«История с облаци»

Валентин Иванов История с облаци

Всяка вечер след работа Мастилницата обичаше да се отбива в кръчмата. Не че се уморяваше много, заащото беше професионален писар, а защото обичаше да си посръбва питие от сладки коренчета. След няколко чашки от този вълшебен елексир приказката му започваше да върви особенно гладко и историите, които разказваше ставаха още по-интересни. Поне до миналата година беше така. Тази бе по-различно.

* * *

Мастилницата кимна наляво-надясно, специално поздрави кръчмаря и седна на обичайната си маса. Всяка бръчка по ъгловатото му лице има грижи, достойни за важен държавен чиновник или царедворец. Той се повъртя нервно на стола, огледа се наоколо и въздъхна. В същия миг шумът слезе с две октави по-надолу и кибиците взеха да наострят уши. Кой две, кой едно, а кой — само половин. Кой колкото си има.

— Ех, Пудинг, Пудинг, лесно ти е на тебе — започна Мастилницата, — като не си падаш по сладките коренчета. Най-много един ликьор да изпиеш.

В този момент Пудинг, който седеше точно на отсрещната маса не се сдържа и се изхили иззад червена кутия Кока-Кола. Мастилницата само го изгледа презрително през чашката си, но се сдържа да не отпие.

— Виж, от миналата година не се оплаквам. Много дъжд валя тогава, имаше добра реколта от сладки коренчета. Толкова добра, че стигна и да покрием износа, и за билкарите, и за добитъка. За всичко стигна. И най-важното беше, че питиетата бяха цели три пъти по-евтини. Много плод отиде тогава в избите — размечта се Мастилницата — и някои дори го горяха после…

Вече всички внимателно слушаха началото на поредната история. От време на време я прекъсваше само скърцането на пешкира, с които кръчмарят десета минута полираше разсеяно една и съща чаша.

— Ех, какви времена бяха — съгласи се Добрият Юнак Гатун. — А какви настанаха. — тук той се загледа във вратовръзката си и забеляза, че отровнозеленият папагал върху нея леко е посивял напоследък.

В този момент Мастилницата отново взе думата.

— И всичко това — той посочи неопределено с ръка — благодарение на него. — Сега жестът му съвсем точно беше насочен към портрета на стената.

Кръчмарят най-после остави нещастната полуизтъркана чаша настрани и недоволно се изкашля.

— К-хъ, к-хъ. Мастилница, това е дядо ми Джо Червеният Нос. Преди сто години той е отворил това заведение.

— Добре, де, добре. Всички знаете за кого говоря — за Гадателя по облаците, Познавачът на бъдещето във всичките му пътища, Пастирът на небесните стада и Човекът, който заслужи самотният магьосник да изпълни едно негово желание. Тази последната случка съм ви я разказвал много пъти. — Тук той се сети за ученика си Панчо, който мирно клечеше в ъгъла и поглъщаше всяка негова дума.

— Панчо, я да те изпитам, моето момче. Какво си пожелал нашият приятел?

— Той поискал каквото му кажат облаците, все да е истина.

— А какво му отговорил Самотният Магьосник?

— „Хитър си, но аз ти дадох дума и ти я заслужи с делата си. Така да бъде, но ще може да използвуваш новата си сила само за добро.“

— Браво, мойто момче — похвали го Мастилницата. — И така започнал нашият Гадател да казва на хората какво ги очаква само като хвърлел един поглед към небето. Всичко било вярно. По-старите хора още си спомнят голямата битка в бъзовата горичка. Тогава генерал Лий спечели, защото послуша Гадателя и скри войската си покрай брега на езерото…

Един по един хората от съседните маси се извръщаха и продължаваха прекъснатите си разговори.

— …позна, че най-малкият брат ще се срещне със Змея, който краде Златните ябълки край Голямата вода, позна за изненадващата сватба на Котарака с чизми и Пепеляшка, докато всички очакваха тя да се омъжи за дъртия куц принц Сноп III с прошарената коса и…

През това време наоколо си шушукаха.

— Не е същият Мастилницата, не е същият, откакто му пресъхна гърлото, все за едно и също разправя.

А той продължаваше да говори на единствения си верен слушател Панчо.

— Затова не е за чудене, че когато в началото на годината той предсказа дълго и сушаво лято, никой не си позволи да се усъмни дори и за миг в думите му. Винаги познаваше бъдещето — и само как му го казваха тия пущини облаците, пусти да опустеят дано.

Тогава през прозореца надникна един разсърден сив облак, озъби се злобно и напръска тези, които стояха наблизо с няколко капки вода. Мастилницата остана невъзмутим.

— Всички се втурнаха да поправят старите напоителни канали. Нали разбираш — тук трябва да се копне или да се изнесе тинята, там — да се сменят тръби и какво ли още не. Точно в разгара на работата се появи… — Мастилницата направи ефектна пауза. — Да, точно когато почиствахме големият утайник под липите, към нас се приближи младеж, облечен въпреки горещината в синьо-черно наметало. После някои казваха, че по него имало звездички и че на главата си носел островърха шапка с месечина, но това не е вярно. Със или без шапката, той си беше магьосник. Обичай сред младите магьосници е да се скитат. Ако питате някой от тях, той ще ви каже, че е тръгнал да търси приключения. Ако обаче питате мен, ще ви кажа, че вместо приключения те просто си намират белята. Скритата им цел е като си намерят някое селце, да изместят от него стария магьосник, но старците сме жилави и не се даваме току-тъй, нали Панчо?

