тя важно премина през стаята и излезе на терасата да среше косата си на слънце.

Чувстваше как нетърпението и раздразнението му нарастват, затова се усмихна, като го чу да извика:

— Шарлот!

Не отговори веднага на повикването. Когато влезе и застана до леглото, все още защипваше една плитка като венче на главата си, при което ръцете й бяха вдигнати нагоре.

Патрик насочи поглед към гърдите й, видимо преглътна, след което изрева:

— Ако мислиш, че това, което току-що направи, ще промени решението ми да те изпратя у дома в Куейд Харбър, грешиш!

Шарлот се изчерви. Да доставя удоволствие на Патрик по начина, по който го беше сторила, беше напълно интимно нещо и тя бе смутена от бъбривостта му.

— Изобщо не съм си помислила такова нещо — каза тя. Беше истина, че не бе кроила планове, а се бе отдала на инстинктивно желание.

— Моля те, свали си ръцете — отсече той — подлудяваш ме!

Остана за миг прекрасно предизвикателна, след което изпълни молбата му и постави ръцете си в скута.

— О, ти си в много крехко положение тази сутрин, капитане — надсмя се тя.

Очевидно бе, че се бори да овладее гнева си, след което процеди през зъби:

— Всяка жена може да направи това, което ти направи. Запомни това.

Шарлот остана неподвижна като стълб, макар да искаше с цялото си сърце да се хвърли в леглото му като див звяр и да го разкъса на парчета.

— И всеки мъж би могъл да направи това, което ти направи. Запомни това!

Розова вълна се надигна по врата на Патрик.

— Имаш право — каза той неохотно след дълго мълчание.

Шарлот седна на края на леглото и демонстративно заоправя полите си.

— Срещнах Нора Рафин вчера — каза тя разговорливо, но наблюдаваше Патрик през сведените си мигли.

Патрик затвори очи, като че ли да хвърли една бариера между себе си и Шарлот, а тя разбираше, че го държи във властта си.

— Тя добре ли е? — попита Патрик.

Милиони тропически острови да й даваха, или милиони кораби като „Чародейка“, Шарлот не би му дала да разбере колко този обикновен въпрос я нарани.

— Да — каза тя. — Добре са също Стела, Джейн и Дебора. Грижат се за болните от екипажа.

Патрик въздъхна, срещна нетрепващия поглед на Шарлот.

— Предполагам имаш въпроси по отношение на Нора и другите.

Шарлот бе изненадана от готовността му да говори по един такъв провокиращ въпрос, но не го показа.

— Изглежда не само Халиф поддържа харем — каза умерено тя.

Той завъртя прекрасните си очи.

— И какво от това? — каза той, но само след миг с пламъче на забава добави — Нора, Стела, Джейн и Дебора са под моето настойничество.

Шарлот сведе глава, за да не може Патрик да види облекчението й, макар да не му вярваше.

— О, така ли? — попита тя, като дърпаше плата на полите си.

— Те останаха под моето опекунство по различни начини — обясни уморено Патрик. — Бащата на Нора плаваше с мен, но почина от гангрена, след като нарани крака си във Фиджи. Дебора и Джейн са сестри, без никого на тоя свят, и аз ги купих от един пират, когото срещнах в Риц. Що се отнася до Стела, е, тя бе оставена тук от баща си, мой познат, моряк, който обаче не си направи труда да дойде и си я прибере.

Чак сега Шарлот вдигна поглед. Знаеше, че Патрик не би избродирал истината с красиви бодове, за да пощади чувствата й, а и очевидно той не смяташе, че й дължи толкова голямо внимание.

— Това означава, че нямаш любовница на острова? — запита смело тя.

— Не съм казал това — отвърна Патрик с брутална откровеност.

Преди да може да прецени мъдро действията си, Шарлот вече бе станала на крака.

— Поддържаш жена тук, така ли?

— Да предположим, че е така — отвърна той, докато разглеждаше тавана.

Шарлот отново бе развълнувана до лудост, но с върховни усилия потисна импулса. Не помръдна, само леко вдигна брада.

— Предположи това — отговори тя студено — ако изневериш на доверието ми, г-н Тревърън, Рашид не ще бъде единственият евнух сред приятелите ми.

Патрик я стресна с изблик на груб смях.

— А, Шарлот, Шарлот. Понякога ме дразниш до краен предел, но никой не би казал, че си скучна.

Тя нямаше никаква нагласа, да оцени хумора.

— Ти веднъж ми обеща вярност — каза равно тя.

— Това — отвърна с въздишка той — беше когато все още бяхме женени.

Гневът на Шарлот беше непреодолим.

— Да, спомням си. Също докато бяхме женени зачена детето, което нося сега.

Патрик беше огорчен, което му правеше чест.

— Все забравям това.

— Забелязах, че забравяш — добави рязко Шарлот.

Той се наведе напред намръщен.

— Какво точно искаш от мен? — настоя той. — Непоколебима вярност? Прекрасно. Докато сме заедно, споделяйки едно легло, ще я имаш.

— А след като ме оставиш в Куейд Харбър?

— Не бъди наивна — беше краткият и ясен отговор. — Наистина ли очакваш от мен да бъда обречен на безбрачие до края на живота си?

„Да“, помисли си Шарлот отчаяно, но каза:

— Разбира се, че не. Но и аз не възнамерявам да вехна на лозата като пролетна теменужка на августовска жега, когато потеглиш от брега и весело отплаваш зад хоризонта. За добро или зло, Патрик, ти ме научи да се наслаждавам на интимностите с мъж и естествено ще си намеря любовник. Не се гневи обаче — ще бъда дискретна.

Той отново почервеня, без да може да скрие раздразнението, което репликата й причини.

— Това едва ли би било подобаващо — изтъкна гой. — Нима искаш детето ни да бъде възпитавано от жена с лоша репутация?

Шарлот се усмихна самодоволно. Тя играеше, разбира се, но Патрик не трябваше да знае това, а беше видно, че не беше чак толкова досетлив, за да отгатне.

— И пет пари не давам дали е подобаващо, а това, което искаш или не искаш пък има още по-малко значение. Възнамерявам да бъда определено общоизвестна.

— Шарлот — очевидно Патрик беше скандализиран, а този факт й доставяше удоволствие.

Започна да се движи плавно напред, назад пред долната част на леглото, а изражението на лицето й бе замислено.

— Смятам, че ще бъде редно да дам обява — размисли тя.

— Да дадеш обява! — Патрик едва си пое дъх — Да дадеш обява?!

— О, да — отговори разсеяно Шарлот, като барабанеше с пръстите на дясната си ръка върху горната част на лявата си ръка. — Ще търся определен тип мъж, красив, изискан, но страхотен що се отнася до удоволствията, които доставя на една жена…

— Боже, господи, Шарлот! Викът му здраво разтърси прозорците. — Ако казваш всичко това, за да ме изправиш на нокти, прекрасно се справяш.

Тя се усмихна предпазливо.

— Трябва ли да разбирам — започна мило тя, спря се и погледна Патрик в очите — че ти ще имаш неограничени права, що се отнася до забавляването на други жени в леглото си, а от мен се очаква да браня благочестивостта си до деня, в който се разпадна на прах?

Патрик се замисли.

— Да — каза накрая той, капризен като малко момче.

— Страхувам се, че това е невъзможно — отвърна топло Шарлот. Обърна се и напусна стаята тананикайки си.

Патрик хвърли нещо, което се разби в перваза на вратата и изрева съвсем неразбираемо.

Останал сам, Патрик изскочи от леглото, прекалено ядосан, за да се излежава още, но беше твърде раздразнен, за да може да се върне към нормалния начин на живот. Ругаеше докато се отправяше към съседната баня, където започна да се съблича.

Той имаше намерение да направи нещата по-лесни за Шарлот и, естествено, за него самия, като я отчужди от себе си, говорейки и за други жени. Бе предполагал, че ще поплаче, ще се гневи известно време, но след това ще се примири да живее живота си осигурена в средата на известната си фамилия.

Съблякъл се, Патрик влезе в топлата вода на басейна. Вместо да реагира както той очакваше, Шарлот се нахвърли върху му с приказки за любовник и че ще стане общоизвестна.

Той беснееше и когато се пресегна за сапуна, стисна го силно и го запрати, плъзгайки го по покрития с плочи под. Не можеше да отрече, помисли си Патрик, забележителният му план бе експлодирал в лицето му като евтин пистолет, а костите му все още трепереха от удара.

Надигна се от водата, взе обратно сапуна и започна да се къпе. След като се изми и избърса с хавлиена кърпа, Патрик облече чисти бричове и една от широките ризи, които обичаше. Не ги предпочиташе заради елегантния вид, който му придаваха, а защото можеше свободно да се движи в тях, и не се чувстваше стегнат.

Среса скъсената си коса, изми зъбите си и се върна в спалнята, за да обуе любимите си ботуши. След това с нестабилни, но решителни стъпки Патрик се отправи към вестибюла.

Трябваше на два пъти да спира, преди да стигне стълбата, облягаше се на стената и измъкваше сила от някакви дълбини в себе си, накрая успя да слезе до първия етаж.

В кабинета си Патрик потъна в коженото кресло зад бюрото и започна да преглежда сметките, които водеше управителят му, отнасящи се за тазгодишната реколта на захарна тръстика. През този кратък интервал на вглъбяване той не мислеше нито за загубения кораб, нито за Шарлот, а това за него беше пощада.

След като прекара целия ден разучавайки острова и правейки скици, Шарлот вечеря на верандата на долния етаж с г-н Кочран. След това стоя сама в кабинета на Патрик и чете пикантен роман, свит от един горен рафт на библиотеката му.

Беше късно, когато се върна в стаята на Патрик. През френските врати можеше да се види ярката сребриста луна, пръскаща светлината си по тъмните води.

Капитанът беше в тихо, но иначе ужасно настроение. Носеше очила с телени рамки, които не бе виждала преди, и четеше мрачно един от томовете на Чосър. Когато видя Шарлот, той шумно затвори книгата, но не направи никакво движение, за да стане от стола, а продължи да се взира в празната камина.

— Дойде отново да ме измъчваш ли? — попита той.

Шарлот повдигна вежди, потискайки кикота, надигащ се в гърлото й, след това отговори:

— Всеки, който би чел Чосър насила, може сам да се измъчва без моя помощ.

Устните на Патрик неволно трепнаха в ъгълчето, но той не искаше хуморът да измести киселото му настроение. Присви очи и леко се наведе напред.

— Какво правиш тук? — настоятелно попита.

— Мисля, че би трябвало да е очевидно, дори за човек, така преднамерено тъп като теб. Планирам да се възползвам от правата си на съпруга, а след това добре да се наспя. — Понякога Шарлот така се чудеше на собствената си дързост, както и страничен човек би се учудил, но внимаваше успешно да прикрие изненадата и огорчението си.

— Твоите права на съпруга? — повтори Патрик с ядовито учудване. — Мога ли да ти напомня, г-це Куейд — нарочно постави грубо ударение на думата „г-це“ — че повече не сме женени юридически?

— Може би не юридически — съгласи се Шарлот — но имаме морална връзка, а аз не ще ти позволя да я забравиш. — Тя ненадейно започна да се забавлява. Посочи към леглото. — Легни, Патрик. Желая те.

Тя едва не се разсмя при появата на розова вълна, плъзваща по врата, а после и по лицето му. Той явно бе слисан и, когато се опита да проговори, думите му бяха неясни.

— Много добре — каза спокойно тя, но се обърна настрана, за да скрие огънчето в очите си. — Ако не искаш да ми сътрудничиш, ще трябва да… да взема… нещата в собствени ръце, така да се каже.

Книгата изтрополи на пода, като в същото време Патрик наддаде тих, но вбесен вик на почуда и гняв. Стигна до нея откъм гърба й, хвана я за раменете, завъртя я, за да застане с лице към него.

— Опитваш се да ме вбесиш ли? — настоятелно запита със зашеметен шепот.

— Не — отвърна тя. Беше сплашена и точно затова вдигна брадичка и направи всичко възможно да изглежда безстрашна. — Просто се отнасям към теб както мъжете се отнасят към жените всеки ден, във всяко кътче на света.

Патрик изглеждаше объркан и разгневен.

— Какво общо има това с…

— Има много общо с това, което се случва между нас, г-н Тревърън — прекъсна го тя. — А и ти много добре го знаеш. — Тя намери нощницата си, опъна я внимателно на леглото и започна да разкопчава копчетата на роклята си. Нито показа, нито почувства неудобство, че се съблича. Разбирайки, че той бе изваден от равновесие, тя смени темата на разговора. — Добре си поговорихме с г-н Кочран на вечеря. Той каза, че всички мъже добре се възстановяват.

Явно Патрик искаше да не я гледа, но не можеше очевидно да го направи. Напрежението във врата му бе видно, докато наблюдаваше Шарлот, а гласът му прозвуча дрезгаво.

— Знам това. Кочран ми докладва ежедневно.

Шарлот вече беше съвсем гола, останала само с добрите си намерения, и започна доста бавно да се покрива. Пресегна се за нощницата, която бе опънала по-рано, като че ли преценяваше външния й вид. Чувстваше погледа на Патрик така осезателно, като че ли я докосваше. Тайно се радваше на омагьосването му.

— Каза ли ти тогава — започна разсеяно тя — че бурета и въжета и други предмети от този род са били изхвърлени на плажа през последните два дена? — С ъгъла на окото си виждаше, че Патрик стои със скръстени ръце, чувстваше някаква потисната енергия в цялото му поведение.

— Да — отговори той и се приближи — изглежда това означава, че някой кораб е в беда, тъй като нито една от отломките не е от „Чародейка“.

Шарлот се обърна и го погледна право в очите. Изражението й беше сериозно.

— Не трябва ли някой да отиде и да разбере какво става?

— С какво? — отговори нетърпеливо Патрик. — С местна рибарска лодка? Всички сме изоставени тук, Шарлот, докато дойде друг кораб. — Той прекара пръсти по загладената си скоро подстригана коса. — Може да минат месеци, дори години, преди да видим външен човек.

Шарлот мислеше, че за нея тази перспектива не е лишена и от добри страни.

— Хъм. Тогава ще ти бъде трудно да ме хързулнеш на семейството ми, нали?

— Отново се връщаме на този въпрос, така ли? — намръщи се той.

Шарлот сложи ръце на гърдите му, почувства лек трепет, а след това и ускорения пулс на сърцето му.

— Вече казах всичко по въпроса. Целуни ме, Патрик.

Той погледна устните й, наклони глава към нейната с леко, едва забележимо движение, след това се отдръпна и навъси.

— Не се превръщаш в една от онази напаст „нови жени“, нали?

Тя се усмихна и леко плъзна длани нагоре към врата му, сплитайки пръсти на тила му.

— О, не, Патрик, аз не се превръщам в една от онази напаст „нови жени“. Аз съм отгледана като такава.

Той въздъхна.

— Добре — каза й, изгубил търпение, разпери широко ръце, след което ги отпусна от двете страни на тялото си, с примирение. — Побеждаваш — нямам сили или ум за твоите игри. Прави с мен каквото искаш.

Сериозността му накара Шарлот да се разсмее на глас. След това ръцете й, все още сплетени на тила му, го притиснаха надолу в една свободна и дълга целувка.

След това не можеше да се каже кой с кого и какво правеше.

Шарлот закусваше сама на верандата следващата сутрин, когато Кочран забързано вървеше по пътеката, изражението на лицето му показваше напрегната загриженост.

— Добро утро, г-жо Тревърън — каза първият помощник. Макар и да звучеше разсеян и припрян, тя беше доволна, че някой все още признава връзката между нея и Патрик. — Капитанът станал ли е?

Шарлот вече беше станала от стола си и се беше хванала за перилата на верандата. През дясното рамо на Кочран тя можеше да види няколко местни жители да се показват от гъстата зеленина в източната част на къщата. Носеха един неподвижен полугол мъж.

— Капитан Тревърън реши да закусва в нашата стая тази сутрин — каза тя. Вече се бе отправила надолу по стълбите. — Какво се е случило? Онзи мъж удавил ли се е?

Г-н Кочран поклати отрицателно глава.

— Не, мадам, а чудото е още по-голямо. Двама рибари са го намерили на пясъка тази сутрин. Губи и възвръща разсъдъка си. — Първият помощник замълча. Беше взел шапката си в ръка и неловко прокашля. — Не бихме го довели тук, г-жо Тревърън, но състоянието му е доста лошо и мислех, че не ще е разумно да го поставим във вилата с другите. Видно е, че е прекалено слаб, за да издържи инфекциозно заболяване.

Шарлот кимна с глава, повдигна полите на розовата си ленена рокля, за да може да върви бързо по земята и посрещне приближаващата се група хора.

Г-н Кочран влезе в къщата.

Шарлот разгледа мъжа в безсъзнание, който бе изхвърлен на брега, както множеството отломки, а сърцето й се сви от съчувствие. Беше противоположност на Патрик във всяко отношение със слабата си фигура, светлокафява коса, но нещо в него все пак я развълнува.

Джакоба пристигна преди групата да бе стигнала до фасадната веранда, бръщолевеше и се кахъреше като майка, която бе открила пиленцето си далеч от кокошарника.

По заповед на икономката, преведена от отворилата широко очи Мери-Кеч-Мъч-фиш на родния им език, рибарите положиха мъжа внимателно в една спалня на долния етаж. Беше загубил единия си ботуш, а малкото останали неразкъсани парчета от кафявите му панталони, бяха подгизнали. Той започна силно да трепери, докато Мери и Джакоба го събличаха, сякаш скъсаните дрехи го бяха предпазвали и стопляли.

— Успокой се, пътнико — Джакоба му говореше с успокояващ глас, какъвто Шарлот не бе чувала преди. — Сега си сред приятели и ние ще се погрижим за теб. — Погледна към чупещата ръце Мери с едното си око. — Донеси топла вода и хавлиени кърпи и малко от онзи ром, който пазя за Коледните кексове.

Когато Мери изхвръкна от стаята, Шарлот се приближи до леглото.

— Има ли нещо, с което да мога да помогна?

Преди Джакоба да може да отговори, чу се гласът на Патрик откъм вратата, тих и злокобен като приближаващ гръм.

— Можеш да напуснеш тази стая веднага — изкомандва студено той.

Шарлот погледна ядовито някогашния си съпруг.

— Била съм медицинска сестра — напомни му тя.

Патрик се приближи до леглото и погледна бедния корабокрушенец с безпристрастно любопитство. Думите му бяха адресирани към Шарлот.

— Джакоба се е грижила за болни още когато ти си била в пелени и си носила гащички. Тя не се нуждае от помощта ти.

Джакоба погледна капитана, после Шарлот и се усмихна. Шарлот първоначално се вбеси, но след това разбра, че изражението на старата жена показваше понятно развеселяване, а не триумф.

— Не ми трябваш и ти да ми се вайкаш и пречкаш тук, Патрик Тревърън — отвърна шотландката. — Факт е, че ще ми е по-добре, ако и двамата не ми се мотаете, за да мога да се справя както трябва с този жалък дявол. Е, виж го. Там, където не е син, е сив, като труп.

Ако не беше мрачността на ситуацията, Шарлот би се разсмяла при вида на Патрик. Очевидно не бе свикнал да го отпращат като дете-беладжия, а Шарлот искаше да го попита как се чувства изпаднал в такова положение. Не се осмели обаче. Едно беше да не се подчини на Патрик, но съвсем друго да се противопостави на тревожния авторитет на Джакоба. Старата жена беше неизвестна величина, а Шарлот желаеше приятелството й. Тя бързо излезе навън, полите й прошумоляха, брадата й вдигната високо нагоре, но бе последвана в по-бавно темпо от Патрик.

Капитанът бе много приятелски настроен през нощта, но на сутринта като се събуди се бе върнал в киселото си и неподатливо настроение, поради което Шарлот закусваше в уединение.

Тя се върна на верандата, седна и си наля хладък чай в една порцеланова чаша, оставила я по време на суматохата.

За нейно скрито удоволствие Патрик й правеше компания. Не взе стол да седне на бялата желязна маса, но вместо това се облегна на перилата със скръстени ръце.

Шарлот се надяваше треперенето й да не се забележи, докато поднасяше чашата до устните си, за да отпие като дама.

— Това какво ти подсказва? — запита я Патрик съвсем насила, след като тя не успя да започне разговор.

