«Може би екзорсизъм»

Току-що осъзнах, че това ще е първият ми сборник разкази след излизането на «Вариантите на Еднорога» през 1983 г. През това време се сдобих с котка на име Амбър, черен пояс по айкидо, още две награди «Хюго», двайсетина полички с книги, едно ракообразно, което носи името ми (Sclerosypris zelaznyi — благодаря ви, доктор Мартенс), и имах неблагоразумието да се похваля с това на Джак С. Холдеман, който пък имал тения, наречена на негово име (Hymenapolys haldemanii; човек винаги трябва да внимава с прототипите на своите герои — Джей доста прилича на Фред Касиди) — това е за тези от вас, които питат за житейските събития. Все още живея на същия хълм в Ню Мексико със същата многострадална дама, която вече е адвокат.

Очаквах с удоволствие подбора и съставянето на новия сборник разкази, тъй като в днешно време това води до писане на предговор — дейност, която винаги съм мразел, но пък открих, че тя ме заставя да мисля по начин, който смятам, че няма нищо общо с писането, особено с моето. Установих, че през няколко години започва да ми се харесва да философствам мъгляво на някоя и друга страница.

В някои от разказите ми герои като Дилвиш, Калифрики, Мери или Конрад идват през нощта, завладяват вниманието ми и чакат. Тогава се създават обстоятелствата, навързват се събитията и разказът се понася като сянка. Обикновено такива разкази са по-дълги, те се превръщат дори в романи. Щом веднъж съм видял очертанията им, за мен те са като призраци, докато не ги прикова към хартията.

Друг път първо се появява някаква идея и ми се налага да търся образи, за да я разработя. Например така беше с «Нощни крале» — тук всеки дойде в отговор на мисления ми зоб «Търси се помощ» най-късно до половин час след възникването на идеята. С късите разкази често стават такива работи.

И накрая идват поразителните истории. Но сега нека спра дотук и да обясня нещо.