«Зидари (Драма в четири действия)»

Христо. Ама черквата ще остане отвън. Да бяхте държали на мойта — да дигнем черквата на сборището, — щеше да падне тъкмо сред калето.

Дончо. На хубаво място си е тя, черквата.

Рада. Ама отде-накъде вий ще ни пазите от подолци. Мене ще пазите?…

Дончо. И тебе, и всички. Като нямате ум да се вардите сами, ний ще ви вардим.

Рада. Таквизи вардачи аз има де да ги гудя.

Христо. На гръстето.

Рада. Гаргите да плашат!

Дончо. Или вий тях, или те вас!

Христо. Какво? Я, кажи още веднъж. — Къде ще ме гудите?

Дончо. Където ти е мястото, До Биляркини.

Христо. Мен — ти ще ме гудиш!

Дончо (клати утвърдително глава). И билюка на Коняра биля ще те проводя да стигнеш!

Христо (стисва юмруци, погледва го и подигравателно се усмихва). Хъм…

Дончо. На тях черква дигай! Всеки от тях на своя глава кара. Тъкмо за тебе е там. Нямаш ти работа у хаджи Славови да се вреш.

Рада. Ама аз да не съм ви останала от някого стока, помежду си да ме делите. Какво се репчите и двама?

Христо (дръпва Рада). Ти стой. Не се меси. Той от тази сутрин си е повлякъл пояса…

Дончо (дига си котела и тръгва да си ходи). Не ми е сега до разправии. То ще му доде времето.

Христо (като му препречва пътя). Къде ще вървиш? Чакай де!

Дончо. Я се бягай от пътя ми!

Христо. Там на градежа как ти е до разправии, пък оттука…

Дончо. Бягай от пътя ми, ти казвам!

Христо (хваща го за скутовете и го разтърсва). Да си туриш ти обица на ухото: да знаеш, че си поплювко!

Дончо (оставя по-скоро котела, отдръпва се и измъква скрит отзад в пояса си нож). Ще ти дам сега един поплювко, да ме помниш!

Христо (дръпва кобилицата от Радините ръце и изведнъж се хвърля срещу Донча). Една кобилица в главата, стига ти!

Дончо (неволно се стъписва крачка). Посмей само, пристъпи!.

Христо. Като пиле ще заперпелиш!

Рада (писва и се хвърля към Христа). Христо! Чакай! Какво правите!

Сепнати от Радиния вик, се извръщат старейшина, двамата селяни и зидарите откъм черква.

Дядо Милко. Хе, чакайте! Какво пак!

Христо (спрян от врявата наоколо, отпуща кобилицата). Щях да ти кажа!…

Дончо. Да се свърши черквата… Ще се разправим.

Старейшина, селяните и след тях майстора и някои от зидарите оставят работата и всички се стичат на поляната.

Дядо Милко. Едина извадил нож, другия кобилица — туй пък какво е? На какво мяза? Все ний ли ще си ядем главите помежду си?