«Лицето»

Войната вървеше лошо. През миналия месец шейсет човека от войската на Конфедерацията бяха разжалвани за дезертьорство, а новата заповед беше да бъдат разстрелвани незабавно. Това се отнасяше за други лагери и полкове, за щастие никой от нашите хора не бе дезертирал.

Войната бе станала безнадеждна и аз като млад лекар го знаех по-добре от нашите предводители. Не беше обществена тайна, че генерал Ли е форсирал Потомак с десет хиляди души, които почти не са разполагали с обувки и шапки, а нощем са били принудени да спят на земята, поради липса на одеяла. Но докато през последните шест месеца изпълнявах тази служба, аз знаех и друго: нашите хора боледуваха от инфлуенца, дизентерия, едра шарка, жълта треска и дори от холера — поражения, които никога не можеха да се прикрият, поражения, които бяха по-тежки, отколкото от куршумите, получени от напредващите армии на янките. Най-лошото беше, че поради липса на тоалетни помещения и бани, в действителност всеки от тях страдаше от спазми на лицевите мускули или кърлежи, а поради скорбута, телата на повечето изгаряха в треска. От време на време, под лунната светлина можеше да се забележи почти полудял човек, който изпълнявайки диви танци се мъчеше да прогони паразитите от себе си. На такъв скоро му предстоеше да умре.

Такава беше действителността на войната през тази пролет и макар че се отнасях с войниците като мъже, в действителност те по-скоро бяха момчета — някои от тях не бяха навършили и трийсет години. През нощта, измръзнали или ранени, те зовяха майките си, не беше нещо необичайно един или двама да ридаят, докато останалите се молеха на глас.

Разказвам ви всичко това, за да добиете представа какви ужасни неща ставаха в нашата многообичана Конфедерация. Но въпреки че като военен лекар през последните две години се бях нагледал на страдания, лудост и отчаяние, нищо не ме бе подготвило за появата на мъжът от Вирджиния.