«Приказка без край»

Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.

Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.

Внезапно вратата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно задрънча и дълго не можа да утихне.

Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата, сякаш не беше тичало така бясно допреди малко.

Пред него се откриваше дълго и тясно помещение, чийто край се губеше в сумрака. Лавиците по стените достигаха до тавана и бяха претъпкани с книги с каква ли не щеш форма и размери. По пода се издигаха камари от грамадни томове, на няколко маси бяха натрупани купчини от по-малки книги с кожена подвързия, които блестяха със златните си кантове. В другия край на помещението, иззад стена от книги, висока човешки бой, проникваше светлина от лампа. Кръгчета дим пресичаха от време на време хвърляния от нея сноп лъчи, разширяваха се и изчезваха нагоре в тъмнината. Наподобяваха сигналите, с които индианците си предават съобщения от хълм на хълм. Явно, че там седеше някой, и действително в този момент момчето чу иззад стената от книги един доста троснат глас:

— Можете да се чудите вътре или вън, но затворете вратата! Става течение.