Ейнджи взе друга книга и я прелисти.
— Харесва ми старомодният стил на рисунките. Някак невинен.
— Знам. Майка ми сигурно ги е открила на някоя гаражна разпродажба. Като малка винаги ме мъкнеше от една разпродажба на друга всяка събота сутрин. А сега винаги, когато се натъкне на нещо, което смята, че ще ми хареса, го купува и ми го изпраща. О, тук има и бележка.
Теса извади сгънат лист и го прочете.
— Е, какво пише?
— Пише: „Всеки има нужда от малко магия.“ — Теса сви рамене. — Не схващам.
— Може би майка ти знае, че не вярваш в любовта — Ейнджи повдигна вежди, — и се надява, че поне ще повярваш в магията.
— Греши. — Теса се загледа в кутията. — Тук има още една книга. — Тя я извади, прочете дългото заглавие и устните й се разтеглиха в усмивка. — Няма да повярваш. — Подаде томчето на Ейнджи.
Ейнджи погледна към златистите букви и се засмя.
— Не те познава много добре, нали?
— Напротив, познава ме много добре. — Теса си взе обратно книгата и я разгледа внимателно. — Това е наистина интригуващо. По корицата съдя, че книгата е на около стотина години. Все още е сравнително лесно да се намерят неща оттогава. — Отвори я внимателно. — Но страниците изглеждат много по-стари. Чудя се как ли се е получило?
— Може би някой е сменил корицата? — опита се да подскаже Ейнджи.
— Предполагам… И все пак изглежда странно. — Теса бавно запрелиства страниците. — Това изглежда наистина, наистина много старо. Виж само печата.
Ейнджи погледна към страницата.
— Курсивен стил, по-скоро като писано на ръка. — Погледът й срещна този на Теса. — И какво от това?
— Не знам. След като корицата е била сменена, вероятно книгата не е особено ценна. — Теса сбърчи вежди. — Но е интересно.
— Интересно? — Ейнджи притисна ръце към бузите си в преувеличен жест на изненада. — Кой би си помислил, че нашата мис Сейнт Джеймс би сметнала точно тази тема за интересна?
— Избий си го от главата — засмя се Теса. — Намирам за интересна книгата, не темата. — Остави я внимателно на масата. — Ще я прегледам по-късно. Да идем да намерим нещо за похапване.
— Хубаво е да разбера, че вярваш в нещо. — Ейнджи пристъпи към вратата.
— О, така ли? В какво? Ейнджи й се ухили лукаво.
— В яденето.
— Хвана ме. А сега да вървим.
Комментарии к книге «Вярвай», Виктория Александер
Всего 0 комментариев