«Покушението»

Лий Чайлд Покушението

Тази книга посвещавам

на брат ми Ричард в Глостър, Англия;

на брат ми Дейвид в Брекън, Уелс;

на брат ми Андрю в Шефилд, Англия;

и на приятеля ми Джак Хъчесън в Пеникуик, Шотландия

1

Те бяха научили за него през юли и гневът ги държа до края на август. През септември се опитаха да го ликвидират, но избързаха. Не бяха достатъчно подготвени и опитът се провали. Можеше да се стигне до пълна катастрофа, но по някакво чудо никой нищо не забеляза.

Бяха приложили обичайните методи, за да се промъкнат през полицейската блокада, и бяха заели позиция на около трийсетина метра от подиума, където той щеше да говори. Снайперската карабина със заглушител бе пропуснала целта с не повече от един-два сантиметра. Куршумът бе профучал на косъм от черепа му, може би дори през косата му, понеже в този момент той бе вдигнал ръка, за да намести един кичур, разрошен сякаш от лекия полъх на вятъра.

Впоследствие те безброй пъти гледаха този кадър по телевизията. Той просто повдига ръка и приглажда косата си. Нищо повече. Дори не спира да говори, до такава степен нищичко не усеща. Един куршум, изстрелян със свръхзвукова скорост от карабина със заглушител, се движи напълно безшумно и твърде бързо, за да бъде забелязан. И така, куршумът пропусна целта и продължи полета си, без при това да закачи някого от стоящите зад него, без да срещне сграда или друго препятствие по пътя си. Той просто си летя свободно и по права линия, а когато кинетичната му енергия започна да се изчерпва и земното притегляне го задърпа надолу, под траекторията му не бе останало нищо съществено освен пустеещи тревни площи. И по тази причина никой нищо не бе забелязал. Сякаш куршумът изобщо не бе изстрелян. Те обаче не посмяха да дадат повторен изстрел. Шокът беше твърде голям. Шокът от провала, но и от станалото чудо. Това щеше да им бъде за урок. В течение на целия октомври те отново се държаха като професионалисти, каквито си бяха, като си казаха, че най-напред трябва да се успокоят, да започнат всичко отначало, да премислят, да се поучат от грешките си, да се подготвят за повторния опит. Който щеше да бъде по-добре планиран и правилно изпълнен, изграден върху фино нюансирана методология и подпомогнат чрез всяване на страх. Един достоен втори опит. Творчески изпипан. И най-важното, недопускащ възможност за провал.

После настъпи ноември и правилата се промениха из основи.

Чашата на Ричър беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше към устата му — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

— Колкото се може по-скоро — отвърна тя.

Той кимна. После се измъкна заднишком от сепарето и се изправи.

— Ще ти се обадя до десет дни — рече той.

— С „да“ или „не“?

Той поклати глава.

— За да ти кажа как е минало. Аз ще знам как е минало.

— Е, добре, тогава за да ти кажа къде да преведеш парите. — Тя притвори очи и се усмихна. Той я изгледа от горе на долу. — Какво, мислиш, че ще ти откажа ли?

Тя го погледна.

— Мислех си, че едва ли ще се оставиш толкова лесно да те убедя.

Той вдигна рамене.

— Както ти е споменал Джо, аз не съм от тия, дето се отказват от предизвикателствата. Джо обикновено излизаше прав за тия неща. Пък и за доста други.

— Не знам какво да ти кажа освен благодаря.

Той не отговори. Просто се извърна да си ходи, но в този миг тя стана и прегради пътя му. Настъпи неловко мълчание. Няколко мига стояха прави, обърнати един към друг, пленници на ръба на масата. Тя протегна ръка и той я стисна. Тя задържа ръката му частица от секундата по-дълго, отколкото бе нужно, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Устните й бяха меки и сочни. От допира им той усети по тялото си слаб електрически ток.

— Едно ръкостискане не стига — обясни тя. — Ти ще направиш това заради нас. — Помълча и додаде: — Все пак нали без малко щеше да ми станеш девер…

Той не отговори. Просто кимна, обърна се и закрачи към изхода, като само веднъж й хвърли бърз поглед през рамо. След това изкачи няколкото стъпала и се озова на улицата. Дланта му ухаеше на парфюма й. Той заобиколи и влезе през служебния вход на кабарето, за да остави бележка за приятелите си в гримьорната. После се насочи към магистралата. Имаше на разположение цели десет дни, за да намери начин да убие четвъртия най-добре охраняван човек на планетата.

Всичко бе започнало осем часа по-рано, като събитията бяха взели следната последователност: Ем И Фрьолих, ръководителят на екипа, дойде на работа в понеделник сутрин, тринайсет дни след изборите, един час преди второто съвещание за координиране на стратегията, седем дни след като думата атентат бе прозвучала за пръв път, и тогава взе своето окончателно решение. След това тя хукна да уведомява прекия си началник, когото откри в помещението на секретарката пред кабинета му, явно забързан нанякъде. Под мишницата си стискаше тъмна папка, а изражението на лицето му казваше: Изобщо не се доближавай! Тя обаче си пое дълбоко дъх, доближи се и не само се доближи, ами му даде да разбере, че трябва да говори с него. Спешно. При това на четири очи и, разбира се, неофициално. Така че той се спря за миг, после рязко се извърна и отново влезе в кабинета. Пропусна я покрай себе си и веднага заключи вратата зад тях — достатъчно тихо, за да покаже, че схваща поверителността на срещата, и същевременно достатъчно енергично, за да не остави никакво съмнение, че е силно нервиран от това неочаквано прекъсване на дневната му програма. Едно нищо и никакво прищракване на резето, а в него се криеше твърде недвусмисленото послание: Дано само да не ми губиш времето!

Шефът на Фрьолих беше ветеран с двайсет и пет годишен стаж, на финалния етап на кариерата си преди пенсионирането. Някъде между петдесет и пет и шейсет, той беше последно ехо от една отминала епоха в службите. Висок, все още строен и атлетичен, но с доста побеляла коса и тяло, омекнало не там, където би могло да се очаква. Казваше се Стайвесънт. Също като Питър Стайвесънт — последния холандски генерал-губернатор на Нови Амстердам, обичаше да казва той, когато го питаха как му се пише името. Тогава се сещаше, че времената вече са други, и бързо добавяше: и като цигарите. Всеки ден от живота си, без изключение, носеше консервативни костюми от „Брукс Бръдърс“, но иначе се смяташе за гъвкав тактик. И най-важното — тактиката никога не му изменяше. Никога. А от доста време беше в службите и бе преживял какво ли не. Но нито веднъж не се бе провалял поради некадърност или лош късмет. Ето защо според безмилостно обективната математика на всяка организация Стайвесънт би могъл да мине за способен администратор и добър началник.

— Изглеждаш ми нещо нервна — отбеляза той.

— Така е, малко съм притеснена — отвърна Фрьолих.

Кабинетът му беше малък, тих, оскъдно мебелиран и изрядно чист. Стените бяха боядисани в снежнобяло и осветени с малки халогенни лампички. Вертикалните щори на прозореца бяха полузатворени, за да пропускат колкото се може по-малко от потискащата сивота на деня отвън.

— Какво те притеснява? — запита той.

— Смятам да ти искам разрешение за нещо.

— За какво?

— За нещо, което съм си наумила да опитам — каза тя.

Фрьолих беше поне с двайсет години по-млада от Стайвесънт; всъщност точно на трийсет и пет. Беше висока, но не прекалено — може би с три-четири сантиметра над средния ръст за американка от нейното поколение, но затова пък интелигентността и жизнената енергия, които бликаха от цялото й същество, правеха думата „среден“ и производните й напълно неуместни в нейния случай. Като телосложение беше между мускулеста и жилава; кожата й излъчваше мека топлина, която, в съчетание с блясъка в очите, й придаваше грациозна атлетичност. Русата й коса беше късо подстригана и хлапашки разрошена. Видът й създаваше впечатление, че набързо е нахлузила небрежния си ежедневен тоалет направо от душа, след като просто ей така е спечелила за отбора си златен медал в някой от по-тежките колективни спортове на Олимпийските игри. При това умееше да се държи, като че ли нищо особено не се е случило — като невидимия герой, който просто е искал да си тръгне от стадиона, преди телевизионните екипи да са приключили със съотборниците му и камерите да са се обърнали към него. Фрьолих имаше вид на човек, надарен с големи способности и едновременно с това много скромен.

— И какво е то? — попита Стайвесънт. Той се обърна и положи върху бюрото папката, която носеше. Бюрото му беше грамадно, с плот от някакъв сивкав композитен материал. Модерна, луксозна канцеларска мебел, педантично излъскана като скъпоценна антика. Стайвесънт се славеше с отсъствието на залежала книжнина върху бюрото си — лъснатият плот на практика беше абсолютно гол. Дори мебелировката в кабинета му Излъчваше деловитост и хладен перфекционизъм.

— Искам външен човек да свърши работата — каза Фрьолих.

Стайвесънт изравни ръбовете на папката с плота на бюрото и прекара пръст по широкия кант, за да провери дали ъглите съвпадат напълно.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

Фрьолих не отговори.

— Предполагам, че имаш някого предвид — добави той.

— Имам един отличен кандидат.

— Кой?

Фрьолих поклати глава.

— По-добре да не се замесваш — отвърна тя. — Така ще си имаш по-малко бели на главата.

— Джентълменът има ли съответна препоръка?

— Откъде знаеш, че е мъж, а не жена?

Стайвесънт закима. Тоя модерен свят!

— Лицето, което имаш предвид, има ли препоръка?

— Да, от отличен източник.

— В системата?

— Да — потвърди отново тя.

— Значи вече съм замесен.

— Не, не си. Моят източник е бил в системата, но вече не е.

Стайвесънт отново се обърна към бюрото и изравни папката, този път по протежение на дългия ръб на плота. После сякаш размисли и я върна в първоначалното положение — успоредно на късия ръб.

— Позволи ми да се направя, ей така просто, на адвокат на дявола и да те запитам нещо — каза той. — Аз те повиших преди четири месеца. Четири месеца са много време. Ако сега решим да привлечем външен човек да свърши работата, няма ли това да се изтълкува като признание за неувереност в собствените сили? Как мислиш?

— Не мога да мисля и за това.

— Вероятно трябва — каза Стайвесънт. — Тази история би могла да ти навреди. За поста ти имаше шестима мъже кандидати. Така че, ако направиш каквото си си наумила и вземе да се разсмърди, можеш здравата да загазиш. Веднага половин дузина лешояди ще накацат около теб и ще ти повтарят: „Аз нали ти казах!“ — докато излезеш в пенсия. Защото с това ще им дадеш да разберат, че нямаш доверие в собствените си способности.

— При тези обстоятелства не мога да се доверявам единствено на себе си. Така поне мисля.

— Така мислиш значи!

— Не просто мисля, знам го! И не виждам алтернатива. — Стайвесънт не отговори. — Не че съм много доволна от положението, вярвай ми! — продължи тя. — Но смятам, че трябва да го направим. Така ми казва вътрешният глас.

Стайвесънт продължаваше да мълчи. В кабинета се възцари напрегната тишина.

— И така, имам ли твоето разрешение? — попита Фрьолих.

Той повдигна рамене.

— Не трябваше да ме питаш. Трябваше просто да направиш каквото си си наумила, пък да става каквото ще.

— Не мога така — каза Фрьолих.

— Поне не казвай на никой друг. И да няма нищо черно на бяло.

— Нямах и намереше да го правя. Това само би ми попречило да осъществя замисъла си.

Стайвесънт закима неопределено. После, като всеки съвестен бюрократ, премина към същината на въпроса:

— К-колко ще ни струва това лице?

— Не много — отвърна Фрьолих. — Може и безплатно да ни излезе. Или да поиска само да му покрием разноските. Двамата с него се знаем от доста време. Задочно, така да се каже.

— Това решение може да ти струва по-нататъшната кариера. Да забравиш за всякакви повишения…

— Обратното може да приключи кариерата ми веднъж завинаги.

— Аз лично те избрах — каза Стайвесънт. — Измежду всички останали. Значи всичко, което може да навреди на теб, ще навреди и на мен.

— Разбирам, сър.

— Така че поеми дълбоко дъх и преброй до десет. После ми кажи дали това, което си намислила, наистина се налага.

Фрьолих кимна, пое дъх и замълча. Минаха десетина секунди.

— Наистина се налага — каза тя.

Стайвесънт вдигна папката си от бюрото.

— Ами действай тогава — каза той.

Веднага след приключване на съвещанието тя пристъпи към изпълнение на плана си, давайки си изведнъж сметка, че тъкмо в това — в осъществяването — се крие главната му трудност. Искането на разрешение от прекия началник й се бе струвало такова непреодолимо препятствие, че бе изместило всичко останало в съзнанието й. Но сега, когато го бе получила, то й изглеждаше детска игра в сравнение с истинската задача — проследяването на обекта. Като изходна информация разполагаше само с фамилно име и с доста схематичен личностен профил отпреди осем години, който и тогава едва ли е бил кой знае колко точен и актуален. Тя не знаеше до каква степен може да се довери на откъслечните данни, с които разполагаше. Всички подробности бяха споделени с нея — къде на шега, къде наистина — една нощ, докато с натежала глава се унасяше в сън в леглото на любовника си. Тя дори не можеше да си спомни доколко точно ги бе чула тогава. Затова реши да не разчита на подробностите. Само по себе си името й беше достатъчно.

И тя го написа — това име — с едри главни букви в горната част на първия лист от жълтия си стенографски бележник. В главата й нахлуха спомени. Някои добри, други лоши. В течение на няколко мига гледа втренчено името, после го задраска и написа на негово място НЕОБ. Това щеше да й помогне да се съсредоточи, защото премахваше личния елемент в задачата, насочвайки потока на мисълта й в стандартното русло на безпристрастния методичен анализ, усвоен още в полицейската академия. НЕизвестен ОБект някой, който трябва да бъде идентифициран, издирен и открит. Толкова. Ни повече, ни по-малко.

Главното й оперативно предимство беше компютърът. Човек с нейната професия разполагаше с далеч по-голям достъп до много повече бази данни, отколкото средният американски гражданин. НЕОБ е бил военен — това поне тя знаеше със сигурност — и затова първото място, където се насочи, беше Националната база данни за личния състав на армията. В този компютъризиран архив, чиито сървъри се намираха в град Сейнт Луис, щата Мисури, се съхраняваше лична информация за всеки мъж или жена, служили във военна униформа на Съединените щати когато и да било, където и да било по света.

Тя набра фамилното име и изчака, докато машината изплю три кратки отговора. Първия отговор елиминира незабавно поради несъответствие на собственото име. Той не се казва така, това поне го знам! Във втория отговор имаше явно несъответствие в рождената дата. Та този би могъл да му бъде баща! Накрая остана третото име. Друга възможност нямаше. Няколко секунди тя гледа вторачено в екрана самоличността на НЕОБ, после си преписа трите имена, датата на раждане и номера на социалната осигуровка. След това кликна върху иконката Подробности и зададе личната си парола. Екранът се смени и пред очите й се появи в сбит вид професионалната биография на обекта.

Лоша новина. Нейният НЕОБ вече не е военен. Служебната му кариера завършва някак рязко преди цели пет години, уволнен по каналния ред след 13 години безупречна служба. Достигнал чин майор. Списък на отличия и медали, между които Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Тя прочете данните за всички похвали и награждавания, записа си основното, след което тегли хоризонтална черта през жълтия лист — край на един етап от живота на обекта, начало на друг. Предстоеше още много работа.

Следващата логическа стъпка беше да провери в списъците на починалите във Федералната служба за социални осигуровки. Защо да търся някого, ако вече го няма — припомни си тя наученото в полицейската академия. Зададе номера и усети, че затаява дъх. Ала запитването й получи отрицателен отговор. НЕОБ не фигурираше между умрелите, поне според държавата. Следващата й стъпка беше да провери в Националния информационен център по криминалистика. Пак тази полицейска академия! Какъв е смисълът да гоня човек, който има висящо дело или излежава присъда? — помисли си тя, макар за личност като НЕОБ това да беше твърде малко вероятно. Ама знае ли се? Понякога — особено при определен тип хора — е трудно да различиш престъпника от порядъчния човек.

Базата данни на НИЦК беше пословично бавна; докато чакаше нужната информация да се процеди върху екрана, Фрьолих се залови да разчиства бюрото си от залежали папки и хвърчащи листове, след което отиде при машината и си доля чашата с кафе. Когато се върна при компютъра, на екрана се мъдреше чистото криминално досие на нейния обект. Плюс кратка забележка, че на името на НЕОБ има служебно досие от ФБР някъде из архивите. Интересно. Тя излезе от НИЦК и се насочи към базата данни на ФБР. Намери файла с досието, но не можа да го отвори. Все пак Фрьолих достатъчно добре познаваше системата от сигнатури на ФБР, за да заключи, че файлът на обекта е чисто информативен и понастоящем замразен. Нищо повече. Явно НЕОБ не беше беглец от правосъдието, федералните власти не бяха по петите му, нито пък имаше друг вид неприятности със закона.

Тя си записа всичко, след което напусна архивите на ФБР и влезе в базата данни на Федералната служба за регистрация на моторни превозни средства. Отново лоши новини! Оказа се, че НЕОБ няма шофьорска книжка. Много странно наистина. И крайно неприятно, ако трябва да сме честни — помисли си тя. Защото липсата на шофьорска книжка означава липса на скорошна снимка и на адресна регистрация. След ФСР-МПС тя посети компютрите на Архива на военните ветерани в Чикаго. Претърси цялата база данни по име, чин и запасен номер. Нищо. НЕОБ не получаваше военна пенсия и не беше оставил адрес за кореспонденция. Защо, бе? Кой си ти всъщност? Тя се върна в Службата за социални осигуровки и потърси данни за отпусната социална помощ. Такива липсваха. След уволнението си от войската НЕОБ, поне на книга, се водеше безработен. А не беше подавал документи за социална помощ. За потвърждение на съмненията си тя влезе и в компютрите на Федералната данъчна администрация. И там нищо. НЕОБ не бе плащал данъци през последните пет години. Дори не си бе дал труд да се регистрира.

Хайде сега сериозно. Тя затвори всички правителствени сайтове, поизправи се на стола си и с помощта на няколко недотам законни софтуерни продукта проникна в загадъчния свят на банковата тайна. Строго погледнато, Фрьолих нямаше право да използва въпросния софтуер за тази цел. Или за каквато и да било друга. Това беше сериозно нарушение на дадените й правомощия. Но тя не се боеше, че могат да я открият. От друга страна, разчиташе тъкмо по този начин да получи търсената информация. Ако НЕОБ имаше макар и само една банкова сметка където и да било на територията на петдесетте щата, тя щеше да я открие. Дори някоя съвсем проста разплащателна сметка, с която да си пуска чекове или да си плаща телефона. Дори и изоставена. Фрьолих знаеше, че доста хора се оправят и без банкови сметки, но нещо й подсказваше, че нейният НЕОБ не е от тях. Не и той, който е бил майор от армията на Съединените щати. С медали и прочие.

Тя зададе два пъти номера на социалната му осигуровка, по веднъж в графите „Номер на социална осигуровка“ и „Граждански номер на данъкоплатец“, след което набра трите имена и чукна клавиша Търси.

На около триста километра от кабинета на Фрьолих Джак Ричър трепереше от студ. По средата на ноември Атлантик Сити не е най-топлото място на света. Както и да го погледнеш. Вятърът духаше откъм океана и носеше толкова сол, че всичко в града беше подгизнало от лепкава влага. Внезапни вихри въртяха купчини боклуци по улиците и изпъваха крачолите на панталоните му върху бедрата. Само преди пет дни Ричър се бе разхождал в тропическата жега на Лос Анджелис; сега си каза, че изобщо не е трябвало да мърда оттам. Каза си още, че трябва да се върне колкото може по-скоро. През ноември Южна Калифорния е особено привлекателна. Въздухът е топъл, от океана повява лек бриз — толкова различен от шибащия вятър и зрънцата сол, които се носят във въздуха и карат очите да смъдят нетърпимо. Трябва да се връщам — каза си той. Трябва да се махам оттук, това поне е сигурно.

Или може би трябваше да си остане на мястото, както го бяха помолили; по-скоро да си купи палто и да не мърда наникъде.

Ричър се бе върнал на Източното крайбрежие в компанията на една чернокожа старица и нейния брат. Бе тръгнал на автостоп от Лос Анджелис с намерение да прекара един ден в съзерцание на пустинята Мохаве, когато двамата старци го бяха качили в своя древен „Буик Роудмастър“ комби. Сред купчините куфари и вързопи отзад той бе забелязал микрофон, усилвател и няколко прости високоговорителя, а също и поочукана йоника „Ямаха“ в калъф; в отговор на неизречения му въпрос бабата бе обяснила, че е певица, тръгнала да си търси късмета на временен договор в Атлантик Сити, и че нейният брат, който сега шофира, иначе й акомпанира на йоника, но напоследък нещо се е умълчал и не му е чак толкова до приказки, пък и в шофирането не го бива вече, не че буикът се дава лесно и на много по-добри шофьори от него. Всичко казано си беше самата истина.

Старецът не издаваше и звук; в течение на първите десетина километра на пет-шест пъти без малко не катастрофираха с фатални последици. За да си дава кураж, старицата запя. Тя едва бе изпълнила няколко такта от „Ти не ме обичаш вече“ на Дон Пен, и Ричър вече бе твърдо решен да продължи с тях чак до Източното крайбрежие, само и само да я слуша как пее. Той предложи да шофира вместо брата, докато тя продължи да си припява. Имаше мек, топъл, леко дрезгав глас като на едновремешна блус звезда — една кариера, с която се бе разминала още на младини, просто така й се бе стекъл животът.

Кормилната уредба на старата кола теглеше силно на една страна, а при осемдесет километра в час изпод капака на осемцилиндровия двигател излизаха най-разнообразни стенания, писъци, гъргорения и въздишки, които се смесваха с песента в някакъв абсурден хор. Радиото на колата беше доста слабо и успяваше да хваща само разни крайпътни станции, които се сменяха на всеки двайсетина минути. Бабата припяваше с мелодиите, докато старецът се умълча съвсем и през повечето време дремеше, проснат на задната седалка. Ричър шофира по осемнайсет часа на ден в продължение на три цели дни и не пусна волана, докато не стигнаха в Ню Джърси. След изнурителното пътуване той се чувстваше толкова свеж, сякаш се връщаше от ваканция.

Договорът на бабата беше в някакъв петоразреден хотелски бар на осем преки от крайбрежния булевард, а управителят не беше от онези, дето чак дотам скрупульозно спазват написаното на разни хартийки. Така че Ричър се зае да следи клиентелата и да внимава двамата старци да получават полагащия им се процент в хартиен плик в края на седмицата. При това не си даваше труд да се прикрива и бързо си навлече омразата на управителя, който му хвърляше злобни погледи иззад бара, докато тихо говореше с някого по телефона, закрил устата си и слушалката с ръка. Ричър обаче не се трогна особено и отвръщаше на втренчения взор на човека със собствения си немигащ поглед и ледена усмивка, без да мърда от поста си. Така издържа цели три седмици, докато му писна. Освен това му беше и студено. В ушите му звучеше песента на „Мамас енд Папас“: Ах, как щеше да ми е топличко и гот, ако си бях у дома в Ел Ей! На четвъртия понеделник той беше готов да си събере багажа и да се измита, когато старият пианист се приближи към него след закуска и най-после наруши мълчанието.

— Ще ви помоля да не си тръгвате — каза той. Всъщност каза: Ше ви замоля. В гуреливите му очи проблясваше смътна надежда.

Ричър не отговори.

— Ако сега си идете, тоя управител ще ни прецака — продължи старецът, сякаш това беше най-естественото нещо на света, сякаш за един музикант да го прецакат беше нещо толкова нормално, колкото да спука гума или да се простуди. — Ако ни плати честно, ще имаме пари за бензин, после можем да прескочим до Ню Йорк, да свирим в клуба на Би Би Кинг на Таймс Скуеър, да си съживим кариерата. Човек като вас може много да помогне, истина ви казвам.

Ричър пак не отговори.

— Ясно, дострашало ви е, и с право — отбеляза старецът. — Тоя управител като нищо има разни приятелчета, дето хич не ви и трябва да се разправяте с тях.

Ричър се усмихна на проницателната забележка.

— Ама кой сте вие все пак? — поиска да знае старецът. — Да не сте боксьор случайно?

— Не — отвърна той. — Случайно не съм.

— Да не си кечист, а? Като ония, по телевизията? — Той рече: тилвизята.

— Не.

— Е доста си расъл, това поне се вижда — отбеляза старецът. — Можеш да ни помогнеш, стига да искаш.

Штига да ишкаш. Ричър видя, че предните зъби на дядото са изпадали. Той пак не отговори.

— Ама ти кой си, а? — попита отново старецът.

— Бях полицай — отвърна Ричър. — Във военната полиция. Тринайсет години.

— И к’во, напусна ли?

— Може да се каже. Всъщност не е важно.

— Че не ви ли намират работа после?

— Не и такава, която да ме заинтересува — отвърна Ричър.

— В Ел Ей ли живееш?

— Не живея никъде — каза Ричър. — Все съм в движение.

— И ние сме така — отбеляза старецът. — Значи трябва да се държим един за друг. Да си помагаме. Да си съдействаме, дето се вика.

Да ши шъдейщваме.

— Тук е много студено — каза Ричър.

— Е, дума да няма — съгласи се старецът. — Но пък можеш да си купиш палто.

И така, Ричър стоеше на ъгъла на главната улица с изпънати по бедрата от вятъра панталони и се опитваше да вземе решение. По широкия свят или към магазина за дрехи? В съзнанието му пробягаха бързи картини: мотел „Ла Хоя“, евтина стаичка, топли южни нощи, ярки звезди, студена бира. Или пък: старицата пее в новия клуб на Би Би Кинг в Ню Йорк, някакъв носталгичен младок от голяма грамофонна къща се отбива да се сгрее, чува я, подписват договор, тя издава албум, тръгва на турне из страната; ласкава рецензия в „Ролинг Стоун“, пари и слава; нещичко и за нейния доблестен импресарио Джак Ричър… Нова къща. Нова кола. Нова кола! Той обърна гръб на широкия свят и прегърбен от беснеещия вятър, закрачи на изток в търсене на магазин за дрехи.

На територията на Съединените щати има близо дванайсет хиляди лицензирани банкови институции, които обработват около милиард отделни сметки. Оказа се обаче, че само една от тези сметки се води на името и номера на социалната осигуровка на въпросния НЕОБ. Една най-обикновена разплащателна сметка в клон на местната банка в Арлингтън, щата Вирджиния. Фрьолих седеше на компютъра си и с разширени от изненада очи гледаше изписания на екрана адрес на банковия клон. Ами че това е на малко повече от пет километра оттук! Тя си записа адреса и подробностите по сметката в жълтия стенографски бележник. После вдигна телефона и помоли един по-старши колега от другия главен клон на организацията да позвъни в банката и да поиска подробна информация за титуляра на сметката. Особено домашния му адрес. Каза му, че е нужно да се действа бързо и крайно предпазливо, а също и — най-важното — неофициално. След което затвори и зачака, нервирана от принудителното бездействие. За нейния колега от другия клон на организацията не би било толкова необичайно да поиска подобна информация от която и да било банка в страната, докато за самата нея това щеше да се изтълкува като недопустимо своеволие.

Ричър откри един магазин за преоценени стоки на три преки към океана и се шмугна вътре. Помещението беше тясно и дълго като тунел. От тавана висяха луминесцентни тръби, а по протежение на стените, докъдето му стигаше погледът, се точеха безкрайни рафтове и стойки, отрупани с дрехи. Дамските бяха отляво, детските по средата, а от дясната страна всичко беше мъжка конфекция. Той започна от най-вътрешния ъгъл и заоглежда рафтовете, докато крачеше назад към изхода.

Мъжки топли дрехи имаше колкото ти душа иска — това се виждаше от пръв поглед. Първите два реда закачалки бяха само подплатени якета, къси до кръста. Не стават — реши той. Един негов колега от войската казваше: Доброто палто е като добрия адвокат — пази ти задника. На третия ред стоката изглеждаше по-подходяща — дълги до коленете якета в убити цветове, толкова дебело подплатени, че правеха фигурата да изглежда по-едра. Може би в подплатата имаше чиста вълна. Или пък нещо по-специално. Във всеки случай изглеждаха доста солидни.

— Мога ли да ви помогна?

Ричър се извърна и видя млада жена, неусетно промъкнала се зад него.

— Тези шуби подходящи ли са за тукашната зима? — попита той.

— Идеални са — отвърна жената. Беше много любезна и гореше от желание да услужи. Разказа му най-подробно за специалното вещество, с което е промазан платът, за да отблъсква влагата. Показа му изолиращата подплата отвътре. Гарантира му, че такава дреха ще му държи топло и при минусови температури. Той протегна ръка и свали от закачалката маслиненозелено ватирано яке, размер XXL.

— Е, какво пък, взимам това — каза той.

— Няма ли да го пробвате?

Той вдигна рамене и го навлече върху дрехите си. Прилягаше му доста добре, но като че ли малко му стягаше в раменете. Пък и ръкавите можеха да бъдат по-дълги.

— Май XXL ще свърши работа — забеляза жената. Вие кой размер носите, петдесети ли?

— Петдесети какво?

— Имам предвид гръдната обиколка.

— Представа си нямам. Никога не съм се мерил.

— Колко сте на ръст? Метър и деветдесет, деветдесет и пет?

— Ами там някъде.

— А на килограми?

— Сто и десет. Кажи го, сто и петнайсет.

— Явно ви трябва XXXLT, хем висок ръст, хем голяма гръдна обиколка. Я вижте това тук.

И тя му подаде друго яке в същия убит маслиненозелен цвят като първото, но два номера по-голямо — на ръст и на гръдна обиколка. То му прилегна много по-добре. Може би му беше леко широчко в раменете, но това му харесваше. А и ръкавите бяха тъкмо по мярка.

— А в краката стандартен ли сте? — попита жената, докато прехвърляше тежките брезентови панталони на съседния щанд и от време на време се поспираше да го измери с критичен поглед. След малко се приближи с чифт панталони, който по цвят подхождаше на якето му. — Вижте и тези ризи тук — предложи тя, като пристъпи към следващата закачалка и разгърна пред него цяла купчина фланелени ризи във всички цветове на дъгата. — Сложете отдолу и една плътна тениска, и сте готов. Какъв цвят предпочитате?

— Нещо по-неутрално.

Тя натрупа всичко върху близката метална стойка: якето, панталоните, ризата и тениската. Дрехите доста си отиваха — все в преобладаващо маслиненозелено или каки.

— Е? — запита бодро тя.

— Не е зле — отвърна той. — А бельо имате ли?

— Ето, отсам.

Тя се зарови в коша с преоценени ватени шорти и измъкна един чифт в бяло. После чифт чорапи, почти чист памук, меланжирани в земни цветове.

— Е? — запита отново жената. Ричър кимна и тя го поведе към касата до изхода, където прекара всички етикети под трепкащата червена лампичка. — Сто осемдесет и девет долара всичко — рече тя.

Той погледна сумата на касовия апарат.

— Аз пък си помислих, че тук се продават стоки с намалени цени…

— Повярвайте ми, цената е много разумна — отвърна тя.

Ричър поклати глава, бръкна в джоба си и извади пачка поизмачкани банкноти. Отброи сто и деветдесет долара и зачака. С единия долар ресто му оставаха точно четири долара.

Старшият колега на Фрьолих от другия клон на организацията й позвъни след двайсет и пет минути.

— Научи ли домашния му адрес? — попита тя.

— Булевард Уошингтън сто — отвърна човекът. — Арлингтън, Вирджиния. Пощенски код 20310–1500.

Фрьолих си го записа.

— Е, благодаря ти. Това е всичко, което ми трябва.

— Не, не е всичко.

— Защо?

— Ти знаеш ли на кое точно викат булевард Уошингтън?

Фрьолих се замисли.

— Дето води до моста Мемориъл, не беше ли така?

— Булевард Уошингтън е обикновено шосе.

— И няма сгради, така ли? Сигурно има сгради, не може да няма.

— Всъщност има. Една сграда. Доста голяма обаче. Намира се на около двеста метра встрани от пътя.

— И коя е тя?

— Пентагонът — отвърна колегата. — Това е фалшив адрес, Фрьолих. От едната страна на булевард Уошингтън е военното гробище Арлингтън, а от другата е Пентагонът. Това е всичко. По цялата му дължина няма нито един частен адрес. Проверих в Управлението на пощите. А въпросният пощенски код принадлежи на Командването на сухопътните войски, което се намира в сградата на Пентагона.

— Страхотно! — възкликна Фрьолих. — Ти уведоми ли банката?

— Разбира се, че не. Нали ми каза да пипам внимателно.

— Благодаря ти. Само дето се върнах в изходна позиция.

— Може би не си. Наистина ситуацията е малко особена, Фрьолих. Шестцифрена сума, завряна в някаква мижава разплащателна сметка, без да носи лихви. А клиентът има достъп до парите си само с преводи чрез „Уестърн Юниън“. Изобщо не се мярка в банката. Всичко си върши по телефона. Обажда се, казва парола и банката му превежда пари до който клон на „Уестърн Юниън“ им посочи.

— Няма ли поне дебитна карта?

— Никакви карти. Дори чекова книжка не си е поръчал да му издадат.

— Само чрез „Уестърн Юниън“, казваш. Не бях чувала такова нещо. Има ли някакви документни следи — разписки, извлечения?

— Преводите са правени из цялата територия на Съединените щати. По-точно до четирийсет щата само за последните пет години. От време на време е внасял пари, но най-често е теглил, и то предимно малки суми, все чрез клонове на „Уестърн Юниън“ най-вече в глухата провинция, по-рядко в големи градове.

— Много странно.

— Странно я!

— Може ли нещо да се направи?

— Вече е направено. Следващия път, когато клиентът им се обади, ще ме уведомят.

— И после ти мен.

— Може би, ако си го заслужиш…

— Има ли някаква определена периодичност?

— Не. Периодът между отделните преводи варира от няколко седмици до няколко дни. Най-често стават в понеделник. Банките не работят в събота и неделя.

— Значи днес може да ми излезе късметът?

— Като нищо — отвърна мъжът. — Въпросът е, на мен дали ще ми излезе с теб?

— Надявай се ти! — сряза го Фрьолих.

* * *

Когато управителят на бара видя Ричър да влиза във фоайето на заведението му, той се измъкна през задния вход и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Прикрил с ръка устата си и микрофона, заговори припряно и настойчиво, но същевременно почтително, както се очакваше от него.

— Защото оскърбява достойнството ми с присъствието си — рече той в отговор на някакъв въпрос… — Днес става — заяви след малко в отговор на друг. — Най-малко двама — отвърна той на третия последен въпрос. — Доста е едър.

На рецепцията Ричър размени един от четирите си останали долара на монети по двайсет и пет цента и се запъти към телефонната кабина. Набра по памет номера на банката си, каза паролата и нареди до края на работния ден да му бъдат преведени петстотин долара до клона на „Уестърн Юниън“ в Атлантик Сити. След това влезе в стаята, прегриза със зъби всички етикети и си облече новите дрехи. Накрая изпразни джобовете на летния си „костюм“, натъпка малкото си лични вещи по новите джобове, изхвърли старите дрехи в боклука и се огледа в продълговатото огледало на вратата на гардероба. Трябва ми само една брада и едни слънчеви очила и мога да стигна пеша до Северния полюс — помисли си той.

Единайсет минути по-късно Фрьолих вече знаеше за наредения паричен превод. Тя притвори за миг очи и сви победоносно юмруци, после се пресегна назад и измъкна от полицата зад себе си карта на Източното крайбрежие на Съединените щати. Около три часа, ако не попадна в задръстване. Може пък и да успея. Тя грабна сакото и чантичката си и се затича към гаража.

След като уби един час в мотелската си стая, Ричър излезе навън, за да изпробва термоизолиращите свойства на новата си премяна. Теренни изпитания, както му викаха едно време — много, много отдавна. Закрачи на изток, към океана, срещу силния морски вятър. Изведнъж по-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой. Нещо като леко потръпване на кожата отзад, в долната част на гръбнака му. Той забави крачки и се огледа в една витрина. На петдесетина крачки зад себе си видя някакво неясно движение. Твърде далеч бяха, за да различи подробности.

Той продължи пътя си. Якето беше превъзходно, но си каза, че може би е трябвало да си купи и шапка в тон с него. Същият експерт, който го бе съветвал навремето за палтата, обичаше да казва, че около половината от топлинните загуби на организма стават през кожата на главата — и в този миг Ричър имаше всички основания да му вярва. Леденият вятър обръщаше косата му и караше очите му да сълзят. Една подплатена шапка би му свършила работа в ден като този. Той си напомни на връщане от клона на „Уестърн Юниън“ да се оглежда за магазин, в който продават военни облекла. Опитът му показваше, че този вид магазини и клоновете на „Уестърн Юниън“ обикновено се намират в един и същ квартал.

Когато стигна до крайбрежния кей за разходки, той тръгна на юг; лекото потръпване отзад на кръста му бе преминало в сърбеж. Извърна се внезапно; отзад не се виждаше никой. Върна се до мястото, откъдето бе тръгнал. Дъските под краката му изглеждаха солидни; наблизо имаше табелка, на която пишеше, че са изработени от специално твърдо дърво, най-якото на света. Ричър смени посоката още веднъж и поведе невидимите си преследвачи към централния кей. Дървената конструкция си беше все същата, която помнеше от едно време — напълно запазена. Сега кеят беше напълно пуст — нищо чудно в такова време, — което засилваше усещането му за нереалност. Само някои от древните дървени павилиончета бяха отворени и предлагаха разни полезни неща; имаше едно, където се продаваше кафе в стиропорни чашки. Ричър се спря и си купи голямо черно кафе, за което даде всичките си останали пари, но пък то добре го сгря отвътре. Той закрачи към края на кея, бавно допивайки кафето си. После хвърли чашката в кошчето за боклук, облегна се на парапета и се загледа в океана. Когато се обърна и тръгна към брега, забеляза двамата мъже, крачещи към него.

Бяха ниски и набити, облечени почти еднакво със сини шуби и сиви джинси. На главите си носеха еднакви шапки — плетени, от груба сива вълна, нахлупени ниско над месестите чела. Явно и двамата знаеха как да се обличат за местния климат. Ръцете им бяха пъхнати дълбоко в джобовете, затова не можеше да се види дали не носят ръкавици от същия материал. Джобовете на шубите им бяха доста високо, от което лактите им стърчаха настрани. И двамата бяха обути с груби боти като на докери или стоманолеяри. И двамата бяха кривокраки или може би така изглеждаше отстрани, понеже се стараеха да ходят със заплашителна, поклащаща се походка. Приличаха на някакви кръчмарски скандалджии или панаирджийски побойници отпреди петдесетина години. Ричър хвърли бърз поглед назад и видя, че зад него няма никой — само океан чак до Ирландия. Той просто застана неподвижно, като дори не си даде труд да прецени разстоянието между гърба си и парапета.

Двамата продължиха да крачат, докато приближиха на около три метра от него; тогава се спряха и го загледаха злобно. Ричър стисна и изпъна пръстите на ръцете си отстрани до бедрата, за да провери колко са измръзнали. Три метра бяха показателна дистанция. Значи щяха да говорят, преди да удрят. Той сви пръстите на краката си в обувките и усети как прасците, бедрата, седалищните мускули, гърбът и раменете му се изпънаха като пружина. После раздвижи главата си наляво-надясно, за да се разкърши. Издиша шумно през носа. Мъжът отляво извади ръцете си от джобовете. Нямаше ръкавици. А юмруците му бяха някак странно раздути, сякаш имаше артрит или по-скоро държеше нещо скрито в дланите си.

— Имаме да ти предадем нещо — каза той.

Ричър хвърли поглед към парапета, зад който се простираше безкрайният океан. Повърхността на водата беше сивкава и някак мътна. Може би замръзваше. Да ги хвърли в морето при такава температура би било равносилно на убийство.

— От управителя на бара ли?

— От неговите приятелчета.

— Той има приятели?

— Намираш се в Атлантик Сити — отвърна мъжът. — Тук всеки има приятели.

Ричър кимна разбиращо.

— Позволи ми да отгатна. От мен се иска да напусна града, да се пръждосам по дяволите, да си хващам пътя, да изчезвам, да не се връщам никога повече, да не загрозявам пейзажа и да забравя, че съм бил тук.

— Днеска бързо загряваш.

— Просто съм ясновидец — каза той. — Навремето ме показваха по панаирите. Моят павилион беше до жената с брадата. Не бяхте ли и вие някъде наблизо, през два павилиона? „Най-грозните близнаци на света“ или нещо подобно, а?

Мъжът отдясно също извади ръцете си от джобовете. Неговите пръсти също бяха извити от артрит, или по-вероятно от нещо, което стискаше в дланите си. Фишек монети може би? Ричър се усмихна. Той си падаше по фишеците. Изпитан трик. При това ясно даваше да се разбере, че нямат огнестрелно оръжие. Никой не стиска фишек монети в дланта си, ако има патлак в джоба.

— Не искаме да ти причиняваме болка — каза мъжът отдясно.

— Но трябва да се разкараш — добави оня отляво. — Не понасяме хора, които си навират носа в икономическите механизми на града.

— Тъй че се измитай с добро — продължи мъжът отдясно. — Ние ще те изпратим до автогарата. Или ония старци може да пострадат, нали разбираш. И то не само финансово.

В този момент Ричър долови някакъв странен, абсурден глас в съзнанието си, сякаш отново беше дете и майка му го съветваше: Не се бий, когато си с нови дрехи. После чу гласа на сержанта от тренировъчния лагер: Удряй пръв, удряй силно, удряй много. Той стегна мускулите на раменете си под якето. Изведнъж се почувства благодарен на жената от магазина, че го посъветва да вземе по-големия размер. Изгледа двамата мъже срещу себе си. В очите му не се четеше злоба — просто насмешливо превъзходство. Направи крачка наляво; те помръднаха в синхрон с него. Пристъпи леко напред, стеснявайки триъгълника. Повдигна ръка и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— Я по-добре си вървете по къщите — предложи той.

Двамата нямаха никакво намерение да си ходят по къщите; нито пък той го бе очаквал. Те отвърнаха на предизвикателството, като също пристъпиха леко напред; по-точно не пристъпиха, а просто мускулите им се стегнаха така, че горните части на телата им се понаведоха в още по-заплашителна поза. Достатъчно е да ги изкарам от строя за една седмица, помисли си той. Да им строша челюстите например. По един рязък удар — фрактури на лицевите кости, изместени челюстни стави, може би кратко безсъзнание, после няколко дни да ги цепят главите. Нищо по-сериозно. Той изчака, докато вятърът отново разроши косата му, и вдигна ръка, за да си я приглади. Задържа ръката си; лакътят му беше изнесен остро напред, сякаш го бе осенила внезапна мисъл.

— Вие плувате ли, момчета? — попита той.

Нужно бе свръхчовешко самообладание, за да не погледнат към океана. А пък двамата бяха всичко, но не и свръхчовеци. Те извърнаха едновременно глави като два робота. Той цапардоса мъжа отдясно с лакът, после отново вдигна ръка и посрещна другия, който в това време инстинктивно бе обърнал лице по посока на звука от разбитите черепни кости на приятеля си. И двамата рухнаха като подкосени върху дървения кей; монетите от юмруците им се пръснаха и весело се затъркаляха наоколо, въртяха се в малки сребристи кръгчета, блъскаха се със звън една в друга, докато загубиха скорост и нападаха по дъските. Ричър се изкашля в мразовития океански въздух, докато цялата сцена се възпроизвеждаше като видеоклип в съзнанието му: двама мъже, две секунди, два удара — край на играта. Все още те бива — каза си той. Издиша шумно и попи с ръкав потта от челото си. После се обърна и си тръгна. Прекоси кея, излезе на крайбрежния булевард и закрачи да търси клона на „Уестърн Юниън“.

Бе проверил адреса в телефонния указател на мотела, но той не му бе нужен. Най-близкият клон на „Уестърн Юниън“ Е което и да било населено място на Съединените щати се намира по интуиция. Много е просто. Заставаш на първото кръстовище, оглеждаш се и си казваш: накъде е по-вероятно да бъде, наляво или надясно? Взимаш съответното решение и тръгваш в съответната посока Повтаряш операцията, докато се озовеш в съответния квартал, и твърде скоро откриваш това, което търсиш. В случая пред клона, точно срещу противопожарния кран, беше паркиран голям шевролет събърбан — нито стар, нито съвсем нов, на около две години. Черен, току-що измит и видимо добре поддържан, с тъмни стъкла и три къси УКВ антени, набучени на покрива. На шофьорската седалка се виждаше жена. Той я погледна веднъж, после повторно. Беше русичка и изглеждаше едновременно спокойна и някак напрегната. Освен това беше доста симпатична, дума да няма. Привлекателна малка женичка. Той влезе в сградата и си поиска парите. Сгъна банкнотите, пъхна ги в джоба си и когато излезе навън, жената му преграждаше пътя. Очите й бяха вперени право в лицето му, сякаш търсеха прилика с някакъв предварително запаметен образ. Процедурата му беше добре позната. И преди го бяха оглеждали така.

— Джак Ричър? — запита тя.

Той порови в паметта си, докато се убеди, че е прав. Къса руса коса, хубави очи, които сега гледаха право в неговите, ненатрапчива самоувереност. Все качества, които не се забравят лесно. Само че нея конкретно не я помнеше отникъде. Значи не я бе виждал лично.

— Вие сте познавали брат ми — каза той накрая.

В погледа й прочете изненада и някакво особено задоволство. За миг тя не знаеше какво да отговори.

— Веднага си личи — продължи той. — Ако някой ме гледа така, явно си мисли колко си приличаме двамата и същевременно колко сме различни.

Тя не отговори.

— Е, приятно ми беше — подхвърли той и пое по пътя си.

— Почакайте! — извика тя. Той се извърна. — Можем ли да поговорим?

Ричър кимна.

— Да влезем в колата — предложи той. — Ще замръзнем на тоя вятър.

Няколко мига жената не помръдна, очите й останаха приковани в лицето му. После внезапно се пресегна и отвори предната дясна врата.

— Моля — каза тя.

Той се качи в колата, докато тя заобиколи откъм предната страна и зае шофьорското място. Запали двигателя колкото да пусне отоплението, но не потегли.

— Познавах брат ви наистина, и то много добре — каза тя. — Бяхме гаджета. Повече от гаджета. По едно време имахме много сериозна връзка, преди Джо да умре.

Ричър нищо не каза. Жената се изчерви.

— Е, разбира се, че преди. Как можах да го кажа! — Тя млъкна.

— Кога беше това? — попита Ричър.

— Ходихме две години. Разделихме се година преди смъртта му. — Ричър кимна. — Аз съм Ем И Фрьолих.

— Еми, като телевизионната награда ли?

— Не. От инициалите на първите ми две имена: Ем И.

В думите й се четеше недоизказаният въпрос: Той споменавал ли ме е някога? Ричър кимна отново, сякаш името му говореше нещо. Но това не беше вярно. Никога не съм чувал за теб, каза си той.

— И какво всъщност означават инициалите Ем И?

— Е, това няма да ви кажа.

Той помълча и попита:

— А Джо как ви наричаше?

— Джо ми викаше Фрьолих.

Ричър кимна.

— Типично в негов стил.

— Още ми липсва — каза тя.

— И на мен сякаш — съгласи се той. — И така, заради Джо ли ме търсите, или има нещо друго?

Тя помълча още няколко мига, тялото й потрепери, сякаш да се отърси от нещо, после продължи делово:

— И двете. Главно заради нещо друго обаче.

— И няма ли да ми кажете какво искате?

— Искам да ви наема за една услуга — каза тя. — Заради нещо като посмъртна препоръка от брат ви Джо. Заради това, което ми е разказвал за вас. Ние си говорехме за вас от време на време.

Ричър отново кимна.

— Та за какво искате да ме наемете?

Фрьолих помълча още малко и после лицето й се разтегна в нерешителна усмивка.

— Тая реплика поне добре съм я отрепетирала — подхвърли тя. — Повече от веднъж.

— Ами да я чуем тогава — предложи той.

— Искам да ви наема да убиете вицепрезидента на Съединените щати.

(обратно)

2

— Нелоша реплика — каза Ричър. — И интересно предложение.

— Е, какъв е вашият отговор? — попита Фрьолих.

— Не — отвърна той. — Засега този отговор ми се струва най-безопасен.

Тя отново се усмихна с плахата си усмивка и вдигна чантичката си от седалката.

— Да ви покажа документ за самоличност…

— Няма нужда — отвърна той. — Вие сте от тайните служби на Съединените щати.

Тя го погледна одобрително.

— Доста сте бърз!

— Ами то се вижда отдалеч.

— Така ли?

Ричър кимна. Попипа десния си лакът през плата на якето. Беше натъртен и го болеше.

— Джо работеше за тайните служби — каза той. — И доколкото го познавам, работата е поглъщала цялото му време. Пък си беше и малко свит, та ако е имал приятелка, тя най-вероятно е била колежка от службата. Освен това кой друг би си дал труд да поддържа един събърбан на две години толкова чист и излъскан? И кой друг е в състояние да ме проследи толкова майсторски само по банковите ми преводи?

— Доста сте бърз, наистина! — възкликна повторно тя.

— Благодаря — отвърна той. — Само че, доколкото знам, Джо не се занимаваше с вицепрезиденти. Той работеше във финансовото разузнаване, а не в службата за охрана на Белия дом.

Тя кимна.

— От финансовото разузнаване се започва, всички сме минали оттам. Той ръководеше отдела за борба с фалшификаторите на пари. И ние наистина се познаваме от службата, както казахте. Но тогава той не пожела да ми стане гадже. Каза, че не било редно. Но аз си уредих да ме прехвърлят в охраната и щом това стана, започнахме да излизаме.

Тя отново замълча, загледана в дамската си чантичка.

— Е, и? — подкани я Ричър.

Тя вдигна поглед.

— Една нощ Джо ми подхвърли нещо. По онова време аз бях млада, доста амбициозна, както и Джо впрочем и двамата все се питахме дали сме достатъчно добри за тая професия. Оная нощ бяхме в едно такова, особено настроение и Джо каза, че най-добрият тест би бил да наемем външен човек, който да се опита да проникне до „обекта“. Просто да видим дали е възможно. Нещо като проверка на охраната в бойна обстановка, както се изрази той. Аз го запитах: имаш ли някого предвид? И той рече: ами малкият ми брат е идеален. Ако изобщо може някой да го направи, това е той. От начина, по който го каза тогава, ме побиха тръпки.

Ричър се усмихна.

— Напълно в негов стил. Джо си падаше по подобни дивотии.

— Смяташ, че е дивотия ли?

— Джо понякога вършеше доста големи глупости за безспорно интелигентен човек като него.

— Защо да са глупости?

— Защото, наемайки външен човек, достатъчно е да следиш кога ще се появи. Задачата ти става прекалено лесна.

— Не е така. Идеята беше въпросният индивид да се появи изневиделица и никой да не го познава. Ето, сега никой не знае за теб освен аз самата.

Ричър кимна.

— Може пък идеята му да не е била толкова глупава.

— Според Джо това беше единственият начин. Нали разбираш, че колкото и да се стараем, мисленето и цялата ни подготовка не излизат от определена, предварително зададена рамка. Докато Джо си каза, че трябва да се пробваме срещу външна заплаха, която да идва от неизвестен, произволен източник отвън.

— И посочи мен?

— Джо смяташе, че ти си идеален за целта.

— А защо си чакала толкова време, преди да опиташ? Когато и да се е състоял този разговор, не е било преди по-малко от шест години. Не ми казвай, че шест години си се опитвала да ме откриеш.

— Всъщност разговорът се състоя още преди осем години — каза Фрьолих. — В самото начало на връзката ни, веднага след като ме прехвърлиха в охраната. А пък да те открия ми бе нужен само един ден.

— Значи и ти си доста бърза — отбеляза Ричър. — А защо тогава си чакала осем години?

— Защото тогава нищо не зависеше от мен — обясни Фрьолих. — Но преди четири месеца ме повишиха в началник на охраната на вицепрезидента. При това си останах все така амбициозна и перфекционистка, ето защо искам лично да се убедя, че вършим всичко както трябва. И така, сега, когато аз взимам решенията, мога да се вслушам в съвета на Джо. А пък ти имаш специална препоръка, ако мога така да се изразя. Отпреди толкова години, и то от човек, на когото имах пълно доверие. И ето, сега съм при теб и те питам: можеш ли да го направиш?

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

Тя го погледна изненадана, сякаш чаша кафе бе последното, което би й минало през ум.

— Нищо не е толкова спешно, че да не може да изчака една чаша кафе. Така че закарай ме обратно в мотела и аз ще те поканя в барчето. Кафето им не е лошо, а освен това там е тъмно и закътано, идеално за поверителни срещи.

Правителственият събърбан имаше система за спътникова навигация с малък монитор, вграден в бордното табло; докато Ричър я наблюдаваше, Фрьолих включи системата и зададе адреса на мотела, който извади от базата данни за Атлантик Сити.

— Можех и аз да ти кажа накъде да караш — подхвърли Ричър.

— Свикнала съм с тази машинка — отвърна тя. — С нея сякаш си говорим.

— Аз също мога да говоря — сопна се той. — Да не мислиш, че щях да ти показвам със знаци?

Тя се усмихна и подкара колата.

По улиците нямаше много движение. Свечеряваше се, от което прихлупеното небе изглеждаше още по-мрачно. Вятърът продължаваше да духа на злобни тласъци. В казината може би имаше хора, но крайбрежните ресторантчета, павилионите по кея и плажните продавачи нямаше да видят оборот още поне шест месеца. Ричър се наслаждаваше на топлината. За момент си помисли за покойния си брат и връзката му с тази жена; после мислите му се пръснаха на разни страни, той се облегна назад и се загледа в нея. Беше доста добра като шофьор.

Паркираха колата през мотела и той я поведе надолу по стълбите към барчето. Вътре въздухът беше тежък и миришеше на застояло, но поне беше топло, а на кафе-машината зад тезгяха имаше пълна стъкленица с кафе. Ричър посочи с пръст стъкленицата, после себе си и Фрьолих и барманът се размърда да изпълни поръчката. След това двамата се упътиха към едно ъглово сепаре.

Ричър се погрижи да седне така, че гърбът му да е към стената, а цялото помещение да му е пред очите. Стари навици, помисли си той. Явно и Фрьолих ги бе усвоила по своя линия, защото двамата се озоваха един до друг от същата страна на масата. Раменете им почти се допираха.

— Ти много приличаш на брат си — каза тя.

— В някои неща — отвърна той. — В други не. Например за разлика от него аз съм жив.

— Не те видях на погребението му.

— Моментът не беше подходящ.

— Говориш също като него.

— Е, братята обикновено си приличат по гласа.

Барманът им донесе кафетата върху дървен поднос, окапан с бира. Две черни керамични чаши, малки пластмасови пакетчета с изкуствено мляко, хартиени пликчета със захар. Две евтини лъжички от неръждаема стомана.

— Хората много го харесваха — продължи тя.

— Не беше лош човек.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— От брат за брата това си е направо комплимент.

Той вдигна чашата си и изсипа захарта, млякото и лъжичката от чинийката.

— Пиеш го черно, без захар. Също като Джо — каза Фрьолих.

Ричър кимна.

— Това, с което не мога да свикна, е, че аз уж бях по-малкият брат, а ето, изведнъж съм с три години по-стар от него.

Тя отпи от кафето си. Черно, без захар. Също като Джо.

— Наистина ли никой не се сети за това освен него? — попита той. — Искам да кажа, да използвате външен човек, за да изпитате охраната?

— Никой друг.

— Но тайните служби са сравнително стара организация…

Тя кимна.

— Създадени са със заповед на президента Линкълн, подписана на 14 април 1865 година следобед. Още същата вечер отива на театър и го застрелват.

— Виж ти каква ирония!

— Така изглежда от днешна гледна точка — каза Фрьолих. Само че тогава единствената задача на тайните служби е била опазването на националната валута. Чак след атентата срещу Маккинли през 1901 година са си казали, че трябва някой да охранява президента денонощно, и са се спрели на нас.

— Понеже ФБР се създава чак през трийсетте.

Тя поклати глава.

— Истината, е че ФБР има предшественик. Така наречената Главна следствена служба, създадена пред 1908 година. По-късно, през 1935-а, я преименуват на Федерално бюро за разследване.

— Джо много си падаше по такива исторически подробности.

— Може, но не го знам от него.

— Казвам само, че ако той го е знаел, е щял да ти го разправи.

Той забеляза усилието, с което Фрьолих се опитваше да не се затвори отново в себе си.

— Е, какъв е очевидният въпрос, който се готвеше да ми зададеш?

— След като прибягвате до външно лице за пръв път от сто и една години насам, сигурно има и друга причина освен твоя перфекционизъм.

Тя отвори уста да отговори, но се спря. Докато мислеше какво да му отвърне, Ричър реши, че ще го излъже. Нещо в стойката, в ъгъла на рамото й му подсказа, че няма да чуе истината.

— Аз съм подложена на значителен натиск — каза накрая тя. — Професионален, нали разбираш? Има много хора, които само чакат да оплескам нещо. Така че трябва да бъда уверена в себе си.

Той не отговори нищо. Чакаше подробностите. Всеки лъжец украсява тезата си с излишни детайли, сякаш си мисли, че от това тя става по-убедителна.

— Назначението ми не беше никак лесно — продължи тя. — Жена начело на охраната — това все още е много рядко явление. И при нас, както навсякъде, неравноправието между половете си върви с пълна сила. Особено пък при нас! Някои мои колеги са истински диваци в това отношение.

Той кимна, но не каза нищо.

— Тъй че аз си имам едно наум. И трябва да съм изрядна във всяко отношение. Да съм по-добра от тях.

— За кой вицепрезидент става въпрос? — попита той. — За новия или за стария?

— За новия — отвърна тя. — Брук Армстронг. Новоизбраният вицепрезидент, ако трябва да бъдем точни. Аз бях зачислена към неговия екип още от началото на кампанията, а той е от тези, дето държат на приемствеността. Така че от моя гледна точка изборите бяха не само за президент, но и за това кой да ръководи охраната. При победа на Армстронг оставах начело. При поражение се връщах сред редовите служители.

Ричър се усмихна.

— И какво, гласува ли за него? — Тя не отговори. — Какво ти е разправял Джо за мен? — попита той.

— Казваше ми, че много обичаш предизвикателства и затова ще приемеш задачата. Че няма да се откажеш, ще си блъскаш главата, докато не се справиш. Че си много изобретателен и ще откриеш поне три-четири начина да стигнеш до обекта и че ние можем много да научим от теб.

— А ти какво му отговаряше?

— Това беше преди осем години, мога ли да помня? Тогава бях много по-нафукана от сега. Сигурно съм му казала, че по никакъв начин не можеш да припариш и на километър от обекта.

— А той?

— Той казваше, че същата грешка са правили мнозина преди мен.

Ричър вдигна рамене.

— Преди осем години аз бях във войската. Може да съм бил на петнайсет хиляди километра оттук, затънал до уши в кал.

Тя кимна.

— Джо имаше предвид това. Ние говорехме теоретично, така да се каже.

Той я погледна.

— Но сега, доколкото виждам, няма нищо теоретично в твоето предложение. След осем години си решила да се вслушаш в съвета му. А аз се питам защо.

— Както ти казах, сега аз решавам тези неща. Освен това съм подложена на натиск да си върша добре работата.

Той не отговори.

— Е, ще помислиш ли върху предложението ми?

— Не знам много за тоя Армстронг. Не съм чувал за него, преди да го изберат.

Тя кимна.

— Никой не беше чувал. Той беше твърде изненадващ избор за вицепрезидент. Младши сенатор от Северна Дакота, нищо особено, семеен, с пораснала дъщеря и стара болна майка, за която се грижи от разстояние. Не е известен с нищо значимо. Но за политик не е лош като човек. По-добър от повечето, които познавам. Засега ми допада.

Ричър кимна и нищо не каза.

— Ние, разбира се, ще ти платим — бързо добави Фрьолих. — Това не е проблем. Нали разбираш, нещо като хонорар, в разумни граници.

— Парите не ме интересуват — отвърна той. — Нямам нужда от работодател.

— Тогава на доброволни начала?

— Аз съм бивш войник. А един войник нищо не върши доброволно.

— Джо твърди друго. Казва, че си се залавят с какво ли не…

— Не обичам да работя на заплата.

— Е, ако предпочиташ да ни свършиш услугата безплатно, ние не възразяваме.

Той помълча няколко мига.

— Разбира се, ще има разноски, особено ако работата трябва да се свърши както трябва.

— Естествено, всичко ще ти бъде осребрено. Най-официално и по законния ред, при представяне на сметка от страна на лицето.

Той се загледа втренчено в повърхността на масата.

— И какво се очаква от лицето?

— Аз искам теб, не някое „лице“. Искам да се вживееш в ролята на наемен убиец. Да възприемеш гледната точка на външен човек, който иска на всяка цена да проникне през охраната и да ликвидира вицепрезидента. Да откриеш нашите пропуски. Да ми докажеш, че наистина е уязвим. Но конкретно — с дата, час, място на действието. Можем да ти дадем разписание на публичните му изяви, ако това ще ти помогне.

— На всички потенциални атентатори ли раздавате програмата му? Ако решим да правим нещо, трябва да го правим наистина, нали така?

— Прав си — каза тя.

— Все още ли смяташ, че никой не може да проникне при него?

Този път тя внимателно обмисли отговора си, което й отне може би десетина секунди.

— Това е поверителна информация.

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Значи преди осем години си била на двайсет и седем?

Тя се усмихна.

— А Джо беше на трийсет и шест. Старец от моя гледна точка. Двамата заедно празнувахме рождения му ден. И следващия, когато навърши трийсет и седем.

Ричър се дръпна леко встрани и отново я огледа. Тоя Джо имал добър вкус — каза си той. И отблизо, и отдалеч тя изглеждаше превъзходно. Ухаеше приятно. Идеална кожа, прекрасни очи с дълги мигли. Добре оформени скули, изящен нос. Имаше вид на жена, която се поддържа добре и спортува. Беше много привлекателна, дума да няма. Той си помисли как ли би се почувствал, ако можеше да я прегърне, да я целуне. Да легне с нея. Представи си, че и Джо си е задал същите въпроси, когато я е видял за пръв път. И в един момент си е получил отговора. Имам доста да те гоня, Джо. Вместо това каза:

— Аз май забравих да му изпратя картичка. И двата пъти.

— Не мисля, че ти се е разсърдил.

— Ние не бяхме много близки. Всъщност така и не знам защо.

— Той те харесваше — отвърна Фрьолих. — И не го криеше. От време на време говореше за теб. Мисля, че по своему доста се гордееше с по-малкия си брат.

Ричър не отговори.

— Е, ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Що за човек беше като шеф?

— Страхотен! Беше истинска суперзвезда в професията си.

— А като интимен приятел?

— И в това отношение не падаше по-долу.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти с какво се занимаваш, откакто напусна войската? — попита Фрьолих. — Не си оставил много документни следи зад себе си.

— Това е идеята — отвърна Ричър. — Не обичам да си навират носа в личните ми дела.

Тя го изгледа въпросително.

— Не се безпокой — добави той. — Не съм радиоактивен.

— Знам това. Проверих където трябва. Но сега, като вече се познаваме лично, просто съм любопитна. Преди беше за мен само едно име.

Той се взираше в плота на масата, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал на една непозната по откъслечните описания на брат си. Получаваше се доста интересен образ.

— Е, ще ми помогнеш ли? — повтори тя въпроса си.

Ричър я наблюдаваше как разкопчава палтото си; в помещението беше доста топло. Отдолу носеше семпла бяла блузка. Тя се премести по-близо и го загледа, полуизвърната към него. Приличаха на любовници в някой мързелив неделен следобед.

— Не знам — отвърна той.

— Ще бъде опасно — каза тя. — Трябва да те предупредя, че никой, освен аз самата, няма да знае, че съм се насочила към теб. Така че, ако случайно те видят и познаят някъде, ще стане голям проблем. Може би идеята ми беше глупава поначало. Може би не трябваше да те занимавам.

