«Маймуната»

Щом Хол Шелбърн я видя, когато синът му Денис я измъкна от плесенясалия кашон, бутнат чак под стрехата на тавана, у него се надигна такъв ужас и такова отчаяние, че за миг си помисли, че ще изкрещи. Той вдигна юмрук към устата си, сякаш да натъпче вика обратно… и само се закашля в шепа. Не го забелязаха нито Тери, нито Денис, но Пити веднага се огледа, обхванат от внезапно любопитство.

— Ех, че хитро — каза Денис с уважение. На самия Хол вече рядко му се отдаваше да предизвика такава интонация у сина си. Денис беше на дванадесет.

— Какво е това? — попита Питър. Той пак погледна баща си, преди очите му да залепнат за нещото, което брат му беше намерил. — Какво е това, татко?

— Маймуна, бе, безмозъчен — каза Денис. — Ти не си ли виждал маймуна?

— Не наричай брат си безмозъчен — каза Тери съвсем автоматично и започна да разглежда един кашон с пердета. Бяха лепкави от мухъл и тя бързо ги пусна. — Гр-р-р.

— Може ли да я взема, татко? — попита деветгодишният Пити.

— Откъде накъде? — извика Денис. — Аз я намерих.

— Моля ви се, момчета — каза Тери. — Заболява ме главата.

Хол почти не ги чуваше. Маймуната лъщеше в ръцете на големия му син и се хилеше по обичайния си начин. С тази усмивка тя бе населявала детските му кошмари, населявала ги бе, докато…

Навън блъсна студеният вятър и с безплътни устни изсвири продължително в стария ръждясал улук. Пити пристъпи по-близо до баща си и очите му неспокойно пробягнаха по грубия покрив на тавана, от който се подаваха главичките на пирони.

— Какво беше това, татко? — попита той, когато изсвирването замря в гърлено бучене.

— Просто вятърът — каза Хол, като продължаваше да гледа маймуната. Нейните чинели, по-скоро месингови полумесеци, отколкото пълни кръгове в слабата светлина на единствената гола крушка, стояха неподвижни на разстояние тридесет сантиметра. Той добави автоматично — Вятърът може да свири, но без мелодия. — Изведнъж осъзна, че това е един от лафовете на чичо Уил и по кожата му премина тръпка.

Звукът се появи отново, вятърът се надигаше откъм езерото Кристъл продължително и провлечено, а после затихваше бавно в улука. Като че през пет-шест отвора някой издухваше студен октомврийски въздух в лицето на Хол — Боже, това място толкова приличаше на килера в къщата им в Хартфорд, че сякаш някой ги бе пренесъл тридесет години назад във времето.

Няма да мисля за това.