Тя повдигна вежди, сякаш озадачена от въпроса, въпреки че добре знаеше, разбира се, че той имаше предвид мъжа, за когото се грижеха в къщата.

Патрик бе раздразнен.

— Няма съмнение, че е имало корабокрушение.

Шарлот се опъна назад на стола, попи устните си с ленена салфетка и се пресегна за още една от леките, захарни бисквити, които Джакоба бе опекла сутринта.

— Може би — съгласи се тя, след като бе удължила мълчанието до предела, до който се осмеляваше. — Но може би нашият посетител е бил хванат от пиратите и хвърлен през борда по някаква причина.

— Имаш дива фантазия — обвини я Патрик, явно раздразнен.

Шарлот се зае с яденето на бисквити, повдигна рамо и отговори:

— Не бих отрекла това. Но като че ли последните събития не са ми дали основания да очаквам неочакваното.

Патрик я погледна с присвити очи. Изглеждаше различен със скъсената си коса и с някак изпитите черти, но Шарлот разбра в този момент във внезапен проблясък, че тя ще го обича завинаги и винаги. Констатацията я успокои, но в същото време я изпълни с първичен, неизмерим страх.

Думите му дойдоха като още по-голям шок от собственото й прозрение.

— Знаеш, разбира се, че ти и детето ми никога не ще бъдете лишени от разкош, дори и да съм на цял свят път далеч от вас?

Тя отмести поглед. Не искаше да му позволи да види мъката, която й бе причинил. Да го вземат дяволите, мислеше си тя на пресекулки. Толкова ли е тъп, че не може да предположи истината — че по-скоро бих вървяла гладна до него, отколкото да живея в разкош, на друг континент?

— Баща ми е богат — каза тя с желание да го ядоса, искаше да го нападне физически, но се застави да говори тихо, с тон на дама. — Нито аз, нито детето ми ще приемем едно пени от теб, Патрик Тревърън. Щом ни оставяш, ще е по-добре да те няма.

Последва мъчителна тишина, през която сърцето на Шарлот изглежда потреперваше, изщрака и се счупи на две наранени парчета. Накрая успя да погледне към мъжа, когото така докрай обичаше, така отчайващо, така безнадеждно.

— Кой знае — каза тя с лекота на маниера, изцяло подправен. — Може би ще се влюбя в онзи чужденец, изхвърлен на брега тази сутрин. Бибило романтично, нали?

Патрик изпусна една ругатня, отскочи от перилата и се втурна в къщата, като тръшна една от двойните врати зад себе си.

Шарлот би трябвало да чувства триумф, защото очевидно бе изкарала Патрик от кожата му, но вместо това сниши лице в ръцете си и дълго поема дълбоко дъх, докато сподави напиращия спонтанен плач.

Възвърнала спокойствието си, Шарлот се изправи и започна да прибира масата, но скоро бе отпратена от възмутената Мери-Кеч-Мъч-фиш.

Когато след няколко минути Патрик напусна къщата в компанията на покорния Кочран и следващата ги протестираща Джакоба, Шарлот не се поддаде на лошите си предчувствия. Вместо това тя се зае да наглежда пациента.

Спящият мъж бе побелял като восък, покоят му често прекъсван, а когато наддаде вик на безнадеждност, сърцето на Шарлот се сви. Приближи се до леглото и нежно взе ръката му в своите ръце.

— Сузанаааа! — изпищя внезапно той, скочи изправен на леглото, покрито с чисто бели чаршафи. — Мили Боже, Сузанаааа!

Гърлото на Шарлот се стегна в съчувствие.

— Ето сега каза спокойно тя — на сигурно място си. Нищо не ще ти причини болка.

Непознатият я погледна, налудничав под въздействието на действителния кошмар. Очите му бяха светлозелени.

— Тя се удави… опитах се да я спася, така усърдно се опитвах…

— Шт — каза Шарлот, като приглади мократа от пот коса на челото му. Независимо от външното й спокойствие, тя бе обсебена от образа на истинската Сузана, викаща за помощ, потъваща във вълните на разгневеното море, без да може някой да я стигне. — Разбира се, направил си всичко, което си могъл. Почивай сега. Сила ти е нужна.

Той не се отпусна обаче, а вместо това отхвърли назад глава върху възглавницата и наддаде ужасен, изпълнен с мъка вик. По-страшен беше от плач, по-лош от вик при болка, защото той идваше от самите дълбини на душата му.

Инстинктът предупреди Шарлот да не позволява на болния да се загуби в агония, ако може да предотврати това, и тя го хвана здраво за раменете.

— Кажи ми как се казваш! — нареди тя. Отново се чу натрапчивият отчаян стон.

— Да не си посмял да се предадеш сега! — изпищя Шарлот, коленичейки до леглото и забивайки силно палеца си в мършавите му рамене. — Ужасно чудо е, че си все още жив, чуваш ли ме? Чудо! Това означава, че имаш още какво да правиш, преди да се оттеглиш във вечен покой, важни неща! По дяволите, господинчо, върни се на себе си веднага!

Изумително беше, че той се успокои, втренчи се в лицето на Шарлот, сякаш се връщаше от някакво далечно място.

— Коя си ти? — попита той, а думите прозвучаха като ръждясала въздишка, изтръгната от гърлото му.

Тя се усмихна, пусна го, оправи леглото и полите си.

— Казвам се Шарлот Куейд Тревърън — каза тя.

— Сузана? — той гледаше някъде зад рамото на Шарлот — Жена ми тук ли е?

Шарлот поклати глава, преглътна и насила продължи да се усмихва.

— Съжалявам.

В следващите няколко минути Шарлот научи името на посетителя — Гидиън Роулинг. Беше англичанин и заедно е невестата си, Сузана, плавали за Австралия, когато корабът им бил нападнат от пирати. Някои от екипажа и пасажерите се измъкнали със спасителни лодки, Роулингови били от тях, но повечето били избити на място. Корабът бил плячкосан и запален.

В последствие спасителните лодки се разпръснали по време на една буря, накрая лодката, в която се намирали Роулингови заедно с един възрастен мъж и двама мъже от екипажа, се обърнала. Когато Гидиън за последен път видял Сузана, тя си протягала ръката към него и викала за помощ.

Когато разказът свърши, Гидиън потъна отново в сън, несъмнено разбрал, че действителността е непоносима, и Шарлот не би казала, че го упреква за това.

(обратно)

19

— Треската сигурно ти е изгорила мозъка — отбеляза Кочран с обичайната си откровеност, докато стоеше до перилата на верандата. И двамата се вглеждаха в морето, и двамата копнееха да почувстват палубата под краката си. — Само веднъж в живота, при положение че боговете и феите са се споразумели в твоя полза, можеш да срещнеш жена като Шарлот. И ето те теб, готов да я пуснеш на прага на баща й като прашен багаж. — Първият помощник замълча и въздъхна дълбоко. — Ако Бригъм Куейд не те застреля като мръсно бездомно куче заради това, той не ще е такъв, за какъвто го мисля.

Патрик на свой ред въздъхна. Никой ли изобщо не можеше да разбере, че той се държи благородно, като се отказва от Шарлот и детето по този начин?

Беше се заблуждавал досега, че може да е щастлив като плантатор, затворен на едно място през целия си живот. Той премина през това. Но се нуждаеше от преживявания, вълнения, дори понякога от разпра.

Животът му буквално се състоеше от едно след друго опасни приключения, а той живееше от това, не можеше да го изостави и замени със спокойно, тихо съществувание. Според неговите разбирания една жена и едно дете не би трябвало да живеят по този начин.

— Може би, г-н Кочран — каза мрачно той, очите му все още вперени в хоризонта, а пръстите му стиснали още по-здраво перилата, на верандата — за теб ще е по-добре да си гледаш твоята работа и ме оставиш аз да гледам своята.

Кочран извади пура от джоба си и я запали. Богатата ароматна миризма на дима ги забули:

— Знаеш ли — отговори в удобен момент той — никога не съм те мислил за глупак. Сега съм принуден да приема, че съм се лъгал.

Патрик бе жегнат, но не искаше Кочран да разбере това. Погледна накриво приятеля си и каза:

— Много рядък случай, наистина, но ще трябва да си признаеш грешката.

Невъзмутим, Кочран само се усмихна, повдигна рамене и всмукна дълбоко от пурата.

— Като че ли небето ще се сгромоляса, ако ти си признаеш една, две грешки — отвърна той.

Патрик счете, че промяната на темата на разговора ще е за предпочитане в момента. Той обичаше Кочран и не искаше да се преборва с него словесно или по друг начин.

— Какво мислиш по въпроса с този Роулинг, изхвърлен на брега?

— Бих казал това означава беда — с готовност отговори Кочран и направи весел намек. — Тя не идва от Роулинг, разбира се — той изглежда доста порядъчен. Имам предвид Радим, или някой гаден мръсник като него, който е там някъде и чака да нападне острова като внезапна буря. Бог да ни пази всичките, ако са научили, че „Чародейка“ е на дъното на залива. Освен това има симптоми за надигаща се силна буря в морето.

Болка прониза Патрик при споменаването на кораба му. Той жалееше по него, както би жалил за жена или дете, или любим приятел. Но в момента трябваше да мисли за практични дела. Шестте оръдия, спасени от „Чародейка“, трябваше да бъдат поставени на високо зад къщата, обърнати към залива. Доверениците му и моряците, възстановяващи се от треската, трябва да се съберат в централната къща. Ще бъде нужен обилен запас от вода и храна в случай на обсада, било то от природата или от пиратите.

Или и двете.

— По дяволите — измърмори Патрик, но примесено с неоспоримия ужас беше и вълнението по неизвестното. Дори самата перспектива за нещо трудно, но различно, го правеше по-силен.

През следващите дни и последните следи от болестта на Патрик изчезнаха, защото нямаше време да се излежава на верандата или в болничното легло. Още отломки от корабокрушението бяха изхвърлени на брега, но сред тях нямаше пасажери, живи или мъртви. Патрик усещаше приближаващата се опасност, в противовес на спокойните води на морето и мекотата на нежното синьо небе.

Надигащ се вятър раздвижи върховете на палмите, и Шарлот трябваше да се откаже от идеята си за правене на скици поне през този ден. Листите на скицника й се развяваха и тя не можеше да се концентрира, а освен това имаше и други неотложни мисли в главата си.

Тайнственият трагичен Гидиън Роулинг беше една от тях. Макар да не усещаше каквото и да е привличане към него подобно на това, което Патрик извикваше у нея, дори само с поглед или повдигане на вежда, Шарлот смяташе, че е все пак романтичен и приятен. Той спеше през по-голямата част от времето и късаше сърцето на Шарлот с виковете си по Сузана, а притежаваше красотата на слаб, изпит, гладуващ поет. Той беше християнски мисионер, в случая той и съпругата му възнамерявали да посветят остатъка от живота си на делото за спасяване на аборигените от вечни мъки. Това Шарлот смяташе, че е прекрасно начинание, макар и амбициозно.

А ето и Патрик, който винаги беше в мислите й в една или друга степен. Шарлот се надяваше, че капитанът я обича. Той не се опитваше да скрие чувствата си през топлата, ароматна тъмнина на тропическите нощи, когато въздишайки зовеше името й, и се кълнеше във вси светии, че душата му й принадлежи, но все пак Патрик упорито създаваше трудности през деня. Чумереше се на Шарлот, щом се срещнеха, което рядко се случваше, защото си бе изработил странната способност да я избягва. Когато наистина разговаряха, нещо още по-рядко, той съвсем недвусмислено изтъкваше, че все още възнамерява да я изпрати с бебето в Куейд Харбър.

На всичко отгоре хората на Патрик се бяха пренесли в централната къща заедно с моряците, които все още бяха болни и трябваше да са изолирани. Оръдия бяха поставени по хълмовете, моряците заедно с местните жители бяха заети със залостването на прозорците на къщата.

В крайна сметка имаше много неща за оправяне, много дори за пъргавия ум на Шарлот.

Тя бродеше из къщата, която сега изглеждаше сенчеста и някак потискаща с покритите прозорци и реши да надникне при г-н Роулинг. На него, за разлика от Патрик, винаги можеше да разчита като събеседник в светски разговор, въпреки че все още, разбира се, беше меланхоличен.

Беше седнал в салона на долния етаж, където Стела, една от поверениците на Патрик свиреше на фортепианото екзотична, странна, тъжна музика. Шарлот щеше да се оттегли, виждайки че приятелят й не е сам, но той тъжно се усмихна, като я видя и й кимна.

Тя се приближи, без да обръща внимание на изгарящия поглед, хвърлен й от красивата тъмнокоса Стела, наведе се над леглото и каза нежно:

— Здравей.

Той докосна косата й, жест, който, направен от всеки друг мъж на земята, сигурно би предизвикал гнева на Патрик.

— Шарлот — каза той с глас, пресипнал и любящ. Погледът му се спря върху босите й пръсти, които едва се подаваха изпод полите й. Той се усмихна дяволито. — Къде са обувките ти?

— Не съм сигурна — призна тя — не съм сигурна, къде точно ги оставих.

Г-н Роулинг се засмя, но някак странно и болезнено.

Стела приключи музикалния си рецитал с финален силен акорд, надигна се от стола на пианото като гейзер, бликнал от земята и бързо излезе.

Шарлот премигна.

— Съжалявам, ако съм прекъснала нещо — каза тя.

Приятелят й въздъхна.

— Мисля, че младата дама бе решила да ме ухажва — довери й се той. Тъжна забава блестеше в очите му. — Предполагам няма много подходящи мъже за женитба на този остров.

Шарлот погледна настрани, защото думите му извикаха образа на Патрик, нахлул в съзнанието й като някакво прекрасно същество изникнало от морето.

— Не е ли твърде скоро, имам предвид, да се интересуваш от друга жена?

Той повдигна рамене.

— Да се интересуваш от една жена е съвсем различно от това да я обичаш — каза той с мрачни нотки в гласа. — Ще пазя скъп спомена за Сузана до деня, в който се съберем на небето, но големият недостатък на характера ми е, че не мога да понасям самотата. Не се съмнявам, че ще се оженя при първа възможност, а Стела е явно една от кандидатките.

Тя стана и зае мястото на Стела на стола до пианото, безцелно се завъртя ту на едната, ту на другата страна, точно както бе правила като дете у дома, в салона на баща си.

— Мъжете са непостоянни същества — отбеляза със злост тя.

— А какво ти подсказва това заключение, ако мога да попитам? Въпросът бе зададен тихо, с приятен тон.

Шарлот опита да се усмихне, не успя и се отказа от усилието.

— Едва ли една жена може да се утеши като знае, че мъжът, когото обича, така лесно би я заместил с друга.

— Мисля, че сега говорим за капитана.

Тя сведе очи за момент, но почувства топлина по бузите си и съзнаваше, че г-н Роулинг бе забелязал притеснението й.

— Да — призна тя — мога да бъда разкъсана на парчета от свирепите маймуни и разпръсната по целия остров на кървави частици, а Патрик сигурно ще каже, „Бедното момиче, колко жалко“, и ще започне да търси някоя друга да заеме мястото ми.

— Мисля, че подценяваш мястото, което заемаш в сърцето на г-н Тревърън.

— Тогава грешите, г-н Роулинг.

— Гидиън — поправи я той.

Шарлот почувства сълзи да парят очите й, и го отдаде на бременността и промените, настъпили в тялото и духа й.

— Гидиън — повтори тя, свиквайки с името. Накрая след няколко секунди неловка тишина тя се насили да го погледне отново. Имаше нещо в него, някаква деликатност в характера му, която приканваше към откровение. — В ужасно положение съм — каза тя, докато бършеше очите си с опакото на ръцете си и подсмръкна. — Бях женена за капитан Тревърън, сега не съм, а чакам бебе.

Гидиън подаде ръка на Шарлот, тя придърпа стола на пианото, плъзгайки го по зелените кристални лагери и хвана пръстите му.

— Продължавай — каза той.

Тя му разказа цялата история, започна от първата среща с Патрик преди много време в далечния Сиатъл. Бе обикнала г-н Тревърън от най-първата им среща, високо в такелажа на „Чародейка“, призна тя. В сърцето си му бе истинска съпруга, още когато Халиф ги ожени. Патрик бе прекратил съюза им — нов поток от сълзи се изля, докато разказваше с каква лекота го бе направил, само с пляскане на ръце и повтаряне на думите „Развеждам се“ три пъти. Но за Шарлот връзките бяха много спояващи. Сега, сподели тя нещастна, Патрик възнамеряваше да я изостави и забрави.

Когато Шарлот свърши нещастния си разказ, без да спестява нищо, освен най-интимните подробности, тя видя нов пламък в светлозелените очи на Гидиън. Един мускул се стегна на челюстта му.

— Но това е свещено — въздъхна и каза полугласно той — човекът има наглостта да пренебрегва самите божи закони!

Шарлот преглътна и се чудеше дали не бе казала прекалено много. Във всеки случай нямаше да й е за първи път.

— Не бих казала, че точно това искаше да направи… — започна тя, но Гидиън я прекъсна.

— Умът ми не може да го побере — заяви той. — Шарлот, ако Патрик Тревърън няма да се ожени за теб, както му е реда, и не даде на теб и детето име, тогава аз ще го направя.

Почувства как пребледнява. Гидиън беше добър мъж, внимателен, красив, но колкото и прекрасен да беше, Шарлот се опасяваше, че не би го дарила с предимствата на едни брак. Независимо от смелите й думи пред Патрик, че ще си намери любовник и ще стане общоизвестна, ако я изостави в Куейд Харбър, самата мисъл друг мъж да я докосне й беше противна.

Гидиън се надигна от стола и я целуна братски по челото. След това се отдръпна, усмихна се и каза тихо:

— Тогава това ще е изход. Изпрати капитана при мене. Ще му вселя божия страх.

Шарлот широко отвори очи.

— Не бих искала Патрик да е принуден да се ожени за мен — прошепна тя.

Гидиън потупа ръката й.

— Не се притеснявай, Шарлот. Не мисля, че ще е необходимо да се използва принуда.

Шарлот веднага потърси Патрик, намери го в кабинета да преглеждат с Кочран някакви карти. Вятърът чукаше по прозорците, а виенето по покрива създаваше подходящ акомпанимент за киселия му вид.

Може ли, помисли си Шарлот с учудваща неприязън, това да е същият мъж, който снощи ме прегръщаше силно в леглото, който намираше така жадно утеха в тялото ми и завладяваше цялата ми душа с нежността на думите и докосването си?

— Какво има, Шарлот? — попита Патрик. Тонът му бе рязък, погледът му по-студен от най-суровата зима. — Имам работа и нямам много време.

Тя застана изправена в цял ръст пред големия двоен портал, с опънати рамене и вдигната брада. Дори боса и с разрошена коса, от бързото излизане навън, Шарлот съзнаваше, че е олицетворение на достойнството. Това беше способ, изработила си още от детство.

— Гидиън, г-н Роулинг, желае да говори с теб.

Патрик се намръщи, може би защото тя бе употребила малкото име на посетителя. Пусна картата, която разглеждаха, да се навие отново на руло обратно в тубуса с шепотен звук.

— Ще го видя по-късно.

— Добре — съгласи се ведро Шарлот с едно-единствено повдигане на рамо. Обърна се, за да си тръгне, като съзнаваше, че бе жегнала Патрик и бе доволна от това.

За нейна изненада той я спря с едно-единствено рязко запитване:

— Къде са обувките ти?

Първо Гидиън се бе почудил защо беше боса, а сега Патрик искаше да знае. Тя погледна назад, през рамо към него, някак срамежливо.

— Не бих искала да се намесвам във важните ти дела с отговора на такъв глупав въпрос — каза тя и излезе.

Чу го да ругае и се усмихна, придвижвайки се по коридора, водещ в задната част на къщата. Кухнята беше в отделна постройка, а Шарлот почувства внезапно желание за специалните бисквити на Джакоба. Тананикаше си, докато прекосяваше двора и едва забеляза вятъра, накарал косата й да затанцува, прилепил полите до краката й.

Патрик се опита да не мисли за повикването на госта — мисионер, който беше изхвърлен на плажа преди няколко дни, но галещият тон, с който Шарлот бе изрекла неговото име, все още отекваше в главата му. Той не можеше да си позволи да е разсеян, докато планира защитата за всички на острова. Изруга, промърмори някакво извинение на Кочран, който на свой ред раздразнено се усмихна, след това отиде да потърси Роулинг.

