Пренебрегнах въпросите в очите на коняря, докато свалях зловещия вързоп и предавах коня на неговите грижи. Плащът ми не успя действително да прикрие естеството на неговото съдържание, когато го метнах през рамо и се запътих през задния вход към двореца. Адът скоро щеше да се яви за заплатата си.
Заобиколих тренировъчния полигон и тръгнах по пътеката, която водеше към южния край на дворцовите градини. По този маршрут имаше по-малко очи. Пак щяха да ме забележат, но щеше да е доста по-безопасно, отколкото да мина през предния вход, където винаги има навалица. Проклятие!
И отново, проклятие! Смятах, че съм достатъчно затрупан с проблеми. Но изглежда наистина проблеми при проблеми отиват. Някаква духовна форма на сложна лихва, предполагам.
Край фонтана в далечния край на градината се мотаеха няколко души. Освен това, двама стражи вървяха между храстите близо до пътеката. Те ме видяха да приближавам, обмениха набързо няколко реплики и се извърнаха. Разумна постъпка.
Аз, завърнал се преди по-малко от седмица. Повечето проблеми, все още неразрешени. Дворът на Амбър, пълен с подозрения и смут. Това сега: една смърт, която допълнително ще изложи на опасност краткото, нещастно предцаруване на Коруин I: аз.
Настъпи моментът да свърша нещо, което трябваше да направя веднага. Но имаше толкова много работа, още от самото начало. Не се бях размотавал, според мен. Степенувал бях задачите по важност и ги карах поред. Сега, обаче…
Прекосих градината, излязох от сенките и се озовах сред косата слънчева светлина. Заизкачвах се по широката вита стълба. Един страж застана мирно, когато влязох в двореца. Упътих се към задното стълбище, после тръгнах нагоре към втория етаж. Оттам към третия.
Отдясно, брат ми Рандъм излезе от своя апартамент и ме пресрещна в коридора.
— Коруин! — възкликна той, като изучаваше лицето ми. — Какво е станало? Видях те от балкона и…
— Вътре — спрях го аз и посочих с очи. — Ще трябва да проведем тайно обсъждане. Веднага.
Рандъм се поколеба, загледан в товара ми.
— Хайде да го направим две стаи по-нататък — предложи. — Става ли? Вайъли е тук.
— Добре.
Той мина пред мен, отвори вратата. Влязох в малка всекидневна, огледах се за подходящо място и стоварих трупа.
Рандъм гледаше към вързопа.
— Какво се очаква от мен? — попита той.
— Разопаковай лакомствата и хвърли един поглед.
Комментарии к книге «Знакът на еднорога», Роджър Зелазни
Всего 0 комментариев