«Лъвът, Вещицата и дрешникът»

На Луси Барфийлд

Моя скъпа Луси,

Тази история написах за теб, но в началото не бях помислил, че момичетата растат по-бързо от книгите и ти вече си твърде голяма за вълшебни приказки. И докато книгата ми бъде отпечатана и подвързана, ще пораснеш още повече. Но един ден ще бъдеш достатъчно голяма, за да започнеш отново да четеш вълшебни приказки. Тогава може би ще свалиш книгата от горния рафт на библиотеката, ще я избършеш от праха и ще ми кажеш какво мислиш за нея. Аз навярно ще съм вече глух, за да те чуя, и твърде стар, за да разбера думите ти, но ще бъда все още твоят обичащ те кръстник

Имаше едно време четири деца, които се казваха Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато заради бомбардировките родителите им ги изпратиха извън Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на петнадесет километра от най-близката железопътна гара и на три километра от полицейската станция. Професорът не беше женен и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (Айви, Маргарет и Бети, които не са толкова важни за нашия разказ). Самият професор беше много стар, с гъста бяла коса, която растеше не само по главата, но и по по-голяма част от лицето му. Децата веднага го харесаха. Първата вечер, в която ги посрещнаха, той изглеждаше толкова странен, че стресна Луси (най-малката от децата), а Едмънд (третия по възраст) се престори, че си духа носа, защото едва сдържаше смеха си.

В първата вечер, щом децата казаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да си говорят.

— Тук е страхотно! — каза Питър. — Това старче ще ни остави да правим каквото си искаме.

— Струва ми се, че е симпатичен дядо — каза Сюзан.

— О, престанете! — уморено се сопна Едмънд, макар да се преструваше на бодър. — Не говорете така!

— Как? — обърна се към него Сюзан. — Всъщност струва ми се, че е време да си лягаш.

— Опитваш се да подражаваш на мама — каза Едмънд. — А ти от къде на къде ще ми нареждаш да си лягам? Лягай си ти!

— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим, ще има да ни трият сол на главата.