— Никой няма да ме види — успокои я Ричър.

Тя се усмихна.

— Преди осем години Джо ме беше уверил, че точно така ще отговориш.

Той не отвърна нищо.

— Това, за което те моля, е много важно. И спешно.

— Ще ми кажеш ли защо е толкова важно?

— Вече ти казах.

— А защо е спешно?

Фрьолих не отговори.

— Май никак не е теоретично това, за което говорим — заяви той.

Тя отново не отговори.

— Имам чувството, че става нещо.

Пак никакъв отговор.

— Имам чувството, че съществува реална заплаха за живота на вицепрезидента. От конкретен източник.

Тя извърна глава настрани.

— Не мога да коментирам това.

— Аз съм бивш военен — напомни й той. — Тоя отговор съм го чувал и преди.

— Става дума за проверка на охраната в реална обстановка — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Известно време той не отговори. После каза:

— Имам две условия.

Тя се обърна и бързо го погледна.

— И какви са те?

— Първо, да работя при студен климат.

— Защо?

— Защото току-що похарчих сто осемдесет и девет долара за топли дрехи.

По лицето й премина бегла усмивка.

— Публичните му изяви са на такива места, че навсякъде ще ти бъде нормално студено за средата на ноември.

— Това е добре — каза той. После бръкна в джоба си и извади кибрит, върху който беше напечатано име на хотел и адрес. — А тук работи една възрастна двойка. Наемат ги на седмица и те много се притесняват, че собственикът може да ги измами и да не им плати. Музиканти са. Предполагам, че всичко ще е наред, но искам да съм сигурен. Искам да поговориш с кварталните полицаи.

— Приятели ли са ти?

— Отскоро.

— В кой ден им плашат?

— В петък вечер, след последното изпълнение. Обикновено някъде към полунощ. Този петък, като си вземат парите, натоварват багажа в колата и поемат за Ню Йорк.

— Ще помоля един от моите агенти да им се обажда всеки ден. По-добре така, отколкото местната полиция, ако питаш мен. Тук имаме бюро. В Атлантик Сити се перат много пари, нали разбираш? В казината. И така, ще ми помогнеш ли?

Ричър отново се умълча и се замисли за брат си. Не мога да се отърва от него, каза си той. Не ме оставя на мира. Знаех си, че един ден ще се върне да ме тормози. Чашата от кафето му беше празна, но още топла. Той я повдигна от чинийката, наклони я и проследи с поглед утайката на дъното, докато се стичаше — бавно и тежко като речен нанос.

— Кога трябва да стане това? — запита той.

Точно в този момент в един склад до пристанището на Болтимор, на около двеста километра от Атлантик Сити, определена сума пари в брой смени собственика си в замяна на две огнестрелни оръжия и известно количество муниции от съответния вид. Солидна сума. Качествени оръжия. Специални муниции. Планирането на втория опит бе започнало след задълбочен, обективен анализ на причините за провала на първия. Като истински професионалисти извършителите не избързаха да припишат първия неуспех изцяло на неподходящата екипировка, но все пак решиха, че малко по-сериозна огнева мощ няма да им навреди. Внимателно обмислиха нуждите си и намериха доставчик, разполагащ точно с това, което им трябваше. Цената беше разумна. Те договориха гаранция както обикновено. Споразумяха се, че ако екипировката не върши работа, ще се върнат при доставчика и ще го прострелят в долната част на гръбнака. Без да го убиват — просто ще го приковат в инвалидна количка до края на живота му. Оръжието беше последната подготвителна стъпка в плана им. С неговото набавяне можеха да пристъпят към действие.

Новоизбраният вицепрезидент Брук Армстронг имаше шест основни задачи, които трябваше да изпълни през десетте седмици, оставащи до встъпването му в длъжност. Последната по ред и по важност беше да продължи да изпълнява задълженията си на младши сенатор от Северна Дакота до окончателното приключване на мандата му. Северна Дакота има население от около шестстотин и петдесет хиляди души, всеки един от които имаше равно право на неговото внимание по всяко време, но Армстронг добре разбираше, че до поемането на поста от неговия приемник те можеха и да почакат. Освен това до януари и програмата на Конгреса не беше особено натоварена. Така че задълженията му на сенатор не заемаха кой знае каква част от вниманието му.

Петата му задача беше да уреди плавното приемане на поста. Той бе насрочил две срещи с обществеността в родния си щат, за да предаде новия младши сенатор в грижовните ръце на послушните местни медии. Образността тук играеше голямо значение — двамата трябваше да бъдат виждани все рамо до рамо, разменящи топли ръкостискания и облени в още по-топли усмивки за пред камерите. Идеята беше телевизионните зрители да видят как Брук Армстронг прави символичната крачка назад, докато новият също така символично пристъпва напред. Тази деликатна хореография бе запланувана да се извърши на двете насрочени публични събрания — първото на двайсети ноември, второто четири дни по-късно. И двете събития щяха да бъдат неописуемо досадни, но партийната лоялност изискваше жертви.

Четвъртата задача на Армстронг беше да научи някои неща. Така например по силата на заеманата длъжност той щеше да бъде член на Съвета по национална сигурност. Като такъв щяха да го занимават с проблеми, които един младши сенатор от Северна Дакота не беше длъжен да знае. За личен наставник му назначиха един служител от ЦРУ; освен това хора от Пентагона и от тайните служби се изреждаха да му изнасят уроци. Всичко това умело се вписваше от сътрудниците му в малкото пролуки на неговата делова програма; материалът, който трябваше да усвои обаче, не беше никак малко.

А пък всичко останало в програмата му беше много по-важно. Особено от третата му по важност задача нагоре. Защото десетки хиляди дарители бяха подпомогнали предизборната кампания. Най-крупните от тях щяха да си получат дължимата благодарност по други начини, но и редовите поддръжници на президентската двойка, пожертвали от хиляда долара нагоре, трябваше да се почувстват част от техния триумф. Затова партията бе организирала няколко големи приема във Вашингтон, където дарителите да се срещнат със столичния елит и да си идат доволни по родните места. На местните партийни комитети бе поверена задачата да съставят списъци на поканените гости. При връчване на поканите тихомълком щеше да им бъде подшушнато, че още не е съвсем сигурно дали президентът или вицепрезидентът ще бъде официално домакин на събитието. На практика три четвърти от тези задължения вече бяха възложени на Армстронг.

От втората задача нагоре нещата вече ставаха твърде важни. Втората задача от дневния ред на вицепрезидента до неговото встъпване в длъжност беше да погъделичка Уолстрийт. Всяка смяна на администрацията е деликатно събитие от финансова гледна точка. Разбира се, нямаше причина приемствеността в отношенията с бизнеса да не продължи и след тези президентски избори, но и най-лекото съмнение в този бранш води до нервност на финансовите пазари, а един борсов спад беше последното нещо, от което Армстронг и неговият шеф имаха нужда тъкмо сега. Така че се полагаха значителни усилия за успокояване на едрите инвеститори. Повечето срещи, особено с най-големите играчи, провеждаше лично новоизбраният президент във Вашингтон, докато на Армстронг се падаха по-дребните риби и той трябваше да им ходи на крака до Ню Йорк. За десетте седмици до полагането на клетва имаше насрочени пет такива срещи.

Ала най-важната политическа задача на Брук Армстронг беше съставянето на президентския екип. Всяка нова администрация трябва да намери нужните хора, за да попълни около осем хиляди щатни длъжности. От тях осемстотин подлежат на одобрение от Конгреса, а от тези осемстотин около осемдесет се смятат за ключови. Ролята на Армстронг беше да участва в подбора на кандидатите, както и да използва връзките си в Сената, за да осигури безпроблемното им назначение.

Оперативният център се намираше в офисите на новия вицепрезидент на Джи Стрийт във Вашингтон, но той счете за по-целесъобразно да направлява процеса от стария си кабинет в Сената. Откъдето и да се погледнеше, задачата никак не беше за подценяване. Беше си тежък, изнурителен и неблагодарен труд, но в това е разликата между първото и второто име, напечатани върху победилата президентска бюлетина.

И така, третата седмица на Армстронг след изборната победа протече при следния дневен ред: той прекара вторника, срядата и четвъртъка, без да напуска Вашингтон, зает с работа по екипа. Съпругата му се радваше на заслужена следизборна почивка в семейния дом в Северна Дакота, а той беше сам в къщата си в Джорджтаун. Фрьолих бе изпратила най-добрите си агенти и ги държеше в двайсет и четири часова повишена бойна готовност около къщата.

Четирима агенти се редуваха да стоят вътре при него, докато четирима униформени полицаи от градската полиция дежуреха отвън в две патрулни коли — по двама пред къщата и в сляпата уличка зад нея. Всяка сутрин лимузина на тайните служби го взимаше от входа и го откарваше до кабинета му в сградата на Сената, следвана от кола с въоръжена охрана — канонерката, както й викаха. И на качване, и на слизане от колата неколцина агенти го превеждаха сръчно през тротоара, преди евентуалните минувачи да са усетили какво става. През целия работен ден трима снажни агенти с черни костюми, бели ризи, дискретни вратовръзки и тъмни очила дори през ноември — личната му свита от бодигардове — не се отделяха от него, сякаш беше постоянно заключен в една триъгълна клетка от човешки тела. Тримата никога не се усмихваха и почти не говореха помежду си; очите им не преставаха да опипват пространството наоколо; телата им постоянно изменяха позата си, сякаш с тези микроскопични промени увеличаваха шансовете си да парират евентуална атака срещу обекта или да го прикрият от куршумите. Понякога той чуваше припукването на миниатюрните радиостанции в ушите им. На китките си имаха залепени микрофони, а под саката си картечни пистолети. Макар да намираше цялата ситуация за доста вълнуваща, той си даваше сметка, че докато е в сградата, не го заплашва никаква опасност. Освен това отвън из целия квартал бяха разположени редовни полицейски сили, а в Сената и на целия Капитолий имаше отделна охрана; на всеки вход имаше постоянни метални детектори, а в сградата влизаха главно конгресмени, сенатори или членовете на техните екипи, които бяха преминали през всички етапи на проверките за благонадеждност.

Ала Фрьолих не споделяше увереността на Армстронг. Тя непрестанно се оглеждаше да зърне Ричър било около къщата в Джорджтаун, било сред тълпата по улиците край Капитолийския хълм, а от него нямаше и следа. Той просто не се виждаше никакъв. Нито пък някакви други съмнителни лица се навъртаха наоколо. Това би трябвало да я успокои, но всъщност още повече я плашеше.

Първият прием за финансови спомоществователи на средно ниво беше насрочен за четвъртък вечер в балната зала на един от големите хотели в столицата.

Още отрано следобед цялата зала бе обходена сантиметър по сантиметър от специално обучени полицейски кучета, а на всички ключови места бяха разставени цивилни детективи от градската полиция, които щяха да си тръгнат много след официалните гости. В допълнение към това Фрьолих постави двама агенти от тайните служби на входа на хотела, шестима във фоайето и още осем на различни места в залата. Още четирима завардиха служебния вход за доставчиците, откъдето щеше да влезе Армстронг. Дискретни видеокамери, всяка свързана с отделен магнетофон, оглеждаха всяка педя от фоайето на хотела. Камерите бяха синхронизирани с централен компютър, така че записът на всяка една от тях да може да се съпоставя по време със записите на останалите, съставяйки единна картина за случващото се във всички охранявани помещения.

Списъкът на поканените се състоеше от хиляда имена. Ноемврийското време не позволяваше те да бъдат карани да чакат отвън на тротоара, а и естеството на събитието беше такова, че изискваше максимално ненатрапчиви мерки за сигурност; ето защо организаторите решиха да приложат зимния протокол. Това означаваше гостите да бъдат въвеждани във фоайето на хотела през временен метален детектор, монтиран на входната врата, веднага след слизането си от лимузината, след което да разговарят и да общуват помежду си във фоайето, докато изчакват всеки своя ред да преминат през по-строгата проверка на входа на балната зала. Там охраната щеше да преглежда напечатаните им поименни покани и да изисква от всекиго документ за самоличност със снимка; в допълнение всяка покана щеше да бъде поставяна за миг с лицето надолу върху малък стъклен плот, преди да бъде върната на приносителя за спомен. Под стъклото видеокамера, също синхронизирана с централния компютър, щеше да отбелязва с точност до секунда времето на пристигане на всеки от поканените. Накрая, преди да пристъпят в балната зала, щяха да минат през втори метален детектор. Екипите на Фрьолих бяха инструктирани да бъдат бдителни, но максимално любезни; да се шегуват с гостите и изобщо да се държат така, сякаш охраняват не Армстронг от тях, а тях самите от някаква неясна, но твърде вълнуваща заплаха.

През цялото време Фрьолих не откъсваше очи от мониторите, опитвайки се да съзре нечие лице, което да не е на място сред тази тълпа. Не видя такова, но това обстоятелство ни най-малко не я успокои. От Ричър нямаше и следа. Тя така и не можеше да реши дали да се чувства облекчена или притеснена от това. Дали изобщо се е заел със задачата? — запита се тя. За миг си каза, че може би трябва да разпространи описание на външността му сред своя екип, но веднага се разколеба. Това нямаше да е честно към него, а и към нея самата. Какъвто ида е резултатът, трябва да го знам — каза си тя.

Лимузината на Армстронг и канонерката с охраната влязоха в пространството пред служебния вход на хотела половин час след началото на приема, през което време гостите вече бяха изпили по една-две чаши евтино шампанско и изяли по толкова от изсъхналите хапки, колкото бяха успели да награбят от подносите.

Личната му тричленна охрана го преведе през една странична врата в залата и през цялото време на мероприятието гледаше да не нарушава триъгълната конфигурация в радиус от максимум три метра около него. Физическото му присъствие на приема бе определено на точно два часа, което, преведено във време за личен контакт, означаваше точно по седем секунди на гост. Ако дарителите просто изчакваха реда си между две въжета, седем секунди биха представлявали цяла вечност, но днешното събитие бе организирано по схемата на свободния достъп, така че ситуацията беше различна.

Един опитен политик по време на кампания бързо се научава при ръкостискане да хваща ръката на другия леко накриво, за горната част на китката, вместо за дланта; в този жест има нещо приятно забързано и делово — при толкова много поддръжници трябва да бързам, братле, да ме прощаваш! — като при това се предоставя изцяло на активната страна свободата да прекъсне контакта, когато си иска, без другият да може да направи нищо по въпроса. Ала при събитие като днешното подобна тактика не подхождаше. Армстронг трябваше да се ръкува като хората и при това да не се задържа твърде на едно място, за да осигури всекиму полагащите се седем секунди. Някои от гостите се задоволяваха с малко, но други можеха да стискат ръката му до безкрай, като го заливаха с многословни поздравления, сякаш бяха първите, току-що научили за изборната победа. Имаше и такива, които се ръкуваха с две ръце, втората обикновено вкопчена в лакътя му или малко по-надолу. Или пък си носеха собствени фотоапарати и държаха някой от околните да ги снима с него. Някои изглеждаха разочаровани, че съпругата му не е с него тази вечер. Други напротив. Една жена толкова му се зарадва, че не спря да друса ръката му поне десетина-дванайсет секунди, като при това го дръпна към себе си и прошепна нещо в ухото му. Беше неочаквано яка за жена и без малко не го повали на пода. Той не я чу какво точно му шепне; като нищо можеше да е и номерът на хотелската й стая. Иначе беше височка и стройна, с тъмна коса и ослепителна усмивка, тъй че той не намери сили да и се разсърди. Просто отвърна на усмивката й и продължи напред. Бодигардовете му дори не трепнаха.

Постепенно той обиколи цялата зала, без да хапне нищо, без да пийне глътка, и след точно два часа и единайсет минути излезе през страничната врата. Тримата бодигардове го отведоха до лимузината и го откараха вкъщи. Пресичането на тротоара мина без инциденти и след още осем минути Брук Армстронг си беше у дома, със заключени отвсякъде врати и в пълна безопасност. Останалите агенти от тайните служби се изнизаха незабелязано от хотела, а гостите се разотиваха още цял час.

Фрьолих се качи в колата и потегли направо към офиса, откъдето се обади на Стайвесънт малко преди полунощ. Той вдигна на първото позвъняване; гласът му звучеше така, сякаш със затаен дъх е чакал до телефона.

— Всичко е наред — каза тя.

— Много добре — отвърна той. — Проблеми?

— Аз лично не забелязах.

— Прегледай записа от видеокамерите за всеки случай. Търси непознати лица.

— Така и смятам да направя.

— За утре доволна ли си?

— Не мога да се зарадвам на нищо вече.

— Твоят човек прояви ли се?

— Ами, просто си изгубих времето с него. Никакъв го няма.

— Нали ти казах? Беше напълно излишно.

В петък сутринта Армстронг нямаше належащи дела във Вашингтон, затова си остана у дома и извика наставника от ЦРУ за двучасов урок. После с охраната отработиха излизане (на жаргона на тайните служби — ексфилтрация) от сградата при пълен кортеж. Използваха брониран кадилак, ескортиран от два джипа с въоръжената охрана; отзад ги следваха две патрулни коли на градската полиция, а начело на кортежа имаше почетен взвод от униформени мотоциклетисти. От дома му го откараха до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето трябваше по обяд да излети за Ню Йорк. В знак на добра воля победената президентска двойка му бе разрешила да използва вицепрезидентския самолет „Еър Форс 2“, макар и без официалната позивна, на която щеше да има право едва след встъпването си в длъжност; за момента машината му служеше просто като удобен личен превоз. От летище Ла Гуардия в Ню Йорк го грабнаха три коли на местното оперативно бюро на тайните служби и го свалиха до Уолстрийт, в южния край на Манхатън, предвождани от мотоциклетен ескорт на нюйоркската полиция.

Фрьолих и хората й вече бяха заели позиции в сградата на Фондовата борса. Нюйоркското оперативно бюро се радваше на дългогодишно добро сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк и тя не се съмняваше, че сградата се охранява надеждно. Срещите на Армстронг за успокоение на едрия финансов капитал бяха насрочени в една от залите за заседания в сградата на борсата и щяха да продължат общо два часа, така че тя разполагаше с време, за да си поеме дъх преди груповите снимки. Пресслужбата настояваше Армстронг и домакините му да се снимат на стъпалата пред могъщите колони на Фондовата борса малко след последния звънец, обявил края на търговията за деня. Тя не се и надяваше да ги разубеди, защото за тях подобна снимка съдържаше твърде положителна символика, от която не биха се лишили за нищо на света. Но самата мисъл, че повереният й човек ще застане неподвижен на открито сред високите сгради за какъвто и да било отрязък от време, я правеше дълбоко нещастна.

Тя нареди на хората си да заснемат на видео лицата на всички акредитирани фотографи, да проверят по два пъти журналистическите им карти, да претърсят основно всички калъфи на фотоапарати и всякаква друга екипировка и да пребъркат многобройните джобове на якетата им. После се обади по радиостанцията на лейтенанта от местния полицейски участък, за да разпореди целият квартал да бъде отцепен в радиус от триста метра и на сто и петдесет метра по вертикала. Едва тогава разреши на Армстронг да се смеси с подбраната група от банкери и брокери и да се пъчи пред обективите в продължение на пет убийствено дълги минути. Фотографите бяха наклякали на тротоара пред импозантното стълбище, за да уловят по-добър ъгъл на групата от раменете нагоре с колоните и големия транспарант на Фондовата борса за драматичен фон. Прекалено са близо — помисли си раздразнено Фрьолих, докато Армстронг и финансистите гледаха решително и оптимистично пред себе си над главете на репортерите.

Накрая, слава богу, и това свърши. Армстронг вдигна ръка, направи отработен жест на съжаление (Хич не ми се разделя с вас, момчета, но дългът зове) и се прибра в сградата. Финансистите се заточиха след него през вратата и фотографите започнаха да се разпръсват. Фрьолих отново си отдъхна. Програмата до края на деня беше рутинно придвижване по шосе с кортежа до Ла Гуардия и полет с „Еър Форс 2“ до Северна Дакота, където за следващия ден беше насрочено първото публично събрание за предаване на сенаторския пост на неговия приемник. От нейна гледна точка това означаваше поне четиринайсет часа рутинна работа без резки покачвания на напрежението.

Докато наближаваха Ла Гуардия, мобилният телефон в колата й иззвъня. Беше старшият колега от финансовата служба, който в този момент седеше на бюрото си във Вашингтон.

— Става въпрос за банковата сметка, която следим — рече той. — Току-що клиентът е позвънил в банката и е поискал да му преведат двайсет хиляди долара до „Уестърн Юниън“ в Чикаго.

— В брой?

— Не, в банков чек.

— Банков чек на „Уестърн Юниън“? За двайсет бона? Значи има да плаща нещо на някого. Стока или услуга. Другояче не би могло да бъде.

Колегата й от Вашингтон не отговори и тя натисна копчето за прекъсване на разговора. В Чикаго! Та Армстронг нямаше никакво намерение да ходи в Чикаго.

„Еър Форс 2“ кацна на пистата в Бисмарк, столицата на Северна Дакота, и Армстронг се упъти към къщи, за да прекара нощта в собственото си легло и в компанията на жена си в семейния им дом южно от града. Къщата беше стара и голяма, с апартамент за слуги над пристройката с гаражите, понастоящем окупиран от агенти на тайните служби, които се разпореждаха в него като у дома си. Фрьолих съобразително вдигна личната охрана на мисис Армстронг, за да позволи на семейството да остане за известно време насаме. Тя освободи бодигардовете за цялата нощ, като вместо това разположи четирима допълнителни агенти около къщата — двама отпред, двама откъм задния двор. Щатската полиция допълваше нужната бройка; колите й бяха разположени в радиус от триста метра около къщата. Фрьолих лично обиколи целия охраняван периметър, за да се убеди, че всички са си по местата; тъкмо се прибираше успокоена, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Фрьолих? — Беше Ричър.

— Откъде имаш този номер?

— Бил съм военен полицай. Намирам каквото ми трябва.

— Къде си?

— Не си забравила музикантите, нали? Ония в Атлантик Сити. Тази нощ трябва да си получат парите.

Връзката прекъсна. Тя се качи в апартамента над гаражите и се помота из стаята си колкото да убие времето. В един през нощта позвъни в бюрото на тайните служби в Атлантик Сити и оттам й докладваха, че двамата старци са си получили точната дължима сума точно навреме, после кола на службите ги е придружила до кръстовището с междущатската магистрала 1–95, откъдето са се насочили на север. Тя изключи телефона си и известно време поседя замислена в едно канапе до прозореца. Нощта беше тиха и тъмна. Студена и самотна. Пусто, безлунно, беззвездно небе. В далечината от време на време се чуваше кучешки лай. Тия фамилни къщи бяха особено трудни за охраняване. В крайна сметка всекиму омръзва разни бодигардове да му се мотаят в краката и макар Армстронг засега да се радваше на новото си чувство за особена важност, тя се досещаше, че това няма да продължи дълго. Във всеки случай жена му вече започваше да нервничи. Затова Фрьолих бе разпоредила в къщата да не се мярка никой, като разчиташе единствено на външна охрана. Съзнаваше, че това може би е недостатъчно, но нямаше друг избор, поне докато онези, от които зависеше, не обясняха лично на Армстронг размера на опасността, в която се намираше. Само че това едва ли щеше да се случи скоро, защото тайните служби нямаха навик да обясняват много.

* * *

Съботният ден настъпи слънчев и мразовит в Северна Дакота; приготовленията започнаха непосредствено след закуска. Срещата с обществеността беше насрочена за един часа следобед в двора на една църква с малко училище в южните предградия на Бисмарк. Фрьолих бе смаяна, че срещата ще се провежда на открито, че на практика ще бъде истински митинг, но Армстронг бе така добър да я увери, че с достатъчно топли палта никой няма да простине. Той добави, че можеш да вкараш неговите съграждани в закрито помещение чак след Деня на благодарността. В този момент я обзе някакъв необуздан, ирационален порив просто да отмени цялото събитие. Но тя прекрасно съзнаваше, че обкръжението на Армстронг няма да иска и да чуе за отмяна, а не желаеше толкова отрано да почне да губи битките си с тия типове. Затова предпочете да си замълчи. После без малко да предложи на Армстронг да си сложи бронежилетка под официалния костюм, но размисли и се отказа. Горкият, има цели четири години да свиква с тия неща, а може би и осем, помисли си тя. Та той тепърва ще полага клетва! Рано му е още. Не след дълго Фрьолих съжали, че не се е поддала на първоначалния си инстинкт.

Църквата и училището имаха обширен общ двор с размерите на футболно игрище. Откъм северната му страна се намираше самата църква — красива в традиционността си сграда, облицована отвън с дъски, боядисани с бяла блажна боя. Останалите три страни на черковния двор бяха заобиколени с масивна ограда, като две от тях граничеха с дворовете на жилищни сгради, а третата гледаше към улицата. От широката порта се влизаше в неголям паркинг за коли. Фрьолих разпореди паркингът да бъде затворен за деня и постави до портата двама агенти с полицейска кола без отличителни знаци, като още дванайсет от хората й щяха да бъдат оставени да патрулират вътре в заграденото пространство. За времетраенето на митинга тя удвои личната охрана на Армстронг от трима на шестима бодигардове, понеже съпругата му щеше също да го придружава. Тя разпореди на хората си да не се отделят и за миг от двойката. Армстронг не възрази. Шестима яки мъжаги, сключили тесен обръч около него и прикриващи го с телата си — това щеше да впечатли съгражданите му повече от всичко друго. Приемникът му също щеше да се зарадва на възможността да пообщува със силните на деня във Вашингтон.

Съпрузите Армстронг имаха желязно правило — никога да не ядат на публични мероприятия. За хора с тяхното положение беше твърде лесно да станат за посмешище — с пълни уста и мазни пръсти, пръскащи трохи през устата, докато се опитват да отговарят на хорските любезности. Затова те обядваха предварително вкъщи, после лимузината ги докара на мястото на събитието и двамата се заловиха за работа. Не че имаше кой знае какво за вършене. За Армстронг такива събития си бяха дори почивка. Местните политически дела вече не го вълнуваха. Неговият приемник също нямаше за какво да се притеснява, ако трябваше да бъдат честни. Той си бе осигурил достатъчно мнозинство от поддръжници, а и грееше с отразената светлина на своя именит предшественик. За Армстронг следобедът се очертаваше като спокойна разходка сред приятна, отпускаща обстановка. Съпругата му беше много красива този ден, приемникът му не се отделяше от дясната му страна; пресата не задаваше заядливи въпроси както друг път; четирите големи телевизионни мрежи и Си Ен Ен бяха изпратили свои представители; от местните вестници бяха надошли фотографи, дори издания като „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ бяха изпратили местните си кореспонденти да отразяват събитието. Всичко вървеше толкова гладко, че той започна да се укорява, задето изобщо си е дал труд да насрочи две публични събрания вместо само едно. Второто се оказваше напълно излишно.

Очите на Фрьолих опипваха заграденото пространство, лицата на присъстващите, поведението на тълпата; тя се напрягаше да долови преди всички онази деликатна промяна в електричеството сред човешката маса, която вещае начало на криза. Не забелязваше нищо подобно. Нито пък успяваше да различи някъде Ричър.

Армстронг остана сред събралото се множество трийсет минути по-дълго от предвиденото, защото макар ноемврийското слънце да клонеше вече към залез, времето беше приятно, той се забавляваше от сърце, а нямаше никакви други сериозни ангажименти освен една тиха вечеря в тесен кръг с представители на местната законодателна власт. Затова, след като съпругата му си тръгна, личните му бодигардове го придружиха до лимузината, откъдето отпътуваха за центъра на Бисмарк. До ресторанта имаше хотел, в който Фрьолих бе наела няколко стаи, за да убият времето до вечерята. Армстронг дремна един час, после се изкъпа и облече. Вечерята протичаше гладко, когато телефонът на началника на канцеларията му иззвъня. Отиващият си президент и вицепрезидент канели своите приемници на еднодневна конференция за предаване на властта във Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт. Начало: рано на следващата сутрин. Такава покана се очакваше, защото при всяка смяна на администрацията има доста неща за обсъждане. В това, че поканата бе връчена в последния момент, и то в такъв надут и помпозен стил, също нямаше нищо нередно — загубилите изборите много държаха да разиграват най-близките си сътрудници и нацията до последно. Фрьолих беше особено доволна, защото другото име на Флотската техническо-спомагателна база в Търмонт е Кемп Дейвид, а на света няма по-безопасно място от този разчистен от дървета участък в гористите планини на Мерштенд. Тя реши всички незабавно да отпътуват обратно за „Андрюс“ и оттам да се качат на хеликоптери на Морската пехота, които да ги откарат направо в базата. Фрьолих имаше нужда от двайсет и четири часа, за да си почине и да събере мислите си; една нощ и един ден в Кемп Дейвид щяха да й подействат много добре.

Рано сутринта в неделя един стюард в моряшка униформа я откри в столовата на базата и включи телефона, който носеше, в един контакт на стената близо до нейната маса. В Кемп Дейвид не се ползват безжични или мобилни телефони, които са твърде уязвими на електронно подслушване.

— Този разговор е прехвърлен от личния ви кабинет, госпожо — каза той.

В слушалката няколко мига беше тихо, после се чу глас:

— Трябва да се срещнем — каза Ричър.

— Защо?

— Не е за телефон.

— Ти къде беше?

— На разни места.

— Сега къде си?

— В една стая в същия хотел, където беше приемът в четвъртък.

— Имаш нещо спешно да ми казваш ли?

— Стигнах до заключение.

— Толкова бързо? Каза десет дни, а са минали само пет.

— Пет ми стигат.

Фрьолих покри с ръка микрофона и устата си.

— Е, какво е заключението? — След като каза това, тя усети, че е затаила дъх.

— Невъзможно е.

Тя въздъхна с облекчение и се усмихна.

— Нали ти казах?

— Не си ме разбрала! Да го опазиш е невъзможно. Трябва да се срещнем спешно и да поговорим. Искам да дойдеш в хотела още сега.

(обратно)

3

През цялото време, докато пътуваше обратно към Вашингтон, Фрьолих не преставаше да спори сама със себе си. Ако новините са чак толкова лоши, кога е редно да намеся Стайвесънт? Веднага? По-късно? Накрая тя отби колата на Дюпон Съркъл и му позвъни у дома. Зададе въпроса направо.

— Ще се оставя да бъда намесен, когато стане нужда — отвърна той. — Ти кого нае?

— Брата на Джо Ричър.

— На нашия Джо Ричър? Аз не знаех, че Джо имал брат.

— Има обаче.

— Що за човек е?

— Същият като Джо, може би малко по-грубоват.

— По-млад, по-стар?

— И двете — отвърна Фрьолих. — Навремето е бил по-млад, но сега вече е по-стар.

Стайвесънт помълча няколко мига.

— И той ли е толкова умен, колкото Джо? — запита я накрая.

— Още не мога да преценя — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт отново замълча. После заяви:

— Е, позвъни ми, когато сметнеш за нужно. Все пак по-добре рано, отколкото късно, нали? И не казвай нищо на никой друг.

Тя натисна копчето да прекъсне разговора и отново се вля в рехавия неделен трафик. След около километър и половина паркира колата пред хотела. На рецепцията я очакваха и веднага я насочиха към стая 1201, на дванайсетия етаж. Един пиколо тъкмо влизаше в същата тази стая, натоварен с поднос, върху който имаше кана с кафе и две чаши, захлупени върху чинийките. Върху подноса нямаше мляко, захар или лъжички — само една оранжева роза в тясна порцеланова вазичка. Стаята беше съвсем обикновена за голям градски хотел. Две двойни легла, леки завеси с цветен мотив на прозореца, с нищо незабележителни литографии на стената, маса с два стола, бюро с доста сложен на вид телефонен апарат, поставка за телевизор, врата към съседното помещение. Ричър седеше на по-близкото до вратата легло. Облечен беше със спортно яке, отдолу с черна тениска, с черни джинси и обувки. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, а на яката — убедително изработена имитация на значките на тайните служби. Беше гладко избръснат, а късо подстриганата му коса — старателно пригладена.

— Какво имаш да ми казваш? — попита тя.

— Не сега — отвърна той.

Келнерът постави подноса върху масата и мълчаливо се оттегли. Фрьолих чу как бравата щракна след него, обърна се към Ричър и мълчаливо го изгледа.

— Имаш вид, сякаш си един от нас — отбеляза тя.

— Дължиш ми доста пари — каза той.

— Двайсет бона?

Той се усмихна.

— Почти. Значи са ти казали?

Тя кимна.

— Но защо с банков чек? Това доста ме учуди.

— Скоро ще разбереш и няма да се чудиш повече.

Той се изправи и пристъпи към масата. Обърна чашките и наля кафе.

— Добре си пресметнал времето за румсървиса — каза тя.

Той отново се усмихна.

— Знаех къде се намираш. Както и че ще се върнеш с кола. Днес е неделя, по пътищата почти няма движение. Не е толкова трудно да определя времето ти на пристигане.

— И така, какво имаш да ми казваш?

— Че си доста добра — отвърна той. — Че си наистина много, много добра. Едва ли някой би могъл да свърши по-добре тази работа.

Тя го слушаше мълчаливо.

— Но?

— Но не си достатъчно добра. Трябва да се примириш, че този, който го дебне, може спокойно да се промъкне до него и да го очисти.

— Никога не съм казвала, че някой го дебне.

Той не отговори.

— Моля те, дай ми само информацията, Ричър.

— Три и половина — каза той.

— Три и половина какво? Три и половина по десетобалната система ли?

— Не. Армстронг е убит. Три и половина пъти.

Тя се облещи срещу него.

— Толкова скоро?

— Така ги преброих аз.

— Какво искаш да кажеш с половинката?

— Три пъти сигурно и веднъж с голяма вероятност.

Както пристъпваше към масата, тя се закова на място и го погледна изумено.

— За пет дни?! — извика тя. — Как така? Какво пропускаме?

— Налей си кафе — предложи той.

Фрьолих измина останалите крачки до масата като някакъв робот. Той й подаде чашата с кафе. Тя я пое от ръката му и се върна до леглото. Докато я носеше, чашата потракваше върху чинийката.

— Има два основни подхода — каза той. — Както по филмите. С Джон Малкович или с Едуард Фокс. Гледала ли си ги?

Тя кимна с безизразно лице.

— При нас има служител, който следи всички филми за политически атентати. Към Службата за анализ на охранителната дейност. Работата му е да анализира сценариите. Джон Малкович игра в „Под прицел“ заедно с Клинт Истууд.

— И с Рене Русо — добави той. — Тя беше доста добра.

— А Едуард Фокс преди много години е играл в „Денят на Чакала“.

Ричър кимна.

— Джон Малкович се опитва да премахне президента на Съединените щати, а Едуард Фокс — президента на Франция. Двама способни убийци, и двамата солови играчи. Но между тях има една основна разлика. Джон Малкович знаеше от самото начало, че няма да оживее след атентата. Той щеше да загине една секунда след президента. Докато целта на Едуард Фокс беше да се измъкне жив, след като изпълни мисията си.

— Но не успя.

— Така е на кино, Фрьолих. Във филмите злодеят си получава наказанието. Но иначе, в реална ситуация, би могъл да се измъкне като нищо.

— Е, и?

— Длъжни сме да разгледаме и двете възможности. Нападение отблизо на атентатор камикадзе или точен изстрел от разстояние.

— Нали ти казах, при нас има специален служител, на когото точно това му е работата. Разполагаме с резюмета на цели филми, с анализи, доклади, становища. Понякога беседваме със сценаристите, ако се появи нещо ново. Любопитни сме да разберем откъде им идват тези идеи.

— И научавате ли нещо?

Тя вдигна рамене и отпи от кафето; той видя как се зарови в паметта си, сякаш всичките резюмета, доклади, анализи и становища бяха подредени там в някаква мислена картотека.

— „Денят на Чакала“ е произвел фурор в службите, доколкото знам — каза тя. — Едуард Фокс играе професионален убиец, който си поръчва специална пушка, дето може да се маскира като патерица, все едно, че е инвалид от войната. Така дегизиран, той заема позиция в една от близките сгради няколко часа преди президентът на Франция да участва в публично събитие. Планът е да го убие с изстрел от голямо разстояние, от висок прозорец. Убиецът използва заглушител, за да се измъкне незабелязан. На теория е можело и да стане. Но действието се развива преди много време. Доколкото знам, през шейсетте години, още преди да се родя. Президентът не беше ли генерал Дьо Гол, след алжирската криза? Сега ние отцепваме много по-големи участъци. Може би и филмът е изиграл известна роля за това. Както и нашите собствени проблеми от онова време, убийството на Кенеди и тъй нататък.

— А в „Под прицел“ за какво се разказва, знаеш ли? — попита Ричър.

— Знам. Джон Малкович играе бивш служител на ЦРУ който има зъб на държавата — отвърна тя. — Та той изработва в мазето си пистолет от пластмаса, който да не се засича от металните детектори, и с хитрост успява да се промъкне на предизборна среща с дарители, за да застреля президента от близко разстояние. Разбира се, както каза и ти, самият той веднага е щял да бъде убит от охраната.

— Само че добрият стар Клинт препречва пътя на куршума с тялото си — добави Ричър. — Филмът не е лош.

— Но не е много правдоподобен — отбеляза Фрьолих. — Има две основни слабости. Първо, самата идея за изработване на пистолет от подръчни материали, каквито се продават на пазара, е абсурдна. Ние сме се опитвали и знаем какъв е резултатът. Пистолет, направен от такива материали, просто ще изплюе куршума на пода, като при това ще се пръсне и ще му отнесе китката. И второ, в процеса на подготовка той похарчи стотина хиляди долара за самолетни билети, наем на офиси за алиби и за фалшиви пощенски адреси, плюс дарение от петдесет хиляди долара за предизборната кампания, благодарение на което изобщо си издейства поканата. Това само по себе си е малко вероятно в действителност. По наша преценка маниакален тип като този едва ли разполага с големи суми пари. Ние решихме, че идеята на филма не е осъществима.

— Е, това все пак е филм — съгласи се Ричър. — Макар и доста показателен.

— За какво?

— За възможността да се проникне на предизборно събрание и да се нападне обектът от близко разстояние като алтернатива на безопасния далечен изстрел.

Фрьолих замълча и се замисли. После се усмихна, отначало предпазливо, сякаш някаква надвиснала заплаха се отдалечаваше пред очите й, докато премине напълно.

— Това ли е всичко? — каза тя. — Повика ме, за да обсъждаме идеи? Та ти за малко не ми изкара ангелите от страх.

— Да вземем приема за дарителите в четвъртък вечер — каза Ричър. — Хиляда гости, мястото и часът известни предварително, дори нарочно разгласени.

— Влязъл си в интернет сайта на вицепрезидентския екип ли?

Ричър кимна.

— И научих доста. Много полезна информация.

— Ние внимаваме да няма поверителни данни.

— Достатъчно е, че се изреждат всички публични ангажименти на вицепрезидента, мястото и точният час на всяка изява, поводът и така нататък. Като с тоя прием за хилядата гости в четвъртък вечер.

— Какво имаш да ми кажеш за приема?

— Сред гостите имаше една висока брюнетка, която твърде енергично се здрависа с Армстронг. Толкова енергично, че щеше да го събори на земята.

Фрьолих се облещи.

— Ти си присъствал?!

Той поклати глава.

— Не лично, но чух за случилото се.

— Как така си чул?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Ти видя ли сцената?

— Чак после, на записа.

— Тази жена би могла спокойно да го убие. Това беше първият ти пропуск. До този момент се справяше доста добре. По време на срещите в Конгреса ти пиша отличен.

Тя се усмихна.

— Би могла да го убие значи. Губиш ми времето, Ричър. Какво би могло да стане, никак не ме интересува. Искам да кажа, на теория всичко би могло да се случи. Да удари гръм и да подпали сградата. Да му падне метеорит на главата. Вселената да престане да се разширява и времето да тръгне назад. Тази жена беше официален гост, с покана. Беше направила дарение на партията. Освен това тази вечер бе минала през два метални детектора, а на входа й бяха проверили документите за самоличност.

— Също като на Джон Малкович…

— Вече обсъждахме това.

— Ами ако тази жена е шампион по карате? Или е преминала специално военно обучение? Би могла да му извие врата с голи ръце като на врабец.

— Ако, ако…

— Ами ако наистина е била въоръжена?

— Да, ама не беше. Нали мина през два метални детектора!

Ричър бръкна в джоба на якето си и извади тънък кафеникав предмет.

— Виждала ли си такова нещо? — попита той.

Предметът приличаше на джобно ножче, дълго около осем сантиметра. С извита дръжка. Той натисна едно копче и острието — кафяво на дребни точки — автоматично изскочи навън.

— Керамика — обясни той. — Принципно не се различава по химически състав от плочките в банята ти. Само дето е по-твърда от всяко друго вещество в природата, освен може би от диаманта. Във всеки случай, много по-твърда и остра от стоманен нож. И най-важното: не я лови никакъв метален детектор. Тази жена би могла да внесе нещо такова и да разпори Армстронг от пъпа до брадата, преди да се усети. Или да му пререже гърлото. Или да го наръга в окото.

Той й подаде оръжието. Фрьолих го пое и внимателно го огледа.

— Произвежда ги една фирма на име „Бьокер“. От Солинген, Германия. Не са никак евтини, но се продават свободно на пазара.

Фрьолих вдигна рамене.

— Е, купил си си скъпо ножче. Това нищо не доказва.

— Това ножче беше в балната зала в четвъртък вечер. Жената от видеозаписа го стискаше с лявата си ръка в джоба, докато се здрависваше с вицепрезидента. Когато го притегли към себе си, острието беше на седем-осем сантиметра от корема му.

Фрьолих се изцъкли.

— Ама ти сериозно ли говориш? Коя е тя?

— Поддръжник на партията. Казва се Елизабет Райт и случайно е от едноименния град Елизабет, Ню Джърси. Дарила е на кампанията четири хиляди долара, по хиляда от свое име, от името на съпруга си и на двете си деца. Цял месец преди това е разпращала агитационни материали до избиратели, в двора си е побила билборд с огромна снимка на кандидатите, а в деня на изборите от домашния си телефон е координирала паралелното преброяване на гласовете в окръга.

— Че защо й е било тогава да носи тоя нож в джоба си?

— Истината е, че ножът не беше точно в нейния джоб.

Той стана от леглото и пристъпи към двойната междинна врата. Отвори своята половина и енергично почука на другата.

— Хайде, Нили!

Другата половина на вратата се отвори навътре и от съседната стая влезе една жена. Беше на видима възраст между трийсет и пет и четирийсет, със среден ръст, стройна, облечена с джинси и мека трикотажна блуза. Тъмни очи. Чаровна усмивка. Стойката на тялото й и начинът, по който се движеше, издаваха превъзходна физическа форма.

— Вие сте жената от видеозаписа — извика Фрьолих.

Ричър се усмихна.

— Моля, запознайте се. Франсис Нили, Ем И Фрьолих.

— Еми? — попита Нили. — Като телевизионната награда?

— Това са инициали — обясни Ричър. — Ем И.

Фрьолих се опули насреща му.

— Коя е тази?

— Най-добрият инструктор в армията на САЩ. Владее далеч над шампионско равнище ръкопашен бой и всички видове източни бойни изкуства, които можеш да си представиш. Аз лично се плаша от нея, пък не съм от страхливите. Двамата се уволнихме от войската горе-долу по едно и също време. Понастоящем работи като консултант в охранителна фирма в Чикаго.

— В Чикаго значи — повтори Фрьолих. — Сега разбирам защо чекът беше изпратен в Чикаго.

Ричър кимна.

— Тя плащаше всички разноски от свое име, защото аз нямам кредитна карта, нито чекова книжка. Както добре знаеш всъщност.

— А какво стана с оная Елизабет Райт от Ню Джърси?

— Аз си купих тези дрехи, с които ме виждаш. С твои пари, разбира се. А също и обувки, и тъмни очила. Издокарах се така, че да приличам на агент на тайните служби. Подстригах се. Започнах да се бръсна всеки ден. Исках да изглеждам правдоподобно. Трябваше ми жена от Ню Джърси, затова в четвъртък изчаках два полета от Нюарк на летището. Избрах си мисис Райт в тълпата от пристигащи, приближих се към нея и й обясних, че съм от охраната на вицепрезидента и че има проблеми със сигурността, така че, ако обича, да дойде с мен.

— А откъде разбра, че е тръгнала за приема?

— Докато си вземаха багажа от лентата, наблюдавах коя с какъв багаж пътува, как е облечена и прочие. Не беше никак лесно. Мисис Райт беше шестата жена, която се опитах да заговоря.

— И тя взе, че ти повярва?

— Служебната ми карта явно я впечатли. Купих си и тази слушалчица за ухото, два долара от магазин за битова електроника. С къдраво шнурче, което да се спуска по врата ми. Наех лимузина „Линкълн“, черна. Изглеждах досущ като истински, повярвай ми. Във всеки случай тя се хвана. Направо се побърка от възторг. Аз я докарах тук, в тази стая, и цяла вечер я охранявах, докато Нили се представяше долу за нея. Да ме беше видяла само как приемам оперативни данни от слушалчицата и шушна команди в ръчния си часовник!

Фрьолих премести погледа си върху Нили.

— Не случайно се спряхме на делегат от Ню Джърси — каза жената. — Техните шофьорски книжки са най-лесните за подправяне. Ти знаеше ли това? Аз си носех портативен компютър с цветен принтер. С него бях изработила и служебната карта на Ричър. Нямам представа дали прилича на истинските, но във всеки случай изглежда внушително. Та сега си отпечатах шофьорска книжка от щата Ню Джърси с нейното име и адрес и с моя снимка, ламинирах я с една машинка, която си купихме за шейсет долара от магазин за канцеларски принадлежности, поохлузих я малко, за да не изглежда съвсем нова, и си я пъхнах в чантата. После се по-напудрих и поиздокарах, взех поканата на мисис Райт и слязох долу за приема. Влязох в балната зала без всякакъв проблем. С ножа в джоба.

— И после?

— Помотах се наоколо, после се приближих към твоя човек и така го награбих, че едва се откопчи.

Фрьолих я изгледа внимателно.

— А как смяташ, че би могла да го убиеш?

— Аз го бях хванала за дясната ръка с моята дясна. Притеглих го към себе си, той леко се извъртя, така че дясната страна на шията му ми беше точно пред очите. С това осемсантиметрово острие можех да му прережа сънната артерия, преди да усети. След трийсет секунди щеше да е мъртъв. Твоите момчета бяха на три метра от нас. Разбира се, щяха да ме гръмнат на място, но нямаше как да ми попречат да го очистя преди това.

Фрьолих мълчеше пребледняла. Нили отмести поглед.

— Без нож щеше да е по-трудно, но не и невъзможно. Едва ли щях да се опитам да му извия врата с голи ръце, доста му е дебел. Щеше да се наложи да му направя хватка, за да използвам собствената му маса, а през това време твоите хора щяха да се хвърлят върху нас. Затова по-лесно би било да приложа един удар с лакът в ларинкса, да го смачкам и човекът да почне да се задушава. През това време мен щяха да ме ликвидират, разбира се, но и той нямаше да ме надживее дълго, освен ако сред хората ти в залата не е имало някой, който да му направи трахеотомия на място, още докато лежи на пода, а предполагам, че не е имало такъв.

— Така е — отвърна Фрьолих. — Нямаше. — После отново млъкна.

— Съжалявам, че ти развалих настроението — каза Нили. — Но все пак ти пожела да узнаеш всичко, нали така? Какъв е смисълът да правиш проверка на охраната, ако отказваш да приемеш резултата?

Фрьолих кимна.

— А какво му прошепна на ухото?

— Казах му: имам нож. Ей така, бях в закачливо настроение. Но много тихо. Ако някой ме беше чул, щях да твърдя, че съм казала: имаме цяла нощ! Един вид, свалям го. Предполагам, че често му се случва.

Фрьолих отново кимна.

— Понякога. Какво друго?

— Е, поне вкъщи е в безопасност — отвърна Нили.

— Да не сте проверявали?

— Всеки ден — каза Ричър. — Правим ежедневни огледи на дома му в Джорджтаун още от вторник вечер.

— Но аз не съм ви виждала!

— Това е идеята.

— Откъде разбрахте къде живее?

— Следвахме кортежа. Лимузините ви са надеждни. И тактиката ви си я бива.

— В петък сутрин бяхте особено добри — вметна Нили.

— Само сутринта обаче — уточни Ричър. — През останалата част от деня направо се издънихте. Слабата координация доведе до срив в комуникациите.

— Къде стана това?

— Хората ви във Вашингтон бяха записали целия прием на видео, но нюйоркският ви екип явно не беше гледал записа, защото не разпознаха Нили, която беше сред фотографите пред Фондовата борса.

— Някакъв вестник от Северна Дакота има интернет страница — обясни Нили. — Разбира се, със същото лого, както на главата на вестника. Аз го свалих от мрежата, леко го видоизмених и си отпечатах журналистически пропуск. Ламинирах го, пробих две дупки, сложих медни капси, промуших едно найлоново шнурче и си го закачих на врата. Преди това бях обходила магазините за фотографска техника втора употреба в Манхатън, докато си избера няколко подобаващо очукани фотоапарата, светкавици и прочие. През цялото време държах един от апаратите пред лицето си, за да не ме разпознае Армстронг.

— Трябва да направите списък на акредитираните журналисти — каза Ричър. — Да контролирате кой има достъп до вашия човек.

— Не може — отвърна Фрьолих. — По конституция всички имат право на достъп. Според Първата поправка, която гарантира свободата на словото и достъпа до информация по всяко време. Но всички журналисти бяха основно претърсени.

— Аз нямах оръжие тогава — каза Нили. — Исках да проникна през охраната просто така, заради самата идея. Но можех и да нося нещо, в това не се съмнявам. Къде ти, те толкова отгоре-отгоре ме претърсиха, че и базука можех да пренеса.

Ричър стана и пристъпи към шкафа. Отвори едно чекмедже и извади няколко фотографии. Бяха обикновени цветни снимки, десет на петнайсет, каквито се проявяват за един час в експресните ателиета. Вдигна най-горната и я обърна към Фрьолих. На нея се виждаше Брук Армстронг, с глава, оградена като в ореол от емблемата на Нюйоркската фондова борса.

— Нили я е правила — обясни той. — Снимката не е лоша. Може би си струва да я продадем на някое списание, да си избиете част от двайсетте бона.

Той отново седна на леглото и й подаде снимката. Тя се загледа в нея като хипнотизирана.

— Искам да ти докажа, че бях на малко повече от метър от него — каза Нили. — Можех да го пипна с ръка, ако си го бях поставила за цел. Пак щяха да ме гръмнат като Джон Малкович, но какво пък, това е играта.

Фрьолих кимна с побледняло, безизразно лице. Ричър й подаде следващата снимка. Беше правена с телеобектив някъде от високите етажи на сграда; на нея се виждаше Армстронг на стълбите пред борсата, дребна фигурка в средата на група хора. Върху главата му с химикалка несръчно беше нарисуван оптически прицел.

— Сега следва половината — каза Ричър. — Аз бях на шейсетия етаж на една сграда на триста метра от мястото на събитието. В отцепения от полицията периметър, но на по-голяма височина, отколкото им бе заповядано да проверяват.

— С пушка ли беше?

Той поклати глава.

— С парче дърво, издялано във формата и големината на пушка. И с фотоапарат, разбира се. С телеобектив. Но се държах така, сякаш изпълнявам истинска мисия. Разбира се, не исках да ме видят с калъф за оръжие в ръцете, затова поставих дървото в достатъчно голям кашон от компютърен монитор, по диагонал от горния към долния ъгъл, след което просто вкарах кашона в асансьора с ръчна количка, каквито ползват хамалите. Преструвах се, че е доста тежък. В сградата видях неколцина полицаи. Бях със същите тези дрехи, само без фалшивата значка и слушалката. Предполагам, че са ме взели за разносвач от някаква фирма за доставки. В петък, след края на седмичната борсова търговия, финансовият район утихва и сградите са почти празни. Аз си намерих удобен прозорец в една празна зала за съвещания. Прозорецът не се отваряше, така че, ако ми трябваше да стрелям, щеше да се наложи да изрежа част от стъклото. После щях да се измъкна тихомълком, като Едуард Фокс във филма.

Фрьолих кимна с неохота.

— Защо казваш, че това е било половин възможност? — запита тя. — Според всичко, което разправяш, Армстронг ти е бил в кърпа вързан.

— Не и в Манхатън — отвърна Ричър. — Аз бях на близо триста метра от мястото и на двеста метра височина над улицата. По права линия бях отдалечен на около триста и петдесет метра от целта. По принцип това не би трябвало да е проблем, но около тези високи сгради се образуват силни течения и възходящи въздушни потоци, които превръщат всеки далечен изстрел в нещо като лотария. Посоката на вятъра се променя всеки миг. Въздухът покрай фасадите се завихря, топлият се качва нагоре, студеният слиза надолу, така че няма никаква гаранция. Това е добра новина за теб, между другото. Нито един що-годе кадърен убиец не би посмял да стреля от разстояние в Манхатън. Само идиот би се заел с подобна задача, а един идиот и при идеални условия няма да улучи.

Фрьолих отново кимна, този път с известно облекчение.

— Е, слава богу — каза тя.

Значи заплахата не идва от идиот — помисли си той. Сигурно е професионалист.

— Така че забрави за половинката. Заплахите бяха кръгло три. Не мисли повече за Ню Йорк. Вероятността тук беше твърде малка.

— Но в Бисмарк изобщо не беше така — намеси се Нили. — Ние пристигнахме там около полунощ. С редовен полет през Чикаго.

— Когато ти се обадих за музикантите, бях на около километър и половина от теб — добави Ричър. Той й подаде следващите две снимки. — Правени са в тъмното — каза той. — С инфрачервен филм.

На първата снимка се виждаше задната фасада на семейния дом на Армстронг. Цветовете бяха размити и силно изопачени от инфрачервената фотография. Но снимката очевидно бе направена от близко разстояние. Всеки детайл се различаваше съвсем ясно. Врати, прозорци. Фрьолих дори разпозна един от собствените си агенти на пост в задния двор.

— Ти къде беше застанал? — попита тя.

— В двора на съседите — отвърна Ричър. — На не повече от петнайсет метра. Съвсем проста маневра, инфилтрация в тъмното. Стандартна пехотна техника на проникване. Две-три кучета залаяха, но ние ги заобиколихме. Бойците от щатската полиция така и не забелязаха нищо от колите си.

Нили посочи с пръст втората снимка. На нея се виждаше предната фасада на къщата — заснета от същото разстояние, в същите размити цветове, със същите подробности.

— Бях на отсрещния тротоар, пред срещуположната къща, в сянката на гаража — каза тя.

Ричър се наведе напред. Тялото му едва балансираше на ръба на леглото.

— Ако трябваше да го ликвидираме, планът щеше да бъде всеки от нас да носи по една карабина М–16 с подцевен гранатомет. Може би плюс още една-две автоматични дългоцевни пушки. Или дори по една картечница М–60 на триножник. Във всеки случай разполагахме с достатъчно време, за да заемем стрелкови позиции. С гранатометите щяхме да изстреляме по една фосфорна граната в прозорците на приземния етаж, от двете страни на къщата, и Армстронг щеше или да се изпържи жив в леглото си, или да скочи през прозореца. Времето на атаката щеше да е, да кажем, четири сутринта. Това щеше да предизвика паника и тотално объркване. Ние щяхме да използваме мелето, за да очистим твоите агенти. Къде ти, ако си го бяхме поставили за цел, можехме цялата къща да нацепим на подпалки. При това най-вероятно щяхме да се измъкнем невредими. На вас нямаше да ви остава нищо друго, освен да ни гоните с кучета в пущинаците. Не казвам, че щеше да бъде приятно, но с малко късмет щяхме още веднъж да ви се изплъзнем.

В стаята настана тишина.

— Не ви вярвам — рече накрая Фрьолих. Тя гледаше втренчено снимките. — Това тук не може да е било в петък вечер. Сигурно сте отишли някой друг път, за да снимате.

Ричър не отговори.

— Така ли е? — настоя тя.

— Я виж това тук — каза той и й подхвърли друга снимка. Беше направена с телеобектив. На снимката се виждаше самата тя, седнала до прозореца в малкия апартамент над гаража, с мобилния си телефон в ръка. Топлинното излъчване на тялото й се бе отпечатало върху емулсията като причудлив ореол в оранжево и пурпурно. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя. Изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Тъкмо звънях в Ню Джърси — каза тихо тя. — Докладваха ми, че твоите приятели музикантите са си тръгнали доволни.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря ти за помощта.

Тя гледаше с невиждащи очи трите снимки пред себе си и дълго време не промълви и дума.

— И така, в балната зала и пред фамилната къща имахме две стопроцентови възможности да го очистим — каза Ричър. — Два на нула за лошите, тъй да се каже. Но хитът беше на следващия ден. Тоест вчера. На митинга пред църквата.

Той й подаде поредната снимка. Беше правена с обикновен филм за дневна светлина от висок ракурс. На нея се виждаше Армстронг да крачи с дебелата си шуба през тревата на църковния двор. Златното есенно слънце хвърляше дълга сянка зад гърба му. Беше заобиколен от тесен обръч бодигардове, но главата му беше открита. Около черепа му с химикалка беше нарисуван оптически прицел.

— Бях в камбанарията — каза Ричър.

— Но църквата беше заключена! — извика Фрьолих.

— Да, в осем сутринта. А аз бях там от пет.

— И претърсена от горе до долу.

— Аз бях горе при камбаните. На последната площадка, зад подвижния капак над стълбата. Бях поръсил черен пипер върху стъпалата. Вашите кучета загубиха интерес и си останаха долу.

— Беше екип от местната полиция.

— Доста мърляво пипаха.

— Аз си мислех да отменя изобщо събитието.

— Трябваше да го отмениш.

— После си казах, че трябва да го помоля да носи жилетка.

— Нямаше да му помогне. Аз щях да се целя в главата му. Беше прекрасен ден, Фрьолих. С ясно небе, слънце, никакъв вятър. Студен, плътен въздух. Истински въздух. Бях на петдесет-шейсет метра от него. Можех да го застрелям в двете очи, едно след друго.

Тя мълчеше.

— И какъв щеше да бъде сценарият, Джон Малкович или Едуард Фокс? — попита тя.

— Щях да прострелям Армстронг и после още толкова от околните, колкото бих могъл да улуча за следващите три-четири секунди. Главно полицаи, но също и цивилни, жени и деца. Щях да се целя ниско, в корема или по-надолу, за да ги раня, не да ги убивам. Това щеше да предизвика тотална паника. Щях да използвам объркването, за да сляза и да се измъкна. Нили ме чакаше отвън с кола; тя щеше да потегли още когато чуеше първите изстрели. Така че, ако питаш мен — Едуард Фокс.

Фрьолих стана и пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа навън.

— Това е истинска катастрофа — каза тя. Ричър не отговори. — Явно съм подценила амбицията и способностите ти. Не предполагах, че ще поведеш истинска партизанска война срещу него.

Ричър вдигна рамене.

— Наемните убийци не са най-нежните хора на света. А в тази игра те определят правилата.

Тя кимна.

— Освен това не предполагах, че ще потърсиш помощ от външен човек, особено от жена.

— Аз те бях предупредил — каза Ричър. — Казах ти, че няма да стане, ако през цялото време се оглеждаш за мен. Един атентатор няма да те посвети предварително в плановете си.

— Знам — каза тя. — Просто очаквах самотен мъж, това е.

— В тоя бизнес се работи екипно — отвърна Ричър. — Няма такова нещо като самотен убиец.

В стъклото на прозореца той видя отразена нещо като иронична полуусмивка.

— Значи ли това, че не вярваш на доклада на Комисията „Уорън“?1

Ричър поклати глава.

— Ти също не вярваш — отвърна той. — Едва ли някой сериозен професионалист ще му повярва.

— Днес нещо не се чувствам като професионалист — въздъхна Фрьолих.

Нили се изправи и пристъпи до прозореца, обърна се и се облегна с гръб на стъклото.

— Мисли за контекста — каза тя. — Положението не е чак толкова лошо. Двамата с Ричър сме работили в Отдела за криминални разследвания към военната полиция. Обучени сме да се справяме с всевъзможни задачи. И най-вече да мислим с главите си. Да проявяваме въображение и инициатива. Да бъдем по-корави от хората, с които бяхме принудени да се занимаваме, а повярвай ми, някои от тях бяха доста изпечени типове. Така че ние не сме обикновени граждани. Хора с нашата професионална специализация има не повече от десет хиляди в цялата страна.

— Десет хиляди души са много — каза Фрьолих.

— Много ли? Сред близо триста милиона? А каква част от тези десет хиляди в момента са на подходяща възраст и с нужната мотивация? Общият им брой спрямо населението на страната представлява статистически пренебрежима величина. Тъй че не го преживявай толкова. Твоята работа сама по себе си е невъзможна. Ти нямаш избор, освен да го оставяш да се излага на опасности. Защото той е политик. Публична фигура. Той е длъжен да се появява на обществени места. Ако зависеше от нас, ние за нищо на света не бихме допуснали това. То би било абсолютно изключено. Но ти нямаш избор.

Фрьолих се извърна с лице към стаята, преглътна и кимна.

— Благодаря — каза тя — за успокоителните думи. Но имам доста храна за размисъл, нали така?

— Отцепването — подсказа Ричър. — Отцепвай периметър с радиус поне осемстотин метра от обекта, дръж всякакви зяпачи настрана и по всяко време гледай да има поне четирима агенти в плътен обръч около нето. Това е всичко, което зависи от теб.

Фрьолих поклати глава.

— Не мога да го направя — каза тя. — Ще ме упрекнат, че се престаравам. Че дори нарушавам правилата на демокрацията. През следващите четири години в програмата му ще има стотици такива седмици. След третата година ще стане още по-страшно, защото той ще почне да подготвя преизбирането си и тогава публичните му изяви ще бъдат още почести. А пък ако го преизберат, след седем години ще се кандидатира и за президент. Нали сте виждали как става това? С огромни тълпи из цялата страна, от първичните избори в Ню Хампшър, та чак до края. Публични срещи по къси ръкави на градски площади. Вечери за дарители, с по хиляда куверта. Истински кошмар!

В стаята настъпи мълчание. Нили отлепи гърба си от стъклото на прозореца и пристъпи към шкафа. От чекмеджето, където бяха снимките, извади две тънки папки и вдигна нагоре едната.

— Ето ти нашия писмен доклад — каза тя. — Точка по точка, със съответните професионални препоръки.

— Добре — каза Фрьолих.

Нили вдигна втората папка.

— А това са разноските ни. Всичко е отчетено до цент. С разписки и прочие. Чекът да бъде на името на Ричър. Парите са си негови.

— Добре — повтори Фрьолих. Тя пое папките и ги притисна към гърдите си, сякаш се надяваше да я предпазят от някаква неясна заплаха.

— Остава Елизабет Райт от град Елизабет, Ню Джърси — вметна Ричър. — Не я забравяйте. Аз й обещах, че като компенсация, задето пропусна срещата с дарителите, ще я поканите на бала по встъпване в длъжност на новия президент.

— Добре — каза Фрьолих за трети път. — Или на бала, или на нещо друго. Ще трябва да говоря с организаторите.

Тя помълча неподвижно известно време.

— Истинска катастрофа — простена накрая.

— Задачата ти е невъзможна — отвърна Ричър. — Не се бичувай, това е положението.

Фрьолих кимна.

— Джо би ми казал същото. Той все казваше: при тези обстоятелства деветдесет и пет процента успеваемост е истински триумф.

— Деветдесет и четири — поправи я Ричър. — Откакто съществуват тайните служби, сме допуснали да очистят един президент. От общо седемнайсет. Шест процента провал.

— Деветдесет и четири, деветдесет и пет, какво значение има? — каза тя. — Така или иначе, Джо се оказа прав.

— Джо беше прав за доста неща, ако съм запомнил правилно.

— Но никога не сме допускали да убият вицепрезидент. Поне засега.