Мъжът беше в салона заедно със Стела и Джейн, които го глезеха, наливаха му чай и бъбреха като две тропически птички. Патрик обичаше и двете. Бяха като сестрите, които би искал да има, но младежкият им стремеж да се харесат на Роулинг го ядоса.

— Вън! — каза той, без предисловие или обяснение.

Джейн и Стела си размениха нацупени погледи и излязоха от стаята.

Патрик затвори вратите и се облегна на тях със скръстени ръце на гърдите, а изражението му съвсем не беше доброжелателно. Според неговите разсъждения, той бе спасил живота на този човек, като му бе предоставил убежище в дома си и добрите грижи на слугите си, не му дължеше нищо друго. Той не проговори, тъй като самото му присъствие бе отговор на повикването на Роулинг.

Другият мъж въздъхна, а Патрик беше изненадан и раздразнен, че се улови да мисли, дали Шарлот намираше за привлекателни нежните черти на Роулинг, учтивите му и грациозни маниери. Решително отхвърли тези мисли от главата си.

— Седнете, моля — покани го Роулинг, сякаш това беше неговият салон, а Патрик присъстваше само с право на някакъв глас.

Гордостта на Патрик изискваше да не приеме поканата, а да остане прав. Задържа погледа си спокойно върху по-дребния човек и зачака, като даде да се разбере с поведението си, че настроението му е буреносно.

Роулинг само се усмихна.

— Упорит — коментира сякаш за себе си той. Британският акцент му придаваше изисканост, когато говореше, а Патрик се надяваше Шарлот да е била достатъчно разумна и да не се е заблудила от повърхностния му финес.

— Времето ми е ценно — изтъкна той, а в резултат на мислите му, думите му прозвучаха рязко и нетърпеливо.

Духовникът отново въздъхна.

— Да. Е, не може нищо друго да се направи, освен да се говори направо, нали? Вие жестоко мамите една невинна, млада жена, капитан Тревърън, и като божи служител, аз протестирам.

Патрик рязко се отдръпна от вратите и се почувства сякаш ударен през лицето с ръкавица.

— За Шарлот ли говорите? — знаеше, че въпросът е глупав още докато го изричаше, но обвинението на Роулинг го намери неподготвен, а и не бе замълчал да помисли.

— Да. Прекрасно същество, нали?

Патрик си спомни как Шарлот го обграждаше с нежност всяка нощ, телом и духом, и не си направи труд дори да кимне на Роулинг.

— Продължавайте, достопочтени. Не мога да си прахосам деня.

Усмивката на Роулинг не трепна, но не измести и тъгата, така ясно изразена в очите му.

— Вие сте й дали основание да смята, че ви е съпруга, сега тя очаква дете. Така ли е?

Патрик преглътна, започна да говори, после се спря. Не се бе чувствал така неловко от времето, когато за първи път трябваше да рецитира в училище. Най-накрая успя да каже:

— Не беше чак толкова просто.

— След това — продължи Роулинг, все едно, че Патрик не бе казал нищо — вие сте се развели. Вярно ли е?

— Това беше езически брак и езически развод — каза рязко Патрик.

— За Шарлот не е било просто така. А ето сега идва и детето.

Патрик почувства слабост, а здравата стена, с която бе зазидал сърцето си, започна леко да се пука.

— Да — каза той. Цялото му отчаяние бе отразено в тази единствена дума. Той силно желаеше да е от онези мъже, които могат да живеят на сушата, в една-единствена къща и в прегръдката само на една жена, но знаеше, че не е такъв. Страстта му към скитане беше такава неразделна част от него, както цветът на очите му или подравнените му зъби.

— Предложих й аз да се оженя за нея — каза мисионерът. — Разбира се, не може и дума да става за любов помежду ни, но поне ще бъде достойно и детето ще получи името ми.

Различни сцени нахлуха в съзнанието на Патрик. Виждаше Шарлот гола в леглото на този мъж, извиваща се под движенията на бедрата му, кожата й как блести от страст, великолепната й коса разстлана върху възглавниците. Дори я чу да изпуска познатия вик на доволство, а звуците и образите му причиниха такава болка, че веднага прогони мислите си в друга посока. Виждаше едно малко момиченце, изящна, миниатюрна версия на Шарлот, да бяга по зелената морава и да се хвърля в прегръдката на Роулинг, в изблик на звучен смях и доволство да казва „татко“.

Патрик затвори очи.

— Шарлот съгласи ли се? — попита той, а думите излизаха дрезгави от гърлото му.

— Още не — отговори Роулинг, но Патрик не можеше да бъде абсолютно сигурен. Тонът на госта показваше, че той смята, че ще може скоро да убеди Шарлот да му стане съпруга.

— Но?

— Но очаквам да се съгласи, когато състоянието й стане видимо: Дори на далечен остров, г-н Тревърън, една явна бременност би причинила неудобство на жена без съпруг. — Роулинг замълча, потри брада докато размишляваше. Последвалата реплика експлодира в стаята като динамит. — Тъй като официално вие сте капитан на кораб, сър, вие имате както морална, така и законодателна власт да изпълните сватбената церемония. Бих искал да обвържа себе си и Шарлот в свещен брак, когато склони тя.

Патрик почувства сякаш някаква подземна сила си пробиваше път през него и щеше да изригне с огнена сила. Гласът му прозвуча като съскане, като отделяща се пара.

— Първо ще те пратя в ада!

Роулинг се разсмя.

— Вие може също да се озовете в ада, като се има предвид арогантността ви и егоистичната ви природа, капитане, но мога да ви уверя, че не ще ме срещнете там. — Той замълча. Наблюдаваше Патрик, давайки му време да възприеме казаното. — Шарлот ще се омъжи за мен. Ще дам името си на детето й и ще го обичам като свое.

— Прекалено уверен сте в чара си — изръмжа Патрик, когато вече се почувства способен да говори, а това стана едва след като бе прекосил стаята до махагоновото барче и си бе налял чаша бренди. — Но вие забравяте, че сме напълно откъснати тук. Може да минат месеци и дори години, преди друг кораб да пусне котва.

Роулинг изчака докато погледите им отново се срещнат и отговори:

— Извикан съм да проповядвам в Австралия и ще изпълня това. Вече се молих да дойде кораб и ме отведе там. Скоро ще се появи такъв.

Патрик изрази учудването си тихо, но грубо:

— Молили сте се…

— Да — отвърна Роулинг добронамерено. — С малки изключения бог удовлетворява молбите ми.

По-късно Патрик щеше да съжалява за жестокостта на това, което каза, но в момента беше толкова ядосан и хванат на тясно, че не можеше да не го каже.

— Молили ли сте се за давещата си жена, или беше едно от редките изключения, когато бог реши да ви пренебрегне?

Роулинг побледня, но скоро се възстанови. Патрик трябваше да признае, че той бе силен мъж.

— С безкрайната си мъдрост, бог трябва да е сметнал, че Сузана си е свършила работата на земята и я е призовал у дома за награда.

Патрик отмести поглед. В гърлото му се надигна извинение, но го глътна.

Роулинг продължи с безмилостно весел глас:

— Мисля, че от Шарлот ще стане добра мисионерка…

Патрик нямаше нужда от теологично образование, за да разбере, че му бе простено по един много великодушен начин, а това го вбеси. Той удари чашата с коняк така силно върху барчето, че столчето се счупи и чашата политна като дърво, повалено на открит хълм.

— Достатъчно — изрева той и прекъсна приказките на Роулинг за вродената способност на Шарлот да покръства неверниците.

Другият мъж отново се усмихна, по онзи дяволски мъдър и любезен начин, който Патрик вече намразваше.

— Нещо не е наред ли, капитане?

— Дяволски прав сте, нещо не е наред! — извика Патрик. — Шарлот е моя и ще остане моя!

Роулинг заговори с вбесяваща любезност.

— Тогава ще е по-добре да се ожениш както му е реда, капитане — каза целомъдрено той.

Патрик присви очи, погледна проповедника и заговори с тих, смъртоносен глас:

— Тя ли те накара да направиш това?

— Шарлот сподели тревогите си с мен, това е всичко — отвърна Роулинг. — Стори ми се напълно практично да й предложа женитба. С брачната халка на пръста, тя ще бъде спасена от скандала, а и аз ще бъда пощаден да не тъна в самота. Повярвайте ми, капитане, бил съм съвсем искрен в искането си, а ако се бях молил както подобава, романтичното щастие сигурно би се обърнало в моя полза.

Ужасна беше тази увереност на британеца във връзката му с Всевишния. Кой си мислеше, че е той? Мойсей? Давид?

— А мен нарече арогантен — клъвна го Патрик.

Роулинг пак се усмихна.

— Молитвата на праведника високо се цени — цитира той с весела увереност. — Аз съм праведен, капитане. Ако помоля бог за благосклонността на Шарлот, почти сигурен съм, че ще ми я даде.

— Не създавай труд на себе си или на бог по въпроса — озъби се Патрик. — Ако Шарлот ме иска за съпруг, аз ще се оженя за нея. Днес. Утре. Веднага щом може да се уреди. А вие, г-н Роулинг, най-добре е да се концентрирате в молитвите си, за да дойде кораб и ви отнесе от острова, преди да съм изгубил търпение и да съм ви хвърлил за храна на рибите.

Божият служител беше необезпокоен, дори развеселен.

— Ние с вас надникнахме в душите си — каза той. — От сега нататък мисля, ще е по-подходящо да се обръщаме един към друг с малки имена.

Точно в този момент, когато искаше да излее нетърпимостта си, Патрик беше смутен от откритието, че харесва Роулинг. По дяволите, та той искаше да ненавижда този мъж с цялата си душа, точно както някога бе мразил жестокия директор на училището, но не можеше да го направи.

Палмовите клони чукаха по прозорците, развявани силно от острите ветрове, духащи от морето. Патрик и Гидиън продължително се гледаха, единият седнал, другият изправен, и двамата бяха част от бурята така, както и самите стихии.

Шарлот помагаше в кухнята на Джакоба и Мери-Кеч-Мъч-фиш, когато Стела влезе и с усилие дърпаше да затвори вратата при напора на вятъра.

— Патрик иска да те види — каза тя и някак кисело погледна Шарлот с упрек. — Веднага, в кабинета си.

Шарлот почувства прилив на ликуване, сигурна, че Гидиън бе посочил грешката на Патрик, и че всичко от сега нататък щеше да бъде наред.

— Добре — отвърна тя някак лековато — сега съм заета. Патрик просто ще трябва да почака малко. Можеш да му кажеш това.

Стела отстояваше позицията си с ръце на кръста.

— По-скоро ще пия чай с дявола — отвърна ядосано тя. — Капитанът е в отвратително настроение и аз не ще съм тази, която би го предизвикала.

С продължителна страдалческа въздишка Шарлот изтри ръцете си във взетата на заем престилка — беше месила тесто за хляб — и хвърли изпитателен поглед на Стела. В действителност тя харесваше Стела и другите, но внимаваше да не издаде чувствата си, защото знаеше, че я ненавиждат.

— Добре тогава, аз ще говоря с него.

Патрик беше сам в салона, когато тя влезе. Беше застанал пред огромната мраморна камина с гръб към нея. Повдигна очи нагоре и видя отражението на Шарлот в огледалото. Прикова я с неразгадаем поглед.

— Ще се омъжиш ли за Гидиън Роулинг? Ще отидеш ли в Австралия с него да спасяваш душите на неверниците, ако той те помоли?

Шарлот разсъждаваше и продължаваше да гледа Патрик в очите. Той все още не беше се обърнал към нея.

— Да — каза тя след дълга пауза на внимателно и откровено премисляне. Преди време беше сигурна, че не ще може да понесе докосването на друг мъж, но бе имала време да размисли по въпроса от тогава. — Може би не ще приема първия, втория или десетия път. Но той е добър човек, знам, че ще прояви търпение към моето… естествено нежелание. Животът ми с него ще бъде интересен и плодотворен, уверена съм.

Накрая Патрик се обърна към нея, но не я приближи. Обърна рамене на дърворезбованата етажерка над камината, дълго и напрегнато гледа Шарлот.

— Нима би могла да се обърнеш към друг мъж след всичко споделено между нас? — попита мрачно, но тихо той.

— Не, може би, така лесно, както ти би отишъл при друга жена — отговори спокойно Шарлот. — Но, може би след време, бих могла да се отдам на Гидиън.

Бурята ревеше по стените на голямата къща, тракаше по рамките на високите и дълбоки прозорци. Патрик и Шарлот дълго се гледаха и мълчаха, слушаха и чакаха. Светкавица падна в градината, а бледата й светлина влезе в стаята, макар стъклата да бяха покрити с дъски.

— Искам да ми станеш жена — каза Патрик след още една пауза.

Шарлот почувства и опиянение, и болка в отрязъка от един и същ момент. Тя искаше, копнееше за истински брак с Патрик, и все пак чувстваше, че предложението бе направено някак неохотно.

— А аз искам истинско предложение — отвърна тя с демонстративност, която не усещаше.

В един миг бурята сякаш се събра в душата на Патрик. Той се приближи до нея, застана на едно коляно, погледна я ядовито в очите и е най-неохотните нотки в гласа си попита:

— Ще се ожениш ли за мен?

(обратно)

20

— Да — каза Шарлот, скръсти ръце и се обърна настрана, за да не може Патрик да види очите й, раната, която й бе нанесъл с грубото си предложение за женитба. — Ще се омъжа за теб. — Заради детето — добави на ум тя.

Тя почувства грациозното изправяне на Патрик и извисяването му в цял ръст, който въздействаше заплашително.

— Сватбата не ще промени решението ми да те оставя в Куейд Харбър — предупреди я той тихо и хладно. — Ти и детето ще носите името ми, ще имате къща и финансова осигуреност, която ти обещах.

Шарлот се завъртя от неудържимата болка. Писъците на вятъра изпълниха стаята, така пронизителни и опустошителни, сякаш хиляди духове танцуваха по покрива.

— Защо тогава се съгласи да се оженим, Патрик, след като е видно, че чувствата ти не са се променили?

Той вдигна ръце колебливо, като да докосне раменете й, да обгради в рамка лицето й, но след това ги отпусна надолу.

— Не, Шарлот — отговори той — чувствата ми не са се променили. О, боже, не вярвам някога да се променят.

С това изявление Патрик се обърна и закрачи към вратата на кабинета си, за да извика Кочран. След това се обърна, погледна я с типичната си арогантност и обяви царствено:

— Когато същинската сила на бурята ни връхлети, тя ще изравни със земята реколтата захарна тръстика и ще изкорени половината дървета на острова. Всеки, който би бил толкова глупав, че да излезе навън, почти сигурно е, че ще бъде убит. Внимавай да останеш вътре и се ангажирай с избора на сватбена рокля. — Индиговият му поглед се спря върху краката й. — Бих искал да си обута за церемонията. Разчитам, че поне веднъж ще ме послушаш?

Шарлот мило се усмихна, но каза съвсем тихо, като се постара думите й да достигнат до ушите на Патрик:

— По-скоро бих умряла.

Той я огледа през един, сторил й се дълъг миг, и отвори широко вратата.

— Любезно те моля да продължиш заниманията си. С Кочран имаме много работа да вършим.

Шарлот мина царствено покрай него. Срещна г-н Кочран във вестибюла и много се развесели, когато той й смигна закачливо.

Шарлот се придвижи нагоре по стълбите до господарската спалня и започна да разглежда прекрасните дрехи, които Патрик й бе поръчал в Испания. Онези от тях, които бяха издържали изваряването и не бяха изгорени, бяха попаднали в умелите ръце на Джакоба, за да бъдат изсушени и изгладени, а след това окачени в огромния гардероб, донесен от друга стая.

Надвисналата буря и обърканите й чувства отклоняваха вниманието на Шарлот, но накрая успя да се спре на една бална рокля с цвят на бледа слонова кост, украсена със ситни перли и кристални мъниста. Реши да оформи подходящият копринен воал или нещо подобно и точно когато бе застанала пред огледалото, за да експериментира, се чу почукване на вратата.

— Влез — каза тя, като очакваше Джакоба или Мери-Кеч-Мъч-фиш да й донесат чай.

Вместо тях тя видя отраженията на четирите момичета на Патрик. Обърна се и застана с лице към Нора, Стела, Джейн и най-срамежливата, Дебора, която я бе отбягвала досега.

Шарлот се стегна в очакване на някаква конфронтация. Именно Стела, чернокосата девойка, която ухажваше Гидиън, пристъпи пред групата.

— Джакоба каза, че ще има сватба — каза тя.

Шарлот кимна и зачака.

Стела погледна назад към придружаващите я, после срещна фронтално погледа на Шарлот.

— Патрик Тревърън ни е бил като по-голям брат, защитаваше ни, когато си нямахме никого, осигуряваше ни всичко, от което имахме нужда, и почти всичко, което искахме. Предполагам това, за което сме тук и искаме да ти кажем, е да внимаваш, да не го нараниш, иначе ще си имаш работа с нас.

След като беше очаквала нещо съвсем различно, Шарлот сега се успокои.

— Какво ви кара да мислите, че нарочно бих причинила болка на Патрик? Аз го обичам.

— Но ти прекара половината сутрин заключена с Гидиън Роулинг — напомни й Стела.

Шарлот нямаше намерение да обяснява, че нищо нередно не е направила. Тя просто чакаше със скръстени ръце.

Нещо силно се разби във външната стена и най-малката Дебора силно се стресна и нададе ужасяващ вик. Нора, жизненото момиче, което бе запознало Шарлот с маймуната Матилда, прегърна Дебора закрилнически през рамената, говорейки й успокоителни слова.

След миг Нора направи крачка напред и застана до Стела.

— Патрик мисли, че ние всички трябва да бъдем изпратени в Англия или Америка — каза тя на Шарлот. — Въпреки че Стела не би се противила, ако напусне острова, останалите от нас искаме да останем тук. Би ли се застъпила за нас пред Патрик?

Шарлот въздъхна.

— Ще се опитам, но капитанът не е в особено предразполагащо настроение сега. Загрижен е за бурята…

— И за пиратите! — намеси се Дебора, сините й като метличина очи се разшириха от напрежение и страх. Сгуши се по-близо до Джейн. — Джакоба казва, че ако онези мъже ни хванат, ще бъдем роби на греха до края на живота си!

Шарлот беше разгневена, че икономката беше натрапила такива ужасни мисли в едно така очевидно наивно съзнание.

— Джакоба говори прекалено много понякога — каза тя. — Няма защо да се страхуваш. Може изобщо да няма пирати наблизо.

Червенокосата Джейн отхвърли назад глава и заговори за първи път.

— Може би не знаеш всичко — каза тя с добродушен упрек. — Самият г-н Роулинг ни каза, че корабът им е бил завзет от разбойници.

— Права е — каза Нора.

Преди някой друг да може да каже още нещо, Патрик властно влезе в стаята и отново отпрати момичетата. Те се оттеглиха, макар и не особено щастливи, като и четирите хвърляха многозначителни погледи към Шарлот.

Тя погледна Патрик в очите и реши да отложи за по-късно въпроса за оставането на Дебора, Нора и Джейн на острова вместо въвеждането им в обществото.

— Какво искаш — попита го тя хладно, като се върна към опитите си за превръщането на шала в булчин воал.

Почувства усмивката му като слънчев лъч върху тила си, усети го в гласа му.

— За съжаление сега няма време за това, което искам — отговори той. — Ще се оженим след час, но удоволствието от консумирането на съюза ще трябва да почака.

Шарлот почувства как бузите й се зачервяват и се обърна да го погледне, воалът бе паднал елегантно върху косите и раменете й.

— Сега? Ще се женим сега?

Патрик демонстративно извади часовника си от малкото джобче на свободната си ленена риза и погледна циферблата.

— Точно след петнадесет минути. Роулинг е написал брачното свидетелство. Той ще изрече думите, ние ще подпишем документа и цялата работа ще бъде свършена.

— Цялата работа? — отекна гласът на Шарлот. — Боже в небесата, Патрик, нима ти липсва благоприличие поне заради мен да покажеш, че това е истинска сватба?

