«Далечно царство»

Господарю на огъня.

Господарке на водата.

И ти, музо.

Аз, Амалрик Емили Антеро, хващам перото през втория ден на Месеца на плодородието, през десетата година от Цикъла на крокодила. Кълна се в живота на потомците си, че всичко, което пиша, е истина. Моля те, Боже, и теб, Богиньо, погледнете благосклонно на моето писание. Нека Огънят освети пътя на замъглената ми памет. И Водата нека подхрани плодовете на мислите ми. Музо, погледни доброжелателно на скромните ми умения и ми дари думите, достойни за описание на тази история. Историята на моите пътешествия към Далечното царство.

И на онова, което намерих там.

Предпочетох тези редове и чух смеха на Дженъс. Дълбок смях, който може да ви даде кураж, но и да ви смрази. Чух го така силно, сякаш се смееше в момента, а не преди повече от четирийсет години. Подигравателен смях. Не задето описвам тази история. Дженъс харесваше такива истории и всякакви книги със знание. Смяташе ги за по-свещени от коя да е свещена кедрова горичка и беше убеден, че казват много повече от всички пророци. Да, той би одобрил моето писание, въпреки че на места самия него ще представя в много грозна светлина. Няма как. Така ще стане. Нали се заклех да кажа цялата истина. А Дженъс беше най-страстният поклонник на истината, когото познавах.

А подигравката, сигурен съм, е заради традиционното въведение, с което се обръщам за помощ към Огъня, Водата и Музата в това ми литературно начинание.

„Глупав навик — би казал Дженъс, — дори по-лошо, просто прахосване на време и сили. Все едно да цериш брадавици и после да не ти останат никакви сили да излекуваш по-важни неща, например някакъв демон в мозъка ти. Заплетената фабула е същото като трикратно благословената кожа на краставата жаба за брадавицата, но пък е много по-евтина.“

После би ме ударил по гърба и би напълнил чашите догоре. „Като начало бива, Амалрик. Но по-нататък всичко да е така, както се случи.“