«Вечерна беседа с господин специалния посланик»

Сергей Лукяненко Вечерна беседа с господин специалния посланик

Преди да влезе в асансьора, Анатолий не се сдържа и погледна още веднъж през прозореца.

Разбира се, корабът на Чуждите беше на предишното си място — точно над паметника на Петър Първи, на височина сто и четиринайсет и половина (проверено) метра, непоколебимо удържан в нощното небе от антигравитационните (заявено) двигатели, а ивицата оранжеви светлинки, обозначаващи бойните постове (вероятно) все така обкръжаваше огромния диск.

А и къде да ходи?

А долу, под чудовищната машина за смърт и разрушения, висяща над Москва вече втори месец, мигаха реклами, по улиците се движеха автомобили, разхождаха се хора, вдигайки от време на време глава нагоре. Човек — това е много пластично създание. Човек може да свикне с всичко, при това удивително бързо.

Анатолий въздъхна и влезе в асансьора.

— Добър вечер, господин специален посланик. — поздрави го охранителя. Немлад човек, сигурно с чин поне майор. Някой от група „Алфа“, най-вероятно.

— Добър вечер.

Охранителя натисна копчето и асансьора запълзя нагоре. За какъв дявол Чуждите си харесаха точно тази сграда?

— Как върви? — вежливо се поинтересува охранителя.

Това беше ритуален въпрос и отговорът на Анатолий беше не по-малко стандартен:

— Работим.

В асансьора сигурно имаше десетина подслушващи устройства. И в екипировката на охраната — още поне пет. И у Анатолий — седем звуко, видео и дявол-знае-какви записващи приспособления, за които знаеше, три — за които не трябваше да знае, и неизвестно още колко, добре замаскирани. Да се говори за каквото и да било беше нелепо, а и той не възнамеряваше да споделя тайни с охраната… независимо, че това беше проверен и предан до мозъка на костите си професионалист. Но днес охранителя се реши на още един въпрос:

— В новините… там имаше интервю с… — леко кимване нагоре, — та те казаха, че изобщо не са възнамерявали да водят преговори… че само господин Анатолий Белов ги е убедил да не бързат със завладяването на Земята…

Анатолий не отговори. А и охранителя, явно съобразявайки, че за тази изтървана реплика ще трябва да отговаря по-късно, замълча.

Асансьора спря.

— Късмет. — пожела охранителя в гърба на Анатолий. — Успех!

Изглежда човека наистина се вълнуваше…

Въздъхвайки дълбоко, посланикът за специални поръчения към президента на Русия Анатолий Белов прекрачи на територията на чуждопланетното посолство.

Според общоприетата дипломатическа практика — на територията на чужда, а според грубатата истина — трябваше да се добави „и враждебна“, държава.

Само преди два месеца тук имаше някакъв офис. Впрочем, след като враговете избраха именно тази сграда за свое посолство в Русия, от офиса не остана дори следа. Чуждите изчистиха целия етаж до гола бетонна кутия за по-малко от час. А след още един час, когато Белов за пръв път влезе в посолството, то вече имаше този си вид.

Стените — лениво мърдащ оранжев материал, приличащ на разрошено кечѐ. Подът и таванът — същото, само че в червен цвят. Малко мебели — с непривични форми, макар че предназначението им лесно се разгадава, разхвърляните по тавана обрасли светилници излъчваха макар и бледа, но абсолютно чиста бяла светлина.

Разбира се, ако белият цвят може да се счита за чист…

— Добър вечер, господин специален посланик. — вежливо каза грагът, седящ до вратата. Функцията му беше приблизително определена като охрана-секретар. На свитите почти до брадичката тънки колене на грага лежеше лъчемет, а във въздуха пред него, менейки стремително цвета си, се рееше малка топка… вероятно — холограма, вероятно — информационен терминал, вероятно — работещ във видимия, инфрачервения, ултравиолетовия и радио спектри.