Фрьолих стисна двете папки под мишница и с пръстите на свободната си ръка заподрежда снимките в правилна купчинка върху шкафа, докато ръбовете им се изравниха. После ги сложи в чантата си. Вдигна глава и огледа четирите стени на стаята една по една, сякаш се опитваше да запамети точното разположение на предметите в нея. Жестовете й показваха, че с мъка събира мислите си. Още веднъж кимна и пристъпи напред.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

След това излезе и вратата на хотелската стая се затвори с тихо съскане зад нея. Известно време никой от двамата не каза нищо. Застанала до ръба на леглото, Нили вдигна ръце нагоре и се протегна като котка, стиснала в юмруци маншетите на ватираната си блуза. После се прозина. Гъстата й мека коса се разпиля върху раменете. Блузата й се вдигна нагоре и погледът на Ричър опипа ивицата стегнати мускули над колана на джинсите.

— Все още хващаш окото — подметна той.

— А също и ти, особено в черно.

— Чувствам се като в униформа — отвърна той. — И то цели пет години, откакто съм цивилен.

Нили спря да се протяга, прибра косите си и придърпа блузата над колана на джинсите.

— Е, свършихме ли тук? — попита тя.

— Уморена ли си?

— Като куче. Хем се съдрахме от работа, хем провалихме деня на тази нещастна жена.

— Какво мислиш за нея?

— Намирам я за симпатична. Но както й казах, нагърбила се е с невъзможна задача. С която, между другото, се справя доста добре въпреки всичко. Не мисля, че някой друг би могъл да направи нещо повече. Предполагам, че и тя го съзнава, макар че се разкъсва отвътре, задето не може да гарантира сто процента успеваемост, а трябва да се задоволи с деветдесет и четири.

— Съгласен съм.

— Какъв е тоя Джо, за когото спомена?

— Старо гадже.

— Познаваш ли го?

— Брат ми. Тя ходела с него.

— Кога?

— Разделили се преди шест години.

— Що за човек е?

Ричър седеше с поглед, вперен в пода. Нещо не му позволи да поправи е на беше.

— Като мен, но много по-възпитан.

— Може пък и на теб да ти излезе късметът. Възпитанието не е добродетел, която много се цени в днешно време. Пък и за една девойка винаги е забавно да събере целия комплект.

Ричър не отговори. Двамата се умълчаха.

— Е, добре, аз тръгвам — каза тя след малко. — Връщам се в Чикаго. В реалния свят. Но преди това искам да ти кажа, че ми беше приятно да работим заедно, както винаги.

— Лъжкиня!

— Защо, истината ти казвам!

— Ами не си тръгвай тогава. Залагам десет срещу едно, че тя до един час ще се върне.

Нили се усмихна.

— Защо, за да те покани на среща ли?

Ричър поклати глава.

— Не, за да ни каже какъв е истинският й проблем.

(обратно)

4

Фрьолих отвори вратата на своя събърбан, хвърли папките на седалката до себе си и запали двигателя. Без да вдига крак от педала на спирачката, тя извади мобилния телефон от чантата си и отвори капачето му. Набра цифра по цифра номера на Стайвесънт и се спря с пръст върху клавиша за връзка. Апаратът в ръката й зачака търпеливо с номера на търсения абонат, изписан върху малкия зелен дисплей. Тя седеше неподвижно, вперила поглед далеч напред през стъклото, бореща се сама със себе си. Погледна чакащия телефон в дланта си, после отново вдигна очи. Пръстът й не се отделяше от клавиша за връзка, но и не го натискаше. Накрая тя рязко затвори капачето и положи телефона върху папките на седалката. Постави лоста на автоматичната скоростна кутия на директна и натисна газта. Колата се отдели от бордюра, гумите изсвистяха. Тя сви вляво и се насочи към офиса си.

Келнерът се върна, за да прибере подноса и чашите. Ричър свали якето си и го закачи в гардероба, после издърпа тениската си от колана на джинсите.

— Ти гласува ли на изборите? — запита го Нили.

Той поклати глава.

— Нямам адресна регистрация. А ти?

— Разбира се — каза тя. — Аз винаги гласувам.

— За Армстронг ли?

— Никой не гласува за вицепрезидент, знаеш. Освен може би семейството му.

— Искам да кажа, за тази кандидатпрезидентска двойка ли гласува?

Тя кимна.

— Да. И ти ли щеше да гласуваш за тях, ако имаше право?

— Може би — отвърна той. — Ти беше ли чувала за Армстронг преди изборите?

— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.

— А би ли се кандидатирала за изборен пост?

— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.

— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.

— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.

— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.

— Напротив, ще се върне.

Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома. Стайвесънт например.

Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.

Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.

— Върна се — съобщи Ричър.

Нили отиде при него до прозореца.

— Не можем да й помогнем — каза тя.

— Може би не идва за помощ.

— За какво тогава?

— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.

— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?

— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?

— А тя има ли право да разговаря с нас?

— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?

Нили направи гримаса.

— Е, случвало се е. С теб например.

— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.

— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?

— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?

— В ръката й има телефон. Звъни на някого.

Телефонът в стаята иззвъня.

— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.

— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.

— Може ли да поговорим за минута насаме? — попита тя.

— Няма нужда — отвърна той. — Моят отговор е: да.

— Та ти още не знаеш какъв е въпросът!

— Ти ми имаш доверие, защото навремето си имала доверие на Джо, който пък имаше доверие на мен. С това цикълът се затваря. Сега вероятно ще ме питаш дали аз имам доверие на Нили, и отговорът отново е: да, така че и този въпрос е приключен. Аз й вярвам, следователно и ти можеш спокойно да й се довериш.

— Ами добре тогава — кимна Фрьолих. — С това наистина отговори на въпроса ми.

— Сега си свали сакото и се разполагай. Искаш ли още кафе?

Фрьолих съблече сакото си и го хвърли на леглото. После пристъпи към масата и сложи плика върху нея.

— Да, още малко ще ми се отрази добре.

Ричър позвъни и поръча голяма кана кафе с три чаши, без нищо друго.

— Досега съм ти казала само половината от истината — започна Фрьолих.

— Така си и знаех — отвърна той.

Тя поклати извинително глава и вдигна плика от масата. Отвори го и измъкна отвътре прозрачен найлонов калъф.

— Това е фотокопие на нещо, което получихме по пощата — обясни тя и го хвърли на масата.

Ричър и Нили придърпаха столовете си напред. Найлоновият калъф беше стандартен размер — от тези, в които се класират важни документи, за да не се пипат с ръце. Вътре имаше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, на която се виждаше бял лист хартия, положен върху дървена повърхност, вероятно на бюро. Отстрани имаше мащабна линийка. Листът изглеждаше със стандартен канцеларски формат А4. Два-три сантиметра над средата му, центрирано, бяха написани три думи: Ти ще умреш. Буквите бяха ясно очертани, получерни, очевидно принтирани от компютър.

В стаята настана мълчание.

— Кога се получи това? — попита най-сетне Ричър.

— В първия понеделник след изборите — отвърна Фрьолих. — С препоръчана поща.

— Адресирано лично до Армстронг?

Тя кимна.

— До кабинета му в Сената. Той самият обаче още не го е виждал. Ние задължително отваряме всякаква кореспонденция от частни лица до охраняваните от нас обекти, после им предаваме онова, което сметнем за подходящо. В този случай, както можеш да се досетиш, не счетохме за нужно да му го предадем. Какво ще кажете?

— Ами според мен две неща — отвърна Ричър. — Първо, написаното е истина.

— Не и ако можем да го предотвратим.

— Как, като откриете тайната на безсмъртието ли? Всички ще умрем, Фрьолих. И аз, и ти в това число. Може да доживеем и до сто години, но че няма да живеем вечно, това е сигурно. Така че, технически погледнато, това писмо не съдържа заплаха, а неоспорим факт.

— Което повдига един въпрос — намеси се Нили. — Дали подателят наистина е толкова умен, че нарочно е формулирал фразата точно по този начин.

— С каква цел?

— За да се отърве от углавно преследване, ако го заловим. Него или нея. За да може да каже: вижте какво, това не е никаква заплаха, това си е неоспорим факт.

Фрьолих я изгледа. В погледа й освен учудване се четеше и значителна доза респект.

— Ще стигнем и дотам — каза тя. — Освен това сме почти сигурни, че подателят е мъж, а не жена.

— Откъде знаете? — запита Нили.

— И дотам ще стигнем — повтори Фрьолих.

— А защо сте толкова притеснени? — запита Ричър. — Това е вторият ми въпрос. Във всеки случай тия големци получават заплашителни писма с чували.

Фрьолих кимна.

— Средно по няколко хиляди годишно — отвърна тя. — В огромната си част обаче те са адресирани до президента. Твърде необичайно е подобно писмо да пристигне по пощата до вицепрезидента. Освен това повечето са написани на откъснати кой знае откъде листове хартия, с молив, пълни са с правописни грешки, зачерквания и прочие. С други думи, все с нещо са сбъркани. Докато това не е. Това писмо е толкова изрядно, че веднага се набива в очи. Ние доста се взирахме в него.

— Откъде е пуснато?

— От Лас Вегас — отвърна Фрьолих. — Което не ни помага особено. От всички американски градове най-големият брой временно пребиваващи са в Лас Вегас. Там просто се събират хора от всички краища на страната.

— Сигурни ли сте обаче, че подателят е американец?

— Тук мога да се позова единствено на статистиката. Досега никога не сме получавали писмена заплаха от чужденец.

— При това не смятате, че е жител на Лас Вегас?

— Малко вероятно е. По-скоро е отишъл дотам специално за да пусне писмото.

— Защо? — попита Нили.

— Цялата криминологична експертиза сочи човек, невероятно предпазлив и педантичен във всяко отношение.

— Например?

— Ти занимавала ли си се с криминалистика? Във военната полиция това ли ти беше специалността?

— Специалността на Нили е извиване на вратове — отвърна Ричър вместо нея. — Но бих казал, че поназнайва и някои други работи.

— Не му обръщай внимание — каза Нили. — Специализирала съм шест месеца в лабораториите по криминология на ФБР.

Фрьолих кимна.

— Тъкмо там изпратих това за анализ — каза тя. — Те разполагат с много по-добра техническа база от нас.

На вратата се почука. Ричър стана от мястото си и погледна през шпионката. Беше момчето с поръчката. Голяма кана, три чашки, захлупени върху три чинийки, без захар и мляко, само с една червена роза в тясна порцеланова вазичка. Ричър отвори вратата, пое подноса и го занесе до масата. Фрьолих премести снимката, за да му направи място. Нили обърна чашките с дъната надолу и наля кафе за тримата.

— И какво казаха от ФБР? — попита тя.

— Че пликът е съвсем чист — отвърна Фрьолих. — Стандартен кафяв плик формат А4, с капаче, намазано с лепило, и метална закопчалка. Адресът е отпечатан върху самозалепващ се етикет, най-вероятно от същия компютър, на който е написано посланието. Листът беше пъхнат в плика цял, без да се прегъва. Лепилото на капачето е било навлажнено с чешмяна вода. Никаква слюнка, никаква ДНК. Никакви отпечатъци от пръсти по закопчалката. Върху самия плик има пръстови отпечатъци от петима души. Трима от тях се оказаха работници в пощите. Като на всички държавни служители, отпечатъците от пръстите се съхраняват в специална картотека. Това е задължително условие при наемането им на работа. Четвъртите отпечатъци са на човека, който сортира входящата поща в Сената. А петите — на нашия агент, който отвори плика.

Нили кимна.

— Значи плика можем да го забравим. Това с чешмяната вода е признак на съобразителност. Явно вашият човек следи развитието на науката.

— А какво ще кажеш за самото писмо? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна снимката и я наклони към светлината.

— Доста смахната история — каза тя. — От ФБР твърдят, че хартията е производство на фирмата „Джорджия Пасифик“. От най-луксозната им гама — бяла, двустранно хромова, без съдържание на киселини, стандартен формат А4. „Джорджия Пасифик“ е на трето място по обем на производство на хартия в Съединените щати. Всяка седмица доставят по неколкостотин тона на магазините за канцеларски материали. Абсолютно невъзможно е да бъде проследен отделен лист. Тази хартия струва с около два долара по-скъпо на топ от обикновената канцеларска, което може да означава нещо, а може и нищо да не означава.

— А на какво е отпечатано?

— На лазерен принтер „Хюлет Пакард“. Това може да се определи по химическия състав на тонера. Трудно е да се каже кой модел, защото всичките използват един и същ тонер. Шрифтът е Times New Roman, четиринайсет пункта, получер. Програмата е Works 4.5 на „Майкрософт“.

— Да не би по шрифта да могат да определят програмата?

Фрьолих кимна.

— При тях има специалист, който само с това се занимава. Шрифтовете на различните текстообработващи програми се различават помежду си съвсем леко. Авторите на софтуера внасят незначителни вариации в интервалите между отделните букви, което е нещо различно от интервала между думите. Ако се загледате в напечатан текст, може да откриете това с просто око. След това се извършват съответните измервания и се определя компютърната програма. В Америка обаче има сигурно милиони компютри с Works 4.5 на „Майкрософт“. Те така си се продават, оборудвани от завода.

— Предполагам, че по самия лист няма отпечатъци — каза Нили.

— Е, оттук започва смахнатата част — въздъхна Фрьолих. Тя премести подноса с кафето и притисна снимката върху масата. Посочи с пръст края на листа. — Тук, на самия долен ръб на хартията, намерихме следи от талк. — Пръстът й се премести към другия край. — А тук, малко под горния ръб, имаше две размазани петна от талк. Едното отпред, другото отзад.

— От найлонови ръкавици — отбеляза Нили.

— Точно така — каза Фрьолих, — от найлонови ръкавици за еднократна употреба, каквито ползват зъболекарите или гинеколозите. Продават се в кутии по петдесет или сто чифта. Вътре има талк, за да се нахлузват по-лесно. Разбира се, още при опаковането винаги се посипва малко талк и в кутията, който полепва по външната страна на ръкавиците. Следите от талк на долния ръб са изпечени при висока температура, но двете размазани петна не са.

— Ясно — каза Нили. — Нашият човек си е сложил ръкавиците, разпечатал е нов топ хартия, огънал го е, за да не задръсти принтера, от което върху долния ръб е полепнал талк, след което е отпечатал писмото. Лазерният принтер нагрява хартията при печат, оттам и изпеченият талк.

— Точно така — потвърди Фрьолих. — Лазерният принтер работи на електростатичен принцип: финият прашец на тонера се подрежда в желаната форма, след което се изпича при висока температура, за да се фиксира върху листа. Хартията се загрява за миг, доколкото знам, до около двеста градуса.

Нили се наведе към масата.

— После той е извадил с два пръста листа от принтера. Това обяснява размазаните петна талк отпред и отзад близо до горния ръб на страницата, както и защо в случая талкът не е термично обработен. Просто той е нанесен върху хартията след отпечатването. И още нещо. Става дума за домашен кабинет, не за служебен офис.

— Откъде знаеш?

— Начинът, по който е хванат листът, показва, че той излиза от принтера вертикално. Изскача отгоре като филия от тостер. Докато при канцеларските принтери, които печатат големи количества материали, копията излизат хоризонтално. Тогава петното от талк щеше да е по-голямо отпред, където той би трябвало да е натиснал листа с пръст, за да го вземе, докато отзад щеше да бъде съвсем малко. Само при най-малките модели на „Хюлет Пакард“ хартията излиза отгоре. Аз лично имам такъв. За любителски цели е чудесен, но за офиси е твърде бавен. Така че със сигурност става дума за домашен кабинет.

Фрьолих кимна.

— Звучи логично. Освен това, ако тоя тип работи в голям офис, едва ли ще се разхожда с ръкавици на ръцете.

Нили се усмихна като ученичка, решила трудна задача.

— Значи така: човекът си работи у дома, отпечатва посланието, вдига го с два пръста, плъзва го изправено в плика и запечатва лепилото с чешмяна вода, като през цялото време не сваля ръкавиците от ръцете си. Затова няма никакви негови отпечатъци.

Фрьолих се намръщи.

— Не е точно така. И тъкмо тук е наистина откачената част на историята.

Тя посочи с пръст снимката. Нокътят й се спря върху някакво едва различимо петно на около два сантиметра под отпечатаното изречение, леко вдясно от центъра.

— Какво според вас би трябвало да има тук, ако беше обикновено писмо? — попита тя.

— Подпис — каза Ричър.

— Точно така — съгласи се Фрьолих, без да отделя пръста си от мястото. — А пък в нашия случай има пръстов отпечатък. Голям, ясен, пълен отпечатък. От палец. Превъзходно очертан, вертикален, ясен като гумен печат. Твърде голям, за да е на жена. Подателят е подписал посланието с палеца си.

Ричър издърпа снимката изпод ръката й и внимателно я разгледа.

— Разбира се, вие сега търсите собственика на палеца — вметна Нили.

— Няма никога да го открият — отбеляза Ричър. — Който и да е той, явно е напълно убеден, че отпечатъците му не се пазят никъде.

— Засега удряме на камък — потвърди Фрьолих.

— Наистина, абсолютно налудничава история — каза Ричър. — Тоя тип подписва писмото със собствения си палец, защото е убеден, че отпечатъците от пръстите му не са картотекирани никъде, а същевременно прави всичко възможно, за да не остави нито един друг отпечатък. Нито на листа, нито на плика. От къде на къде?

— За ефект? — подсказа Нили. — За по-драматично? За да покаже класа?

— Това обяснява скъпата хартия. Гладката повърхност задържа отпечатъци. По-евтината хартия е прекалено пореста.

— Какъв реактив използват в лабораторията? — попита Нили. — Йодни пари? Нинхидрин?

Фрьолих поклати глава.

— Още флуороскопът го откри.

Ричър разглеждаше мълчаливо снимката. През прозореца се виждаше сгъстеният вашингтонски мрак — влажен и лъскав.

— Какво има още? — попита той Фрьолих. — Защо си толкова напрегната?

— Защо трябва да има още нещо? Това дотук не стига ли? — контрира го Нили.

В отговор Ричър кимна. Нали знаеш как функционират тези организации?

— Сигурно има още нещо — обясни той. — Е, не искам да кажа, че това дотук е безинтересно или невинно, или пък не дава повод за тревога, но тя явно е в паника.

Фрьолих въздъхна, вдигна плика и измъкна от него още нещо.

Вторият предмет беше идентичен с първия почти във всяко отношение. Найлонов калъф с цветна снимка двайсет на двайсет и пет сантиметра. На снимката се виждаше бял лист. На листа бяха напечатани пет думи: Новоизбраният вицепрезидент Армстронг ще умре. Различна беше само повърхността под листа, както и линийката, поставена до него за мащаб. Този път листът лежеше върху сивкав пластмасов плот, а линийката беше прозрачна, от плексиглас.

— Резултатите от криминологичната експертиза на практика са абсолютно идентични — каза Фрьолих. — Вместо подпис е поставен същият отпечатък от палец.

— И какво?

— Писмото беше върху бюрото на шефа ми — продължи тя. — Една сутрин той си влиза в кабинета и писмото просто си е там. Без плик, без нищо. И никой няма никаква представа как е попаднало на бюрото му.

* * *

Ричър стана и пристъпи към прозореца. Пресегна се и дръпна завесите. Без особена причина. Просто нещо отвътре му каза да го направи.

— И кога се появи второто писмо? — попита той.

— Три дни след като първото пристигна по пощата.

— Било е предназначено за теб, не толкова за Армстронг — отбеляза Нили. — Искали са да ти покажат, че не се шегуват.

— Ние знаем, че не се шегуват — каза Фрьолих.

— Кога е запланувано Армстронг да отпътува от Кемп Дейвид? — попита Ричър.

— Ще вечеря там — отвърна Фрьолих. — Може би ще поостане да си побъбрят малко. После, след полунощ, лети обратно.

— Кой ти е пряк началник?

— Казва се Стайвесънт — отвърна Фрьолих. — Като цигарите.

— Ти разказа ли му за последните пет дни?

Фрьолих поклати глава.

— Реших да не му казвам.

— Умно си постъпила — отбеляза Ричър. — Какво точно искаш от нас?

Известно време Фрьолих не отговори.

— Всъщност и аз не знам какво — каза тя накрая. — Аз самата се питам това вече шест дни, още откакто реших да те открия. Задавам сама на себе си въпроса: какво точно искам при създалата се ситуация? И знаеш ли какво си отговарям? Че всъщност ми се иска да поговоря с някого. По-конкретно с Джо. Тъй като случаят е доста заплетен, нали разбираш? А пък Джо би бил в състояние да намери решение. Той беше доста съобразителен за тия неща.

— Та искаш аз да се превъплътя в Джо, така ли? — каза Ричър.

— Не, по-скоро бих искала Джо да беше жив сега.

Ричър кимна.

— И двамата искаме едно и също. Само че не става.

— При това положение не ми остава друго, освен да прибегна до теб.

След тези думи Фрьолих замълча.

— Извинявай, много тъпо прозвуча — призна накрая тя.

— Разкажи ми за тия неандерталци — подкани я Ричър. — Дето работят при теб. Твоите колеги.

— Не че не ми хрумна — отвърна тя. — Това дори беше първата ми мисъл.

— Която не е за подценяване — каза Ричър. — Някой от мъжете, с които работиш, ти завижда за началническия пост и е решил да ти подхвърли нещо, за да те поизпоти и да те накара да изглеждаш като кръгъл идиот.

— Не че и това не ми хрумна — повтори тя.

— А имаш ли някого предвид?

Тя вдигна рамене.

— На пръв поглед никой от тях не се вписва. На втори поглед обаче би могъл да бъде всеки един. Когато ме повишиха, бях предпочетена пред шестима мъже с моя тогавашен ранг и заплата. Всеки от тях си има своите поддръжници, симпатизанти и съюзници сред по-нисшия персонал. Нещо като лична агентура в рамките на организацията. Така непосредственият извършител би могъл да бъде всеки един от тези хора.

— А шестото ти чувство какво казва?

Тя поклати глава.

— Нямам конкретни подозрения към никого. Пък и пръстените отпечатъци на всички мои колеги са картотекирани. Това е изрично условие при наемането ни на работа. Има и нещо друго: в периода между изборите и встъпването в длъжност на новия президент всички са много заети. Просто не достига персонал. Не вярвам някой да е отделил време за един уикенд в Лас Вегас.

— Не е нужен цял уикенд. Човек може за един ден да отиде и да се върне.

Фрьолих не отговори.

— Има ли при вас дисциплинарни проблеми? — попита Ричър. — Някой да не харесва самия начин, по който ръководиш своя екип? Случвало ли ти се е да навикаш някого? Агент, който не си върши добре работата?

Тя отново поклати глава.

— Направих известни промени. Поговорих насаме с някои хора. Но гледам да бъда тактична. Във всеки случай отпечатъкът не е на нито един от служителите ми, така че това отпада. Струва ми се, че заплахата е автентична и авторът й не е някой от нас.

— И аз така мисля — обади се Нили. — Но все пак има замесен и вътрешен човек. Кой друг би могъл да се движи свободно из сградата и да подхвърли това на бюрото на шефа ти?

Фрьолих кимна.

— Искам да огледате при нас — каза тя. — Съгласни ли сте?

Тя ги закара със служебния събърбан. Мястото не беше далеч. Нили седеше отпред до нея, докато Ричър се беше изтегнал на задната седалка. Нощта беше противно влажна, въздухът беше изпълнен с нещо средно между гъста мъгла и ситен дъждец. По асфалта се отразяваха оранжевите ореоли на уличните лампи. Гумите свистяха, чистачките поскърцваха върху дебелото предно стъкло.

Ричър видя оградата на Белия дом и фасадата на Министерството на финансите, които пробягаха за миг покрай прозорците на колата, преди тя да свърне в една тясна уличка и да спре пред входа на подземния гараж. В края на наклонената рампа, в стъклена будка, обляна в ярка светлина, стоеше пазач. Гаражът беше с нисък таван, поддържан от масивни бетонни колони. Фрьолих паркира своя събърбан в края на редица от шест абсолютно еднакви машини. Тук-там се виждаха черни лимузини „Линкълн“, както и кадилаци от всякакви модели и размери; на прозорците им бяха поставени усилени рамки, за да държат дебелите бронирани стъкла. На фона на боядисаните в бяло стени, под и таван на гаража всички автомобили бяха плътно черни и лъснати до блясък; гледката странно напомняше стара черно-бяла снимка. В края на помещението имаше врата с кръгло прозорче от армирано стъкло. Фрьолих ги поведе към нея и тримата се заизкачваха по тясното стълбище с махагонова ламперия, което водеше към фоайето на първия етаж. Между мраморните колони се виждаше една-единствена врата на асансьор.

— Истината е, че вие двамата нямате работа тук — каза Фрьолих. — Затова се дръжте плътно до мен и не се застоявайте на едно място. — Тя млъкна за миг и после додаде: — Но нека най-напред ви покажа нещо.

Тя ги поведе през една незабележима странична врата и тримата се озоваха в огромно полутъмно помещение с размерите на футболно игрище.

— Главното фоайе — обясни Фрьолих. Гласът й кънтеше в мраморния безкрай. В полумрака белите каменни стени изглеждаха сиви. — Ето оттук — каза тя.

На стените имаше огромни релефни мраморни плочи в класически стил. Те застанаха пред една от тях с надпис: Министерство на финансите на Съединените американски щати. Само надписът беше дълъг около два метра и половина. Отдолу с по-малки букви пишеше: Стена на героите. Списъкът започваше от горния ляв ъгъл на плочата и наброяваше около четирийсет имена, общо колона и половина. Предпоследното име беше Дж. Ричър (1997). След него имаше само още едно — на М. Б. Гордън (1997). На плочата оставаше доста празно място. Може би за още колона и половина.

— Това е нашата последна почит към Джо — каза Фрьолих.

Ричър вдигна поглед към името на брат си, изсечено с едри правилни букви в мрамора. Всяка буква беше около пет сантиметра висока и позлатена отвътре. Мраморът изглеждаше хладен на допир, с тънки жилки и едва забележими петънца. В съзнанието му изплува лицето на Джо като двайсетгодишен — на семейната трапеза, вечно нащрек, с бърз и остър ум; Джо, който винаги пръв разбираше всяка шега, а последен разтягаше устни в усмивка. Джо, който напуска поредния семеен „дом“ — в случая едно стандартно казармено бунгало някъде в тропиците, с прилепнала от пот риза и с раница на гърба; Джо, крачещ към пистата и чакащия самолет, който след минути ще го понесе на петнайсет хиляди километра от базата, към Военната академия Уест Пойнт. Джо, застанал до гроба на майка им, когато за последен път го бе видял жив.

Ричър познаваше и Моли Бет Гордън — последното име от плочата. Бяха се запознали петнайсет секунди преди тя да загине. Беше интелигентна, енергична, русокоса и млада — не толкова различна от Фрьолих.

— Това тук не е Джо — каза той. — Нито пък Моли Бет. Това са просто имена.

Нили му хвърли бърз поглед отстрани. Фрьолих не каза нищо и ги поведе обратно към малкото фоайе с единствения асансьор. Качиха се три етажа нагоре и попаднаха в един напълно различен свят. С окачени тавани, тесни разклонени коридори и допълнителни леки прегради, помещението приличаше на всеки административен комплекс по света. Стерилно, звукоизолирано, с бял линолеум и сивкав мокет, с насочени халогенни лампи и офиси, преградени на индивидуални кабинки. Навсякъде примигваха екрани на компютри, приглушено звъняха телефони, факсове бълваха купища хартия, мъркаха модеми, проскърцваха твърдите дискове и тихо бръмчаха охлаждащите вентилатори на компютрите. От входната врата се влизаше в малка рецепция. Зад гишето седеше млад мъж, стиснал телефонна слушалка между бузата и рамото си, и съсредоточено си записваше нещо в бележника. Когато минаха покрай него, той едва вдигна глава, кимна им разсеяно и продължи да пише.

— Това е дежурният — обясни Фрьолих. — Редуват се на три смени, така че тук има денонощна охрана.

— Това ли е единственият вход? — попита Ричър.

— Има и аварийно стълбище откъм задната страна на сградата — отвърна Фрьолих. — Но да не избързваме. Виждаш ли камерите? — Тя посочи с пръст тавана. На всички ключови места бяха разположени миниатюрни охранителни камери, така че нито един ъгъл да не остане непокрит. — Не ги забравяй — допълни тя.

После ги поведе навътре в комплекса и след няколко завоя вляво и вдясно стигнаха до задната част на сградата.

Озоваха се в тесен и дълъг коридор, който водеше до широко квадратно помещение без прозорци. Край страничната стена беше разположен секретарски кът с работно място за един човек — бюро с няколко кантонерки и открит шкаф с папки и класьори за документи. На стената имаше портрет на досегашния президент, а в далечния ъгъл до закачалката за дрехи — националното знаме на Съединените щати. Толкова. Всичко беше идеално подредено. Нямаше нищо излишно. Зад секретарското бюро имаше авариен изход. Върху масивната дървена врата беше залепен пластмасов стикер със зелена бягаща човешка фигура. А над изхода се виждаше охранителна камера. Немигащото й стъклено око оглеждаше помещението. В срещуположната стена имаше една-единствена врата без отличителни знаци. Беше затворена.

— Това е кабинетът на Стайвесънт — каза Фрьолих.

Тя отвори вратата и ги въведе вътре. Натисна едно копче и стаята се обля в ярка халогенна светлина. Беше сравнително малка. Във всеки случай доста по-малка от квадратното преддверие. Имаше един прозорец с вертикални щори от плътен бял плат, пуснати за през нощта.

— Този прозорец отваря ли се? — попита Нили.

— Не — отвърна Фрьолих. — Освен това той гледа към Пенсилвания Авеню, тъй че и да се отваряше, все тая. Ако някой се опита да се изкачи по въже отвън до третия етаж, все ще го забележат.

Огромно бюро с горен плот от сивкав композитен материал доминираше цялото пространство. Отгоре нямаше абсолютно нищо. Зад него, точно в средата откъм дългата му страна, прилежно беше прибран въртящ се стол, тапициран с естествена кожа.

— Тоя човек няма ли телефон? — попита Ричър.

— Държи си го в чекмеджето — обясни Фрьолих. — Много обича бюрото му да е чисто.

Край стената имаше малки шкафчета, облицовани със същия сивкав материал като плота на бюрото. Имаше и два кожени стола за посетители. Извън това нищо друго. Помещението беше изчистено от всичко излишно. От пръв поглед се виждаше, че неговият обитател е човек на реда.

— И така — подхвана Фрьолих, — заплахата по пощата пристигна в понеделника на първата седмица след изборите. После, в сряда вечерта, Стайвесънт си тръгва от работа около седем и трийсет. Секретарката му остава още около половин час и също си отива. Преди това надниква за миг в кабинета, както винаги за да се убеди, че всичко е наред. Тя твърди, че бюрото му било чисто. Щеше все пак да забележи, ако е имало нещо. Един лист хартия върху празно бюро се набива в очи, нали така?

Ричър кимна. Бюрото на Стайвесънт беше чисто като палуба на боен кораб преди инспекция на адмирала. Върху такова бюро не лист хартия — прашинка щеше да се набива в очи.

— В осем часа сутринта в четвъртък секретарката пристига на работа — продължи Фрьолих. — Сяда си направо на бюрото и започва да работи. Изобщо не й хрумва да отвори вратата към кабинета на Стайвесънт. В осем и десет се появява и самият той. Облечен е с шлифер, в ръката си носи куфарче. В преддверието съблича шлифера и го поставя на закачалката. Секретарката го заговаря, той поставя куфарчето изправено върху бюрото й и двамата известно време се съветват за нещо. После той отваря междинната врата и си влиза в кабинета. В ръцете си не държи нищо. След около пет секунди излиза и вика секретарката. И двамата твърдят, че в този момент листът е бил вече на бюрото му.

Нили опипа с поглед кабинета, вратата, бюрото, разстоянието между вратата и бюрото.

— Това само техни твърдения ли са? — запита тя. — Няма ли видеокамери, които да записват всичко?

— Има, разбира се — отвърна Фрьолих. — Всяка камера записва на отделна касета. Аз лично прегледах записа и всичко съвпада.

— Следователно, освен ако двамата не са се наговорили да се прикриват взаимно, нито един от тях не е оставил листа на бюрото.

Фрьолих кимна.

— И аз мисля същото.

— А кой тогава? — попита Ричър. — Какво още се вижда на записа?

— Чистачите — отвърна Фрьолих.

Тя ги поведе обратно към своя кабинет и от чекмеджето на бюрото извади три видеокасети. На етажерката до стената, между принтера и факса, имаше малък телевизор „Сони“ с вграден видеокасетофон.

— Това са копия — каза тя. — Оригиналните касети се съхраняват под ключ. Те се сменят точно под час и всяка трае по шест часа. От шест сутринта до дванайсет на обяд, от дванайсет до шест вечерта, после до полунощ, от полунощ до шест сутринта и пак отначало.

Фрьолих изрови дистанционното от едно чекмедже и включи телевизора. Постави първата касета. Механизмът прищрака, избръмча и на екрана се появи неясна картина.

— Този запис е от шест до дванайсет в сряда вечер — каза тя.

Образът беше малко мътен и зърнест, но предметите на екрана се различаваха достатъчно добре. Широкоъгълната камера зад секретарското бюро обхващаше цялото квадратно преддверие. Секретарката говореше по телефона. Изглеждаше възрастна. Косата й беше съвсем бяла. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше в дясната половина на екрана. Беше затворена. В долния десен ъгъл на картината бяха отбелязани дата и час. Фрьолих натисна клавиша за превъртане и побелялата глава на секретарката заподскача комично на екрана. Ръката й се друсаше неистово нагоре-надолу, докато при всеки разговор вдигаше и слагаше слушалката на телефона. Някакъв човек изприпка в кадър, тръсна чувалче с поща върху бюрото й и изхвърча обратно навън, преди да преброят до три. Секретарката отвори и разпредели пощата със скоростта на сортировъчна машина. Тя изваждаше съдържанието на всеки плик, разстилаше го върху бюрото и после поставяше някакъв печат в горния десен ъгъл на листата.

— Какво прави? — попита Ричър.

— Отбелязва датата на получаване — отвърна Фрьолих. — Цялата ни дейност зависи от акуратното водене на документацията — обясни тя. — Другояче не би и могло да бъде.

Секретарката подреждаше документите на правилна купчинка върху бюрото си, после с пръстите на лявата си ръка повдигаше горния десен ъгъл и с дясната поставяше печата. От забързаната скорост това напомняше на някаква сцена от анимационен филм. Датата на брояча оставаше непроменена, но минутите се сменяха толкова бързо, че едва успяваха да ги следят.

Ричър отвърна глава от екрана и огледа кабинета на Фрьолих.

Типична обстановка за правителствено учреждение, нещо като цивилния еквивалент на помещенията, в които бе прекарал целия си професионален живот. Стаята беше обзаведена подчертано спартански — макар и далеч не евтино — така че да контрастира по вид и замисъл с достолепното величие на старата сграда. Сив синтетичен мокет, ламинирани офисни мебели, множеството кабели на компютърната мрежа, внимателно групирани и прокарани през пластмасова тръба. Голям шкаф със стъклени витрини, пълен с процедурни наръчници. Стаята беше без прозорец. Върху бюрото обаче имаше цвете — в пластмасова саксийка, хилаво и анемично, по чудо оцеляло на изкуствената светлина. Нямаше никакви лични снимки. Никакви предмети, навяващи сантиментални спомени. Нищо, което можеше директно да бъде свързано с нейната личност, освен може би лекия дъх на парфюма й.

— Ето, Стайвесънт си тръгва — каза в този момент тя.

Ричър се обърна към екрана и вида как броячът в долния десен ъгъл профуча през седем и трийсет вечерта; докато се усети, и стана седем и трийсет и една. Лентата се движеше със скорост, три пъти по-висока от нормалната. Стайвесънт изтича навън от кабинета си. Беше висок, широкоплещест мъж, леко прегърбен, с посивяла на слепоочията коса. В ръка носеше тънко дипломатическо куфарче. На записа изглеждаше, сякаш тайнствена сила го кара да подскача и да прави някакви нервни, резки движения. Той се затича към закачалката и свали тъмен шлифер. Със замах го нахлузи върху раменете си и тичешком се върна при бюрото на секретарката. Наведе се рязко към нея, каза й нещо и изхвръкна от полезрението на камерата. Фрьолих отново натисна клавиша за превъртане и картината, и без това неестествено бърза, се ускори неколкократно. Секретарката трептеше и осцилираше като полудял метроном на стола си. Минутите и секундите се сливаха в размазано петно. Когато седмицата стана осмица, секретарката скочи, сякаш изхвърлена от пружина, и в този момент Фрьолих забави скоростта до 3х, за да я проследи как отваря вратата на Стайвесънт, наднича за миг в кабинета му и отново я затваря. После тя обиколи тичешком квадратното помещение, събирайки пътьом вещите си — чанта, чадър, — и след секунда изчезна от кадър. От този момент нататък Фрьолих отново пусна лентата на най-бързата скорост, минутите и секундите се запремятаха бясно на брояча, но картината си оставаше неподвижна.

— А кога идват чистачите? — попита Ричър.

— Малко преди полунощ — отвърна Фрьолих.

— Защо толкова късно?

— Те са нощна смяна. Нашите офиси работят денонощно.

— И на записа дотогава няма нищо друго, така ли?

— Абсолютно нищо.

— Ами пренавий го докрай. Това вече го гледахме.

Фрьолих натисна съответния клавиш и запренавива лентата, като от време на време я пускаше с нормална скорост, за да провери показанията на брояча. Когато стана дванайсет без десет, тя остави картината да си тече; секундите се сменяха вече в реално време, а не както преди в някакъв безумен ритъм. В единайсет и петдесет и две от небитието извън кадъра се появи малка групичка хора — две жени и един мъж, всичките облечени с тъмни работни престилки. И тримата бяха ниски и набити, с гъсти черни коси и безизразни лица. Мъжът буташе количка. В предната й част имаше голяма торба за боклук, провряна през обръч, а отзад на няколко табли бяха наредени пластмасови шишета с почистващи препарати и нагънати парцали. Едната от жените носеше прахосмукачка, провесена като раница на гърба й. В ръцете си стискаше дългата тръба с широк накрайник. Другата жена държеше кофа в дясната си ръка и подочистачка с дълга дръжка в лявата. На подочистачката имаше квадратна дунапренова гъба, която се изстискваше със специална ръчка по средата на дръжката. И тримата бяха с гумени ръкавици. На черно-белия запис беше невъзможно да се установи цветът им — може би жълти, а може би прозрачни, хирургически. И тримата изглеждаха изморени. Като всички работещи нощна смяна. Извън това обаче имаха професионален и делови вид. Косите им бяха подстригани и старателно занизани, а лицата им казваха: Знаем, че това не е най-вдъхновяващата работа на света, но поне я вършим добре. Когато стигнаха до вратата на Стайвесънт, Фрьолих натисна пауза и лентата спря.

— Та кои са тези? — попита Ричър.

— Водят се държавни служители — каза Фрьолих. — Повечето учреждения в този град наемат за чистачи работници по договор, при минимално почасово заплащане, без всякакви социални осигуровки и каквито и да било формалности. Затова и текучеството е огромно. Навсякъде е така. Само ние наемаме щатни служители. Ние и ФБР. Защото на нас ни трябват хора, на които да можем да разчитаме стопроцентово. През цялото време разполагаме с две бригади чистачи. Всеки е преминал съответните събеседвания, проверен е за благонадеждност, изобщо при нас не можеш да прекрачиш прага, ако ти нямаме пълно доверие. Затова им плащаме доста добре, осигуряваме ги: здравни, пенсионни, платени отпуски, всичко. Те са пълноправни членове на нашия личен състав, също като мен.

— А те отплащат ли ви се за грижите?

Тя кимна.

— Направо са страхотни, истината ви казвам.

— И все пак ти смяташ, че тъкмо те са вмъкнали писмото вътре.

— Нищо друго не ми идва наум.

Ричър посочи с пръст неподвижния екран.

— А къде според теб е то сега?

— Би могло да е в торбата за боклук, в здрав непромокаем плик. Или в найлонов калъф, залепен със скоч отдолу на някоя от таблите на количката. Или на гърба на мъжа, под работната му престилка.

Тя натисна клавиша за освобождаване на паузата и чистачите влязоха в кабинета. Вратата се затвори плътно зад тях. Камерата продължаваше упорито да се взира в празното пространство. Броячът отброяваше минутите до полунощ: пет, три, две. Лентата свърши и видеокасетофонът спря.

— Дванайсет часа — каза Фрьолих.

Тя извади касетата и постави следващата. Натисна копчето за пускане и датата се смени на четвъртък, а броячът започна да отмерва времето точно от полунощ. Заточиха се безкрайни минути. Две. Четири. Шест.

— Тия явно добре шетат — отбеляза Нили. — За същото време нашите чистачи щяха да са минали през цялата сграда. Като лисицата с опашката.

— Стайвесънт обича да работи в чиста обстановка — каза Фрьолих.

В дванайсет часа и седем минути вратата се отвори и тримата излязоха навън.

— Може да приемем, че листът е вече на бюрото — каза Ричър.

Фрьолих кимна. На записа чистачите вече се суетяха около секретарското бюро. С отмерени, енергични движения, без да пропускат каквото и да било, те бършеха, търкаха, стържеха и лъскаха. Всеки сантиметър от мокета бе старателно почистен с прахосмукачката. Боклукът бе изсипан в черната найлонова торба. След посещението при Стайвесънт тя се бе издула двойно. Мъжът изглеждаше леко разрешен от усилието. Той буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.

— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.

— А ти какво очакваш? — чу се глас откъм вратата. — Аз мисля, че на нас може да ни се вярва. Аз лично съм на държавна служба от двайсет и пет години, а моята секретарка е от още по-отдавна, доколкото знам.

(обратно)

5

Мъжът, застанал на прага, беше Стайвесънт, в това нямаше никакво съмнение. Ричър го позна веднага, макар да го бе виждал само на видеозапис. Висок, широкоплещест, минаващ петдесет, но все още в добра форма. Красиво, мъжествено лице с уморени очи. И в неделя беше с костюм и вратовръзка. Фрьолих го гледаше уплашено, но очите му бяха вторачени в Нили.

— Вие сте жената от видеозаписа — каза той. — От балната зала в четвъртък вечер.

Очевидно мозъкът му работеше на пълни обороти. Малките колелца в главата му се въртяха с бясна скорост, правеха изводи, отхвърляха хипотези и той незабележимо кимаше на всяко смислено заключение. След секунда погледът му се премести от Нили върху Ричър и той пристъпи в кабинета си.

— А пък вие сте братът на Джо Ричър — каза той. — Изглеждате досущ като него.

Ричър кимна.

— Джак Ричър — подаде ръка той.

Стайвесънт я пое и се здрависаха.

— Моите съболезнования. Макар и с петгодишно закъснение, искам да ви уверя, че Отделът за финансово разузнаване към тайните служби не е забравил брат ви и досега го споменава с възхищение и признателност.

Ричър отново кимна.

— А това е Франсис Нили — каза той.

— Ричър я е довел да ни помогне при проверката — обясни Фрьолих.

Стайвесънт отвърна с тънка усмивка.

— Е, за това и аз се досетих. Много умен ход. И какви са резултатите?

В кабинета настана мълчание.

— Извинявам се, ако съм ви засегнала, сър — обади се Фрьолих. — Когато обяснявах за видеозаписа, че потвърждава вашите думи. Просто преразказвах ситуацията.

— Какви са резултатите от проверката? — повтори Стайвесънт. — Толкова ли са лоши? — попита я той. Тя не отговори. — Така и предполагах. Аз също се познавах с Джо Ричър. Не толкова добре, колкото ти, но от време на време се засичахме. Беше впечатляваща личност. Ако брат му е поне наполовина способен, колкото него, повече не бих могъл да очаквам. Надявам се, че и мис Нили не пада по-долу. В такъв случай двамата със сигурност са намерили начин да пробият охраната.

— На три пъти със сигурност — отвърна Фрьолих.

Стайвесънт кимна.

— Очевидно единият е бил в балната зала. Вероятно и в дома му, а също и на онзи кретенски митинг в Бисмарк. Прав ли съм?

— Да — отвърна Фрьолих.

— Не забравяйте, че ние сме ненадминати в своята област — намеси се Нили. — Не вярвам някой друг да може да го повтори.

Стайвесънт вдигна ръка и тя млъкна.

— Да минем в заседателната зала — каза той. — Бих желал да поговорим малко за бейзбол.

Той ги преведе през лабиринт от тесни коридори към една сравнително обширна зала без прозорци. Продълговата маса с десет стола, по пет от всяка страна. Същият сивкав синтетичен мокет на пода и същите окачени звукоизолиращи тавани както в кабинета му. Вместо дневна светлина същите ярки халогенни лампи. Покрай една от стените имаше нисък продълговат шкаф. Вратичките му бяха затворени, а отгоре бяха наредени три телефона — два бели и един червен.

Стайвесънт си избра място и махна с ръка към столовете от срещуположната страна на масата. Ричър забеляза огромната дъска за съобщения; всеки лист хартия, забоден с карфица върху нея, беше с гриф Поверително.

— Ще бъда нетипично искрен с вас — започна Стайвесънт. — Просто временно, нали разбирате. Първо, смятам, че ви дължим обяснение. Второ, Фрьолих ви замеси в тази история с мое съгласие. И трето, за мен братът на Джо Ричър е част от нашето семейство, а също и неговата колежка.

— Двамата с Джак служихме заедно при военните — обясни Нили.

Стайвесънт кимна, сякаш сам отдавна бе отгатнал това.

— Добре тогава, да поговорим за бейзбол. Вие обичате ли да гледате тази игра?

Никой не отговори; чакаха го да продължи.

— Когато аз постъпих на работа във Вашингтон, тукашният отбор „Сенътърс“ вече беше разтурен — каза той. — Така че трябваше да се задоволя с „Ориолс“ от Болтимор, които не бяха чак толкова равностойни играчи. Но давате ли си сметка кое прави тази игра уникална?

— Продължителността на сезона — отвърна Ричър. — Както и непредсказуемостта на класирането.

Стайвесънт се усмихна, сякаш отговорът заслужаваше възможно най-голямата похвала.

— Ти явно си повече от наполовина способен колкото брат си — подхвърли той. — Уникалното при бейзбола е, че един сезон включва задължително сто шейсет и две срещи. С други думи, продължава много повече, отколкото при който и да било друг спорт. При останалите спортове броят на срещите на сезон е между петнайсет и двайсет и пет, рядко надминава трийсетина. Така е при баскетбола, футбола, хокея, американския футбол, каквото се сетите още. При всеки друг спорт играчите могат да започнат сезона с мисълта, че ще спечелят всяка отделна среща. За тях това е напълно реалистична мотивираща цел. Дори е бивала постигана, макар и рядко. Но това, което е постижимо при останалите спортове, е невъзможно при бейзбола. И най-добрите играчи, и най-силните отбори би трябвало да очакват при около една трета от всички срещи да претърпят поражение. В реална ситуация всеки отбор губи поне петдесет до шейсет срещи годишно. Представете си как изглежда това от психологическа гледна точка. Един превъзходен атлет, в отлична форма, борбен и готов на всичко, започва сезона със съзнанието, че ще претърпи значителен брой загуби. Нужна е голяма психическа издръжливост, за да не се откаже още в самото начало. Същото е и с президентската охрана. Това искам да ви докажа. Не можем да побеждаваме всеки път. Така че по-добре за нас е да свикваме с неизбежните поражения.

— Засега имате само едно поражение — подметка Нили. — През шейсет и трета…

— Не е така — възрази Стайвесънт. — Ние непрестанно търпим поражения. Но не всяко води до сериозни последици. Също като при бейзбола, където не всяка загубена точка по време на мач означава загуба, както и не всяка уловена топка гарантира победа. Така че при нас една грешка не значи непременно, че нашият човек е убит.

— Какво искате да кажете с това? — попита Нили.

Стайвесънт се надвеси напред.

— Искам да кажа, че каквото и да е открила вашата проверка, вие трябва да ни имате доверие. Не всяка грешка ще ни коства цялата игра. Давам си сметка, че подобна небрежност би звучала прекалено самонадеяно пред външни хора, но вие не сте такива. Вие поне трябва да разберете, че просто сме принудени да действаме по този начин. Вашата проверка е установила някои пропуски, някои празноти и ние сега сме длъжни да преценим дали можем да ги запълним. Дали изобщо е разумно да се опитваме. Аз лично смятам да оставя това на преценката на Фрьолих. Тя командва парада. Това, което ви предлагам сега, е да се отърсите от всякакви съмнения, които като граждани имате по отношение на нас. От чувството, че сме на път да се провалим. Защото ние не сме се провалили. Празноти и пропуски има и винаги ще ги има. Те са част от работата. Тук е демокрация, така че свиквайте.

С тези думи той се облегна назад в креслото си, за да покаже, че е свършил.

— А какво ще ни кажете за конкретната заплаха? — запита Ричър.

Известно време Стайвесънт не отговори, като само клатеше глава. Лицето му се измени. Самата атмосфера в стаята вече не беше същата.

— Точно тук преставам да бъда откровен — каза накрая той. — Както ви обясних, моята откровеност е само временна. Споделяйки с вас, че изобщо има някаква заплаха, Фрьолих е извършила сериозно нарушение. На този етап ще ви кажа само, че ние получаваме много заплахи. С които се справяме. Как се справяме с тях — това вече е поверителна информация. Затова ви моля да разберете, че след като напуснете тази зала, вие се задължавате да не споделяте с абсолютно никого това, което знаете за ситуацията. Нито пък за начина, по който действаме. Аз мога да ви задължа със закон да мълчите и да ви санкционирам в случай на неспазване на забраната.

В стаята отново настъпи тишина. Ричър не каза нищо. Нили си седеше мълчаливо. Фрьолих изглеждаше разстроена. Стайвесънт си даваше вид, че изобщо не я забелязва; погледът му, отначало леко враждебен, а после замислен, се местеше между Нили и Ричър. Явно мозъкът му отново работеше на бързи обороти. Той стана и пристъпи към ниския шкаф с трите телефона. Приклекна, отвори една от вратичките и извади два жълти стенографски бележника и две химикалки. После отиде до Нили и Ричър и сложи пред тях по един бележник и една химикалка. Накрая заобиколи масата и се върна на мястото си.

— Напишете си трите имена — каза той — плюс всякакви псевдоними или прякори, както и дата на раждане, номер на социалната осигуровка, военноотчетен номер и сегашен адрес.

— Защо е всичко това? — попита Ричър.

— Правете каквото ви казвам — каза Стайвесънт.

Ричър помисли малко и взе химикалката. Фрьолих притеснено го наблюдаваше. Нили му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и започна да пише в бележника си. След секунда Ричър я последва. Той свърши много преди нея. В данните му нямаше бащино име и сегашен адрес. Стайвесънт пристъпи зад гърбовете им и вдигна бележниците от масата. Без да каже дума повече, той се упъти към вратата, стиснал бележниците под мишница. Вратата се затвори шумно зад него.

— Сега я загазихме — каза Фрьолих. — Аз съм виновна.

— Не се безпокой — обади се Ричър. — Просто ще ни накара да подпишем декларации за конфиденциалност. Затова ни взе данните. Така поне мисля аз.

— А мен какво ли ще ме прави?

— Най-вероятно нищо.

— Ще ме понижи? Уволни?

— Той лично е разпоредил да се извърши проверката. А пък проверката ви е била нужна заради получените заплахи. Двете неща са свързани помежду си. Ние ще му кажем, че също сме направили връзката и постепенно сме те принудили да изплюеш камъчето.

— Стайвесънт като нищо ще ме понижи. Той от самото начало беше против тази проверка. Според него тя издавала липса на увереност в собствените ни сили.

— Глупости — каза Ричър. — Във войската през цялото време организирахме такива операции.

— Подобни проверки пораждат увереност, а не обратното — каза Нили. — Поне според нашия опит. По-добре да имаш вярна представа за нещата, отколкото да стискаш палци и да се надяваш на късмет.

Фрьолих не отговори и извърна очи. Минаха пет минути. После десет. Петнайсет. Ричър стана и се протегна. Пристъпи към ниския шкаф и погледът му се спря върху червения телефон. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си. Нямаше сигнал. Той я положи обратно и се зачете в строго секретните докладни, забучени с кабарчета върху дъската за съобщения. Таванът на стаята беше нисък и халогенните лампи пареха на темето му. Той се върна на мястото си, наведе назад облегалката на стола и сложи краката си върху съседния. Погледна часовника си. Двайсет минути, откакто Стайвесънт бе излязъл от стаята.

— Какво, по дяволите, прави? — запита той на глас. — Да не ги пише собственоръчно тия декларации!

— Може би вика агентите си да ни арестуват — обади се Нили. — Ще ни тикне в затвора, за да ни затвори устата завинаги.

Ричър се прозина и после се усмихна.

— Давам му още десет минути. После си тръгваме. Ще идем да хапнем някъде.

Стайвесънт се върна на петата минута. Той пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. В ръцете си не носеше никакви книжа. Заобиколи масата, седна на мястото си и положи ръце върху плота с дланите надолу. Пръстите му потропваха върху полираната повърхност.

— Та докъде бяхме стигнали? Ричър имаше въпрос към мен, ако не се лъжа.

Ричър свали краката си от съседния стол и се извърна напред.

— Така ли? — попита той.

Стайвесънт кимна.

— Питаше ме за конкретната заплаха. Е, според мен тя е дело на вътрешен човек или пък на външен. Трета възможност няма.

— Какво, вече обсъждаме проблема ли?

— А ти как мислиш? — отвърна Стайвесънт.

— Защо? Какво се промени междувременно?

Стайвесънт не обърна внимание на въпроса.

— Ако заплахата е външна, може би не си струва да се тревожим, защото ситуацията е както при бейзбола. Да кажем, че нюйоркските „Янкис“ ще гостуват в Болтимор и отдалеч се канят да отупат „Ориолс“. От това не следва обаче, че непременно ще успеят. Едно е да се хвалиш, съвсем друго да го направиш.

Всички мълчаха.

— Нужно ми е вашето мнение — каза след малко Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— Е, добре. Според теб това наистина е външна заплаха, така ли?

— Не, според мен това са вътрешни машинации, имащи за цел да провалят кариерата на Фрьолих. Сега ме запитай какво смятам да направя по въпроса.

Ричър го погледна. Погледна часовника си. Накрая погледът му се спря на стената. Двайсет и пет минути в неделя вечер, дълбоко в административното сърце на държавата.

— Защо да те питам, като знам? — отвърна той.

— Знаеш ли?

— Сега ще наемеш двама ни с Нили да извършим вътрешно разследване.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— Ако се страхуваш от вътрешни машинации, значи ти трябва разследване. Това е ясно. А не бива да използваш собствените си хора, понеже може да попаднеш тъкмо на извършителя. Нямаш намерение да намесваш ФБР, защото не искаш да си разкриваш картите. Във Вашингтон никой не си изнася мръсното бельо навън. Следователно ти трябва външен човек. А тъкмо в момента двама такива седят точно срещу теб. Те вече са намесени, и то лично от твоята Фрьолих. Така че ти имаш две възможности: да прекратиш ситуацията, при която те са намесени, или да продължиш да ги намесваш все повече. Според мен ще предпочетеш втората възможност, защото иначе ще ти се наложи да се разграничаваш от една своя отлична служителка, която при това неотдавна си повишил. Въпросът е: можеш ли да ни използваш? Разбира се, че можеш. Та има ли по-подходящ от брата на Джо Ричър? В Отдела за финансово разузнаване Джо Ричър е нещо като светец. По тази линия си си осигурил добре задника. А също и моя. Понеже самото споменаване на Джо Ричър вдъхва доверие. От своя страна аз също бях добър военен следовател. Също и Нили. Това вече го знаеш, защото току-що провери. Предполагам, че през двайсет и петте минути, докато те нямаше, си говорил с Пентагона и с Националната служба за сигурност. Затова ти бяха нужни личните ни данни. Те са ги прекарали през компютрите и ти вече си убеден, че сме чисти. Нещо повече: аз не се съмнявам, че сведенията за нивото на нашата благонадеждност още се пазят в досиетата ни и ти вече знаеш, че то е много по-високо, отколкото ти е необходимо в конкретния случай.

Стайвесънт кимна. Изглеждаше доволен.

— Отличен анализ — отбеляза той. — В момента, в който получа писмено потвърждение на това, което чух по телефона, ви наемам на работа. Необходимите документи са на път и ще бъдат на бюрото ми до един-два часа.

— Можеш ли да го направиш? — запита Нили.

— Мога да правя каквото си искам — отвърна Стайвесънт. — Президентът делегира значителна власт на онзи, от когото очаква да го опази жив.

Известно време седяха мълчаливо.

— Аз ще бъда ли между заподозрените? — запита Стайвесънт.

— Не — отвърна Ричър.

— А може би трябва. Може би пък е редно аз да съм главният заподозрян. Ами ако съм бил принуден да повиша една жена поради обществения натиск, но дълбоко в себе си съм бил против и сега се опитвам тайничко да я сплаша и дискредитирам?

Ричър не отговори.

— Винаги мога да открия някой роднина или близък, чиито отпечатъци да не се пазят в картотеката. Може сам да съм поставил листа на бюрото си в седем и половина вечерта и да съм инструктирал секретарката да не го забелязва чак до следващата сутрин. Тя би ме послушала. Или пък може да съм наредил на чистачите да го внесат скришом същата нощ. Те също биха ме послушали. Както впрочем биха послушали и Фрьолих, която следва да е вторият ви заподозрян. Може и тя да има роднина или близък, чиито отпечатъци не се пазят никъде. Може самата тя да е замислила всичко от начало до край, за да разкрие заговора след показна акция и да си натрупа точки.

— Само дето не съм — обади се Фрьолих.

— Нито един от двама ви не е заподозрян — каза Ричър.

— А защо? — запита Стайвесънт.

— Защото Фрьолих се обърна към мен по свой личен избор, а тя все е чувала нещичко за мен от брат ми. Ти пък ни предложи да работим за теб веднага след като се запозна със служебните ни досиета. Нито ти, нито тя бихте постъпили така, ако имахте какво да криете. Рискът би бил прекалено голям.

— Може би и двамата се мислим за по-умни от вас. Ако при едно вътрешно разследване не успеете да ни изобличите, какво по-сигурно алиби и за двама ни!

Ричър поклати глава.

— И двамата не сте чак толкова тъпи, че да се надявате на това.

— Е, добре тогава.

Стайвесънт беше видимо доволен.

— Разбираме се, че става въпрос за изгарящ от завист съперник вътре в отдела. Приемаме и това, че той е използвал чистачите за оръдие на своя замисъл.

— Или тя — допълни Фрьолих.

— Къде са чистачите понастоящем? — попита Ричър.

— У дома — отговори Стайвесънт. — В безсрочен платен отпуск. Тримата живеят заедно. Мъжът е женен за едната, другата е нейна сестра. Другият екип работи извънредно, което ми струва цяло състояние.

— И какво разправят те?

— Нищо не са чули, нищо не са видели, нищичко не знаят. Не са внасяли никакъв лист хартия, не са забелязали такъв на бюрото, когато са влезли да чистят.

— Но ти не им вярваш.

Няколко безкрайни мига Стайвесънт не отговори. Пръстите му несъзнателно подръпваха маншетите на ризата. После той отново положи длани на бюрото.

— Те са благонадеждни служители — каза той. — Много ги притеснява това, че ги подозираме. Ужасно са разстроени. Дори бих казал, че умират от страх. Но заедно с това са спокойни. Усещат, че нищо не можем да докажем. Не разбират защо ги обвиняваме и са озадачени. И тримата преминаха успешно детектора на лъжата.

— С други думи, ти им вярваш.

Стайвесънт поклати глава.

— Не мога да им вярвам. Нямам право. Видяхте видеозаписа. Кой друг би могъл да подхвърли тоя лист в кабинета ми, ако не те? Някой призрак?

— Та какво ти е мнението?

— Смятам, че някой вътрешен човек, когото са познавали отпреди, ги е помолил да го направят, като им е обяснил, че е обичайна процедура за проверка на бдителността. Нещо като учебните тревоги при военните. Казал им е, че никой няма да пострада, после им е обяснил в детайли какво ще се случи, след като листът бъде открит. Казал им е за видеозаписа, за детектора на лъжата. Според мен, когато човек се чувства достатъчно спокоен, той би могъл да мине теста успешно. Ако те самите са били убедени, че не са направили нищо лошо, ако смятат, че с постъпката си само са помогнали на отдела, те биха могли да излъжат детектора.

— Ти успя ли да ги разпиташ по тия пунктове?

— Оставям това на вас — отвърна той. — Мен не ме бива много да водя разпит.

Той си тръгна също толкова внезапно, колкото бе пристигнал. Просто стана от стола си и излезе от стаята. Вратата се затвори зад него, а Фрьолих, Ричър и Нили останаха мълчаливо по местата си, облени в ярката халогенна светлина.

— Не очаквайте да ви заобичат много — предупреди ги Фрьолих. — Никой не обича следователите, особено при вътрешно разследване.

— Не държа да ме обичат — отвърна Ричър.

— Аз имам и друга работа… — обади се Нили.

— Вземи си отпуск — предложи Ричър. — Навъртай се наоколо, нека ни мразят заедно.

— Ще ми платят ли?

— Сигурна съм, че ще получите хонорар — каза Фрьолих.

Нили вдигна рамене.

— Е, какво пък! Предполагам, че моите съдружници ще бъдат впечатлени. Работя за правителството. Връщам се в хотела, ще се обадя на няколко телефона, да видим дали ще се оправят известно време без мен.

— Не искаш ли най-напред да идем да вечеряме? — попита Фрьолих.

Нили поклати глава.

— Не. Ще си поръчам храна в стаята. Вие двамата вървете.

Те поеха по тесните коридори към кабинета на Фрьолих и тя извика шофьор да закара Нили до хотела. После лично я изпрати до гаража и когато се върна, Ричър седеше зад бюрото й.

— Вие двамата гаджета ли сте? — запита тя.

— Кои ние?

— Ти и Нили.

— Що за въпрос е пък това?

— Когато й предложих да вечеряме заедно, тя сякаш се дръпна нещо.

Ричър поклати глава.

— Не, не сме гаджета.

— А не сте ли били преди? Изглеждате ми страшно близки.

— Наистина ли?

— Тя явно те харесва, ти нея също. Пък е и доста симпатична.

Той кимна.

— Наистина я харесвам. И е симпатична. Но никога не сме били гаджета.

— Защо?

— Как защо? Просто не се е получило. Нали разбираш?

— Предполагам, че да.

— Във всеки случай не виждам теб какво те засяга. Ти си бивше гадже на брат ми, не мое. Аз дори не знам как се казваш.

— Ем И.

— Марта Ивлин? Милдред Илайза?

— Да вървим — каза тя. — Да вечеряме. У нас.

— У вас?!

— В тоя град не можеш да намериш свободна маса в неделя вечер. Пък и във всеки случай не мога да си позволя да те водя на ресторант. Освен това още пазя някои от нещата на Джо. Може да ги дам на теб.

Тя живееше в малка, добре отоплена къщичка на неугледна улица отвъд река Анакостия, в близост до военновъздушната база „Болият“. Кварталът беше такъв, че човек можеше само да си дръпне завесите и да се опита да забрави къде се намира. Мястото й за паркиране беше отпред на улицата, а къщата беше с дървена входна врата, — от която през малко антре се влизаше направо в дневната. Отвътре беше обзаведена удобно и доста уютно. Дъсчен под, килим, старинни мебели. Малък телевизор с кутия на кабелния декодер. Лавица с книги, мини стереоуредба с няколко десетки диска, подпрени отстрани. Радиаторите бяха надути докрай; Ричър си свали якето и го сложи на облегалката на един стол.

— Бих предпочела да не е вътрешен човек — каза Фрьолих.

— Това все пак е по-добре от реална външна заплаха.

Тя кимна и пристъпи към задната част на стаята, където сводеста врата водеше към неголяма кухня с висок барплот. Огледа се нерешително наоколо, сякаш за пръв път виждаше собствените си шкафове и домакински уреди и се чудеше за какво ли могат да служат.

— Защо не си поръчаме китайско? — предложи Ричър.

Фрьолих свали сакото си, сгъна го на две и го положи върху едно от високите столчета.

