«Земята си иска своето»

Земята си иска своето

Живяла в стари времена една вдовица. Тя имала едничък син. Растял синът и виждал, че всички деца имат бащи, само той никого не може да нарече „татко“.

— Защо всички си имат бащи, а само аз нямам? — попитал той веднъж майка си.

Вдовицата отвърнала:

— Твоят баща умря.

— Какво значи това — умря? Той няма ли да се върне вече при нас?

— Той няма да се върне, а ние всички ще отидем там, където е той — рекла майка му, — никой не ще избегне смъртта.

Момъкът извикал:

— Аз никого не съм молил да се родя, но щом съм се родил, не искам да умирам. Ще отида да търся такова място, където няма смърт!

Дълго го молила майка му да не ходи, но момъкът не я послушал и тръгнал по света. Обиколил много страни. Навсякъде питал и разпитвал:

— Има ли тук смърт?

— Има — отговаряли му.

Разтъжил се момъкът — нямало такова място, където не се умира. Вървял веднъж през полето, гледа — пред него елен с високи, клонести рога. Харесали се много на момъка еленовите рога и той попитал елена:

— Не знаеш ли място, където не се умира?

— Такова място няма — отвърнал еленът, — но докато рогата ми не стигнат небето, аз няма да умра, а стигнат ли го, ще дойде и моята смърт. Ако искаш, остани при мене. Няма да умреш, докато аз съм жив.

— Не — рекъл момъкът, — ако ще живея, нека да живея вечно, а да умра можех и там, откъдето съм дошъл.

Тръгнал той по-нататък. Прекосил полето, пребродил всички долини, — стигнал планините. Гледа — един гарван кацнал на висока скала и чисти перата си, а пухът им лети надолу, в огромна, дълбока пропаст.

Момъкът попитал гарвана:

— Не знаеш ли място, където да не се умира?

— Не — отвърнал гарванът. — Ето, аз ще живея, докато цялата тази пропаст не се запълни с моя пух, а запълни ли се, ще умра. Остани при мен и ще живееш, докато и аз съм жив.

Надникнал момъкът в пропастта и поклатил глава.

— Не — рекъл той, — ако ще живея, нека да живея вечно, а да умра можех и там, откъдето съм дошъл.

Тръгнал той по-нататък. Преминал цялата земя, стигнал до морето. Поразходил се по брега — не знаел накъде да тръгне. Вървял ден, вървял два — нищо не се виждало. На третия ден гледа — нещо блести в далечината. Приближил се повече — видял пред себе си кристален дворец. Обиколил момъкът двореца, но не можал да намери врата. Мъчил се, мъчил се, най-сетне съгледал малка ивица светлина. Сетил се, че това може да е вратата, и натиснал с всичка сила. Вратата се отворила. Влязъл вътре и какво да види — лежи девойка с такава красота, че самото слънце би й завидяло, ако я видеше. Много се харесала девойката на момъка, пък и той се харесал. Момъкът попитал:

— Хубавице, не знаеш ли място, където да не се умира? Искам да избягам от смъртта.

— Такова място няма — отвърнала девойката. — Защо ще търсиш напразно? Остани с мен!

Момъкът рекъл:

— Не съм търсил теб, търся място, където да не се умира, иначе щях да остана там, откъдето съм дошъл.

Девойката казала:

— Земята си иска своето, ти сам ще пожелаеш смъртта. Погледни ме и кажи — на колко съм години?

Момъкът я погледнал: нейната млада снага, нейните алени като трендафил бузи били така прекрасни, че той съвсем забравил за смъртта.

— Най-много на петнадесет години — рекъл той.

— Не — отговорила девойката, — аз съм родена в първия ден от сътворението на света. Името ми е „Красота“ и аз никога не ще остарея и никога не ще умра. Ти би могъл да останеш с мене, но сам няма да поискаш — земята ще те призове.

Момъкът се заклел, че никога не ще я напусне.

Заживели те заедно. Годините преминали като миг. Много неща се изменили на земята. Мнозина измрели, обърнали се в прах, мнозина се народили, земята променила лицето си, но момъкът не забелязвал как лети времето. Девойката била все така прекрасна, а той — все така млад. Преминали хиляди години. Домъчняло на момъка за родината му. Един ден той рекъл:

— Искам да отида и да навестя майка си и моите близки.

Девойката отвърнала:

— От тях вече и кости не са останали в земята.

— Какво говориш ти! Всичко на всичко са се изминали три-четири дни, откак съм тук, какво е могло да им се случи?

Девойката рекла:

— Аз нали ти казах — земята си иска своето. Добре, върви, но каквото и да ти се случи, сам ще си бъдеш виновен.

Дала му тя три ябълки и му казала да ги изяде, когато се разтъжи.

Сбогувал се момъкът с нея и тръгнал. Вървял, вървял, гледа — пред него е скалата, на която бил преди гарванът. Цялата пропаст под нея била пълна с пух, а и гарванът лежал там, съвсем изсъхнал. Притъмняло пред очите на момъка, понечил да се върне назад, но не го пускала вече земята, теглела го напред. Продължил по-нататък, гледа — всред полето стои еленът, рогата му опират в небето, а самият той умира. Разбрал момъкът, че много време се е минало оттогава, откак е излязъл от къщи. Тръгнал още по-нататък, стигнал до родното си място, но не намерил ни близки, ни познати. Питал хората за майка си, но никой не бил чувал дори за нея. Скитал се сам и никой не го познавал. Срещнал най-сетне един старец и му разказал кого търси. Старецът рекъл:

— Тази жена, както съм чувал от деди и прадеди, е живяла някога, но как може нейният син да е още жив?

Разчуло се навсякъде за момъка. Какво ли не приказвали за него? Гледали го като някакво чудо!

Бродил момъкът сам-самичък. Омръзнало му. Отишъл на мястото, където бил някога неговият роден дом, и намерил само развалини, обраснали с изсъхнал вече мъх. Спомнил си за своята майка, за детството си, за своите другари и се натъжил. Решил да изяде ябълките, които му дала девойката от кристалния дворец. Извадил едната ябълка, изял я и в същия миг му пораснала дълга бяла брада. Изял втората ябълка — колената му се подкосили, превил се на две и паднал от немощ на земята. Лежал, без да може да мръдне ни ръка, ни крак. Извикал тогава едно момче, което минавало край него:

— Приближи се до мене, момченце, в джоба ми има една ябълка, извади я и ми я подай.

Момченцето извадило ябълката и му я подало. Момъкът я захапал и тозчас умрял.

Погребало го цялото село.