«Трите стигми на Палмър Елдрич»

Искам да кажа, че вие, в края на краищата, трябва да имате предвид, че ние сме направени единствено от прах. Така че несъмнено няма да ни бъде много дълго време и не бива да забравяме този факт. Но дори и като се има предвид това, искам да кажа лошите изходни условия, ние не се справяме толкова зле. И лично аз вярвам, че дори в тази отвратителна ситуация, в която сме поставени, имаме шанс. Разбрахте ли ме?

Барни Майерсън се събуди с необичайно силно главоболие и установи, че се намира в спалнята на непозната къща. До него, покрито чак до голите си, гладки рамене, спеше непознато момиче. Тя дишаше леко през устата, косите й бяха разрошени и бели като памук.

„Обзалагам се, че вече съм закъснял за работа“ — помисли си той, измъкна се от леглото и се изправи несигурно, без да отваря очи, потискайки гаденето. Знаеше само, че се намира на около седем часа път с кола от офиса си, може би дори не беше в Съединените щати. Обаче беше на Земята — гравитацията, която го караше да се олюлява, беше онази, с която бе свикнал.

А до дивана в съседната стая стоеше добре познатото му куфарче с неговия психиатър, доктор Смайл.

Както си беше бос, той отиде във всекидневната и седна до куфарчето. Отвори го, натисна бутоните и включи доктор Смайл. Датчиците се задействаха и от апарата се дочу равномерно бучене.

— Къде се намирам? — попита го Барни. — И на какво разстояние съм от Ню Йорк?

Това беше главният въпрос. Той вдигна поглед и видя часовника на стената на кухнята — показваше седем и половина сутринта. Не беше чак толкова късно.

Апаратът, който беше преносим терминал на доктор Смайл, свързан чрез микрореле с компютъра, разположен в сутерена на реномираната кооперация1 33 в Ню Йорк, където живееше Барни, се обади с тънко гласче:

— А, мистър Байерсън…

— Майерсън — поправи го Барни, приглаждайки косата си с треперещи пръсти. — Какво си спомняш за снощи?