— Съвсем истинска е — каза Патрик с разсеяна въздишка. — Побързай, богиньо, имам много работа.

Шарлот обърна очи, знаеше, че спорът би бил напразен. Патрик Тревърън бе явно толкова чувствителен, колкото и мулетата, теглили дървения материал от планината до дъскорезницата на баща й.

Той отново погледна часовника си, намръщи се, сякаш ядосан от липсата на съществена промяна, след това бързо излезе.

Шарлот влезе в банята, дълго се къпа, облече чиста камизола от светлосиня тафта. Прибави същия цвят пликчета и богати фусти, след което облече през главата си роклята с цвят на слонова кост.

Появи се Мери-Кеч-Мъч-фиш, сякаш повикана с вълшебна пръчка и започна да закопчава с обичайната си нервност копчетата на гърба й.

— Този силен вятър — засуети се тя — ще ни вдигне всичките от този остров и ще ни запокити във водата!

— Шумно е — съгласи се Шарлот. От часове всички в къщата говореха високо, за да се чуят в общата суматоха. — Но всички ще си бъдем тук, когато всичко свърши.

Мери настани Шарлот да седне и започна да сресва косите й с изкусна сръчност. Бързите й черни пръсти летяха, направи малък свободен възел отзад на главата на Шарлот, докато страничните й коси отпред се къдреха свободно около лицето. Точно когато закрепваше воала Дебора влезе бързо в стаята с кошница розови цветя, подобни на орхидеи.

Макар да бе очарована от подаръка, тя се опасяваше, че момичето бе поело огромен риск, за да ги набере.

— О, Дебора — прошепна тя — толкова са красиви! Не си излизала навън, за да ги събереш, нали?

Дебора срамежливо се усмихна. Тя беше дребна, със светла коса и нежни черти, обещавайки един ден, когато порасне да стане красива.

— О, не. Не бих посмяла да предизвиквам Патрик, защото за такова нещо би ме заключил в стаята и накарал да прочета цялата глава Левит на глас!

Шарлот се усмихна, научавайки за метода на възпитание на Патрик. Знаеше, че той би предпочел тя да мисли, че е далеч по-суров.

— Тогава от къде взе тези цветове? — попита тя, докато Мери умело ги подреждаше по края на воала.

— Нора ги взе — прошепна Дебора почти без дъх, очевидно благоговееше пред смелостта на другите момичета. — Когато първия път отиде да търси Мати. Нали я познаваш, маймуната…

Внезапно безпокойство разтърси Шарлот.

— Първия път? — отекна гласът й. Мери застана неподвижна, ръцете й застинаха във въздуха. Слушаше със същия интерес както Шарлот.

— Няма да се разприказваш, нали? Нора вече е чела Левит-а пет пъти, така че Патрик може да я накара да прочете целия Стар Завет, ако разбере!

Шарлот и Мери се спогледаха.

— Дебора — каза спокойно Шарлот, опитвайки се да не изплаши хрисимото момиче — искаш да кажеш, че Нора е излязла в бурята не само веднъж, а два пъти?

Благите очи на Дебора се напълниха със сълзи.

— Навлякох й бела, нали?

— Дебора — настоя Шарлот.

— Да! — Дебора изплака. — Тя е навън, молих я да не излиза, но тя каза, че не може да остави Мати да умре по време на бурята.

Шарлот заговори тихо на Мери-Кеч-Мъч-фиш.

— Иди и кажи на капитан Тревърън за това. Някой трябва да настигне Нора и да я върне.

Мери кимна с глава и изхвръкна от стаята.

Светът сякаш притъмня, докато Шарлот седеше и слушаше свирепите страховити писъци на вятъра. Вероятно долу настъпи голяма суматоха, когато Патрик вероятно бе разбрал, че едно от момичетата е нарушило заповедите му и е рискувало живота си, но Шарлот нищо не чуваше.

Сигурно бе минал половин час, когато Джакоба дойде да я вземе, носеше свещник в едната си ръка. Беше много сериозна, като че ли имаше погребение в господарската къща, а не сватба.

— Намериха ли я? Върнаха ли Нора?

— Тя и онази проклета маймуна се върнаха преди пет минути — каза Джакоба, докато я извеждаше от господарската стая, а след това през коридора. — Зверчето е в безопасност, но съм сигурна, че женихът в този момент чете лекция на г-ца Нора, за която ще си спомня дори когато стане на сто години.

Шарлот въздъхна. Съжаляваше Нора, тъй като сама бе изпитала яростта на Патрик веднъж или дваж. Ако трябва да се съди от собствения й опит, момичето щеше да се отърве с циреи на ушите си.

Когато заедно с Джакоба стигнаха в главния салон, където бяха поставени свещи, разпръскващи мека, трептяща светлина, Нора се бе сгушила до пианото, подсмъркваше, прилична на птичка с проскубани пера. Дебора, Джейн и Стела бяха я наобиколили предано в подкрепа, макар да бяха единодушни, че Нора беше постъпила безразсъдно, като бе напуснала къщата заради една маймуна.

Младоженецът не бе изглеждал никога толкова зловещ. Гневно погледна Шарлот, сякаш приканвайки я да го порицае за наказанието на момичето, но тя не отговори на предизвикателството. Той не бе употребил сила, а и островът беше негово владение. Естествено като опекун той имаше право да издава заповеди и очакваше от тях да ги изпълняват.

Гидиън бе застанал някак треперещ пред камината, облечен в дрехи доста по-големи, защото нямаше свои собствени и държеше малък молитвеник. Извехтялото томче му бе дадено от Джакоба скоро след като бе дошъл в съзнание, тъй като беше загубил своето в морето.

Шарлот и Патрик заеха местата си пред него. Шарлот беше свенлива и се чувстваше неловко като всяка девица — невеста, а Патрик бе изправен до нея. С ъгълчето на окото си Шарлот видя, че челюстите му очертават една мрачна и строга линия.

Гидиън погледна Патрик, а след това някак тъжно Шарлот.

— Сигурна ли си, че това е желанието ти? — попита я той тихо, но настоятелно. Имаш и други възможности, нали знаеш.

— Започвай с церемонията — тросна се Патрик и скръсти ръце зад гърба си, като войник на парад.

— Шарлот? — настояваше Гидиън, пренебрегвайки властната реплика на капитана.

Тя пое дълбоко дъх и след това въздъхна, представи си, че е в Австралия и помага в покръстването на аборигените. Не би била добра мисионерка, реши тя, тъй като обичаше лукса, красивите дрехи и ароматизираните басейни.

Все пак Гидиън не бе лишен от чар, а би й бил предан, макар и не толкова страстно любящ съпруг, прекрасен и постоянен като баща. Би имала интересен, изпълнен с предизвикателства живот.

Шарлот погледна нагоре към Патрик. От друга страна тя обичаше г-н Тревърън с цялата си душа, колкото и невъзможен да беше той. Имаше все още толкова много неизвестни около него, които тя искаше да изясни. Предстоеше й да прекоси много интимни мостове, да изучи много вътрешни „пейзажи“.

— Точно това желая — накрая каза тя. Зарадва се на леката въздишка, която Патрик изпусна, като чу думите й.

— Много добре — каза Гидиън рязко, изкашля се леко и продължи: — Драги влюбени, гласът му бе тържествен — събрали сме се тук и пред Бог…

Останалата част от церемонията премина като зашеметяващо движение за Шарлот, докато бурята ставаше все по-силна. Точно когато Гидиън обяви Патрик и Шарлот за мъж и жена, нещо огромно се удари в един прозорец и предпазните кепенци в една друга част на къщата, придавайки величествено кресчендо на брачната церемония.

Шарлот не беше очаквала Патрик да намери време да я целуне, тъй като така разпалено бързаше сватбата да приключи. Тя се изненада, когато той я вдигна и пое устните й в своите. Преди да я постави обратно на пода, той я покори с език, казвайки й негласно, че насладата, която я очаква, ще надмине всичко познато й досега.

Тя потрепери от желание да се отдаде на този мъж и от яд, че обстоятелствата бяха такива. Колко по-лесно би било да обича Гидиън, колко по-разумно и по-спокойно. Но не. Не и Шарлот. Тя трябваше да обожава, дори да боготвори един мъж, който вече я бе затворил веднъж в харем и открито й бе казал, че не ще се обвърже с един дом и една жена.

Патрик прекъсна мислите й с една бърза заповед.

— Джакоба, заведи жените в избата. — Замълча, погледна строго Шарлот, след това хвърли попарващ поглед към Нора. — Ще останете там всички, докато премине бурята.

Дори Шарлот, колкото и смела да беше, не би помислила да се противопостави на Патрик, след като чу тона, с който думите бяха изречени. Той имаше предвид всички, като в свещена клетва, а би била нужна цяла гвардия от ангели за спасяването на някоя глупава жена, осмелила се да не се подчини.

Шарлот направи знак на Нора и другите да се приближат и послушно последва Джакоба надолу по задната каменна стълба до една тъмна стая, която й напомняше за затвора в двореца на Халиф. Общо казано спомените, които това място извика, не бяха от онези, които една булка би очаквала да я занимават в деня на сватбата.

— Беше красива — каза Дебора с възхищение, когато още свещи бяха запалени и всички се настаниха удобно, доколкото позволяваше мрачната изба.

Нора подсмръкна, лицето й беше все още свито от унижение и раздразнение. Маймуната, за спасяването на която бе рискувала да умре, изникна от тъмнината, пищейки пронизително и се хвърли в скута й като малко изплашено дете.

— Дано Патрик Тревърън не се отърве от зъбобол до края на живота си — каза Нора. Не само ми крещя така, че мислех покривът ще се огъне, но каза, че трябва да препиша първото действие от Юлий Цезар до вторник! Когато го попитах какво ще направи, ако откажа, той заяви, че ще е по-добре да не знам!

Стела въздъхна, а практичната Джейн разтърси буйната си като грива, красива кестенява коса и каза:

— Престани да се терзаеш, Нора. Заслужаваш си го. По дяволите, та ти можеше да бъдеш премазана от някой клон при този вятър.

Джакоба погледна намръщено и двете момичета.

— Джейн, ще ти бъда благодарна, ако не ругаеш. Що се отнася до теб, Нора, просто имаш късмет, че капитанът се грижи за теб. С борбения си нрав сигурно щеше да си разбиеш някъде главата, ако не беше той. Във всеки случай, аз сигурно имам достатъчно проблеми с къщата, която сякаш всеки момент ще се сгромоляса, за да слушам как бъбрите като ученички.

— Мислиш ли, че ще бъдем убити? — осмели се да попита Дебора със слаб и треперещ глас. Точно в този момент тя изглеждаше по-малка отколкото в същност беше. — Къщата наистина ли ще се сгромоляса?

Шарлот се протегна и хвана момичето за ръката.

— Не, мила моя. Няма да бъдем убити. Джакоба преувеличаваше — стените на къщата са така здрави, както и самият остров.

— Мисля да попеем — предложи Стела.

— О, господи! — оплака се Джейн — не ви ли стига, че се спасяваме от урагана в една плесенясала маза, в компанията на маймуна? Трябва ли и твоето виене да слушаме?

Шарлот се усмихна.

— Защо да не се забавляваме — каза тя и повдигна рамене. В следващия миг те всички запяха с все сила глупави песнички, разбира се, с изключение на Джакоба, а също и на маймуната.

Скоро дойдоха мъжете, всички, освен Патрик и г-н Кочран. Донесоха одеяла и още свещи, а така също и кошници с храна и гюмове, пълни с вода.

Минаха доста часове докато вятърът утихна и голямата къща престана да трепери из основи. Шарлот лежеше будна върху голям кош, плътно завита в одеялото си. Чу вратата да се отваря със скърцане.

— Свърши — чу тя Патрик да казва изморено.

Тя се надигна, отмести одеялото и отиде при него.

— Добре ли си?

Той отмести поглед и видя как мускулът в основата на гърлото му се огъна:

— Да — пресипнало отговори — нищо не е останало от реколтата захарна тръстика, а така също и от помощните постройки.

Шарлот сложи нежно ръце върху раменете му, които бяха стегнати под скъсаната му и мръсна сватбена риза. Тя му каза с очи, че иска да му помогне да забрави унищожената реколта и всички щети, поне тази нощ.

Желая те, призна само с поглед той.

— Всички — изкомандва г-н Кочран с весел глас — обратно в меките легла! Най-лошото свърши.

Патрик дълго стоеше и гледаше надолу към Шарлот, взе ръцете й в своите, повдигна ги към устните си и целуна кокалчетата. Бяха сами, дори маймуната си бе отишла, когато той прошепна:

— О, г-жо Тревърън, защо си толкова красива?

Тя плъзна ръце около слабия му кръст.

— Нямам обувки — прошепна тя, отминавайки въпроса му, защото не знаеше какво да отговори.

Той се засмя, когато повдигна подгъва на полата й и видя десет пръста да блестят като алабастър на мъждукащата светлина на свещите.

— Напомни ми да ти прочета конско за неподчинението ти — каза той, грабна я на ръце и пое към изхода.

— Като стана дума за това… — започна Шарлот намръщена.

Усети го да въздиша, докато я носи нагоре по каменните стълби, а от там през централната част на огромната очукана от вятъра къща.

— Ако смяташ да ми се караш, защото съм крещял на Нора, жено, спести си приказките. Ако бях оставил да й се размине, излагайки се така на опасност, то това би накарало другите да се отплеснат накъдето си искат и много вероятно да бъдат убити. Има моменти, мила моя, когато целесъобразността трябва да надделее над по-благите способи.

Шарлот не можеше да не се съгласи с доводите му. В момент на бедствие животът на всеки на острова зависеше от взаимодействието помежду им, а можеше да има само един водач. Несъмнено само Патрик можеше да бъде такъв.

Палаво се притисна в шията му, докато я носеше през тъмната къща.

— Съжаляваш ли, че се ожени за мен? — леко го подразни тя.

— Точно сега — отвърна Патрик докато се изкачваше бързо по стълбите — аз съм щастлив, че си ми жена. Повече от всякога искам да се загубя в теб, Шарлот, и мога да го направя с чисто сърце, защото този път ти наистина си г-жа Тревърън.

Тя загриза лоба на ухото му.

— Да, наистина съм.

— Не ме дразни — предупреди я той, докато с бутане отвори вратите на господарския апартамент и то не с особено нежно движение на крака. — Вече съм твърд като централната мачта на ветроход и едва ще успея да те занеса до леглото и ще те обладая.

Шарлот потрепери с палаво предчувствие. Само в тази област от съвместния им живот тя с желание се покоряваше, поне за малко.

— Тогава трябва да бъдеш задоволен веднага, капитане, така че да можеш да ме любиш хубаво.

Той я сложи да стъпи и вдигна брадичката й с ръка.

— Ти си чародейка — каза той с глас, дрезгав от емоция и мъжки нагон. — Самото докосване, самата близост кара кръвта ми да заври във вените. Какво направи с мен, Шарлот Тревърън?

Тя разкопча бричовете му, копче по копче, бавно-бавно, спираше, обхващаше го с ръка и слушаше неволните му страстни стонове. Накрая обърна гърба си към него с безмълвно указание да разкопчае роклята й, а той, подчинявайки се, бе доста непохватен.

Когато роклята бе свалена, Шарлот се освободи от фустата, камизолата и пликчетата. Патрик жадно се взираше в гърдите й, сякаш в транс, но все още облечен.

Шарлот нежно плъзна бричовете му по гладките, мускулести бедра, притисна го на един стол, без да съблече другите дрехи. Мъжествеността му се надигна към корема, висок и твърд, очакващ я.

Шарлот беше разточителна в радостта си, застана над бедрата на Патрик и започна да се снишава към него инч по инч, пулсиращ, вибриращ инч.

Патрик простена, отпусна назад глава, докато тя го яздеше, а когато той се опита да засили темпото, тя се отдръпна. Той избъбри хрипкаво някаква молба и тя отново го дари с удоволствие, но пестеливо.

— О, за бога, Шарлот — задъхано каза той, след като тя го бе довела до страстна агония. — Моля те, дай ми това, което желая…

Тя се престори, че погрешно е разбрала, наведе се напред и докосна устните му с твърдото, готово зърно. Той го пое зажадняло, лакомо и внезапно инстинктите на Шарлот надделяха. Тя заскимтя, когато Патрик поведе, продължавайки да смуче дори когато изви гърба й, навлезе в копринените й дипли с върховете на пръстите си. Когато започна да я милва ритмично, едновременно с това движейки се в нея, Шарлот подлудя от страст.

Патрик я подразни малко, след това пусна гърдите й, хвана бедрата й със силните си ръце и започна, съвсем не на шега, да я вдига и снишава върху мъжествеността си.

Шарлот не можеше да остане безмълвна в отдаването си, дори и да бе искала да опита, защото насладата бе толкова силна. Тя я обхвана като огън и я накара страстно да моли за пълно задоволяване, а след това да вика високо и продължително, докато тялото й се огъваше многократно и грациозно в буйната страст. Кулминацията на Патрик дойде, точно когато се бе отпуснала изтощена върху гърдите му. Той силно я притисна, отприщи цяла серия, която я накара да изпъшка с изненадваща неохота.

Седяха така съединени, възстановяващи се доста време. След това съвсем естествено Патрик настани Шарлот отново в скута си изпълвайки я с неизбежния си ствол. Тя се изви назад, докато той целуваше гърдите й, докосвайки върховете им с език. Скоро Шарлот отново се загърчи, Патрик отново я облада, галеше гладките равнини и извивки на тялото й, нашепваше нежни думи на утеха.

Нощта бе дълга, сладостна, а когато Шарлот се събуди на сутринта, ярка слънчева светлина проникваше през тесните процепи на дъските, покриващи прозорците. Страната на Патрик в леглото беше празна.

Необезпокоена, Шарлот чувствено се протегна, плътта й още тананикаше явно в добро състояние от грижите на Патрик. Този път бракът им бе законен и ги обвързваше и двамата по каноните на тяхната култура и Патрик не можеше да се отърве от нея как да е. Детето им щеше достойно да се роди и за определено време Шарлот щеше да бъде истински щастлива.

Тя не се заблуждаваше. Патрик не бе променил решението си да я остави в Куейд Харбър. Все пак, месеци можеха да минат преди те да могат да напуснат острова, а камо ли да отплават на север към Уошингтън Теритъри и се заемат, с построяването на къща. Шарлот се успокояваше с факта, че ще има доста време, за да убеди съпруга си в нейна полза.

След едно разточително излежаване тя стана, наметна си роба и влезе в съседната стая, за да се изкъпе. Когато се облече, слезе по стълбите и откри, че Мери-Кеч-Мъч-фиш и дори Джакоба се отнасяха с нея различно. Наричаха я „Г-жа Тревърън“, тихо, с уважение и й сервираха закуската на верандата, за да се наслаждава на слънцето.

Пейзажът представляваше една сцена на разруха, замърсен с изкоренени палми и разцепени клони. Шарлот си помисли, че последиците от Потопа сигурно са изглеждали така. Част от покрива на верандата беше паднал. Все пак доста отломки бяха почистени, за да може да се нареди хубава елегантна маса в другия край.

Къде е капитанът? — попита Шарлот и се пресегна към чайника, но Мери и отстрани ръката с добронамереното цъ-цъ-цъ, за да й налее тя.

— Него, отиде да огледа полята — отговори прислужницата — Тръстиката… мисля си, ще трябва отново да се засади.

Шарлот се зачерви, ужасена от внезапното прозрение, че досега нито за миг не бе помисляла за местните жители на острова, не бе мислила дори когато ураганът беше най-силен.

— Мери… вашите хора — какво се случи с тях?

— Мери повдигна рамене и огря Шарлот с ослепителна усмивка.

— Те се крият в пещери, кога големи ветрове идват от край време, от времето на мечтите. Ще бъде добре с тях.

— Домовете им…?

Усмивката стана още по-голяма.

— Те строят нови — каза тя и след това се втурна обратно в къщата, така весела, сякаш никога не бе имало буря.

(обратно)

21

Реколтата захарна тръстика бе опустошена. Селото на местните жители на другия край на острова бе в развалини, а слънцето грееше ярко, сякаш Господ го беше запалил точно тази сутрин. Небето беше едно крехко, пронизващо душата синьо, бризът прохладен и свеж, духаше откъм морето.