— Добър вечер. — Анатолий кимна, задържайки няколко секунди погледа си върху топката — за да могат скритите в очилата записващи устройства, най-новата и най-секретната разработка на учените, да съберат повече информация. — Подраних ли?

Той знаеше, че е пристигнал с три минути по-рано от уговорения час. Именно затова, да се опита да поговори с охраната… вероятно — не толкова изтънчен в дипломатическите игри.

Как му беше омръзнала тази дума — „вероятно“! Никаква точна информация, за нищо! Освен за височината, на която висят над Москва, Вашингтон и Пекин летящите чинии. А и това… с какво са свързани периодичните колебания на тази височина: плюс дванайсет сантиметра, минус осемнайсет и връщане към предишното ниво?

— Господин специалния посланик е пристигнал с три минути по-рано. — съобщи грагът. Люспестата му челюст потрепваше, изплювайки думите на чуждата реч, в устата ми трептеше тесен раздвоен език. Очите на грага — изпъкнали, без клепки — сякаш виждаха Анатолий и отвътре. — Господин посланикът може да запълни времето си с беседа с мен. Господин посланикът може да изпие чаша чай или да прочете вестик.

Тънката ръка на грага подаде на Анатолий „Аргументи и факти“, разбира се, запълнен на деветдесет процента с измислици за природата и намеренията на чужденците.

— Благодаря, вече съм чел този брой. — вежливо каза Анатолий. — А интересно ли ви е да четете човешки вестници?

— Всяка информация е интересна. — грага изглежда се удиви. — Та това е възможност за развитие. А на вас интересно ли ви е да четете нашите вестници?

— За съжаление съм лишен от тази възможност. — отговори Анатолий.

— Още не сте успели да научите езика ни? — езикът на грага затрептя в устата му. Учените предполагаха, че това означава не смях, не заплаха, а съчувствие.

— Засега все нямам време за това. — Анатолий се усмихна, надявайки се, че грага ще разбере правилно мимиката. — И аз не разполагам с нито един ваш вестник, за да се опитам да го прочета.

Смяташе се, че на Земята има вече седем човека, способни да разбират езика на грагите. Веднага след контакта, когато грагите любезно предоставиха на хората пълни речници на своя език — граго-английски, граго-руски, граго-китайски — за всички лингвисти на света настана весел живот. Всяко правителство счете за свой дълг да скрие повече или по-малко способни учени, трудещи се тихо в своите институти, и излизащите на сцена полиглоти-чудо, знаещи десетки и стотици езици, в комфортни и добре охранявани места. Те бяха там и сега, опитвайки се да разберат чуждата психология — изхождайки от чуждия език, а освен това подготвяха и преводачески кадри. Странно, но полиглотите почти не грешаха. Анатолий знаеше, че според тяхното на практика единодушно мнение езикът на грагите беше богат, наситен, но не твърде сложен. По-труден от китайския, но по-лесен от руския, казано накратко. Може би Анатолий наистина ще успее да го научи… ако човечеството оцелее.

— Това е лошо. — каза грагът. — При мен има само стари вестници. Те ви устройват.

Единствено дипломатическия опит помогна на Анатолий да запази спокойно изражение на лицето си.

— Да, сигурно.

— Вземете.

Ръката на грага се плъзна някъде под високата седалка, комично напомняща на въртящ се стол за бар-плот. И се върна с тънък диск, напомнящ музикално или компютърно CD.

— Ето така… — каза грага, докосвайки някакъв знак върху диска.

Във въздуха се появи още една примигваща топка.

— Това е скоростта на възприемане.

Докосване на още един… бутон?… да, сигурно е бутон. Топката засвети с мътна бяла светлина.

— Време ви е. — внезапно каза грага, прекъсвайки демонстрацията. Протегна диска към Анатолий.

Провокация? Дезинформация?

— Сигурен ли сте, че можете да ми дадете този предмет, и вашето ръководство няма да има претенции към мен и всички хора? — попита Андрей без да вдигне ръка.

