«Нощен прибой»

След като непознатият умря и вятърът разнесе миризмата на изгорялата му плът, ние се запътихме обратно към брега. Кори носеше радиото си — един от онези големи колкото куфар транзистори, които работят с около четирийсет батерии и имат магнитофон. Възпроизвеждането не беше особено качествено, но за сметка на това радиото беше доста мощно. Кори произхождаше от богато семейство преди избухването на А6, но сега тези подробности нямат значение. Дори огромният му радиомагнетофон е хубава, но безполезна вещ. Останали са само две радиостанции, които успяваме да хванем. Програмата, излъчвана от Портсмут, се води на някакъв селски диджей, който е откачил на тема религия. Пуска плоча на Пери Комо, казва по някоя молитва, ридае, пуска Джони Рей, чете от псалмите (също като Джеймс Дийн в „На изток от рая“), сетне отново циври. Весела радиостанцийка, няма що. Веднъж този тип изпя „Събирайте снопите“ с прочувствен, прегракнал глас, от който двамата с Нийдълс изпаднахме в истерия.

Масачузетската станция беше по-свястна, но я хващахме само нощем. Водещите бяха банда хлапета. Навярно бяха превзели радиопредавателите на WRKO или WKDM в Портсмут, след като персоналът измрял, или избягал. Излъчваха смешни позивни, като НАРКОМАНИ, ПРОСТИТУТКИ и тям подобни. Абсолютен майтап — направо да се пръснеш от смях. По обратния път към брега слушахме тази радиостанция. Със Сузи се държахме за ръце, Кели и Джоан се движеха пред нас, а Нийдълс вече бе прехвърлил билото на хълма и беше извън полезрението ни. Кори вървеше най-отзад и размахваше радиото си. „Стоунс“ пееха „Енджи“.

— Обичаш ли ме? — повтаряше Сузи. — Само това ме интересува — дали действително ме обичаш.

Тя искаше непрекъснато да й се обяснявам в любов — бях нейното плюшено мече.

— Не — отвърнах.

Сузи започваше да напълнява и ако поживееше още известно време (което беше малко вероятно), щеше да се превърне в тлъста повлекана. Отгоре на всичко беше много устата.

— Адски си гаден — промълви тя и притисна длан към лицето си. Лакираните й нокти проблеснаха под светлината на лунния сърп, изплувал на небето преди около час.

— Пак ли ще цивриш?

— Млъкни! — По гласа й разбрах, че действително ще се разплаче.

Изкачихме се на хълмчето и спряхме за миг.