— Да, учителю.

— Още преди да се усетим, започнахме да му разказваме за нашия гадател, точно колко къщи има в Междухълмието и до къде точно се простира залището на нашето село. Трябва още тоава да е употребил някой от магьосническите си умения за да ни развърже езиците. Сигурно вече си е бил наумил нещо, но и така да е, с нищо не се издаде. Разбира се, в началото ние си нямахме представа с какъв човек си имаме работа — дали се занимава с бяла или черна магия. Постепенно той взе да се разкрива. Всички знаят, че когато през лятото идва на почивка главният миризливец Сапо мирис заедно с жена си Одиоза, цялото село замирисва по най-противен начин. Казват, че в това бил чарът на съпругата му. Дано Сапо си я харесва и без нейния миризлив чар, защото Хлапакът — така нарекохме новият магьосник — много скоро я лиши от него. Разбира се всички му бяхме много благодарни.

— Не и аз! — Проърмя мощен глас от масата в ъгъла. — Разсипа ми манифактурката! Доведе ме до фалит! — Някой блъсна с юмрук по масата. От удара пироните изскочиха от гнездата си, а дъските се разместиха. Кръчмарят си взе чукчето и излезе иззад тезгяха да ги потегне.

— Това беше собственикът, искам да кажа бившият собственик на фабриката за противогази и освежители на въздуха. — Обясни Мастилницата на Панчо. — Той фалира почти веднага след като Хлапакът се разправи с Одиоза.

Обезпокоени от шума, хората от съседните маси се огледаха и закимаха с разбиране:

— Мастилницата пак разправя за Хлапака и Одиоза.

— Скоро трябва да свършва.

— Почти е свършил вече.

Глух за ропота, Мастилницата продължи.

— Хлапакът сигурно беше приел предсказанието на Гадателя като предизвикателство. И тук, на тази маса — разказвачът почука с нокът по изкорубените дъбови дъски — той обяви намерението си да промени времето. Бяхме на по две питиета от сладки коренчета — още помня вкуса им. — Мастилницата млясна с уста и хвърли един премрежен поглед към дъното на чашката си. — Още на следващата сутрин Хлапакът започна да реди камъчета, парченца от кости и една каруца други неща, за които дори аз нямам думи да ги нарека. Това ставаше отвънка, в самия двор на хана, така че почти цялото село се събра да му гледа резила. Разбира се, никой не вярваше, че ще успее, след като нашият Гадател беше предсказал суша — и то по самите облаци. Младичкият се бъхта цели два дни, слага си дреболийките така и иначе, мести ги и ги размества. И ставаше все по-червен. Когато на следващата сутрин се появи първото облаче, и малкото нашенци, дето все още чистеха каналите, си зарязаха работата и дойдоха да гледат. А очите му се изцъклиха и бялото им се наливаше с кръв. Честно ви казвам — уплаших се, направо взе да изглежда страшно. Стана тъмно като надвечер и дори аз, дето почти нищо не разбирам от облаци, можех да ви кажа, че работата е на дъжд. Стигаше само да погледна големите им черни кореми — направо бяха натежали от вода.

Увлечен в приказката си, Мастилницата незабелязано и за самия себе си, беше издигнал глас и сега от съседните маси отново започнаха да се заслушват в думите му.

— Тогава някои от сийрджийте се развикаха, че започнали да падат първите капки, но това не е вярно. Аз ще ви кажа кое беше най-странното — нямаше вятър, дори връхчетата на тополите не се поклащаха. И така беше през целия ден — от изгрева до залеза на Слънцето. Тогава падна гръм. Всички гледаха към Хлапака с възхищение — Мастилницата презрително изфуча — и само дето не го понесоха на ръце. — Той хвърли един унищожителен поглед наоколо. Съселяните му забиха носове в чашите си. Разговорите съвсем замряха. Мастилницата триумфираше.

— Само че не заваля! Както се бяха струпали облаците над цялото село, тъй си и заминаха. Хлапакът му с хлапак се мъчи, напъва се, едва не умря. Лицето му беше като зрял домат и дишаше на пресескулки. После планинците разказваха, че при тях цяла седмица валяло. Младото магьосниче бързо разбра, че при нас няма да вирее, и на часа си замина. Само дечурлигата го изпрати до края на селото, но и те го дразнеха.

От прозореца на кулата си, Гадателят Аршал примижа към залязващото слънце и хвърли един поглед към облаците. Посланието, което прочете в тях не му хареса. Той сбръчи вежди.

— Да-а-а, ще трябва да ви поразместя малко, братлета.

Концентрира се и по тялото му премина тръпка. Лицето му почервеня, очите му изпъкнаха от орбитите си и облаците се поместиха. А върховете на тополите отново не потрепваха. Скоро гадателят се отпусна, дишането му се върна към нормалният си ритъм. Той огледа доволен небето и си каза, че вече е готов за сутрешното си предсказание.

По същото време Мастилницата извади от портфейла си три банкноти от по четвърт сребърник да си плати питието от сладки коренчета.

— Журналистите-теоретици наричат цялата тази история Планът на Архал, но то си е тяхна работа. Аз й викам…

Информация за текста

© Валентин Иванов

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 15:30:53

Оглавление