«Вечерна беседа с господин специалния посланик»

Преди да влезе в асансьора, Анатолий не се сдържа и погледна още веднъж през прозореца.

Разбира се, корабът на Чуждите беше на предишното си място — точно над паметника на Петър Първи, на височина сто и четиринайсет и половина (проверено) метра, непоколебимо удържан в нощното небе от антигравитационните (заявено) двигатели, а ивицата оранжеви светлинки, обозначаващи бойните постове (вероятно) все така обкръжаваше огромния диск.

А и къде да ходи?

А долу, под чудовищната машина за смърт и разрушения, висяща над Москва вече втори месец, мигаха реклами, по улиците се движеха автомобили, разхождаха се хора, вдигайки от време на време глава нагоре. Човек — това е много пластично създание. Човек може да свикне с всичко, при това удивително бързо.

Анатолий въздъхна и влезе в асансьора.

— Добър вечер, господин специален посланик. — поздрави го охранителя. Немлад човек, сигурно с чин поне майор. Някой от група „Алфа“, най-вероятно.

— Добър вечер.

Охранителя натисна копчето и асансьора запълзя нагоре. За какъв дявол Чуждите си харесаха точно тази сграда?

— Как върви? — вежливо се поинтересува охранителя.

Това беше ритуален въпрос и отговорът на Анатолий беше не по-малко стандартен:

— Работим.

В асансьора сигурно имаше десетина подслушващи устройства. И в екипировката на охраната — още поне пет. И у Анатолий — седем звуко, видео и дявол-знае-какви записващи приспособления, за които знаеше, три — за които не трябваше да знае, и неизвестно още колко, добре замаскирани. Да се говори за каквото и да било беше нелепо, а и той не възнамеряваше да споделя тайни с охраната… независимо, че това беше проверен и предан до мозъка на костите си професионалист. Но днес охранителя се реши на още един въпрос:

— В новините… там имаше интервю с… — леко кимване нагоре, — та те казаха, че изобщо не са възнамерявали да водят преговори… че само господин Анатолий Белов ги е убедил да не бързат със завладяването на Земята…

Анатолий не отговори. А и охранителя, явно съобразявайки, че за тази изтървана реплика ще трябва да отговаря по-късно, замълча.

Асансьора спря.

— Късмет. — пожела охранителя в гърба на Анатолий. — Успех!

Изглежда човека наистина се вълнуваше…