— Като че ли си прав — отвърна тя.

Отдолу беше по бяла блуза, която без сакото изглеждаше мека и женствена. Кухнята беше осветена с обикновени, не много силни крушки, чиято светлина учтиво скриваше малките бръчици по кожата й, които се виждаха на ярките халогенни лампи в офиса. Той я гледаше и си представяше какво в нея е привлякло брат му преди осем години. От едно чекмедже тя измъкна меню на китайски ресторант, набра номера и направи поръчка. Кисело-лютива супа и пиле по сечуански за двама.

— Нали нямаш нищо против? — попита го тя.

— Не ми казвай! Същите ястия, които е обичал Джо навремето. Познах ли?

— Някои от нещата му са още при мен — отвърна тя. — Ела да им хвърлиш един поглед.

Тя го поведе през малкото антре по стълбите към втория етаж. В предната част на къщата се намираше стаята за гости. Към нея имаше дълбок килер. Когато тя отвори вратата, вътре автоматично се запали електрическа крушка. Килерът беше пълен с всевъзможни ненужни вещи, но на металната релса висяха цяла редица костюми и ризи, още в найлоновите калъфи от химическото чистене. Найлонът беше пожълтял и станал чуплив от годините.

— Всичките са негови — каза тя.

— Оставил ги е при теб? — попита в недоумение Ричър.

Тя докосна ръкава на едно от саката през найлона.

— Все си мислех, че ще дойде да си ги вземе — каза тя. — Но той не дойде. Цяла година. Сигурно не са му трябвали.

— Може да е имал и други костюми.

— Имаше общо две дузини, ако не се лъжа.

— Какъв човек може да има двайсет и четири костюма?

— Джо беше голямо конте — отвърна тя. — Сигурно си спомняш.

Той не отговори. Онзи Джо, когото бе запомнил, имаше само чифт къси панталони и една тениска. Зимно време и едно подплатено яке в цвят каки. А когато студът ставаше непоносим, можеше да добави отгоре и поизносена шуба. Това беше целият му гардероб. На погребението на майка им Джо беше в официален черен костюм, за който Ричър си бе помислил, че е взет под наем. Но явно не е било така. Може би кариерата му във Вашингтон го бе направила нов човек.

— Вземи ги всичките — каза Фрьолих. — Те ти принадлежат по право. Ти си най-близкият му роднина.

— Май наистина е така — съгласи се той.

— Има и една кутия — добави тя. — С разни неща, които така и не дойде да си прибере.

Ричър проследи погледа й и на пода на килера видя кашон със затворени капаци.

— Разкажи ми за Моли Бет Гордън — помоли той.

— Какво да ти разкажа?

— След като загинаха, аз си помислих, че между тях може да е имало нещо.

Тя поклати глава.

— Бяха много близки, това е несъмнено. Но същевременно работеха заедно. Тя му беше помощничка. А Джо никога не ходеше с момичета от службата.

— Вие двамата защо се разделихте? — попита той.

В това време звънецът на долния етаж иззвъня. В неделната тишина звукът му отекна неочаквано силно.

— Вечерята — каза Фрьолих.

Двамата слязоха и смълчани вечеряха заедно на кухненската маса. Чувстваха се странно близо един до друг, а същевременно далечни. Като неволни спътници по време на презокеански полет. Нещо ги свързваше и същото нещо ги разделяше.

— Можеш да спиш тук тази нощ — каза тя. — Ако искаш.

— Не съм освободил стаята си в хотела.

— Освободи я още утре и се пренеси тук за постоянно.

— Ами Нили?

Тя помисли за миг. После каза:

— Ами да се пренесе и тя, ако иска. На третия етаж има още една спалня.

— Добре — отвърна той.

След като вечеряха, той изхвърли пластмасовите кутии от храната в боклука, изплакна чиниите и зареди миялната машина. В това време звънна телефонът. Тя отиде в дневната да отговори. Забави се доста, после се върна.

— Беше Стайвесънт. Имаш официално разрешение да започваш работа.

Той кимна.

— Обади се тогава на Нили в хотела и й кажи да се размърда.

— Още сега? — Тя го изгледа изумена.

— Който действа навреме, печели — каза той. — Аз така мисля. Кажи й да ме чака пред хотела след трийсет минути.

— Откъде смяташ да започнете?

— От видеозаписа — отвърна той. — Искам да изгледам касетите още веднъж. Искам и да се запозная с този, който отговаря за тази дейност.

Трийсет минути по-късно те взеха Нили, която ги чакаше на тротоара пред хотела. Беше се преоблякла в черен костюм с късо сако. Панталоните й прилепваха плътно по бедрата. Като я видя в гръб, Ричър си каза, че никак не й стоят зле. Той забеляза, че и Фрьолих направи същата констатация, но си замълча. Тя шофира мълчаливо през петте минути от обратния път до сградата на тайните служби. После се насочи право към кабинета си, като остави Ричър и Нили при агента, който отговаряше за охранителните видеозаписи. Той беше дребен, хилав и притеснителен младеж, облечен спортно, тъй като го бяха извикали да се яви по спешност в службата. Явно още не се бе опомнил и не знаеше какво се иска от него. Той ги заведе в малка стаичка, натъпкана от пода до тавана със стотици видеокасети, всяка в отделна пластмасова кутийка. Самите магнетофони бяха сивкави, невзрачни професионални машини, каквито ползват в телевизионно студио. Малкото свободни стени в тясното пространство бяха облепени с четливо изписани инструкции за свързване и работа с апаратурата; вътре беше тихо, ако не се брои дискретното мъркане на малките електромотори, които движеха лентите. В полумрака миришеше на топли електронни платки, равномерно примигваха червените, вечно сменящи се цифри на броячите.

— Системата се управлява сама — каза младежът. — Към всяка камера са свързани по четири видеомагнетофона, всяка лента е по шест часа, така че ние сменяме всички касети заедно по веднъж в денонощието, архивираме ги, съхраняваме ги в продължение на три месеца, след което ги трием за повторна употреба.

— Къде са оригиналните записи от въпросната нощ? — запита Ричър.

— Ето тук — отвърна младежът. Той бръкна в джоба си и извади връзка месингови ключета. Коленичи в тясното пространство, отключи един нисък шкаф и извади три кутии. — Това са трите касети, които презаписах на Фрьолих — каза той, все още на колене.

— Къде можем да ги прегледаме?

— Те по нищо не се различават от презаписа.

— При всяко презаписване се губят детайли — възрази Ричър. — Първото правило гласи: Винаги започвай от оригиналите.

— Добре — съгласи се човекът. — Можете да ги изгледате и тук.

Той несръчно се надигна, премести една стойка на колелца с някаква апаратура върху нея и изви един от мониторите под ъгъл, за да го виждат по-добре. Върху стойката имаше отделен видеомагнетофон и той го включи. Екранът светна в гладко сиво.

— Тия машини нямат дистанционно — обясни той. — Ще трябва да натискате копчетата.

Той подреди трите касети една върху друга по реда на записването.

— Имате ли столове тук? — попита Ричър.

Младежът излезе и след малко се върна, влачейки след себе си два въртящи се стола. Те се запънаха с колелата си за рамката на вратата и той с доста мъка ги намести един до друг пред подвижната стойка. После се огледа притеснено, сякаш не изгаряше от желание да остави двама непознати сами в своето малко царство.

— Е, аз ще чакам във фоайето — каза накрая той. — Повикайте ме, щом свършите тук.

— Как се казваш? — попита го Нили.

— Нендик — срамежливо отговори младежът.

— Разбрано, Нендик — каза тя. — Щом свършим, веднага ще те извикаме.

Той се изниза от стаичката и Ричър постави третата поред касета във видеомагнетофона.

— Забеляза ли? — каза Нили. — Тоя тип не ми огледа задника.

— Сериозно?

— Мъжете винаги ме заглеждат, когато съм с тия панталони.

— Така ли?

— Обикновено да.

Ричър не отделяше поглед от празния екран.

— Може пък да е гей — каза той.

— Ами, имаше брачна халка.

— Тогава много внимава да не те засегне. Или пък просто е уморен.

— Или пък аз вече остарявам — каза тя.

Ричър натисна клавиша за пренавиване. Моторчето тихо забръмча.

— Това е третата касета — каза той. — От четвъртък сутрин. Ще ги изгледаме отзад напред.

Лентата бързо се пренавиваше. Ричър следеше брояча и в един момент натисна клавиша за пускане. На екрана се появи празното преддверие на кабинета на Стайвесънт с вярната дата в долния десен ъгъл: четвъртък, седем и петдесет и пет сутринта. Той натисна клавиша за забързан кадър и постави лентата на пауза точно в осем, когато в кадър се появи секретарката. Ричър се намести на стола си и отново натисна клавиша за пускане. Секретарката пристъпи в квадратното помещение и закачи палтото си на закачалката. Минавайки на около метър от вратата на Стайвесънт, тя се наведе откъм предната страна на бюрото си.

— Прибира си чантата — каза Нили. — Под бюрото.

Секретарката беше около шейсетгодишна. За миг лицето й се обърна към камерата. Приличаше на възрастна бавачка на немирни деца — строга, но същевременно добродушна и мила. Тя седна тежко на стола, придърпа го напред и отвори някаква книга на бюрото си.

— Проверява си задачите в бележника — каза Нили.

Секретарката не мърдаше от стола си и четеше. После се зарови в дебела пачка служебни писма. Някои от тях прибра в чекмеджето, други подпечата с гумения печат и ги премести в левия край на бюрото.

— Погледни само колко хартия! — възкликна Ричър. — Че тук е по-зле и от армията!

Секретарката откъсна вниманието си от купчината документи само на два пъти, за да вдигне телефона. Но тя нито за миг не се отдели от бюрото си. Ричър пренави на бързи обороти лентата, докато в осем и десет в кадър се появи самият Стайвесънт. Беше облечен с тъмен шлифер, може би черен или антрацитносив. В ръката си носеше тънко куфарче. Той си свали шлифера и го постави на закачалката. Когато пристъпи към центъра на квадратното помещение, главата на секретарката се вдигна, сякаш му казваше нещо. Той постави куфарчето на бюрото, успоредно на ръба, и дори го донамести, докато остана доволен от ъгъла. Надвеси се над бюрото и поговори с нея. После кимна и без да вземе куфарчето, се упъти към вратата на кабинета си, отвори я и изчезна от кадъра. Броячът отброи четири секунди. Вратата на кабинета се отвори, главата на Стайвесънт се подаде навън и той повика секретарката.

— Намерил го е! — каза Ричър.

— Това с куфарчето е много странно — обади се Нили. — Защо го остави на бюрото й?

— Може да е имал запланувана среща — предположи Ричър. — И да го е оставил при нея, защото е знаел, че веднага ще излиза пак.

Той пренави на бързи обороти следващия един час. През това време разни хора с резки движения влизаха и излизаха от кабинета му, на два пъти се появи самата Фрьолих, после пристигна криминологичният екип и след още двайсет минути излезе от кабинета с писмото в найлонов защитен калъф. Ричър натисна клавиша за обратно движение на лентата. Събитията от цялата сутрин се занизаха пред очите му в обратен порядък. Криминологичният екип първо си тръгна, после пристигна, Фрьолих на два пъти излиза от кабинета и после пак влиза, Стайвесънт откри писмото и после пристигна на работа, следван от секретарката си.

— Сега идва скучната част — каза Ричър. — Няколко часа нищо.

На екрана застина неподвижен кадър на празното секретарско помещение, докато броячът на минутите шеметно препускаше назад. Абсолютно нищо не се случваше. Наистина, на оригиналната лента се виждаха повече детайли, отколкото на копието, което вече бяха гледали, но нямаше нищо интересно. Картината беше сивкава и мъглява, както може да се очаква от запис от охранителна камера. Едва ли можеше да получи Оскар за операторско майсторство.

— Знаеш ли какво? — обади се Ричър. — Аз цели тринайсет години работих като полицай и нито веднъж не съм открил нещо съществено на видеозапис. Нито един-единствен път.

— Нито пък аз — отвърна Нили. — А колко часове съм прекарала по този начин!

Точно в шест сутринта лентата спря, Ричър извади касетата, после пренави втората подред докрай и я пусна с образ на бързи обороти отзад напред. Броячът профуча покрай пет сутринта и вече наближаваше четири. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение пред кабинета на Стайвесънт не помръдваше, празно и сиво.

— Защо точно сега вършим това? — попита Нили.

— Защото съм припрян по природа — отвърна Ричър.

— Все още искаш да печелиш точки за армията, не е ли така? Да покажеш на тия цивилни мухльовци как се работи.

— Нямам какво да им доказвам повече — каза Ричър. — Вече сме три и половина на нула.

Той се наведе напред към екрана. С усилие държеше очите си на фокус. Наближаваше четири часът по брояча, а нищо не се случваше. Никакви приносители на тайнствени писма не идваха отникъде.

— А може причината да работим тъкмо сега е друга продължи Нили. — Може би искаш да докажеш, че си по-добър от брат си.

— Не е нужно — каза Ричър. — Знам точно какво представляваме и той, и аз. А какво мислят останалите, просто не ме интересува.

— Какво стана с брат ти?

— Умря.

— Това и аз го знам, макар и със закъснение. Питам те, как?

— Загина. При изпълнение на служебния дълг. Малко след като аз се уволних от армията. Това стана в Джорджия, южно от Атланта. Беше убит при тайна среща с вътрешен информатор от една банда фалшификатори на пари. Ония му бяха устроили засада. Убиха го с два изстрела в главата.

— Хванаха ли извършителите?

— Не.

— Но това е ужасно!

— Не чак дотам. Защото аз ги хванах.

— И какво им направи?

— А ти какво мислиш?

— Добре де, как го направи?

— Бяха баща и син. Наемни убийци. Удавих сина в басейна, а бащата го изгорих в пожар, след като го бях прострелял в гърдите с .44-калибров „дум-дум“ куршум.

— Аха, един вид за по-сигурно.

— Поуката от цялата тази история е: не се закачайте с мен или с моите близки. Жалко, че ония двамата нямаше как да знаят това предварително.

— Някакви последици?

— Аз изчезнах скоростно от местопроизшествието и известно време се бях покрит. Не можах да отида на погребението му.

— Мръсна история.

— Човекът, с когото брат ми имаше среща, също беше убит. Бяха му разпрали корема и го бяха оставили под един надлез, докато му изтече кръвта. Имаше замесена и една жена от службата на Джо. Моли Бет Гордън, помощничката му. Нея пък я наръгаха с нож на летището в Атланта.

— Видях някъде името й; мисля, че на Стената на героите.

Ричър замълча. Видеозаписът се развиваше на бързи обороти в обратна посока. Три сутринта, после два и петдесет… два и четирийсет. На екрана не се случваше нищо.

— Цялата тая каша можеше и да се размине — каза той. — Но той сам си беше виновен.

— Прекалено строго го съдиш.

— Не бе дооценил обстановката и силите си. Ти ще се оставиш ли да ти направят засада при среща с информатор?

— Никога.

— Нито пък аз.

— Аз щях да изпипам всичко както трябва — каза Нили. Щях да пристигна три часа по-рано, да огледам терена, да изчакам, да блокирам всички подстъпи.

— А Джо не направил нищо такова. Той просто се бе заел с нещо, дето не му беше по силите. Проблемът на Джо беше, че той изглеждаше непобедим. Метър и деветдесет и пет, сто и десет килограма, мъж планина. Ръцете му бяха като лопати, като бейзболни ръкавици. Двамата физически толкова си приличахме, че ни бъркаха. Но мозъците ни работеха различно. В същината си Джо беше интелектуален тип. Душевно чист. Чак до наивност. Той просто не мислеше като престъпник. За него всичко беше като игра на шах. Обаждат му се, насрочва среща и отива дотам с колата си, сякаш е тръгнал на пазар. Сякаш мести фигурите по шахматната дъска. И през ум не му минава, че някой може просто да ритне дъската и да му разпилее цялата комбинация.

Нили не отговори. Лентата продължаваше неумолимо да се движи назад. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение си стоеше неподвижно, притъмнено и пусто.

— Известно време ме беше яд на него, че прояви такава немарливост — каза Ричър. — Но после си помислих, че не мога да го виня за това. За да бъде внимателен, човек най-напред трябва да знае за какво точно да внимава. А Джо нямаше как да го знае. Той просто не гледаше по този начин на нещата.

— Е, и?

— И сега си мисля, че мен ме е яд, задето не отидох да свърша работата вместо него. — Той поклати глава. — Не се бяхме виждали цели седем години. Аз дори нямах представа къде е. Той нямаше представа къде съм. Но някой като мен би бил в състояние да му помогне. Стига да го беше помолил.

— Прекалено горд ли беше?

— Не, прекалено наивен. Това е всичко.

— Дали изобщо е можел да реагира? Искам да кажа, в момента на засадата.

Ричър направи гримаса.

— Мисля, че ония са били доста добри. На средно оперативно ниво по нашите стандарти. Може би е имало възможност за реакция. Но явно е ставало въпрос за части от секундата. В такива моменти се действа по инстинкт. А пък на Джо инстинктите му бяха притъпени от интелекта. Той винаги имаше нужда от време за размисъл. Сигурно и тогава е спрял, за да помисли. И това го е накарало да изглежда страхливец в очите на убийците си.

— Наивник и страхливец — повтори Нили. — Само дето колегите му не споделят това мнение.

— Сред тях Джо може да е изглеждал като някакъв безразсъден храбрец — отвърна Ричър. — Всичко е относително.

Нили се размърда на стола си, загледана в екрана.

— Скоро ще стане полунощ — каза тя. — Часът на вещиците.

Броячът тъкмо бе отмерил дванайсет и половина и с бърза скорост наближаваше дванайсет. В квадратното помещение цареше спокойствие. После, в дванайсет и шестнайсет минути, чистачите нахълтаха на заден ход от мрака на коридора. Ричър ги проследи с поглед, докато в дванайсет и седем също на заден ход влязоха в кабинета на Стайвесънт. После той пусна лентата с нормална скорост напред и внимателно ги наблюдава, докато излязоха от кабинета и почистиха стаята на секретарката.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Изглеждат съвсем нормално — отвърна тя.

— Ако току-що бяха оставили оня документ вътре, дали щяха да бъдат толкова спокойни?

Те наистина не бързаха. Не изглеждаха особено притеснени, развълнувани или уплашени, не се оглеждаха потайно наоколо. Просто си вършеха работата — бързо и ефикасно. Ричър отново пусна лентата назад, докато тя закова точно на дванайсет в полунощ. Извади касетата и постави на нейно място първата поред. Превъртя я до края и след това я пусна в забързан кадър назад до момента, в който чистачите влязоха в кадър малко преди единайсет и петдесет и две минути. После пусна лентата да върви нормално и в момента, когато лицата им се виждаха ясно, я постави на пауза.

— Та къде е скрит листът според теб? — попита той.

— Както предположи и Фрьолих, може да е на най-различни места — отвърна Нили.

Той кимна. Колежката му беше права. Под дрехите си и в отделенията на количката те спокойно можеха да носят скрити една дузина писма.

— Изглеждат ли ти разтревожени? — попита той.

Тя вдигна рамене.

— Пусни лентата. Да ги видим как се движат.

Той ги пусна да ходят напред. Те се насочиха направо към вратата на Стайвесънт и изчезнаха от полезрението точно в момента, когато броячът показваше единайсет и петдесет и две.

— Я още веднъж отначало — каза Нили.

Той пусна още веднъж същия отрязък от записа. Нили се облегна назад и притвори очи.

— Нивото им на енергичност е леко различно в сравнение с това на излизане — отбеляза тя.

— Смяташ ли?

Тя кимна.

— Движат се някак си по-бавно. Сякаш се колебаят.

— Или се боят, че им предстои да извършат нещо нередно.

Той пусна записа още веднъж.

— Не знам — каза тя. — Трудно ми е да го изтълкувам. Във всеки случай това нищо не доказва. Просто субективно усещане.

Той пусна отново същия отрязък. Нямаше никаква видима разлика. Може би на влизане движенията им бяха някак по-забавени, а на излизане — по-енергични. Като че ли на влизане бяха по-уморени, отколкото на излизане. Все пак бяха прекарали вътре цели петнайсет минути, а кабинетът не беше никак голям. Пък си беше и достатъчно чист и подреден. Може би просто си бяха дали десетминутна почивка извън обсега на камерите. Чистачите не са глупави хора.

— Не знам какво да ти кажа — повтори Нили.

— Няма достатъчни и неоспорими доказателства, нали?

— Точно така. Но пък има ли друг заподозрян?

— И това няма.

Той натисна клавиша за бързо пренавиване и гледа в празния екран, докато броячът стигна осем вечерта. Секретарката стана от бюрото си, надникна в кабинета на Стайвесънт и си тръгна за вкъщи. Той върна на седем и трийсет и една, когато самият Стайвесънт си бе тръгнал преди нея.

— И така — каза той, — чистачите са го подхвърлили. Но дали по своя инициатива?

— Много силно се съмнявам.

— Тогава кой им е наредил да го направят?

Те се спряха във фоайето, намериха Нендик и го изпратиха да разтреби стаичката си. После тръгнаха да търсят Фрьолих и я завариха на бюрото й, заровена в купчина книжа, да координира по телефона завръщането на Брук Армстронг от Кемп Дейвид.

— Трябва да говорим с чистачите — каза Ричър.

— Още сега? — попита Фрьолих.

— Сега е моментът. Нощните разпити винаги дават най-добри резултати.

Тя го изгледа колебливо.

— Е, добре. Тогава да ви закарам…

— По-добре ти да не присъстваш — каза Нили.

— Как така?

— Ние сме военни следователи. Може да се наложи да ги понатупаме малко.

Фрьолих се облещи насреща й.

— Нямате право! Те са пълноправни служители на отдела, каквато съм и самата аз.

— Остави я, тя се шегува — намеси се Ричър. — Всъщност те ще се чувстват по-удобно, ако разговарят с външни лица, а не със свои началници.

— Добре де, ще ви чакам отвън. Но във всички случаи идвам с вас.

Тя приключи с телефонните разговори, подреди книжата по бюрото си и ги поведе към асансьора за подземния гараж. Те се качиха в събърбана и докато Фрьолих шофираше, Ричър подремна двайсетина минути на задната седалка. Беше смъртно уморен. Цели шест дни бе работил непрекъснато. Когато усети, че колата спря, той отвори очи и видя, че се намират в някакъв ужасен квартал с паркирани покрай бордюра ръждясали стари коли и паянтови огради. Тук-там редките улични лампи разпръскваха мътно оранжево сияние. Тротоарите вместо с плочи бяха покрити с ронещ се буренясал асфалт. На няколко преки от тях гърмеше стереоуредба на кола.

— Ето, тук е — каза Фрьолих. — На номер 2301.

Номер 2301 беше лявата половина от две долепени една до друга къщи. Ниска дъсчена постройка с две дървени врати в средата и симетрично разположени прозорци вляво и вдясно. Ниска телена ограда заграждаше нещо като затревен преден двор. Тревата беше повехнала. Не се виждаха никакви цветя, храсти или дръвчета. Но иначе дворчето беше чистичко и подредено. Нямаше разпилян боклук. Стъпалата пред входната врата бяха преметени.

— Аз ще ви чакам тук — каза Фрьолих.

Ричър и Нили слязоха от колата. В студения нощен въздух думкането се чуваше още по-отчетливо. Те влязоха през портичката в двора и по напуканата бетонна пътека стигнаха до входната врата. Ричър натисна бутона на звънеца; отвътре долетя прегракнал звън. Те зачакаха. Боси крака зашляпаха по голия под. Чу се глух метален звук, сякаш някакъв тежък предмет се хлъзна встрани по пода, след което вратата се отвори и в рамката й се появи чистачът от видеозаписа. Нямаше никакво съмнение, че е той. Те го бяха гледали с часове как ходи ту напред, ту заднишком. Беше човек на неопределена възраст, нито млад, нито стар. На ръст нито висок, нито нисък. Среден във всяко отношение и напълно обикновен. Смугъл, с високи плоски скули. Косата му беше черна и лъскава, старомодно подстригана отзад на черта. Беше облечен с памучни панталони и фланелка на отбора „Редскинс“.

— Да, моля? — каза той.

— Трябва да поговорим за инцидента в службата — обясни Ричър.

Човекът не зададе никакви въпроси. Не поиска документ за самоличност. Просто погледна Ричър в лицето и отстъпи назад, като внимателно прескочи предмета, който бе дръпнал встрани, за да отвори вратата. Оказа се градинска люлка от ярко боядисани метални тръби. В двата края имаше по една малка седалка като на детско велосипедче, а на всяка седалка беше закрепена по една пластмасова конска глава с дръжки за ръцете вместо юзда.

— Не мога да я оставя на двора пред нощта — обясни той. — Ще я откраднат.

Нили и Ричър прекрачиха люлката и пристъпиха в тесния коридор. По дължината му имаше лавици, на които прилежно бяха наредени играчки. Върху вратата на хладилника в кухнята бяха налепени детски рисунки с ярки цветове. Миришеше на готвено. От едната страна на коридора имаше дневна стая, в която седяха две смълчани уплашени жени. Бяха облечени с официалните си рокли и изглеждаха много различно от видеозаписа, на който бяха в работни униформи.

— Кажете си имената — намеси се Нили. Тонът й беше нещо средно между предразполагащо приятелски и ледено заплашителен. Ричър се усмихна вътрешно. Той добре помнеше този тон. Нили си я биваше. Никой не смееше да й възрази. Тонът й вършеше отлична работа.

— Хулио — каза мъжът.

— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.

— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.

В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.

— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.

Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.

— Така ли е? — попита Нили.

Никакъв отговор.

— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.

— Децата не са тук — отговори Анита.

— Те твои ли са или на Мария?

— Мои.

— Момичета или момчета?

— И двете са момичета.

— Къде са?

Тя не отговори веднага.

— У братовчеди.

— Защо?

— Защото работим нощем.

— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.

Никакъв отговор.

— Край на социалните осигуровки, на здравните…

Никакъв отговор.

— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.

Тишина.

— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.

— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?

Никакъв отговор.

— Някой извън службата?

— Не сме внасяли никакво писмо.

— А какво правихте тогава? — попита Ричър.

— Чистихме. Това ни е работата.

— Доста време се забавихте вътре.

Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.

— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.

— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.

— Всяка вечер едно и също ли правите?

— Така трябва.

— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?

Хулио вдигна рамене.

— Ами сигурно.

— Да не си почивате вътре?

— Не, чистим.

— Всяка вечер по един и същ начин ли?

— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.

— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?

— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.

— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.

— Не повече от обикновено.

— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?

— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.

Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.

— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.

Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.

— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.

— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.

Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.

— Хайде да си ходим — каза Ричър.

Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.

— Какво има? — извика Ричър.

— Получило се е още едно — каза тя. — Преди десет минути. Много по-лошо от досегашните.

(обратно)

6

То ги очакваше в средата на продълговатата маса в заседателната зала. Наоколо вече се бе събрала неголяма тълпа. Халогенните крушки на тавана го осветяваха идеално. Върху масата лежеше кафяв канцеларски плик, стандартен, двайсет и два на трийсет сантиметра, с метална закопчалка и разрязано по ръба капаче. А до него — единичен лист хартия, формат А4, също стандартен. С осем напечатани думи: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Посланието беше разделено на два реда, центрирани симетрично, малко над средата на листа. Не се виждаше нищо друго. Събралите се служители го гледаха мълчаливо. Младежът с костюма от рецепцията си проби път през тълпата и заговори Фрьолих:

— Аз пипах плика отвън. Не съм докосвал писмото. Просто го изсипах на масата.

— Как пристигна? — запита тя.

— Пазачът на гаража отишъл до тоалетната. Когато се върнал, то било на масичката в будката му. Той веднага се качи и ми го донесе. Така че и неговите отпечатъци сигурно са на плика.

— Кога точно стана това?

— Преди около половин час.

— Какво прави пазачът, когато трябва да се отлъчи от поста? — попита Ричър.

В стаята настана тишина. Всички глави се обърнаха по посока на непознатия глас. Младежът от рецепцията го изгледа свирепо: Кой, по дяволите, си пък ти?! После срещна погледа на Фрьолих, вдигна рамене и послушно отговори:

— Заключва бариерата в долно положение. Това е. После бегом до тоалетната, свършва си работата и пак бегом се връща. По два, може би три пъти на смяна. Човекът виси там по осем часа…

Фрьолих кимна.

— Никой не го обвинява. Повикахте ли криминологичен екип?

— Чакахме вас.

— Добре, оставете писмото на масата, никой да не го докосва. Опразнете стаята.

— Има ли охранителна камера в гаража? — запита Ричър.

— Има.

— Веднага повикайте Нендик да ни донесе касетата от тази вечер!

Нили изви врат, за да прочете още веднъж написаното.

— Доста красноречиво звучи, не мислите ли? Пък и това неумолимо някак си обезсмисля довода, че става въпрос за предсказание, а не за неоспорим факт. Това си е явна заплаха, ако питате мен.

Фрьолих кимна.

— Правилно си го схванала — отвърна тя. — Ако досега можеше все пак да се допусне, че някой се е пошегувал, изведнъж играта силно загрубя.

Тя изрече последното високо и ясно; Ричър, който веднага схвана мисълта й, внимателно оглеждаше лицата на присъстващите в залата. Никой не реагира. Фрьолих погледна часовника си.

— Армстронг в момента лети обратно към къщи — каза тя. После помълча и продължи: — Вдигнете под тревога резервния екип. Половината да заминават за база „Андрюс“, половината за къщата на Армстронг. Във всеки кортеж да има по една допълнителна кола. На връщане минете по обиколния маршрут.

След миг колебание хората й се пръснаха всеки по задачите си с отработената ефективност на добре сглобен колектив, който се готви за действие. Ричър ги наблюдаваше внимателно и с одобрение. После двамата с Нили последваха Фрьолих в личния й кабинет. Тя набра съответния номер в централата на ФБР и поръча да изпратят криминологичен екип незабавно. Изслуша отговора на отсрещната страна и затвори телефона.

— Не че очаквам този път да открият нещо различно — каза тя сякаш на себе си.

В този момент Нендик почука на вратата и влезе с две видеокасети.

— От двете камери — обясни той. — Едната е вътре в будката на пазача, високо горе, насочена под остър ъгъл спрямо гишето. Поставена е, за да заснема лицата на шофьорите, които влизат в гаража. Другата е отвън над рампата, насочена срещу движението, за да предупреждава отдалеч за идващи коли.

Той остави двете касети на бюрото и излезе. Фрьолих взе едната и се хлъзна със стола си към телевизора. Постави касетата във видеото и натисна клавиша за пускане. Камерата бе снимала настрани откъм вътрешността на будката на пазача, отвисоко, за да се виждат лицата на шофьорите, които спират пред бариерата. Тя върна лентата с четирийсет и пет минути назад и отново натисна клавиша за пускане. Пазачът си седеше на високото столче; на екрана се виждаше лявото му рамо. Не вършеше нищо. Тя пренави лентата на бързи обороти, докато той стана от мястото си, натисна някакви копчета и изчезна от кадър. След това отново пусна картината с нормална скорост. В течение на трийсет секунди не се случи нищо. После от крайния ляв ъгъл на екрана се протегна една ръка. Само ръка — в ръкав от някакъв плътен мек плат, приличен на туид. И с кожена ръкавица. Ръката държеше плик. Пликът се плъзна под полуспуснатото стъкло на гишето и падна върху масичката на пазача. После ръката изчезна.

— Знаел е, че го снимат — каза Фрьолих.

— Очевидно — потвърди Нили. — Та той стоеше на цял метър встрани и се протягаше, докъдето стига.

— Но дали е знаел за другата камера? — запита Ричър.

Фрьолих извади първата касета и постави другата на нейно място. Върна трийсет и пет минути назад. Натисна клавиша за пускане.

Камерата гледаше право към рампата. Картината не беше много добра. Прожекторите от двете страни на портала хвърляха ярка светлина, докато задният план тънеше в мрак. В сенките се губеха детайли. Камерата снимаше от висок ракурс и под прекалено тесен вертикален ъгъл. Горният ръб на кадъра отрязваше рампата под нивото на улицата. Долният ръб се падаше на около два метра от основата на будката. Но на ширина беше добре. Дори твърде добре. И двете стени на рампата се виждаха пределно ясно. Невъзможно беше който и да било да достигне входа на гаража, без да пресече полезрението на камерата.

Лентата се движеше. На екрана не се случваше нищо. Те следяха с поглед брояча, докато достигна двайсет секунди преди регистрирания момент на появяване на ръката. После впериха очи в екрана. В горната му част се появи някаква фигура. Определено мъжка. В това поне нямаше съмнение. Ширината на раменете, походката — всичко сочеше мъж. Облечен беше с широко палто от туид, може би сиво или тъмнокафяво. Тъмни панталони, тежки обувки, около врата дебел шал. И шапка с широка периферия, нахлупена до носа. Мъжът пристъпваше, навел ниско глава; през цялото време камерата улавяше само шапката му.

— Знаел е и за втората камера — каза Ричър.

Лентата продължаваше да се движи. Мъжът стъпваше бързо, но целеустремено — без да подтичва, без да губи самообладание. В дясната си ръка държеше плика, като го притискаше към тялото си. Той пресече долния ръб на кадъра и изчезна извън обсега на камерата, за да се появи обратно след три секунди. Без плика. Със същата целеустремена стъпка се изкачи по рампата и изчезна през горния ръб на кадъра.

Фрьолих постави записа на пауза.

— Описание? — попита тя.

— Невъзможно — отвърна Нили. — Във всеки случай, мъж е. Може би малко нисък и набит. Вероятно десняк. Не куца, доколкото може да се види. Това е всичко, което забелязвам.

— Може и да не е толкова нисък — отбеляза Ричър. — Камерата леко скъсява перспективата.

— Разполагал е с вътрешна информация — каза Фрьолих. — Знаел е за камерите и за кратките отсъствия на пазача. Значи е един от нас.

— Не непременно — възрази Ричър. — Може пак да е външен, но да ви е следил. Външната камера може и да се вижда, ако знаеш къде да гледаш. Докато за вътрешната просто е предполагал. Повечето охраняеми обекти имат втора камера в будката на пазача. А пък за отсъствията е разбрал след неколкодневни наблюдения. Знаете ли какво обаче? Независимо дали е вътрешен човек или външен, ние за малко сме се разминали с него. Със сигурност така е станало. Когато ходихме да разпитваме чистачите. Защото дори да е от персонала, той е трябвало да наблюдава будката, за да види кога пазачът излиза в почивка. Значи сигурно е бил някъде отсреща, през улицата. Може би с бинокъл.

Известно време никой нищо не каза.

— Аз лично никого не видях — заяви накрая Фрьолих.

— Аз също — добави Нили.

— Аз дремех — каза Ричър.

— Едва ли сме можели да го видим — каза Фрьолих. — Като е чул, че по рампата се изкачва кола, той положително се е скрил.

— Сигурно е така — каза Нили. — Но за момент сме били много близо до него.

— Ах, мамка му! — изруга Ричър.

— Мамка му я! — отекна Нили.

— И сега какво? — запита Фрьолих.

— Сега нищо — отвърна Ричър. — Нищо не може да се направи. Това е станало преди повече от четирийсет минути. Ако е вътрешен човек, сигурно си е вече у дома в кревата. Ако е външен, е някъде по шосетата на петдесет километра оттук. Не можем да вдигнем полицията на четири щата и да ги пратим да търсят индивид от мъжки пол, десняк, който не куца. Защото това е единственото описание, с което разполагаме.

— Може да им кажем да търсят палто и широкопола шапка на задната седалка или в багажника.

— Все пак ноември е, Фрьолих! Всеки носи палто и шапка.

— И сега какво? — запита отново тя.

— Сега се надяваме на най-доброто и се готвим за най-лошото. Нека се съсредоточим върху Армстронг в случай, че тия заплахи се окажат сериозни. Дръжте го под непрекъсната плътна охрана. Както казва Стайвесънт, едно е да се заканваш, а съвсем друго да успееш.

— Каква му е официалната програма? — попита Нили.

— Довечера си е вкъщи, утре е в Конгреса — отвърна Фрьолих.

— Значи е в безопасност. Около Конгреса охраната ви беше безупречна. Щом двамата с Ричър не можахме да се доберем до него, едва ли някакъв си тантурест чичко ще успее. Дори целта му да е именно това, а не просто да ви поизпоти малко.

— Мислиш ли, че може и да е второто?

— Както би казал Стайвесънт, поеми дълбоко дъх и стискай зъби. И най-важното, вярвай в себе си.

— Имам лошо предчувствие. Аз трябва да знам кой е този тип.

— Рано или късно ще научим кой е. А дотогава, ако не можеш да настъпваш, опитвай се да се браниш.

— Нили е права — каза Ричър. — Съсредоточи всичките си сили върху Армстронг, пък да става каквото ще.

Фрьолих кимна неопределено и извади касетата. После отново постави първата, пусна я и се загледа в екрана, докато пазачът се върна от тоалетната, забеляза плика, вдигна го и се затича извън кадър.

— Имам лошо предчувствие — повтори тя.

След около час пристигна криминологичният екип на ФБР и засне листа хартия, както си лежеше върху заседателната маса. Те поставиха до него канцеларска линийка за мащаб при снимките, после го вдигнаха със стерилна пластмасова пинцета и с плика ги поставиха в отделни найлонови пликове. Фрьолих попълни съответния формуляр за завеждане на веществени доказателства и експертите отнесоха двата плика в лабораторията. После в течение на двайсетина минути тя разговаря по телефона с началника на кортежа, който междувременно бе взел Армстронг от хеликоптера в базата „Андрюс“, чак докато стигнаха пред вратата на дома му в Джорджтаун.

— Вече е в безопасност — обяви тя. — Засега.

Нили се протегна и се прозина.

— Ами почивай си тогава — каза тя. — И бъди готова за една напрегната седмица.

— Чувствам се ужасно глупаво — каза Фрьолих, — като не знам всичко това игра ли е, или истина.

— Много го преживяваш — отвърна Нили.

Фрьолих вдигна очи към тавана.

— Какво ли би направил Джо на мое място?

Ричър помълча и отговори:

— Вероятно би отишъл да си купи още един костюм.

— Сериозно говоря.

— Би затворил очи и би проиграл всички ходове в съзнанието си, сякаш това е шахматна задача. Ти знаеш ли, че Джо четеше Карл Маркс? Той обичаше да казва, че Маркс е в състояние да обясни всяка ситуация, дори и най-заплетената, с един-единствен въпрос: Кой печели от това?

— Е, и?

— Да предположим, че извършителят е вътрешен човек. Карл Маркс би казал: Е, добре, вътрешният извършител възнамерява да извлече изгода от деянието си. А Джо би запитал: Да, но каква точно му е изгодата?

— Да ме дискредитира пред Стайвесънт — каза Фрьолих.

— Да направи така, че да изпаднеш в паника, да ги предизвикаш да те понижат или уволнят, или и аз не знам какво, защото това би му било изгодно на него. Такава би била целта му. Но ако е така, това би била единствената му цел. В такъв случай сериозна заплаха за Армстронг не съществува. Това е важно да се знае. Но после Джо би си казал: Ами ако не е вътрешен човек, а външен? Тогава каква му е изгодата?

— Да убие Армстронг.

— Което му изнася по някакъв друг начин. Така че Джо би те посъветвал да се държиш, сякаш по-скоро заплахата идва от външен източник. Да подходиш към въпроса много спокойно и без паника, и най-вече успешно. Така с един куршум убиваш два заека. Ако наистина извършителят е вътрешен човек, ти проваляш плановете му, като не позволяваш да те хвърли в паника. А ако успееш, ти проваляш плановете и на външния извършител, защото не допускаш Армстронг да бъде убит.

Фрьолих кимна, като се оглеждаше безпомощно.

— Но какъв е тоя тип всъщност? Чистачите казаха ли нещо?

— Нищо — каза Ричър. — Моето тълкуване е, че някой, когото познават, ги е накарал да внесат листа, но те за нищо на света няма да си го признаят.

— Аз ще убедя Армстронг утре да си остане вкъщи.

Ричър поклати глава.

— Не бива — каза той. — Ако се опиташ, през следващите четири години навсякъде ще ти се привиждат сенки, а той ще трябва все да се крие като подгонен. Така че запази спокойствие и гледай да се размине.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Лесно е да го направиш. Просто поеми дълбоко дъх.

Известно време Фрьолих седя неподвижно и мълчаливо.

После кимна.

— Е, добре — каза тя. — Ще ви поръчам кола. Утре в девет бъдете тук. Ще има ново стратегическо съвещание. Точно седмица, откакто беше последното.

Следващата сутрин беше влажна и много студена, сякаш самата природа искаше да покаже, че есента си отива и зимата си встъпва в правата. Ниско по улиците на плътни бели облачета се стелеха газовете от преминаващите автомобили; пешеходците крачеха забързано по тротоарите, увили лицата си в дебели шалове. Нили и Ричър се срещнаха в осем и четирийсет на пиацата за таксита пред хотела, където вече ги чакаше един черен линкълн на тайните служби. Лимузината беше паркирана на втори ред с работещ двигател, а шофьорът стоеше отстрани до предния капак. Около трийсетгодишен, с тъмно палто и ръкавици, той се надигаше притеснено на пръсти и оглеждаше тълпата от пешеходци. Дъхът му излизаше като гъста пара от устата.

— Изглежда ми нещо притеснен — отбеляза Нили.

В колата беше горещо. През целия път шофьорът не каза нито една дума. Дори не се представи. Просто си пробиваше напористо път през сутрешното движение, докато с рязък писък на гуми не сви по рампата за подземния гараж. Със забързана крачка ги преведе през фоайето и ги качи в асансьора. Три етажа по-нагоре, на рецепцията имаше непознат млад мъж. Като ги видя, той посочи с пръст коридора към заседателната зала.

— Започнаха без вас — каза той. — Побързайте.

Залата беше празна; само Фрьолих и Стайвесънт седяха един срещу друг от двете страни на масата. И двамата бяха неподвижни и умърлушени. И силно пребледнели. На полирания плот помежду им лежаха две снимки. Едната беше официалната снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, направена от криминологичния екип на мястото на събитието предишния ден. На нея се четеше изречението: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Втората беше набързо щракната полароидна снимка, на която се виждаше друг лист хартия, също с нещо написано върху него. Ричър пристъпи към масата и се наведе, за да погледне по-отблизо.

— По дяволите! — каза той.

Листът хартия на полароидната снимка изглеждаше идентичен на предишните три във всички подробности, отпечатан бе по същия начин, със същия шрифт, формат, разредка и центриране, на два реда, малко над средата на листа. Осем думи: Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.

— Кога пристигна? — попита Ричър.

— Тази сутрин — отвърна Фрьолих. — По пощата. Адресирано до Армстронг в кабинета му в Сената. Само че ние сме разпоредили всичката му лична поща да минава вече оттук.

— Откъде е изпратено?

— От Орландо, Флорида. Клеймото е от петък.

— И там също гъмжи от туристи както във Вегас — отбеляза Стайвесънт.

Ричър кимна.

— Резултатите от експертизата за вчерашното писмо?

— Току-що ни докладваха по телефона — каза Фрьолих. — Всичко съвпада. Отпечатъкът от мъжки палец и тъй нататък. Няма съмнение, че и това ще бъде същото. В момента го обработват.

Ричър втренчено оглеждаше двете снимки. Отпечатъците бяха напълно невидими на фотохартията, но на него му се струваше, че ги вижда съвсем ясно под текста, сякаш едва ли не греят с призрачна светлина, като неонов надпис в тъмна нощ.

— Наредих да арестуват чистачите — каза Стайвесънт.

Никой не отговори.

— Е, какво ви казва шестото чувство? — попита той. — Това шега ли е, или е сериозно?

— Сериозно е — каза Нили. — Аз поне така мисля.

— Засега няма значение — обади се Ричър, — защото нищо още не е станало. Затова ще действаме, сякаш е сериозно, докато не се докаже, че е шега.

Стайвесънт кимна.

— Така каза и Фрьолих. Тя ми цитира Карл Маркс, моля ви се. „Комунистическият манифест“.

— „Капиталът“ — поправи го Ричър.

Той вдигна полароидната снимка от масата и я огледа още веднъж. Фокусът беше леко размазан, а хартията изглеждаше ослепително бяла от светкавицата, но това не променяше значението на напечатаните думи.

— Имам два въпроса — каза той. — Първо, доколко е надеждна охраната за днешните му изяви?

— Повече не би могла и да бъде — отвърна Фрьолих. — Аз удвоих личната му охрана. По разписание той излиза от къщи в единайсет. Вместо линкълна днес използваме брониран кадилак. С пълен кортеж. И на тръгване, и на пристигане той ще премине през плътен подвижен ръкав. Нито за миг няма да се появи на открито. Ще му обясним, че отработваме някаква нова охранителна процедура.

— Той още нищо ли не знае?

— Нищо — отвърна Фрьолих.

— Практиката е да не им казваме — обясни Стайвесънт.

— С по няколко хиляди заплахи годишно… — подхвърли Нили.

— Точно така — кимна Стайвесънт. — Повечето са само шум в системата. Тъй че изчакваме, докато се убедим, че заплахата е истинска, и чак тогава можем да им споменем. И то невинаги. Те и без това си имат достатъчно грижи. А нашата грижа е да ги опазим живи.

— Добре, тогава вторият ми въпрос: Къде е жена му? Доколкото знам, той има и голяма дъщеря. Трябва да допуснем, че най-добрата демонстрация на неговата уязвимост е да посегнат на семейството му.

Фрьолих кимна.

— Съпругата му е вече във Вашингтон. Вчера се върна от Северна Дакота. Докато си стои вкъщи, ще бъде в безопасност. Дъщеря му пък е в Антарктида, събира материали за дисертация. Нещо, свързано с метеорологията. Намира се в една самотна колиба, заобиколена на хиляди километри само от лед. И ние не бихме могли да я опазим по-добре.

Ричър остави снимката на масата.

— Чувстваш ли се спокойна за днес? — запита той.

— Къде ти! Умирам от притеснение.

— Но?

— Но същевременно съм и толкова спокойна, колкото изобщо е възможно.

— Искам двамата с Нили да го следваме навсякъде. Един вид като наблюдатели.

— Смяташ, че ще оплескаме нещо ли?

— Не, но ти ще си прекалено заета. Ако убиецът се навърта наоколо, може и да не го видиш в суматохата. А ако той наистина иска да ти направи демонстрация, бездруго ще се навърта наоколо.

— Дадено — обади се Стайвесънт. — Двамата с мис Нили сте назначени да наблюдавате мероприятието.

Фрьолих ги закара до Джорджтаун със служебния събърбан. Пристигнаха минута преди десет. Двамата слязоха три преки преди къщата на Армстронг и Фрьолих продължи сама с колата. Беше много студено, но слънцето геройски се опитваше да пробие облаците. Нили застана неподвижно в една точка и огледа терена във всички посоки.

— Посока на огледа? — запита тя.

— В кръг с радиус три преки. Ти върви по часовниковата стрелка, аз обратно. После заемаш позиция в крайна южна точка, а аз в крайна северна. Среща: пред къщата, след като кортежът потегли.

Нили кимна и бързо закрачи на запад. Ричър тръгна на изток, срещу слабото утринно слънце. Той не познаваше кой знае колко добре Джорджтаун. Ако не се броят часовете през изминалата седмица, когато бе наблюдавал къщата на Армстронг, Ричър бе идвал тук само веднъж, след уволнението си от войската, и то за кратко. Все пак не бе забравил съвсем приятната атмосфера на университетски град, елегантните къщи и уютните улични кафенета. Но далеч не познаваше топографията така, както един уличен полицай познава маршрута си. В своята работа добрият полицай се ръководи от чувството си за несъответствие. Какво не е на мястото си? Какво не е така, както би трябвало да бъде? Кое лице в тълпата, коя паркирана кола не се вписват в пейзажа? На всеки от тези въпроси може да се отговори само ако си добре запознат със средата, която оглеждаш. А тъкмо това е особено трудно в място като Джорджтаун, където всички са пришълци. Всеки е тук по някаква конкретна причина — било за да следва в университета или за да заеме държавна служба. Всички са временно пребиваващи. Населението се сменя непрекъснато. Взимаш си дипломата и се измиташ. Губиш следващите избори и те измитат. Забогатяваш внезапно и се изнасяш в Чеви Чейс. Или пък окончателно се разоряваш и се изнасяш на някоя пейка в парка.

При това положение всяко лице се струваше подозрително на Ричър. Всеки минувач му изглеждаше потенциален атентатор. Кой беше на мястото си и кой не? Грохнало от старост порше с издънен ауспух премина с гневен тътен покрай него. Номерът от Оклахома. Шофьорът небръснат. Кой ли е пък тоя? Чисто нов мъркюри сейбъл е затиснал с бронята си ръждив фолксваген голф. Сейбълът е яркочервен и почти сигурно е под наем. Нает от кого? От някой командирован за един ден? От някой със специална задача? Ричър се отби и погледна през прозореца към задната седалка. Нямаше палто и широкопола шапка. Нито разпечатан топ хартия „Джорджия Пасифик“. Нито пък отворена кутия с петдесет чифта хирургически ръкавици. А на кого ли беше голфът? На някой студент? Или на провинциален анархист с принтер „Хюлет Пакард“ в гаража?

По тротоара се движеха пешеходци. Във всеки един момент във всяка посока крачеха поне по четири-пет души. Млади, стари, бели, чернокожи, мулати. Мъже, жени, младежи с чанти на гърба, пълни с книги. Някои забързани, други спокойно разхождащи се. Някои очевидно тръгнали по покупки, други очевидно връщащи се от покупки. Трети просто шляещи се безцелно, сякаш не можейки да решат накъде всъщност са тръгнали. Той ги оглеждаше един по един с ъгълчето на окото си, но нищо подозрително не се набиваше на вниманието му.

От време на време, докато крачеше по улиците, оглеждаше прозорците на горните етажи. А такива не липсваха. Кварталът беше идеален за снайперски огън. Все двуетажни къщи с тесни проходи между тях, слепи улички, задни дворове с портички. Само дето една снайперска карабина нямаше да свърши кой знае каква работа срещу брониран кадилак. На тоя тип му трябва противотанкова ракета, каза си той. От каквито има богат избор. Предпочитаната е АТ–4.

Деветдесетсантиметрова еднократна цев от фибростъкло, с която се изстрелва трикилограмов ракетен снаряд, способен да пробие трийсетсантиметрова броня. При това входното отверстие остава нищожно малко и не позволява на газовете от вторичната експлозия да излязат навън. Затворен в тясното пространство на купето, Армстронг щеше да се превърне в няколко шепи дребни въгленчета, не по-големи от опърлени сватбени конфети. Ричър вдигна глава към прозорците на близките сгради. И без това не вярваше, че една лимузина ще има кой знае колко дебела броня на покрива. Той си отбеляза наум да попита Фрьолих при първа възможност. А също и дали тя често се вози в същата кола с повереното й лице.

Той сви на следващия ъгъл и се озова в горния край на улицата, където живееше Армстронг. Още веднъж огледа околните прозорци. За едната демонстрация ония едва ли щяха да използват чак противотанкова ракета. Със снайперска карабина нямаше да ликвидират обекта, но за целта беше предостатъчна. Куршумът щеше да изрони горния слой от непробиваемите стъкла на лимузината, с което щеше да изпълни предназначението си. Къде ти, и въздушна пушка с мастилени топчета беше предостатъчна. Две яркочервени петна на задното стъкло, и толкова. Ала в прозорците на горните етажи, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше никакво движение. Всички бяха затворени заради студа, завеските наполовина спуснати, стъклата измити. Самите къщи излъчваха спокойствие, достойнство и просперитет.

Неколцина минувачи се бяха спрели да гледат, докато тайните служби издигаха ръкава, под който щеше да мине Армстронг, за да си стигне до колата. Той приличаше на продълговат тесен тунел от плътна, непрозрачна белезникава материя. Откъм страната на бордюра беше извит като дъга, за да прилегне към вратата на лимузината, подобно на ръкавите на летищата, по които пътниците стигат до самолета. Вратата щеше да се отвори навътре в ръкава и Армстронг щеше да се качи в колата, без изобщо да се вижда отстрани.

Ричър заобиколи групичката зяпачи и ги огледа. Нямаха заплашителен вид. Повечето бяха облечени, сякаш не отиваха далеч и бяха излезли за малко. Вероятно бяха съседи. Той продължи да крачи по улицата, оглеждайки прозорците на горните етажи. В такова време всеки отворен прозорец би изглеждал подозрително. Но отворени прозорци нямаше. Той се огледа за безцелно шляещи се индивиди. Такива имаше предостатъчно. На тази отсечка от улицата всяка втора витрина беше кафене, а всички кафенета бяха пълни с хора — зачетени в сутрешния вестник, посръбващи еспресо, говорещи по мобилни телефони, записващи си нещо в джобни тефтерчета или в електронни бележници.

Той си избра едно кафене, от което имаше добър изглед право на юг по протежение на улицата, както и встрани на запад и на изток. Поръча си на бара черно кафе, дълго, без захар, седна на една маса и зачака. В десет и петдесет и пет черен събърбан се приближи по улицата и паркира плътно до бордюра, малко пред изхода на ръкава. Отзад го следваше брониран кадилак лимузина, който спря точно срещу ръкава, така че вратата му се изравни с отвора. Зад кадилака пък спря черен линкълн. И трите машини изглеждаха много тежки. И трите имаха подсилени рамки на прозорците и огледални стъкла.

От водещия събърбан се изсипаха четирима агенти и заеха позиции на тротоара — по двама от южната и от северната страна на портата. Две патрулни коли на градската полиция със запалени сигнални светлини преградиха улицата, като едната застана напряко на платното на предишния ъгъл, зад кортежа, а другата — на следващия, на няколко метра пред водещата кола.

По улицата в този час почти нямаше движение. Само две коли — син шевролет малибу и златист джип лексус изчакваха реда си да минат. Ричър си каза, че и двете ги вижда за пръв път. Във всеки случай не ги бе забелязал да се навъртат наоколо, докато оглеждаше района. Вниманието му се насочи към ръкава и той се опита да отгатне в кой точно момент Армстронг ще премине през него. Това беше невъзможно. Той още гледаше края му откъм къщата, когато глухото захлопване на блиндираната врата на лимузината му показа, че обектът е вече вътре. Четиримата агенти се качиха в събърбана. Предната патрулна кола се обърна по посока на движението и събърбънът потегли след нея, следван от кадилака и от линкълна. Втората патрулна кола завършваше процесията. Когато се изравни с кафенето, където седеше Ричър, кортежът зави рязко на изток. Дебелите гуми на возилата изскърцаха по асфалта. След завоя шофьорите дадоха газ, колите ускориха и изчезнаха в далечината. Ричър погледна назад към къщата. Малката тълпа зяпачи бързо се разпръсна и на улицата отново настъпи спокойствие.

Те проследиха с поглед потеглянето на кортежа от своя наблюдателен пункт на около седемдесет метра от мястото, където бе седнал Ричър. Наблюдението само потвърди нещо, което вече знаеха. Професионалната гордост не им позволяваше да отхвърлят потеглянето на кортежа от дома на Армстронг като абсолютно неподходящ момент за атака, но във всеки случай го преместиха доста назад в списъка на възможностите. Съвсем, съвсем назад. Чак на края. Добре, че в интернет страницата на вицепрезидента се предлагаха толкова много други апетитни възможности.

Те тръгнаха и по няколко заобиколни улици се добраха до наетия мъркюри сейбъл без всякакви инциденти.

Ричър сръбна последната глътка кафе и закрачи към къщата на Армстронг. Там, където ръкавът преграждаше тротоара, той слезе на платното и надникна вътре. Ръкавът наистина представляваше платнен тунел, който водеше от бордюра право до входната врата на къщата. Вратата беше затворена. Той отново се качи на тротоара и пресрещна Нили, която точно в този момент се задаваше от отсрещната посока.

— Е? — запита я той.

— Нямаше пропуски в охраната — отвърна тя. — Пък и не забелязах някой да се опитва да се възползва.

— Аз също.

— Тая идея с ръкава ми харесва.

Ричър кимна.

— Поне изключва снайперски изстрел отдалеч.

— Не напълно обаче — възрази тя. — Една снайперска карабина с .50-калиброви муниции „Браунинг“ БП или БПЗ ще пробие бронята на колата.

Ричър направи гримаса. И двата вида муниции му бяха добре известни; БП означаваше бронебоен патрон, а БПЗ — бронебоен плюс запалителен. Стандартният бронебоен куршум с такъв калибър профучава през блиндирани врати благодарение на огромната си кинетична енергия, докато запалителният прогаря дупки в стоманената бром като в хартия. Накрая той поклати глава.

— Няма добра възможност за прицелване — каза той. — Първо, трябва да изчакат, докато кортежът потегли, за да са сигурни, че той наистина е вътре. След което просто стрелят по голяма движеща се кола с черни прозорци. Шансът да улучат тъкмо Армстронг е едно към сто.

— Значи остава АТ–4.

— И аз си помислих същото.

— Като с установката могат да изстрелят или ракетен снаряд срещу колата, или фосфорни бомби срещу къщата.

— От каква позиция?

— Аз бих използвала някой висок прозорец на къщата зад тази на Армстронг. През малката уличка. Охраната му е съсредоточена главно от предната страна.

— А как би проникнала вътре?

— Преоблечена като техник от кабелната телевизия, от електрическата или водоснабдителната компания. Със съответната униформа и с голяма кутия за инструменти.

Ричър кимна и не отговори.

— Горките, през следващите четири години ще им се вземе здравето — подметна Нили.

— Или осем.

Зад гърба им се чу свистене на гуми и приглушен шум на голям двигател. Те се обърнаха и видяха как Фрьолих закова събърбана до бордюра срещу тях. Махна им с ръка и двамата се качиха — Нили отпред, а Ричър както винаги се просна напряко отзад. Намираха се на двайсетина метра от входната врата на Армстронг.

— Видяхте ли някого? — запита тя.

— Много хора — отвърна Ричър. — И от нито един от тях не бих купил евтин часовник.

Фрьолих вдигна крака си от спирачката и огромната машина се плъзна напред. Следвайки плътно бордюра, тя изравни задната дясна врата с ръкава и отново натисна спирачката. После пусна волана и приближи устни до малкия микрофон, залепен за китката й.

— Първи, готов — каза тя.

Ричър погледна вдясно и видя входната врата на къщата да се отваря. Отвътре излезе един мъж. Брук Армстронг.

Нямаше никакво съмнение. През последните пет месеца снимката му не слизаше от страниците на вестниците, а Ричър вече четири дни не изпускаше от поглед нито едно негово движение. Беше облечен с шлифер в защитен цвят и носеше в ръка кожено куфарче. Вдигна глава и закрачи към колата — нито бързо, нито прекалено бавно. Един агент от охраната му го следеше с поглед от вратата.

— Кортежът беше за отвличане на вниманието — каза Фрьолих. — Понякога прибягваме до такива трикове.

— Мен успяхте да заблудите — каза Ричър.

— Моля ви, не се издавайте — каза Фрьолих. — Не забравяйте, че той още нищо не знае.

Ричър се надигна до седнало положение и се смести, за да му направи място. Армстронг отвори вратата и се настани до него.

— Добрутро, Ем И — поздрави той.

— Добро утро, сър — отвърна тя. — Позволете да ви представя моите сътрудници Джак Ричър и Франсис Нили.

Нили се извърна наполовина и Армстронг протегна дългата си ръка през облегалката, за да се здрависат.

— Аз ви познавам — каза той. — Запознахме се на приема в четвъртък вечер. Вие сте дарителка на кампанията ми, нали така?

— Всъщност тя е специалист по охраната — каза Фрьолих. — Оная вечер отработвахме друга процедура. Анализ на охранителните мероприятия.

— Бях дълбоко впечатлена — излъга Нили.

— Отлично! — възкликна Армстронг. — Повярвайте ми, много съм им благодарен за всичко, което правят за мен. Чак си мисля, че не го заслужавам, истината ви казвам.

Забележителен екземпляр, помисли си Ричър. Гласът му, погледът, жестовете — всичко казва само едно: аз съм безкрайно очарован от вас, мила госпожо. Сякаш само това е чакал цял живот — да се запознае с нея, за да я омагьоса с обноските си. И какъв невероятен физиономист! Да запомни едно лице измежду хиляда, които е зърнал по за две секунди преди четири дни. Роден политик, това поне бе ясно. Той се извърна към Ричър, раздруса ръката му и озари вътрешността на колата с топлата си усмивка.

— Много ми е приятно, мистър Ричър.

— Удоволствието е изцяло мое — каза Ричър и се улови, че отвръща на усмивката му. Този тип му хареса от пръв поглед. Беше изпечен чаровник. Излъчваше невероятна харизматичност. Дори да се приемеше, че деветдесет и пет процента бе дежурна любезност, в останалите пет процента имаше нещо, което сгряваше душата. И то как!

— И вие ли сте по охраната? — попита Армстронг.

— Съветник — отвърна Ричър.

— Страхотна работа вършите, хора! Радвам се, че сте до мен.

В слушалката на Фрьолих се чу едва доловим звук, тя натисна педала и потегли. На Уисконсин Авеню се вля в движението и се насочи на югоизток към Централен Вашингтон.

Слънцето се бе скрило зад облаците и градът изглеждаше оловносив през потъмнените стъкла на колата. Армстронг издаде неопределен звук, нещо средно между радостно възклицание и доволна въздишка, и се загледа през прозореца, сякаш гледката го правеше неизмеримо щастлив. Под шлифера беше облечен с безупречен костюм, ленена риза и копринена вратовръзка. Изглеждаше наистина внушително. Ричър беше с пет години по-млад, с осем сантиметра по-висок и поне с двайсет килограма по-тежък от него, но изведнъж се почувства дребен, невзрачен и незначителен. Но наред с това човекът до него изглеждаше и съвсем истински. Без фалш. Можеше да затвориш очи и вместо с тоя тузарски костюм да си го представиш с карирано яке как цепи дърва в някой селски двор. Имаше вид на сериозен политик и същевременно на сърдечен, забавен човек. Беше висок и преливаше от енергия. Сини очи, открито лице, непокорна коса, изпъстрена със златни нишки. Изглеждаше в превъзходна физическа форма. И то не по начин, който може да се култивира в някой фитнес център, а сякаш така се бе родил. Имаше ръце на човек, свикнал на физически труд. Тънка златна халка, нищо друго. И напукани нокти.

— Военна полиция, вече в запас. Познах, нали? — каза той.

— Кой, аз ли? — попита Нили.

— И двамата, доколкото виждам. Все сте нащрек. Той току ме оглежда, а пък ти се взираш през прозорците, особено като спрем на светофар. Познавам военните. Баща ми беше военен.

— С висок чин ли?

Армстронг се усмихна.

— Вие май не сте чели официалната ми биография. Искал е да прави кариера, но е бил уволнен по инвалидност, още преди да се родя. После започнал частен бизнес в дърводобива. Във всеки случай стойката и походката му си останаха до края. Отдалеч си личеше.

Фрьолих свърна от Ем Стрийт и пое успоредно на Пенсилвания Авеню, покрай Белия дом. Армстронг изви шия, за да се наслади на гледката. Усмихна се и бръчиците край очите му станаха по-изразени.

— Не е за вярване, а, какво ще кажете? — подхвърли той. — Много хора се изненадаха, че съдбата ми отреди всичко това, ама аз като че ли съм най-изненадан от всички.

Фрьолих продължи напред, покрай собствения си офис в сградата на Министерството на финансите, и се насочи към Капитолия, чийто бял купол се виждаше в далечината.

— Във Финансите нямаше ли един Ричър? — попита Армстронг.

Страхотна памет и за имена, удиви се Ричър, а гласно каза:

— По-големият ми брат.

— Светът е малък — отбеляза Армстронг.

Фрьолих се вля в Конститюшън Авеню, подмина сградата на Капитолия, сви по Първа улица и се насочи към бял ръкав, издигнат към страничната врата на Сената. От двете му страни бяха паркирани два черни линкълна на тайните служби.