Люспите на главата на грага се размърдаха. Признак на раздразнение, почти явен — дословният превод на фразата „да се разгневя“ звучеше като „да си размърдам челните люспи“. Макар че, разбира се, преводът можеше да е съзнателно променен…

— Да, сигурен съм. Обвинявате ме в преднамерено желание да причиня зло?

Тези дяволски граги съобразяват твърде бързо. И много обичат да подчертават честността си… твърде много обичат!

— Не, разбира се, че не обвинявам. — каза Анатолий. — Просто се стремя да изключа възможността и за най-малката неправилност в своята оценка на информацията.

Това моментално успокои грага. Сигурно затова Анатолий успя да се задържи на тази работа през всичките два месеца — въпреки че при американците посланиците се сменяха два, а при китайците — три пъти. Умението интуитивно да намираш правилния подход беше главното за дипломацията.

— Всичко е правилно. Всичко е разрешено. Това е стара технология, ние вече не я крием от вас. Вземете. — грага продължаваше да подава диска, и Анатолий разбра, че няма избор. Въздъхна и взе „вестника“.

Дискът беше твърд, прохладен и грапав на пипане. Обикновена пластмасова пластина…

Каква ти, по дяволите, технология? Дайте на Леонардо да Винчи телевизор, и какво? Да допуснем, че се научи да го включва. Да допуснем, че го разглоби и огледа всички детайли?

Твърде голяма е пропастта, за да може този артефакт на чуждата цивилизация да помогне с нещо на земните учени. А виж, съдържанието на диска — това е друго нещо. Вестници! Чужди източници на информация! Едва ли там има описание на технологически тайни… но в крайна сметка се появи шанс да разберем психологията им! Разбира се, ако в тези вестници има поне една вярна дума. Ако не съдържат само специално подготвена дезинформация.

— Благодаря. — каза Анатолий.

С бързо биещо сърце той тръгна по коридора. Грага-охранител се върна към съзерцанието на своята светлинна топка. Може би трябва да задейства екстрената връзка? Или да се откаже от срещата, да напусне посолството?

Не. Не трябва. По-добре да се държи така, сякаш нищо особено не е случвало.

И, навярно, не си струва да се крие неочаквания подарък от чуждопланетния си колега.

Мембраната, заместваща врата при грагите, се разтвори пред Анатолий и той влезе в кабинета на специалния посланик на планетата Граг.

— Здравейте, скъпи мой. — посланикът стана иззад тясната, във форма на полумесец, маса. — Радвам се да ви видя в добро здраве, Анатолий!

„Стана“ — това беше слабо казано. Изправи се. Израстна! Извиси се! Когато грагите седяха, те бяха на височината на възрастен човек. А изправени се превръщаха в триметрова твар със застрашителен вид.

Само че не си струва да мисли така за него… не твар, а колега! Никой не знае, ами ако грагите четат мисли?

— Здравейте, Дкар! — Анатолий се усмихна широко и радостно, с неподправена искреност, сякаш е видял най-добрия си приятел, с когото не се е виждал няколко години. — Как е здравето ви? Как е тъгата по роднините ви?

Ритуала по поздравите беше изпълнен и двете договарящи се страни се настаниха на нещо, напомнящо на тесен диван или на обвита с мека тъкан скамейка.

— Донесох ви поредните предложения на нашия президент. — каза Анатолий. — Много добри предложения!

— Проявявам слаб ентусиазъм. — любезно съобщи грага.

— Ето, вижте. — Анатолий извади от чантата си карта. Разтвори я във въздуха и както обикновено се напрегна, усещайки че под картата се е образувала невидима, но осезателна и за ръцете, опора. — Искаме да ви предложим следните територии…

Грагът чакаше вежливо.

— Костромска, Уляновска, Архангелска област. — Анатолий посочи отбелязаните с червено райони на Русия. — Това вече ви го предлагахме. Но!

