«Роуз»

Остин, Тексас, пролетта на 1866 година

ТЪРСИ СЕ жена:

да готви, да чисти и да пере за седмина мъже, в ранчо на около седемдесет мили югозападно от Остин.

ЖЕНИТЕ:

— Не бих вършила това за седмина мъже, дори и да ми предложат всички крави оттук до Рио Гранде.

— В тази дива пустош има прекалено много индианци и конекрадци.

— В Тексас живеят много бедни вдовици от войната. Те трябва да намерят начин да изкарват прехраната си.

— Седем мъже! Ами ако имат нещо друго наум, а не точно къщна работа?

МЪЖЕТЕ:

— Доста ще му е трудно да различи тези жени от рогата на добитъка си.

— Те биха отишли при който и да е мъж, стига да има една ръка и един крак.

— По-добре да си намери индианка.

Роуз Торнтън го забеляза в мига, в който той влезе в ресторант „Бон Тон“. Всяка жена би забелязала такъв мъж. Не само защото беше висок повече от шест фута или изглеждаше толкова хубав, че не можеше да си жена и да не го забележиш. Нещо у него говореше, че пред нея стои истински мъж.

— Не познавам по-муден човек от теб. Има ли някой отзад в кухнята? — попита нетърпеливо Люк Кърни.

Роуз не отместваше поглед от непознатия. Забеляза панталона му. Сивият цвят на Конфедералната армия на южните щати. Забеляза и шапката му, когато я окачи на един пирон до вратата. Каубоите не свалят шапките си в помещения. Но бившите офицери от Конфедералната армия го правят. Той седна на една маса до стената отсреща. Не показа признаци на нетърпение.

— Цяла сутрин ли ще висиш с тази чиния, или ще я оставиш? — попита пак Люк.

Роуз постави чинията пред Люк. Докато се обръщаше да види какво иска непознатият, Люк я сграбчи за китката.

— Не бързай толкова — китката я заболя. — Какво ще кажеш за малко компания?

— Имам друг клиент — отвърна Роуз. — Тихият й, нисък глас остро контрастираше с носовия му тенор.

— Остави го да чака. Още не съм свършил разговора си с теб.

Приятелите на Люк — Джеб и Чарли — спряха да ядат и по брадясалите им лица се появиха усмивки на очакване.

— Нямам време за разговори — отговори тя, като се опитваше да се отскубне от него. Мисълта, че се държат грубо с нея пред очите на който и да е, особено пред очите на непознатия, я ужасяваше. — Доти не ме взе на работа, за да карам хората да чакат.