«Врата към лятото»

Една седмица преди Шестдневната война с моя котарак Петроний1 Повелителя живеехме в стара селска къща в Кънектикът.

Съмнявам се, че тя съществува още, тъй като се намираше съвсем близо до епицентъра на ядрения взрив, който за малко не улучи Манхатън, а онези стари паянтови къщи горят като факли. А и да е оцеляла, едва ли някой би я наел заради радиацията. Но тогава ние си я харесвахме — аз и Пийт. Липсата на канализация сваляше наема, а върху чертожната ми дъска в бившата трапезария нахлуваше чудесна светлина от север.

Единственото неудобство бе, че къщата имаше единайсет външни врати.

Даже дванайсет, ако броим и вратата на Пийт. Винаги се опитвах да му осигуря собствена врата — в този случай под формата на дъска, монтирана на прозореца на неизползвана спалня, изрязан достатъчно широко, за да минават безпрепятствено мустаците на Пийт. Прекарал съм твърде голяма част от живота си да отварям врати на котки — веднъж пресметнах, че от зората на цивилизацията насам за подобна дейност са употребени деветстотин седемдесет и осем човековека. Мога да ви покажа изчисленията си.

Пийт обикновено използваше собствената си врата, освен когато успееше да ме прекара да му отворя човешка врата — което и предпочиташе. Но той никога не би използвал собствената си врата, ако земята бе покрита със сняг.

Докато бе още коте, целият само пух и мъркане, Пийт си бе изработил проста философия. Аз отговарях за квартирата, храненето и времето; той — за всичко останало. Но ме държеше особено отговорен за времето. Зимите в Кънектикът стават само за коледни картички; Пийт редовно проверяваше през собствената си врата и отказваше да излезе, заради онова неприятно бяло нещо отвъд нея (не беше никак глупав), след което ми вадеше душата да му отворя човешка врата.