Той се опита да придаде на гласа си бодрост и оптимизъм. Мръсници. Твари. Не, не може да мисли за тях другояче, а и никой друг няма да може. Дори и грагите да отстъпеха от първоначалния си план… прогонване на всички хора в резервати… в резервати на Антарктида и Гренландия… Все едно. Твари, твари, твари…

— Предлагаме ви Псковска област и… внимание! Разберете, това е много голяма отстъпка от наша страна! Краснодар! Вие обичате топлия климат, нали така?

Чуждият посланик мълчеше, гледайки към картата. Като че ли не му предлагаха солидно парче от Русия, ами… огризка от ябълка.

Грага цъкна с език. Поклати глава — явно копирайки човешкия жест.

— Не.

— Няма да възразяваме и срещу пълна анексия на Урайна, с изключение на полуостров Крим и Кавказ. — с вида на човек, правещ последна жертва, каза Анатолий.

— Не.

Анатолий погледна в хладните очи на грага. В най-крайния случай той имаше пълномощия да предложи на грагите още част от исканите от тях територии. Дори Москва. И Красноярския район.

Човечеството нямаше сили да се съпротивлява на завоевателите. Имаше сили само да търгува… и то поради „свойствените за расата Граг доброта и уважение към чуждия живот“.

— Ние доста се отдалечихме от първоначалното си предложение — да изберем най-добрите представители на човечеството и да ги настаним в охранявани резервати. — каза Дкар. — Проявявайки уважение към младшите си братя по разум, ние започнахме преговори. Нашето последно искане беше всяка страна да предостави половината от територията си за бежанците от планетата Граг. Желателно — в онези части, където климатът е най-топъл.

Анатолий мълчеше. Да, точно така. И ние сме готови. Всъщност — отдавна сме готови да ви дадем половината си планета. Просто се опитваме да се пазарим…

— Понеже нашите учени успяха да създадат дестабилизатор на пространството и да унищожат черната дупка, заплашваща звездната ни система, — грага говореше така, като че ли заковаваше капак на ковчег, — ние получихме време за тези преговори. Но нашата раса е млада, енергична, и винаги е била насочена към експанзия. Необходими са ни подходящи за белтъчен живот планети. Такива планети са голяма рядкост в Галактиката. По последни данни от Граг, на нас ни е необходима територия, поне колкото планетата Земя.

Край. Дотук беше.

Ето с какво се обясняваше „подаръкат“ на охраната. Какво значение има дали хората ще разберат нещо от стар вестник, ако планетата е обречена? Ще пуснат грагите своя отдавна рекламиран „хомо-вирус“ и след три денонощия на Земята няма да остане нито един човек. Е… може би треперещи от страх президенти в херметични бункери…

Изведнъж му се прииска да направи онова, което дипломатът просто нямаше право да върши. Никога. С никого. Нито с човекоядците от Бокасо, нито с Чуждите, готови да сдъвкат цялата човешка раса.

Да се вкопчи в люспестата шия. Да умре, но да се опита да убие тази твар. Самодоволна, нагла, произхождаща от някакъв техен важен род — един от предците на Дкар бил направил нещо много важно. Сигурно беше унищожил предишната беззащитна планета…

— Логиката на експанзията е неумолима. — продължаваше грага. — Унищожаването на чужд разум ни подтиска, но бяхме принудени да предявим на Земята своя ултиматум. За щастие, преди три дена успешно приключиха изпитанията на първия планетен завод.

За щастие?

— Страхувам се, че не ви разбирам, господин извънреден посланик. — прошепна Анатолий. Изглежда беше изгубил всякакво самообладание… вероятно, след като прослушат и прегледат записите, експертите неодобрително ще поклатят глави…

— Искаме да помолим човечеството за планетата Венера и планетата Марс. Като най-подходящи за преобразуване в необходимата за нас обитаема среда.

— А Земята? — не вярвайки на ушите си, попита Анатолий.

— Земята си остава за вас. — Дкар разпери дългите си ръце. — Цялата. Също така, като жест на добра воля и като извинение за паметния и прискърбен инцидент, ще предоставим на страната САЩ участък на планетата Венера или на планетата Марс, равен на бившата територия Калифорния.

