«Отново и отново»

Непознатият се появи от здрача, когато последните зеленикавожълти слънчеви лъчи все още трепкаха на запад. Той поспря до оградата и извика:

— Мистър Адамс, вие ли сте?

Столът проскърца под тежестта на Кристофър Адамс, който се размърда, сепнат от гласа. После си спомни. Преди ден-два отвъд поляната се бе настанил нов съсед. Джонатън беше му казал, а Джонатън знаеше всички клюки за хора, андроиди и роботи на сто мили наоколо.

— Заповядайте — рече Адамс. — Радвам се, че се отбихте.

Надяваше се, че е успял да вложи в тона си сърдечност и дружелюбие.

Защото той не се радваше. Беше малко раздразнен и ядосан от тази неканена сянка, която се бе появила от здрача и прекосяваше моравата.

Прекара мислено ръка по челото си. Този час ми принадлежи, каза си той. Единственият час, който отделям за себе си. Часът, когато забравям… забравям хилядите проблеми, свързани с други звезди. Забравям ги и се връщам при зеленикавата мрачина, тишината и танца на неуловимите сенки при залез-слънце, каквито ги има само на моята родна планета.

Защото тук, в този двор, няма ментофонични доклади, картотеки на роботи, галактични координационни конференции… няма психологически интриги и диаграми на чуждопланетни реакции. Нищо сложно или пък тайнствено… макар че може и да греша, защото тук има някаква тайна, но приятна и безопасна тайна, която е лесна за разгадаване, но си остава неразгадана само защото аз искам това. Тайната на нощната птица, устремена към притъмнялото небе, загадката на светулката край живия люляков плет.

С една част от съзнанието си той усещаше, че непознатият е прекосил двора и протяга ръка, за да придърпа стол, докато с другата част отново се замисли за овъглените трупове, проснати край брега на една река, нейде на далечната Алдебаран XII, и за разбития кораб, усукан около дървото.

Трима бяха загинали там… три човешки същества и два андроида, а пък андроидите са почти хора. А човек не трябва да умира от насилствена смърт, освен от ръката на друг човек. Дори тогава това може да стане само на полето на честта, като се спазят всички формалности и технически подробности на правилата за дуел, или пък в не толкова изисканите случаи на разплата или екзекуция.

Защото човешкият живот е свещен… Така трябва да бъде или в противен случай не би имало хора. Човечеството за жалост е така малобройно.

Престъпление или злополука?

Но злополуките бяха абсурд.