Докато проверяваше оръдието, спасено от палубата на „Чародейка“ преди потапянето, Патрик установи, че изглежда всички оръжия бяха отстояли яростта на природата, и се замисли за собственото си състояние.

Загубата на реколтата от захарна тръстика щеше да се отрази на постъпленията му, както и наложилото се разрушаване на „Чародейка“, но той знаеше, че ще може да се възстанови и от двете бедствия след време с усилена работа. Рано или късно и приятелски кораб сигурно щеше да се появи на хоризонта, не без силните молитви на Роулинг. Той и Шарлот — Патрик се усмихна като си спомни каква тигрица беше жена му предната нощ — накрая ще отплават за Сиатъл, където ще направи нужното за построяването на нов плавателен съд. Имаше намерение да се разпореди за построяването на хубава къща в същата община, която да подслони жена му и детето му през дългите му пътувания. Така Шарлот щеше да може да вижда често семейството си, без да бъде в прекалена близост.

След уреждането на нещата в Сиатъл и двамата ще се отправят на посещение в Куейд Харбър. Шарлот можеше да гостува колкото желаеше, а Патрик щеше да пътува.

Той се облегна на студения метал на оръдието и усмивката му изчезна. Шарлот сигурно го дразнеше, когато се зарече, че ще си намери любовник, ако я остави сама. Не би се осмелила да направи това, нали?

Някак неловко си спомни как за първи път бе срещнал г-ца Шарлот Куейд. Тя беше на петнадесет фута над палубата на неговия клипер, облечена само в една пола, вкопчила се в такелажа. При следващата им среща тя бе дръзнала да отиде на сука в Риц, място, където един разумен ангел би се страхувал да стъпи.

Огън и жупел, помисли си Патрик. Ако тя бе рискувала при онези лудории, какво и кой би възпрял Шарлот да осъществи заплахата си и си намери друг мъж?

Вътрешно Патрик кипна. Самата мисъл, че Шарлот може да споделя ласки с друг мъж, освен него, бе непоносима. Въпреки че не беше от онези мъже, които се интересуваха от хорското мнение, той се ужасяваше от един неизбежен скандал. Всеки кораб, всеки дилижанс и фургон със слама щеше да разнесе мълвата за изменчивите чувства на Шарлот Тревърън, докато не остане клюкарка в западното полукълбо, която да не е запозната с подробностите.

Патрик изруга и се придвижи към следващото оръдие за оглед на повреди. Изражението му се проясни изведнъж, когато си представи бащата на Шарлот, легендарният Бригъм Куейд. Патрик дори не бе се запознавал с него, но знаеше достатъчно за Куейд, за да бъде сигурен, че Шарлот ще бъде заставена да се държи прилично докато е при него.

Кочран изкачи хребета и се почеса по главата, като видя капитана, който вече си подсвиркваше весело и се подготвяше да защитава малкото си царство.

— Какво те прави толкова щастлив? — запита първият помощник, леко запъхтян от изкачването. — Ето те на, загубил скъпо струваща реколта, изравнена със земята, и един господ знае каква още беда ще долети със следващия прилив…

— Забрави ли, че си взех булка? — прекъсна го Патрик, доволен, че се отклони от мислите си. — А снощи беше моята брачна нощ?

— Наистина забравих — каза Кочран и обърса челото си с обгорялата си, мускулеста ръка. Ушите му почервеняха, леко се закашля, след това неловко обърна поглед към морето. — Кога мислиш, че ще се появи, говоря за Раийм или който и да е онзи мръсник, дебнещ там някъде?

Патрик издърпа палмови клони и други отломки от най-голямото оръдие.

— Вероятно след настъпването на нощта — отговори той. — Бедата обикновено настъпва точно, когато човек току-що се е изправил на крака след предишно злощастие, Кочран. И ти знаеш това, нали?

Кочран плю настрана.

— Момчетата са готови, капитане. Погрижих се за това. — Замълча, леко и неловко се закашля. — Какво ще правим с жените? Няма ли да ги скрием някъде? В края на краищата, ако е Раийм, това ме кара да настръхвам и косата ми да се изправя, та той идва да вземе Шарлот.

Ярост се надигна в гърдите на Патрик, но той веднага я обузда. Ако се бе налагало някога да държи буден ума си, то бе точно сега. Кимна в мрачно съгласие и си спомни предупреждението на Халиф, че пиратът няма да си намери място, докато не си възвърне това, което смята, че му се полага.

— Раийм е — каза той. Въздъхна, размърда рамене, за да се освободи от напрежението, което навързваше мускулите му. — Да, ще трябва да се опитаме да скрием жените. Един господ само знае дали те ще стоят скрити.

— Не ще рискуват да получат порицанието на Нора — каза Кочран, сякаш наистина вярваше в такива глупости.

— Обръщал ли си внимание, Кочран, че нито едно от момичетата не ще се поколебае да се противопостави на заповедите ми, ако това им харесва. Понякога ми се иска да съм от онези, които биха сложили жена на коляното си и я наплескат. Изглежда това е единственият метод, на който може да се разчита, за да държиш тези същества под контрол, факт е обаче, че не ми дава сърце да го направя.

Кочран се усмихна и потупа Патрик по рамото.

— Не се упреквай толкова, капитане. Времената се менят, и мъжете със здрав дух знаят, че жените са, за да бъдат обичани, а не наранявани.

Патрик се усмихна, не можеше сега да гледа философски на управлението да домакинството. А какво ли би се случило, ако един ден, като се върне от плаване разбере, че Шарлот е приютила друг мъж между меките си бедра, дарила е в утеха гърдите си на друг?

Страхуваше се повече от постъпката си при такива обстоятелства, отколкото от самата измяна.

— Видял ли си жена ми тази сутрин? — попита той след кратко мълчание, остави оръдието зад себе си и заслиза надолу по склона към къщата.

— Аха — отговори Кочран. — Тя отиде заедно с другите да помагат в селото.

— Е, върни ги веднага — измърмори Патрик и си помисли колко лесно би било за Раийм, или който и да е друг, да стигне с гребане до брега, да грабне жена му и момичетата, както са сред мирните селяни.

— Ще ме извиниш ли, сър? — отвърна Кочран и закрачи в крак с Патрик. — Ти ги върни. По-скоро бих се сбил с глутница вълчици, отколкото на тях да разпореждам.

Патрик изруга, но не даде втора заповед на Кочран. Влезе в каменната конюшня, която, както и къщата бе издържала на бурята, оседла дорестия си кон и за втори път през този ден се отправи към селото.

Дебора си пое дъх и нададе ужасяващ писък, когато заедно с Шарлот, другите момичета и Мери-Кеч-Мъч-фиш пристигнаха в селището на другия край на острова.

Шарлот бе изненадана, че прислужницата бе говорила така спокойно за наводнението, когато бяха на верандата сутринта. Там, където преди бе имало колиби, сега имаше само кратери в земята, дупки, пълни с вода.

Възрастни жени бяха накацали по скалите, виеха оплаквайки, а бебетата ревяха. Мъжете бяха заети с поправянето на рибарските лодки, докато младите жени събираха листак и здрави, жилави клони и ги нареждаха на купи по високите места.

— Боже мили — въздишаше Шарлот. — Какво опустошение…

— Какво ще правим? — попита Дебора, а красивите й сини очи бяха изпълнени със сълзи и съпричастие.

Шарлот отвори уста да каже нещо, но преди да изрече и дума, Джейн овладя положението.

— Заедно със Стела и Нора ще помогнем с намирането на още строителен материал. Шарлот, ъ-ъ, г-жа Тревърън, ще бъде вероятно най-добре, ако вие с Дебора помогнете при бебетата. Дебора обича малките дребосъчета и умее да ги забавлява, а не мисля, че Патрик би искал младата му жена да ходи из джунглата.

— Моля те, наричай ме Шарлот — каза г-жа Тревърън хладно. — А тук едва ли имат място възгледите на Патрик за женското поведение. Ще гледам малките, но не защото искам да се въртя на пръсти около съпруга си. Обичам децата, а това за мен е достатъчно основание.

Джейн се усмихна и Шарлот в този момент разбра, че бяха станали приятелки за цял живот.

— Е, хайде тогава — каза тя — да запретнем ръкави и да се опитаме да бъдем полезни на тези хора.

Въпреки врявата на бабите, които оплакваха селото, макар нито една жертва да не бе дадена, и плачът на гладните бебета, моментът беше щастлив за Шарлот. Събра пълничките бебета, радваше се на тъмните им, красиви личица, обичаше невинността им. Заедно с Дебора обърсаха сълзите им, дадоха им кокосово мляко вместо кърмата, която заетите им майки не можеха да им дадат.

Междувременно Джейн, Стела и Нора събираха листак и дебели лозови и други клони с работоспособност, неотстъпваща на тази на местните жители. Всички се чувстваха доволни от себе си, когато внезапно пристигна Патрик, яздейки по пясъка, явно с някаква мисия.

С по едно въртящо се бебе във всяка ръка Шарлот си проправи боса път по калните пътеки на селото и отиде да го посрещне. Хубавата кожа на седлото му изскърца, когато се обърна, за да огледа морето, след това отново срещна погледа на Шарлот.

Изражението му, първоначално мрачно, видимо се подобри.

— Не трябва да си тук. Опасно е.

Шарлот повдигна скимтящите бебета нагоре на раменете си и леко се засмя.

— О, Патрик, всичко е опасно. Ако те слушам, ще трябва само да стоя в салона всеки божи ден, да шия и да те очаквам да се завърнеш у дома от някое огромно приключение.

Патрик изкусно преметна крак през седлото, слезе от коня и застана с лице към Шарлот.

— Това наистина ли би било така ужасно? — запита сериозно той.

Болка присви сърцето на Шарлот, непоносимо сладка. Колко силно обичаше този мъж, а как силно желаеше да не е така!

— Да, Патрик — отговори с нежен глас тя. За мен би било все едно, да съм хвърлена в затвор.

Той въздъхна, този неин съпруг, протегна са и взе по-тежкото бебе в ръката си.

— Никога не ще разбера, защо да си в безопасност означава толкова малко за теб — съгласи се той.

Тя протегна ръка и прекара връхчетата на пръстите си по копчетата на ризата му, доволна от едва доловимото потрепване, с което й отговори.

— Ако наистина искаш да ме предпазиш, Патрик — тихо го подразни тя с палав глас — може би ще трябва да престанеш да ме любиш. Понякога наистина мисля, че ще умра от наслада. — Шарлот замълча, наклони се по-близо до него, като съзнаваше, че думите й вече го бяха възбудили, а той нищо не можеше да стори. — Ще ти кажа, капитане, сърцето ми почва лудо да бие и не мога дъх да си поема и разсъдъкът ми заминава нанякъде. Просто не е безопасно!

— Спри — намръщи се той. Докато говореше, вратът му започна да почервенява.

Шарлот се засмя, а Патрик изруга, щом голото бебе направи едно разпростиращо се петно върху предната част на ризата му. Тя все още се смееше, когато той измърмори друга ругатня, тръсна бебето в ръцете й, и закрачи към приливното езеро да се измие.

Когато се върна и застана до нея, Патрик беше гол до кръста. Беше изплакнал ризата и кожата си със солена вода. Дрехата висеше наблизо, на един клон.

Шарлот го погледна, изстрада няколко остри спомени от предишната нощ и почувства стягащо я усещане в дълбините. Отмести очи.

Патрик работеше неуморно както всички цяла сутрин, помагайки да построят новите колиби на височината над старото село. По обяд обаче, след още един тревожен поглед към хоризонта, той нареди на момичетата да се върнат обратно в къщата и им каза да стоят настрана от брега и да се скрият на определеното място веднага щом стигнат в дома. След това взе изсъхналата си риза, метна Шарлот на гърба на коня и се качи зад нея.

— Какво става? — запита тя заинтригувана, почувствала остра бдителност у него.

Конят затанцува неспокойно под тях, докато Патрик говореше не на жена си, а на селяните. Той се обърна към тях на родния им език, а думите му ги разпръсна. Взеха бебетата, малките деца и шумните старици, и изчезнаха в зеленината.

— Гости — каза Патрик, взе малкия телескоп от кожения джоб зад седлото и го насочи към далечната синьо-зелена линия, където небето и морето се сливаха.

Сърцето на Шарлот многократно се преобърна. Тя примижа, без да може да види нищо повече, освен едно петънце да се клати на края на света.

— Това е добра новина, нали? Ако ще имаме компания, искам да кажа. Няма да си толкова мрачен, а сигурно Гидиън ще може да замине за Австралия и да започне да покръства.

— Гидиън? — отекна гласът на Патрик. Повдигна вежди и й подаде скъпия меден телескоп.

Шарлот не предложи отговор, а вместо това присви очи и погледна през стъклото. С известна трудност намери обекта, който го безпокоеше — един бавен зловещ кораб, без да развява обозначителен флаг на мачтата.

— Пирати? — пое дъх тя.

— Раийм — отговори Патрик, сякаш това нищо не значеше.

Шарлот неволно потрепери. Тя много добре си спомняше, че когато бе отвлечена от сука в онзи ужасен ден през юни, тя бе предназначена за подарък на пирата. Вместо това, разбира се, хората на Раийм я бяха загубили като залог на хазарт и накрая се бе озовала в кабината на Патрик Тревърън в един чувал от зебло.

— Трябва да е много отмъстителен човек — отбеляза тя с известна надменност в гласа, докато Патрик водеше коня извън селото и обратно надолу по плажа. — Не мога да си представя, как можа ти да изминеш целия този път само за една обикновена жена.

Патрик се засмя, гласът му потрепери тихо до ухото й.

— Ти не си обикновена жена, богиньо. Бих пътувал много по-далеч, само за да те взема. В това отношение поне не бих винил Раийм.

Въпреки опасността и общата сериозност на обстоятелствата, Шарлот почувства прилив на удовлетворение от думите на Патрик. През по-голяма част от времето той създаваше впечатление, че бърза да се отърве от нея, а сега фактът, че я дени толкова, дори бе готов да преплува моретата, за да я търси, беше ободряващ.

Беше романтично, като сцена от някоя от нейните мечти, да препуска по пясъка на кон в прегръдката на силния мъж, когото обича. Когато пристигнаха в конюшнята, Патрик беше вече много делови.

Прехвърли се през седлото, повдигна Шарлот и й каза със стегнат тон:

— Влез вътре и заеми мястото си при другите. Джакоба ще ти каже къде да отидеш.

— Бих ти предложила няколко места, където ти би могъл да отидеш — мило отвърна Шарлот — в пламъците, например.

— Шарлот — намръщи се Патрик, разкопча ремъка, издърпа седлото от треперещия гръб на коня. — Нямам нито време, нито търпение за пакостите ти. — Постави седлото на перилото на яслата и посочи къщата на Шарлот, като леко я тупна отзад, за да се раздвижи. — Върви — предупреди я той.

Тя въздъхна, искаше й се да е по-голяма и по-силна, за да може да предизвика Патрик на юмручен бой и да му разкървави носа, но тъй като това не можеше да стане, подчини се на заповедта му. Джакоба я чакаше вътре и веднага я поведе бързо през един коридор, водещ към тайна част от къщата, която Шарлот не бе посещавала досега.

Когато стигнаха края на коридора, Джакоба измести един шкаф. Показа се врата, която безшумно се отвори. Пантите бяха така добре смазани, забеляза Шарлот, че светеха в мрака.

Срещу прага се откри изненадващо приятна стая, снабдена с римски дивани, столове, свещници, обилна храна и книги. Нора, Дебора и Джейн седяха около масата, вглъбени в игра на карти. Цялата обстановка й напомняше за харема на Халиф. И на двете места имаше много удобства, бяха нещо повече от луксозни затвори.

— Ще играеш ли с нас, Шарлот? — нетърпеливо я попита Дебора, отмествайки се настрана, като направи място за новодошлата да придърпа стол до нея. Играем покер — сниши глас, сякаш си признаваше някакво прекрасно провинение. — Играем на вързано и вече загубих всичките си панделки в косите. Освен това ще трябва много да внимаваш, защото мисля, че Нора и Джейн лъжат.

Шарлот намери стол и се присъедини към кръга. Вместо да се обидят от обвинението, Нора и Джейн се развеселиха.

— Никога не си понасяла, когато губиш — каза Нора на по-малкото момиче.

Джейн бе седнала с подвит крак на стола, погълната от картите си.

— Нека не се караме, дами — замислено каза тя. — Може да стоим затворени в това място с дни.

Шарлот се изчерви. По много причини за всичко това вината беше нейна, за опасността, надвиснала над острова, за това, че тя и другите трябваше да се крият в стаи — скривалища. Тя започна всичко това с авантюрата си в сука през онзи ден, въпреки че й бяха казали да не излиза.

— Съжалявам — каза тя.

Четирите момичета я погледнаха озадачени и изненадани.

— Съжаляваш? — отекна гласът на Нора. — За какво?

— Всички ви изложих на опасност — призна Шарлот ужасена. — Онези пирати идват тук заради мен.

Очите на Нора се уголемиха от интерес, тя плесна картите си на масата и се подпря напред.

— Дразниш ли ни, Шарлот Тревърън?

— Нали? — попита колебливо Дебора.

— Търсят тебе? — настоятелно попита Джейн, като направи жест към външния свят, за да обозначи приближаващата се беда.

Шарлот кимна, преглътна и разказа неуверено перипетиите си от момента, в който бе отвлечена на пазара в Риц, до неотдавнашното й пристигане с обречения кораб „Чародейка“ до бреговете на острова.

— Изумително! — извика Стела, когато разказът свърши. — Това е така прекрасно!

— Сключвала си брак с Патрик два пъти! — размишляваше Дебора. — О, та това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.

Винаги прагматичната Джейн изсумтя неподобаващо за една дама и каза:

— Романтично? Сигурно се шегуваш. Развел се е с Шарлот в пристъп на засегнато честолюбие и то просто само с плясване на ръце и изричане на няколко глупави думи! Според мен нашият Патрик има нужда от някой и друг урок по добро държание.

Шарлот се усмихна, но не каза нищо. Мислеше усилено.

Джейн беше луда глава и като Шарлот беше родена да действа, а не да стои със скръстени ръце, да наблюдава, да чака и да се пази да не оцапа дрехите си. В изблик на вдъхновено прозрение Шарлот разбра, че Гидиън трябва да се ожени именно за това енергично, упорито, червенокосо момиче при условие, че Джейн го иска за съпруг. Тя притежаваше нужния дух за живот в Австралийските места, силата, решимостта и вродената сърдечност и благост, нужни на жената на един духовник.

— Защо си ме зяпнала така? — попита бъдещата мисионерка.

— Сватосвах те наум — призна Шарлот.

Нора са усмихна замечтано и леко въздъхна.

— Тя си пада по Били Пайпър — обяви Дебора с надут шепот и посочи към Нора с махване на ръката. — Той й бе специален пациент, когато всички бяха се разболели от треската.

Шарлот не беше изиграла дори и една ръка на карти, а вече се чувстваше затворена, неспокойна. Искаше да излезе, да бъде част от подготовката, да защитава острова и всичките му жители. Стана от стола и започна да крачи със скръстени ръце.

Другите без особена трудност проследиха мислите й, което съвсем не бе чудно, тъй като приближаването на пиратския кораб естествено присъстваше в съзнанието на всички.

— Мислиш ли, че ще има кръвопролитие? — уплашено попита Дебора, скръстила пръсти в скута си.

— Разбира се, че ще има — властно каза Джейн, но въпреки че очите й блестяха от вълнение, цветът й бе по-блед от обикновено. Луничките й изпъкваха при контраста. Те ще стрелят по нас, ние по тях, а ние жените или ще се грижим за ранените, или ще свършим с насилствено отвличане като трофеи.

Дебора посивя и нададе лек, жалък, изпълнен с ужас вик, а Нора веднага се наведе и обхвана с ръка раменете на момичето.

— Шт! — сгълча тя, като се намръщи на Джейн. — До смърт изплаши бедното дете!

Джейн повдигна рамене.

— Ще е по-добре да застанем с лице към действителността. Ако Патрик и другите не могат да удържат нападателите, мили мои, ние всички можем с целувка да се разделим с девичеството си.

Дебора нададе отчаян вой.

— Още една дума — предупреди Нора, като размахваше юмрук към Джейн — и ще ти посиня поне едното око!