Това просто не можеше да бъде…

Анатолий погледна в очите на грага, опитвайки се да открие в тях потвърждение на казаното. Но, изглежда, грага изтълкува мълчанието му другояче.

— Галактиката е жестока, скъпи мой. Провървяло ви е, че първи на Земята долетяхме именно ние, винаги отнасящи се с трепет към пламъчето на зараждащият се разум. А още повече ви провървя, че успяхме да унищожим черната дупка, която ни принуждаваше към преселение… а сега се научихме и да преобразуваме планети. Ще бъдем добри съседи, приятелю мой. И ако към Земята предяви претенции друга раса, — млада, енергична, стремяща се към развитие — ние ще можем да кажем тежки думи във ваша защита.

Анатолий преглътна.

— Нямам пълномощия да приема незабавно вашето предложение, господин извънреден посланик. — каза той. — Но… незабавно ще го предам на правителството на Русия и се надявам, че нашите преговори ще получат значителен импулс в правилна посока. От себе си лично, извън протокола, ще кажа че… вашето предложение ми харесва.

Дкар отново изобрази усмивка.

— Радвам се, приятелю. Ще споделите ли с мен една лека трапеза и чаша чай?

— С удоволствие, Дкар.

С жест, изпълнен с дълбок символизъм, Дкар свали от невидимата опора картата на Русия, внимателно я сгъна и я подаде на Анатолий. Той припряно я скри в чантата си — евтина чанта от плат, защото беше решено, че изделията от животинска кожа могат да наведат грагите на неприятни мисли по отношение на човечеството. Той имаше чувството, че взима от грага не оцветена хартия, а цялата страна. Цялата огромна страна, оставаща за хората.

По дяволите, а на американците, в известен смисъл, им провървя. Ще получат територия на Марс или Венера, редом до Чуждите! Бизнес, обмен на технологии! По дяволите! Направо да съжалиш, че ракетите по кацащите кораби са изстреляни именно от Калифорния, а не някъде от Чукотка!

Слугата-граг — хората така и не успяха да изяснят социалното устройство на чуждите, но този изпълняваше именно функциите на слуга — донесе храна и чай. Този път той сервираше на обикновена, материална масичка, за което Анатолий беше много радостен. За грага бяха сервирани ивици леко препечено месо и чай, за Анатолий — източни сладкиши и чай. Метаболизма на грагите изглежда приличаше на човешкия, но Дкар не употребяваше земна храна пред него. Само чай.

— Ние бяхме много удивени, когато се натъкнахме на вашата планета. — каза през това време Дкар. Хвърли в устата си парче месо. Погледна към стената и в нея се появи прозорец: не със стъкло, а директно открито към топлата московска лятна нощ. Интересно, дали на етажа са останали обикновени бетонни стени, или и те са преобразувани от техниката на грагите?

— Удивени? — сега, когато двумесечното напрежение внезапно се стопи, Анатолий беше повече от разположен за светска беседа.

— Да, разбира се. Този район на космоса не е неизследван. Тук минаваха трасетата на Тиуа… това е интересна раса от амфибии, която, за съжаление, преди седемдесет земни години напусна материалния свят.

— Загинала? — уточни Анатолий.

— Не, не! — протестиращо поклати глава грага. — Не! Много развита раса. Можеха да сътворяват звезди и планети от вакуума. Достигнали предела на развитието за биологическите същества. Те преминаха на ново ниво на съществуване и ние не можем… все още не можем… да разберем новата им същност. Може би са си създали нова вселена, която повече ги устройва, кой знае? Освободения район започна да се заема от другите цивилизации, в това число и ние… ние сме много бавна раса, ние сме домошари и сме склонни към простото съзерцание на живота… но едва не случилата се катастрофа ни принуди да поемем по пътя на звездната експанзия. Надявахме се да заемем освободените от Тиуа планети, понеже вече няма да им трябват, но закъсняхме.

