«Студени играчки са звездите»

В книгата са използвани стихове на Жак Превер.

Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата и също като небето не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми, и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда в небето е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.

Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта, и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще сменя цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Незабележимо за погледа, плажната ивица ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще бъде от пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…

Един човек е достатъчен да промени света. Пристъпих и водата със съскане запълни следите ми. Светът е вече прекалено малък, за да го оставя на мира. А и за живите няма спокойствие. Само на морето и на небето им е познат покоят.

Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.

Впрочем имам ли правото да се наричам човек?

— Няма ли да вземеш писмото? — попита Елза. — Изглежда ще заседнем тук за две седмици, съпругът ми ще започне да се притеснява.

— Аз на негово място не бих прекратявал това занимание — пошегувах се непохватно. Елза само се усмихна, подавайки ми пакета през масата. Нейните спътници седяха на пет метра от нас, пиеха тъмна бира и ни гледаха опулено. Има си хас — до Елза изглеждам като пале. Според мен красивите немкини се срещат рядко. А Елза Шрьодер беше не просто красива — облечена с парадната униформа на „Луфтханза“, тя изглеждаше като леко цивилизовала се валкирия. Всичките дрънкулки на куртката й, дългият ред сребристи звездички над левия джоб на гърдите, удържащата се кой знае как върху светлорусите й коси барета, огромният пистолет в пломбирания кобур…

— Та той не го прекратява — каза сериозно Елза. С хумора беше още по-зле, отколкото с руския език. — Е, ще го вземеш ли?

— Разбира се.