«Да пробудиш драконче…»

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

— Тю, да те…

— Ник’во страшно — веднага заяви Сашо. — Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

— Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… — промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинки. Сетне Радослав бе овързан по всички правила на катераческото изкуство и спуснат в издълбаното от водата и времето дере. Той потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна — беше хладно, усойно и неприветливо в сравнение с напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Около него лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, но пък се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка и чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в някакъв прогнил дънер сред лишeи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година го беше съзрял, съвсем случайно минавайки покрай един оръжеен магазин. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. А веднъж изтърси пред хора: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.