Грага помълча, гледайки през прозореца.

— Всички планети на Тиуа вече бяха заети… това е такава рядкост — топли планети с кислородна атмосфера… И изведнъж откриваме Земята! Ние дълго размишлявахме защо на територията на Тиуа съществува изостанал разум, защо планетата не е завладяна от тях.

— Но вие казахте, — внимателно отбеляза Анатолий, — че тази раса е била способна да твори звезди и планети от вакуума? За какво им е малката планета Земя?

— Да, разбира се. Но преди това? Когато Тиуа са се развивали, когато са били неумели и неопитни като нас? И на тях са им трябвали планети! Но те не са завладели Земята. Удивително! Именно затова решихме да съхраним човечеството… доколкото това беше възможно без ущърб за Граг. Предлагахме ви резервати, а после — даже половин планета!

Анатолий мислено благодари на неведомата свръхцивилизация, оставила Земята на мира.

— Вие сте много мъдри и добри. — каза той.

— Благодаря ти за хубавите думи, приятелю. — церемониално каза грага. Отпи от чая. Помълча и доверително сподели: — Сега вече не би трябвало да се страхувате. Ние разбрахме каква е причината и сега никой няма да ви пипне!

— Ами ако на Земята долети раса, по-силна от вас? — рискува да уточни Анатолий.

— Тогава, може би, застрашените ще сме ние. — каза грага. — Макар че преразгледахме политиката си и ще започнем да се развиваме по-бързо. А вие ще оцелеете при всички случаи. Ние ще обясним каква е работата и няма да ви притесняват.

Анатолий отпи от чая си. Раздираше се на части между дълга, повеляващ незабавно да съобщи на правителството за полученото от грагите помилване, и мъчещото го любопитство. Той попита:

— И ще ви послушат ли?

— Естествено.

Грага отиде до прозорца. Погледна към висящата в небето чиния.

— Ако нямате нищо против, — каза той, — ще ви подарим тези три кораба. Може би това значително ще подпомогне развитието на човешката раса. Не изпитвам даже вял ентусиазъм от това предложение, но — за опит пари не вземат.

Ръцете на Анатолий се изпотиха.

— Сериозно ли говорите, господин извънреден посланик?

— Да.

— Но, доколкото разбирам, тези кораби са сърцевината на звездния флот на планетата Граг!

— Бяха. — грага лениво махна с ръка. — Боклук, остаряла технология. Паметници. Не, сигурно ще си оставим един. Като паметник. Хората имат забележителната традиция да оставят паметници.

Той шумно въздъхна и разпери ръце. Навярно в момента в него се прицелваха десетки снайперисти от спецчастите, а свръхчувствителните микрофони и свръхмощните телекамери, най-доброто създавано от човешкия гений, жадно надничаха в прозореца…

— Този град… — каза грага. — Просто един паметник.

— Той е на повече от осемстотин години. — вметна Анатолий. — Имаме далеч по-древни градове.

— Осемстотин земни години. — повтори грага замислено. — Потресаващо. Нечувано. По онова време моят прадядо, който за съжаление напуснал света преди раждането ми, е изобретил колелото. И досега смятам, че именно това е бил главният стимул за развитието на Граг. Осемстотин години! И за това време едва сте успели да излезете в космоса!

Извънредния посланик на планетата Граг се приближи към вцепенения Анатолий. Отпусна на рамото му трипръста ръка.

— Приятелю, вас внимателно ви е пазела Тиуа, сега този свят дълг ще поемем ние. Не се бойте от нищо: никой няма да ви притеснява. На кой ще се вдигне ръката, за да посегне върху вас — такива… такива…

Той за секунда замълча, съчувствено потрепвайки с език, търсейки подходящата дума, и тя, разбира се, се намери:

— Такива жалки…

26.06.1999

Информация за текста

© 1999 Сергей Лукяненко

© З. Петков, превод от руски

Сергей Лукьяненко

Вечерняя беседа с господином особым послом, 1999

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 15:29:49

Оглавление