— Спрете! — бързо се възпротиви Шарлот, вдигнала и двете си ръце с молба за мир. — Моля ви. Всички сме в ужасна беда. Не трябва да се настройваме един срещу друг — въздъхна и добави — Патрик ще ни защити.

След това, макар да се опитваха да се концентрират върху играта на карти, стаята пулсираше от напрежение. Часовете пълзяха със скоростта на охранени кафяви охлюви.

В стаята стана тъмно и Шарлот запали свещниците. Женската компания хапна френски шоколад, сандвичи, плодове, и зачака.

Точно след залез-слънце оръдеен огън накара стените на къщата да потреперят. Шарлот копнееше да е в центъра на нещата, където би могла да види какво става със собствените си очи, вместо само да мисли и си представя. Дали Раийм беше пуснал котва близо до далечния край на острова и бе повел хората си през джунглата, или по брега? Или бе заобиколил и влязъл в главното пристанище, и бе открил огън по къщата?

Отдавна отегчена от краченето из стаята, накрая Шарлот отиде до вратата и се опита да я отвори. Беше ядосана, но не изненадана, като разбра, че е затворена. През дългия следобед бе разгледала вече цялата стая за евентуален авариен изход. Шарлот бе принудена да приеме факта, че тя и другите ще останат вътре през цялото време.

Топовете гърмяха, войната между нашествениците и защитниците бе в пълна сила.

Дебора скри лице в ръцете си и започна да плаче с тиха безнадеждност, която късаше сърцето на Шарлот.

— Радваш ли се сега? — попита Нора Джейн с подчертана рязкост в гласа. — Виж какво направи, говорейки за отвличане и други глупости!

Джейн изглеждате натъжена, отвори уста да каже нещо в своя защита, но бе принудена да млъкне, тъй като се чу някакъв стържещ звук в коридора. Явно шкафът, криещ вратата, бе отместван.

Всички затаиха дъх, включително и Шарлот, но беше Гидиън Роулинг, а не някакъв похотлив пират.

Шарлот се хвърли към него, хвана го за жилетката и го погледна в очите.

— Какво става? Патрик в безопасност ли е?

Внимателно и бързо Гидиън хвана ръката й в своята.

— В безопасност е, доколкото може…

Точно тогава Дебора изписка в агония от страх, изправи се на крака, ридаеше.

Естествено, като божи служител, дал клетва да носи мир на хората, Гидиън отиде при нея. Шарлот се поколеба само за миг, след това се възползва от разсеяността му и се измъкна през вратата към тъмния коридор. Къщата ехтеше от ударите на гюллетата. Тя се поколеба, като една част от нея искаше да остане в скривалището. Накрая обаче грижата й за Патрик и непресекващото любопитство, което й беше като личен кръст, надделя.

Макар да се движеше колкото се може по-внимателно, Шарлот се блъсна в някои мебели, докато се придвижваше към предната част на къщата. Беше се посинила, докато стигна до един прозорец в салона, още покрит с дъски срещу снощната буря, гледащ към пристанището. През дъските на прозореца тя видя не един, а три кораба в залива, блестяха червени пламъци по палубите, докато изстрелваха залповете.

Шарлот беше прекалено разгневена, за да чувства страх, тя знаеше, че ще го усети по-късно. Но сега тя искаше, имаше нужда да бъде до Патрик. В живота или в смъртта мястото й беше до съпруга й.

Точно когато се отместваше от прозореца, внезапно се разнесе оглушителен шум и усещане за невъобразим шок, след това й се стори, че е погълната или отнесена от едно масивно същество от светлина и огън.

Някаква необяснима вътрешна сила теглеше Патрик обратно към къщата, докато гледаше от хребета как оръдията заглушаваха острова. Беше посрещнат от полуобезумелия Гидиън на задната врата откъм двора.

— Благодаря на бога, че дойде — извика мисионерът. Патрик бе обзет от едно тревожно усещане, че е бил призован от хребета чрез молитва. — Шарлот е…

Само тези две думи бяха достатъчни, за да го приведат отново в движение и той се хвърли през задната врата, а думите на Гидиън бръмчаха в ушите му като пчели в горещ леген ден.

— Аз съм виновен — Джейн е с нея — плъзна се покрай мен…

Патрик нямаше нужда да бъде насочван към Шарлот. Душата й без думи го зовеше, и неговата бе устремена към нея.

Тя лежеше на пода в салона близо до разбития прозорец. Джейн бе коленичила до нея, държеше ръката й ридаейки.

Сърцето на Патрик се заблъска в клетката на ребрата му и спря да бие за няколко минути, заби отново, но болезнено. Падна на колене до Шарлот, би я взел на ръце, ако Джейн не го беше предупредила, че не трябва да я мърдат.

— Шарлот? — с мъка изрече името й. Клепачите й потрепериха, но не помръдна.

— О, божичко — въздъхна Патрик и това бе молитвата, която можа да изрече с думи. — О, божичко!

Гидиън постави ръка на рамото му.

— Ние ще се погрижим за нея — успокояващо каза той. Из цялата къща бушуваха звуците на разгарящата се битка, по нищо не интересуваше Патрик, освен неподвижната жена, лежаща пред него. — Ти се справи с Раийм.

Духът на Патрик стана смъртно студен при споменаване на името. Раийм, човекът, който бе причинил нараняването, а може би и смъртта на жената и нероденото дете на Патрик.

Той се наведе и церемониално целуна Шарлот по разкървавеното чело. След това, без да изрече нито дума, без дори да погледне Джейн или Гидиън, той се изправи бавно на крака и излезе от салона.

Шарлот бе заобиколена от редуваща са приятна светлина, видима истинска радост и цепеща болка. В един момент сякаш знаеше всичко, всички тайни на вселената, а в следващия момент — изобщо нищо. Искаше някак да се раздели и потегли в две посоки. След това чу някой да я зове с дрезгав, изтерзан глас.

Бавно, като цвете, разтварящо се на слънчева светлина, Шарлот излезе от вътрешния свят и последва пътя на сърцето си, който водеше направо при Патрик.

(обратно)

22

— Полудял ли си? — попита Кочран с широко отворени, невярващи очи, като наблюдаваше капитана да сваля ботушите, ризата си и да втъква нож в ножница под колана си. Двамата не се виждаха от пристанището, скрити в тъмнината зад издадените големи скали. Залповете на оръдията, насочени към морето, бяха замлъкнали преди половин час по заповед на Патрик.

Тревърън вдигна ръка, за да накара приятеля си да замълчи и се заслуша. Островът беше зловещо притихнал след спирането на гърмежите. Точно както бе очаквал все пак, скоро чу лек ритмичен плясък на гребла, плъзгащи се по водата, а след това разцепващи повърхността.

Най-после Патрик отговори на въпроса на Кочран.

— Да, приятелю, полудял съм. Това стана преди много време в едно далечно място. — Студ го прониза чак до дъното на душата, не си позволи да помисли за Шарлот, лежаща на леглото в къщата му, наранена, а може би умираща.

Отправи се към водата.

— Исусе Христе в небесата! — въздъхна Кочран, като се опита да хване Патрик за ръката, но не успя да го спре. — Не можеш да рискуваш така. Тя ще се събуди и ще те търси — да не би да искаш да ме нагърбиш със задачата да съобщя на г-жа Тревърън, че си отишъл на дъното при „Чародейка“?

Усмивката на Патрик заприлича на гримаса по лицето му. Хуморът и веселието го бяха напуснали през онази нощ.

— Успокой се, Кочран. Започваш да ми напомняш на стара жена.

Кочран явно бе отчаян.

— „На мене принадлежи отмъщението, казва Господ“ — цитира той, докато Патрик се придвижваше към морето.

Божествените думи не оказаха влияние върху Патрик, не значеха нищо. Някаква лудост го бе завладяла и той не искаше и не можеше да си намери място, докато не направеше това, което трябваше да бъде направено. Отново се вслуша, чу лекото ромолене на прилива, потапянето на греблата и туптенето на сърцето си.

Патрик знаеше, че Раийм бе уверен в спечелването на войната и на битката, в разгромяването на силите на острова. Идваше на брега, за да събере трофеите.

Колко е глупаво, помисли си Патрик, да си прекалено сигурен.

Когато навлезе до кръста в топлите спокойни води, Патрик се обърна само веднъж, вдигна очи високо над обезумелия Кочран към голямата, обрулена от бурята къща, където лежеше Шарлот. Заради него, Патрик, тя можеше да умре тази нощ, а детето им сигурно вече бе загинало. Тъй като не можеше да се върне назад във времето и поправи грешките си, можеше да предложи само едно жертвоприношение, единственото покаяние.

Отмъщението.

— Патрик! — прошепна Кочран, тичайки нагоре-надолу по брега като нетърпелива птица. — По дяволите, магаре такова, твърдоглава морска змия, върни се тук!

Очите на Патрик пареха, само като си помисли, какво бе сторил на Шарлот, само защото я обичаше и желаеше. Каза си, че е от солената вода, плъзна се напред в измамливата, нежна прегръдка на морето и заплува. Движенията му бяха силни, тихи, целенасочени.

Лесно беше да проследи лодката, дори в тъмнината на нощта, защото леките плясъци на греблата по водата кънтяха в ушите на Патрик като гърмежи. Тихият, пиянски разговор на гребците му звучеше като крясъци.

Патрик продължи да плува, а образът на Шарлот беше пред очите му, измъчвайки го, тласкайки го напред.

Показа се на повърхността, на няколко фута от лодката откъм кърмата, но никои от тримата мъже в лодката дори и поглед не хвърли в неговата посока. С лекота поддържаше тяхната скорост, а когато гребците спряха и лодката се люлееше по гладката повърхност, Патрик чу уговорките им, макар и на арабски, той разбра всичко.

— Нещо не ми харесва — каза един дребен жилест мъж, който седеше откъм левия борд, а главата му бе покрита с тюрбан. Това бе единственото нещо, което Патрик можеше да различи в момента. — Тревърън няма да се предаде така лесно. Клопка е.

Водачът на групата, естествено Раийм, бе кацнал на носа и не гребеше.

— Надценяваш го. Той е американец, мисли само за собствените си удобства и глезотии. Дори в този момент се крие от нас и вероятно се утешава с жената, която знае, че скоро ще загуби.

Гърлото на Патрик се напълни с кисела горчилка, но разбира се, не издаде нито звук, не направи никакво движение.

— Американците обичат удоволствията си — отбеляза някой друг — но те са като кобри, когато ги предизвикат нищо не им убягва, а ударът им е смъртоносен.

Раийм издаде отвратителен звук и плю във водата.

Морето беше спокойно като юрган върху леглото на стара дама, но под водата имаше движение и живот, които можеха да донесат внезапна смърт.

Патрик пое дъх, задържа го и се плъзна под лодката. Умело я преобърна, а яростните викове и обезумелите плясъци на жертвите бяха като нежна музика в благоуханната лятна нощ.

Вирна глава, за да отърси водата от косата и очите си, погледна назад към трите кораба, чакащи навън от пристанището. Те светеха и по палубите се движеха хора, но той имаше време да изпълни плана си.

Да открие Раийм беше необикновено лесно — именно той се давеше. Двамата му поддръжници се бяха вкопчили отстрани на лодката и викаха слепешката за помощ, сигурни вероятно, че скоро ще бъдат погълнати от някакво огромно животно от дълбините.

Патрик извади ножа от ножницата и се придвижи иззад мъчещия се Раийм, хвана го с едната ръка през гърлото. С другата си ръка Патрик притисна острието до гърлото на пирата.

През онези моменти Патрик изпита най-силната вътрешна борба. Би било твърде лесно, така блажено лесно, да отвори яремната вена на Раийм и да наблюдава как кръвта му изтича в морето, отмъщавайки по този начин за Шарлот и за безценното дете, което не ще узнае прекрасното удоволствие и болката да се живее.

— Тревърън — изхриптя пиратът, когато успя да си поеме дъх. Беше се успокоил вече, макар и със студена, остра стомана, опряна в гърлото му. — Хората ми ще те убият заради това. Кълна се в името на Аллах.

— Не бих те взел за религиозен човек — отвърна Патрик, останал без дъх от усилията, но необезпокоен от заплахите. Без да помръдне ножа, той започна да се придвижва към брега, като теглеше Раийм със себе си. Не предложи отговор на заплахите на пирата, защото нищо на света не го плашеше, освен перспективата да доживее преклонна възраст, без Шарлот да е до него.

Патрик изразходва много сила, за да стигне до плажа. Преди време такова приключение едва ли би го напрегнало, но треската бе отслабила силите му, а той още се възстановяваше.

Още на два пъти през дългия плувен преход Патрик се спираше, бореше се със съвестта си. Раийм беше пират, за бога, един от най-страшните, дори и в този предателски край на света. Той бе извършил неописуеми неща, дела, които и през ум не биха минали на един обикновен човек. Защо тогава, мислеше ядосано Патрик, не убие това копеле и го остави за храна на рибите?

Раийм се влачеше отпуснато или беше в безсъзнание, или очакваше сгоден момент. Преценявайки поведението му при обръщането на лодката, той вероятно не можеше да плува. Патрик просто можеше да се плъзне настрана и да остави пирата да потъне надолу, да го остави да умре.

Той дори нямаше да използва човешко насилие.

Патрик изруга, освободи пленника си и наблюдава без особено чувство как Раийм се носеше обърнат по очи във водата, без видими усилия да се бори за живота си.

Патрик се обърна и пое към брега, но се спря и отново изруга. Цитатът на Кочран безмилостно отекваше в съзнанието му. На мене принадлежи отмъщението, казва Господ. Разбрал, че все още стиска ножа в дясната си ръка, Патрик сложи оръжието в ножницата, отново изруга и заплува към Раийм.

Пиратът точно бе започнал да изчезва от повърхността. Патрик го сграбчи за яката с още една псувня и продължи към брега.

Кочран чакаше там, здравомислещият, чувствителен Кочран. Той нагази във водата, когато зърна Патрик и го освободи от изпадналия в безсъзнание спътник.

— Да ме вземат дяволите — каза първият помощник и поради тъмнината се наведе да разгледа пирата колкото се може по-добре. — Та това е Раийм, нали? Защо не го уби?

Патрик се бе проснал наполовина на брега и тежко си поемаше дъх, готов да изхвърли толкова солена вода, че да покрие кит. Бутна косата си назад от лицето и няколко минути гледа приятеля си, преди да събере сили да проговори.

— Исках да удължа удоволствието — изръмжа той.

Раийм лежеше на брега, кашляше и ругаеше на родния си език.

Патрик заговори спокойно на пирата на разговорен арабски, който първоначално бе научил от Халиф.

— Ти ще умреш така или иначе, от моята ръка или на примката на бесилото в Европа. Ти си мъртъв.

Раийм повръщаше много, след това плю.

— Дано изгориш в християнския ад, Тревърън!

Патрик не отговори, а само се изправи на крака и с помощта на Кочран започна да тегли Раийм зад себе си.

— Погледни — каза Кочран, засмя се и посочи към осветените кораби, които доминираха в пристанището цял ден. — Тръгват си, верни душици, онези пирати са също като капитана си.

Раийм само изсумтя при думите на Кочран, вероятно не бе ги разбрал, но добре осъзна гледката на своите три оттеглящи се кораба. Пиратът нададе протестиращ вой, но всичко беше напразно. През нощта бе затворен в избата и бе забравен, само редовно получаваше дажби храна и вода.

Всяка пора и клетка на Шарлот я болеше, но прекрасното слънце, изпълващо стаята, действаше като неуловим балсам. Дъхът й спря, когато си спомни експлозията — по-предната нощ ли беше? — постави ръце върху стомаха си.

— Бебето — прошепна. Не виждаше никого до леглото, но знаеше, че не е сама.

Джакоба веднага се надвеси над нея.

— Събуди капитана — каза тя на някой, който не се виждаше, вероятно Мери-Кеч-Мъч-фиш. След това погледна Шарлот, лицето й бе открито и благородно. — Бебето е още в теб, г-жо Тревърън — каза тя. — Разбира се, не може да се каже дали е наранено малкото. Ще трябва да чакаме и разберем.

Имаше някаква шумотевица, след което се появи Патрик. Изглеждаше така, като че ли току-що се бе завърнал от мисия в ада. Беше изпит, непоносимо блед, а косата му разчорлена и странно неподвижна. Ризата не му стоеше с обичайната впечатляваща елегантност, а докато наблюдаваше Шарлот, гърлото му издаваше видимо неспокойство.

Джакоба се оттегли безшумно с изненадваща грациозност за жена с нейните размери. Вратата тихо се затвори след нея, преди Патрик да проговори.

Той се придвижи до леглото, падна на колене и нежно взе наранените ръце на Шарлот в своите. След това, за нейна изненада, той сниши глава до гърдите й и дрезгаво зарида.

Със свободната си ръка Шарлот нежно докосна косата му. Сърцето й бе така изпълнено с чувства, че не можеше да говори. Сълзи напълниха очите й.

Патрик плака няколко минути, тихо, на пресекулки. Накрая вдигна глава и срещна погледа й.

— Съжалявам — каза пресипнало той. — Съжалявам…

Шарлот бе озадачена. Погали черната му коса.

— Защо?

— Ако не беше заради мене, нито едно от тези злощастия нямаше да се случат. Трябваше веднага да те предам на властите, още когато те стовариха в краката ми в онази нощ. Вместо това обаче аз си измислих хиляди извинения, само и само да те задържа при себе си. Исках те за себе си.

Шарлот успя да се усмихне.

— Толкова погрешно ли беше това?

Той опря челото си до нейното само за миг.

— Да. Щеше да бъдеш в безопасност, у дома с баща си, мащеха си, които щяха да се грижат за теб…

— Патрик — прекъсна го ядосано Шарлот. — Не съм дете, нуждаещо се от бавачка. Не ти ли е минавало през ума, че ако не исках да бъда с теб, нямаше да остана? Имаше няколко възможности, както знаеш, и тогава можех да си замина, например когато беше в Испания. А след въстанието, когато Халиф дойде отново на власт и ми предложи къща във Франция.

Патрик въздъхна дълбоко, което, както и риданията му преди, беше болезнено за Шарлот. Тя усети един нехарактерен за него елемент на поражение в гласа му.

— Не мога да променя миналото — говореше повече на себе си, отколкото на Шарлот. — Но не трябва да продължавам да правя същата грешка и в бъдеще.

Шарлот изведнъж почувства хлад и странен страх.

— Патрик…

Той стана на крака и пристъпи назад, без тя да може да го докосне. Тя почти виждаше каменната бариера, която се спусна между тях.

— Достатъчно. Не искам да те виждам да умираш, защото ме обичаш, Шарлот. Решено е!

— Патрик! — тя се опита да седне, обзета от паника, разбрала, че той вече се бе оттеглил от нея. — Патрик! — отново отчаяно извика тя.

Без да показва някаква емоция, Патрик я притисна обратно на възглавниците.

— Почивай! — каза той. — Само си почивай! При тези думи той тръгна като сомнамбул към вратата.

— Загубих го! — измърмори нещастно Шарлот след един час, когато Джейн седеше до нея, за да й прави компания. — Патрик е мой съпруг, бащата на бебето ми, единственият мъж, който изобщо ще обичам. А той сякаш е на другия край на света.

Джейн въздъхна.

— Той преживя няколко шока напоследък, нашият Патрик. Първо бурята, след това атаката на пиратите, а ти бе така лошо ранена, всички мислихме, че ще умреш… — Замълча и се усмихна. — С изключение на Гидиън, разбира се. Той сигурно е изрекъл хиляди молитви за възстановяването ти, и аз мисля, той не се съмняваше дори за миг, че състоянието ти ще се подобри. Все пак Патрик още е замаян от случилото се. Нужно му е просто време да осмисли всичко.

— Надявам се да имаш право — измърмори Шарлот, но сърцето й се беше се качило в гърлото, имаше ужасното усещане, дали с брак или не, дали с бебе или без, интимните й преживявания с Патрик Тревърън този път наистина бяха приключили.

През последвалите слънчеви дни Шарлот бавно се възстановяваше, постепенно, поне физически се подобри. През цялото време, докато тялото й укрепваше, една съществена част от душата й изсъхваше и умираше.

Не че Патрик я отбягваше. Той седеше с часове при нея, на терасата пред стаята, четеше й Шекспир, дори й изиграваше някои от по-драматичните и комични сцени. Носеше й сочни плодове, разказваше й случки от младежките си години.

