„Хайде, маймуни такива! Вечно ли искате да живеете?“
Неизвестен взводен сержант от 1018 годинаВинаги се разтрепервам преди спускане. Биха ми инжекция, разбира се, минах и хипнотична подготовка, така че изглеждаше невъзможно да се уплаша. Корабният психиатър беше изследвал мозъчните ми гънки и ми беше задавал купища глуповати въпроси, докато спях. Той ми заяви, че това не е страх и че всъщност не е нищо сериозно — то е точно като потръпването на нетърпелив състезателен кон под стартовата арка.
Не бих могъл да му отвърна, защото не можех да си представя какво е да си състезателен кон. Но факт е, че всеки път се чувствах идиотски наплашен.
Тридесет минути преди спускането, след като се бяхме събрали в отсека за скокове на „Роджър Йънг“, нашият взводен командир ни направи преглед. Той не беше истинският ни командир — лейтенант Рашчак вече се беше затрил при последния ни десант, тъй че в действителност проверката извършваше взводният сержант Джелал от кораба-носител. Фино-тюрк от Искандер (град в системата Проксима), Джели беше мургав, дребен човек, който приличаше на прислужник, но аз го видях как веднъж се разправи с двама необуздани редници, които бяха толкова едри, че той трябваше да се протегне, за да ги сграбчи за вратовете. Строши главите им като кокосови орехи и невъзмутимо отстъпи встрани, а двамата здравеняци рухнаха на пода.
Извън дежурство той не беше лош — за сержант на крайцер. Дори бихте могли да го наречете „Джели“ в лицето. Не новобранците, разбира се, но всеки друг, който е направил поне едно бойно спускане.
Но точно сега той беше на служба. Бяхме прегледали своите бойни екипировки, помагайки си един на друг (гледай, това е от твоя скафандър, виждаш ли?), действащият сержант на отряда беше ни инспектирал внимателно, след като ни събра и сега Джели ни обходи отново. Лицето му беше безизразно, очите му не пропускаха нищо. Той спря до мъжа пред мен и натисна бутончето на колана му, върху който се изписваха сведения за физическите данни на притежателя.
— Напусни строя!
— Но, сержанте, това е само лека настинка. Докторът каза…
Джели го прекъсна.
— „Но сержанте!“ — изимитира го той. — Докторът не се кани да скача. Нито пък ти, с тая „лека простуда“. Да не мислиш, че имам време да се разправям с теб точно преди спускане? Излизай от строя!
Комментарии к книге «Звездните рейнджъри», Робърт Хайнлайн
Всего 0 комментариев