— Страхотен кодош. Джинджър, солистката на групата играе едно кално маце в обширен блатист ръкав на река с някакъв тип, който прилича на Доналд Трамп в работен гащеризон. Клипът изпраща това, което моите приятели - интелектуалци наричат „смесени културни послания“. — И Джанингс се засмя толкова силно, че Тел трябваше да държи телефона далеч от ухото си.
Когато Джанингс най-накрая се успокои, той каза:
— Така или иначе, това означава, че албумът сигурно също ще влезе в топ тен. Обкованото с платина кучешко лайно си остава лайно, но платинената референция си остава винаги платинена, разбираш ли това, Буана?
— Разбира се — каза Тел, и отвори чекмеджето на бюрото си, за да се увери, че касетата на „Усмъртяващите ритми“, която не бе пускал от деня, когато му я даде Джанингс в края на миксинг-сешъна, бе все още там.
— И какво правиш сега? — го попита Джанингс.
— Търся си работа.
— Искаш ли отново да работиш с мен? Правя новия албум на Роджър Долтри. Почваме след две седмици.
— За Бога, разбира се, че да.
Парите щяха да бъдат добри, но имаше и нещо друго: след „Усмъртяващите ритми“ и шестте седмици на „Карате майсторите на клането“, да работиш с бившия солист — певец на „Ху“ щеше да бъде като да влезеш в топла къща в студена нощ. Какъвто и да се окаже като човек, той можеше да пее. А да работиш с Джанингс отново не бе толкова зле.
— Къде?
— В същата стара конюшня. Табори в „Мюзик Сити“.
— Можеш да разчиташ на мен.
Роджър Долтри не само че можеше да пее, но се оказа и сравнително приятен тип. Тел си помисли, че следващите три или четири седмици ще бъдат доста приятни. Имаше работа, имаше дял в производството на албум, който цъфна в класацията на Билборд под номер четиридесет и едно (а сингълът бе стигнал номер седемнадесети и продължаваше да се изкачва) и се чувстваше спокоен за наема за пръв път, откакто пристигна в Ню Йорк от Пенсилвания преди четири години.
Беше юни, дърветата бяха покрити със зеленина, момичетата отново носеха къси поли и светът изглеждаше едно доста приятно местенце. Тел се чувстваше страхотно в първия си работен ден на втория сешън при Пол Джанингс, до около 1.45 следобед. Тогава той влезе в тоалетната на третия етаж, видя същите гуменки, които някога бе видял под вратата на първата кабинка и всичките му приятни чувства изведнъж го напуснаха.
Не са същите. Не могат да са същите.
Комментарии к книге «Гуменки», Стивън Кинг
Всего 0 комментариев