«Зидари (Драма в четири действия)»

Рада Мене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет — жив да го видя.

Дончо. Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти — ти си затваряш очите.

Рада Какви момци ми са се мяркали!

Дончо. Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?

Рада Ти? Ха… Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.

Дончо (дига рамена). Сирака е по-преден от мен… За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.

Рада (с насмешка). Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш — какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?

Дончо (въздиша). Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.

Рада (дига рамена). Да не са се свършили момите по света за тебе?

Дончо (вперя очи в нея). Нямаш ли вяра, или сърце ти камък е станало! Защо приказваш тъй?

Рада Какво пак?… Не мога да слушам да ми хленчат!

Дончо. Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.

Рада Ще ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!

Дончо. Не мога аз моми да въртя. Не съм като Сирака. Където погледна — всички ще ме видят; река ли приказка, знаят — с гвоздей е закована.

Рада Тогази стига си се усуквал около мене, да ставаш за смях на хората.

Дончо. Защо за смях? Смешно ли е, че подир тебе ми тегли сърцето? Че все тебе гледам да видя — тебе да срещна и китка от твойто чело искам? (Изпада в умиление и после нерешително посяга да вземе китката и.) Дай ми китката си, Радо! Веднъж и на мене я дай. Пред моите очи е цъфтяла — ще я зема…

Рада (равнодушно, без да се противи). Като я земеш! — Малко чупеше едно време плета за кокичето ми, като не цъфтеше твойто у вас, в мъртвината. Завистлив беше и тогази — и сега пак арнаутска завист те яде.

Дончо. Тебе ти се досвидя, дето ми я даде.

Рада Аз китка досега никому не съм дала. Който иска, не пита. Той ще налита, аз ще се браня. Ако ме надвий, нека я земе.

Дончо. От мене защо не се брани?