На тротоара бяха строени четирима агенти, които опипваха с поглед околността. Фрьолих се насочи право към ръкава и спря плътно до бордюра. Погледна назад, пусна спирачката и придвижи колата още една педя напред, за да изравни задната врата точно с входа на тунела. Ричър видя, че вътре чакат още трима агенти. Единият пристъпи напред и отвори вратата на събърбана. Армстронг вдигна вежди в престорена почуда, сякаш цялата тая суетня около него искрено го забавляваше.

— Е, приятно ми беше да се запозная с вас — каза той на Ричър и Нили. — Благодаря ти, Ем И.

После той пристъпи в полумрака на платненото скривалище, тримата агенти веднага сключиха тесен кръг около него и го поведоха като арестант към входа на сградата. През пролуката на вратата Ричър видя, че вътре ги очакват униформените пазачи на Капитолия.

Армстронг влезе и вратата се затвори плътно зад гърба.

Фрьолих натисна газта, колата се отдели от бордюра и потегли на север към Юниън Стейшън.

— Така — каза тя, видимо облекчена. — Дотук добре.

— Пое известен риск — каза Ричър.

— Две към двеста и осемдесет милиона — уточни Нили.

— Какви ги приказваш?

— Можеше ние да сме изпратили писмата.

Фрьолих се усмихна.

— Аз пък предположих, че не сте вие. Какво ще кажете за него?

— Харесва ми — отвърна Ричър. — Честно!

— И на мен — съгласи се Нили. — Още в четвъртък ми хареса. А сега какво?

— Той ще бъде в сградата цял ден, има много срещи. Ще обядва в столовата на Конгреса. Към седем ще го откараме вкъщи. Жена му си е у дома. Ще им дадем да гледат някоя видеокасета или нещо такова. До сутринта няма да им позволяваме да мърдат от къщи.

— Нужна ни е информация — каза Ричър. — Откъде да знам под каква форма ония ще си проведат демонстрацията. Или къде точно ще се състои. Може да бъде какво ли не, от графити със спрей нагоре. Не искам да мине, без да я забележим. Ако изобщо се състои.

Фрьолих кимна.

— Към полунощ ще проверим. Ако изобщо доживеем дотогава.

— Освен това искам Нили да разпита още веднъж чистачите. Ако получим от тях каквото ни трябва, ще можем да си отдъхнем.

— Де да можех и аз да си отдъхна! — замечтано каза Фрьолих.

Те оставиха Нили във Федералния предварителен арест, след което се върнаха в службата на Фрьолих. Междувременно бяха постъпили писмените доклади на ФБР за последните две писма. Бяха идентични във всяко отношение с първите две. Но към тях беше прикрепен и допълнителен доклад от химическата експертиза. Химикът на Бюрото бе доловил нещо необичайно по отношение на отпечатъците от палец.

— Сквален — каза Фрьолих. — Ти чувал ли си такова вещество? — Ричър поклати глава. — Нецикличен въглеводород — обясни тя. — Особен вид мазнина. В отпечатъка има следи от сквален. В малко по-голяма концентрация върху третото и четвъртото писмо, отколкото върху първото и второто.

— В пръстовите отпечатъци винаги се съдържат мазнини — каза Ричър. — Без мазнина няма отпечатък.

— Да, но обикновено това е най-нормална телесна мазнина, каквато има по пръстите. Докато това вещество е съвсем различно. Це трийсет, Хаш петдесет. Това е рибено масло. По-точно масло от черен дроб на акула.

Тя му подаде листа през бюрото. Беше гъсто изписан с разни сложни химически формули. Пишеше, че скваленът е органично масло, използвано в миналото като смазка за фини механизми, като например часовници. Отдолу имаше бележка под линия, където пишеше, че при свързване с допълнителни атоми: водород т.нар. хидриране, скваленът с „е“ се превръща в сквалан с „а“.

— Ясно като мъгла — каза той. — Аз имах все тройки по химия.

— Може би нашият човек е рибар и лови акули в океана.

— Или работа в рибноконсервен комбинат — подметка Ричър. — Може би е продавач в рибарски магазин. Или пък поправя старинни часовници и ръцете му са изцапани с масло.

Фрьолих издърпа едно чекмедже, прелисти някаква папка, измъкна лист хартия и го плъзна по бюрото. Беше флуороскопска снимка на отпечатък от палец в естествен размер.

— Това ли е нашият човек? — попита Ричър.

Тя кимна. Отпечатъкът беше извънредно ясен. Може би през цялата си кариера Ричър не беше виждал по-ясен пръстов отпечатък. Всички линии, извивки и неравности бяха идеално очертани. Изглеждаше едва ли не нагъл и предизвикателен в категоричността си. При това беше много голям. Огромен. Около три сантиметра и половина на ширина. Ричър постави собствения си палец до него. Не можеше да се сравнява на големина, а иначе ръцете му не бяха от най-деликатните.

— Това не е палец на часовникар — отбеляза Фрьолих.

Ричър кимна. Тоя тип сигурно имаше ръце като връзки банани. И доста грапава кожа, съдейки по отчетливостта на отпечатъка.

— Бачкатор — каза той.

— Ловец на акули — каза тя. — Къде се ловят най-много акули?

— Сигурно във Флорида.

— Орландо е във Флорида!

Телефонът на бюрото иззвъня. Тя вдигна слушалката и лицето й помръкна. Вдигна очи към тавана и притисна слушалката към рамото си.

— Армстронг иска да прескочи до Министерството на труда — каза тя. — Пеша.

(обратно)

7

Разстоянието от сградата на Министерството на финансите, където се помещаваха тайните служби, до Сената беше точно три километра; през цялото време Фрьолих шофира с една ръка, като с другата притискаше мобилния телефон до ухото си. Времето беше навъсено, по улиците имаше задръствания и събърбънът едва си проправяше път. Когато най-после стигнаха, тя паркира при изхода на белия ръкав откъм Първа улица, угаси двигателя и захлопна капачето на телефона. Последните три действия бяха извършени в такава бърза последователност, че се сляха в едно.

— Не може ли ония от Министерството на труда да дойдат тук? — попита Ричър.

Тя поклати глава.

— Въпрос на политически такт. В министерството предстоят някои промени и е по-уместно Армстронг да им отиде на крака, отколкото да ги привиква при себе си.

— А защо пеша?

— Защото си е такъв по природа. Обича чистия въздух. Пък и главата му е дебела.

— Откъде точно смята да мине?

Тя посочи с ръка право на запад.

— В тази посока, на малко повече от половин километър оттук. Кажи го шестстотин и петдесет, седемстотин метра. От другата страна на Капитол Плаза.

— Той ли им се е обадил на тях или те на него?

— Той на тях. Информацията за готвените промени, така или иначе, ще изтече и той се опитва да я изпревари.

— Можеш ли да го убедиш да не ходи?

— Теоретически, да — отвърна тя. — Но всъщност не искам. Не ми се водят такива спорове тъкмо сега.

Ричър се извърна и огледа улицата зад тях. Не се виждаше нищо освен противното време и бързащите по Конститюшън Авеню коли.

— Ами да ходи тогава — каза той. — Нали той им се е обадил. Никой не се опитва да го подмами на открито. Едва ли е номер.

Тя впери поглед напред през стъклото на колата. После се обърна към Ричър и се загледа в ръкава през стъклото откъм неговата страна. Проведе още един разговор с хората си. Използва поредица инициали и някакъв странен жаргон, който той не успяваше да следи. След като привърши разговора, Фрьолих затвори телефона и зачака.

— Ще докараме хеликоптер на градската полиция — обясни тя. — Ще лети достатъчно ниско, за да се вижда. По пътя Армстронг ще мине покрай Арменското посолство, така че там ще разположим допълнителен взвод цивилни агенти да се смесят с тълпата. Аз ще го следвам с колата по Ди Стрийт на около петдесет метра отзад. Искам ти да вървиш на известна дистанция пред него и да си отваряш очите.

— Кога ще стане това?

— До десетина минути. Тръгни напред по улицата и свий вляво.

— Добре — каза той.

Тя запали двигателя и премести колата малко напред, за да избегне изхода на ръкава.

Ричър слезе на тротоара и вдигна догоре ципа на якето си. Тръгна по Първа улица и на първата пряка зави по Си Стрийт. Напред по Делауер Авеню движението беше натоварено; над покривите на колите се виждаше Капитол Плаза. Имаше ниски, голи дървета и обширни ливади, покрити с кафява есенна трева. Чакълени пътечки водеха към фонтана в центъра. От дясната страна имаше декоративен басейн; отляво — неголям обелиск в памет на някого си.

Като се пазеше от профучаващите коли, той пресече тичешком Делауер. Нещо кораво и остро — чакъл или замръзнала почва — заскърца под обувките му. Беше много студено. Сякаш камъчетата по алеята бяха измесени с бучки лед. Спря се пред фонтана и се огледа. Периметърът му се стори достатъчно обезопасен. На север беше широко открито пространство, по края с полукръг от пилони със знамена и някакъв друг паметник, зад който се издигаше грамадата на Юниън Стейшън. На юг не се виждаше нищо чак до Конститюшън Авеню и сградата на Капитолия. Право на запад се намираше друга голяма сграда, за която Ричър предположи, че е Министерството на труда. Той заобиколи фонтана, като опипваше с очи средния план, но не забеляза нищо тревожно. Нямаше близки прозорци, нито естествени укрития. В парка се разхождаха хора, но едва ли някой наемен убиец би счел за нужно да се мотае цял ден наоколо в случай, че вицепрезидентът внезапно реши да промени програмата си.

Той продължи да крачи нататък. Си Стрийт продължаваше от другата страна на парка, приблизително на една линия с обелиска. Това не беше случаен каменен къс, изправен просто за украшение. От другата му страна край алеята Ричър видя указателна табелка: Паметник на Тафт. По-нататък Си Стрийт пресичаше Ню Джърси Авеню и после Луизиана Авеню. На пресечките имаше пешеходни пътеки. Колите се движеха много бързо. На Армстронг щеше да му се наложи да спира и изчаква светофарите. Арменското посолство беше малко по-нататък вляво. Тъкмо в момента пред него спираше патрулна кола. От нея излязоха четирима униформени полицаи. Чу се далечен тътен на хеликоптер. Ричър се извърна и го видя да кръжи ниско над земята на север, заобикаляйки забраненото за полети въздушно пространство над Белия дом. Министерството на труда беше право напред. Отстрани имаше множество удобни служебни входове.

Той пресече платното и мина на северния тротоар на Си Стрийт. Върна се петдесетина метра назад до място, откъдето се виждаше Капитол Плаза. Зачака. Хеликоптерът сега висеше неподвижно във въздуха, достатъчно ниско, за да внушава респект, и същевременно достатъчно високо, за да не оглушава минувачите с тътена на двигателите си. Видя събърбана да излиза зад ъгъла и да спира.

Ричър наблюдаваше хората по улицата. Повечето бързаха. Беше твърде студено за безцелни разходки. На отсрещната страна на фонтана видя да крачат групичка хора. Шестима мъжаги с тъмни палта, заобиколили седми мъж с кафеникав шлифер. Движеха се точно по средата на чакълената алея. Двамата агенти най-отпред изглеждаха нащрек и непрестанно се оглеждаха. Останалите се движеха в плътна маса около обекта. Те подминаха фонтана и се насочиха към Ню Джърси Авеню. Спряха на светофара и зачакаха да светне зелено. Армстронг беше гологлав, вятърът развяваше косата му. Покрай тях профучаваха коли. Никой не му обръщаше внимание. Автомобилисти и пешеходци обитават отделни вселени, подчиняващи се на различни закони за времето и пространството. Фрьолих изчакваше на почтително разстояние. Събърбанът стоеше неподвижно до бордюра на петдесет метра по-назад, двигателят му работеше на празен ход. Светофарът се смени; Армстронг и екипът му закрачиха като един напред. Дотук добре. Операцията минаваше гладко, без засечки.

Но засечката не закъсня.

Най-напред внезапен порив на вятъра отклони полицейския хеликоптер от заетата позиция. После, когато Армстронг и охраната му бяха стигнали почти до средата на триъгълника ничия земя между Ню Джърси Авеню и Луизиана Авеню, някакъв самотен пешеходец се хвърли срещу тях от десетина метра разстояние. Беше мъж на средна възраст, мършав, със сплъстена брада и дълга, невчесана коса. Облечен беше с омазнен стар шлифер, препасан с кожен колан през кръста. Част от секундата той стоя неподвижен, после изведнъж хукна с големи подскоци напред, размахвайки безумно ръце и кривейки уста в озъбена гримаса. Двамата агенти най-близо до него се хвърлиха да го пресрещнат, докато останалите четирима се прегрупираха около Армстронг, закривайки го с телата си. В един момент и шестимата се оказаха между него и мъжа. Което означаваше, че от другата си страна Армстронг остана напълно открит.

Клопка, каза си Ричър и като автомат се извърна назад. Нямаше никой. Нищо подозрително. Само студеният градски пейзаж — подгизнал, неподвижен, безразличен. Огледа околните прозорци за подозрително раздвижване. Търсеше отблясък на оптически мерник. Нищо. Абсолютно нищо. Проследи с поглед движещите се коли. Те си летяха по авенютата, всяка по своя път, нищо неподозиращи за разиграващата се драма. Нито една не забави ход. Той се обърна отново към групичката мъже и видя, че лудият клошар е повален на земята от двама агенти, докато други двама го държаха на прицел с пистолетите си. Видя и как Фрьолих даде газ на събърбана и взе с голяма скорост завоя. Тя закова спирачки до бордюра, останалите двама агенти грабнаха Армстронг, преведоха го през тротоара и го набутаха на задната седалка.

Но събърбънът не потегли. Голямата черна кола остана неподвижна до бордюра, докато останалите коли я заобикаляха. Хеликоптерът се пребори с вятъра, върна се на позиция и дори се снижи малко, за да огледа терена по-отблизо. От шума на двигателя му ушите пулсираха. Нищо повече не се случи. След малко Армстронг слезе от колата, двамата агенти го последваха и заедно с него пристъпиха към поваления клошар. Армстронг приклекна до човека и известно време стоя надвесен над него, подпрян с лакти на коленете. Изглежда, му говореше. Фрьолих остави двигателя да работи и се приближи към тях. Вдигна ръка и каза нещо в микрофона на китката си. След няколко безкрайни секунди патрулна кола на градската полиция спря плътно зад събърбана. Армстронг се изправи и проследи с поглед двамата агенти, които с извадени пистолети придружиха човека до патрулката.

Полицаите потеглиха, Фрьолих се върна в събърбана, а Армстронг, придружен от шестимата бодигардове, продължи пътя си към сградата на министерството. Хеликоптерът бавно летеше отгоре и следеше всяка тяхна стъпка. Докато пресичаха Луизиана Авеню на път към министерството, Ричър го пресече в обратната посока и пробяга оставащите метри до колата на Фрьолих, която в този момент, извърнала глава, наблюдаваше отдалечаващата се групичка. Той почука на прозореца откъм страната на шофьора. Фрьолих стреснато се обърна, но когато го позна, натисна копчето и стъклото с меко жужене се смъкна надолу.

— Добре ли си? — попита той.

Тя отново извърна глава и се загледа след Армстронг.

— Сигурно съм се побъркала.

— Какъв беше тоя?

— Някакъв скитник. Ще направим нужните разследвания, но отсега мога да ти кажа, че няма връзка. Просто няма начин. Ако тоя тип беше авторът на писмата, хартията щеше още да лъха на алкохол. Армстронг се опита да го заговори. Каза му, че му е жал за него. После ми заяви, че възнамерява да премине и остатъка от разстоянието пеша. Той е напълно луд. А пък аз още повече, задето го допускам.

— И на връщане ли ще ходи пеша?

— Вероятно. Искам да вали, Ричър. Защо никога не вали, когато ти се иска? Един порой да се изсипе точно след час, друго нищо не ми трябва.

Ричър вдигна глава към небето. Беше сиво и навъсено, но облаците се бяха вдигнали нависоко. Нямаше изгледи за дъжд.

— Мисля, че трябва да му кажеш — рече той.

Тя поклати енергично глава и обърна лице напред.

— Ние просто не постъпваме така.

— Тогава уреди някой от екипа му да го извика по спешност обратно. Сякаш има нещо, което не търпи отлагане. Тогава, волю-неволю, ще се прибере с кола.

Тя отново поклати глава.

— Той лично ръководи предаването на властта. Сам определя кое е спешно и кое не.

— Кажи му тогава, че отработвате нова процедура. Репетирате бърза евакуация или нещо подобно. Излъжи го нещо.

Фрьолих му хвърли бърз поглед.

— Като че ли мога да измисля нещо. Все още сме в периода на репетициите. Може и да успея.

— Опитай — каза той. — Връщането пеша е по-опасно от отиването. Дотогава има два часа, все някой ще усети какво се готви да направи.

— Качвай се — каза тя. — Сигурно си премръзнал.

Той заобиколи отпред и се качи в колата. Разкопча якето си и изложи гърди на горещия въздух от отоплението.

Двамата проследиха с поглед Армстронг и охраната му, които тъкмо в този момент изчезнаха във вътрешността на сградата. Фрьолих незабавно се обади на хората си и нареди да я информират за всяко движение на вицепрезидента. После включи на скорост, даде газ и потегли на югозапад към Източното крило на Националната галерия. Там сви вляво и премина покрай водното огледало зад сградата на Капитолия, после с десен завой се вля в Индипендънс Авеню.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Никъде конкретно — отвърна тя. — Просто си убивам времето. И разсъждавам дали още днес да подам оставка, или да остана на служба, докато съвсем откача.

Тя премина покрай редицата музеи и на ъгъла с Четиринайсета улица зави вляво. От дясната им страна се извисяваше голямото сиво здание на Монетния двор. Тя спря колата до бордюра, без да гаси двигателя и да изключва от скорост. Кракът й остана върху спирачния педал, докато вдигна поглед нагоре, към големите прозорци на фасадата.

— Джо идваше да работи тук като консултант — каза тя. — Беше по времето, когато проектираха новата стодоларова банкнота. Той си казваше, че след като така и така ще я пази от подправяне, е редно да се допитват до него относно защитата й. Оттогава мина много време.

Докато тя гледаше нагоре, Ричър забеляза извивката на шията й и начина, по който се спускаше в полуразтворената риза. Не каза нищо.

— Понякога си правехме срещите тук — каза тя. — Или на стълбите пред паметника на Джеферсън. През късните пролетни и летни вечери се разхождахме покрай езерото в парка.

Ричър погледна напред и вдясно. Паметникът на Джеферсън се виждаше в ниското между дърветата, отразен в огледалната повърхност на водата.

— Аз го обичах, нали разбираш? — каза Фрьолих.

Ричър не отговори.

Погледна ръката й, която почиваше върху волана. Китката й беше тънка. По нежната чиста кожа още имаше следи от избледнелия летен загар.

— А ти приличаш на него — продължи тя.

— Той къде живееше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Не знаеш ли?

— Не си спомням да ми е казвал.

В мълчанието се чуваше само приглушеният шум на мотора.

— Имаше апартамент в сградата „Уотъргейт“ — каза след малко тя.

— Под наем ли?

Тя кимна.

— Почти немебелиран. Сякаш беше само временно.

— Не се учудвам. В нашето семейство никога не сме притежавали нищо. Материалните неща не ни интересуват.

— Семейството ти по майчина линия е имало имения във Франция.

— Така ли?

— Нима и това не знаеш?

Той вдигна рамене.

— Разбира се, знаех, че са французи. Не помня обаче да съм чувал нещо за имотното им състояние.

Фрьолих вдигна крак от спирачката, погледна в страничното огледало, даде газ и се вля в движението.

— Странни представи за семейство имате, няма що.

— Навремето ми се струваха нормални — каза той. — Мислехме си, че всички семейства са като нашето.

Мобилният й телефон иззвъня. Сякаш електронно щурче се обади в тишината на голямата кола. Тя отвори капачето, изслуша нещо, каза „добре“ и затвори.

— Беше Нили — съобщи тя. — Привършила е с чистачите.

— Нещо ново?

— Не каза. Ще ни чака в службата.

Тя направи обратен завой и се отправи на север по Четиринайсета улица. В този момент телефонът й отново иззвъня. Отвори го с една ръка, докато шофираше, долепи го за момент до ухото си и рязко го затвори, без да каже нищо. Огледа движението напред по улицата.

— Армстронг е готов да се връща. Ще се опитам да го убедя да се качи с мен в колата. Но първо ще те оставя в гаража.

Тя слезе по рампата и спря за миг, колкото Ричър да скочи. После ловко обърна в тясното пространство и излезе на улицата. Ричър намери вратата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се изкачи до фоайето с единствения асансьор. Когато стигна до третия етаж, Нили го чакаше до рецепцията. Седеше на едно от кожените кресла, изпъната като струна.

— Стайвесънт тук ли е? — попита Ричър.

Та поклати глава.

— При съседите е — каза тя. — В Белия дом.

— Искам да огледам онази камера.

Двамата заобиколиха рецепцията и по тесните коридори към задната част на етажа стигнаха до секретарската стая пред кабинета на Стайвесънт. Секретарката си седеше на бюрото, а в скута й беше разтворена ръчна чантичка. В ръцете си държеше огледалце с рогова рамка и гилза с блясък за устни; това съвсем прозаично действие й придаваше почти човешки вид. Образцов служител, но също така и живо същество. Когато ги видя, тя смутено прибра тоалетните принадлежности в чантата си. Известно време Ричър оглежда охранителната камера над главата й, докато Нили наблюдаваше замислено вратата на кабинета. После се обърна и я заговори:

— Вие спомняте ли си онази сутрин, когато в кабинета на мистър Стайвесънт се появи едно писмо?

— Разбира се, че си я спомням — отвърна секретарката.

— Защо тогава мистър Стайвесънт остави куфарчето си на бюрото ви?

Секретарката се замисли за миг.

— Защото беше четвъртък.

— Какво става в четвъртък? Ранни срещи ли има?

— Не, съпругата му пътува за Болтимор. Всеки вторник и четвъртък.

— Каква връзка има това?

— Тя е доброволка в една болница в Болтимор.

Нили я погледна право в очите.

— Питам, какво отношение има това към куфарчето на мъжа й?

— Тя взима колата — обясни секретарката. — Имат само една. На мистър Стайвесънт не му се полага служебна, защото вече е администратор. Така че във вторник и четвъртък той пътува за работа с подземната железница.

Нили я погледна объркано.

— С метрото?

— Именно. Мистър Стайвесънт има специално куфарче само за вторник и четвъртък, ако му се наложи да го постави на пода на вагона. С другото си куфарче никога не би постъпил така, за да не го изцапа.

Нили стоеше като вкаменена. В съзнанието на Ричър бързо преминаха онези части от видеозаписа, на които се виждаше как Стайвесънт си тръгва в сряда вечер и се връща в четвъртък рано сутринта.

— Аз не забелязах разлика! — каза той. — Куфарчето изглеждаше едно и също.

Секретарката кимна, за да потвърди.

— Те са напълно еднакви — обясни тя. — От една и съща фирма и модел. Той не иска хората да разбират, че са две. Но едното е за пътуване с автомобил, а другото за железницата.

— Защо?

— Мистър Стайвесънт ненавижда мръсотията. Мисля си дори, че се страхува от нея. Във вторник и четвъртък той изобщо не внася в кабинета си куфарчето, дето е пътувало с железницата. Оставя го при мен и като му потрябва нещо, аз му го нося. А ако навън вали, си събува и обувките при мен. Сякаш кабинетът му е японски храм.

Нили погледна Ричър и направи гримаса.

— Безобидна ексцентричност — продължи секретарката. После понижи глас, сякаш се боеше, че шефът й може да я чуе чак от Белия дом. — И съвсем излишна, ако питате мен. Метрото на Вашингтон се смята за най-чистата подземна железница на света.

— Че е безобидна, няма спор — каза Нили. — И все пак ми се струва малко странна.

— Просто безобидна — натърти секретарката.

Ричър, който вече бе изгубил интерес към разговора, пристъпи зад гърба й и се загледа в аварийния изход. Вратата се отваряше с натискане на метална шина през цялата й ширина на височината на кръста, както несъмнено се изискваше според градските наредби за пожарна безопасност. Той я натисна леко с върховете на пръстите си. Прецизният механизъм поддаде и шината се сгъна надолу мазно като коприна. Натисна я още малко, бравата щракна и вратата се отвори. Беше тежка огнеупорна врата, монтирана върху три масивни панти. Той пристъпи напред и излезе на малкото аварийно стълбище. Стъпалата бяха от бетон с тръбен стоманен парапет и изглеждаха значително по-нови от старата тухлена постройка. В стъклени плафониери с метални решетки едва мъждукаше аварийно осветление. Явно, че при някой от ремонтите на сградата бе преградено място за аварийно стълбище в крак с новите изисквания.

Откъм задната страна на вратата вместо хоризонтална шина имаше обикновена въртяща се топка, с която се отваряше бравата. В нея имаше ключалка с патрон, но не беше заключена. Въртеше се също така мазно, както и останалите механизми. И правилно, помисли си той. Сградата като цяло се охраняваше много добре. Нямаше смисъл всеки етаж да бъде изолиран със заключени врати от останалите. Ричър пусна вратата и тя плавно се затвори зад гърба му. Той почака няколко секунди в полумрака на стълбището, после завъртя топката и пристъпи една крачка навътре в ярко осветеното секретарско помещение. Изви шия и погледна охранителната камера над главата си. Беше насочена така, че сигурно още със следващата крачка щеше да попадне в кадър. Той се премести леко напред и остави вратата да се затвори зад него. Отново погледна камерата. Сигурно вече и тя го виждаше. А до вратата на Стайвесънт оставаха още поне два метра и половина.

— Чистачите са подхвърлили писмото — каза секретарката. — Няма друго обяснение.

Телефонът на бюрото й иззвъня, тя учтиво се извини и вдигна слушалката.

Ричър и Нили поеха обратно по лабиринта от коридори, докато намериха кабинета на Фрьолих. Беше тих, тъмен и празен. Нили щракна копчето на халогенното осветление и седна зад бюрото й. Нямаше друг стол, затова Ричър седна направо на пода с изпънати напред крака, облегнат на една от кантонерките.

— Разкажи ми за чистачите — каза той.

Нили потропваше с пръсти по бюрото. Ту нервно и рязко с нокти, ту меко и приглушено с възглавничките на пръстите.

— Обзавели са се с адвокати — каза тя. — Служебни, за сметка на отдела. По един на човек. Прочели са им правата. Гражданските им права са напълно защитени. Прекрасно, нали? Така е при цивилните.

— Направо разкош. И какво ти казаха?

— Нищо. Мълчат като риби. Заинатили са се и не продумват. Струват ми се обаче и ужасно уплашени. Притиснати са между чука и наковалнята. Хем ги е страх да разкрият кой ги е накарал да подхвърлят листа, хем треперят, че може да си загубят работата и дори да ги тикнат в затвора. Откъдето и да го погледнеш, не могат да спечелят. Не бих желала да съм на тяхно място.

— Ти спомена ли името на Стайвесънт?

— Достатъчно ясно при това. Те, разбира се, са чували за него, но едва ли знаят кой е всъщност. Това са нощни работници. Общуват само с предмети — врати, бюра, стаи. С хора изобщо не се засичат. Като чуха името, изобщо не реагираха. Всъщност на нищо не реагираха. Просто седяха, уплашени до смърт попоглеждаха към адвокатите си и думица не продумваха.

— Нещо си се отпуснала напоследък. Едно време, доколкото си спомням, бързо им стъпваше на шиите.

Тя кимна.

— Нали ти казах? Остарявам вече. Просто не знаех откъде да ги подхвана. Пък и адвокатите не ми дадоха възможност. Съдебната система в идеалния свят е толкова ограничена. Никога не съм се чувствала така безпомощна.

Ричър не каза нищо. Погледна часовника си.

— Е, сега какво? — попита Нили.

— Сега чакаме — отвърна той.

Времето, прекарано в чакане, се точеше убийствено бавно. Фрьолих се върна след час и половина и ги уведоми, че Армстронг се е прибрал от министерството и вече е в безопасност в собствения си кабинет в Сената. Тя го била убедила да се качи в събърбана. Казала, че разбира желанието му да се поразкърши, но натъртила, че екипът й има нужда от практика, за да се сглоби добре и да изпипа действията си в детайли преди встъпването му в длъжност, и че сега била единствената възможност за това. Дала му да разбере, че ако не се съобрази с молбата им, би могло хората й да го сметнат за някоя капризна примадона, а пък Армстронг не бил такъв човек и накрая с радост се оставил да бъде возен. Преминаването през ръкава в сградата на Сената също минало без инциденти.

— Сега можем да проведем няколко телефонни разговора — каза Ричър. — Да проверим дали междувременно не се е случило нещо, което си струва да знаем.

Най-напред тя се обади в градското полицейско управление на Вашингтон. Оттам й изредиха обичайната поредица от углавни престъпления и нарушения на обществения ред, но нито едно от тях не можеше да бъде категоризирано като явна демонстрация на уязвимостта на Армстронг. След това тя се свърза с полицейския участък, където беше задържан лудият клошар, и изслуша сведенията за него. После затвори телефона и поклати глава.

— Няма връзка. Те го познават. Коефициент на интелигентност под осемдесет, алкохолик, спи на улицата, почти неграмотен, и най-важното: отпечатъците не съвпадат. Има полицейско досие колкото тухла с данни за подобни нападения. Проявява склонност да се нахвърля върху всеки, чиято снимка е зърнал във вестниците, с които се завива на тротоара. Нещо като израз на социална ангажираност. Предлагам да забравим за него.

— Добре — каза Ричър.

После тя влезе в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и прегледа всички най-нови регистрирани случаи. Престъпления от всякакъв вид, извършени на територията на страната, се завеждаха в архивите на центъра с честота около едно на всяка секунда. По-бързо, отколкото можеха да се проследят.

— Безнадеждна работа — изохка тя. — Ще трябва да изчакаме до полунощ.

— Или до един сутринта — обади се Нили. — Може да се случи чак в Бисмарк, който е в средноамериканския часови пояс. Може да обстрелват къщата му. Или да хвърлят камък в прозореца.

При което Фрьолих се обади на полицията в Бисмарк и помоли да бъде уведомявана незабавно за всичко, което би могло да има макар и далечна връзка с Армстронг. После отправи същото искане до щатската полиция на Северна Дакота и до ФБР за цялата страна.

— Може пък и да не се случи нищо — каза тя.

Ричър извърна глава встрани. Ти се моли да се случи, каза си мислено той.

Около седем вечерта целият комплекс започна да утихва. Повечето от хората, които още се виждаха по коридорите, се движеха само в една посока — към изхода. Облечени бяха с шлифери и в ръцете си стискаха чанти и куфарчета.

— Вие освободихте ли стаите си в хотела? — запита Фрьолих.

— Да — отвърна Ричър.

— Аз не — каза Нили. — Хич не ти трябвам за гост. С мен само ще си вземеш беля на главата.

Фрьолих я изгледа учудено. Но Ричър не беше изненадан — той добре познаваше Нили като саможив и затворен човек. Винаги си е била такава, каза си той. И никой не знае защо.

— Е, добре — каза Фрьолих. — Във всеки случай трябва да си починем малко. Да съберем сили. По-късно ще се видим пак. Първо ще ви закарам и после ще мисля как да върна Армстронг у дома, без да му се случи нещо.

Тримата се спуснаха с асансьора в подземния гараж, Фрьолих запали събърбана и откара Нили в хотела. Ричър я изпрати чак до рецепцията и си поиска багажа от хотелския гардероб. Багажът му се състоеше от зимните дрехи, които си бе купил в Атлантик Сити, опаковани в черна найлонова торба за боклук заедно със старите му обувки, четката му за зъби и самобръсначката. Самата торба беше задигнал предишния ден от количката на камериерките. Пиколото я огледа презрително, но все пак чинно я отнесе до събърбана. Ричър мушна в ръката му един долар, после се качи при Фрьолих в колата и потеглиха. Вечерта беше тъмна, влажна и студена; движението по улиците беше натоварено, имаше задръствания. Безкрайни реки от червени стопове се разминаваха с насрещни реки от ярки бели фарове. Те пресякоха реката по моста на Единайсета улица, след което през лабиринт от тесни малки улички се озоваха пред къщата на Фрьолих. Тя спря на втора линия и без да гаси двигателя, откачи от връзката ключове на таблото този от къщата. После го подаде на Ричър.

— След два часа се връщам — каза тя. — Ти се разполагай.

Той взе торбата си, слезе и я изпрати с поглед. На първата пряка тя сви вдясно — явно се готвеше да прекоси обратно реката по съседния мост — и се изгуби от погледа му. Той пресече тротоара и отключи входната врата. Къщата беше тъмна и топла. Във въздуха се долавяше уханието на парфюма й. Затвори вратата зад себе си и пипнешком затърси ключа на осветлението. Натисна го и запали настолна лампа със слаба крушка, поставена върху малък скрин. Жълтеникавият абажур излъчваше мека, приглушена светлина. Ричър постави ключа от вратата до лампата, пусна торбата си на пода в подножието на стълбите и пристъпи в дневната. Запали лампата и там. Влезе в кухнята. Огледа се.

Зад една странична врата до кухнята започваха други стълби, които водеха към мазето. Известно време той стоя нерешително, измъчван от вроденото си любопитство. То беше по-силно от него, нещо като безусловен рефлекс — подобно на дишането. Учтиво ли беше да рови в къщата на своята любезна домакиня? Само защото така беше свикнал? Не, разбира се. Ала не можа да устои. Заслиза надолу по стълбите, като палеше всички лампи по пътя си. Мазето представляваше тъмно пространство без прозорци, с гладки бетонни стени. Имаше перална машина и електрическа сушилня. Стелажи. Боклуци, натрупани на купчини тук-там, нищо съществено. Той се качи обратно горе, като загаси лампите след себе си. Точно срещу стълбите, встрани от кухнята, видя неголямо помещение с врати. Беше по-обширно от килер, но по-малко от обикновена стая. Можеше първоначално, при построяването на къщата, да е било склад за провизии. Сега беше превърнато в миниатюрен кабинет. Имаше бюро, етажерка и стол на колелца, всичките поовехтели. Изглеждаха като евтини имитации на качествени офис мебели, каквито могат да се купят в някои универсални магазини в предградията. Бяха доста износени, може би купувани на старо. Компютърът също не беше първа младост. Към него с дебел кабел беше свързан мастилено-струен принтер.

Ричър се върна в кухнята. Той огледа всички обичайни места, където една жена би скрила скромните си богатства, и в керамичен буркан за сладки на горния рафт в бюфета намери петстотин долара в най-различни банкноти. За всеки случай. Може би си ги беше събрала за очакваната катастрофа с вируса на хилядолетието, когато на първи януари 2000 г. всички компютри трябвало уж да излязат от строя, понеже нямало да познават датата. После явно й се е досвидяло да ги похарчи и е решила да си ги къта за черни дни. В едно чекмедже откри 9-милиметрова „Берета“ М9, твърде умело потулена под купчина покривчици за сервиране. Пистолетът беше доста стар, издраскан, със засъхнало тук-там на големи капки масло. Вероятно армейски, попаднал от едно правителствено учреждение в друго след поредното прочистване на военните складове. Сигурно с такива в даден момент са били въоръжени и тайните служби. Пълнител нямаше.

Той издърпа следващото чекмедже и там, под една ръкавица за хващане на горещо, намери четири пълнителя, заредени със стандартни патрони с медни ризи. Една добра новина и една лоша. Разположението беше умно замислено. С дясната си ръка вадиш пистолета, докато с лявата вкарваш пълнител. Въпрос на ергономия. Само дето не беше много разумно пълнители да се държат заредени. След време пружината им се деформира в натегнато положение и може да стане засечка. Уморени пружини в пълнителя причиняват повече засечки от който и да било друг механичен фактор. По-добре е пистолетът да се държи на предпазител с патрон в цевта, а останалите да са в насипно състояние. Така можеш все пак с дясната ръка да произведеш изстрел, докато с лявата тъпчеш патрони в пълнителя. Малко бавно, но пък за предпочитане пред това да дръпнеш спусъка и да чуеш само изщракване.

Той затвори чекмеджетата и се върна в дневната. Там не откри нищо съществено освен една книга с издълбани отвътре страници на етажерката. В тайника нямаше нищо. Включи телевизора и той проработи. Навремето имаше един познат, който криеше неща в кутията на изтърбушен телевизор. Осем пъти бяха обискирали квартирата му, докато се сетят, че не всичко е така, както изглежда отвън.

В коридора — нищо. Никакви пликове с тайни документи, залепени със скоч от долната страна на чекмеджетата на скрина. В баните — също нищо. А също и в спалните на горния етаж, ако не се брои една кутия от обувки под леглото на Фрьолих. Беше пълна с писма, написани с почерка на Джо. Той затвори кутията, без да ги чете. Слезе долу, взе си торбата и се нанесе в стаята за гости. Реши да изчака един час и ако дотогава не се е върнала, да яде сам. Щеше пак да си поръча супа и пиле от китайския. Не бяха никак лоши. Сложи тоалетните си принадлежности до мивката. Закачи топлите си дрехи от Атлантик Сити в килера, до изоставените костюми на Джо. Известно време ги гледа неподвижно, после се пресегна и взе един от релсата.

Найлоновият калъф се скъса, докато се опитваше да го свали. Беше станал твърд и чупиш. Върху етикета от вътрешната страна на сакото с красиви букви беше избродирана една-единствена дума на италиански. Марката не му беше позната. Платът беше от нещо като фина вълна. Тъмносив, с мек блясък. Подплатата беше от синтетика, но приличаше на тъмночервена коприна. Може пък и коприна да беше. Имаше воден знак. Отзад сакото нямаше цепка. Той го положи върху леглото и до него постави панталоните. Те бяха със съвсем проста кройка — без басти и маншети.

Върна се в килера и извади една риза. Свали найлона. Беше от бял поплин. Без копчета на яката. Отвътре имаше малък етикет с две имена, които не можа да разчете. Този & Онзи. Или автентична марка на някое прочуто лондонско ателие, или евтин фалшификат на някоя работилница в Третия свят, която използва детски труд. Платът изглеждаше плътен на пипане. Не чак като на камуфлажна униформа, но все пак плътен.

Ричър разхлаби връзките на обувките си. Свали якето и джинсите и ги прегъна върху облегалката на стола. После тениската и бельото. Влезе в банята и пусна душа. В тясната кабинка имаше сапун и шампоан за коса. Сапунът беше изсъхнал и стържеше като дърво, а капачката на шампоана се беше спекла от сух налеп. Трябваше да я разкисне под струята гореща вода, за да се отвори. Явно Фрьолих нямаше чести посетители в стаята си за гости. Той изми косата си с шампоан и се насапуниса целият. Пресегна се, грабна самобръсначката си и старателно се избръсна. Изплакна се обилно с вода, излезе изпод душа и затърси хавлия, като оставяше мокри следи по пода. Намери това, което търсеше, в един скрин. Кърпата беше дебела и корава. И твърде нова, не подсушаваше добре. Само размазваше водата по кожата. Той се избърса колкото можа, после завърза кърпата около кръста си и се среса криво-ляво с пръсти.

Върна се в спалнята и вдигна ризата на Джо от леглото. Поколеба се секунда-две и после я облече. Вдигна яката нагоре и я закопча на врата си. Закопча и останалите копчета чак додолу. Отвори вратата на килера и се огледа в огледалото. Стоеше му превъзходно. Сякаш беше шита по поръчка. Закопча и ръкавите. Бяха му точно по мярка на дължина. Извърна се насам-натам, като се гледаше в огледалото. После вниманието му привлече един рафт в килера, който костюмът първоначално бе закривал. На него бяха подредени вратовръзки — една до друга, прилежно навити на руло. По-долу имаше пакети с изпрано бельо, опаковани в мека пореста хартия от пералнята и залепени с фирмени етикети. Той отвори единия, пълен с чисти бели гащета. В друг пакет имаше черни чорапи, сгънати на чифтове.

Върна се при леглото и се заоблила в дрехите на брат си. От килера си бе избрал тъмночервена вратовръзка с дискретен мотив. Английска, приличаше на част от униформата в някое от техните безумно скъпи елитни училища. Сложи си я и прегъна върху нея яката на ризата. Обу си гащета и чифт чорапи. После панталоните на костюма. После си сложи сакото. Накрая нови обувки, като с опаковъчната хартия ги позабърса от прах. Изправи се и пристъпи към огледалото. Костюмът му стоеше много добре. Може би ръкавите и крачолите му бяха малко дълги, тъй като той беше с един-два сантиметра по-нисък от Джо. А като че ли и сакото му беше леко тясно, защото беше по-набит от брат си. Но като цяло изглеждаше много внушително. Като съвсем нов човек. По-възрастен. По-авторитетен. По-сериозен. Като Джо.

Той се наведе и повдигна кашончето от пода на килера. Беше тежко. В този момент откъм коридора се чу шум. Някой чукаше на входната врата. Той върна кашона на мястото му под релсата с костюмите и отиде да отвори. Беше Фрьолих. Стоеше на прага с вдигната ръка, сякаш се готвеше отново да почука. Уличната лампа я осветяваше в гръб и лицето й не се виждаше.

— Нали ти дадох ключа си… — промърмори тя.

Той направи крачка назад и тя влезе в къщата. Погледна го и замръзна. Затвори вратата с гръб и се облегна на нея. Стоеше и го гледаше. В очите й се четеше шок, ужас, паника, скръб — не можеше да се определи точно.

— Какво има? — попита той.

— Помислих те за Джо — каза тя. — Просто за миг.

Очите й се напълниха със сълзи и тя облегна глава върху рамката на вратата. Примигна няколко пъти, за да прогони сълзите, но не успя и заплака с глас. Той се поколеба за секунда, после пристъпи напред и я прегърна. Тя пусна чантата си на пода и опря лице на гърдите му.

— Извинявай — каза Ричър. — Реших да премеря костюма.

Тя не отговори нищо. Само стоеше и плачеше.

— Беше глупаво от моя страна — каза той.

Тя поклати глава, но не стана ясно дали това значи да, глупаво беше или не, не беше глупаво. Обви ръце около тялото му и остана така, вкопчена в него. Той я обгърна с едната си ръка през кръста, а с другата я галеше по косата. Няколко минути стояха прегърнати и неподвижни, докато тя победи сълзите, преглътна и се освободи от прегръдките му. Избърса очите си с опакото на ръката.

— Не си ти виновен — каза тя.

Той не отговори.

— Толкова ми заприлича на него! Тази връзка аз му я подарих.

— Трябваше да се досетя — каза той.

Тя се наведе да вземе чантичката си от пода и извади книжна салфетка. Издуха си носа и приглади косата си.

— О, божичко! — каза тя.

— Извинявай — повтори той.

— Не се тревожи — отвърна тя. — Ще се оправя.

Той не отговори.

— Беше толкова хубав, това е всичко — каза тя. — Като ме посрещна на прага…

Стоеше насреща му и го гледаше в упор. Протегна ръка и оправи вратовръзката му. Докосна едно петънце на ризата му, мокро от сълзите й. Прокара пръсти под реверите на сакото. Пристъпи напред, надигна се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна по устата.

— Толкова хубав… — повтори тя и го целуна отново, притискайки устни в неговите.

Той се поколеба за миг и после отвърна на целувката й. Страстно. Устните й бяха хладни, езичето тънко и пъргаво. Устата й имаше лек вкус на червило. Зъбите й бяха малки и равни. Той долови дъх на парфюм по кожата и в косите й. Постави едната си длан отстрани на гръдния й кош, а другата — зад тила й. Гърдите й се притискаха в него. Крехките й ребра леко се огъваха под натиска на ръката му. Косата й беше между пръстите му. Нейната собствена длан, хладна и настойчива, рошеше острите косми, наболи по врата му след последното подстригване. Усети как ноктите й се впиват в кожата му. Плъзна ръце нагоре по гърба й. Изведнъж тялото й застина. Постоя неподвижно. После се отдръпна. Дишаше тежко. Очите й бяха затворени. Докосна устни с опакото на ръката си.

— Не бива да правим това — каза тя.

Той я погледна.

— Може би не бива.

Тя отвори очи. Не каза нищо.

— А какво да правим тогава? — попита той.

Фрьолих пристъпи встрани, заобиколи го и влезе в дневната.

— Не знам — отвърна тя. — Да вечеряме например. Ти изчака ли ме?

Той я последва.

— Да, изчаках те.

— Наистина много приличаш на него — каза тя.

— Знам — отвърна той.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Същото, което си намирала у него, сега намираш у мен. Донякъде.

— Но ти наистина ли си като него?

Той разбираше точно какво го пита. По същия начин ли гледаш на нещата? Имаш ли неговите вкусове? Същите жени ли те привличат?

— Казах ти вече — отвърна той. — Имаме прилики. Но имаме и различия.

— Това не е отговор.

— Той е мъртъв — каза Ричър. — Това вече е отговор.

— А ако беше жив?

— Тогава много неща щяха да са различни.

— Да кажем, че никога не го бях познавала. Че бях стигнала до името ти по друг път.

— Тогава можеше и да ме няма сега тук.

— Да кажем, че съм те намерила по друг начин и пак си тук.

Той я погледна. Пое си дълбоко дъх, задържа въздуха в гърдите си и издиша.

— Тогава много се съмнявам, че сега щяхме да стоим тук и да си приказваме за вечеря.

— Може би не ти си заместителят — каза тя. — Може би ти си истинският, а Джо беше заместител.

Той не отговори.

— Всичко това е толкова откачено — каза тя. — Не бива да го правим.

— Така е — каза той. — Не бива.

— Беше преди много време — каза тя. — Преди шест години.

— Армстронг добре ли е?

— Да — отвърна тя. — Армстронг е добре.

Ричър не каза нищо.

— Ние се разделихме, не помниш ли? — каза тя. — Година преди Джо да умре. Така че не съм опечалена вдовица или нещо такова.

Ричър не каза нищо.

— Нито пък ти имаш вид да скърбиш чак толкова по него — продължи тя. — Та ти едва си го познавал!

— Сърдиш ли ми се за това?

Тя кимна.

— Джо беше самотен. Имаше нужда от някого. Затова малко ти се сърдя.

— Не толкова, колкото аз самият си се сърдя.

Тя не каза нищо в отговор. Само обърна китката си, без да вдига ръка, и погледна часовника. Жестът й беше донякъде странен; и той погледна своя. В същата секунда минутната стрелка спря на девет и половина. Мобилният телефон в чантичката й иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше пронизителен.

— Моите хора се обаждат да докладват — каза тя. — От къщата на Армстронг.

Тя излезе в коридорчето, наведе се към чантата си и вдигна телефона. Изслуша нещо и без коментар затвори.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дала съм нареждания да се обаждат всеки час.

Той кимна. Погледът й шареше навсякъде, но не и към него. Моментът беше безвъзвратно отминал.

— Пак ли китайско? — попита тя.

— Не възразявам — отвърна той. — От същото.

Тя направи поръчката от телефона в кухнята и се качи да си вземе душ. Той зачака в дневната и когато храната пристигна, я пое от разносвача. Тя слезе отгоре, изкъпана, и двамата вечеряха, седнали един срещу друг от двете страни на масата. После тя направи кафе и мълчаливо изпиха по две чаши. Точно в десет и половина мобилният й телефон иззвъня. Тя го бе оставила до себе си на масата и отговори незабавно. Съобщението беше съвсем кратко.

— Всичко е спокойно — каза тя. — Дотук добре.

— Престани да го мислиш — каза той. — В такава къща само с въздушна бомбардировка могат да му направят нещо.

Внезапно тя се усмихна.

— Нали знаеш кой е Хари Труман?

— Любимият ми президент — каза той. — Поне според това, което съм чувал за него.

— И нашият също — отвърна тя. — Доколкото ние бяхме чували. През 50-те в Белия дом правили ремонт, та Труман се преместил временно в Блеър Хаус, от другата страна на Пенсилвания Авеню. Един ден идват двама мъже да го убият. Единия го спира охраната още на улицата, но другият успява да се добере до вратата. И да видиш само какво става! Нашите хора трябвало да спасяват него от Труман, който го бил награбил и се заканвал, че ще му завре пистолета в задника.

— Такъв е бил той.

— И още как! Страхотни истории се носят за него, трябва някой ден да ти ги разправим.

— Дали и Армстронг ще бъде такъв?

— Може би. Зависи в какво настроение ще го завариш. Той не е много як физически, но в никакъв случай не е страхливец. А пък съм го виждала и много ядосан.

— Има вид на корав човек.

Фрьолих кимна. Погледна още веднъж часовника си.

— Трябва да се връщаме в службата. Да проверим дали няма някакви особени инциденти днес. Докато аз раздигам масата, ти се обади на Нили. Кажи й да ни чака след двайсет минути.

Наближаваше единайсет и четвърт, когато пристигнаха в службата на Фрьолих. Нямаше никакви важни съобщения. Нищо от градското полицейско управление на Вашингтон. Нищо от Северна Дакота, нищо от ФБР. От Националния информационен център всяка секунда постъпваха данни за всевъзможни престъпления, но нищо по темата. Точно в единайсет и трийсет мобилният й телефон иззвъня. В Джорджтаун всичко било спокойно. Тя затвори и отново се обърна към монитора. Нищо. Часовникът отброяваше минутите до полунощ. Понеделник свърши, започна вторник. Стайвесънт се появи отново. Той просто застана в рамката на вратата както преди. Не каза нищо. Единственият стол в кабинета на Фрьолих беше нейният. Ричър седеше на пода, а Нили се беше подпряла на една кантонерка.

Фрьолих изчака още десет минути и позвъни на градската полиция. Нищо за докладване. После се обади в Хувър Билдинг и дежурният от ФБР я уведоми, че до полунощ източно време не се е случило нищо по-значимо. Тя отново се вторачи в екрана. От всички краища на страната продължаваха да прииждат полицейски бюлетини за извършени престъпления, но нито тя, нито Ричър и Нили, нито Стайвесънт виждаха някаква връзка с потенциална заплаха за Армстронг.

Часовникът показваше вече един сутринта. Полунощ в централния часови пояс. Тя позвъни в полицейския участък на Бисмарк. И оттам нямаха нищо за докладване. После в щатската полиция на Северна Дакота. И оттам нищо. Отново опита с ФБР. През последните шейсет минути не бяха постъпвали доклади от оперативните бюра. Тя затвори телефона и се оттласна със стола си от бюрото. Издиша шумно.

— Е, това е. Значи нищо не се е случило.

— Отлично! — възкликна Стайвесънт.

— Не — възрази Ричър. — Никак не е отлично даже. Това е най-лошата новина, която можеше да получим.

(обратно)

8

Без много приказки Стайвесънт ги поведе право към заседателната зала. Нили крачеше успоредно с Ричър, като раменете им почти се допираха по тесните коридори.

— Страхотен костюм! — прошепна тя.

— Първият в живота ми — отвърна й той също шепнешком. — На една и съща позиция ли сме?

— На една и съща, но може би и двамата сме вече безработни — каза тя. — Ако наистина мислим едно и също де.

Завиха зад поредния ъгъл. Продължиха да крачат. Стайвесънт се спря, отвори вратата, пусна ги да минат пред него в залата, светна лампите и затвори вратата зад себе си. Ричър и Нили седнаха от едната страна на дългата маса, а Стайвесънт и Фрьолих от другата. В това многозначително разположение се съдържаше явен намек за конфронтация.

— Обяснявайте — каза той.

Секунда мълчание.

— Това в никакъв случай не е дело на вътрешен човек — започна Нили.

Ричър кимна.

— От друга страна, самият факт, че ние очакваме да е или изцяло едното, или изцяло другото, вече е сериозна самозаблуда. Винаги е по малко и от двете. Може да е повече от едното, по-малко от другото, но никога само едното или само другото. Въпросът е, какво точно е съотношението? Дали е в основата си вътрешна работа с малко и несъществена помощ отвън? Или основно външна атака с незначително вътрешно съучастничество?

— И в какво би могло да се изразява въпросното незначително съучастничество? — поиска да знае Стайвесънт.

— Ако е вътрешен човек, трябвал му е отпечатък от палец, който не е негов. Ако е външен, нужен му е бил някой, който да внесе второто писмо в сградата.

— И вие стигате до заключение, че е по-скоро външен човек?

Ричър отново кимна.

— Което е най-лошият възможен сценарий. Ако вътрешен човек си прави шегички, това може да е досадно, докато един външен нападател е наистина извънредно опасен.

Стайвесънт извърна глава встрани.

— И кой може да е той?

— Нямам представа — каза Ричър. — Страничен, непознат човек, който е установил еднократна връзка с ваш служител, колкото да внесе писмото в сградата. Това е всичко.

— Като под наш служител разбираш някой от чистачите.

— Или и тримата — обади се Фрьолих.

— Да, така предполагам — каза Ричър.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Откъде си сигурен? — попита Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— По много причини. Някои от които са важни, други не.

— Обясни — подкани Стайвесънт.

— Винаги търся простота — каза Ричър.

Стайвесънт кимна.

— Аз също. Като чуя тропот на копита, най-напред се сещам за коне, не за зебри. Но какво по-просто обяснение от това вътрешен служител да се опита да обърка и дискредитира Фрьолих?

— Не е точно така — каза Ричър. — Избраният метод е прекалено сложен за целта. Ако искаха просто да си го върнат на Фрьолих, щяха да използват обичайните средства. Лесните. Дето всички така добре ги знаем. Загадъчни сривове в комуникациите, мистериозно изчезнали файлове, фалшиви тревоги на несъществуващи адреси в най-гадните квартали, тя пристига, иска подкрепление, никой не се отзовава, тя се паникьосва, вика за помощ по радиото, някой записва сигнала и го пуска в обръщение. Във всеки полицейски участък могат да ти изкарат цели папки с примери за вътрешен саботаж.

— И във военната полиция ли?

— Естествено. Особено когато са замесени командири жени.

Стайвесънт поклати глава.

— Не — отсече той. — Всичко това са предположения. Не ви питам какво мислите, а откъде знаете.

— Оттам, че днес нищо не се случи.

— Обяснявай — настоя за трети път Стайвесънт.

— Имаме работа със сериозен противник — каза Ричър. — Интелигентен и самонадеян. Той контролира положението. Само че отправи заплаха, която не изпълни.

— Е, и? Не е успял, и толкова.

— Не е така — каза Ричър. — Той дори не е опитал. Защото не е знаел, че трябва да опита. Защото не е знаел, че сме получили писмото му.

В стаята настъпи потискаща тишина.

— Просто е очаквал, че писмото ще пристигне утре — продължи Ричър. — Изпратено е в петък. От петък до понеделник е прекалено кратко време за американските пощи. Истинска случайност е, че писмото е пристигнало днес. Той е разчитал да пътува от петък до вторник.

Никой друг не се обаждаше.

— Очевидно става въпрос за външен човек — каза Ричър. — Без постоянна пряка връзка с вашата служба, затова и не е разбрал, че заплахата се е получила с един ден по-рано, иначе днес непременно щеше да я изпълни. Защото това е един нагъл кучи син, който никак не обича да се излага като неспособен. Затова можете да бъдете сигурни, че утре той, жив или мъртъв, ще изпълни заплахата си, точно както е планирал от самото начало.

— Прекрасно — възкликна Фрьолих. — Утре имаме още един прием за дарители на кампанията.

Стайвесънт помълча за миг и после запита:

— Та какво предлагате?

— Да отменим мероприятието — каза Фрьолих.

— Не, искам да кажа, като дългосрочна стратегия? — поправи се Стайвесънт. — Освен това нищо няма да отменяме. Нямаме право просто да вдигнем ръце и да обявим, че не сме в състояние да охраняваме нашия вицепрезидент.

— Трябва да го преживеем някак си — каза Ричър. — В края на краищата това ще бъде само демонстрация. Колкото да ви измъчва мисълта за нея. Ако питате мен, те изобщо няма да закачат Армстронг. Вместо това ще нападнат друг обект, където или вече е бил, или се готви да бъде в друг момент.

— Например? — запита Фрьолих.

— Например някоя от къщите му — каза Ричър. — Тук или в Бисмарк. Или някой от кабинетите му. Където и да било. Ще бъде нещо зрелищно, театрално, също като тия идиотски послания. На място, където Армстронг току-що е бил или непосредствено се готви да посети. Засега цялата тази история е една надпревара между нас и тоя тип, а той ни е обещал демонстрация и ако питате мен, ще си удържи на думата. Само че следващият му ход няма да бъде насочен точно към целта, а някак встрани. Иначе защо му е трябвало да формулира посланието си точно по този начин? Защо му е било да споменава за демонстрация? Защо просто не е написал: „Армстронг, утре ще умреш“, и толкоз?

Фрьолих не отговори.

— Трябва да открием кой е този тип — каза Стайвесънт. — Какво знаем досега за него?

Мълчание.

— Ами засега знаем, че пак се самозаблуждаваме — каза Ричър. — Защото това не е той, а са те. Екип. Винаги е така. Имаме работа с двама души.

— Ха! Предположения и догадки — каза Стайвесънт.

— Така ти се иска — сряза го Ричър. — Мога да го докажа.

— Как?

— Още от самото начало не ми хареса това, че хем на листа има отпечатък от палец, хем е пипан с найлонови ръкавици. Защо хем така, хем иначе? Отпечатъците му или са картотекирани, или не. Само че това са двама души. Единият е оставил отпечатъка, другият е държал листа с ръкавици. Единият е картотекиран, другият не. Двама души, които работят в екип.

Стайвесънт изглеждаше смъртно уморен. Наближаваше два часът сутринта.

— Ние не ви трябваме повече — каза Нили. — Вече не става дума за вътрешно разследване. Става дума за външен проблем, между вас и света.

— Не — каза Стайвесънт. — Докато все още сме в състояние да изцедим нещо от чистачите, разследването е вътрешно. Те сигурно са се срещали с тия типове. Положително ги знаят кои са.

Нили вдигна рамене.

— Да, но вие им осигурихте адвокати. С това само затруднихте работата ни.

— Но те имат право на адвокати, за бога! — избухна Стайвесънт. — Нали бяха арестувани. Така е по закон. Според Шестата поправка!

— Е, сигурно е така — каза Нили. — Кажи ми обаче какво казва законът, ако вицепрезидентът на Съединените щати бъде убит преди встъпване в длъжност?

— Веднага ти отговарям — каза Фрьолих. — Според Двайсетата поправка Конгресът избира нов вицепрезидент.

Нили кимна.

— Остава да се надяваме, че Конгресът вече има готов списък с кандидати.

В стаята отново настъпи тишина.

— Трябва да повикате ФБР — каза Ричър след малко.

— Ще го направя — каза Стайвесънт. — Но когато разполагаме с имена, не преди това.

— Във ФБР вече са виждали писмата.

— Само криминологичният екип. Във ФБР едната ръка не знае какво прави другата.

— Имате нужда от тяхната помощ.

— И ще я поискам — каза Стайвесънт. — В момента, в който получим конкретни имена, ще им ги дам на поднос. Няма обаче да им казвам откъде ги имам. Няма да ги уведомявам, че имаме вътрешен проблем със сигурността. И за нищо на света няма да ги намесвам, докато проблемът остава.

— Толкова ли е важно?

— Ти майтапиш ли се с мен? Или си забравил проблема на ЦРУ с Олдрич Еймс? От ФБР тогава бяха надушили, че има нещо гнило, и няколко години им се кискаха зад гърба. После при самите тях възникна проблем с оня другия тип, Хансен, и оттогава престанаха да се правят на толкова умни. Понастоящем тайните служби са на първо място по непробиваемост на сигурността, като водим пред останалите агенции с голяма преднина. През цялата ни история само веднъж сме били побеждавани, и то преди близо четирийсет години. Така че сега нямам никакво намерение да жертвам репутацията на агенцията, която ръководя.

Ричър не каза нищо.

— И не ми се прави на много по-умен — продължи Стайвесънт. — Хич не ми говори, че в армията сте постъпвали другояче. Не помня и един случай да сте молили Бюрото за помощ. Нито пък да е изтичала и грам информация за срамните ви тайни, която после да четете на първа страница във „Вашингтон Поуст“.

Ричър кимна. Всички срамни тайни на американската армия отдавна бяха кремирани. Или заровени на метър и осемдесет под земята. Или пък седяха с треперещи колене в единична килия в някой добре охраняван затвор, достатъчно наплашени, за да не смеят да си отворят устата. Като за някои от горните обстоятелства трябваше да му благодарят лично на него.

— Така че ще караме стъпка по стъпка — каза Стайвесънт. — Първата ни грижа е да докажем, че наистина си имаме работа с външни хора. Имената им ще научим от чистачите. Със или без адвокати.

Фрьолих поклати глава.

— Първата ни грижа е Армстронг да доживее до полунощ — възрази тя.

— Очакваме само демонстрация — каза Ричър.

— Чух вече — сопна се тя. — Но аз отговарям за него. А пък това, което ти казваш, са само догадки. Единственото ти доказателство са осем думи върху лист хартия. Може пък твоето тълкуване да е напълно погрешно. Каква по-добра демонстрация от това да го гръмнат наистина! Ако го направят, показват колко е уязвим, не е ли така? Не съм ли права?

Нили кимна.

— При това са все в печеливша позиция — каза тя. — Ако успеят да го убият, постигат целта си. Ако не успеят, просто го обявяват за демонстрация. Във всеки случай излизат с достойнство от играта.

— Ако изобщо теорията ви е вярна — подметна Стайвесънт.

Ричър не отговори. Съвещанието отиваше към края си и след още няколко минути приключи. Стайвесънт поиска Фрьолих да му припомни накратко разписанието на Армстронг за следващия ден. Беше смесица от вече познати действия в различна последователност. Най-напред кратък инструктаж от агент на ЦРУ в дома му както в петък сутринта. После срещи в Капитолия по предаване на властта както почти всеки ден. Вечерта — прием за дарители на кампанията в същия хотел както в четвъртък. Стайвесънт си отбеляза всичко в бележника и накрая, малко преди два и половина, си тръгна. Фрьолих остана сама от своята страна на дългата маса срещу Ричър и Нили.

— Е, какво ще ме посъветвате? — попита тя.

— Върви да се наспиш — каза Ричър.

— Прекрасно.

— И действай точно така, както си действала досега — добави Нили. — У дома той е в безопасност. Също и в кабинета си. Не махайте ръкавите и ще бъде в безопасност и когато се качва или слиза от колата.

— А по време на приема?

— Гледайте да не се проточи много и си отваряйте очите на четири.

Фрьолих кимна.

— Нищо друго не може да се направи, предполагам.

— Ти добра ли си в професията си? — запита я Нили.

Фрьолих не отговори веднага.

— Да — каза накрая тя. — Мисля, че съм доста добра.

— Не, не си доста добра — каза Ричър. — Ти си най-добрата. По-добър шеф на охрана от теб изобщо не е имало. Никога. Толкова си добра, че просто не е за вярване.

— Така трябва да свикнеш да мислиш — каза Нили. Имай малко повече самочувствие. Казвай си, че няма да допуснеш тия скапаняци с техните тъпи писма на хиляда километра от него.

Фрьолих се усмихна едва забележимо.

— Така ли са ви учили в армията? — попита тя.

— Само мен. Ричър така се е родил.

Фрьолих отново се усмихна.

— Е, добре — каза тя. — Хайде да си ходим да спим. Утре е важен ден.

Нощем Вашингтон е тих и пуст. Само след две минути бяха пред хотела на Нили и след още десет — пред дома на Фрьолих. Улицата й беше задръстена от паркирани коли. Под светлината на уличните лампи те изглеждаха заспали, тъмни и безжизнени, сякаш облени в студена пот от мъглата. Събърбанът беше дълъг близо шест метра и трябваше да изминат още две преки, преди да му намерят място за паркиране. Заключиха го и закрачиха към къщата в нощния мраз. Лампите вътре светеха, както ги бяха оставили. Централното отопление работеше с пълна сила. Фрьолих се спря в коридора.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — След това, което се случи преди малко?

— Всичко е наред — каза той.

— Не искам да стане някое недоразумение.

— Не смятам, че има такава опасност.

— Извинявай, че ти възразих — каза тя. — За демонстрацията де.

— Ти командваш — отвърна той. — Положението е в твои ръце.

— Аз съм имала и други гаджета — каза тя. — След него.

Той не отговори.

— Както и Джо е имал други приятелки — добави тя. — Изобщо не беше толкова срамежлив, колкото го мислят.

