«Последната операция»

Събудих се целият лепкав от пот. Гърлото ме болеше — явно пак бях крещял насън. В мозъка ми още отекваше ехото от току-що отминалия кошмар. Лошото бе, че не си го спомнях отчетливо; само някаква смътна фигура, подобна на призрак, се мотаеше из мозъка ми. И, да ви кажа честно, хич не горях от желание да повдигна воала и да разбера кой (коя, по-точно…) се крие под него. Знаех си, без да се налага да гледам.

Майната му. Вече трябваше отдавна да съм на работа. Какво проклятие: 26-годишен хирург, признат от „Science & Medicine“ за най-добрия в Западното крайбрежие, с втора специалност психоанализа, изкарал за собствено удоволствие от депресия един куп пациенти… а самият той не може да влезе в релси. Не може да си помогне.

А знаете ли кое беше най-страшното? Това, че дори когато се обръщах към колеги-лекари за помощ, нарочно им пречех. Криех от тях факти. Заблуждавах ги. Абе направо ги лъжех. Толкова много бях свикнал да крия любовта си, че дори не я споделях пред хора, които можеха и искаха да ми помогнат. Затова и досега не бяха успели да ме излекуват от кошмарите.

Ето и сега — пак същото. Явно блокадата в сърцето ми е толкова силна, че докато натискам клавишите на компютъра и пиша това, сякаш нещо стиска ръката ми и й пречи да пише.

Писна ми. Облякох се, качих се на любимия си мотоциклет — Harley-Davidson Heritage — и тръгнах за работа. Днес за мен по принцип е почивен ден, но какво от това — може и да притрябвам на някого. Спешен случай или нещо такова. Някъде по средата на пътя клетъчният ми телефон иззвъня. Странно, но успях да го чуя въпреки бумтенето на мощния мотор. Погледнах номера, от който ме търсеха. Беше Тони — едно приятелче, хакер от класа, от когото бе пропищяла половин Америка. Зарадвах се, че ще се чуем, понеже не се бяхме виждали от години, но същевременно се и зачудих по какъв повод се е сетил за мен. Вдигнах слушалката и казах „Ало“.

Когато затворих, трябваше да отбия встрани пред една закусвалня и да спра мотора. Ръцете ми трепереха толкова неудържимо, че ако бях страничен наблюдател, без съмнение щях да поставя диагноза за не повече от пет секунди — „Паркинсон“, последен стадий.