«Дете на времето»

И сред мрака, в пустотата и мълчанието той изглеждаше по-едър, огромен и много стар, стар като Времето, което трябваше да влезе в каютата, притихнала като гробница, и да спре краткия си поглед в съзерцание на ефимерната победа на успокоителния сън. Ала той беше само дете на времето, самотник, последният представител на погубено и забравено поколение.

Осъмнаха със сняг. Нощният западняк го бе довял на крилете си и го бе поръсил над земята като рехава мъгла. Снегът сигурно идваше отдалече, далече. В него още се таеше ароматът на морето и сега, когато топлите пръсти на зората докоснаха необятната студена тундра, той се заиздига над нея.

Някога, много отдавна, Сребърния Облак бе виждал морето. Тогава беше момче, все още ловуваше в западните земи. Морето бе огромна черна стихия, но докоснеше ли го слънцето, засияваше като невиждан течен пламък. Смъртно опасно бе да влизаш в него, ала истинско вълшебство да го съзерцаваш. Той никога повече нямаше да го види — това поне знаеше. Сега тамошните земи бяха в ръцете на Другите, а Племето с всяка изминала година отстъпваше все по-навътре, към мястото, където се ражда слънцето. Сребърния Облак знаеше, че дори Другите да изчезнеха тъй внезапно, както се бяха появили, за него няма надежда да се завърне в крайбрежните земи. Бе прекалено стар, прекалено отслабнал, прекалено близо до края. Половин живот бе нужен на Племето да измине обратния път. Може би дори повече. А Сребърния Облак нямаше толкова време. Около две-три години, и то ако има късмет.

Но и това му стигаше. Той бе виждал морето, а никой от хората му не можеше да се похвали с това. Никога нямаше да забрави мириса, нито напора на огромната му мощ. Сега стоеше на възвишението, откъдето се виждаше поселището, взираше се в изведнъж побелелите равнини, разтваряше широко ноздри и вдъхваше дълбоко мускусния аромат на море и изпаренията от топящия се сняг. За миг се почувства млад.

Само за миг.

Зад него някой каза:

— Снощи, като пристигнахме, нищо не каза за снега, Сребърен Облак.

Мъдрата. Защо го бе проследила чак дотук? Беше се изкачил горе, за да постои сам в утринната тишина. Най-малко нея искаше да види в този миг на уединение.

Сребърния Облак се извърна и я погледна:

— Толкова необичайно нещо ли е снегът, та да предупреждавам всеки път, когато се зададе?

— Но сега е петата седмица на лятото.