— Но е оставил нещата си при теб.

— Какво значение има?

— Не знам — каза Ричър. — Все има някакво значение.

— Джо е умрял отдавна, Ричър. За него вече едва ли нещо има значение.

— Знам.

Тя помълча няколко мига.

— Ще направя чай. Ти искаш ли?

Той поклати глава.

— Аз си лягам.

Тя влезе в дневната, а той пое по стълбите към горния етаж. Затвори тихо вратата на стаята за гости зад себе си и отвори килера за дрехи. Свали костюма на Джо и го постави обратно върху телената закачалка от химическото чистене. Разхлаби вратовръзката, нави я на руло и я върна на полицата. Свали ризата и я пусна на пода. Нямаше нужда да я пази за следващата сутрин. В килера имаше още четири ризи, а той не очакваше да се задържи повече от пет дни. Свали и чорапите и ги пусна върху ризата. По боксерки влезе в банята.

Сапуниса се и дълго, без да бърза, се облива с гореща вода, а когато излезе, Фрьолих го чакаше в рамката на вратата на стаята му. По нощница. Тънка, от бял памук. По-дълга от тениска, но не много. Лампата от коридора, която я осветяваше в гръб, караше тялото й да прозира през материята. Без токове изглеждаше по-дребна. Имаше страхотни крака. Великолепно тяло. Едновременно крехко и жилаво.

— Той ме заряза — каза тя. — Изборът беше негов, не мой.

— Защо?

— Беше се запознал с друга, която повече му харесвала.

— Как се казваше?

— Няма значение името. Едва ли си я чувал. Някоя си там.

— Защо не ми каза отначало?

— Сигурно съм отказвала да го призная. Опит за самозащита. А също и за да запазя паметта му пред неговия брат.

— Той коректно ли постъпи?

— Не твърде.

— Как стана раздялата?

— Един ден просто ми каза.

— И си тръгна?

— Ние всъщност не живеехме заедно. Той идваше да ме вижда, често оставаше да спи тук, но двамата си имахме отделни жилища. Нещата му са тук, защото аз не го пуснах в къщата да си ги вземе. Не му дадох да престъпи прага ми повече. Толкова му бях сърдита.

— Имала си право.

Тя вдигна рамене. От движението подгъвът на нощницата й се вдигна един-два пръста нагоре по бедрото.

— Не. Беше глупаво от моя страна. Държах се така, сякаш тези неща никога не се случват. А това си беше просто връзка като всяка друга, с начало и край. В никакъв случай не нещо единствено и уникално в историята на човечеството. Или в моята лична история. В края на краищата в половината случаи аз съм била тази, която съм слагала край на връзките си.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Знаеш защо.

Той кимна. Не каза нищо.

— За да започна живота си на чисто — каза тя. — Това, което може или не може да стане между нас, е между теб и мен, а не между теб, мен и Джо. Той сам се отстрани от играта. По свой личен избор. Така че и да беше жив, не би имал право да ни се меси.

Ричър отново кимна.

— Колко на чисто искаш да започнеш? — запита той.

— Джо беше страхотен мъж — каза тя. — Аз го обичах навремето. Но ти не си Джо, ти си отделна личност. И аз го знам. Не се опитвам да си върна Джо. Не ми трябва призрак.

Тя пристъпи крачка напред и влезе в стаята.

— Това е добре — каза той. — Защото аз наистина съм отделна личност. Ние по нищо не си приличаме. Искам това да ти е ясно от самото начало.

— Ясно ми е — отвърна тя. — От самото начало на какво? — Тя пристъпи още една крачка и застана неподвижно срещу него.

— На каквото и да стане — каза той. — Защото накрая ще е все същото. Искам това да ти е ясно отначало, и толкова. И аз ще си тръгна също като него. Винаги така правя.

Тя пристъпи още една крачка. Делеше ги по-малко от метър.

— Скоро ли? — попита тя.

— Може би. А може би не.

— Ще опитам — каза тя. — Нищо не трае вечно.

— Не ми се струва редно — заяви той.

Тя го погледна в очите.

— Какво не ти се струва редно?

— Че стоя срещу теб с дрехите на бившия ти любовник.

— Е, нямаш много дрехи по себе си — отвърна тя. — Пък и положението не е такова, че да не може лесно да се коригира.

Той помълча няколко мига.

— Така ли? Ще ми покажеш ли как?

Тя прекрачи оставащото помежду им разстояние и сложи ръце на кръста му. Пръстите й се промушиха под ластика на боксерките му и коригираха положението. Отстъпи крачка назад и вдигна ръце нагоре. Нощницата й се изхлузи много лесно. Падна на малка купчинка в краката й. Едва стигнаха до леглото.

Бяха спали около три часа, когато точно в седем ги събуди будилникът от нейната стая. Звучеше далечно и някак немощно през стената. Той лежеше по гръб, а тя се бе свила на една страна под мишницата му. Единият й крак беше преметнат върху него, а главата й почиваше на рамото му. Косата й го гъделичкаше по лицето. Беше му много удобно в тази поза. И топло. И приятно. Топло, приятно и удобно. На всичко отгоре беше уморен. Беше му твърде топло и приятно, и удобно, а беше и достатъчно уморен, за да не обръща внимание на далечния звън на будилника и да си остане където беше. Но тя се размърда и се надигна в леглото, още сънена и със замаяна глава.

— Добро утро — каза той.

Пред прозореца се процеждаше сивкава дневна светлина. Тя се усмихна, прозя се, вдигна ръце с изпънати напред лакти и се протегна. Будилникът в съседната стая продължаваше да писука. След определения брой секунди той превключи на друг режим и звукът се усили. Тя взе ръката му и я прокара по корема си. После по-нагоре, по гърдите. Отново се прозя, отново се усмихна, наведе глава и зарови лице в шията му.

— Добро да е — отвърна тя.

Звукът през стената ставаше нетърпим. Явно будилникът беше програмиран така, че да пищи все по-настойчиво, ако не му се обърнеше внимание навреме. Той я дръпна надолу и я притисна към себе си. Приглади косата й назад и я целуна по лицето. Далечният будилник започна да вие като полицейска сирена. Колко хубаво, че все пак е в другата стая, помисли си той.

— Трябва да ставаме — каза тя.

— Ще станем — отвърна той. — След малко.

Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Двамата се любиха припряно, като че ли воят на будилника ги подтикваше да бързат. Звукът вече беше такъв, сякаш се намираха в ядрен бункер, след като е била обявена тревога, и идваше краят на света. Свършиха едновременно, задъхано и тя изтича в другата стая да спре шума. Тишината, която последва, беше оглушителна. Той се отпусна по гръб на възглавницата и се загледа в тавана. На утринната светлина се виждаха дребни неравности по мазилката. Тя се върна. Пристъпваше бавно, гола.

— Ела при мен в леглото — каза той.

— Не мога — отвърна тя. — Трябва да ходя на работа.

— Нищо му няма, още няколко часа е в безопасност — каза той. — Пък и да стане нещо, винаги могат да изберат нов. Според Двайсетата поправка. Кандидати няма да липсват. Ще се редят на опашка даже.

— Аз също. Пред гишето за безработни. Може да ме вземат в „Макдоналдс“ да обръщам бъргъри.

— Случвало ли ти се е?

— Какво, да обръщам бъргъри ли?

— Да бъдеш безработна.

Тя поклати глава.

— Никога.

Той се усмихна.

— А пък аз от пет години съм практически безработен.

Тя също се усмихна.

— Знам. Проверила съм. Само че днес си на работа, така че си размърдай малко задника.

Докато се отдалечаваше към банята, нейният собствен задник зарадва погледа му. Той се поизтяга още няколко секунди в леглото, като в съзнанието му се въртеше старата песен на Дон Пен: Ти не ме обичаш, сега знам… После прогони натрапчивия текст от главата си, отметна завивките, стана и се протегна. Първо с едната ръка към тавана, после с другата. Изви гръбнака си като дъга. Сви и отпусна последователно мускулите на краката си, от пръстите до хълбоците. Това беше всичката му гимнастика за деня. После влезе в банята за гости. Последва пълна хигиенна програма: зъби, бръснене, коса, душ. Облече друг от костюмите на Джо. Този път черен, иначе беше същата марка, дори със същата кройка. Преди това си сложи друга бяла риза, със същия етикет — Този & Онзи. Чисти долни гащета, чисти чорапи. Тъмносиня копринена вратовръзка на малки бели парашутчета. Етикетът от задната й страна беше английски. Може би тази беше от униформата на Кралските военновъздушни сили. Той се погледна доволен в огледалото, после развали всичко, като нахлузи отгоре якето си от Атлантик Сити. В сравнение с финия плат на костюма якето му изглеждаше като чувал от зебло, но той предполагаше, че днес ще му се наложи да прекара доста време на открито, а явно Джо бе успял да си прибере палтата.

Двамата с Фрьолих се срещнаха в основата на стълбите. Тя беше облечена в нещо като дамска версия на неговата премяна — черен костюм с панталон и бяла блузка с отворена якичка. Но палтото й беше далеч по-хубаво от неговото. Тъмносиво, от чиста вълна, много официално. Тъкмо си бе сложила слушалката; от ухото й излизаше къдрава жичка, която след десетина сантиметра се изправяше, готова да се спусне по гърба й под дрехите.

— Искаш ли да помогнеш? — каза тя.

Вдигна ръце нагоре с изпънати лакти — същата поза, в която се бе протегнала в леглото. Яката на сакото й се смъкна назад. Той хвана жичката и я спусна между гърба и блузата й. Малкият куплунг на края й служеше за тежест и я издърпа надолу чак до кръста. Тя разтвори палтото и сакото. Отзад, прикрепен за колана на панталоните й, се намираше миниатюрният предавател. Жичката за микрофона вече беше включена в съответния извод и промушена през ръкава на сакото. Ричър включи слушалката. Тя пусна надолу дрехите си и той забеляза пистолета в кожен кобур, прикрепен с щипка за колана от лявата й страна, с дръжката напред, за да се изважда лесно с дясната ръка. Беше голям, квадратен „Зиг-Зауер“ Р–226 — далеч по-сериозно оръжие от охлузената „Берета“, която бе открил в скрина.

— Е, хайде — каза тя. Пое дълбоко дъх. Погледна часовника си.

Ричър направи същото. Наближаваше осем без четвърт.

— До края на днешния ден остават шестнайсет часа и шестнайсет минути — обяви тя. — Звънни на Нили и й кажи, че тръгваме.

Докато вървяха към събърбана, той използва нейния мобилен телефон, за да позвъни на колежката си. Беше навъсено утро, студено и влажно, различаващо се от изминалата нощ единствено по това, че не беше пълен мрак, а все пак някаква сива светлина се процеждаше с неохота през ниските облаци. Стъклата на събърбана бяха целите запотени. Но двигателят запали от първото допиране на ключа, отоплението заработи веднага и докато стигнаха до хотела, вътре беше топло и приятно. Нили ги чакаше на входа и се качи при тях.

Армстронг си сложи кожено яке върху пуловера и излезе през задната врата на своя дом. Докато крачеше по пътеката към портата, вятърът разроши косата му и той вдигна догоре ципа на якето си. Две крачки преди да достигне до портата, Армстронг попадна в обхвата на оптическия прицел. Беше „Хензолт“ 1,5–6х42 БЛ; нормално с такива се окомплектоваха снайперските карабини „ЗИГ“ ССГ3000, но този беше специално пригоден от балтиморския оръжейник да пасва върху „Вайме“ Мк2. Самата дума „Вайме“ беше съкратена версия на малко дългото наименование „Ои Вайменин Металли Аб“, принадлежащо на една специализирана финландска фирма за леки огнестрелни оръжия, чиито собственици твърде правилно бяха преценили, че им трябва някаква по-лесна за запомняне търговска марка, под която да продават отличните си изделия на Запад. А въпросната Мк2 беше едно действително съвършено изделие. Снайперска карабина със заглушител, неподвижно монтиран на дулото, тя използваше нискозарядна версия на стандартния 7,62-милиметров боеприпас на въоръжение в НАТО. Нискозарядна, доколкото олекотеният метателен заряд беше предназначен да изстреля куршума с дозвукова скорост, за да лети безшумно във въздуха и след като напусне заглушителя. А поради ниския заряд на патрона и сложната система за отвеждане на барутните газове от заглушителя пушката имаше и съвсем незначителен откат. Почти никакъв. Едва-едва доловимо ритване. Прекрасна пушка. С добър оптически прибор като този „Дензолт“ до двеста метра не пропускаше целта.

Мъжът, който беше залепил окото си за окуляра, се намираше само на сто двайсет и пет метра от задната порта на Армстронг. Той знаеше това със сигурност, защото току-що бе измерил дистанцията с лазерен далекомер. Човекът се беше подготвил добре. Облечен беше с тъмнозелена шуба, подплатена с пух, а на главата си имаше черна мъхеста шапка от екокожа. Ръкавиците му бяха направени от същата материя, като пръстите на дясната бяха отрязани, за да борави свободно с оръжието. Лежеше ниско долу, на завет, и очите му не сълзяха въпреки силния вятър, който духаше над главата му. Не очакваше никакви проблеми. Никакви.

Когато човек минава през порта, той се спира за миг. Винаги се получава така. За част от секундата застава напълно неподвижен. Просто няма друг начин, независимо накъде се отваря портата. Ако се отваря навътре към него, той протяга ръка, хваща резето, дърпа вратата към себе си и застава сякаш на пръсти, докато вратата опише дъга покрай него. Ако ли пък се отваря навън, той пак спира за момент, докато напипа резето и оттласне вратата от себе си. Във втория случай всичко става малко по-бързо, но все пак има един кратък момент, в който тялото му е неподвижно. А тази конкретна порта се отваряше навътре, към двора. Тази малка подробност се виждаше съвсем ясно през мерника. Човекът щеше поне две секунди да остане неподвижен. Прекрасна възможност.

Армстронг стигна до портата. Спря се. На сто двайсет и пет метра от него мъжът, залепил око за окуляра на оптическия мерник, отмести пушката леко вляво, докато кръстчето съвпадна точно с целта. Задържа дъха си. После сви показалеца си и обра мекия спусък. След това натисна докрай.

Пушката кихна и леко го ритна по рамото. Куршумът прелетя дистанцията до целта за малко повече от четири десети от секундата и се заби с плясък точно в средата на челото на Армстронг. Проби черепа, след това под лек ъгъл надолу премина със страшна сила през фронталния лоб, централните вентрикули и малкия мозък. Разби на малки късчета първия прешлен, разкъса меките тъкани в горния край на гръбначния мозък и излезе през основата на врата. После продължи полета си, докато се заби в пръстта на около три метра и половина зад жертвата.

Армстронг беше клинически мъртъв, преди още тялото му да падне на земята. По пътя си куршумът бе причинил масирани вътрешни травми; кинетичната му енергия се бе разпространила като ударна вълна в еластичната мозъчна тъкан, бе се отразила в черепните стени и се бе върнала обратно като внезапно придошла вода, която се удря в стената на малък басейн. Произтеклите от това поражения бяха катастрофални. Още преди земното притегляне да подейства на тялото му, всички жизнени функции на мозъка бяха окончателно приключили.

На сто двайсет и пет метра от трупа мъжът продължи да лежи напълно неподвижен още една секунда с око, допряно до окуляра. След това притисна пушката плътно до тялото си и се затъркаля, докато се отдалечи достатъчно встрани, за да е безопасно да се изправи. Дръпна затвора, с облечената си в ръкавица ръка улови още горещата гилза и си я мушна в джоба. После заотстъпва заднишком, докато изчезна.

Докато пътуваха в колата, Нили беше необичайно мълчалива. Може би се притесняваше за деня, който тепърва предстоеше. Или бе доловила някаква промяна в отношенията между другите двама. Ричър не знаеше кое от двете, а и не бързаше да узнае. Той мълчаливо се возеше, докато Фрьолих геройски си проправяше път през натовареното движение. Тя заобиколи откъм северозапад, пресече реката по моста Уитни Йънг и продължи покрай стадиона „Робърт Кенеди“, откъдето се вля в Масачузетс Авеню, за да избегне задръстванията около правителствените комплекси в централната градска зона. Но по Масачузетс движението също беше натоварено и докато стигнат до улицата на Армстронг в Джорджтаун, часът беше почти девет. Тя паркира зад друг, идентичен събърбан недалеч от изхода на ръкава. Един агент слезе от тротоара и заобиколи колата отпред, за да я заговори.

— Ченгето от ЦРУ току-що пристигна — каза той. — Трябва да са преполовили буквара по шпионаж, а, какво ще кажеш?

— Предполагам, че вече са към края.

— Едва ли. Сложна наука е тая — каза човекът. — Особено за по-прости хора.

В отговор Фрьолих се усмихна и мъжът се върна на мястото си на тротоара. Тя вдигна стъклото и се обърна назад, за да бъде с лице едновременно към Ричър и Нили.

— Е, днес ще обикаляте пеша — каза тя.

— Затова съм така облечен — отвърна Ричър.

— Четири очи виждат по-добре от две — добави Нили.

Двамата слязоха и оставиха Фрьолих сама в затоплената кола. Откъм улицата къщата беше добре охранявана, затова те тръгнаха на север и завиха по първата пряка вдясно, за да огледат задната страна. В началото и в края на тясната уличка имаше паркирани патрулни коли. Нищо не се случваше. Всички прозорци бяха плътно затворени срещу студа. Те стигнаха до следващия ъгъл и завиха в пряката, която описваше карето. Там също имаше патрулни коли.

— Само си губим времето — каза Нили. — Никой няма да го нападне в къщата му. Предполагам, че полицаите все ще забележат, ако някой се опитва да прекара гаубица през кордона.

— Хайде да закусим — предложи Ричър.

Те се върнаха до ъгъла, където имаше павилион за кафе и закуски. Купиха си по едно кафе с поничка и седнаха на две високи столчета до витрината. Стъклото беше запотено. Нили го забърса със салфетка, за да виждат.

— С нова връзка си днес — отбеляза тя.

Той погледна надолу към гърдите си.

— И с нов костюм — добави тя.

— Харесва ли ти?

— През деветдесетте вероятно би ми харесал.

Той не отговори. Тя се усмихна.

— Е?

— Какво?

— Мис Фрьолих свали и другия брат.

— Личи ли си?

— Безпогрешно.

— Не против волята ми във всеки случай.

Нили отново се усмихна.

— Не съм си и помисляла, че ще се опита да те изнасили.

— Сега какво, ще ме съдиш ли?

— От къде на къде? Ти си решаваш. Тя е приятно момиче. Но и аз не съм толкова лоша. А с мен никога не си се пробвал…

— Ти искаше ли да се пробвам?

— Не.

— Ето, виждаш ли? Аз съм свикнал, когато проявя интерес към някоя, да разчитам на успех.

— Което доста стеснява кръга на възможностите ти.

— Е, не чак толкова.

— Явно не — отбеляза тя.

— Не одобряваш ли?

— Къде ти! Прави каквото знаеш. Защо според теб си останах в хотела? За да не й се пречкам.

— За да не й се пречкаш? На нея? Толкова ли беше очевидно?

— Моля те, престани! — сряза го Нили.

Ричър отпи от кафето. Отхапа от поничката. Беше превъзходна. С хрупкава карамелена глазура отвън, мека като пух отвътре. Той отхапа още веднъж и облиза пръстите си. Усети как захарта и кофеинът се разливат по жилите му.

— Та кои са тия типове според теб? — попита Нили. — Имаш ли някакво предположение?

— Донякъде — отвърна той. — Ще трябва да се концентрирам, за да ги определя с точност. А не знам дали си струва, докато не ни кажат дали оставаме на работа.

— Едва ли — каза Нили. — Нашата работа свършва с чистачите. Което само по себе си е загубено време. Не виждам как ще изкопчим някакво име от тях. А дори и да ни го кажат, ще е фалшиво. Най-много да получим външно описание. Което няма да ни свърши много работа.

Ричър кимна. Допи кафето си.

— Да вървим — каза той. — Да обиколим докрай карето, дори да е проформа.

Двамата закрачиха толкова бавно, колкото им позволяваше лютият студ. Нищо не се случваше. Тишина. На всяка от околните улици се виждаха патрулни коли и автомобили на тайните служби. Изгорелите газове от двигателите им се стелеха като бели облачета в неподвижния въздух. Освен тях нищо друго не помръдваше. Те завиха зад следващия ъгъл и се озоваха в южния край на отсечката, където се намираше домът на Армстронг. Белият ръкав се виждаше пред тях вдясно. Фрьолих беше излязла от колата си и настойчиво им махаше с ръка. Те ускориха крачка по тротоара, за да стигнат до нея.

— Промяна в програмата — каза им тя. — Възникнал някакъв проблем в Сената, той прекъсна брифинга с ЦРУ и тръгна.

— Напуснал е междувременно къщата? — попита Ричър.

Фрьолих кимна.

— В момента е в движение. — Тя млъкна и се заслуша в гласа от слушалката в ухото й. — Вече пристига. Докладвай обстановка! — Последното бе казано в микрофона на китката й.

Изминаха трийсет секунди. Четирийсет.

— Вътре е — каза накрая тя. — В безопасност.

— И сега какво? — попита Ричър.

Фрьолих вдигна рамене.

— Сега чакаме. Такава ми е работата. Да чакам.

Те се върнаха в централата на тайните служби и прекараха деня в очакване. Сътрудниците на Фрьолих най-редовно й се обаждаха, за да докладват за обстановката. Ричър успя да си състави доста ясна картина за организацията на работата. Около сградата на Сената бяха разставени униформени служители от градската полиция с патрулни коли. Тротоарът от двете страни на входа беше заварден от агенти на тайните служби.

В сградата действаше Службата за охрана на Капитолия, като до всеки метален детектор имаше по един служител, а множество други, подсилени с още агенти на тайните служби, патрулираха по коридорите. Работата по предаване на властта протичаше в офисите на горния етаж, където пред всяка врата дежуреха по двама агенти. Тримата бодигардове от личната охрана на Армстронг не се отделяха от него през цялото време. Докладите по радиостанцията свидетелстваха за сравнително статична програма през този ден. По-голямата част от времето си Армстронг прекарваше край заседателни маси или в лични срещи, на които се сключваха споразумения. Това поне беше ясно. Ричър си припомни фразата „задимени помещения“, която бе чел в криминалните романи от миналото, само дето сега в Конгреса едва ли разрешаваха на някого да пуши.

В четири часа те отидоха с колата до хотела на Нили, където щеше да се проведе и вторият прием за дарителите на кампанията. Началото беше обявено за седем вечерта, така че разполагаха с три часа, за да прегледат и обезопасят сградата. Фрьолих действаше по предварително съставен план, който й даваше възможност да започне претърсването едновременно от две страни — от товарната рампа и от луксозните апартаменти най-горе. Униформени полицаи с кучета, придружавани от агенти на тайните служби, търпеливо обхождаха етаж след етаж. След като приключеха с даден етаж, по трима полицаи заставаха на пост — двама в двата края на коридора и един, който покриваше площадката пред асансьорите и аварийното стълбище. Двата екипа по претърсването се срещнаха на деветия етаж в шест часа; във фоайето на хотела и на вратата към балната зала бяха инсталираш временни метални детектори и охранителни камери, които вече работеха.

— Тоя път им искайте по два документа за самоличност — каза Нили. — Шофьорска книжка и кредитна карта или нещо такова.

— Не се бой — отвърна Фрьолих. — Точно това смятам да правя.

Ричър застана до вратата на балната зала и обиколи с поглед помещението. Сега изглеждаше огромно, но хилядата поканени щяха да го препълнят.

От офиса си на горния етаж Армстронг взе асансьора до фоайето, там сви вляво и през една странична врата без отличителни знаци се озова в коридора, който водеше към задния изход. Облечен беше с шлифер, а в ръката си носеше куфарче. В тесния коридор се носеше остра миризма на почистващи препарати. Някакви силни химикали, каквито използват чистачите. По пътя си трябваше да заобиколи две купчини кашони, които преграждаха коридора. Едната купчина беше от нови и чисти кашони, явно от неотдавнашни доставки. Другата — от оръфани, клатещи се кутии, които чакаха да ги отнесат за рециклиране. Той се извърна настрани, за да се промуши покрай втората купчина. Докато с лявата си ръка държеше куфарчето зад гърба си, с дясната пипнешком намери бравата и натисна вратата, която се отваряше навън.

Задният изход извеждаше в квадратно вътрешно дворче, отворено единствено откъм север. Мястото беше доста потискащо. Точно над главата му по фасадата бяха прикрепени със скоби ламаринените кожуси на вентилационната система. На нивото на прасците се виеха боядисаните с миниум тръби с месингови кранове на противопожарната инсталация. По-нататък бяха наредени в редица няколко тъмносини контейнера за смет — огромни стоманени паралелепипеди, всеки с размер на лека кола. Армстронг трябваше да мине покрай тях, за да излезе на задната уличка. Той се провря покрай първия. После покрай втория. И тогава чу тих човешки глас.

— Хей! — каза само гласът.

Армстронг се извърна и видя мъжка фигура, свита в тясното пространство между втория и третия контейнер. В полумрака очите му регистрираха тъмно палто, шапка и някакво страховито оръжие. С къса, дебела, черна цев. Която в този миг се повдигна нагоре и сякаш се изкашля.

Оръжието беше картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МП5СД6 със заглушител; превключвателят на огъня му беше поставен на откоси по три куршума. Използваше стандартни 9-милиметрови муниции „Парабелум“. Нямаше нужда от нискозарядни патрони, защото дебелият заглушител беше с трийсет миниатюрни отверстия, които отвеждаха встрани газовете от метателния заряд, забавяйки дулната скорост на куршума до дозвукова. Скорострелността му беше осемстотин патрона в минута, така че един откос от три куршума напускаше дулния срез за малко повече от една пета от секундата. Първият откос улучи Армстронг в средата на гръдния кош. Вторият — право в лицето.

И в основната си модификация — МП5 — картечният пистолет „Хеклер & Кох“ си има своите добри страни, между които изключителна надеждност и точност на стрелбата. Версията със заглушител на дулото е дори още по-добра, защото значителната маса на заглушителя до голяма степен уравновесява естествената тенденция на всяко автоматично оръжие да разсейва огъня нагоре вследствие на отката. Единственият му недостатък е енергията, с която изхвърля изразходваните гилзи. Те изхвръкват през страничния изрез на корпуса почти с такава скорост, с каквато и куршумите през цевта. И се спират доста надалеч. Което само по себе си не е голям проблем в условията на действие на елитните командоси по света, които са основният потребител на това знаменито оръжие. Но при сегашните обстоятелства би могло да доведе до неприятни усложнения. Защото, прекрачвайки през тялото на Армстронг на път към изхода на малкото дворче и към колата си, убиецът остави шест гилзи.

Към шест и четирийсет във фоайето на хотела вече се бяха събрали близо седемстотин гости. Те образуваха не особено стройна опашка от входната врата, през гардероба до вратата на залата. Въздухът ехтеше от радостно възбудени гласове и беше пропит с упойващата миризма на тежки парфюми. Нови рокли се смесваха с бели смокинги, тъмни костюми и ярки вратовръзки. Дамски чанти, стиснати под мишница, и миниатюрни фотоапарати в кожени калъфи. Лачени обувки, високи токчета и диамантени огърлици. Сложни прически, голи рамене и електричество във въздуха.

Ричър наблюдаваше всичко това, облегнат на една колона в близост до асансьорите. През стъклената врата различаваше тримата агенти на улицата. Двама от двете страни на вратата, третият до металния детектор. Машината беше регулирана да долавя и най-дребния предмет и пищеше пронизително на всеки трети гост. Агентите претърсваха дамски чанти и опипваха джобове на мъжки костюми. При това се усмихваха заговорнически на жертвите. Никой нямаше нищо против. Из самото фоайе бродеха осмина агенти с каменни лица и подвижни очи. Още трима дежуреха пред вратата на залата, където проверяваха поканите и документите за самоличност. Техният метален детектор беше не по-малко чувствителен. Някои от гостите биваха претърсени повторно. В балната зала вече свиреше музика, която се чуваше на вълни според нивото на шума във фоайето.

Нили бе заела стратегическа позиция на второто стъпало към мецанина, на срещуположната страна на фоайето. Очите й опипваха морето от хора като радар; на всеки няколко секунди погледът й обхващаше от край до край цялото помещение. Щом погледите им с Ричър се срещнеха, тя леко поклащаше глава. Ричър забеляза, че Фрьолих се движи из тълпата без определена посока. Изглеждаше превъзходно. Черният й костюм беше достатъчно елегантен за вечерен тоалет, но никой не би я сбъркал с обикновен гост. Излъчваше авторитет. От време на време се спираше при някой от агентите и разменяше по няколко думи с него. Или вдигаше длан към лицето си, за да каже нещо в микрофона. По езика на тялото й Ричър можеше да познае точно кога приема доклади в слушалката. Тогава движенията й ставаха някак по-вяли — личеше си, че се напряга да чуе какво й се говори.

До седем повечето гости бяха вече в балната зала. Пред двата метални детектора на главния вход и във фоайето се бяха скупчили малки шумни групички от закъснели. Гости от други градове, които си бяха запазили стаи за през нощта в хотела, се точеха на двойки от асансьорите. Нили бе останала сама на стълбището за мецанина. Още когато фоайето започна да се опразва, Фрьолих изпрати останалите осем агенти в балната зала в подкрепление на осемте, вече разположени там. Тя им нареди да се смесят с тълпата и да си отварят очите на четири, докато започне представлението. Към тях щяха да се присъединят тримата агенти от личната охрана на Армстронг, другите трима от вратата на залата и двамата от главния вход на хотела. В кухнята, на товарната рампа и по всичките седемнайсет етажа на сградата и по околните улици бяха заели позиции цивилни и униформени полицаи.

— Колко ви струва всичко това? — попита я Ричър.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна тя. — Честна дума!

Нили слезе от стълбището и застана до тях пред колоната.

— Още ли го няма? — попита тя.

Фрьолих поклати глава.

— Съкратили сме времето му за участие. Идва със закъснение и си тръгва по-рано.

Изведнъж тя замръзна на място и се заслуша. Притисна с пръст свободното си ухо, за да чува само слушалката. Вдигна китката на другата си ръка и приближи уста до микрофона.

— Разбрано, край — каза тя. Беше бледа като платно.

— Какво има? — попита Ричър.

Тя сякаш не го чу. Обърна се и извика последния агент, който още се навърташе във фоайето, и му нареди да я замества като началник на охраната до края на вечерта. После вдигна китката си към устата и съобщи това на всички останали агенти. Предупреди ги да удвоят бдителността, да не отделят поглед от Армстронг и хората около него и да съкратят времето му за участие до възможния минимум.

— Какво става? — повтори въпроса си Ричър.

— Връщаме се в централата — отвърна тя. — Веднага. Това беше Стайвесънт. Струва ми се, че имаме много сериозен проблем.

(обратно)

9

Фрьолих включи мигащите червени светлини зад предната решетка на събърбана и с пълна газ се вля в натоварения вечерен трафик, като да беше въпрос на живот и смърт. На всеки светофар пускаше сирената. Използваше всяка пролука между колите.

През целия път не пророни дума. Ричър седеше напълно неподвижен до нея, а Нили се беше надвесила напред от задната седалка и не откъсваше очи от пътя. Грамадната машина занасяше по хлъзгавия асфалт и се накланяше силно на завоите. Гумите пищяха неистово и едва успяваха да удържат тритонната маса на шосето.

След четири минути бяха в гаража на службите, след още трийсет секунди — в асансьора, а около минута след това нахълтаха в кабинета на Стайвесънт, който седеше неподвижен зад безупречно разтребеното бюро. Беше се свил на стола, сякаш някой му бе изкарал въздуха с юмрук. В ръцете си държеше куп листове. Светлината от лампата прозираше през хартията и отзад се проектираха кодираните сигнатури, които се отпечатват на всяка страница, когато се черпи информация от база данни. Под всяко заглавие имаше по два гъсто отпечатани абзаца текст. Секретарката стоеше до него и му подаваше още страници, една по една. Лицето й беше бяло като вар. Когато ги видя, тя излезе от стаята, без да каже дума. Вратата зад нея се затвори, от което тишината стана още по-отчетлива.

— Какво има? — не се сдържа Ричър.

Стайвесънт вдигна глава.

— Сега и аз вече знам — отвърна той.

— Знаеш какво?

— Знам, че това е работа на външни хора. С положителност. Без сянка на съмнение.

— Откъде го знаеш?

— Ти предположи, че демонстрацията ще бъде зрелищна — каза Стайвесънт. — Театрална. Аз бих добавил: драматична, невероятна, жестока, каквото ти дойде на ума.

— И каква се оказа тя?

— Ти имаш ли представа какъв е броят на убийствата в цялата страна?

Ричър вдигна рамене.

— Бих могъл да предположа, че е висок.

— Около двайсет хиляди годишно.

— Е?

— Това прави по около петдесет и четири на ден.

Ричър бързо пресметна наум.

— Да кажем, петдесет и пет — рече той. — Освен на високосни години.

— Искате ли да ви кажа за две от днешните? — каза Стайвесънт.

— Кой е убит? — запита Фрьолих.

— Двама мъже — каза Стайвесънт. — Единият е някакъв дребен фермер в Минесота. Човекът си излизал сутринта от къщи през задната порта и бил прострелян право в челото. Без всякаква видима причина. Вторият случай е днес следобед в търговски център в предградията на Боуддър, Колорадо. На втория етаж имало офис на заклет експерт-счетоводител. Като си тръгвал от работа, за по-направо обичал да минава през някакъв заден двор, та днес го причакали и го застреляли с автоматичен откос. Също без видима причина.

— Е, и?

— Фермерът се казва Брус Армстронг. А счетоводителят — Брайън Армстронг. И двамата са бели, на ръст и възраст колкото Брук Армстронг, с неговото телосложение, със същия цвят на косата и очите.

— Роднини? Далечни братовчеди?

— Не — каза Стайвесънт. — Нямат никаква връзка. Нито помежду си, нито с вицепрезидента. Та се питам: какъв е шансът това да се случи? Двама напълно случайни мъже с фамилия Армстронг, чиито собствени имена започват с Бр, да бъдат убити напълно безпричинно няколко часа един след друг, и то в ден, в който е отправена сериозна заплаха към нашия човек? И сам си отговарям: шансът е сигурно едно към хиляда милиарда.

В стаята настана тишина.

— Това била значи демонстрацията — каза накрая Ричър.

— Да — отвърна Стайвесънт. — Това беше демонстрацията. Хладнокръвно убийство. На двама невинни граждани. Така че съм съгласен с вас. Нямаме работа с вътрешен човек, който си прави невинна шега.

Без да чакат покана, Нили и Фрьолих седнаха на двата стола за посетители през бюрото на Стайвесънт. Ричър се облегна на една висока кантонерка и се загледа през прозореца. Щорите бяха още вдигнати, макар че навън отдавна бе паднал мрак. Единственото нещо, което се виждаше от този прозорец, беше оранжевото сияние на небето над Вашингтон.

— Как ти съобщиха? — попита той. — Да не би да са се обадили, за да поемат отговорност?

Стайвесънт поклати глава.

— Позвъниха от ФБР. Те разполагат с компютърна програма, която пресява бюлетините на Националния информационен център. Когато отнякъде се появи име, което ги интересува, системата веднага подава сигнал. Името Армстронг, разбира се, е сред приоритетните.

— Значи те вече бездруго са замесени.

Стайвесънт отново поклати глава.

— Просто ни предоставиха определена информация, това е. Те дори не разбират за какво става дума.

В стаята отново настана мълчание. Чуваше се дишането на четиримата — всеки вглъбен в собствените си мисли.

— Имате ли подробности от криминологичните експертизи? — попита Нили.

— Някои, да — отвърна Стайвесънт. — Първият мъж е убит с единичен изстрел в главата. Загинал на място. Не могат да открият куршума. Съпругата му не била чула нищо.

— А къде е била?

— На около пет-шест метра от местопроизшествието, в кухнята. Вратите и прозорците били затворени заради времето. Но все пак би трябвало нещо да се чуе. По онези места през цялата година се чували ловци.

— Какъв е размерът на входното отверстие? — попита Ричър.

— Калибърът е по-голям от .22 — отвърна Стайвесънт. — Ако това имаш предвид.

Ричър кимна. Единственото оръжие, способно да произведе изстрел, който да не се чуе от 5–6 метра разстояние, е пистолет .22 калибър със заглушител. Всеки по-голям калибър задължително издава някакъв звук независимо от заглушителя или затворените прозорци.

— Значи е стреляно с пушка отдалеч — каза той.

— Траекторията на куршума сочи натам — каза Стайвесънт. — Според съдебния лекар куршумът се е движил в низходяща посока. Влязъл през горната част на челото, излязъл отзад през тила.

— Теренът хълмист ли е?

— Навсякъде в околността.

— Значи става въпрос или за много далечен изстрел, или за пушка със заглушител. И двете възможности никак не ми харесват. Ако е стреляно отдалеч, значи убиецът е невероятен стрелец, ако пък е стреляно със заглушител, значи ония разполагат с доста специални оръжия.

— А какво знаем за второто убийство? — попита Нили.

— Извършено е по-малко от осем часа след първото. Но на повече от хиляда и двеста километра оттам. Това показва, че ако са екип, днес са действали поотделно.

— Подробности?

— Твърде откъслечни засега. Първото впечатление от доклада на местната полиция е, че става въпрос за автоматично оръжие. Но и този път никой нищо не е чул.

— Автомат със заглушител? — попита Ричър. — Сигурни ли са?

— Няма съмнение, че е автомат — каза Стайвесънт. — Два откоса: в гърдите и в главата. Трупът е накълцан на парчета.

— Демонстрацията си я бива — обади се Фрьолих.

Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Отвън бе паднала лека мъгла.

— Само че какво точно се опитват да демонстрират? — попита той.

— Че си имаме работа с хора, които не са особено симпатични.

Той кимна.

— Но нищо повече от това. Във всеки случай не демонстрират уязвимостта на Армстронг, освен ако жертвите не са свързани по някакъв начин с него. Всъщност сигурни ли сме, че наистина е така? Че не са му, да кажем, далечни братовчеди? Поне фермерът. Минесота граничи със Северна Дакота, кали така?

Стайвесънт поклати глава.

— И аз най-напред това си помислих. Но после проверих всички възможни следи. Първо, вицепрезидентът не е роден в Северна Дакота. Преместил се е там от Орегон. Освен това разполагаме с резултата от проверката за произход и лични данни, която са направили от ФБР след обявяване на кандидатурата му. Доста е подробна. А пък не се споменават никакви живи роднини, ако не се брои една по-възрастна сестра, която живее в Калифорния. Жена му има някакви братовчеди, но нито един не се казва Армстронг, а и повечето са доста по-млади. На практика са деца.

— Ясно — каза Ричър.

Деца. В съзнанието му пробягаха познати картини: детска люлка, плюшени играчки, ярки рисунки, закрепени с магнити за врата на хладилник. Братовчеди.

— Смахната история — продължи той. — Убийството на двама случайни граждани, които се казват Армстронг и леко напомнят нашия човек, може да съдържа елемент на драматизъм, но не доказва големи способности. Всъщност нищо не доказва. Във всеки случай не ни кара да се съмняваме в нашата собствена охрана.

— Просто ни кара да ни е жал за жертвите — подметна Фрьолих. — И за техните семейства.

— Няма спор — каза Ричър. — Но, от друга страна убийството на двама случайни мъже в глухата провинция не ни уязвява пряко, нали? Да не би да сме ги охранявали и тях? Нямаме основания да се укоряваме, да се съмняваме в себе си. Аз мислех, че ще бъде на лична основа. Нещо по-сложно. Като писмото, което се появи изневиделица на бюрото ти.

— Говориш, сякаш си разочарован — отбеляза Стайвесънт.

— Разочарован съм Очаквах, че ще се приближат достатъчно, за да се опитаме да ги пипнем. Но те предпочетоха да останат на дистанция. Това са едни страхливци.

Никой не отговори.

— Страхливците са жестоки — продължи той. — Жестоките са страхливци.

Нили го погледна. Достатъчно добре го познаваше вече, за да разбере, че очаква подканване.

— Е, и?

— Трябва да се върнем назад и да премислим всичко отначало. Залива ни информация, а ние не я обработваме. Например вече знаем, че тези типове са външни хора. Че това не е някаква невинна игра между колеги.

— Е, и?

— Ами чистачите например. Какво знаем за тях?

— Че са замесени. Че са изплашени. Че отказват да говорят.

— Правилно — каза Ричър. — Но защо са изплашени? Защо не говорят? Преди време си мислехме, че може чистачите да се заиграват с някой симпатичен колега. Но явно не е така. Защото убийците не са вътрешни хора. Нито пък са симпатични. Нито пък това е игра.

— Тоест?

— Тоест те са принудени да участват по някакъв много по-сериозен начин. Сплашени са и им е затворена устата. От хора, които никак не се шегуват.

— Да, но как?

— Хайде де, как? Как можеш да сплашиш някого, без да го пипнеш с пръст?

— Като го накараш да вярва, че ще пострада в бъдеще.

Ричър кимна.

— Или той самият, или някой, на когото държи. Да го сплашиш толкова, че да трепери от страх.

— Така…

— Къде сме чували наскоро думата братовчеди?

— Как къде? Навсякъде. Аз имам братовчеди.

— Не, наскоро!

Нили погледна през прозореца.

— От чистачите! — каза тя. — Децата им били у братовчеди. Така казаха.

— Но преди това малко се спогледаха, не помниш ли?

— Така ли беше?

Ричър кимна.

— Не отговориха веднага и първо си размениха погледи.

— Е, и?

— Ами може децата им да не са у братовчеди.

— Че защо да ни лъжат?

Ричър я погледна право в очите.

— Какъв по-добър начин да сплашиш някого и да го подчиниш на волята си от това да му вземеш децата за заложници?

Те се заловиха за работа без повече отлагане, но — по изрично настояване на Стайвесънт — и без груби процедурни нарушения. Той лично се обади на адвокатите на тримата чистачи и им каза, че му е нужен незабавен отговор на един-единствен въпрос: името и адресът на детегледачите. Даде им да разберат, че е в техен интерес да отговорят веднага, вместо да бавят топката. И отговорът се получи. Адвокатите му позвъниха след по-малко от час. Името било Галвес, а адресът — някаква къща на километър и половина от жилището на чистачите.

После Фрьолих им направи знак с ръка да мълчат и по радиото изиска от екипа си подробен доклад за обстановката в хотела. Тя разговаря с временно назначения началник на охраната и с още четирима агенти, разположени на ключови места. Нямало никакви проблеми. Всичко било спокойно. Армстронг обикалял из залата и се здрависвал със симпатизанти. Бодигардовете му били плътно до него. Тя разпореди след края на приема всички агенти да придружат вицепрезидента до товарната рампа, където да го чака кортежът. Да построят истинска човешка стена от служебния изход до вратата на лимузината.

— И по-живо — каза накрая тя. — Съкратете участието!

После четиримата се натъпкаха в малкия единичен асансьор, слязоха в гаража и се качиха в събърбана на Фрьолих. Предишния път по същия този маршрут Ричър бе дремал през цялото време; сега обаче той беше нащрек и наблюдаваше околността, докато Фрьолих си пробиваше път през вечерния трафик към по-бедните градски райони. Навлязоха в квартала на чистачите, подминаха къщата им и продължиха още около километър и половина по тесни полутъмни улици, почти непроходими от паркирани до тротоарите коли, докато стигнаха до указания адрес. Беше тясна, висока двуфамилна къща, заклещена между денонощен магазин за спиртни напитки и дълга редица еднакви къщи, долепени една до друга. Отпред имаше малко дворче, заобиколено с проста телена ограда. Кофите за боклук бяха привързани с вериги към портата. До бордюра беше паркиран грохнал двайсетгодишен кадилак. Жълтите улични лампи едва пробиваха мъглата.

— И какво правим сега? — запита Стайвесънт.

Ричър погледна през прозореца.

— Трябва да поговорим с тия хора. Но без излишен шум. Те и без това са наплашени до смърт. Няма нужда да ги стряскаме излишно. Може да си помислят, че лошите са се върнали. Затова предлагам Нили да влезе първа.

Стайвесънт понечи да възрази, но преди да е казал нещо, Нили скочи от колата и тръгна към портата. Ричър я проследи с поглед как се позабави на тротоара и огледа околните сгради, преди да влезе. Докато крачеше по пътечката към входната врата, тя не спираше да се оглежда. Не се виждаше никой. Кварталът беше пуст. Заради студа. Тя стигна до вратата. Потърси с очи бутона на звънеца. Такъв нямаше. Тя вдигна ръка и почука с кокалчетата си по стъклото.

Мина една минута. После вратата се отвори на една педя, колкото позволяваше веригата. Остър клин от мека, топла светлина се разпиля навън през пролуката. Последва едноминутен разговор. След това вратата се притвори за миг, за да освободи веригата. Светлият клин стана съвсем тънък, преди да се превърне в широк правоъгълник. Нили се извърна назад и махна с ръка. Фрьолих, Стайвесънт и Ричър слязоха от събърбана и тръгнаха по пътеката към вратата. На прага ги очакваше дребен мургав мъж, който им се усмихваше стеснително.

— Това е мистър Галвес — представи го Нили.

Те се здрависаха с него, после Галвес отстъпи крачка назад и с широк жест, като на английски иконом, ги покани да го последват. Беше облечен с прав панталон от костюм и пуловер на едри шарки. Косата му изглеждаше току-що подстригана, а очите му гледаха открито. Те влязоха след него в къщата. Вътре беше доста тясно, но блестеше от чистота. На проста закачалка до вратата в една линия висяха седем детски палтенца. Някои бяха съвсем малки, други малко по-големички. На пода под тях бяха подредени седем ученически ранички. Седем чифта обувки. Тук-там на спретнати купчинки бяха наредени играчки. В кухнята се виждаха три жени. Иззад полите им срамежливо надничаха няколко чифта детски очи. Още детски главички надзъртаха и иззад вратата на дневната. Те ту са показваха, ту се скриваха, като непрекъснато бяха в движение. Ричър се опита да ги преброи, но се отказа. Сякаш отвсякъде го дебнеха ококорени тъмни очички.

Стайвесънт се оглеждаше безпомощно и не можеше да реши откъде да започне. Ричър се промуши покрай него и се запъти към кухнята. Спря се до вратата и надникна вътре. На кухненския плот бяха наредени седем детски кутии за сандвичи с отворени капачета, готови да бъдат заредени със закуски на сутринта. Той се върна в коридора. Провря се покрай Нили и се загледа в палтенцата. Всичките бяха от пъстри синтетични материи, като миниатюрни версии на палтата, които бе оглеждал в магазина в Атлантик Сити. Той свали едно от закачалката. От вътрешната страна под яката имаше пришито бяло парцалче с ръкописен надпис: Х. Галвес. Той го върна на закачалката и едно по едно огледа останалите шест. На всяко палто имаше етикет с име. Общо пет бяха надписани Галвес и две Алварес.

Никой не говореше. Стайвесънт се оглеждаше наоколо. Ричър срещна погледа на мистър Галвес и му направи знак с глава да минат в дневната. Когато престъпиха прага, три деца изхвръкнаха като пищи между краката им.

— Ти пет деца ли имаш? — запита Ричър.

Галвес кимна.

— Аз съм един щастлив човек…

— А на кого са палтата с етикети Алварес!

— На децата на Хулио, братовчеда на жена ми.

— На Хулио и Анита ли?

Галвес кимна, но не каза нищо.

— Искам да ги видя.

— Не са тук.

Ричър извърна поглед встрани.

— А къде са? — попита тихо той.

— Откъде да ги знам? — каза Галвес. — Сигурно са на работа. Работят все нощна смяна. На държавна служба.

Ричър го погледна.

— Искам да кажа, къде са децата? Те ме интересуват. Искам да видя децата им.

Галвес го погледна, видимо объркан.

— Да видите децата ли?

— Искам да се убедя, че са добре.

— Но вие току-що ги видяхте. В кухнята.

— Искам да видя точно кои са децата на Хулио и Анита.

— Не им вземаме пари — заекна Галвес. — Освен за храна.

Ричър кимна разбиращо.

— Не съм дошъл да ви проверявам дали сте лицензирани детегледачи или нещо такова. Ние не се занимаваме с такива неща. Наистина искам да видя дали децата са добре.

Галвес продължаваше да го гледа озадачено. После се обърна по посока към кухнята и изрече дълго изречение на бърз, насечен испански. Веднага две малки дечица се отделиха от кухненската група, промушиха се между Стайвесънт и Фрьолих и доприпкаха в дневната. Те се спряха до вратата и застанаха неподвижни, едно до друго. Бяха момиченца. Много красиви, с огромни черни очи, меки коси и сериозни личица. Бяха може би на пет и на седем години. Или на четири и шест. Или на три и пет. Ричър не можеше да прецени.

— Ей, дечица — каза той, — я ми покажете палтата си.

Двете изпълниха молбата му точно и без да задават въпроси, както обикновено постъпват децата. Той ги последва в коридора и пред очите му те се надигнаха на пръсти и докоснаха с ръка две от седемте палтенца, за които той вече знаеше, че са надписани Алварес.

— Браво — каза той. — А сега вървете да се почерпите с по една курабийка или нещо такова.

Двете сестрички заприпкаха обратно към кухнята. Той ги проследи с поглед. Постоя за миг неподвижно и мълчаливо, после се върна в дневната. Приседна до Галвес и отново понижи глас.

— Някой друг да се е интересувал за тях? — попита той.

Галвес само поклати глава.

— Сигурен ли си? — настоя Ричър. — Някой да не ги наблюдава, някакви непознати лица да не се навъртат наоколо?

Галвес отново поклати глава.

— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Ако има проблем, ако някой ти досажда, само кажи и ние ще се погрижим да престане.

Галвес вдигна към него неразбиращ поглед. Ричър го гледаше право в очите. Той беше свикнал да разчита човешки погледи, а в тези две очи нямаше и капка гузност. Изглеждаха объркани, може би леко уплашени, но не гузни. Човекът не се опитваше да крие нещо. Нямаше никакви тайни от него.

— Е, добре — каза накрая Ричър. — Извинявай, че ти нарушихме спокойствието.

По обратния път той беше мълчалив и замислен.

* * *

Четиримата отново насядаха в заседателната зала. Сякаш тя беше единственото помещение в сградата с повече от три стола. Нили остави Фрьолих да седне до Ричър, докато тя се настани до Стайвесънт на отсрещната страна на масата. Фрьолих се обади по радиостанцията и й докладваха, че Армстронг се готви всеки момент да си тръгне от приема. Бил решил да съкрати участието си. Никой от поканените нямал нищо против. Те всякак бяха доволни. Ако се задържеше повече сред тях, примираха от щастие, че са в такава високопоставена компания; ако ли пък си тръгнеше на средата, цъкаха възхитено: какъв делови и зает човек, и все пак намери време да ни уважи! Фрьолих го проследи по радиостанцията, докато излезе от балната зала, прекоси кухнята, слезе от товарната рампа и се настани в лимузината. Чак тогава си отдъхна. Оставаше само кортежът да го откара с пълна газ до Джорджтаун, след което да го преведат през ръкава. Тя бръкна с ръка зад гърба си и намали леко звука на радиостанцията. После се облегна назад и вдигна поглед към другите; в очите й напираха въпроси.

— Нищо не разбирам — обади се Нили. — Значи има нещо друго, което повече ги плаши, отколкото безопасността на децата им?

— Че какво може да е това нещо? — попита Фрьолих.

— Зелени карти? Те законно пребиваващи ли са?

Стайвесънт кимна.

— Разбира се. Те са пълноправни служители на тайните служби на Съединените американски щати, както всички нас в тази сграда. Освен това ние следим банковите им сметки и всичко останало. Чисти са, поне доколкото знаем.

Ричър слушаше разговора, но съзнанието му блуждаеше другаде. Той разтри тила си с длан. Косата по врата му беше поизрасла след последното подстригване. Вече не беше толкова остра. Той погледна Нили. После мокета на пода. Беше сивкав, синтетичен, на релефни ивици. На острата халогенна светлина се виждаха отделни лъскави нишки. Във всеки случай мокетът беше безупречно чист. Той притвори клепачи. Мозъкът му работеше трескаво. Пред очите му като на екран премина видеозаписът от охранителната камера. Осем минути преди полунощ чистачите се появяват в кадър. Влизат право в кабинета на Стайвесънт. В седем минути след полунощ излизат. После девет минути чистят стаята на секретарката. Накрая, в дванайсет и шестнайсет минути, се изнасят по същия начин, както са влезли. Той отново прекара целия запис през съзнанието си, веднъж отзад напред и веднъж отпред назад. Всеки кадър. Всяко движение. И изведнъж отвори очи. Всички го гледаха вторачено, сякаш го бяха питали нещо, а той не бе отговорил на въпроса им. Той погледна часовника си. Наближаваше девет. Лицето му разцъфна в широка, доволна усмивка.

— Тоя Галвес отведнъж ми стана симпатичен — каза накрая той. — Изглеждаше толкова щастлив като баща. И тия кутии за сандвичи, наредени за другия ден. Хващам се на бас, че им ги правят с пълнозърнест хляб. И плодове им дават вероятно. Здрава, питателна храна.

Те го гледаха вкаменени.

— Аз бях дете на военни — продължи той. — Моята кутия за сандвичи беше стара кутия от патрони. На всички деца бяха такива. Навремето това се смяташе за много шик по базите. Аз моята си я бях надписал с червена боя, през шаблон. Майка ми не можеше да я понася. Казваше, че едно дете не бива да си играе с военен реквизит. Но иначе ми я пълнеше все с хубави работи за хапване.

Нили се облещи насреща му.

— Ричър, ние тук сме се събрали да обсъждаме сериозни неща, двама души са убити, а ти ни занимаваш с кутията си за сандвичи?!

Той кимна.

— Приказвам си аз за кутии, а си мисля за подстрижки. Вие забелязахте ли, че мистър Галвес наскоро бе ходил на бръснар?

— Е?!

— Същевременно, при цялото ми уважение към теб, Нили, си мисля и за задника ти.

Фрьолих щеше да го изяде с поглед. Нили се поизчерви.

— Как да разбирам това? — запита тя.

— Как ли? Ами например, че аз не вярвам за Хулио и Анита да има нещо по-важно от децата им.

— А защо мълчат тогава?

Фрьолих се наведе напред, затисна ухото си с пръст и се заслуша в радиостанцията.

— Отлично, момчета. Разбрано и край. — Тя вдигна глава и се усмихна. — Армстронг си е у дома. Най-после в безопасност.

Ричър отново погледна часовника си. Беше точно девет. Той се обърна към Стайвесънт.

— Може ли да хвърля още един поглед на кабинета ти? Сега, ако не възразяваш?

Стайвесънт го изгледа неразбиращо, но стана от стола и ги поведе по коридорите към задната част на етажа. Секретарското помещение беше тихо и пусто. Вратата към кабинета на Стайвесънт беше затворена. Той я отвори и натисна ключа на осветлението.

На бюрото имаше лист хартия.

Всички го видяха. Стайвесънт остана неподвижен секунда-две, после пристъпи към бюрото и се загледа в листа. Преглътна. Пое си дълбоко дъх и го вдигна.

— Това е факс от полицейското управление на Боулдър — каза той. — С предварителни резултати от балистичната експертиза. — Той се усмихна, видимо облекчен.

— А сега се съсредоточи и помисли — каза Ричър. — Така ли изглежда винаги кабинетът ти?

Без да пуска факса, Стайвесънт се огледа.

— Точно така.

— Значи всяка вечер чистачите го виждат точно в този вид, нали?

— Ами обикновено бюрото е празно — отвърна Стайвесънт. — Но извън това, да.

— Добре — каза Ричър. — Да вървим тогава.

Те се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт се зачете във факса.

— Намерили са шест гилзи — каза той. — Деветмилиметрови „Парабелум“. Със странни следи от страничен удар на всяка гилза. Изпратили са ни скица.

Той плъзна листа по масата към Нили. Тя прочете написаното. Направи гримаса. Подаде листа на Ричър. Той разгледа скицата и кимна.

— „Хеклер & Кох“ МП5 — каза той. — Изхвъргачът така силно удря гилзата отстрани, че да не си наблизо. Превключвателят е бил поставен на откоси по три патрона. Два откоса, шест гилзи.

— Вероятно става въпрос за версията СД6 — каза Нили. — Щом не са чули нищо. Нелошо оръжие. Картечен пистолет. Доста е скъп, между другото. И не се намира лесно.

— Защо искаше да огледаш кабинета ми? — попита Стайвесънт.

— Не сме прави за чистачите — каза Ричър.

В стаята настана тишина.

— В какво точно не сме прави? — попита Нили.

— Във всичко — отвърна той. — Всичко, което си мислим за тях, е погрешно. Какво става, когато се опитваме да разговаряме с тях?

— Заинатяват се и не продумват. Сякаш говорим на стената.

Той кимна.

— И аз си помислих същото. Изпадат в някакъв вид стоически инат. И тримата. Почти в транс. Аз изтълкувах това като реакция на някакъв вид заплаха. Сякаш с мълчание се опитват да се предпазят от влиянието, което някой упражнява върху тях. Сякаш е въпрос на живот и смърт. Сякаш добре разбират, че нямат право и дума да продумат. Знаете ли какво обаче?

— Какво?

— Те просто не разбират какво ги питаме. Нямат представа. Не вдяват. За тях ние сме двама умопобъркани, които им задаваме невъзможни въпроси. А те са прекалено учтиви или прекалено уплашени, за да ни кажат да им се махаме от главата. Затова просто чакат търпеливо да свършим и да ги оставим на мира.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Помислете си, какво още знаем? На видеозаписа се виждат поредица от несвързани факти. Чистачите изглеждат леко уморени на влизане в кабинета, а сравнително отпочинали на излизане. На влизане са спретнати, на излизане малко пораздърпани. Освен това в кабинета прекарват петнайсет минути, а в секретарското помещение само девет.

— Е, и? — попита Стайвесънт.

Ричър се усмихна.

— Твоят кабинет като нищо е най-чистото помещение в света. Излизан е като операционна зала. Ти си го харесваш така. Между другото, чухме за двете куфарчета и за мокрите обувки…

Фрьолих го погледна с недоумение. Беше ред на Стайвесънт да се изчерви.

— Кабинетът ти е чист до маниакалност — продължи Ричър. — А пък чистачите остават в него петнайсет минути. Защо ли?

— Докато разопаковат писмото — предположи Стайвесънт. — И докато го наместят на плота.

— Нищо подобно.

— Да не е била само Мария? Хулио и Анита не излязоха ли преди нея?

— Не.

— Че кой тогава го е внесъл? Секретарката ми ли?

— Не.

Мълчание.

— Да не би да ми казваш, че аз съм го внесъл в кабинета си?

Ричър поклати глава.

— Просто те питам защо им е на чистачите да остават петнайсет минути в една стая, която и без това е идеално чиста.

— Може би са си почивали? — предположи Нили.

Ричър отново поклати глава. Изведнъж Фрьолих се усмихна.

— Правили са нещо, от което после да изглеждат раздърпани.

— Какво например?

— Например секс!

Стайвесънт пребледня.

— Много ви моля! Само това не! Пък са били и трима…

— Че какво? Тройката не е нещо нечувано — обади се Нили.

— Но нали живеят заедно? — запротестира Стайвесънт. — Ако им е до това, защо не си го вършат вкъщи?

— Може да е някаква еротична авантюра — подхвърли Фрьолих. — Нали разбирате, секс на работното място, какъв по-голям гъдел!

— Оставете секса — каза Ричър. — Съсредоточете се върху раздърпания им вид. Какво точно създава това впечатление?

Всички едновременно вдигнаха рамене. Стайвесънт беше блед като стената. Ричър се усмихна.

— На записа има и нещо друго — каза той. — Когато влизат в кабинета, торбата с боклука е почти празна, а на излизане е издута. Толкова много боклук ли има в твоя кабинет?

— Нищо подобно! — обидено отвърна Стайвесънт. — Аз никога не оставям боклук в кабинета си.

Фрьолих се наведе напред през масата.

— И какво има в торбата според теб?

— Боклук — отвърна Ричър.

— Нищо не разбирам — каза Фрьолих.

— Петнайсет минути са много време — каза Ричър. — Те работиха толкова съвестно в секретарското помещение, и пак го приключиха за девет. А всъщност то е значително по-голямо и там има много повече неща за чистене, отколкото в самия кабинет. Ако сравним двете помещения, сложността на терена, броя на мебелите, и ако допуснем, че и на двете места работят еднакво усърдно, колко време им трябва за кабинета?

Фрьолих вдигна рамене.

— Седем минути? Осем? Горе-долу толкова.

Нили кимна.

— Във всеки случай не повече от девет.

— Аз обичам кабинетът ми да е чист. Издал съм специални разпореждания. Искам ги тук поне десет минути.

— Но не петнайсет — възрази Ричър. — Петнайсет е прекалено. А освен това ние специално ги попитахме защо толкова са се забавили. И какво ни отвърнаха те?

— Нищо — каза Нили. — Просто ни изгледаха озадачено.

— После ги попитахме дали всяка вечер отделят едно и също време за кабинета. И те казаха, че да.

Стайвесънт погледна Нили за потвърждение. Тя кимна.

— Е, добре — каза Ричър. — Да приемем, че конкретната вечер са останали в кабинета петнайсет минути. Всички гледахме записа. А сега ми кажете, как точно са прекарали толкова време вътре?

Никой не продума.

— Две възможности — отговори си сам той. — Или не са стояли толкова, или петнайсет минути са си пускали косите да растат.

— Моля? — каза Фрьолих.

— Затова изглеждат някак раздърпани, или по-точно невчесани, когато излизат отвътре. Особено Хулио. Неговата коса определено е по-дълга на излизане.

— Как е възможно това?

— Възможно е, ако не е станало през една и съща нощ. Записът, който сме гледали, е сглобен от разменени касети от две различни нощи. До полунощ е от едната, след това от другата.

Мълчание.

— Две касети — повтори Ричър. — Точно в полунощ единият магнетофон изключва, а на негово място се включва друг. Първата касета е автентична. Няма как иначе, защото на нея се вижда как Стайвесънт и секретарката си тръгват за вкъщи. Това е истинският запис от сряда вечер. Чистачите пристигат в единайсет и петдесет и две минути. Може би изглеждат уморени, защото тази вечер са застъпили нощна смяна. Може би през целия ден преди това са се занимавали с други неща. Във всеки случай пристигат навреме, работата върви нормално, никъде по стаите няма разляно кафе, прекалено много боклук и така нататък. Торбата с боклука е почти празна. Аз допускам, че са почистили кабинета за около девет минути. Това вероятно е обичайната им скорост. Нормално бърза работа. Затова толкова се учудиха, когато им казахме, че са работили бавно. Най-вероятно те са излезли от кабинета около дванайсет часа и една минута, още девет минути са работили в секретарското помещение и в дванайсет и десет са продължили нататък.

— Обаче? — попита Фрьолих.

— Обаче записът след дванайсет е от съвсем друга нощ. Може да е отпреди две седмици, защото Хулио не е подстриган. В онази нощ са стигнали по-късно до тази част от сградата, затова и по-късно са привършили. Понеже в някое от предишните помещения са заварили голяма бъркотия. И много разпилян боклук, който е изпълнил торбата им. Затова и на излизане изглеждат някак по-енергични — защото са бързали да наваксат. Или пък защото не им е първа нощ от новата смяна, така че са се приспособили към режима на работа и са се наспали през деня. Така че на записа се вижда как влизат в кабинета в сряда вечер, а излизат през съвсем друга нощ.

— Но на записа е отбелязана вярната дата — каза Фрьолих. — Четвъртък сутрин.

— Защото Нендик се е подготвил предварително.

— Нендик ли?

— Техникът, който отговаря за видеокамерите — каза Ричър. — Аз допускам, че поне една седмица преди това е подготвил касета, която да показва датата от последния четвъртък. Или може би две седмици по-рано. Защото са му трябвали три възможни варианта на записа. Първо, чистачите влизат и излизат преди полунощ. Второ, влизат преди полунощ, а излизат след. И трето, влизат и излизат след полунощ. При това положение е трябвало да изчака, за да си набави и трите различни версии. В случай че му потрябва първата, тоест ако те влязат и излязат преди полунощ, той е бил готов да ни даде касета, на която след полунощ не се случва нищо. Но става така, че те пристигат преди полунощ, а си тръгват след това, така че ни е дал втората версия.

