«История с облаци»

Всяка вечер след работа Мастилницата обичаше да се отбива в кръчмата. Не че се уморяваше много, заащото беше професионален писар, а защото обичаше да си посръбва питие от сладки коренчета. След няколко чашки от този вълшебен елексир приказката му започваше да върви особенно гладко и историите, които разказваше ставаха още по-интересни. Поне до миналата година беше така. Тази бе по-различно.

Мастилницата кимна наляво-надясно, специално поздрави кръчмаря и седна на обичайната си маса. Всяка бръчка по ъгловатото му лице има грижи, достойни за важен държавен чиновник или царедворец. Той се повъртя нервно на стола, огледа се наоколо и въздъхна. В същия миг шумът слезе с две октави по-надолу и кибиците взеха да наострят уши. Кой две, кой едно, а кой — само половин. Кой колкото си има.

— Ех, Пудинг, Пудинг, лесно ти е на тебе — започна Мастилницата, — като не си падаш по сладките коренчета. Най-много един ликьор да изпиеш.

В този момент Пудинг, който седеше точно на отсрещната маса не се сдържа и се изхили иззад червена кутия Кока-Кола. Мастилницата само го изгледа презрително през чашката си, но се сдържа да не отпие.

— Виж, от миналата година не се оплаквам. Много дъжд валя тогава, имаше добра реколта от сладки коренчета. Толкова добра, че стигна и да покрием износа, и за билкарите, и за добитъка. За всичко стигна. И най-важното беше, че питиетата бяха цели три пъти по-евтини. Много плод отиде тогава в избите — размечта се Мастилницата — и някои дори го горяха после…

Вече всички внимателно слушаха началото на поредната история. От време на време я прекъсваше само скърцането на пешкира, с които кръчмарят десета минута полираше разсеяно една и съща чаша.

— Ех, какви времена бяха — съгласи се Добрият Юнак Гатун. — А какви настанаха. — тук той се загледа във вратовръзката си и забеляза, че отровнозеленият папагал върху нея леко е посивял напоследък.

В този момент Мастилницата отново взе думата.

— И всичко това — той посочи неопределено с ръка — благодарение на него. — Сега жестът му съвсем точно беше насочен към портрета на стената.

Кръчмарят най-после остави нещастната полуизтъркана чаша настрани и недоволно се изкашля.

— К-хъ, к-хъ. Мастилница, това е дядо ми Джо Червеният Нос. Преди сто години той е отворил това заведение.