«Линията на бляновете»

На Сергей Бережной и Андрей Чертков, на които е познато пространството на бляновете

Най-малко от всичко Кей обичаше децата. Дали за това бе допринесло собственото му детство — в приюта „Ново поколение“ на Алтос, не се знае. Както и да е, той никога не се бе задържал на една планета повече от девет месеца. На планетите, преминали през фертилна обработка по време на Смутната война и откровено служили като доставчици на пушечно месо за Империята, не се бе застоявал повече от четири месеца и половина.

Освен това Кей не обичаше да бъде убиван. Нещо понякога крайно болезнено и винаги свързано с големи разходи. А парите му бяха необходими. Той обичаше своя хиперкатер — изискващ скъпоструваща поддръжка, жените — изискващи доста по-малко, виното на Империята и Мршанската асоциация, ароматите на произведенията на старите клаконски майстори и онези удоволствия на останалите раси, които е способен да разбере и понесе човекът.

Сега двете му антипатии се бяха събрали накуп. И най-лошото беше не това, че дете се канеше да го убие заради друго дете, и то по един от най-неприятните начини. Проблемът беше, че Кей не бе успял да заплати удължаването на аТана си.

А това, както се знае, е фатално.

Стаята в хотела беше прекалено мизерна, за да заинтересува организираните обирджии, и достатъчно прилична, за да предпази Кей от дребните крадци. Хлапакът, застанал до кревата му, по външност спадаше към втората категория. Откъде е взел електронен ключ, за да отвори вратата, и нулификатор за блокиране на сигнализацията, оставаше загадка. Работата с оръжието в ръката му беше по-проста — алгопистолетите, оръжието на садистите и неудачниците, не струваха скъпо.

— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.

Момчето се усмихна:

— Аз съм несериозен.

Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.

— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…

Момчето леко се намръщи.

— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…

— Виждам.