— Значи Нендик е подхвърлил писмото — каза Стайвесънт.

Ричър кимна.

— Нендик е вътрешната връзка. Не чистачите. Ако прегледаме истинския запис от онази нощ, положително ще видим чистачите да си тръгват малко сред дванайсет, а после, някъде преди шест сутринта, Нендик да се промъква през пожарното стълбище с ръкавици и писмото в ръка. Може би някъде между пет и половина и шест, за да не му се наложи да чака дълго да подмени лентата в магнетофона с предварително подготвената.

— Но на записа се вижда как аз пристигам сутринта на работа — каза Стайвесънт. — И секретарката ми също.

— Това е вече на третата касета. От шест нататък се връщаме на автентичния запис. Променена е само тази по средата.

Всички замълчаха.

— Нендик най-вероятно им е описал и камерите в гаража — каза Ричър. — За да доставят писмото в неделя вечер.

— Как успя да разгадаеш всичко това? — запита Стайвесънт. — По косата на чистача ли?

— Само донякъде. По-скоро, като си разсъждавах за задника на Нили. Тоя Нендик така се суетеше, като ни предаваше касетите, че изобщо не обърна никакво внимание на задника й. Просто сякаш не го забелязваше. А това според нея се случвало извънредно рядко.

Стайвесънт отново се изчерви, сякаш беше готов да потвърди противоестествеността на подобно недоглеждане.

— Според мен трябва да пуснем чистачите — каза Ричър. — После трябва да поговорим с Нендик. Той е единственият, който се е срещал с ония типове.

Стайвесънт кимна.

— И вероятно е заплашван от тях.

— Надявам се да е така — каза Ричър. — Иска ми се да вярвам, че не го е направил по собствено желание.

* * *

Стайвесънт използва личния си ключ, за да отвори стаята с видеомагнетофоните, като повика дежурния офицер за свидетел. Вътре се установи, че липсват десет последователни касети, все от полунощ до шест сутринта на дните преди въпросния четвъртък. Нендик ги бе отчел като бракувани поради негоден запис. После те взеха напосоки десетина касети от последните два месеца и изгледаха точно определени части от записите. В нито един случай чистачите не бяха прекарали в кабинета повече от девет минути. Стайвесънт се обади в ареста и нареди веднага да бъдат освободени.

Сега им оставаха три възможни пътя за действие: да извикат Нендик в службата под някакъв претекст, да изпратят агенти да го арестуват в дома му или сами да го навестят и да започнат разпита, преди да се е позовал на Шестата поправка, което щеше бездруго да усложни нещата.

— Предлагам да идем у тях още сега — каза Ричър. — Да използваме елемента на изненада.

Той очакваше да му възразят, но Стайвесънт само кимна с безизразен поглед. Изглеждаше блед и уморен. Като човек, който има проблем. Като човек, у когото се борят горчивото чувство, че е предаден от свои, и инстинктът към замазване на истината, типичен за вашингтонския бюрократ. Инстинкт, който беше още по-силен, щом ставаше въпрос за човек като Нендик, отколкото за някакви си там чистачи — дребни винтчета в голямата машина. Винаги можеше да вдигне рамене: Какво да ги правя!

Но с човек като Нендик работите стояха другояче. Той беше ключово звено в една организация, която нямаше право да допуска фалове поради небрежност. Затова Стайвесънт включи компютъра на секретарката си и откри адреса на Нендик. Беше в някакво предградие във Вирджиния, на петнайсет километра от мястото, където се намираха. След двайсетина минути бяха там. Той живееше на една тиха уличка с големи дървета в добре поддържан квартал. Цените на имотите не бяха особено високи, но не бяха и ниски. Пред гаражите имаше чуждестранни марки коли. Добре измити, макар и не всичките последен модел. Къщата на Нендик беше ниска, с покрив от кафеникави плочи и тухлен комин. Вътре беше тъмно, само в един от прозорците проблясваше екран на телевизор.

Фрьолих свърна в алеята и паркира пред вратата на гаража. Те слязоха и в студения нощен въздух се приближиха до входната врата. Стайвесънт сложи пръста си върху звънеца и не го вдигна, докато трийсет секунди по-късно в антрето не се запали. Ветрилообразният прозорец над входната врата засия в оранжево. Едновременно с това над главите им светна и жълт декоративен фенер. Вратата се отвори и на прага се появи Нендик. Беше още по костюм, сякаш току-що се бе върнал от работа. При вида им явно се парализира от страх, като че ли това поредно изпитание вече щеше да го довърши. Стайвесънт го изгледа, после го заобиколи и влезе вътре. След него Фрьолих. После Ричър и Нили. Нили затвори вратата след себе си и застана с гръб към нея като часови — леко разкрачена, с ръце отзад на кръста.

Нендик продължаваше да мълчи. Просто стоеше неподвижно, с омекнали колене, и гледаше тъпо пред себе си. Стайвесънт сложи ръка на рамото му, обърна го кръгом и го побутна към кухнята. Нендик не оказа съпротива. Стайвесънт влезе след него, натисна електрическия ключ и луминесцентните тръби над барплота запримигваха и светнаха една по една.

— Сядай! — каза му той, сякаш говореше на куче.

Нендик пристъпи напред и седна на едно от високите столчета до барплота. Не каза нищо. Само вдигна ръце и обгърна раменете си като човек, който има треска.

— Имената! — нареди Стайвесънт.

Нендик продължаваше да мълчи. Той полагаше видими усилия да не проговори. Погледът му блуждаеше към отсрещната стена. Една от луминесцентните тръби беше дефектна и не можеше да се запали. Само бръмчеше и нарушаваше тишината. Ръцете на Нендик затрепериха; той ги стисна под мишниците, за да ги спре. Започна да се люлее напред-назад на столчето, което проскърцваше под тежестта му.

Ричър се огледа. Кухнята беше приятно обзаведена. На прозореца имаше жълти карирани завески. Таванът също беше боядисан в жълто. Във вазите имаше цветя. Всичките увехнали, В мивката имаше натрупани чинии. Може би от две седмици. По някои се беше образувала плесен.

Ричър се върна в коридора и оттам мина в дневната. Телевизорът беше с огромен екран, но не последен модел. В момента предаваше някаква програма, съставена от документални полицейски видеозаписи на гонитби и всякакви други произшествия. Звукът беше намален почти до минимум. Едва чуто мърморене, но достатъчно, за да подсказва наситения драматизъм на ситуациите. Върху страничната облегалка на креслото срещу телевизора беше закрепен уред за дистанционно управление. На полицата над камината бяха наредени в редица шест снимки в месингови рамки. На всичките се виждаше Нендик заедно с някаква жена. Беше приблизително на неговата възраст, не красива, но достатъчно жива, одухотворена и привлекателна, за да може да мине за хубавичка. Последователността на снимките проследяваше семейната им история, от сватбата през две летни отпуски и няколко други неидентифицирани събития. Нямаше снимки на деца. А и къщата нямаше вид на място, където се отглеждат деца. Всичко беше стилно, съчетано по десен и цвят — дом за възрастни, зрели хора.

Върху дистанционното устройство на облегалката на креслото пишеше Видео, а не ТВ. Ричър се пресегна и натисна клавиша. Звукът от полицейска радиостанция моментално заглъхна и след секунда картината на екрана се смени с любителски запис на сватба. Нендик и жена му се усмихваха на камерата, подмладени с няколко години. Главите им бяха допрени една до друга. Изглеждаха толкова щастливи. Тя цялата в бяло, той — със строг костюм. На някаква ливада. Беше ветровито. Косата й се развяваше, чуваше се свистенето на вятъра. Младоженката имаше приятна усмивка. Големи ясни очи. Тя казваше нещо, което да се увековечи на записа, но от шума на вятъра не се разбираше нищо.

Той натисна стопа и нощната гонитба на полицейски коли продължи. Върна се в кухнята. Нендик продължаваше да трепери и да се поклаща на стола. Ръцете му бяха стиснати под мишниците. Все още не беше продумал дума. Ричър хвърли още един поглед на мръсните чинии в мивката и на увехналите цветя.

— Можем да ти я върнем — каза той.

Нендик не отговори.

— Само ни кажи кои са, и ние ще я открием.

Никакъв отговор.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — продължи Ричър. — Защо само да й удължаваме мъките?

Нендик гледаше съсредоточено към далечния ъгъл на стаята, сякаш там се случваха жизненоважни неща, които за нищо на света не биваше да пропусне.

— Кога я отвлякоха? — попита Ричър. — Преди две седмици ли?

Нендик не отговори. Изобщо не издаваше звук. Нили, която досега стоеше в коридора, влезе и пристъпи към другата половина от кухнята, която беше оформена като втора дневна — с тежка гарнитура и две библиотеки, помежду с нисък шкаф.

— Можем да ти помогнем — каза Ричър. — Но първо трябва да знаем откъде да започнем.

Нендик не отговори. Не каза нищо. Просто седеше на високия стол, поклащаше се напред-назад и обгръщаше тялото си плътно с ръце.

— Ричър — обади се Нили.

Гласът й беше тих, но напрегнат. Той остави Нендик и отиде при нея до шкафа. Тя му подаде нещо. Хартиен плик. Вътре имаше полароидна снимка. На снимката се виждаше жена, седнала на стол. Лицето й беше бяло като вар и изкривено в гримаса. Очите й бяха разширени от ужас. Косата й беше сплъстена. Беше съпругата на Нендик, но състарена със стотина години спрямо снимките на полицата. В ръцете си държеше брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Главата на вестника беше вдигната нагоре, под брадичката й. Нили му подаде друг плик. С друга снимка. На същата жена и със същия вестник, но от друга дата.

— Доказателство, че е жива — каза Ричър.

Нили кимна.

— Така е. Но виж това тук. Според теб това какво доказва?

Тя му подаде следващия плик. Кафяв, за деликатни пощенски пратки, подплатен с фолио на малки мехурчета. Вътре имаше нещо меко и бяло. Дамски бикини. Един чифт. Обезцветени. Леко зацапани.

— Страхотно! — каза той.

Тя му подаде четвърти плик. По-малък от предишния. Също подплатен отвътре. В плика се напипваше нещо квадратно. Малка спретната кутийка от гладък картон, като от бижутериен магазин. В нея имаше топка памук. Със засъхнала кафява кръв, защото върху памука лежеше фаланга от човешки пръст. Отрязана точно при ставата с твърд, остър предмет. Може би с градинарски ножици. По размера и извивката може би беше от малкия пръст на лявата й ръка. На нокътя все още имаше следи от лак. Ричър го погледа втренчено няколко секунди. После кимна и върна кутийката на Нили. Върна се и седна точно срещу Нендик от другата страна на барплота. Погледна го право в очите. Реши да рискува.

— Стайвесънт, Фрьолих! Изчакайте отвън в коридора.

Двамата се поколебаха за миг, видимо изненадани. Той обаче им хвърли такъв поглед, че те послушно се изнизаха от стаята.

— Нили! Ела тук.

Тя тихо се приближи и застана до него. Той се наведе напред и се подпря с лакти на барплота. Лицето му беше наравно с главата на Нендик. Заговори с тих глас:

— Няма ги вече — каза той. — Сега сме само ние. А ние двамата не сме от тайните служби. Ти го знаеш, нали? До оня ден изобщо не ни беше виждал. Така че можеш да ни имаш доверие. Ние няма да се издъним както ще се издънят те. Там, откъдето идваме, издънки не се допускат. Освен това при нас играта няма правила. Така че ние можем да ти я върнем. Искаме да разбереш това. Ще спипаме тия мръсници и ще ти върнем жената. Жива и здрава. Със сигурност. Обещавам ти го. Аз ти го обещавам.

Нендик изви глава нагоре и отвори уста. По засъхналите му устни беше полепнала лепкава пяна. После устата се затвори плътно. Челюстите се стиснаха. Една трепереща ръка се вдигна нагоре със събрани палец и показалец, които сякаш стискаха нещо. Той ги прекара по дължината на тънката безкръвна черта, в която се бяха превърнали устните му, като да ги заключи с цип. После спусна ръката си надолу и отново я стисна под мишница. Потрепери. Очите му гледаха изцъклено към стената. В погледа му имаше нещо налудничаво. Някакъв див страх. Тялото му отново започна да се клати. Закашля се, но не отвори уста. Кашляше със стиснати устни, докато храчките в гърлото му го задавиха и почна да се задушава. Устата му оставаше плътно затворена. Тялото му се клатеше и друсаше на високия стол. Ръцете му отчаяно стискаха месото под мишниците. Задавено преглъщаше храчки. Изцъкленият му поглед издаваше ням див ужас. После зениците му се извъртяха нагоре, той подбели очи и тялото му падна от стола.

(обратно)

10

Те се постараха да го свестят още там, на място, но безуспешно. Нендик лежеше на кухненския под в някакво странно вцепенение. Беше блед и мокър от пот. Едва дишаше. Пулсът се напипваше трудно. Реагираше на допир и ярка светлина, но нищо повече. След по-малко от час вече бе настанен в охранявана болнична стая на Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ с предварителна диагноза душевно разстройство, довело до кататония.

— Казано по-достъпно, парализирал се е от страх — обясни лекарят. — Диагнозата е напълно резонна, макар че като явление се среща предимно сред необразовани, суеверни общности като населението на Хаити или на отделни области в щата Луизиана. В земите на черната магия, тъй да се каже. Пациентът се облива в студена пот, кръвното налягане рязко спада, жертвата изпада в състояние на почти пълно безсъзнание. Това състояние няма нищо общо с обикновената паника, предизвикана от свръхотделяне на адреналин. В случая става дума за неврогенен процес. Сърдечният ритъм се забавя, големите кръвоносни съдове в коремната кухина се изпълват с кръв, отнемайки от нормалното оросяване на мозъка, и повечето волеви функции изключват.

— Какъв вид заплаха може да доведе човешки индивид до такова състояние?

— Такава, в каквато той искрено вярва — отвърна докторът. — Това е ключът към проблема. Жертвата трябва да бъде напълно убедена, че заплахата е реална. Аз предполагам, че похитителите на жена му са описали доста картинно какво смятат да й причинят, ако той проговори. А пък вашето внезапно появяване е предизвикало криза, защото той се е уплашил, че наистина ще се разприказва. Може би действително е искал да си каже всичко, но същевременно е съзнавал, че не може да си го позволи. Не бих желал да размишлявам каква е била заплахата за жена му.

— Ще се оправи ли? — попита Стайвесънт.

— Зависи от състоянието на сърцето му. Ако е предразположен към сърдечни кризи, положението може да се окаже много сериозно. Натоварването на сърцето е огромно.

— Кога най-рано можем да говорим с него?

— Няма да е скоро. По принцип това зависи от него. Най-напред трябва да дойде в съзнание.

— За нас е много важно. Той разполага с изключително ценна информация.

Докторът поклати глава.

— Може да стане до няколко дни. А може и никога.

Те изчакаха още един безкраен безплоден час, през който нищо повече не се случи. Нендик лежеше, изцъклен и неподвижен, заобиколен от равномерно писукащи електронни апарати. Вдишваше и издишваше, но това беше всичко. Накрая те се отказаха и тръгнаха обратно към сградата на тайните служби през смълчания вашингтонски мрак. Насядаха по местата си в залата без прозорци и се опитаха да насочат вниманието си към следващия сериозен проблем.

— Армстронг трябва да бъде в течение — каза Нили. — Тия типове си направиха демонстрацията. Сега вече не им остава друго, освен да преминат по същество.

Стайвесънт поклати глава.

— Ние никога не ги информираме. Такава е несменяемата практика на службите. От сто и една години насам. И аз нямам намерение тепърва да я променям.

— Тогава трябва да ограничим до минимум публичните му изяви — каза Фрьолих.

— В никакъв случай — отсече Стайвесънт. — Ако го направим, все едно да признаем, че са ни победили. Оттук нататък нещата излизат извън нашия контрол. Отстъпим ли веднъж, ще трябва да отстъпваме при всяка следваща заплаха. А това не бива да се допуска. Длъжни сме да го пазим с всички сили. Затова започваме да правим нови планове, още сега. Срещу какво го пазим? Какво знаем дотук?

— Двама мъже са вече убити — напомни Фрьолих.

— Двама мъже и една жена — добави Ричър. — Какво показва статистиката? Че всеки отвлечен заложник може на практика да се брои за мъртъв. В деветдесет и девет на сто от случаите заложниците биват убити.

— Снимките доказват, че е жива — каза Стайвесънт.

— Била е жива, докато тоя нещастник си е спазвал обещанието — възрази Ричър. — Което е станало преди близо две седмици.

— Той продължава да го спазва. Не е проговорил. Така че аз предлагам да не губим надежда.

Ричър не отговори.

— Знаем ли нещо за нея? — попита Нили.

Стайвесънт поклати глава.

— Никога не съм я виждал на живо. Дори не знам как се казва. Та аз едва познавам самия Нендик. За мен той е просто някакъв техник, когото срещам от време на време по коридорите.

Мълчание.

— ФБР трябва да знаят — каза Нили. — Това, което става, вече не се отнася само до Армстронг. Имаме жертва на отвличане, която може да е мъртва или в голяма опасност. Това несъмнено попада под юрисдикцията на Бюрото. А също и на междущатската служба „Убийства“.

Над стаята отново се спусна мълчание. Стайвесънт въздъхна и огледа внимателно лицата на присъстващите — едно по едно, без да бърза.

— Добре — каза той. — Съгласен съм. Нещата отидоха твърде далеч. Те трябва да знаят. Бог ми е свидетел, че не го желая, но ще им кажа. Нека да ни се смеят, ако искат. Ще им поверя цялото разследване.

Мълчание. Никой не продума повече. Не бе останало нищо за казване. При създалите се обстоятелства това беше единственото правилно решение. Да потвърждават очевидността на казаното щеше да прозвучи като подигравка, а да му изказват съчувствие беше неуместно. От съчувствие се нуждаеше може би семейството на Нендик, както и семействата на двамата убити на име Армстронг. Но не и Стайвесънт.

— Междувременно искам цялото ни внимание да е съсредоточено върху Армстронг — каза той. — Повече от това не можем да направим.

— Утре той пак е в Северна Дакота — каза Фрьолих. — Още събрания на открито и спортни игри. На същото място както преди. Което не е особено добре обезопасено. Тръгваме в десет.

— А в четвъртък?

— В четвъртък е Денят на благодарността. Армстронг ще раздава печена пуйка в приют за бездомни тук, в столицата. Ще е открит отвсякъде.

Дълго време никой не продума. Стайвесънт въздъхна тежко и постави ръце с дланите надолу върху полирания плот.

— И така — каза той, — чакам ви тук в седем сутринта. Сигурен съм, че от Бюрото с голяма радост ще ни изпратят човек за връзка.

После той се оттласна от масата, изправи се на крака и тръгна към кабинета си, за да проведе съдбовните телефонни разговори, които щяха завинаги да сложат черна точка в професионалната му кариера.

— Чувствам се безпомощна — каза Фрьолих. — Бих желала да се намирам в по-активна позиция.

— Не си ли свикнала да играеш в защита? — попита той.

Намираха се в леглото й, в нейната собствена спалня.

Беше по-широко от леглото за гости. Пък и стаята беше по-хубава. И по-тиха, защото се намираше от задната страна на къщата. Таванът изглеждаше гладък, без никакви грапавини. Може би трябваше да го погледне при подходящ ъгъл на светлината, защото в тази стая слънцето грееше привечер, а не сутрин както в неговата. В леглото беше топло. Цялата къща беше топла, като уютен пашкул сред сивата, мразовита вашингтонска нощ.

— Нямам нищо против защитата — каза тя. — Но в ситуация като тази и атаката е защита, не е ли така? Само че ние просто изчакваме, докато обстоятелствата ни притиснат. След което им обръщаме гръб и бягаме. Ние единствено реагираме, не сме достатъчно нападателни, не се опитваме да разнищим ситуацията докрай.

— Имате си собствени следователи — каза той. — Като оня тип, дето само гледал филми.

Тя кимна. Той не видя това, но усети, че главата й се размърда върху рамото му.

— Да. От службата за анализ на охранителната дейност. Странна професия, наистина. По-скоро академична, отколкото практически приложима.

— Ти също можеш да направиш собствено разследване. Опитай няколко следи.

— Какви например?

— Ние сме отново в изходна позиция. Засега знаем, че Нендик се е парализирал от страх и е поддал. Трябва оттук да започнем. На твое място бих се концентрирал върху отпечатъка от палец.

— Не е картотекиран никъде.

— И в картотеките има пропуски. Базите данни непрекъснато се осъвременяват, добавят се нови файлове. Може би си струва да опиташ отново след няколко дни. И разшири периметъра. Пробвай и в други страни. Свържи се с Интерпол.

— Не вярвам тия типове да са чужденци.

— Може да са американци, които пътуват по света. Може да са били арестувани за нещо в Канада или в Европа. Или в Мексико, в Южна Америка.

— Може би… — каза тя.

— Трябва да провериш и дали в миналото някой не е изпращал заплашителни писма, подписани с палец. Дали има прецедент, така да се каже. Претърси базите данни. Откога датират най-ранните архивни файлове?

— От памтивека.

— Добре, тогава си постави условна граница от двайсет години назад. Праисторията не те интересува. Тогава и без това повечето хора са се подписвали с палец.

Тя се усмихна. Той го усети по лекото помръдване на бузата й върху рамото му.

— Защото не са имали азбука — добави той.

Тя не отговори. Беше дълбоко заспала и дишаше бавно, сгушила глава на рамото му. Той се намести леко и с гърба си усети едва забележима вдлъбнатина в матрака. Запита се дали не беше хлътнал още от тежестта на Джо. Известно време полежа неподвижно, после протегна ръка и загаси нощната лампа.

Сякаш не бяха изминали и две минути, и те отново бяха на линия — изкъпани, пиещи кафе и дъвчещи понички на поредното съвещание, този път с участието на един агент за връзка от ФБР на име Банън. Ричър беше с ватираното си яке от Атлантик Сити и с третия поред от изоставените италиански костюми на брат си, както и с третата му английска бяла риза марка Този & Онзи, сега в съчетание с тъмносиня вратовръзка.

Фрьолих беше с друг черен костюм с прав панталон, идентичен на предишния. Нили си беше с прилепналите по тялото дрехи, които бе носила в неделя вечер. Същите, които така добре очертаваха фигурата й и които бедният Нендик бе пропуснал да оцени по достойнство. Тя сменяше гардероба си със скоростта, с която й позволяваше работният цикъл на хотелската пералня. Стайвесънт беше безупречен както винаги, с един от строгите си костюми на „Брукс Бръдърс“. Може би беше нов, може би този от предишния ден. Всичките му костюми бяха напълно еднакви. Изглеждаше смъртно уморен и Ричър започваше да се тревожи за него. Професионалният опит му показваше, че умората пречи на ефективната работа по същия начин, както и пиянството.

— Ще се наспим в самолета — каза Фрьолих. — Ще кажем на пилота да кара бавно.

Банън беше около четирийсетгодишен, с туидено спортно сако и сивкави панталони от мек плат. Приличаше на ирландец — едър, масивен и безпардонен. От сутрешния студ розовото му иначе лице беше станало мораво. Той беше дружелюбен веселяк, дори лично се бе сетил да донесе кафето и поничките. Като при това ги бе купил от два различни магазина, защото бе търсил най-доброто. Жестът му не бе останал неоценен. Какъв по-добър начин да стопиш леда между две съперничещи си държавни учреждения от това да се изръсиш двайсет долара за кафе и закуска!

— Да няма тайни и в двете посоки — тъкмо казваше той. — Това предлагаме ние. И без взаимни обвинения. Но и без увъртания и шикалкавене. Според мен трябва вече да приемем, че жената на тоя Нендик е мъртва. Ще продължаваме да я издирваме, сякаш е жива, но нека не се заблуждаваме. Вече имаме три трупа. И някои улики, но не много. Предполага се, че Нендик се е срещал с тия типове, както и че те поне веднъж са идвали в къщата му, дори само за да отмъкнат госпожата. Така че за нас в къщата е извършено престъпление и ние още днес ще я минем от горе до долу, като ще споделяме с вас всичко, което открием. Разбира се, ако се свести, Нендик ще ни помага. Но ако допуснем, че това няма да стане скоро, ще действаме от три посоки едновременно. Първо, посланията, които са се получили при вас. Второ, мястото на убийството в Минесота. И трето, мястото на убийството в Колорадо.

— Вашите хора действат ли вече? — попита Фрьолих.

— И на двете места — потвърди Банън. — Според експертите по балистика оръжието в Колорадо е картечен пистолет на фирмата „Хеклер & Кох“, известен като МП5.

— Ние вече стигнахме до същото заключение — обади се Нили. — Най-вероятно е моделът със заглушител, тоест МП5СД6.

Банън кимна.

— Вие бяхте от военната полиция, нали? Значи като оръжие МП5 ви е познат отпреди. Както и на мен. Това са специални оръжия за специални армейски и военизирани части. Полицейски, барети и прочие.

Той млъкна и огледа лицата им, сякаш в думите му имаше някакъв скрит смисъл.

— А в Минесота? — запита Нили.

— Открихме куршума — отвърна Банън. — Претърсихме двора на къщата с метален детектор. Беше се забил двайсет и пет сантиметра в калта. Балистичната експертиза показва изстрел от малко гористо хълмче на около сто, сто и двайсет метра на север. Денивелацията е около двайсет и четири метра.

— Какъв е куршумът? — попита Ричър.

— Стандартен, 7,62 милиметра, на НАТО.

Ричър кимна.

— Проверявахте ли го?

— За какво?

— За външно обгаряне.

Банън кимна.

— Нискозаряден патрон. Слаб метателен заряд.

— Дозвуков боеприпас — каза Ричър. — При този калибър пушката сигурно е била „Вайме“ Мк2, със заглушител.

— Която също е специално оръжие за специални части — каза Банън. — Отряди за борба с тероризма и други подобни.

Банън отново огледа внимателно лицата на присъстващите, сякаш очакваше коментар. Такъв не последва, затова той продължи:

— Знаете ли какво?

— Какво?

— Ако съпоставите списъка на организациите в Съединените щати, които имат на въоръжение модела МП5 на „Хеклер & Кох“, със списъка на организациите, които използват „Вайме“ Мк2, ще видите, че само една организация купува и двете оръжия.

— И коя е тя?

— Тайните служби.

В стаята настана тишина. Никой не се обади повече. В този момент на вратата се почука. Беше дежурният. Той отвори и застана неподвижно в рамката.

— Току-що пристигна пощата — каза той. — Има нещо, което трябва да видите.

Положиха го върху заседателната маса. Беше познатият кафяв плик с капаче, предварително намазано с лепило, и с метална закопчалка. И със самозалепващ се етикет, отпечатан на принтер. Адресиран до: Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. С ясен компютърен шрифт Times New Roman, получер. Банън отвори куфарчето си и извади чифт бели памучни ръкавици. Нахлузи ги на ръцете си — първо дясната, после лявата. Изпъна ги върху пръстите.

— Взех ги от лабораторията — обясни той. — За специални случаи. Не ви препоръчвам да ползвате найлонови. Ще се объркат следите от талка.

Ръкавиците пречеха. Той трябваше да хлъзне плика до ръба на масата, за да го вдигне. Хвана го с една ръка и се заоглежда за нещо, с което да го отвори.

Ричър извади керамичния нож от джоба си и го отвори с рязко щракване. Подаде му го с дръжката напред. Банън го пое и вкара острието под ъгъла на капачето. Прекара ножа от край до край. Острието разряза хартията, сякаш беше въздух. Той върна ножа на Ричър, хвана плика за двата ъгъла и ги притисна към средата, за да се разтвори. Погледна вътре. После го обърна и изтърси нещо на масата.

Беше единичен лист хартия формат А4. Плътна, гланцирана. Когато допря полираната повърхност на масата, листът се плъзна няколко сантиметра, преди да спре. Върху него на два реда, центриран, малко над средата на страницата, беше отпечатан въпрос. От четири думи с познатия шрифт: Хареса ли ви демонстрацията? Само последната дума беше на нов ред. Отделно от другите, тя сякаш придобиваше особено ударение.

Банън обърна плика и провери пощенското клеймо.

— Пак от Лас Вегас — каза той. — Пуснато е в събота. Не са ли твърде нагли? Да ни питат дали ни е харесала демонстрацията им три дни преди да я направят.

— Трябва да тръгваме — каза Фрьолих. — Самолетът излита в десет. Искам Ричър и Нили да пътуват с мен. Те са били вече там. Познават терена.

Стайвесънт вдигна ръка. Ричър не знаеше как да разбира жеста му. Или като Добре, или като Правете каквото знаете, а може би и Не ме занимавайте. Трудно беше да се каже.

— Искам съвещания по два пъти дневно — заяви Банън. — Тук, в тази стая. В седем сутринта и, да кажем, в десет вечерта. Става ли?

— Стига да сме в града — отвърна Фрьолих. Тя стана и се запъти към вратата. Ричър и Нили я последваха. По коридора Ричър я настигна и я хвана за лакътя; на първия ъгъл, вместо да завият вдясно, той я отклони вляво, към кабинета й.

— Потърси в базата данни — прошепна й той.

Тя си погледна часовника.

— Много е бавна…

— Ами сега просто се включи в системата и остави компютъра да си събира информация цял ден.

— Банън няма ли да направи същото?

— Вероятно ще го направи. Но още една проверка няма да ни навреди.

Тя се спря и помисли за миг. После решително закрачи към кабинета си. Включи компютъра. Базата данни на Националния център имаше сложен протокол. Тя зададе личната си парола и в съответното прозорче набра отпечатък от палец.

— Малко по-конкретно — обади се Ричър. — С тия ключови думи ще ти изплюе десет милиона случая, дето ще си ги биеш в главата.

Фрьолих върна курсора назад и написа отпечатък от палец + писмо + документ + подпис.

— Така добре ли е? — попита тя.

— За начало става — отвърна Ричър. — После ще конкретизираме въпроса още, ако се налага.

Фрьолих натисна клавиша „Търси“, твърдият диск зачегърта и прозорчето изчезна от екрана.

— Да вървим — каза тя.

Превозването на един вицепрезидент, заплашен с убийство, от столицата Вашингтон до славния щат Северна Дакота не е толкова просто начинание, колкото може би изглежда отстрани. За осъществяването му са нужни осем броя автомобили на тайните служби, четири патрулни полицейски коли, общо двайсет агенти, както и един самолет. За организиране на самото събитие на място са нужни още дванайсет агенти, четирийсет местни униформени полицейски служители, четири автомобила на щатската полиция плюс две киноложки единици, както се наричат. За да координира цялата операция, Фрьолих прекара цели четири часа в даване на инструкции и изслушване на рапорти по радиостанцията.

Тя остави личния си събърбан в гаража и се качи на един линкълн с шофьор, за да може да се концентрира изцяло върху задачата. Ричър и Нили пътуваха с нея отзад в лимузината, докато стигнаха до Джорджтаун и паркираха пред къщата на Армстронг. След трийсет минути към тях се присъединиха канонерката — колата с въоръжената охрана — и два събърбана. След още петнайсет минути брониран кадилак спря плътно до бордюра със задната си дясна врата, долепена до отвора на ръкава. Две патрулки на градската полиция със запалени сигнални лампи затвориха улицата между двете преки, пред и зад кортежа. Фаровете на всички коли бяха на дълги светлини. Небето беше оловносиво и преваляваше ситен дъждец. Двигателите на колите работеха, за да захранват отоплението; от ауспусите им струеше белезникав дим, който се стелеше на талази покрай бордюра.

Те седяха и чакаха. Фрьолих се свързваше по радиостанцията последователно с личните бодигардове на Армстронг в къщата, с наземните служби на Военновъздушните сили в базата „Андрюс“, с полицаите в патрулните коли. Изслушваше бюлетина за движението по пътищата от хеликоптера на една специализирана местна радиостанция, който кръжеше непрестанно над града. Навсякъде по основните артерии имаше задръствания заради лошото време. От градската пътна полиция съветваха автомобилистите да заобикалят по околовръстния път. От „Андрюс“ докладваха, че последните технически проверки на самолета са привършили и пилотите са заели места в кабината. От къщата доложиха, че Армстронг е допил сутрешното си кафе.

— Извеждайте го — нареди тя.

Преминаването през брезентовия ръкав се извърши незабелязано за очите на околните, но Фрьолих чуваше всяка стъпка в слушалката си. После лимузината се отдели от бордюра, а единият от двата събърбана я изпревари и се намести между нея и водещата патрулна кола. След нея се нареди канонерката, после линкълнът на Фрьолих и най-отзад — другият събърбан, следван от втората патрулка. Кортежът пое по Уисконсин Авеню през Бетезда, като се движеше в посока, обратна на базата „Андрюс“. Когато се вляха в околовръстния път на Вашингтон обаче, водещата кола сви вдясно и целият кортеж се насочи по заобиколния маршрут към базата. Междувременно Фрьолих се бе свързала чрез сложна система от междинни централи с екипа си в Бисмарк и проверяваше организацията по посрещането. Времето за пристигане беше един часа местно време, така че тя искаше всичко да е готово още преди да са излетели, за да може да подремне в самолета.

Кортежът влезе в базата през северния портал и се насочи направо към пистата. Лимузината на Армстронг спря така, че задната й врата се изравни със стълбичката на самолета на няколко метра разстояние. Машината беше двумоторен „Гълфстрийм“ на ВВС, боядисан в церемониалния син цвят на официалните самолети, превозващи най-висшите държавни служители. Двигателите му вече виеха пронизително и разпръскваха дъжда на вълни по земята. От двата събърбана се изсипаха група агенти, които заеха позиции. Армстронг също слезе от лимузината и пробяга в дъжда няколкото метра, които го деляха от стълбичката. След него се качиха личните му бодигардове, после Фрьолих, следвана от Ричър и Нили. От чакащия наблизо микробус слязоха двама репортери и също се качиха на самолета. Последни бяха тримата агенти от резервния екип. Накрая техници от наземните служби отместиха стълбата и стюардът затвори вратата на самолета.

Отвътре салонът не приличаше по нищо на това, което Ричър бе виждал по филмите за „Еър Форс 1“. По-скоро напомняше автобус за турнета на някоя малко известна рок група — безцветно возило, снабдено с някои дребни удобства, като единственият белег за лукс бяха малко по-качествените тапицерии на седалките. Осем от местата за сядане бяха групирани в две четворки — две по две с малки масички помежду. Наистина, седалките бяха кожени, а масите — от масивно дърво, но в иначе простия интериор изглеждаха някак не на място. Явно разпределението на местата щеше да бъде по старшинство. Всички търпеливо изчакаха на пътеката, докато Армстронг се настани. Той си избра една от седалките откъм левия борд, до прозореца, с гръб към движението. Двамата репортери седнаха срещу него. Може би предварително си бяха уредили интервю по време на полет, за да убият времето. Фрьолих и тримата лични бодигардове заеха другата четворка. Втората тройка агенти и Нили насядаха на първия ред седалки зад пилотската кабина.

За Ричър не остана избор. Единственото свободно място беше на реда на Фрьолих, но от другата страна през пътеката, което означаваше непосредствено до Армстронг.

Той натъпка якето си в багажника над седалката и тихо си седна на мястото. Армстронг се извърна дружелюбно и му кимна, сякаш бяха стари приятели. Репортерите го оглеждаха от глава до пети. Той усещаше погледите им по тялото си. Гледаха най-вече костюма. Сякаш ги чуваше да си казват: Твърде издокаран е, за да се окаже прост агент. Кой ли може да бъде? Личен сътрудник? Политическо назначение? Той закопча колана с такъв невъзмутим жест, сякаш всеки ден пътуваше до новоизбрани вицепрезиденти и това не беше нещо, което си струваше да се отбелязва. Армстронг не направи нищо, за да разсее впечатлението. Просто си седеше спокойно на мястото в очакване на първия въпрос.

Шумът на двигателите се усили и стана още по-пронизителен; машината се насочи към пистата за излитане. Още преди да започне да се издига, всички по седалките, с изключение на четворката около Армстронг, вече спяха дълбоко. Те просто бяха изключили мозъците си, както правят тренираните професионалисти в промеждутъка между два периода на максимално умствено натоварване. Фрьолих отдавна беше свикнала да спи в самолети. Личеше си. Главата й беше наведена настрани, а ръцете й бяха сключени в скута. Изглеждаше добре. Тримата агенти около нея се бяха пльоснали в не дотам грациозни пози на седалките и също спяха. Бяха все едри момчета. С дебели вратове, широки рамене, едри китки. Единият беше протегнал крака си на пътеката. Обувката му сигурно беше 47-и номер. Ричър си каза, че вероятно и Нили спи на седалката зад него. Тя можеше да заспи във всякакво положение. Той си спомняше, че веднъж я бе наблюдавал как спи на едно дърво, по време на неколкодневна операция по проследяване на заподозрян в някаква вила. Напипа копчето отстрани, отпусна леко облегалката си назад и се приготви и той да дремне. Точно в този момент двамата репортери заговориха един през друг. И при това не се интересуваха толкова от Армстронг. А от него.

— Не може ли все пак да получим името на господина, сър? За попълване на картината…

Армстронг поклати глава.

— Боя се, че самоличността му трябва да остане в тайна на настоящия етап.

— Допускаме все пак, че става въпрос за експерт от сферата на националната сигурност.

Армстронг се ухили. Едва ли не им намигна.

— Не мога да ви спра да си допускате каквото си щете.

Репортерите си записаха нещо в бележниците. После насочиха разговора към международните отношения с подчертан акцент върху военните разходи и разпределението на ресурсите за отбрана. Ричър престана да им обръща внимание и се опита да заспи. После пак се разсъни, когато чу да се повтаря въпрос и усети нечий поглед, фиксиран върху себе си. Отвори очи. Единият репортер наистина го гледаше.

— Но вие все пак продължавате да подкрепяте доктрината за превъзхождащата сила — питаше в това време другият.

Армстронг се извърна и побутна Ричър с лакът.

— Ти не искаш ли да вземеш отношение?

Ричър се прозина.

— Аха! — каза той. — Аз продължавам да подкрепям доктрината за превъзхождащата сила. Тук две мнения няма. Подкрепям я, та няма накъде повече. И винаги съм я подкрепял, ви казвам.

Двамата репортери едновременно си записаха нещо, докато Армстронг мъдро кимаше. Ричър си свали облегалката още малко назад и след миг вече спеше дълбоко.

Когато се събуди, самолетът се спускаше по въздушния коридор към Бисмарк. Всички наоколо бяха будни. Фрьолих тихо говореше на агентите си, явно им даваше последни инструкции. Нили също слушаше внимателно, заедно с тримата мъже на нейната редица. Ричър погледна през прозореца до Армстронг и видя ярко синьо безоблачно небе. Земята на три хиляди метра под тях беше кафеникава и спеше зимен сън. Отгоре се виждаше река Мисури, която си проправяше път от север на юг през безкрайна дантела от сини езера, които проблясваха на слънцето. Под прав ъгъл спрямо реката се виждаше и тясната ивица на магистрала 94, която пресичаше цялата територия на Щатите от Атлантическия до Тихия океан. Двете се пресичаха при тъмното размазано петно, което беше град Бисмарк.

— Местната полиция ще отговаря за отцепването — казваше в този момент Фрьолих. — Четирийсет полицаи, може би и повече, вече са заели позиции. Освен това има и няколко коли на щатската полиция. Нашата задача е да не се отделяме един от друг. Влизаме и почти веднага излизаме. Пристигаме след началото на събитието, а си тръгваме много преди края.

— По малко, че да им се услади — обади се Армстронг, без да се обръща към някого конкретно.

— В шоубизнеса върши работа — каза единият от репортерите.

Самолетът се наклони на една страна, направи стръмен завой и навлезе в плавна глисада. Облегалките се заизправяха нагоре, а коланите се затягаха докрай. Репортерите си прибраха бележниците. Те щяха да чакат в самолета. И двамата бяха специалисти по международните отношения и ни най-малко не се вълнуваха от разни провинциални сбирки на открито. Фрьолих хвърли на Ричър бърз поглед през пътеката и му се усмихна. Но в очите й се четеше тревога.

Самолетът допря меко пистата и продължи по нея до една отбивка, където ги очакваше кортеж от пет коли. Отпред и отзад имаше по една патрулна кола на щатската полиция, а в средата — три абсолютно еднакви черни линкълна.

Няколко техници от наземните служби чакаха до подвижната стълба. Армстронг щеше да пътува с личната си охрана в средната кола. Резервната охрана се настани в задната, а Фрьолих с Ричър и Нили — в предната. Температурата на въздуха беше под нулата, но слънцето грееше ослепително.

— Вие двамата сте на свободен режим — каза Фрьолих. — Сами си намерете какво да вършите.

По шосетата нямаше движение. Сякаш цялата околност беше опустяла. След кратко пътуване по гладкото бетонно шосе Ричър забеляза в далечината познатата камбанария и кварталчето от ниски къщи наоколо. От двете страни на шосето плътно една зад друга бяха паркирани коли чак до временната полицейска бариера на стотина метра от портала на общинския парк. Кортежът премина покрай бариерата и се насочи към паркинга. Оградата на парка, в средата на който се намираше църковният двор, беше украсена с драперии в цветовете на националния флаг. Вътре вече се беше събрало значително множество, може би около триста души. Над всичко това се извисяваше камбанарията на църквата — солидна, квадратна, ослепително бяла на зимното слънце.

— Надявам се, че поне този път са я претърсили като хората — каза Фрьолих.

Петте коли навлязоха в чакъления участък, завиха и спряха. Първи излязоха тримата агенти от резервния екип. Те се разгънаха във ветрило пред колата на Армстронг, като внимателно оглеждаха лицата в тълпата, докато местният полицейски началник рапортува на Фрьолих по радиостанцията, че периметърът е обезопасен. Тя прие рапорта и веднага го предаде на командира на резервния екип. Той потвърди и незабавно пристъпи към колата на Армстронг, отвори вратата и церемониално се дръпна встрани. Ричър беше впечатлен. Всичко беше като някакъв балет, продължил точно пет секунди, без видимо бързане и нервна припряност, но за това време бе установена двустранна радиовръзка между всички участници и беше получено визуално потвърждение за обезопасеност на терена. Наистина екипът на Фрьолих работеше като добре смазан механизъм.

Армстронг слезе от лимузината си на студа. Още със своето появяване вече перфектно бе докарал на лицето си стеснителната усмивка на скромния човек, залят от вниманието на своите съграждани. С протегната напред десница се запъти да се здрависа със своя приемник, който го очакваше начело на кордона от посрещани.

Беше гологлав. Личните му бодигардове сключиха такъв плътен обръч около него, че почти го блъскаха с телата си. Резервният екип също зае позиции, като двамата най-високи агенти гледаха постоянно да са между него и камбанарията. Лицата им бяха напълно безизразни. Палтата им бяха разкопчани, а очите им шареха непрекъснато във всички посоки.

— Тая проклета камбанария е като същинско картечно гнездо — просъска Фрьолих.

— Трябва да направим още един оглед отвътре — каза Ричър. — Лично ние двамата, за да сме спокойни. Кажи на хората си да го водят в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато се върнем.

— Но така ще се приближат до камбанарията — възрази Фрьолих.

— Колкото по-близо, толкова по-добре. Ъгълът на стрелба става прекалено стръмен. Помещението с камбаните има дървени капаци с летви, наклонени под постоянен ъгъл спрямо хоризонта. По този начин в основите на камбанарията се образува сляпо петно с радиус около дванайсет метра. Там ще е в безопасност.

Фрьолих вдигна ръка до устата си и каза нещо на командира на охраната.

След секунда агентите около Армстронг завиха надясно и го поведоха в широк полукръг обратно на часовника. Новият сенатор забърза след тях. Тълпата се люшна и също ги последва.

— Сега ми намери човека, който държи ключовете от църквата — каза Ричър.

Фрьолих се обади по радиостанцията на шефа на градската полиция. Изслуша отговора му и каза:

— Клисарят ще бъде тук след пет минути.

Те излязоха от лимузината и поеха по чакълената алея към портата на църковния двор. Денят беше мразовит. Главата на Армстронг се виждаше сред морето от хора. Слънцето блестеше през косата му. Той се намираше на осем-десет метра от основата на камбанарията, извън обсега на евентуалния убиец. Новият сенатор беше неотлъчно до него. Шестима агенти образуваха плътен кордон около тях. Тълпата се опитваше да не изостава, променяше непрестанно формата си, издуваше се или се източваше като някакъв жив организъм от тъмни палта, дамски шапки, шалове, слънчеви очила. Тревата под краката им беше кафява, попарена от сланите.

Внезапно Фрьолих замръзна на място. Закри ухото си с една ръка. Вдигна другата с микрофона към устата си.

— Не се отдалечавайте от църквата — нареди тя.

После свали ръце надолу и разкопча палтото си. Разхлаби кобура с пистолета.

— Току-що ми се обадиха от щатската полиция, която извършва отцепването. Забелязали някакъв тип, който се движел пеша.

— Къде? — попита Ричър.

— Наоколо, в квартала.

— Описание?

— Няма.

— Колко полицаи са разставени наоколо?

— Над четирийсет, по целия периметър.

— Да се обърнат всички с лице навън. С гръб към тълпата. Да наблюдават близката околност.

Фрьолих се обади на началника им по радиостанцията и даде съответните нареждания. Погледът й опипваше внимателно терена.

— Оставям ви засега — каза тя.

Ричър се обърна към Нили.

— Огледай улиците — каза той. — Всички възможни пробиви, които бяхме набелязали предишния път.

Нили кимна и с бързи крачки тръгна към портала.

— В отцепването има пробиви? — запита Фрьолих.

— Като решето.

Фрьолих вдигна ръка към устата си.

— Веднага плътно до стената на църквата! — изкомандва тя. — Покритие от три страни. Шофьорите на колите, готови. Изпълнявай!

Тя изслуша отговора и кимна. Армстронг се приближаваше към камбанарията от срещуположната страна, в момента беше извън полезрението им, на около трийсетина метра от тях.

— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще огледам църквата отвътре.

Фрьолих отново вдигна ръка.

— Задръжте го там. Веднага идвам.

Без повече приказки тя се насочи към поляната. Ричър остана сам до църковната порта. Той прекрачи в дворчето и се насочи към сградата. Зачака до масивната дъбова врата. Беше огромна, тежка, резбована, може би десет сантиметра на дебелина. С черни металически панти, обкована с дебели гвоздеи с грамадни глави, също боядисани в черно. Точно над вратата, на двайсет метра отвесно във въздуха, се издигаше камбанарията. На върха й имаше ветропоказател на метален прът и знаме. Ветропоказателят не помръдваше. Знамето висеше безжизнено. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Студен и плътен, без полъх на ветрец. Идеален въздух, който се обвива мазно около летящия куршум и го носи като гальовна човешка длан по целия му път към целта.

След минута по чакъла се чу шум от стъпки и пред Ричър застана дребно човече с черно расо, което му стигаше до петите. Върху столата си беше наметнал кашмирено палто, а на главата си имаше кожена ушанка, завързана под брадата. Златни очила с дебели стъкла довършваха портрета. В ръката си клисарят стискаше огромна телена халка с един-единствен гигантски железен ключ. Беше толкова грамаден, че приличаше на реквизит от стара кинокомедия за средновековни тъмници. Той подаде ключа и Ричър го пое.

— Това е оригиналният ключ. От хиляда осемстотин и седемдесета.

— Не се бойте, ще ви го върна — каза Ричър. — А сега ме изчакайте на поляната.

— Мога да ви чакам и тук…

— По-добре на поляната — повтори Ричър.

Клисарят имаше широко отворени очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите стъкла. Той се обърна и се затътри по алеята, от която беше дошъл. Ричър остана до вратата с огромния стар ключ в ръка. Пристъпи и вкара ключа в ключалката. Завъртя го. Нищо не се случи. Ключът не се помръдна. Той натисна с всичка сила. Пак нищо. Ключът беше като заварен за ключалката. Той опита бравата. Вратата се отвори. Изобщо не беше заключена.

Тежката дъбова врата се открехна на около една педя с жално скърцане на ръждясалите панти, което му се бе сторило много по-гръмко в пет часа онази сутрин. Сега глъчката на неколкостотин души до голяма степен го заглушаваше.

Ричър натисна вратата и я отвори докрай. Поспря се за миг и тихо пристъпи в полутъмното помещение. Сградата беше с проста дървена конструкция и сводест покрив. Стените отвътре бяха боядисани в слонова кост, но боята беше избеляла и напукана. Пейките за богомолци бяха протрити и излъскани от седене. Прозорците бяха с цветни витражи.

В края на кораба се намираше олтарът с издигнат амвон за проповедника. Отвъд амвона няколко врати водеха към служебните помещения в дъното на църквата. Като че ли им викаха ризници. Ричър не беше сигурен; не познаваше добре терминологията.

Той затвори плътно вратата и я заключи отвътре. Скри ключа в една дървена ракла, пълна с молитвеници. Пристъпи безшумно няколко крачки по централната пътека, спря се и се заслуша. Не се чуваше никакъв звук. Във въздуха се носеше застояла миризма на зима, старо дърво, прашни завеси и восък от свещи. Той продължи напред и провери една по една малките стаички зад олтара. Бяха три. Съвсем тесни, с дъсчен под. И празни, ако не се смятат купчините книги и църковни одежди, разхвърляни по пода.

Крадешком се върна до изхода. През вътрешната врата влезе в основата на камбанарията. Празно квадратно помещение с три въжета за камбаните, които висяха в средата. Към краищата на въжетата имаше пришити еднометрови избелели ръкави с бродерии, за да не се нараняват ръцете на клисаря от грубия коноп. По стените на помещението, спираловидно нагоре в мрака, се виеше дървено стълбище. Той се заслуша. Нищо. Заизкачва се безшумно нагоре. След три завоя стигна до тясна платформа покрай една от стените, от която право нагоре се изкачваше проста дървена стълба, закрепена с метални болтове за вътрешната страна на стената. Стълбата извеждаше до дървен капак в тавана, на около шест метра над главата му. Таванът беше от плътни дъски с три кръгли двайсет и пет сантиметрови дупки за въжетата. Ако горе имаше някой, той можеше да подслушва и наблюдава през тях какво става под него. Ричър знаеше това от опит. Само преди няколко дни той се бе крил в помещението с камбаните, докато кучетата душеха и нервно пристъпваха отдолу.

В подножието на стълбата той спря и отново се ослуша. Като се стараеше да не издава звук, извади керамичния нож от джоба на якето си, после свали якето и сакото на костюма и ги пусна безшумно на платформата. Първото стъпало изскърца силно под крака му и той веднага пренесе тежестта си върху следващото. То също изскърца.

Ричър спря. Пусна едната си ръка и погледна дланта си. Черен пипер. Същият черен пипер, който беше посипал върху стъпалата преди пет дни, беше още по тях. Като че ли малко размазан — може би от собствените му стъпки, докато бе слизал, или от обувките на полицаите, които бяха претърсвали камбанарията след него. Или от някой друг? Той спря. После се изкачи още едно стъпало нагоре. Стълбата отново изскърца.

Ричър се закова на място. Оценка на обстановката. Намираше се върху скърцаща стълба на пет и половина метра под капака на таванско помещение. При това невъоръжен, ако не се смята едно джобно ножче с осемсантиметрово острие. Пое си дъх. Отвори ножчето и го стисна между зъбите си. Протегна ръце и се хвана за надлъжните греди на стълбата, колкото можеше да стигне по-нагоре. После с рязко движение се изхвърли като пружина към тавана. Останалите пет метра до капака преодоля за три-четири секунди. Когато стигна най-горното стъпало, той се закрепи с един крак и една ръка на стълбата и протегна тяло в откритото пространство. С пръсти, опрени в тавана, се опита по евентуалното помръдване на дъските да разбере дали над главата му има някой. Дъските бяха неподвижни. Горе нямаше никой.

Със свободната си ръка той повдигна капака на два пръста от пода и после го пусна да се затвори от тежестта си. Пак опипа дъските. Никакво движение. Никакво помръдване, никакви вибрации. Изчака трийсет секунди. Отново нищо. Тогава се пресегна, отметна капака рязко нагоре и с един скок се намери в помещението с камбаните.

Те си висяха безмълвно на местата. Три на брой, всяка с отделно въже, преметнато през голямо дървено колело на оста й. Бяха сравнително малки, черни, излети от чугун. Нямаха нищо общо с величествените бронзови шедьоври, които красяха катедралите на стара Европа. Най-обикновени, неугледни селски камбани, в тон с най-обикновената история на тази глуха провинция. През процепите на капаците струеше слънчева светлина и хвърляше бели напречни ивици върху метала. Ако не се смятаха камбаните, помещението беше съвсем празно. Всичко изглеждаше, както го бе оставил преди пет дни.

Но не съвсем.

Гладката повърхност на праха по пода беше нарушена. Имаше необясними следи. От обувки, колене и лакти. Които определено не бяха неговите отпреди пет дни. Нямаше никакво съмнение. И освен това във въздуха, на границата между сетивата и подсъзнанието, се долавяше лека миризма. На смес от човешка пот и нервно очакване, от оръжейна смазка, полирана стомана и нови месингови гилзи. Той се извърна встрани и миризмата вече я нямаше, сякаш не е била. Застана замислен до металните камбани, дори ги докосна с върховете на пръстите си, като да ги молеше да споделят с него своята тайна.

През капаците нахлуваха шумове и ивици слънчева светлина. Той чуваше гласовете на хората, скупчени в основата на камбанарията, на двайсет метра под него. Пристъпи към прозореца и надникна през процепите. Капаците бяха от плоски дървени летви, наклонени под около трийсет градуса надолу. През тях се виждаха само задните редици на тълпата. В огромната си част тя беше извън ъгъла му на зрение. Виждаха се и полицаите, които охраняваха периметъра около поляната — на трийсетина метра един от друг, с гръб към него и с лице към оградата. Виждаше се и сградата на училището, а също и колите от кортежа, които търпеливо чакаха със запалени двигатели на паркинга до портала. От ауспусите им се стелеше бяла пара. Виждаха се и околните къщи. Виждаха се много неща. Мястото беше добро за стрелба. Ъгълът беше малко ограничен, но пък на стрелеца му трябва само един миг.

Той погледна нагоре. Над главата му имаше още един капак, към който водеше друга стълба. Покрай стълбата минаваха дебелите медни кабели на гръмоотвода. Бяха зеленясали от годините и влагата. При предишното си идване той не бе обърнал внимание на тази стълба. Мисълта да прекара осем часа на открито в студа му се бе сторила прекалена. Явно стълбата и капакът се използваха за излизане на покрива при смяна на знамето. Ветропоказателят и гръмоотводът като нищо си бяха горе от годината на построяване –1870, — но знамето със сигурност не беше. Най-малкото, защото оттогава към Съюза се бяха прибавили доста нови звезди.

Той отново захапа ножа със зъби и се закатери по стълбата. Беше висока три метра и половина. Дървото скърцаше и се огъваше под тежестта му. Той стигна до половината и спря. Ръцете му бяха върху страничните греди. Лицето му беше на нивото на най-горните стъпала. Те бяха много стари и покрити с прах. Освен на отделни места, където прахът беше идеално избърсан. Има два начина за изкачване по стълба. Или се държиш за страничните греди, или се хващаш отгоре за всяко стъпало. При втория начин на всяко второ стъпало би трябвало да остава следа от лявата, а на останалите — от дясната ти ръка. Той изви шия и погледна надолу, към стъпалата, които вече бе изкачил. После нагоре — към тези, които му оставаха. По всички се забелязваха точно такива следи — някой се бе хващал отгоре ту с лявата, ту с дясната ръка. Някой се бе качвал тук преди него. Неотдавна. Преди ден-два. Или преди час-два. Може би клисарят, за да закачи изпрано знаме. А може би не.

Той застина неподвижен на стълбата. През щорите до него достигаше възбуденото дърдорене на тълпата. Вече беше над нивото на камбаните. Леярят беше изписал инициалите си с неравни букви от разтопен калай върху горните им части, където тялото на камбаната изтънява. Някой си А. Х. Б.

Той се протегна нагоре. Допря върховете на пръстите си до тавана. Но този път таванът над главата му беше от яки дъбови греди, най-вероятно облицовани с олово отвън. Масивни като камък. Някой горе можеше да скача и да танцува върху тях, и пак нямаше да се усети. Той изкачи още две стъпала. Вече не можеше да стои изправен, затова се приведе напред, приклекна и изкачи последното стъпало. Сега капакът лежеше върху плещите му. Можеше да се предполага, че ще е много тежък. Като нищо беше дебел колкото покрива, вероятно също отвън с оловна облицовка, издадена встрани като на капандура, за да не пропуска дъжд. Той се обърна и потърси с поглед пантите. Бяха железни. Леко ръждясали. Сигурно заяждаха.

Без да изпуска от зъбите си ножа, който вече беше влажен от дъха му, той си пое дълбоко въздух и с мощен тласък на раменете и бедрата си отхвърли капака нагоре. Капакът падна с трясък, а Ричър с един скок се намери на покрива, под ослепителната слънчева светлина. Грабна ножа от зъбите си и се претърколи, охлузвайки лице в грубата повърхност. Покривът наистина беше облицован отвън с оловни плочи, потъмнели и поочукани след сто и трийсет зими на природните стихии. Той изправи тялото си нагоре и се извъртя в пълен кръг на колене.

Нямаше никой.

Покривът беше оформен като плитка тераса, открита отгоре, с плътен парапет, висок около деветдесет сантиметра.

Подът беше издигнат в средата като основа за ветропоказателя, гръмоотвода и пилона на знамето. Отблизо и трите пръта изглеждаха огромни. Оловната изолация бе поставяна на дебели листове, оформени на място и запоени с калай по шевовете. В четирите ъгъла имаше улуци за дъждовната вода.

Ричър запълзя на четири крака по ръба. Не искаше да се изправя. Боеше се, че някой от агентите долу може да го забележи и преди да е разбрал какво става, да му тегли куршума. Подаде леко глава над парапета. Потрепери от студа. Армстронг беше в подножието на кулата, на около двайсет метра под мястото, където се намираше той. Новият сенатор стоеше неотлъчно до него. Шестимата агенти бяха сключили идеален кръг около тях. Изведнъж с периферното си зрение забеляза раздвижване в далечината. Неколцина полицаи тичаха през поляната към някаква точка близо до отдалечения ъгъл на заграденото пространство. Гледаха нещо на земята, после един по един се извъртаха и говореха в портативните си предаватели. Той отново погледна надолу и забеляза Фрьолих, която си пробиваше със сила път през тълпата. Показалецът й беше долепен за слушалката в ухото. Тя вече тичаше право към полицаите.

Той пропълзя обратно и през отворения капак на покрива се промуши в помещението с камбаните. Затръшна капака зад себе си и слезе по стълбата. После през следващия капак и по следващата стълба. Вдигна якето и сакото си и тичешком се спусна по витото стълбище. Мина покрай въжетата на камбаните и през вътрешната врата премина от камбанарията в основното помещение на църквата.

Тежката дъбова врата зееше широко отворена.

Капакът на раклата с молитвеници също.

Ключът беше в бравата на вратата, от вътрешната страна.

Ричър пристъпи към вратата и се спря на един метър от нея. Заслуша се. Изчака малко. После тичешком изхвръкна навън, спря се на около два метра от вратата и рязко се обърна. Никой не го чакаше в засада. Наоколо не се виждаше жива душа. Пространството от тази страна на църквата беше съвсем пусто. До него достигаха шумовете от поляната. Той си облече якето и се запъти натам. Видя някакъв мъж, който тичаше към него по чакълената алея — забързан, устремен към някаква цел. Беше с дълга кафява дреха от плътна материя, нещо средно между палто и шлифер. Пешовете му се вееха зад него. Отдолу беше по туидено сако и вълнен панталон. С тежки обувки на краката. Ръката му беше вдигната като за поздрав. В нея блестеше златна полицейска значка. Може би беше сам началникът на полицията на Бисмарк.

— Обезопасена ли е кулата? — изкрещя той, като наближи на шест-седем метра.

— Празна е — извика в отговор Ричър. — Какво става?

Полицаят спря като закован на място, превит на две, с ръце върху коленете. Останал беше без дъх.

— И аз не знам още — отвърна той. — Голяма бъркотия.

После погледна през рамото на Ричър и видя отворената врата на църквата.

— По дяволите, защо не заключи? — извика той. — Не можеш да оставяш вратата отворена!

Докато полицаят тичаше към църквата, Ричър хукна в обратна посока. На алеята в църковния двор едва не се сблъска с Нили, която идваше тичешком откъм поляната.

— Какво има? — изкрещя той.

— Случи се най-сетне! — отвърна тя.

Двамата се втурнаха заедно към поляната. Когато минаха портата, видяха Фрьолих, която се движеше бързо по посока към колите. Те се насочиха към нея и я пресрещнаха.

— В основата на оградата са намерили пушка — извика тя.

— Някой е влизал в църквата — отвърна Ричър. Той едва си поемаше дъх. — Бил е в камбанарията! Може би е стигнал до покрива. Вероятно е още наблизо.

Фрьолих го погледна в очите; няколко мига тя остана напълно неподвижна. После вдигна ръка към устата си и заговори припряно в микрофона:

— Всички готови за евакуация! — нареди тя. — На три!

Гласът й беше напълно спокоен.

— Всички по колите! На три главната кола и канонерката при обекта!

Тя млъкна, колкото да си поеме дъх.

— Готови! Едно, две, три, евакуация! Изпълнявай евакуация!

При тази команда почти едновременно се случиха две неща. Най-напред откъм кортежа се чу рев на двигатели и всички коли сякаш оживяха. Първата патрулна кола подскочи напред, втората с рязък писък на гуми се обърна назад и прегради пътя, а предните две лимузини направиха остър завой и през чакъла се понесоха право към поляната. Успоредно с това личните бодигардове на Армстронг се хвърлиха върху него, като го събориха на земята и буквално го затрупаха с телата си. Един от агентите го хвана за главата, другите двама за лактите, агентите от резервния екип вдигнаха краката му, като едновременно с това прикриваха главата с месестите си едри ръце. В това състояние те го повлякоха като пакет през тълпата. Отстрани сцената приличаше на атака в американския футбол — безупречно съчетание на мощ, скорост и координация. Тълпата се разпръсна готически, за да отвори път на автомобилите, които с подскоци се носеха през поляната, и агентите, които тичаха от другата страна да ги пресрещнат. Колите заковаха на място, личните бодигардове на Армстронг го натъпкаха в първата лимузина, а самите те се качиха във втората.

Двете лимузини потеглиха с яростно боксуване на гумите; като се занасяха по тревата и пръскаха кал, те извиха остро назад и последваха водещата патрулна кола, която с включени сигнални светлини и пронизителен вой на сирената вече пълзеше по асфалтовата алея. Трите автомобила рязко ускориха и профучаха през портала, докато третата лимузина летеше към Фрьолих.

— Можем да ги хванем тия гадове! — каза й Ричър. — Сега е моментът. Те са още наоколо!

Тя не отговори. Само сграбчи Ричър и Нили за ръцете и ги повлече към чакащата лимузина. Двигателят изрева и тежкото возило последва останалата част от кортежа. Втората патрулна кола завършваше процесията. Двайсет секунди след първоначалната команда за евакуация кортежът вече се отдалечаваше от опасната зона със сто и двайсет километра в час, с надути сирени, запалени фарове и всички останали възможни светлини.

Фрьолих седеше неподвижно, потънала в меката седалка.

— Е? — каза тя. — Какво ви разправям аз? Не сме достатъчно активни. Случи се нещо, и ние просто се ометохме.

(обратно)

11

Въпреки студа Фрьолих спря Армстронг пред стълбата към самолета и го заговори. Разговорът продължи съвсем кратко. Тя го уведоми за откритата пушка и го увери, че това е напълно достатъчна причина за последвалата евакуация. Той не възрази. Не се опита да задава неудобни въпроси и да изкопчва повече информация. Явно нямаше никаква представа за останалите обстоятелства. Нито пък изглеждаше и най-малко разтревожен за собствената си безопасност. Повече го притесняваха възможните политически последици за имиджа на неговия приемник, новия сенатор. Като опитен политик той прехвърли в съзнанието си всички плюсове и минуси на станалото и предпазливо се усмихна. Нямаше да му навреди. Успокоен, той изтича по няколкото стъпала до отопления салон на самолета, готов да поднови разговора си с очакващите го журналисти.

