«Здрач»

На по-голямата ми сестра Емили, без чийто ентусиазъм тази история щеше да остане незавършена.

Никога не съм мислила как ще умра. Въпреки че през последните няколко месеца имах достатъчно причини да го направя. Но дори да се бях замисляла, едва ли можех да си го представя именно по този начин.

Останала без дъх, се взирах през дългата стая в тъмните очи на преследвача, а той ми отвръщаше с приятен поглед.

Със сигурност това бе добър начин да умреш — вместо някого, когото обичаш. Дори е благородно. Би трябвало това да е от значение.

Осъзнавах, че ако не бях отишла във Форкс, сега нямаше да съм изправена пред смъртта. Ала в момента бях толкова уплашена, че не бях в състояние да изпитам съжаление за решението си. Когато животът ти предлага мечта, надхвърляща всичките ти очаквания, няма причина да тъжиш, че краят идва.

Преследвачът ми се усмихна приятелски, докато се приближаваше бавно към мен, за да ме убие.

Майка ми ме откара до летището със смъкнати прозорци на колата. Във Финикс бе 24 градуса, а небето — съвършено, безоблачно синьо. Носех любимата си риза без ръкави, поръбена с бяла дантела. Един вид като жест за сбогом. Ръчният ми багаж се състоеше от един анорак.

На Олимпийския полуостров в северозападната част на щата Вашингтон, под почти постоянна пелена от облаци, съществува малко градче на име Форкс. Върху това незначително градче вали повече, отколкото където и да било в Съединените щати. Именно това градче и неговият печален, вездесъщ полумрак беше напуснала майка ми заедно с мен, когато съм била едва на няколко месеца. Пак в същото градче бях принудена да прекарвам по един месец от лятната си ваканция, докато не навърших четиринадесет години. Тогава най-после ударих с юмрук по масата, така че през последните три години с баща ми Чарли ходехме за по две седмици на почивка в Калифорния.

И ето че сега отивах като доброволен изгнаник отново във Форкс — крачка, на която гледах с огромен ужас. Ненавиждах Форкс.

Обожавах Финикс. Обожавах слънцето и неописуемата жега. Обожавах шумния, разпрострял се във всички посоки град.

— Бела — повтори майка ми, преди да се кача на самолета, вероятно за хиляден път — не е необходимо да го правиш.