Въпреки всичко това обаче, той можеше да бъде и някой непознат, нает да развлича болен човек. Спеше в друга стая нощем, не я целуваше или прегръщаше или намекваше по някакъв начин за необяснимата страст, която преди пламтеше помежду им.

Всичко беше свършило, както се опасяваше.

Гидиън й беше верен поддръжник през тези трудни дни и макар скръбта по загубената Сузана да се четеше ясно в очите му, Шарлот правилно бе предположила, той все повече и повече се сближаваше с Джейн.

Стела, която също се стремеше към романс с Гидиън, прие ситуацията с изненадваща благосклонност и обърна взор към един млад моряк от екипажа на Патрик, както и Нора. Дебора, най-младата от групата, се задоволяваше да обича безвредните, прекрасни мъже от книгите, които обичаше да чете.

След месец Шарлот се изправи на крака, но радостта бе напуснала живота й, както и любовта на Патрик. Предполагаше, че ще се съвземе някой ден, ще намери място за себе си и за детето си на този свят, но това време изглеждаше далече в бъдещето.

Патрик повече не бдеше до нея, сега, когато вече беше добре и бебето риташе по стените на стомаха й. Той работеше от изгрев до залез-слънце заедно с другите мъже, почистваха отломките от тръстиковите поля и подготвяха почвата за нова сеитба.

Един ден, когато Шарлот нямаше какво да прави и безцелно се разхождаше из онова крило на къщата, където беше стаята на Гидиън, тя се спря пред отворената врата.

Една взета назаем платнена пътна чанта лежеше върху леглото му. Беше отворена и Гидиън прибираше ризите и панталоните, които Джакоба и другите му бяха ушили. Той обърна глава и й се усмихна, а очите му светеха.

— Здравейте, г-жа Тревърън. Изглеждате много добре днес.

Шарлот въздъхна и се отпусна, облягайки се на вратата. Гърлото я стягаше и тя трябваше да изчака известно време, преди да заговори, за да може да запази под привиден контрол променените си чувства. Опита да се усмихне.

— Австралия е доста далеч от тук — накрая каза тя. — Прекалено далеч, за да можеш да преплуваш или да гребеш с лодка.

Гидиън се усмихна и посочи към кресло с облегалка за главата.

— Влез и седни.

Шарлот прие.

— Не е редно — в същото време протестира тя. — Не би трябвало да съм тук.

Приятелят й се засмя.

— Откога, мила Шарлот, ви е грижа за такива прозаични концепции, като благоприличието?

— Вие заминавате — каза тя и погледът й отново се спря на чантата.

— Корабът, за който се молех, е време да пристигне.

Шарлот не се съмняваше в истинността на това, което той казваше. През изминалите седмици беше имала много възможности да се увери, че Гидиън е в добри отношения с бога. Веднъж например, когато изпитваше страшна болка от нараняването, и не можеше да я понесе, той взе ръката й, каза й няколко думи и тя се почувства по-добре.

— Би ли могъл да се помолиш Патрик отново да ме обича? — осмели се да помоли тя.

Гидиън престана да се движи из стаята, приближи се и седна на възглавницата с лице, обърнато към нея.

— Това би означавало да се моля небето да е синьо и морето — дълбоко — каза благо той. — Няма мъж, който да е обичал жена така изцяло и искрено, както Патрик те обича.

Шарлот поклати отрицателно глава.

— Той е решил повече да не си позволи да ме обича, а ти знаеш, Гидиън, колко упорит може да бъде.

Мисионерът докосна бузата на Шарлот нежно.

— Докато ти, разбира се, си мила и отстъпчива и изключително разумна — подразни я той.

Шарлот издаде звук, който беше и смях, и плач.

— Гидиън, не бъди невъзможен. Дойдох при теб за съчувствие.

— Не само съчувствие ти трябва, моя мила — каза Гидиън с философска въздишка, изтегляйки се назад с ръце на бедрата си. — Търпение. Патрик сам ще разбере чувствата си към теб, след време.

— Но аз не мога да чакам! — извика Шарлот с обезумял шепот.

Гидиън се засмя.

— Напомняш ми за сестра ми, Елизабет — каза той. — Веднъж, когато бяхме малки, баба ни й даде цветни луковици, определи й място в градината, което трябваше да бъде само нейно. Сестра ми посади луковиците, а след това ходеше всеки ден да гледа кога ще се покажат цветчетата. Само след седмица любопитството й надделя и тя не можеше повече да чака. Изкопа луковиците, само за да види дали са покълнали, а след това, разбира се, те не можеха да израснат, защото тя ги бе убила.

Преди Шарлот да може да измисли отговор, Джейн се втурна през вратата, тъмночервената й коса се вееше, прекрасното й лице бе зачервено от вълнение, а и от не малък страх.

— Тук е! — извика тя. — Корабът е тук — Патрик вече го забеляза, вдигнатият флаг е английски!

Гидиън повдигна рамене и намигна на Шарлот, сякаш й казваше какво ти казах?

— Е — продължи Джейн, а присъствието й бе като експлозия в стаята — ще се ожениш ли за мен, ще ме отведеш ли със себе си, или не, Гидиън Роулинг?

Пасторът се засмя.

— О, да — каза той, а на смутената Шарлот й се стори, че двамата влюбени бяха напълно забравили присъствието й. — Ако ме искаш, красива Джейн, ще се оженя за теб с удоволствие.

Двамата се срещнаха в средата на стаята, хванаха се за ръце, а Шарлот избяга от стаята със зачервени бузи, сърцето й биеше както от завист, така и от истинска радост, че дори и смъртта не може да надделее над любовта.

Шарлот излетя надолу по коридора, искаше сама да види приближаващия се кораб, без стени около нея, без стъкло от прозорец, пречещо на гледката. Когато стигна стълбището, реши, че парапетът предлагаше по-бърз начин за слизане, качи се на него, прибра поли и се спусна.

Долу бе спряна не от познатата колона, а от една силна, мускулеста ръка.

Обърна се, останала без дъх и срещна направо индиговите очи на Патрик. За миг видя искрица в тях — страст, може би, или смях. В следващия момент обаче, това изражение изчезна и Шарлот се опасяваше да не би да си е въобразила.

— Ще ти бъда благодарен, ако мислиш за безопасността на детето ми, ако не мислиш за своята — хладно я поучи Патрик.

Шарлот му позволи безцеремонно да я вдигне от перилата, но вдигна предизвикателно брадичка, когато се изправи на стъпалата, лицето й се изравни с неговото.

— Не ставай отегчителен, г-н Тревърън. Никога не съм се подчинявала на заповедите ти и не смятам да започна да го правя точно отсега нататък. — Отмести се, за да го подмине, но той я хвана за ръката, без да й причини болка и я задържа така, че да не може да се отскубне.

— Пристига кораб — каза той. — Английски е и вероятно плава за Австралия. Искам да отплаваш за Сидни и оттам да уредиш заминаването си за Съединените щати.

Шарлот прикова поглед в него.

— А ти? Къде възнамеряваш да бъдеш, докато аз пътувам?

— Тук. Г-н Кочран ще пътува с теб като придружител и покровител.

Краката на Шарлот се подкосиха, отпусна се и седна на стъпалото, чувстваше се съкрушена. Патрик се наведе и изненадващо за нея нежно докосна лицето й.

— Знам, струва ти се, че съм неразумен — каза той с пресипнал глас. — Но повярвай ми, Шарлот, така ще е по-добре за теб и детето.

Мъката бликна отвътре и преля в сълзи и гняв.

— Това е само твое мнение, Патрик Тревърън! Да ме отпратиш от себе си е все едно да ми кажеш, че никога няма да видя слънцето вече!

Болка сви лицето на Патрик, но бе видно, че не ще се отклони от решението си.

— Това ли е начинът, по който една „нова жена“ трябва да говори? Какво би казала мащеха ти, ако те чуе да говориш така?

Шарлот ридаеше.

— Не ме интересува кой какво ще каже, Патрик — родена съм да съм с теб, и ти си роден да си с мен, ако се разделим, и двамата ужасно ще страдаме!

Той я целуна по челото, както баща й и чичо й го правеха.

— Как можеш да говориш така — попита той. — Забрави ли, че проблемите ти започнаха от момента, в който ме срещна?

— Луната ще изчезне, Патрик — прошепна тя. — Морето ще пресъхне. Моля те, не ме мъчи, не мъчи и себе си!

Патрик въздъхна, целуна я отново, но не с повече страст от преди, изправи се на крака, извисяващ се над нея.

— За добро е — каза той. След това излезе и я остави да седи там, сгушена в перилата. Приготвяше се за края на света.

Часове по-късно, когато морето отдавна бе погълнало слънцето, английският кораб влезе в пристанището, появиха се няколко малки лодки. Корабът привършил запасите си от питейна вода и, виждайки светлини на острова, капитанът решил да направят посещение.

Раийм бе изведен от затвора в мазата — тогава Шарлот го видя за първи път, странникът, който бе обзет от идеята да я притежава. Той бе официално арестуван от офицерите на „Викториана“. Моряците го отведоха, добре вързан, на главния кораб.

И накрая ще пътуваме заедно, пирата и аз, помисли си с ужас Шарлот. Патрик бе наредил да опаковат вещите й за дълго пътуване. Мери и Джакоба се подчиниха на заповедта, макар и намръщени.

Капитан Майкъл Трент беше красив мъж, висок, със заострени черти и кафяви очи. Той погледна Шарлот с открито възхищение, когато се запознаваха на официалната вечеря в красивата трапезария на Патрик. Заяви, че с радост ще се погрижи за безопасността на г-жа Тревърън до град Сидни. Пристигнали веднъж, той лично щеше да уреди пътуването й до Америка и несъмнено щеше да подбере най-добрия кораб и капитан.

Тя щеше да се върне в родината си здрава и читава след няколко седмици.

Патрик, който би трябвало да е доволен, че желанията му се бяха изпълнили така гладко, бе начумерен през цялата вечеря.

Късно през нощта Шарлот лежеше тъгуваща в брачното легло, когато Патрик дойде при нея за първи път след коварните експлозии, които едва не отнеха живота й. Без да казва нищо, без да се извинява или дава обещания, той се съблече, легна до нея и я прегърна.

Тя почувства, че той трепери докато я притиска до себе си.

— Не ме отпращай — молеше го тя тихо, с достойнство.

— Трябва — отговори той. Преобърна се нежно и я притисна под себе си. — Кажи, че не ме искаш тук и аз ще се махна.

Тя се чудеше как един сравнително малък човек като нея можеше да побере толкова много емоции, без да се пръсне. Шарлот се гневеше, беше ужасно раздразнена, но тя обичаше този мъж, обожаваше го със сила, загадъчна и обхватна като самите небеса.

— Остани — прошепна тя и пъхна пръсти в косите му, сниши главата му така, че устните им да се докоснат, а след това погълнат силно и с отчаяние.

Тази нощ любенето им бе различно, макар и не по-малко все поглъщащо. Почти не говореха — както обикновено се дразнеха и изкушаваха, докато желанието им ставаше така неудържимо, че нямаха дъх да говорят, а когато телата им бяха в едно, задоволяването се превръщаше в мъчение. Бореха се, изпитваха наслада, така остра и болезнена, че бе почти непоносима, веднага отново имаха нужда да се слеят, като че ли не бе имало общуване и връх.

Накрая настъпи изтощението. Шарлот, която бе на небето в прегръдката на Патрик, се почувства още по-самотна отколкото преди. Плака докато сънят дойде.

На сутринта се сбогува набързо с всички, но нямате и следа от Патрик. Джейн и Гидиън, Шарлот и Кочран бяха отведени до „Викториана“ в елегантни лодки. Багажът им бе явно натоварен на борда през нощта.

Шарлот се взираше назад към острова. Не можеше да повярва, че голямото приключение е свършило, че Патрик дори не бе имал милостта да се сбогува както трябва. Гидиън взе ръката й и я стисна.

Останалата част от сутринта премина като мъгла, поне за Шарлот. Джейн и Гидиън бяха официално бракосъчетани от капитан Трент, а след много подготовка корабът елегантно потегли в открити води.

Шарлот стоеше на перилата и наблюдаваше как вълшебният остров бавно изчезва заедно с най-скъпите й мечти.

(обратно)

23

Април 1878

Куейд Харбър, Уошингтън Теритъри

Милисънт Куейд Брадли не беше жена, надарена с въображение, но докато наблюдаваше сестра си Шарлот, вече във видима бременност, да чезне всеки ден, струваше й се че чува далечния вой на черния дух.

— Шарлот умира — каза Милисънт на съпруга си Лукас в една светла пролетна утрин, докато двамата стояха на верандата на къщата си, разположена срещу презвитерианската църква.

Пасторът, красив мъж с квадратна долна челюст, бледозлатиста коса и спокоен поглед на човек, сигурен във вечните неща, постави чаената чаша на масата и се загледа в пристанището. Милисънт проследи погледа му. Както винаги гледката на сиво-сините води, украсени с бели планини и безчет вечнозелени гори, подобри настроението й.

— Трябва да вярваш, скъпа — каза Лукас. Взе ръката й и я стисна, и тя беше благодарна за постоянната, неизменна обич на съпруга си.

Точно такъв съпруг заслужаваше Шарлот, мислеше си ядосано Мили. Не беше честно една такава хубава жена като сестра й да разбие сърцето си по онзи пройдоха, морския капитан. Татко й чичо Девън често спореха кой първи ще бичува Патрик Тревърън с камшик на улицата, ако изобщо се осмели, да си покаже физиономията в Куейд Харбър. Милисънт, обикновено миролюбива, се надяваше поне наполовина г-н Тревърън да получи заслуженото си.

— Лидия каза, че Шарлот плаче през нощта — продължи Мили натъжена. — Тя се храни само заради детето, не заради себе си и непрекъснато наблюдава корабите в залива.

Лукас въздъхна, но не каза нищо. Най-голямата му сила бе във възможността да изслушва спокойно, без да изказва явно мнение по казаното.

Изведнъж Мили започна да плаче.

— Не мога да понасям това повече, Лукас — прошепна тя. — Прекалено ужасно е да виждам Шарлот да страда така. Винаги е била толкова силна, вечно смееща се и пакостлива!

Лукас стана от стола, приближи се до бялата желязна маса и се наведе над Мили:

— Скъпа — каза той и я прегърна със силната си ръка — Шарлот е у дома, в безопасност, сред хора, които я обичат. След време ще стане пак същата.

Мили обърса очи с опакото на ръцете си. Никой не познаваше Шарлот така добре като нея, освен самият Патрик Тревърън. Наистина Шарлот бе издръжлива, да не говорим, че голямото й семейство я обичаше до лудост. Но тъй като съществуваше специално общуване между Мили и нея, Мили усещаше нещо, което другите не можеха да доловят.

Светлината в духа на Шарлот, същността й ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всеки изминал ден.

Лукас стоеше до стола на Мили с ръка върху рамото й.

— Имам да водя телефонни разговори — каза той. Мили обърна глава, целуна го леко по ръката и кимна, без да го погледне. Когато той замина, постави чиниите в кухненската мивка, махна престилката и се отправи към централната къща.

Шарлот седеше в коридора покрай прозорците на втория етаж във внушителната къща на баща си и мащехата си, с ръце на огромния си корем. Боязлива усмивка трепна по устните й.

— Може би ще е днес — каза тя на нероденото си дете. — Може би баща ти ще се върне при нас днес.

Чу една от френските врати да изскърцва и се раздвижи на стола, докато мащеха й дойде да й прави компания.

Лидия беше поразяващо красива жена със светла коса и силен дух, прекрасна майка на своя рояк момчета и добра съпруга на бащата на Шарлот. Освен това тя бе сила, с която трябваше да се съобразяват при определяне обширните интереси на съпруга й в дърводобива. Бе застанала до парапета на тясната тераса, русите й къдри се вееха от мъгливия, солен бриз.

— Ако можех да ти пожелая едно нещо на този свят, Шарлот — каза тя, без да поглежда доведената си дъщеря — то би било споделената обич като тази между баща ти и мен. Нашият съюз е от онези, които подхранват душата и помагат на двама ни да бъдем това, което сме.

Шарлот мълчаливо слушаше. Лидия не се хвалеше безцелно, защото възхитителната страст между Бригъм Куейд и любимата му съпруга бе очевидна за всеки, който би си направил труда да ги погледне. Мили и Лукас имаха подобна, макар по-тиха връзка.

Лидия се обърна и погледна Шарлот, която продължаваше да стои на стола, чувстваща се неловко и неудобно в огромния си обем.

— Не бих говорила така, като знам какво преживяваш, но чувствам, че се налага. Мисля, че ти и Патрик също имате такава връзка. Ако съм права, Шарлот, то ти трябва да се подготвиш и се бориш за брака си.

Шарлот преглътна. Патрик, както по всичко личеше, бе изоставил и нея и детето. О, той се бе разпоредил за построяването на внушителна къща близо до Сиатъл и за конструирането не на един, а два клипера, но не бе посетил или писал на жена си.

— Мисля, че имахме такава — каза тя. Откакто се бяха разделили с Патрик през онзи следобед на стъпалата на къщата, на острова, не бе изминал нито миг, в който сърцето й да не бе туптяло с копнеж по него.

През цялото пътуване до Сидни тя очакваше Патрик да я последва — вероятно с друг кораб, минал покрай острова. Но той изобщо не се появи.

Когато пристигнаха в Австралия, те изпратиха Джейн и Гидиън във вътрешността на страната, за да изпълняват своята мисия, а те с Кочран си починаха няколко дни, ходеха на театър заедно и разглеждаха околностите. Раийм, пиратът, бе върнат във Великобритания, за да бъде съден.

Шарлот скоро стана неспокойна и помоли капитан Трент на Викториана да й препоръча кораб, отплаващ за Сан Франциско. Там се сбогува с Кочран и продължи да пътува с друг плавателен съд за Сиатъл, където баща й, мащеха й и Мили я чакаха. Тя се бе хвърлила в силната прегръдка на Бригъм Куейд в онзи ден преди много седмици, зарида с огорчение и болка, но все още вярваше, че Патрик не ще може да стои завинаги далеч от нея. Щеше да му липсва великолепното приключение на съвместния им живот, както и на нея й липсваше…

В погледа на Лидия имаше загриженост, но не и съжаление.

— Ти си от фамилията Куейд, Шарлот, възпитана см да бъдеш силна. Когато те гледам сега, виждам жена, която се е предала. Баща ти и аз страшно се тревожим.

Шарлот застина в стола, преди да може да предложи отговор, утробата й внезапно и силно се сви. В пристанището изсвири корабът, който носеше ежедневната поща, един символ на обикновените неща.

Лидия, които беше служила като медицинска сестра по време на въстанието в Южните щати и бе помагала на д-р Джо Маколи години наред, прецени ситуацията и започна да действа без паника.

— Е, дойде време, така ли с? — каза нежно тя и помогна на Шарлот да се изправи.

Шарлот изпъшка. Веждите и горната й устна бяха овлажнели от пот, а тазобедрените й кости сякаш щяха да се разпаднат. Патрик, дълбоко в душата си извика тя и само за миг й се стори, че го чува да й отговаря.

Бригъм Куейд позна високия, широкоплещест млад здравеняк в мига, в който отвори вратата, и ако моментът не беше такъв, щеше да го хване и повали с един удар на верандата.

Тревърън кимна за поздрав и с рамене си проправи път покрай Бригъм в прохладния и сенчест вестибюл.

— Къде е тя? — настоя той. — Къде е Шарлот?

Точно в този момент болезнен вик долетя от втория стаж.

— Горе — отговори хладно Бригъм. — Ражда детето ти.

Тревърън пребледня и изпусна пътната си чанта от хубава кожа, а Бригъм помисли със спокойната част от собствената си обърканост, че не всичко е загубено с този негодник, морски капитан. Можеше и да има частица благоприличие в него.

— Къде?

— На първия етаж в дясно — макар и неохотно отвърна Бригъм. Друг вик достигна до ушите им, докато Патрик хвърчеше нагоре по стълбите, а Бригъм премигна. Ужасно беше, когато Лидия раждаше петте им здрави момчета, но чувайки първородната си дъщеря да се мъчи, беше някак още по-лошо.

