Зад нея, оттатък анодираната решетка на Клетката, оттатък обрамчен правоъгълник от стъкло, който филтрираше всеки оттенък на замърсяване, небето над Бърбанк беше идеално чисто, като петно небесносиня боя, изпратено от доставчика на вселени.
* * *Лявото ухо на човека беше поръбено с розова тъкан, гладка като восък. Лани се зачуди защо не е правен опит за козметична намеса.
— За да ме подсеща — каза човекът, проследявайки погледа на Лани.
— За какво?
— Да не забравям. Седнете.
Лани седна на нещо, смътно напомнящо стол — пригладена конструкция от черни дуралови тръби и ламиниран хексел. Масата беше кръгла, с размер приблизително на кормило. Зад синьото стъкло лижеше въздуха жертвено пламъче. Японецът с ризата на квадратчета и очилата с метални рамки примигваше непрекъснато. Лани загледа как другият мъж сяда и друго стройно столоподобно изчезва стряскащо под туловище като на сумист, с вид като че ли е съставено само от мускули.
— Справяме ли се с часовата разлика?
— Пия хапчета. — Лани си припомни тишината на орбиталната совалка и липсата на видимо движение.
— Хапчета значи — каза другият. — Хотелът добър ли е?
— Да. Готов съм за интервюто.
— Добре тогава. — Онзи разтърка енергично лице с покритите си с белези длани. Свали ги и се вгледа в Лани, като че ли го виждаше за пръв път. За да избегне погледа му, Лани се загледа в облеклото на мъжа — някакъв вид нанопорова куртка за упражнения, шита да стои свободно на по-дребен, но все пак много едър мъж. Без определен цвят в мрака на Процесът. Разкопчана до средата на гърдите. Опитваща се да удържи ненормалната телесна маса. Откритата плът беше нарязана и прекръстосана от белези, смайващи с разнообразието на формата и вида си като географска карта. — Е?
Лани вдигна поглед от белезите.
— Тук съм за интервю за работа.
— Така ли?
— Вие интервюиращият ли сте?
— Интервюиращият? — Двусмислената гримаса откри очевидна зъбна протеза.
Лани се обърна към японеца с кръглите очила.
— Колин Лани.
— Шиния Ямазаки. — Японецът протегна ръка и двамата размениха ръкостискане. — Говорихме по телефона.
— Вие ли ще проведете интервюто?
Вихрушка от премигвания.
— Извинявам се, не — отвърна събеседникът му. И добави: — Студент съм по екзистенциална социология.
— Не разбирам — каза Лани. Двамата отсреща не отговориха нищо. Шиния Ямазаки изглеждаше смутен. Едноухият се хилеше.
Комментарии к книге «Идору», Реджов
Всего 0 комментариев