«Приказка за Исъмбоши»

Тази приказка е за Малечко Палечко. Но не за Малечко Палечко, който вие знаете, а за един Малечко Палечко с дълги черни коси и черни бадемови очи, които блестят върху жълтото му лице. Защото този Малечко Палечко е японец и се нарича Исъмбоши, което на японски ще рече точно… Малечко Палечко!

Исъмбоши се родил малък, ама съвсем малък. И малък си останал. Един ден неговите родители го взели със себе си на полето и го настанили върху един дънер, като стократно му заръчали никак да не мърда. Той бил толкова малък, че можел лесно да се загуби зад някоя буца пръст. Исъмбоши всъщност, като пеел с тънкото си гласче една песен, която сам си бил съчинил.

— Не е голям нашият Исъмбоши, но колко е умен! Същински поет! — си казвали родителите му с мъничко гордост, като продължавали усърдно работата си.

— Но радостта на Исъмбоши отлетяла в миг и се сменила с тъга.

Той забелязал как другите деца помагали на родителите си в полската работа. А то? Никога ли не ще бъде полезен на някого?

Върнал се много натъжен в къщи, отишъл при дядо си и му казал:

— Добър ден, почитани дядо, аз бих искал да отида в града, да се уча и да стана голям човек. Дай ми, моля ти се, своето съгласие.

— Добре синко, давам ти го. Но вземи със себе си таса, тези пръчици и това шило. Тасът ще бъде твоята лодка. Пръчиците твоите весла. Мушни шилото си в тази сламка. Едното ще ти е сабята, другото ножницата. Върви и боговете да те закрилят!

— Хиляди благодарности, дядо! — казал Исъмбоши. — Аз ще уча, ще стана силен, голям и прочут. Довиждане, дядо. Довиждане, татко, мамо!

Като стигнал до брега на реката, той пуснал таса по водата и скочил в него.

Така си плавал спокойно, докато не изскочила пред него една жаба.

— Ей ти, жаборано, пусни ме да мина!

— Ква! Ква! Ква!

— Отмести се. Не виждаш ли, че ми пречиш?

Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати.

— Лоша жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен.

И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.

След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града се стъписал:

„Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“

Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода