«Братството на талисмана»

Господарската къща беше първата непокътната постройка, която виждаха след два дни пътуване през област, опустошена до такава степен, че беше едновременно ужасяващо и невероятно.

През тези два дни, от върховете на хълмовете ги наблюдаваха плахи вълци. Из ниските храсти, влачейки опашки, дебнеха лисици. Соколите, накацали по мъртвите дървета или по почернелите греди на изгорените ферми, ги гледаха с интерес. Не срещнаха жива душа, но от време на време в гъсталака зърваха човешки скелети.

Времето се задържа хубаво до обяд на втория ден, когато мекото небе на ранната есен се покри с облаци и от север задуха студен вятър. Понякога силният вятър шибаше гърбовете им със леден дъжд, примесен от време на време със сняг.

Късно следобед, като се изкачи на един нисък хълм, Дънкан Стендиш забеляза имението — грубо струпване от сгради, укрепени с ограда и тесен ров. Във вътрешността на укреплението, срещу подвижния мост, се намираше двор, в който бяха затворени коне, говеда, овце и свине. Около тях се движеха неколцина мъже и от комините струеше дим. Извън укреплението се намираха няколко малки постройки, някои от които носеха следи от пожар. Цялото място създаваше подтискащо впечатление.

Даниел, големият боен кон, следващ Дънкан като куче, се приближи зад него. Потропвайки с копита, зад Даниел идваше Красавица, малко сиво магаре, с намятани на гърба си вързопи. Като наведе глава, Даниел побутна рамото на господаря си.

— Всичко е наред, Даниел — каза Дънкан. — Намерихме си подслон за нощта.

Конят меко изпръхтя през ноздрите си.

Конрад се довлече по склона и застана до Дънкан. Той беше масивен човек. Въпреки че беше висок близо седем фута, Конрад беше тежък за ръста си. От раменете почти до коленете му се спускаше дреха, направена от овчи кожи. В дясната си ръка държеше тежка тояга, измайсторена от дъбов клон. Той стоеше тихо, наблюдавайки господарската къща.

— Как ти се струва? — попита Дънкан.

— Видели са ни — отвърна Конрад. — Над укреплението се показват глави.

— Твоите очи са по остри от моите — каза Дънкан. — Сигурен ли си?

— Напълно, милорд.

— Престани да ме наричаш милорд. Аз не съм лорд. Баща ми е лорд.

— Аз мисля — каза Конрад, — че когато баща ви умре, вие ще станете лорд.

— И няма никакви Опустошители?

— Само хора.

— Изглежда невероятно — заяви Дънкан, — Опустошителите да пропуснат място като това.