«Звездната сянка»

На космодрумите не расте трева. Не заради свирепия пламък на двигателите, за който толкова много обичат да пишат журналистите. Твърде много отрови се изливат в почвата при зареждането на носителите и при аварийното изхвърляне на гориво, при взривовете на ракетите на старта и при дребните, неизбежни течове в износените тръбопроводи.

Но този космодрум не беше земен.

Седях върху тревата, на самия край на огромното незаградено зелено поле. То можеше да мине за тенискорт за великани или за рожба на болната фантазия на побъркан на тема голф милиардер.

Впрочем тук няма пари.

Лицето ме болеше, сякаш някакъв невидим садист шкуреше отвътре кожата ми на шмиргел. Тъй като точно така си и беше, се стараех да не обръщам внимание на болката.

От зелената длан на космодрума стърчаха в безпорядък малки сребристи корабчета. Вече бях идвал тук неотдавна, но тогава замъгленото ми съзнание не можеше да оцени зрелището от гледна точка на землянин. А сега… сега умножавах бойната мощ на всеки кораб по общото им количество, после — по предполагаемия брой на космодрумите на планетата, добавях неизвестните величини — онези кораби, които бяха в космоса или на планетите на приятелите, а също така и крайцерите, които никога не напускаха орбита. Разбира се, получаваше се доста приблизителен резултат. Плюс-минус цял порядък.

Но каква разлика има дали върху главата ти ще падне еднотонна или десеттонна тухла?

Дъвчейки една тревичка, се излегнах по гръб. Погледнах в небето. Какво може да бъде по-неизменно във всеки един свят и във всяко едно време? Да лежиш, да усещаш киселия сок по устните си, да чувстваш как те засмуква, как те привлича безкрайното небе… Как светът се преобръща и вече не лежиш на гърба си, отпуснат и ленив, вглеждащ се с присвити очи към бездната, а цялата планета е върху раменете ти, и ти я придържаш над небето. Последният и единствен атлант…

Сокът от тревичката беше горчив и лют, беше го родила чужда земя. А небето беше изпъстрено от плетеница облаци-за-приятно-прохладно-време. Не можеш да пропаднеш през такава решетка.

Не аз трябва да държа този свят на раменете си.

Обърнах глава и накарах планетата да легне под краката ми. Погледнах неподвижното тяло до мен. Мъжът беше жив, но нямаше да дойде скоро в съзнание.

— Куалкуа, приключи ли? — попитах на глас.