«Парфюмът (Историята на един убиец)»

През осемнадесети век във Франция живееше един човек, комуто с право отредиха място сред най-гениалните изроди на тази не съвсем бедна откъм гениални изроди епоха. Нека ви разкажа неговата история. Наричаше се Жан-Батист Грьонуй1 и ако за разлика от имената на други гениални чудовища като маркиз Дьо Сад, Сен-Жюст, Фуше, Бонапарт и прочие името му днес тъне в забрава, то не е защото Грьонуй отстъпваше на тези тъмни люде по самомнителност, презрение към човешкия род, безнравственост, накратко казано — по безбожие, а защото неговият гений и единствената му амбиция се ограничаваха в област, която не оставя дири в историята — в летливото царство на миризмите.

По времето на нашия разказ в градовете цареше смрад, невъобразима за нас, съвременните хора. Смърдяха на тор улиците, смърдяха на урина задните дворове, смърдяха на гнилоч и мишчина, стълбищата, кухните — на скапано зеле и овча лой, душните всекидневни — на мухъл и прахоляк, спалните — на мазни чаршафи, спарени пухени завивки и препълнени нощни гърнета. Комините бълваха смрад на сяра, кожарските работилници бълваха смрад на разяждащи луги, кланиците бълваха смрад от съсирена кръв. Хората воняха на пот и непрани дрехи, устите им воняха на загнили зъби, стомасите им се оригваха на лук, а телесата — ако не бяха съвсем млади — смърдяха на престояло сирене, вкиснато мляко и тумори. Смърдяха реките, смърдяха площадите, смърдяха църквите, смърдеше под мостовете и в дворците. Селякът смърдеше като кюрето, калфата — като мадам майсторшата, смърдеше цялата аристокрация, смърдеше дори кралят — като хищно животно смърдеше той, а кралицата — като стара коза зиме, както и лете. Защото през осемнадесети век все още не бе възпряна разложителната дейност на микробите, така че нямаше човешко поприще — съзидателно или разрушително, нямаше нито едно проявление на покълващ или отмиращ живот, което да не се съпровожда от зловоние.