По време на петгодишното ми пребиваване в Щатския медицински център в Ню Йорк и в различни други, строго охранявани лечебни заведения из страната, се бях сблъсквал с психични заболявания с най-брутални проявления. Само дето не можех да си спомня някога да съм усещал толкова явно лудостта, както я усетих тогава, в първите няколко секунди, които прекарах в една стая с Шегаджията. Нищо от това, което бях видял в медиите, не ме беше подготвило за силата, която излъчваше този човек Всъщност несекващия поток истории, които се тиражират по негов адрес в пресата, само го прави по-тривиален. Бяхме свикнали с Шегаджията; почти се чувствахме уютно от неговото присъствие. Всички знаехме, че е изпечен престъпник и нееднократно е убивал, отгоре на това, и все пак лицето му бе станало толкова позната гледка, че се бе превърнал в част от пейзажа на Готъм. Последното му изстъпление не ни трогна чак толкова много, колкото ако бе извършено от някой непознат. Познатото зло е за предпочитане…
Моята задача бе да опозная това зло.
В присъствието на двамата пазачи, които ни наблюдаваха неотлъчно, подадох ръка през масата.
— Аз съм доктор Люис, господин Шегаджия. Ще бъда…
— Наричайте ме „Шегаджия“ — каза той с учудващо мек глас, втренчвайки поглед в мен, без да обръща внимание на протегнатата ми ръка. Контрастът между гробовния му тон и ухиленото му лице ме разконцентрира.
— Но това не е истинското ви име. Предпочитам да се обръщам към вас с него.
— Това име вече не съществува. Наричайте ме „Шегаджия“, ако имате желание да провеждате смислен разговор с мен.
Не ми се искаше да го правя. Личността „Шегаджията“ на пациента изглежда бе оста, около която се въртеше кариерата му на престъпник. Не исках да подсилвам допълнително тази личност. И все пак се налагаше да общувам с него. Нямах друг избор, освен да отстъпя.
— Много добре господин Шегаджия. Аз…
— Само… „Шегаджия“.
Аз отново му подадох ръка.
— Шегаджия, аз съм доктор Люис. Аз поемам грижата за твоята терапия.
Той пренебрегна ръката ми и внезапно стана нервен:
— Вие пък кога пристигнахте? Никога не съм ви виждал. Къде е доктор Хилс? Защо не ме лекува той?
— Именно доктор Хилс ме праща. Нов съм, дойдох след последното ви… бягство.
В очите му се четеше гняв, но ухилената гримаса на слизаше от лицето му.
Комментарии к книге «Дефинитивно лечение», Ф. Пол Уилсън
Всего 0 комментариев