«Проклятието на Шалион»

Казарил чу конниците преди да ги види. Погледна през рамо. Добре отъпканият път зад него се виеше покрай ниско възвишение, което минаваше за хълм в тези високи ветровити равнини, после отново потъваше в зимната кал на тънката почва на Баошия. Току пред него едно поточе, твърде тясно и плитко, за да си заслужи мост, ромолеше зеленяво през пътя откъм опосканите от овцете пасища по високото. Тропотът на копитата, подрънкването на юздите, дрънченето на звънчетата, скърцането на поводите и небрежният екот на гласовете долитаха в бърз ритъм — твърде бърз, за да произтича от някой предпазлив селянин с ратаите си или от свидливи керванджии, повели мулетата си.

Кавалкадата се появи иззад възвишението по двойки — десетина мъже в пълно снаряжение. Не бяха разбойници, така че Казарил с облекчение пое дъх и преглътна да отпусне свития си на топка стомах. Не че би представлявал някаква изгодна плячка за евентуални разбойници, освен като възможност да се позабавляват за негова сметка. Отби от пътя и се обърна да ги проследи с поглед, докато се нижеха покрай него.

Ризниците на конниците бяха посребрени и лъщяха на воднистата утринна светлина — ризници повече за фукня, отколкото за защита. Късите им сини туники, почти в един и същ нюанс на синьото, бяха избродирани с белия магически знак на Пролетната дама. Сивите им плащове се вееха като знамена подире им, прикрепени за раменете със сребърни брошки, очевидно излъскани до блясък същия този ден. Войници, тръгнали за празнична церемония, не на война — едва ли имаха желание да оцапат точно тези си дрехи с кръвта на Казарил.

За негова изненада обаче капитанът им вдигна ръка, когато го наближиха. Колоната спря рязко и без никакъв синхрон — мляскането на копитата в калта се проточи толкова дълго, че старият конемайстор на баща му би се развикал пространно и цветисто при такова непохватно изпълнение. Е, карай да върви.

— Ти там, старчето — извика предводителят им, като се наведе над лъка на седлото на знаменосеца, който яздеше до него.