«Бялата графиня»

Астраханска област, Русия

Декември 1919

— Ето, почти стигнахме…

— О, така ми се иска да пресуша поне една бутилка!

— Аз пък имам нужда единствено от сухо легло. За предпочитане с нещо по-топло и меко в него.

— За Бога, Мохамед, не можеш ли да мислиш за нещо друго?

— За какво например?

— Точно сега най-много ми се иска да се тръшна на креслото пред някоя горяща камина, да изхлузя тези мокри ботуши и да постопля най-сетне премръзналите си нозе.

През колоната от ездачи, като лек ветрец през сухи, пожълтели есенни листа, премина одобрителен шепот. Но веднага след това изтощените, обрулени от ледения вятър конници отново потънаха в гробно мълчание.

Премръзналият кавалерийски ескадрон продължи по лъкатушещия път, засипан с преспи от мокър сняг. Удължените сенки, хвърляни от приведените над пътя оголени дървета, очертаваха неясни, причудливи фигури върху дебелия сняг, покрил смълчаните безлюдни поляни. Тягостното пътуване приключи едва когато пред погледите на изтощените кавалеристи се появиха очертанията на високата ограда на обширно дворянско имение — крайната цел на пътуването на ескадрона.

Масивната триетажна сграда имаше странна кръстообразна форма, необичайна за къщите на местните дворяни. Бялата фасада се очертаваше ясно на лунната светлина, но внушителните високи френски прозорци тънеха в мрак, с изключение на двата прозореца на приземния етаж, вляво от главния вход. В подножието на хълма се виждаше обширен участък, засят със зимна пшеница, покрит с дебел сняг. Далече, нейде към губещия се в синкавия здрач хоризонт, се очертаваха приведените клони на плачещи върби, а под тях рекичката едва се виждаше, защото беше скована в ледената прегръдка на суровата руска зима. В тази лунна декемврийска нощ всичко наоколо изглеждаше вледенено и вкочанено навеки.

В мрачната тишина отекваше кристално ясно единствено подрънкването на шпорите, съпровождано от време на време от тракането на нечии зъби или от пръхтенето на изтощените коне. Конниците яздеха като в просъница, толкова бяха уморени от дългия преход. Понякога нечия глава клюмваше над гривата на жребеца, но в следващия миг ездачът инстинктивно притискаше коленете си, за да не падне от коравото седло в най-близката пряспа.