«Слово за Балмонт»

Трудно е да се говори за такава неизмеримост, каквато е поетът. Откъде да се започне? Къде да се свърши? И може ли изобщо да се започва и свършва, щом като онова, за което говоря, е: Душа — всичко — навсякъде — вечно.

Затова ще се огранича с лични неща, а от тях — с най-важните, с онова, без което Балмонт не би бил Балмонт.

Ако трябва да назова Балмонт само с една дума, без да се замислям бих казала: „Поет.“

Не се усмихвайте, господа, не бих казала така нито за Есенин, нито за Манделщам, нито за Маяковски, нито за Гумильов, нито дори за Блок. Защото във всеки от тях освен поета имаше и нещо друго — по-голямо или по-малко, по-добро или по-лошо, но още нещо. Дори и у Ахматова я имаше молитвата — извън стиховете.

У Балмонт освен поета няма друго. Балмонт и поет — са равнозначни. И затова, когато го потърсите, а близките му отговарят: „Поетът спи“ или „Поетът излезе за цигари“, няма нищо смешно или претенциозно, защото тъкмо поетът спи и сънищата му са сънища на поет, и именно поетът, и никой друг, е излязъл за цигари, в което не би се усъмнил нито един лавкаджия, виждайки го до тезгяха.

Всеки балмонтовски жест, всяка дума са белязани с клеймото — печата — звездата — на поет.

Тези стихове не се отнасят за Балмонт. Аполон винаги е призовавал Балмонт и Балмонт никога не е бил потопен в грижите на суетата, свещената му лира никога не е мълчала, душата му никога не е вкусвала „сладостна скръб“, сред чедата на всемира Балмонт не само че не е бил най-жалък, той изобщо не е бил сред тях и не е познавал такива, както не е познавал и самото понятие „жалък“…