Все пак Бригъм се усмихна, гледайки към тавана, като си спомни реакцията на Патрик при новината за настъпващото бащинство. Видът му бе, като че ще припадне, но се овладя и затича нагоре по стълбите, сякаш животът му зависеше от стигането до Шарлот.

Да, помисли си Бригъм. Все още има надежда.

Шарлот бе извила гръб, когато напънът я сграбчи отново и помисли, че халюцинира, когато видя Патрик да се втурва в стаята, блъскайки вратата с трясък в стената, и да пада на колене до леглото й.

Лидия остана невъзмутима и не отклони поглед от раждането.

— Ако ще се пречкате, Патрик Тревърън — предупреди го тя — ще трябва да накарам да ви изведат оттук.

Шарлот пипнешком потърси ръката на Патрик и я намери.

— Ти си тук? Ти наистина си тук? — глупаво питаше тя. Нова контракция я сграбчи и надигна тялото й от леглото.

— Да — каза Патрик пресипнало, когато най-лошото беше отминало. Той продължаваше да държи ръката й. — Опитах се да стоя настрана, с божията помощ, но не можах.

— Ако бог някак може да ви помогне, капитан Тревърън — сухо отбеляза Лидия и в същото време поглеждаше Шарлот — мисля, че първо трябва да ви удари с лопата по главата, за да ви привлече вниманието.

Патрик леко присви устни при думите на Лидия, а Шарлот прие познатата усмивка с цялото си същество като вълшебно облекчение на болката. Той целуна ръката на Шарлот.

— Може би вече го е сторил, г-жо Куейд. Може би.

— Не ме оставяй — едва си пое дъх Шарлот. Тя се срамуваше, че има такава голяма нужда от Патрик, но това си беше самата истина.

— Тук съм — увери я той и отново целуна ръката й, този път по дланта.

Шарлот би била по-щастлива, ако беше казал: „Никога вече.“ или „Ще бъдем заедно завинаги.“, но нямаше време да се разправя. Болката отново дойде, стигна до най-мъчителната точка и тя трябваше да извика.

Патрик не се уплаши от писъците й, държеше ръката й, приглаждаше косите й, насърчаваше я, подкрепяше я с нежни думи.

Накрая, след няколко часа тежки родилни мъки, детето се плъзна отделяйки се от тялото й.

— Момиче — каза Лидия с радостен глас и сълзи в очите, и продължи да се оправя с детето. — О, небеса, мислех си, че повече няма да видим момиче в това семейство!

Шарлот погледна Патрик, когато малката им дъщеря бе поставена помежду им и видя влага в очите му.

— Как ще я кръстим? — попита нежно тя.

Той гледаше прехласнат детето им, сякаш изобщо не бе виждал бебе преди това.

— Съществува ли хубаво име достойно за това същество? — шепнеше той, и докосваше колебливо бузките на бебето.

Шарлот се засмя.

— Да, мисля че има. Ани. Ани Куейд Тревърън.

Патрик продължаваше да гледа детето, очевидно се възхищаваше.

— Ние я създадохме, ти и аз, заедно — каза той. — Не мога да повярвам — това е чудо!

Лидия излезе от стаята, но Шарлот чуваше гласа й навън, докато тя говореше тихо на някого в коридора — вероятно на Бригъм. Несъмнено, Мили също беше там.

Патрик се пресегна внимателно покрай Ани и приглади къдрица от косите на Шарлот.

— Защо не си ми казала, че можеш да правиш такива чудеса? — закачливо каза той, гледаше съпругата си, а сините му очи блестяха.

Сподавено ридание от облекчение и радост се надигна в гърлото на Шарлот. Патрик беше при нея, слънцето щеше отново да грее, луната щеше отново да се върти около земята, звездите ще си дойдат на мястото в нощното небе.

За момента тя не искаше да мисли, че той отново би я оставил.

— Обичам те — каза тя, разкривайки пред него душата си.

Той я целуна със сдържана страст, подобаваща за момента, старият блясък се беше появил в очите му.

— И аз те обичам — отвърна той.

Скоро Лидия се върна с Милисънт и Патрик внимателно бе изведен от стаята. Докато Мили люлееше бебето, а очите й блестяха от радост, Лидия изкъпа изтощената Шарлот, помогна й да облече чиста нощница и постави чисти чаршафи на леглото. Тъй като млякото на Шарлот още не беше слязло, Ани трябваше да бъде нахранена с биберон.

— Спи сега — каза Лидия, когато Шарлот отново легна в леглото, наведе се и целуна нежно доведената си дъщеря. — Преживя един незабравим ден.

Шарлот искаше Ани и Патрик да са също до нея, но беше прекалено изтощена, за да спори. Затвори очи само след миг.

Когато се събуди, стаята беше тъмна, само едни сноп лунни лъчи се изливаха в нея през прозорците. Патрик лежеше до нея, заслонил я с големината и силата си, прегърнал я нежно.

— Как успя да дойдеш тук, точно когато най-много имах нужда от теб? — попита тя, знаейки, макар с нищо да не се издаваше, че е буден.

Патрик я целуна по слепоочието.

— Не можех да стоя настрана — гласът му бе дрезгав. — Ходила ли си в Сиатъл да видиш къщата?

Шарлот си спомни самотата, която бе изтърпяла след раздялата им и се наежи.

— Не — каза тя. — Знам за съществуването й, защото адвокатът ти ми писа, но откровено казано, не изпитах желание да я видя.

— Защо? — Патрик беше объркан и леко засегнат. — Къщата нямаше да бъде построена, ако не съществуваше ти и Ани. Предполага се, че ще живееш в нея.

— Ани и аз не сме порцеланови фигури, които да се нареждат върху красиви шкафове и се почистват от праха от време на време, г-н Тревърън. Не ще стъпим под покрива на къщата, обещавам ти, освен ако и тримата не сме истинско семейство.

— Но възможно ли е да сме нещо друго? — попита Патрик, все още объркан. — Ани е наше дете. Ти си й майка, аз съм й баща. Това ни прави семейство.

— Не — оспори Шарлот. — Това, което Лидия, татко и момчетата имат в този дом — това е семейство.

— Те живеят тук заедно, обичат се, карат се, смеят се и плачат, всички. — Замълча, после пое дълбоко дъх, решавайки че поема най-големия риск в живота си, но в невъзможност да го избегне. — Ако отново ще ни оставиш сами, Патрик, ще трябва да те помоля повече да не се връщаш. Татко има влиятелни приятели — ще може да уреди дискретен развод.

Тя почувства как Патрик се стегна до нея. Прегръдката му стана по-силна, но не й даде обещанието, което душата й жадуваше да чуе. Вероятно не бе във възможностите му да го направи.

— Досега мислех, че не ще мога да живея без теб — продължи тя, намерила сили дори когато беше най-отпаднала. — Когато те видях, бях разбрала, че те обичам повече от всякога, желаех те повече от преди. Но от тази ужасна болка се появи Ани. Тя е дар божи, Патрик, чудо, точно както ти каза. Когато стъпя на краката си и си възвърна силите, тя може да бъде смисълът на моя живот.

Патрик погали Шарлот по лицето и несъмнено почувства сълзите й. Тя предположи от трепета, усетила по тялото му, че в онзи момент съпругът й също бе отронил няколко сълзи.

— Боже в небесата, Шарлот — след дълго време, на пресекулки каза учудено той. — Ти си наистина най-забележителната жена, която е живяла някога.

Това не беше отговор, но за онази нощ бе достатъчно. Шарлот прегърна съпруга си, той я притискаше в прегръдката си, и тя за първи път от месеци насам заспа спокойно.

Седмица след раждането на Ани, когато беше сигурен, че и двете, жена му и дъщеря му, бяха добре, Патрик замина за Сиатъл да инспектира огромната къща, която бе поръчал доста преди да пристигне в Съединените щати. Той дори не се отби да провери как напредват с проектите на двата му кораба, те можеха да чакат.

Голямата тухлена къща се издигаше на един от няколкото хълма на Сиатъл и гледаше към водата. Всяка от огромните елегантни стаи бликаше от светлина. Патрик беше щастлив при мисълта, че Ани ще расте в такава къща. Дъщеря на майка си, тя сигурно щеше да се спуска надолу по парапета и да се пързаля по чорапи по дървените подове.

Гласът на Кочран не стресна Патрик, макар да мислеше, че е сам.

— Кажи ми, тя съгласи ли се да те чака тук, твоята прекрасна Шарлот, и да те приема в сърцето си и леглото си, когато се върнеш от пътуване по море?

Ярост изпълни Патрик. Кочран беше най-старият и най-добрият му приятел, а той умееше веднага да напипа най-болезнения проблем. Обърна се и застана с лице към първия си помощник.

— Не — отвърна хладно той. — Шарлот ми каза нещо като да вървя по дяволите. Твърди, че никога няма да живее в тази къща без мен.

— Е, и?

Патрик въздъхна.

— Аз не можах да й обещая тона. Ние с Шарлот сме в задънена улица.

Обикновено веселото лице на Кочран се навъси с нетърпение и възмущение.

— За бога, човече, не мога да спра да се чудя как може да си такъв глупак. Ти си наполовина жив без Шарлот, и добре го знаеш!

Патрик се придвижи към един от аркообразните прозорци, извисяващи се от пода до украсения с корнизи таван. Пристанището бе залято от слънчева светлина, осеяно с кораби.

— Тя е в безопасност там, близо до баща си. Ани също.

— Ти се страхуваш — измърмори Кочран, сякаш поразен от откритието си. — През цялата ни съвместна работа, приятелю, аз те смятах за смел мъж, водач, заслужаващ титлата капитан. Но сега виждам, че съм грешил — ти не си нищо друго, освен страхливец.

— По дяволите! — изрепчи се Патрик с избухлив глас. — Имам причини да се страхувам — на няколко пъти Шарлот щеше да умре заради любовта ми! А сега съществува и Ани…

Кочран беше явно развеселен, лишен от съчувствие.

— Мислех, че никога не ще се наложи да ти го кажа, но те и двете ще живеят по-добре без теб. Една „голяма“ жена като Шарлот има нужда от мъж, с който да споделя живота си, а не сополанко като теб, страхуващ се да поеме риск, когато наистина има смисъл!

— Махни се! — избухна Патрик и посочи разярено към голямата двойна врата на стаята, проектирана за приемен салон. Гласът му отекна в празното пространство.

— С удоволствие — отвърна Кочран и причини болка на Патрик със студенината в гласа си. — Ще плаваш с онези хубави нови кораби без мен, капитан Тревърън. Не мога да приемам заповеди от мекушаво чудо като теб.

Патрик затвори очи от болка, защото загубата на най-близкия му приятел бе брутален удар. Той искаше да помоли Кочран да не си отива, да го разбере, но гордостта не му позволяваше такъв жест.

Потрепери, когато чу входната врата да се затръшва. След като мина малко време, той излезе навън и се разходи. Тук щеше да има градина, там мраморен фонтан, там плитко езерце, светещо със златни рибки за радост на детето му.

Мечти, смъмри се Патрик. Само пушилка. Шарлот никога не ще живее в тази къща, дъщеря им никога не ще бяга и се смее из живописната благоуханна градина. Повдигна поглед към големите прозорци на втория етаж, където имаше голям апартамент с френска камина и малка стая за къпане и обличане. Шарлот никога не ще лежи под него в огромното легло, което възнамеряваше да постави, нямаше да разкопчава бричовете му, да го поема в себе си и го води сладостно и безжалостно, както само тя можеше. Нямаше да зове името й с неугасима страст и нямаше да чуе тя да вика неговото.

Разбит от мъка, Патрик се обърна, прекоси големия двор, и мина през портата, където го очакваше наетата двуколка. Не погледна назад, дори нито веднъж, а се отправи към корабостроителницата, където новата му „любима“, наполовина построеният клипер, го очакваше.

Вечерта, вместо да се върне с кораб в Куейд Харбър при Шарлот, Патрик си нае стая в хотел Юниън.

След шест седмици Шарлот бе укрепнала. Опакова нещата си и тези на Ани и потегли за Сиатъл, но не за да търси Патрик. Болката от загубата му туптеше в нея, но тя бе преодоляла кризисния момент някак и с раждането на дъщеря си бе решила да живее живота си, със, или без Патрик.

Нае малка къща, недалеч от онази, която Патрик строеше, и една млада жена на име Марта Ландис като бавачка на Ани. След като свърши това, Шарлот се срещна с адвокатите на баща си, за да направи нужното за развод, поръча мебели и материали за рисуване и повече дрехи, отколкото биха били нужни на една жена. Тях тя купи за сметка на Патрик, тъй като той все още й беше съпруг.

Беше опънала триножника си на верандата и се бе заела да рисува пристанището, към което нямаше добър изглед, когато Патрик се появи, каращ двуколка. Той бързо напусна превозното средство и пое по алеята.

Бе облечен в гълъбовосиви бричове и свободна ленена риза, както, когато за първи път го бе видяла, бе си пуснал отново дълга коса, вързана назад с тънка черна панделка.

— Какво по дяволите е всичко това? — настоятелно запита и размаха един сноп листи, застанал на стъпалата пред верандата.

Все едно, че ураган бе нахлул и Шарлот трябваше здраво да стисне статива. Сърцето й силно биеше в гърдите, но тя успя смутено да се усмихне, повдигна вежда и си придаде озадачен вид.

— Получил си сметките за дрехите и мебелите, виждам — каза ядосано тя. — Е, това е най-малкото, което можеш да направиш, Патрик, считайки…

— По дяволите дрехите и мебелите, Шарлот — каза той, а гласът му звучеше някак между шепот и вик. — Това са документи за развод!

— О — Шарлот се усмихна, оправи полите си, които случайно бяха от черна тафта. Косата й бе подредена в пухкав облак около лицето, а блузата, макар и скромна, й стоеше много добре. — Това ли било?

— О, това ли било? — повтори Патрик, явно вбесен. — Никога не съм се съгласявал, Шарлот! Как се осмеляваш да насъскваш толкова много мазни адвокати срещу мен!

Тя въздъхна и седна на плетеното канапе, като се надяваше Патрик да не забележи, че трепери.

— Е, стори ми се единственото разумно нещо, предвид отношението ти. Освен това бях споменала за развод г-н Тревърън. Говорихме по въпроса, когато се роди Ани.

— Великолепно! — изломоти той, изправил се до нея. — Не са минали и няколко часа от раждането на дъщеря ни, а ние говорим за разтрогване на брака!

Шарлот прехапа устни, за да не се засмее, макар да не можеше да си представи какво я бе накарало да се усмихне. В края на краищата положението едва ли беше весело.

— Мислех, че с нетърпение очакваш и юридически да се освободиш от мен. Общоизвестно е, че корабите ти са почти готови за отплаване, а дори върви слух, че се срещаш с някаква жена от Сан Франциско.

— Мадлийн не е жена — рязко отвърна Патрик. — Тя е инвеститор. За бога, Шарлот, за какъв мошеник ме мислиш?

— От онзи тип, който се нуждае от удоволствията си. Изминаха много месеци откакто бяхме заедно — замълча, а дори и сърцето й сякаш спря да тупти, когато го погледна в очите. — Предполагам няма да се опиташ да твърдиш, че си ми бил верен през всичкото това време?

— Бил съм ти — отговори Патрик с такава горда тържественост и мъжко презрение, че Шарлот разбра, че казва истината. — Но не беше лесно. Имаше моменти, мила моя, когато мислех, че ще полудея от изкушение. Но съм ти бил верен.

Тя отмести поглед, за да скрие сълзите на горчиво и сладко облекчение, които изпълниха очите й.

За нейна изненада Патрик взе ръката й, издърпа я да стане. След това я притисна силно до себе си.

— Шарлот — каза той и сплете пръсти на тила й, търсейки да срещне погледа й. — Толкова се страхувам.

— От какво? — попита тя наистина озадачена. Сърцето й, което преди бе замряло, сега препускаше замайващо и цялото й тяло бе премаляло от желание по този мъж.

— Да не те загубя. Да не загубя и Ани.

— Патрик, нищо не мога да разбера. Ти ни обърна гръб, а сега ми казваш, че се страхуваш да не ни загубиш?

— Шарлот, спомни си всичко, което ти се случи от момента, в който ме срещна — беше пленница, в харем, едва не отвлечена от пирати, хвърлена от експлозия…

Тя се засмя.

— Всичко това беше великолепно. Грандиозно, прекрасно приключение, за което повечето жени мечтаят. О, Патрик, за нищо не бих дала и минута от онова време, от насладата и болката.

Той я погледна с учудване.

— Ти си най-страшната жена, Шарлот Тревърън. И аз не мога да живея без теб.

Тя се притисна по-близо, остави го да усети обещанието на тялото й, чувстваше готовността му.

— Ще останеш ли при нас?

Патрик се вгледа дълбоко в очите й в един дълъг момент, преди да я контрира със свой въпрос.

— Ще плаваш ли с мен, когато не мога да понасям земята повече и ще трябва да пътувам?

Шарлот се изправи на пръсти и целуна върха на брадата му.

— О, да.

Той присви вежди.

— А какво ще правим с Ани?

— Тя е твоя щерка. Предполагам ще се чувства така добре в открито море, както и ти.

Патрик леко се приведе, повдигна жена си, прегърна я и я целуна с буйна страст, точно там отстрани на верандата.

— Има ли някой тук, който да гледа детето ни? — попита той, когато целувката свърши. — Има един праг, през който искам да те пренеса, г-жа Тревърън и едно легло, където съм мечтал да те любя.

Тя се зачерви от удоволствие, приятно предчувствие и истинска радост да обича този прекрасен тайнствен и невъзможен мъж.

— Марта! — извика тя ведро. — Излизам за малко. Моля те, грижи се за Ани докато ме няма.

— Да, г-жо Тревърън — отвърна женски глас от къщата.

Патрик тръгна надолу по стъпалата на верандата, а после по алеята, като продължаваше да носи Шарлот, както младоженец носи булка. Хората надничаха иззад прозорците, от файтоните и дилижансите, но Патрик не им обръщаше внимание. Той просто продължи да крачи, мина през отворените порти на имението, което бе построил за Шарлот, придвижваше се нагоре по алеята към широката веранда и накрая през входната врата.

Токовете му отекваха по голия под, тъй като по-голямата, част от къщата все още, очевидно не бе обзаведена.

— Патрик, мога да вървя — каза Шарлот, когато той се заизкачва по величественото извито стълбите.

— Мм — каза той и направи ляв завой, когато стигна върха на стълбището.

Шарлот притаи дъх, когато той я понесе в господарската спалия. Нямаше столове, гардероби, огън не светеше в камината от елегантен мрамор. До една от стените се намираше огромно легло, достатъчно пищно за кралски особи.

Патрик безцеремонно подхвърли Шарлот в леглото и се наведе пад нея с ръце, опрени от двете страни на главата и.

— Ще останеш ли с мен?

— Завинаги — кимна тя.

— Дори когато съм труден за понасяне?

Шарлот се засмя.

— Кога си бил друг? — тя протегна ръце, а той нетърпеливо разкопча блузата й, откривайки гърдите.

Спря се точно когато се готвеше да поеме зърното й, начумери се, но видя Шарлот весело да се усмихва.

— Може ли? Ще те боли ли?

Тя го погали по гърба, карайки го да поеме гърдите й. Гали я, докато тя мислеше, че ще полудее от страст, след това вдигна полата й.

— Вземи ме вътре — Патрик молеше с дрезгав глас. — Сега, Шарлот, моля те, сега.

Шарлот отвори бричовете му, освободи го, хвана го и го погали. По-късно щяха да имат време за бавна любов, но вече бяха минали месеци откакто не бяха заедно и Шарлот желаеше съпруга си така неудържимо, както и той нея.

Тя изви гръб, и двамата пъшкаха, докато Патрик търсеше венерините двери, след това потъна дълбоко в нея.

И в този момент на величие и плам тяхното бъдеще наистина започна.

(обратно)

Информация за текста

© 1993 Линда Милър

Linda Lael Miller

Taming Charlotte, 1993

Сканиране: ???

Разпознаване и редакция: Xesiona, 2009

Издание:

Линда Милър. Укротяването на Шарлота

„Романтик таймс“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-11 15:00:00

1

Mary-Catch-much-fish — Мери-хваща-много-риба — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Пролог

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

Реклама на сайте