На Клеър
БЛАГОДАРНОСТИЯпонският режисьор Сого Ишии ми представи Забраненият град Коулун чрез снимките на Риуджи Миямото. Ишии-сан имаше идеята да снимаме там фантастичен филм. Не го направихме, но образът на Забраненият град продължи да ме преследва, въпреки че всичко, което знаех за него, идваше от смайващите снимки на Миямото. Те в крайна сметка допринесоха доста за описанието на Моста от романа ми „Виртуална светлина“.
Архитектът Кен Вайнбърг привлече вниманието ми към една статия за Забраненият град в „Архитектурен преглед“, от която научих за пръв път за „Градът на мрака“, великолепно нещо, създадено от Грег Жирар и Йън Ламбро („Уотърмарк“, Лондон, 1993). Джон Джерълд беше така добър да ми осигури от Лондон един брой.
Дължа всичко, което зная за рязането на пръсти, на криминалните мемоари на Марк Брандън Рийд — „Сатъра“ („Сатъра отвътре“, „Слай Инк“, Австралия, 1991). Мистър Рийд е доста по-страшен от Блекуел и има още по-малко уши.
„Племена на Скоростта“ на Карл Таро Грийнфелд („Харпър Колинз“, Ню Йорк, 1994) даде богата основа за представите ми за замайването на Лани.
Стивън Браун („Убедителния“) дерзаеше по оформящото се произведение в течение на месеци, пращаше коментари всеки ден, понякога по няколко пъти, винаги търпелив, докато му изпращах замайваща бъркотия от несвързани фрагменти, която се очакваше той да приема като напредък. Без непрекъснатото му окуражаване и като че ли безкрайно търпение тази книга надали щеше да бъде завършена.
Моите издатели от двете страни на Атлантика също показаха голямо търпение и им благодаря за това.
(обратно)1. КУБ НА СМЪРТТА KСлед „През ключалката“ Лани научи за една друга работа от Ридел, нощната охрана на Шатото. Ридел беше едър мълчалив тенесиец с тъжна срамежлива усмивка, евтини слънчеви очила и уоки-токи, вечно закачено на ухото му.
— Парагон-Азия Дейтафлоу — каза Ридел. Беше около четири сутринта и двамата бяха седнали в огромни стари кресла. Бетонните трегери над главите им бяха боядисани ръчно с идеята да напомнят горе-долу светъл дъб. Столовете, както и другите мебели във фоайето на Шатото, бяха толкова огромни, че който и да седнеше в тях, изглеждаше смален.
— Наистина ли? — Лани се опитваше да се залъгва, че някой като Ридел би могъл да знае къде все още може да се намери работа.
Комментарии к книге «Идору», Реджов
Всего 0 комментариев