Този път Ричър прояви по-бързи рефлекси при избора на място за сядане. Той се настани на предния ред седалки с лице към движението и запази място за Фрьолих до себе си; Нили вече седеше на същия ред, от другата страна на пътеката. Докато самолетът рулираше към пистата за излитане, Фрьолих обиколи един по един агентите от екипа си, като им благодари лично за блестящо изпълнената акция. Тя се спираше при всеки един, накланяше глава, изслушваше отговора му, кимаше одобрително и после двамата чукваха леко юмруците си — като баскетболисти, които се поздравяват след успешно проведена атака.

Ричър не я изпускаше от поглед. Добър лидер, помисли си той. След като привърши, тя се върна на мястото си при него и затегна колана. Приглади косата си с ръце и притисна с пръсти слепоочията си, сякаш се опитваше по този начин да освободи съзнанието си от неприятните спомени и да се концентрира върху предстоящите задачи.

— Ние не трябваше да си тръгваме — каза Ричър.

— Там и без това гъмжи от полицаи — отвърна Фрьолих. — Скоро ще дойдат и екипи на ФБР. Това е тяхна работа. Нашата е да охраняваме Армстронг. Иначе и аз мисля като теб.

— Какво представляваше тая пушка? Ти видя ли я?

Тя поклати глава.

— Ще получим подробен доклад. Била в чувал. Найлонов сак или нещо подобно.

— Скрита в тревата, така ли?

Тя кимна.

— В основата на оградата, където тревата е по-висока.

— Откога е заключена църквата?

— Още от неделя вечер. Преди повече от шейсет часа.

— Явно ония типове са отключили с шперц. Бравата е стара, доста примитивна. Ключалката е толкова голяма, че можеш да си пъхнеш ръката вътре.

— Сигурен ли си, че не си ги видял?

Той поклати глава.

— Аз тях не, но те са ме видели. Били са в църквата, когато влязох. Забелязали са къде скрих ключа. После са отключили и са избягали.

— Ти най-вероятно спаси живота на Армстронг. А също и кожата ми. Само дето не разбирам техния замисъл. Казваш, че са били в църквата, а пушката им е била скрита на сто метра от тях?

— Чакай да узнаем каква е била пушката. Може би тогава ще разберем какво става.

Още щом стигна края на пистата, самолетът зави и мигновено се ускори. След няколко секунди вече се изкачваше устремно към небето. Няколко минути по-късно пронизителният писък на двигателите леко заглъхна и журналистите подновиха въпросите си за външната политика на новия президентски екип. Изобщо не се поинтересуваха от причините за внезапното прекъсване на визитата.

Самолетът кацна в базата „Андрюс“ точно в шест и трийсет местно време. Вашингтон ги посрещна утихнал. Дългият уикенд за Деня на благодарността бе започнал същия следобед.

Кортежът се понесе по Бранч Авеню право към центъра, откъдето се насочи към Джорджтаун. Армстронг бе преведен през белия ръкав и най-после се прибра вкъщи. Колите обърнаха и поеха към гаража. Стайвесънт го нямаше в кабинета му. Ричър и Нили придружиха Фрьолих до бюрото й, където тя прегледа резултатите от търсенето в базата данни на Националния информационен център, което бе задала още сутринта. В горната част на екрана имаше гордо съобщение, че търсенето било приключило за пет часа и двайсет и три минути и били намерени 243 791 файла, отговарящи на зададените параметри. Машината бе регистрирала безпристрастно всички случаи, в които се споменаваха две или повече от понятията писмо, документ, отпечатък от палец и подпис. Средно по трийсет файла на ден за всеки от изтеклите 7305 дни на последните двайсет години.

Фрьолих прегледа по хронология първите двайсетина файла и после започна да вади наслуки по един-два на произволни интервали от време. Не откри нищо, което да й се стори дори далечно свързано с темата.

— Трябва да зададем много по-стриктни параметри — каза Нили.

Тя приклекна до Фрьолих и придърпа клавиатурата към себе си. Извика на екрана прозорчето на търсачката и написа: отпечатък от палец като подпис. После хвана мишката и кликна върху клавиша „Търси“. Твърдият диск застърга и прозорчето изчезна от екрана. В този момент телефонът иззвъня и Фрьолих вдигна слушалката. Изслуша нещо и без да каже дума, затвори.

— Беше Стайвесънт — каза тя. — Предварителният доклад на ФБР за пушката се е получил. Вика ни в заседателната зала.

— Днес за малко не загубихме играта — каза Стайвесънт.

Той беше седнал на тясната страна на масата, а пред него бяха наредени няколко гъсто напечатани листове, които се бяха получили по факса. Шрифтът беше леко размазан от електронната връзка. От мястото, където седеше, Ричър виждаше наопаки логото. Горе вляво на всяка бланка имаше малък герб, а отдясно надпис: Министерство на правосъдието на САЩ — Федерално бюро за разследване.

— Първият фактор е отключената врата — каза Стайвесънт. — По оценка на ФБР ключалката е отворена с шперц рано тази сутрин. Те казват, че и едно дете би могло да го стори с кука за плетене. Трябваше поне временно да поставим наша секретна ключалка.

— Нямаше как — отвърна Фрьолих. — Сградата е исторически паметник. Нямаме право да я пипаме.

— Тогава трябваше да променим мястото на събитието.

— Още първия път търсих алтернативни места. Това беше най-доброто възможно. Всички останали бяха далеч по-лоши.

— Трябвало е да поставите агент на покрива — обади се Нили.

— Засега не му се полага бюджет за повече жива сила отвърна Стайвесънт. — Когато встъпи в длъжност, тогава.

— Ако изобщо доживее встъпването в длъжност — подхвърли Нили.

— А каква е пушката? — попита Ричър в настъпилата тишина.

Стайвесънт подреди хартиите на плътен куп пред себе си.

— Я да видим дали ще познаеш.

— Такава, дето изобщо не им е трябвала — каза Ричър. — Дето не са имали никакво намерение да използват. Според моя опит, след като е намерена толкова лесно, значи целта е била да бъде намерена.

Стайвесънт кимна.

— Това нещо едва ли може да се нарече пушка — каза той. — Двайсет и втори калибър, стара, ръждясала, с нея и плъх не можеш да убиеш. Имала вид, сякаш не е ползвана поне едно поколение. Не е била заредена и наоколо не са открити муниции.

— Отличителни белези?

— Няма.

— Отпечатъци?

— Никакви.

Ричър кимна разбиращо.

— Явно е за отвличане на вниманието — каза той.

— Истинската диря е отключената врата на църквата — каза Стайвесънт. — Ти какво направи, като влезе?

— Заключих я след себе си.

— Защо?

— За да не ми попречи някой на огледа.

— Ами ако ти трябваше да застреляш Армстронг?

— Тогава щях да я оставя отключена.

— Защо?

— За да мога да избягам бързо след това.

Стайвесънт кимна отново.

— Отключената врата показва, че очевидно са имали намерение да стрелят. Както аз виждам нещата, те са чакали вътре с някоя ХП5 или „Вайме“ Мк2. Може би и с двете. Предполагали са, че оная ръждива старина до оградата ще бъде открита веднага, ще се скупчат полицаи, а в същото време ние ще повлечем Армстронг към кортежа, при което той ще им кацне на мушката.

— Горе-долу така ще да е било — каза Ричър. — Само че аз не видях вътре да има някой.

— В църква като тази има колкото щеш скришни места каза Стайвесънт. — Ти провери ли в криптата?

— Не.

— А в галерията?

— Не.

— Места за криене колкото щеш — повтори Стайвесънт.

— Смътно усетих нечие присъствие.

— Сигурно — каза Стайвесънт. — Те са били вътре. Две мнения няма.

Мълчание.

— Да са били забелязани външни лица? — попита Фрьолих.

Стайвесънт поклати глава.

— Било е истински хаос. Тълпата се е разпръснала, полицаите са препускали като бесни наоколо. Докато успеят да въведат ред, поне двайсет души са се изнизали. В което няма нищо нередно. На открито си, някой размахва пушка, ти си плюеш на петите и бягаш. Кой може да ти каже нещо?

— А непознатият пешеходец, когото бяха забелязали в квартала?

— Някакъв мъж с палто — отвърна Стайвесънт. — От щатската полиция не можаха да ми кажат нищо повече. Може да е бил мирен гражданин, излязъл на разходка. Едва ли е нещо друго. По това време нашите типове вече са били в църквата.

— Все нещо е предизвикало подозрението на полицая — каза Нили.

Стайвесънт вдигна рамене.

— Знаете как стават тия работи. Представете си само как ли се чувства един полицай от Северна Дакота в присъствието на тайните служби! И да реагира, и да не реагира, все ще е виновен. Някой му се струва подозрителен и той се обажда по радиото, нищо, че после не може да обясни точно какво му е било подозрително. Нима можем да му се сърдим? По-добре да сбърка от престараване, отколкото от недоглеждане. Не искам следващия път нарочно да си затварят очите.

— Значи засега нямаме нищо — каза Фрьолих.

— Е, имаме Армстронг — каза Стайвесънт. — Жив при това. Така че вървете да вечеряте и в десет ви искам тук за съвещанието с ФБР.

Най-напред минаха през кабинета на Фрьолих, за да проверят резултата от поредното търсене в базата данни на Националния информационен център. Търсенето беше приключило. Всъщност резултатът се бе получил, без да го забележат, веднага след подаване на командата. Сигурно още не бяха се отдалечили и на метър от бюрото. Съобщението в горната част на екрана гласеше, че търсенето е продължило девет стотни от секундата и че не са открити данни, които да отговарят на зададените параметри. Фрьолих отново извика прозорчето, написа отпечатък от палец върху писмо и кликна върху клавиша „Търси“. Този път след осем стотни от секундата на екрана се появи същото съобщение за липса на данни.

— Все по-бързо стигаме доникъде — каза тя.

Пресегна се и опита с отпечатък от палец върху послание. Абсолютно съшият резултат за същото време — няма данни след осем стотни от секундата. Тя въздъхна от безсилен гняв.

— Чакай аз да пробвам — каза Ричър. Тя стана, той зае мястото й и написа кратко писмо, подписано с палец.

— Идиот! — изкиска се Нили.

Той кликна върху клавиша. След седем стотни от секундата се появи познатото съобщение, че по зададените параметри не са открити данни.

— Нов рекорд на бързина — ухили се Ричър.

Нили избухна в смях и напрежението в стаята се поразсея. Той написа отпечатък от палец със сквален, натисна „Търси“ и очакваният резултат се получи след десет стотни от секундата. Няма данни.

— Започна да се изморява — отбеляза Ричър. Той написа само сквален, натисна „Търси“ и резултатът този път дойде след осем стотни от секундата. Няма данни. Написа сквалан с а. Няма данни, след осем стотни от секундата. — Хайде, стига — каза той. — Да вървим да вечеряме.

— Момент — обади се Нили. — Нека да пробвам още веднъж. То стана нещо като състезание.

Тя го вдигна от стола, седна на мястото му, написа единичен необяснен отпечатък и натисна „Търси“. Няма данни, след шест стотни от секундата.

— Шест стотни! — извика триумфално Нили. — Нов световен рекорд.

— Ще има да те гоним — каза Ричър.

Нили написа необяснен отпечатък, един брой и кликна „Търси“.

— Почва да става забавно — каза тя.

Няма данни, след шест стотни от секундата.

— Борбата за първо място става оспорвана — обади се Фрьолих. — Аз съм на ред.

Тя седна пред компютъра и се замисли. После каза:

— Е, хайде. Тоя път или ще грабна златния медал, или ще висим тук цяла нощ.

Тя написа само думата палец. Кликна „Търси“. Прозорчето изчезна; измина цяла секунда, преди на екрана да се появи един-единствен файл. Състоящ се от един-единствен кратък абзац. Полицейски доклад от Сакраменто, Калифорния: Преди две седмици дежурният в спешното отделение на някаква местна болница уведомил полицията, че при тях бил постъпил мъж с отрязан палец. Твърдял, че си бил пъхнал пръста в дърводелски моторен трион. Но лекарят бил убеден, че се касаело за преднамерена, макар и видимо непрофесионална хирургическа операция. Полицаите издирили пострадалия и той потвърдил, че ставало дума за нещастен случай с моторен трион. Случаят бил приключен и заведен към дело.

— Ама че шантава история! — каза Фрьолих.

— Хайде да вървим да ядем — настоя за кой ли път Ричър.

— За мен обаче постно — обади се Нили.

Те отидоха с колата до Дюпон Съркъл и вечеряха в един арменски ресторант. Ричър си поръча агнешко, докато Нили и Фрьолих се задоволиха с някакви вегетариански специалитети с леблебия. За десерт ядоха баклава и изпиха по три чашки силно, гъсто като кал кафе. През цялото време разговаряха, без да си кажат нещо особено. Старателно избягваха темите за Армстронг, за Нендик и жена му, за онези неизвестни хора, способни да наплашат някого до смърт и да убият хладнокръвно двама невинни граждани само защото носят определени имена. Фрьолих не искаше да говори за Джо пред Ричър; Нили не искаше да говори за Ричър пред Фрьолих. Затова разговорът им — както разговорите на всички останали маси в ресторанта, а може би и в целия град — се въртеше все около политиката. Но да се говори за политика в края на ноември означаваше да се спомене и новата администрация, което вече навеждаше разговора към Армстронг, затова те отново отклониха темата и заговориха, всеки за своите възгледи и убеждения. Не след дълго Фрьолих заразпитва Нили за личния й живот и кариера.

Ричър се изключи от разговора и престана да слуша. Той знаеше, че Нили не отговаря на въпроси за себе си. По принцип. Познаваше я от много години, а сам не знаеше абсолютно нищо за миналото и произхода й. Можеше само да предполага, че на младини е преживяла някаква лична травма. Това често се случваше сред военните. Някои постъпват в армията, защото им трябва гарантирана работа или за да научат занаят; други — понеже обичат да стрелят и да взривяват. Има и такива — като самия Ричър, — които стават военни, защото им е в кръвта. Но повечето избират тази професия, търсейки близост, другарство и доверие. Те се опитват да открият във войската братята, сестрите и родителите, които са им липсвали в цивилния живот.

Така че Нили пропусна детството и юношеството си и започна разказа направо от военната си кариера.

Ричър се оглеждаше разсеяно наоколо. Ресторантът беше пълен с двойки и семейства с деца. Той си каза, че всички тези хора утре ще готвят цял ден за празничната трапеза, ето защо тази вечер са предпочели ресторантската храна.

Едно-две лица му се сториха смътно познати. Може би бяха политици или журналисти. Заслуша се отново в разговора, когато Нили заразправя за кариерата си в Чикаго. Фирмата, за която работела, явно била доста внушителна. Съдружници й били все бивши военни и служители от федералните правоохранителни служби. Бизнесът им се бил разраснал и предлагали всякакви услуги — от защита на компютърни системи срещу хакери до лична охрана на висши мениджъри при пътувания в чужбина. Нили изглеждаше доволна от кариерата и живота си.

Тъкмо щяха да си поръчат четвърто кафе, когато телефонът на Фрьолих иззвъня. Минаваше девет. В ресторанта беше станало доста шумно и отначало не чуха звъна. Ала настойчивото метално писукане от чантичката й не преставаше. Накрая Фрьолих го чу, измъкна малкия телефон и го долепи до ухото си. Ричър наблюдаваше лицето й. По него се изписа недоумение, последвано от известна тревога.

— Ясно — отвърна накрая тя и затвори. Погледна към Ричър и каза: — Стайвесънт те вика в кабинета си. Незабавно.

— Мен ли? — попита Ричър. — Защо?

— Не ми обясни.

Стайвесънт ги очакваше непосредствено до входната врата. Дежурният офицер се суетеше на поста си от другата страна. Всичко изглеждаше напълно нормално, ако не се броеше телефонът срещу Стайвесънт. Апаратът беше изваден навън от обичайното си място зад гишето и кабелът му се влачеше по пода. Стайвесънт го гледаше, сякаш се опитваше да го премести с поглед.

— Имахме едно телефонно обаждане — каза той.

— От кого? — попита Фрьолих.

— Не благоволи да се представи. Нито си каза номера. Системата за идентифициране на повикването беше блокирана. Мъжки глас, без някакъв особен акцент. Обадил се до централата и поискал да говори с големия. Нещо в тона му подсказало на дежурния, че работата е сериозна, и го свързал с мен. Явно си е помислил, че под големия има предвид началника, големия шеф един вид. Но се оказа, че не търси мен. Търсеше оня, големия, дето от няколко дни се навъртал покрай нас.

— Мен?! — попита изумен Ричър.

— Ти си единственият едър мъж, който е тук отскоро.

— Че за какво му е да говори с мен?

— Сега ще разберем. Той ще позвъни отново в девет и трийсет.

Ричър погледна часовника си. Беше девет и двайсет и две.

— Те са — каза Фрьолих. — Видели са те в църквата.

— И аз така мисля — каза Стайвесънт. — Това е първият ни реален контакт. Приготвили сме магнетофон. Ще вземем акустичен отпечатък от гласа. И ще се опитаме да проследим източника на обаждането. От теб се иска да говориш колкото се може по-дълго.

Ричър хвърли бърз поглед на Нили. Тя погледна часовника си.

— Нямаме толкова време — каза тя.

Ричър кимна.

— Как можем да разберем какво е в момента времето в Чикаго?

— Мога да се обадя в „Андрюс“ — каза Фрьолих. — Но защо?

— Обади се, после ще ти обясня.

Тя пристъпи към един от другите телефони. След четири минути от метеорологичната служба на военновъздушните сили й докладваха, че в Чикаго е ясно и студено и се очаква да се задържи така. Ричър погледна отново часовника си. Девет и двайсет и седем.

— Е, добре — каза той.

— Опитай се да протакаш, чу ли? — каза Стайвесънт. — Те явно не те познават. Не могат да си обяснят кой си. И това много ги притеснява.

— Благотворителният обяд по случай Деня на благодарността също ли е оповестен в интернет?

— Да — отвърна Фрьолих.

— С точно време и място?

— Да — повтори тя.

Девет и двайсет и осем.

— Какво още предстои? — запита Ричър.

— След десет дни още една среща на Уолстрийт — отвърна тя. — И това е всичко.

— А през този уикенд?

— Връща се в Северна Дакота с жена си. Утре късно следобед.

— И това ли го пише в интернет?

Фрьолих поклати глава.

— Не, това са си негови семейни ангажименти. Тях не ги оповестяваме по никакъв начин.

Девет и двайсет и девет.

— Добре — каза Ричър.

След миг телефонът иззвъня. В настаналата тишина звънът му беше оглушителен.

— Малко са подранили — каза той. — Нещо нервничат.

— Опитай се да ги задържиш на линията — още веднъж каза Стайвесънт. — Възползвай се от любопитството им. Не спирай да говориш.

Ричър вдигна слушалката и каза:

— Ало!

— Следващия път няма да извадиш такъв късмет, умнико — каза мъжки глас.

Ричър не отговори, заслушан във фоновите шумове, които се чуваха по линията.

— Хей — каза гласът, — на теб говоря!

— Само че аз не желая да разговарям с теб, кретен! — отвърна Ричър и затвори телефона.

Стайвесънт и Фрьолих го гледаха като вкаменени.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева Стайвесънт.

— Нещо не съм в настроение за приказки — каза Ричър.

— Казах ти да го задържиш на линията колкото можеш повече!

Ричър вдигна рамене.

— Ако толкова ти се приказваше с него, да беше вдигнал ти телефона. Можеше да се престориш, че съм аз. И да си приказвате колкото ви душа иска.

— Това беше умишлен саботаж! — пенеше се Стайвесънт.

— Не е вярно. Беше ход от играта.

— Това тук не ти е игра.

— Напротив, точно игра е.

— Трябваше да изкопчим информация.

— Я не се занасяй! Никаква информация нямаше да изкопчиш.

Стайвесънт млъкна.

— Искам чаша кафе — каза Ричър. — Ти ни измъкна от ресторанта, преди да сме свършили.

— Никой да не мърда оттук — каза Стайвесънт. — Може пак да се обадят.

— Няма да се обадят — каза Ричър.

Изчакаха още пет минути, после се отказаха, наляха си по една чашка кафе и тръгнаха към заседателната зала. Нили мълчеше, вглъбена в мислите си. Фрьолих също не продумваше. Стайвесънт се тресеше от гняв.

— Обяснявай! — кресна той.

Ричър се оказа сам в единия край на масата. След като той седна, Нили зае неутрална позиция някъде по средата. Фрьолих и Стайвесънт се настаниха плътно един до друг на противоположния край.

— Тия типове използват чешмяна вода, за да си залепват пликовете — каза Ричър.

— Е? — запита Стайвесънт.

— Шансът да допуснат разговорът им да бъде засечен от централата на тайните служби на Съединените щати е едно на милион, по дяволите! Ами че те самите щяха да затворят телефона. Аз не исках да им доставя това удоволствие. Искам да им е ясно, че ако ще си играят с мен, аз съм по-силен от тях.

— И ти провали всичко само за да им докажеш, че пикаеш по-нависоко?

— Нищо не съм провалил — каза Ричър. — Разполагаме с всичката информация, която изобщо може да се изкопчи от тях.

— С нищо не разполагаме!

— Напротив, имаме гласов отпечатък. Тоя тип каза цели дванайсет думи. С всички съществуващи гласни в езика и повечето съгласни. Както шипящи, така и фрикативни.

— Трябваше да разберем откъде се обаждат, кретен такъв!

— От обществен телефон с електронно блокирана система за идентифициране на повикването. Някъде в Средния запад. Помисли малко. Стайвесънт. Днес до обяд са били в Бисмарк, въоръжени до зъби. Така в самолет няма да ги пуснат. Значи са с кола. В момента да са най-много на шест-седемстотин километра оттам. Намират се в един от петте-шестте огромни по територия съседни щати, в някой бар или магазин, и използват обществения телефон. А всеки, който има достатъчно мозък, за да си залепи плика с чешмяна вода, ще се сети и точно колко дълъг разговор да проведе, за да не го засекат.

— Не можеш да си сигурен, че са с кола.

— Прав си — отвърна Ричър. — Не съм абсолютно сигурен. Има възможност да са ядосани от днешния неуспех. Да са направо бесни. А от интернет сайта на Армстронг бездруго са научили за утрешния благотворителен обяд. Още един, последен засега шанс, после дълго време нищо. При това положение не е изключено да са захвърлили оръжията си някъде там и да са взели самолета. Ако е така, сега са на летище О’Хеър в Чикаго и чакат връзка за Вашингтон. Може би си струваше да вдигнем под тревога тамошната полиция, за да видят кой по това време ще използва обществен телефон от летището. За съжаление обаче разполагахме само с осем минути. Ако ти се беше сетил за това по-рано, може би щеше да стане. Имал си половин час! Бил си предупреден, по дяволите! Можел си да организираш нещо. В такъв случай аз щях да им спукам тъпанчетата от приказки, докато полицаите се разшетат и ги спипат на някой телефон. Ама ти не се сети. Не организира нищо. Досега нищо не си организирал. Така че хич не ми говори сега на мен за саботаж. Да не си ми казал повече, че аз съм те провалил!

Стайвесънт гледаше пред себе си, навел глава, и мълчеше.

— Сега го попитай защо му трябваше бюлетин за времето — подсказа Нили.

Стайвесънт не каза нищо.

— За какво ти трябваше бюлетин за времето? — запита вместо него Фрьолих.

— Защото, ако времето в Чикаго се беше случило лошо, самолетите щяха да излитат с голямо закъснение, а тъкмо преди Деня на благодарността това значи, че летището ще е задръстено от чакащи пътници. При това положение аз щях по някакъв начин да ги провокирам да се обадят повторно, през което време можехме да вдигнем местната полиция. Ала времето се оказа прекрасно. Затова полетът им не е имало как да се забави.

Стайвесънт продължаваше да мълчи.

— Какъв му беше акцентът? — попита тихо Фрьолих. — За тези дванайсет думи все си доловил нещо.

— Вие нали го записахте? — каза Ричър. — На мен лично не ми направи впечатление с нищо особено. Не беше чужденец. Не беше от Южните щати. Нито от Източното крайбрежие. Може би от някакво забутано място, дето дори и акцент нямат като хората.

Известно време в стаята цареше тишина.

— Извинявам се — каза накрая Стайвесънт. — Виждам, че най-вероятно си постъпил правилно.

Ричър поклати глава и шумно въздъхна.

— Не го преживявай — каза той. — Ние тук се хващаме за сламки. Шансът да ги засечем откъде се обаждат беше едно на милион. Така прецених. Вътрешното ми чувство сочеше нататък. Ако те толкова са се озадачили кой съм, искам да си останат озадачени. Да си правят догадки. Освен това исках да ги раздразня. Да ми се ядосат лично и да се вторачат в мен, та временно да забравят за Армстронг.

— Да не би да искаш тия типове да те издебнат зад някой ъгъл?

— По-добре мен, отколкото Армстронг.

— Ти да не си се побъркал нещо? Армстронг си има тайните служби да го пазят денонощно. А теб кой те пази?

Ричър се усмихна.

— Мен не ме е страх от тия мухльовци.

Фрьолих се размърда на стола си.

— Значи ти наистина се състезаваш с тях кой ще пикае по-нависоко — каза тя. — Божичко, същият си като Джо, знаеш ли?

— Само дето аз съм още жив, а той не.

На вратата се почука. Беше дежурният.

— Специален агент Банън пристигна за вечерното съвещание — каза той.

Стайвесънт покани Банън в кабинета си и накратко му разказа за телефонните обаждания. Беше десет и десет, когато двамата се върнаха в заседателната зала. Както първия път, Банън приличаше повече на цивилен детектив от градската полиция, отколкото на федерален агент. Сако рибена кост, сиви вълнени панталони, тежки обувки, червендалесто лице. Под мишница стискаше тънка папка, а на лицето му бе изписано сериозно и делово изражение.

— Нендик още не е дошъл в съзнание — каза той.

Никой не отговори.

— Положението му нито се подобрява, нито се влошава продължи Банън. — В болницата започват да се тревожат за него.

Той се отпусна тежко на стола срещу Нили. Отвори папката си и извади тънка пачка цветни снимки. Раздаде на всички по две — една по една, като карти за покер.

— Брус Армстронг и Брайън Армстронг — каза той. — Съответно от Минесота и Колорадо. И двамата покойници.

Снимките бяха отпечатани на цветен принтер върху гланцова хартия. Вероятно бяха предоставени от близките им, после сканирани и изпратени по електронната поща. Не по факс. Явно бяха части от семейни снимки, увеличени в лабораториите на ФБР и после отрязани в съответния формат. Резултатът не изглеждаше особено убедителен. Две открити, самодоволно ухилени лица, вперили поглед в празното пространство — а всъщност в нещо, което може би е било в кадър заедно с тях. Имената им бяха четливо написани с химикалка в долното поле на снимката. Може би от самия Банън.

Брус Армстронг, Брайън Армстронг.

Те всъщност не си приличаха чак толкова. Нито пък поотделно приличаха на Армстронг. Едва ли някой би ги сбъркал един с друг, дори от пръв поглед, в тъмното или в забързана тълпа хора. Трима американски мъже на средна възраст, със светли коси и сини очи — това бе всичко. Но може би тъкмо поради тази неопределеност в известен смисъл си и приличаха. Ако човек се опиташе да класифицира по основни антропологични критерии населението на земята, доста трудно щеше да намери някаква съществена разлика между тях тримата. И във всеки случай тази разлика нямаше да е по такъв елементарен признак, като мъж-жена, бял-черен, висок-нисък, млад-стар, мургав-светъл, синеок-тъмноок. Защото по всички тези признаци тримата Армстронг не се различаваха помежду си. По-точно, доколкото имаха някакви различия, те бяха доста по-фини и неуловими.

— Какво мислиш? — попита Банън.

— Достатъчно приличат на него, за да стане ясно кого са имали предвид — отвърна Ричър.

— Така е — каза Банън. — Оставили са две жени вдовици и общо пет деца без бащи. Много забавно, нали?

Никой не отговори.

— Какво друго ни носиш? — попита Стайвесънт.

— Работим по въпроса — отвърна Банън. — Отново сравняваме отпечатъка. Този път с всички възможни картотеки в цивилизования свят. Но не смятам, че има основания за оптимизъм. Обиколихме съседите на Нендик. У тях не идвали често гости. Самите те като двойка се срещали с приятелски семейства най-вече в някакъв бар на около петнайсет километра от къщата им, по посока на летището Дълес. Свърталище на полицаи. Очевидно Нендик предпочитал за компания хора с по-ниско обществено положение.

— А преди две седмици? — попита Стайвесънт. — Когато са отвлекли жена му? Положително съседите са забелязали някаква суматоха.

Банън поклати глава.

— През деня улиците в този квартал са доста оживени. Майки, деца, футболни топки. Но не знаят нищо. Никой нищичко не помни. Разбира се, отвличането може да е станало и през нощта.

— Аз мисля, че по-скоро Нендик сам им я е закарал — обади се Ричър. — Те са го принудили. За да го заболи още повече. За да го накарат да се чувства виновен. За да го сплашат и подчинят изцяло на волята си.

— Много е възможно — каза Банън. — Че е уплашен, в това няма съмнеше.

Ричър кимна.

— Според мен тия типове са изпечени садисти. Много им се отдават тънкостите на играта. Затова са адресирали посланията си до вас. За да може Армстронг да разбере, че го грози опасност тъкмо от онези, които са натоварени да го пазят.

— Само че досега нищо такова не е чул от тях — каза Нили.

Банън не коментира. Стайвесънт помълча и попита:

— Нещо друго?

— Нашето заключение е, че нови послания няма да има — каза Банън. — Те ще нанесат удара когато и където сметнат за най-удобно. Разбира се, без да ви предупреждават повече. Защото, ако опитат, а не успеят, поне ще гледат да не разберете за опита, за да не изглеждат некадърни в очите ви.

— Имаш ли някакво предчувствие къде и кога може да стане следващият опит?

— Ще поговорим и за това утре сутринта. В момента работим по една хипотеза. Предполагам, че утре сте на работа?

— Че защо да не сме?

— Нали е Денят на благодарността…

— Армстронг ще работи, значи и ние с него.

— Какво ще прави?

— Ще се прави на добър в един приют.

— Това разумно ли е?

В отговор Стайвесънт само вдигна рамене.

— Нямаме избор — каза Фрьолих. — Добрият политик трябва да раздава печена пуйка на бедните в Деня на благодарността, и то в най-скапания квартал на града. Така пише в конституцията.

— Добре, да изчакаме до утре сутринта — каза Банън. — Тогава може да се наложи да го разубеждавате. Или да променяте конституцията.

Той стана от мястото си, заобиколи масата и събра снимките, сякаш бяха някаква скъпоценност.

Фрьолих остави Нили в хотела и после закара Ричър до дома си. През цялото време мълчеше. Демонстративно и враждебно. Той издържа, докато стигнаха моста над реката, после се предаде:

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя.

— Все има нещо — настоя той.

Тя не отговори. Продължи да шофира, докато стигнаха на тяхната улица, и паркира на най-близкото свободно място, което беше през три преки от къщата й. Кварталът беше притихнал. Беше нощта преди големия празник. Хората си бяха по къщите, отпуснати и доволни. Тя загаси двигателя, но не слезе от колата. Продължи да стои, без да продумва, вперила поглед напред през стъклото.

— Какво има? — попита отново той.

— Не мога да понеса това — отвърна тя.

— Да понесеш какво?

— Ти ще направиш така, че накрая да те убият — каза тя. — Както направи да убият Джо.

— Моля? — извика той.

— Чу какво казах.

— Не съм аз виновен, че го убиха!

— Джо не беше замесен от подходящо тесто за тази работа. Но въпреки това реши да се пробва. Понеже все се сравняваше с теб. Беше подтикнат да го направи.

— Подтикнат? Да не би аз да съм го подтикнал?!

— Че кой друг? Той беше твой брат. През цялото време следеше професионалната ти кариера.

Ричър не отговори.

— Защо сте такива всички?

— Кои сме тези всички? Всички хора! Защо сме какви?

— Всички мъже. Всички военни. Все с рогата напред, докато си ги строшите накрая.

— Аз такъв ли съм?

— Знаеш, че си.

— Не аз съм се клел, че ще защитавам някого с живота си. Че ще се оставя да ме убият заради някакъв скапан политик!

— Нито пък аз. Това е казано фигуративно. Освен това не всички политици са скапани.

— Е, и? Готова ли си да те убият заради него? Или май не?

Тя вдигна рамене.

— Това не знам.

— Аз не действам сляпо, напред с рогата.

— И още как! Защото се чувстваш предизвикан. Как може точно ти да си подвиеш опашката пред едно предизвикателство!

— Ама ти това ли искаш? Да си подвия опашката? Или може би искаш да свършим работата, с която сме се захванали?

— Във всеки случай няма да я свършим напред с рогата. Трябва по-кротко.

— Защо? В края на краищата винаги дотам опира въпросът: те или ние. Винаги е така. Какъв е смисълът да се преструваме, че сега е по-различно?

— Защо сам си го просиш?

— Нищо не си прося. И не виждам какво мога да си изпрося.

— Не си го просиш значи. А какво правиш?

— И аз не знам.

— Не знаеш?!

Той не отговори веднага.

— Имаш ли познат адвокат?

— Какво дали имам?

— Чу какво казах.

— Адвокат ли? Тук, във Вашингтон?! Че тук ако няма адвокати, какво друго ще има!

— Добре, представи си един адвокат. С двайсет години стаж, с огромен професионален опит. Идва при него клиент и го пита: Бихте ли написали от мое име едно малко по-заплетено завещание? Какво според теб ще отговори адвокатът? Какво ще направи? Дали ще се разтрепери от страх? Дали ще се почувства предизвикан? Дали ще възприеме това като изпитание за мъжествеността си? Едва ли. Просто ще вдигне рамене и ще каже: разбира се, ще го напиша. И ще седне и ще го напише. Понеже това му е работата. Просто и ясно.

— Това, което вършиш сега, не ти е работата, Ричър.

— Напротив. Или почти, което е едно и също. Тринайсет години съм получавал точно за това заплата. Която Чичо Сам ми е плащал от твоите данъци. Само че Чичо Сам не би ме търпял да си подвивам опашката при всяко предизвикателство, да се лутам в кръг и да се самоанализирам.

Фрьолих продължаваше да гледа напред през стъклото на колата, което бързо се запоти от дъха им.

— В другите отдели на тайните служби също работят стотици хора — каза тя. — Във финансовото разузнаване например. Стотици. Не знам точно колко, но много. И то добри хора. Ние не се занимаваме точно с разследвания, но те тъкмо това правят. Те само това правят. Затова са там. Джо можеше спокойно да подбере десет от тях, които си поиска, и да ги изпрати в Джорджия. Или петдесет. Какво му пречеше? Но не го направи. Отиде сам. Така трябвало. Понеже се почувствал предизвикан. И нямаше как да отстъпи. Не и Джо. Защото все се сравняваше с теб.

— Съгласен съм, че не е трябвало да го прави — каза Ричър. — Не е било негова работа. Както не е работа на лекаря да пише завещания. Или на адвоката да прави операции.

— Но ти го принуди да го направи.

Ричър поклати глава.

— Не, не го принудих аз.

Тя не отговори.

— Две неща искам да ти кажа, Фрьолих — каза той. — Първо, никой не бива да си избира кариерата според това какво ще си каже брат му. И второ, последният ми по-съществен контакт с Джо беше, когато бях на шестнайсет години. А той на осемнайсет. Малко преди да замине да следва в Уест Пойнт. Аз бях още дете. Едва ли целта му е била да се доказва пред мен. Това беше последното нещо, което би му хрумнало тогава. А оттогава изобщо не сме се виждали. Освен по погребения. Понеже каквото и да си мислиш за мен като брат, той не беше по-добър. Просто не ми обръщаше никакво внимание. По цели години не се сещаше за мен.

— Джо следеше отблизо професионалната ти кариера. Майка ви го осведомяваше за това-онова. Той все се сравняваше с теб.

— Майка ни почина седем години преди него. По онова време аз нямах никаква професионална кариера.

— Награден си със Сребърна звезда за Бейрут. Това е било в самото начало на кариерата ти.

— Една бомба избухна точно до мен — отвърна той. — Дадоха ми медал, защото не се сещаха какво друго да ме правят. В армията е така. И Джо го знаеше.

— Той все се сравняваше с теб — повтори тя.

Ричър се размърда на седалката. По предното стъкло се образуваха малки ручейчета от кондензирана влага.

— Може и да се е сравнявал. Но едва ли с мен.

— С кого тогава?

— Може би с баща ни.

Тя вдигна рамене.

— Никога не сме разговаряли за баща ви.

— Ето, виждаш ли? — каза Ричър. — Даже не е смеел да засегне темата. Избягвал я е. Отричал е, че съществува.

— Смяташ ли? — попита тя. — Че какво толкова е представлявал баща ви?

Ричър обърна глава. Затвори очи.

— Беше морски пехотинец — каза той. — В Корея и Виетнам. В него съжителстваха сякаш двама души. В семейството беше мил, любещ съпруг, грижовен баща. А в същото време — хладнокръвен, безмилостен убиец, който не трепваше пред нищо. В сравнение с него аз съм една душица.

— А, значи ти се сравняваш с него! — извика Фрьолих.

Той поклати глава.

— Какъв смисъл има? В сравнение с него аз съм просто една душица. Каквото и да направя. А това в края на краищата не е и чак толкова лошо.

— Ти май не го обичаш много.

— Не го мразя. Беше свестен човек. Само че малко побъркан. В днешно време няма място за такива като него.

— Джо не трябваше да ходи в Джорджия — каза тя.

Ричър кимна.

— Спор няма — каза той. — Само че никой не му е виновен. Трябваше да е по-разумен.

— Ти също.

— Аз съм много разумен. Ето например навремето се записах във военната полиция, а не в морската пехота. Нито пък някога бих се захванал да проектирам стодоларови банкноти. Аз се задоволявам с това, което мога.

— И сега си въобразяваш, че знаеш как да се справиш с тия типове?

— Така както боклукчията знае как да изхвърли боклука. То не е чак такава философия.

— Много си самонадеян.

Той поклати глава.

— Виж какво, писна ми да се оправдавам. Това е някакъв абсурд! Ти познаваш ли съседите си? Знаеш ли кой освен теб живее в този квартал?

— Всъщност, не — отвърна тя.

Той изтри с длан влагата от стъклото и посочи с пръст.

— Да кажем, че в една от тези къщи живее някаква старица, която плете пуловери. И какво, ще вземеш да й почукаш на вратата и ще й кажеш: Как може да си въобразявате, че знаете как се плетат пуловери? Каква е тази самонадеяност?

— За теб една битка на живот и смърт е същото като плетенето на пуловери?

— Просто искам да ти кажа, че всеки човек разбира от нещо. Аз например разбирам от това. Може би то е единственото, от което разбирам. Не се гордея особено с уменията си, но няма защо и да се срамувам от тях. Просто го мога и това е. Аз съм програмиран да побеждавам. Генетично. От няколко поколения.

— Джо имаше същите гени като теб.

— Не, той просто имаше същите родители. Има разлика.

— Надявам се, че самоувереността ти е оправдана.

— Бъди спокойна. Особено сега, когато Нили ми помага. Аз и в сравнение с нея съм душица.

Фрьолих погледна встрани през прозореца и се умълча.

— Какво пак? — попита той.

— Тя е влюбена в теб.

— Глупости!

Фрьолих го погледна право в очите.

— Откъде си толкова сигурен?

— Нили никога не се е интересувай от мен.

Фрьолих само поклати глава.

— Аз съвсем наскоро я питах — каза той. — Онзи ден. И тя ми го каза направо. Каза, че никога не си е падала по мен. С едносрични думи, но в този смисъл.

— И ти й повярва, така ли?

— А не трябваше ли?

Фрьолих не отговори. Ричър полека се усмихна.

— Какво, ти наистина ли мислиш, че Нили си пада по мен?

— Усмивката ти е също като на Джо — каза тя. — Малко крива, малко срамежлива. Той имаше най-красивата усмивка, която съм виждала.

— Ти май не си го прежалила напълно, така ли е? — попита той. — Мисля, че това е очевидно. Или само ти не го разбираш?

Тя не отговори. Просто слезе от колата и закрачи по тротоара. Той я последва. Беше студено, нощният въздух бе тежък. Усещаше се влага откъм близката река, а също и мирис на изгоряло реактивно гориво. Стигнаха до къщата й. Тя отключи вратата и двамата влязоха.

На пода в антрето лежеше лист хартия.

(обратно)

12

Листът бяла плътна хартия беше в същия формат А4, както на предишните писма. Лежеше на пода, прецизно изравнен спрямо дъските на дъбовия паркет. Намираше се точно в геометричния център на антрето, близо до първото стъпало на стълбите за втория етаж, точно на мястото, където Ричър бе пуснал хотелската торба за боклук с дрехите си преди две вечери. Върху листа с добре познатия шрифт Times New Roman, четиринайсет пункта, получер, беше отпечатано едно просто изречение от четири думи, разделено на три реда, центрирани. Изречението гласеше: Скоро ще се случи. Думата Скоро беше на първия ред, думите ще се на втория, а случи — сама на последния. Така набран, текстът странно наподобяваше част от стихотворение или песен. Сякаш с разделянето му на три се целеше някакъв поетичен ефект, като че ли между частите на изречението трябваше да се направят паузи за повече драматизъм. Скоро — бам! — ще се — бам! — случи. Ричър го гледаше като хипнотизиран. Думите маршируваха в такт пред очите му. Скоро/ ще се/ случи… Скоро/ ще се/ случи…

— Не го докосвай! — каза Фрьолих.

— Нямах и намерение — отвърна Ричър.

Той подаде главата си навън през вратата и огледа улицата. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Всички прозорци на къщите — плътно затворени, със спуснати пердета. Не се виждаха пешеходци. Нямаше разхождащи се в мрака. Той затвори вратата бавно и внимателно, сякаш се боеше, че въздушното течение може да размести листа.

— Как ли са го внесли вътре? — попита Фрьолих.

— През вратата — отвърна той. — Вероятно през задната.

Фрьолих извади служебния „Зиг-Зауер“ от кобура си и двамата полека запристъпваха през дневната към кухнята. Вратата към задния двор беше затворена, но не заключена. Ричър я отвори на една педя. Огледа околността, но не каза нищо. После отвори вратата докрай така, че лампата в стаята да осветява външната й повърхност. Наведе се и огледа металната пластина около ключалката.

— Има следи — каза той. — Микроскопични, но все пак видими. Явно са доста добри.

— Значи са тук, във Вашингтон — каза тя. — Сега, в момента. Не в някакъв бар в Средния запад, а тук, край нас.

Тя впери поглед през кухнята към нещо, което се виждаше в дневната.

— Телефонът.

Телефонът, който обикновено стоеше върху масичката до креслото пред камината, беше преместен.

— Използвали са моя телефон — каза тя.

— За да се свържат с мен — допълни той.

— Дали има отпечатъци?

Той поклати глава.

— Положително са били с ръкавици.

— Тези хора са влизали в къщата ми! — извика Фрьолих.

Тя пристъпи към кухненския барплот. Погледна надолу към нещо и издърпа едно от чекмеджетата.

— Взели са ми пистолета! — каза тя. — Тук имах резервен пистолет.

— Знам — отвърна той. — Една стара „Берета“.

Тя издърпа съседното чекмедже.

— И пълнителите ги няма! Тук си държах пълнителите!

— И това знам — каза той. — Под една ръкавица за хващане на топло.

— Откъде знаеш?

— Проверих. Още в понеделник вечер.

— Защо си ровил в нещата ми?

— По навик. Не го приемай лично.

Без да отделя поглед от него, тя отвори стенния шкаф с буркана, където си държеше парите. Вдигна капачката и бръкна вътре. Не каза нищо, затова той реши, че парите са си на мястото. Отбеляза си наум този факт като поредно потвърждение на старата професионална констатация, че никой не се сеща да търси на места над нивото на главата си.

Изведнъж Фрьолих замръзна на място. Минала й бе нова мисъл.

— Може да са още в къщата — прошепна тя.

Но не помръдна. Първият признак на страх, който проявяваше, откакто се познаваха.

— Аз ще проверя — каза той. — Стига да не приемеш това като поредното предизвикателство.

Без да отговаря на саркастичната забележка, тя му подаде пистолета си. Той загаси лампата в кухнята, за да не го осветява в гръб по стълбите към мазето, и заслиза надолу. Заслуша се в тихите поскръцвания и потраквания на къщата и в приглушеното гъргорене на отоплителната инсталация. Почака, докато зрението му се адаптира към тъмнината. Долу нямаше никой. Нито пък горе. Никой не се криеше, никой не дебнеше в засада.

Когато някой се крие и дебне, тялото му излъчва определен вид вибрации. Едва доловими потрепвания на въздуха. А той не долавяше нищо такова. Къщата беше празна и нищо не нарушаваше спокойствието й. Изглеждаше, сякаш нищо не се е случило. Ако не се брои преместеният телефон и липсващата „Берета“ с мунициите за нея. И листът на пода.

Ричър се върна в кухнята и й подаде пистолета с дръжката напред.

— Всичко е чисто — каза той.

— Трябва да се обадя на няколко места — каза тя.

Специалният агент Банън пристигна след четирийсет минути с кола на Бюрото, придружен от още трима агенти. Стайвесънт дойде пет минути след него с черен събърбан на службите. Те паркираха успоредно на спрелите коли, без да гасят сигналните светлини. Фасадите на съседните къщи бяха окъпани в дъжд от червени, сини и бели отблясъци.

Стайвесънт стоеше неподвижен в антрето.

— Нали уж нямаше да се получават повече писма? — подметна той.

— Това тук е твърде общо — отвърна Банън. — Ние казахме, че няма да се получават повече нови, конкретни заплахи. И не сме получили такава. Думата скоро не значи нищо по отношение на време и място. Те просто ни дразнят. Мислят си, че ще си кажем: Брей, колко са ловки!

— Аз вече си го казах — обади се Стайвесънт.

Банън вдигна глава и погледна Фрьолих.

— Колко време не си се прибирала вкъщи?

— Цял ден — каза тя. — Тази сутрин излязохме в шест и половина за срещата с теб.

— Излязохте?! Кои сте вие?

— Ричър е отседнал при мен — каза тя.

— Вече не е — каза Банън. — Ти също вече няма да живееш тук. Прекалено опасно е. Ще ви намерим по-сигурно място.

Фрьолих не отговори.

— Те са във Вашингтон сега, в момента — продължи той. Вероятно са се стаили някъде и се прегрупират. Сигурно са тръгнали от Северна Дакота час-два след нас. Знаят къде живееш. Освен това ние имаме работа тук. В твоята къща е извършено престъпление.

— Не мърдам от къщата си — каза Фрьолих.

— Но в нея е извършено престъпление — повтори Банън. — Те са били тук. Ще се наложи да я пообърнем малко. Така че по-добре да те няма, докато не я приведем в годен за обитаване вид.

Фрьолих не отговори.

— Няма смисъл да спориш — каза Стайвесънт. — И аз искам да сте под охрана. Ще ви настаним в някой мотел. Ще сложим двама въоръжени пред вратата, докато всичко приключи.

— Също и Нили — каза Ричър. Фрьолих му хвърли бърз поглед.

Стайвесънт кимна.

— Не се бой. Вече съм изпратил кола да я вземе.

— Какви са ти съседите? — попита Банън.

— Честно казано, не ги познавам — отвърна Фрьолих.

— Може би са видели нещо. — Банън погледна часовника си. — Може още да са будни. Надявам се да не са си легнали. Ако се наложи да вдигаме свидетели от леглото, обикновено се стряскат и почват да пелтечат.

— Правете каквото знаете — каза Стайвесънт. — Ние вече се изнасяме оттук.

* * *

Изправен насред стаята за гости, Ричър бе обзет от чувството, че никога повече няма да се върне в нея. Затова внимателно си прибра нещата от банята и торбата за боклук с дрехите от Атлантик Сити. Прибави към тях всичките костюми и ризи на Джо, които още не бе обличал, като натъпка в джобовете им чисти чорапи и долно бельо. После грабна всички дрехи с една ръка и стария кашон с вещите на Джо с другата и заслиза по стълбите. Когато отвори входната врата и излезе навън, изведнъж му хрумна, че за пръв път от пет години насам напуска къща, в която е живял известно време, с багаж в ръка. Той наблъска всичко в багажника на събърбана, после заобиколи и се настани на задната седалка. Зачака Фрьолих. След малко и тя се появи на вратата с куфарче. Стайвесънт го пое от ръката й, постави го в багажника и двамата седнаха отпред. Събърбанът потегли и ускори по улицата. Фрьолих нито веднъж не погледна назад към дома си.

Тръгнаха право на север и после свиха на запад, покрай туристическите забележителности, докато подминаха центъра и стигнаха до Джорджтаун. Спряха пред един мотел на около десет преки от къщата на Армстронг. Отпред имаше паркирани две коли — стар, поочукан „Форд Краун Виктория“ и до него чисто нов черен „Линкълн Таун Кар“. В линкълна имаше шофьор. Фордът беше празен. Самият мотел се оказа малък и спретнат, облицован отвътре с тъмна дървена ламперия. Дискретно местенце. Сградите от трите му страни бяха посолства. Ричър никога не бе чувал имената на държавите, но оградите им вдъхваха доверие. Кварталът явно се охраняваше сериозно. Мотелът имаше само един вход, така че полицаят във фоайето беше предостатъчен. Вторият в коридора пред стаите беше по-скоро за разкош.

Стайвесънт бе наел три отделни стаи. Нили вече беше там, откриха я да ги чака във фоайето. Тъкмо си купуваше кутийка газирана напитка от автомата и разговаряше с някакъв едър тип с евтин черен костюм и груби войнишки обувки. Без съмнение полицай. Този, който бе пристигнал с очукания форд. Явно по автомобилен парк не могат да се сравняват с тайните служби, помисли си Ричър. Както и по надбавки за облекло и прочие.

Стайвесънт попълни нужните документи на рецепцията и се върна с три електронни карти, които служеха вместо ключове за вратите. Раздаде ги донякъде смутено на тримата и промърмори номерата на стаите. Бяха една до друга. Порови в джоба си и подаде на Фрьолих ключовете от събърбана.

— Аз ще се върна с шофьора, който докара Нили — каза той. — Утре в седем ви чакам в службата за среща с Банън. И тримата.

После се обърна и си тръгна. Нили прибра картата и газираната напитка, вдигна чантата с дрехите и веднага пое към стаята си. Фрьолих и Ричър я последваха, всеки с картата от своята стая. В началото на коридора имаше още един полицай, седнал на обикновен стол от трапезарията, изправен на задните му крака с гръб към стената. Ричър се провря покрай него с неугледния си багаж и спря при вратата си. Фрьолих вече беше стигнала до своята, през една от неговата. Тя изобщо не се обърна да го погледне.

Ричър влезе в стаята. Отвътре тя изглеждаше като умален вариант на стандартна хотелска стая, каквито бе виждал с хиляди. Само дето имаше едно легло вместо две, както и един стол, масичка, обикновен телефон, а и телевизорът беше с по-малък екран. Иначе всичко останало беше напълно стандартно. Завеси на цветя, предвидливо спуснати. Покривка на леглото със същия цветен мотив с ластици на ъглите, изпъната като дъска. Никакви тръстикови кошници за саксии по стените. Само някаква евтина репродукция в рамка над леглото, която трябваше да мине за акварелна рисунка на древногръцки храм. Той си разопакова багажа и подреди тоалетните принадлежности на малката поличка над мивката. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Денят на благодарността бе настъпил. Свали сакото на Джо и го пусна върху масата. Разхлаби вратовръзката и се прозина. На вратата се почука. Той се пресегна и отвори. В рамката стоеше Фрьолих.

— Влизай — каза Ричър.

— Само за минута — каза тя.

Той се върна и приседна на ръба на леглото, като й отстъпи стола.

Косата й беше в безпорядък, сякаш нарочно я бе рошила с ръце. Така изглеждаше още по-добре. По-млада и някак по-уязвима.

— Аз наистина съм го прежалила — обясни тя.

— Добре — каза той.

— Но същевременно разбирам защо си мислиш, че не съм.

— Добре — каза той.

— Така че тази нощ предлагам да спим отделно. Не бих желала да се чудиш защо съм при теб.

— Както предпочиташ — каза той.

— Та ти толкова много приличаш на Джо! Невъзможно е да не ми напомняш за него. Но държа да знаеш, че никога не съм те възприемала като заместител.

— И все пак мислиш, че аз съм виновен, задето го убиха?

Тя извърна глава.

— Има си причина за това, че го убиха. Нещо в съзнанието му, нещо в семейния му произход. Нещо, което го е накарало да мисли, че ще победи някого, когото е било невъзможно да победи. Нещо, което го е накарало да се надява, че всичко ще бъде наред, а то не е било. Същото нещо може да се случи и на теб. И ако не го разбираш, си глупак.

Ричър кимна, но не отговори. Тя стана от стола и мина покрай него. Той усети аромата на парфюма й.

— Ако ти потрябвам, повикай ме — каза той.

Тя не отговори. А той не стана да я изпрати.

След половин час на вратата му отново се почука. Той отвори, като очакваше да е Фрьолих. Но беше Нили. Напълно облечена, леко уморена на вид, но спокойна.

— Сам ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Къде е тя?

— Отиде си.

— Заетост или липса на интерес? — попита Нили.

— Обърканост — отвърна той. — Ту иска аз да съм Джо, ту ме обвинява за смъртта му.

— Тя още е влюбена в него.

— Очевидно.

— Шест години след края на връзката им.

— Това нормално ли е? — запита той.

Тя вдигна рамене.

— Мен ли питаш? Предполагам, че някои хора ги държи дълго време. Явно брат ти е бил готин мъж.

— Не го познавах толкова отблизо.

— Наистина ли заради теб го убиха?

— Не, разбира се. Аз тогава бях на милион километра от него. Не бяхме разговаряли седем години. Вече ти казах това.

— Та какво се опитва да докаже тя?

— Фрьолих твърди, че Джо е бил толкова безразсъден, понеже през цялото време се е сравнявал с мен.

— А така ли е?

— Съмнявам се.

— Ти сам каза, че след това си се чувствал гузен. Докато гледахме видеозаписа.

— Мисля, че ти казах, че съм се чувствал гневен, не гузен.

— Гневен или гузен, все едно. Защо си се чувствал гузен, след като вината не е била твоя?

— Сега и ти ли твърдиш, че аз съм виновен за смъртта на брат си?

— Просто те питам защо си гузен.

— Той израсна в една перманентна заблуда.

Ричър млъкна и се премести към другия ъгъл на стаята. Нили го последва. Той се просна на леглото с протегнати нагоре ръце; китките му бяха върху таблата. Тя седна на същия стол, където бе седяла Фрьолих.

— Та кажи ми за заблудата на брат ти.

— Джо беше едър мъж, но в същото време беше и ученолюбив, интелектуален тип — каза Ричър. — А в училищата, където ходехме, сред деца на военни, това е все едно да татуиращ на челото си: Аз съм мухльо, побъркайте ме. При това, макар да беше едър, той беше мекушав. И те го побъркваха най-редовно.

— Е, и?

— Аз бях с две години по-малък от него, но освен едър бях и корав, а и не чак дотам ученолюбив и интелектуален. Така че аз започнах да се грижа за него. От чувство за семейна лоялност, предполагам, пък и обичах да се бия. Тогава бях на около шест години. Не ми пукаше от нищо, навсякъде се навирах. И научих доста. Научих например, че най-важното е как изглеждаш отстрани. Ако вдъхваш страх у другия, той ти се маха от пътя и те оставя на мира. Невинаги обаче. Понякога те напада. Първата година в училище разни осемгодишни деца ме скъсваха от бой. Докато аз се научих как да им го връщам. Така че да ги заболи. Биех се като откачен. Докато ме запомниха. И после стана така, че когато двамата с Джо се появяхме някъде, те твърде бързо разбираха, че не бива да го закачат, за да не ядат бой от откачения малък брат.

— Сладко детенце си бил, няма що…

— Добре, че баща ми служеше в армията и ходехме на училище по базите. Навсякъде другаде биха ме пратили в интернат за малолетни хулигани.

— Та казваш, че Джо е станал зависим от теб?

Ричър кимна.

— Това продължи около десетина години. С течение на времето тази зависимост отслабна. Но понякога се проявяваше с особена сила. Струва ми се, че тя му бе станала нещо като втора природа. Десет години всякак са значителен период от време. А когато те са годините, през които човек израства, оформя се като личност, това, което запомни тогава, му остава за цял живот. Джо израсна със съзнанието, че няма нищо опасно в този свят, защото, каквото и да се случи, откаченият брат ще дойде да го отърве. Затова Фрьолих е донякъде права. Той наистина беше безразсъден. Но не защото се опитваше да се сравнява с мен, а понеже дълбоко в съзнанието си усещаше, че може да си го позволи. Понеже беше свикнал мама да го храни, армията да му осигурява покрив над главата, а малкият му брат да го измъква от всякакви каши.

— На колко години беше, когато загина?

— На трийсет и осем.

— Това са двайсет години, Ричър. Имал е цели двайсет години, за да проумее най-после, че е сам, и да се приспособи. Всеки човек се приспособява.

— Така ли мислиш? Понякога имам чувството, че аз съм си същият шестгодишен хлапак и че всички ме гледат накриво като откачения хулиган навремето.

— Кой например?

— Ами например Фрьолих.

— Да не ти е намекнала нещо?

— Очевидно я стряскам с присъствието си.

— Тайните служби са си цивилна организация. В най-добрия случай полувоенна. Служителите й са горе-долу толкова зле, колкото редовите граждани.

Той се усмихна, но не отговори.

— Е, какво сега? — продължи Нили. — Това ли е присъдата? Отсега нататък ще живееш с мисълта, че ти си убил брат си?

— Донякъде — каза той. — Но ще го преодолея.

Тя кимна.

— Сигурна съм. Така и трябва. Не си виновен ти. Той е бил мъж на трийсет и осем години. Не е трябвало да чака малкото му братче да го отърве.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Какъв?

— Във връзка с нещо, което Фрьолих ми каза.

— Тя се чуди защо с теб не спим, така ли?

— Бързо загряваш.

— Усетих го — каза Нили. — Стори ми се леко притеснена, сякаш ревнува. Държи се някак студено с мен. Но пък нали я бях разкатала с тая проверка…

— Така е, спор няма.

— Ти даваш ли си сметка, че ние двамата никога дори не сме се докосвали? Не сме имали какъвто и да било физически контакт. Никога не си ме потупал по гърба, дори не си се здрависвал с мен.

Той я изгледа, докато дългите години на тяхното познанство преминаха през съзнанието му.

— Така ли? И това хубаво ли е или лошо?

— Хубаво е — каза тя. — Само не ме питай защо.

— Добре — съгласи се той.

— Имам си причини. Не ме питай какви. Но не обичам да ме докосват. А ти никога не си ме докосвал. Винаги съм си мислила, че го усещаш. И съм ти била благодарна за това. Това е една от причините да си ми толкова симпатичен.

Той не отговори.

— Дори да те бяха дали в интернат навремето.

— Там като нищо щях да те срещна.

— Голям екип щяхме да направим! — каза тя. — Ние и без това сме добър екип. Виж какво, защо не дойдеш с мен в Чикаго?

— Не обичам да се заседавам на едно място — отвърна той.

— Е, не мога да те накарам насила — каза тя. — А пък с Фрьолих я карай по-полека. Не й придиряй толкова. Тя е добро момиче. Струва си да се завъртиш около нея. Двамата си пасвате.

— Добре — каза той. — Сигурно е така.

Нили стана и се прозина.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Нищо ми няма.

Тя допря върховете на пръстите до устата си и му изпрати въздушна целувка от два метра разстояние. После, без да каже дума повече, излезе от стаята.

Ричър беше много изморен, но заедно с това и превъзбуден от преживяното през деня, а стаята му беше студена, леглото кораво и неудобно, та не можеше да заспи. Затова стана, нахлузи ризата и панталона си и отвори гардероба, където бе сложил кашончето на Джо. Не че очакваше да открие вътре нещо кой знае какво. Сигурно разни забравени вещи. Никой не оставя важни неща в дома на приятелката си, ако живее със съзнанието, че някой ден ще си тръгне без предупреждение.

Той постави кашона върху леглото и разтвори капаците му встрани. Първото нещо, което видя, бяха чифт обувки. Официални, черни, от качествена кожа, доста тежки. С ръчно зашити бомбета и езици. И с тънки връзки, които се нанизваха през пет чифта капси. Вероятно вносни. Но за италиански бяха твърде тежки. По-скоро английски. Като синята вратовръзка на парашутчета.

Той ги постави върху покривката на леглото. На около педя разстояние една от друга. Десният ток беше по-износен от левия. Обувките бяха доста стари и поохлузени. С времето се бяха моделирали по краката на Джо. Така, както ги бе сложил на леглото, му се струваше, че краката му са още вътре, че самият Джо се извисява в цял ръст над тях. Обувките бяха като смъртна маска, като последен отпечатък от тялото му.

В кашона имаше и три книги, наредени плътно една до друга, с гърбовете нагоре. Едната беше първият том от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Френско издание с меки корици, с характерното за французите строго оформление. Той я прелисти. Не че не разбираше езика, но съдържанието на книгата някак му се изплъзваше. Втората книга беше някакво университетско помагало по статистически анализи. Беше тежка, отпечатана на плътна хартия. Той я разтвори, но веднага видя, че не разбира нито езика, нито съдържанието. Постави я върху Пруст на леглото и вдигна третата.

Третата книга му се стори позната. Загледа се в нея и се сети. Той лично я бе подарил на Джо за трийсетия му рожден ден преди много години. „Престъпление и наказание“ на Достоевски. В превод на английски, но я бе купил от антикварна книжарница в Париж. Дори си спомняше колко бе платил за нея, което не беше много. Парижкият антиквар я бе забутал сред чуждестранната литература, защото не беше първо или рядко издание или нещо по-специално. Просто хубаво оформено томче и велика книга.

Той отвори на титулната страница. Там с неговия почерк беше написано: На Джо. Избягвай и едното, и другото. Ясно? Беше използвал писалката на антикваря и мастилото се беше размазало. А оттогава беше и поизбледняло. После със същата писалка Ричър бе попълнил етикет с адреса, понеже антикварят му бе предложил да я изпрати до Щатите. Вместо домашен адрес бе посочил Пентагона, защото по онова време Джо все още работеше във военното разузнаване. Антикварят изглеждаше силно впечатлен, когато на етикета прочете:

Пентагонът, Арлингтън, Вирджиния, САЩ.

Той отгърна титулната страница и зачете първите няколко реда на първия абзац:

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-ка.

Продължи да прелиства напред — търсеше сцената с посичането на старицата, когато от книгата изпадна сгънат лист хартия. Сигурно брат му си бе отбелязал страницата с него. Намираше се приблизително по средата на книгата, където Разколников спореше със Свидригайлов.

Той разгъна хартията. Беше лист за писмо, каквито използват във войската. Личеше си по цвета и плътността. Тъмно кремава, гладка хартия. На листа имаше започнато писмо с четливия дребен почерк на Джо. Датата беше шест седмици след рождения му ден. Текстът гласеше:

Скъпи Джак, благодаря ти за книгата. Най-после я получих. Ще си я пазя вечно като скъп спомен. Някой ден може дори да я прочета. Но няма да е скоро, защото тук става много напечено. Смятам да се изнасям. Може да подам документи в Министерството на финансите. Оттам определен човек (името ще ти се стори познато) ми предложи работа та…

Това беше всичко. Писмото прекъсваше по средата на страницата. Той го положи разгънато до обувките върху покривката на леглото. Прибра трите книги в кашона. Загледа се в обувките и в листа хартия върху леглото, като се вслушваше в шумовете в главата си — така, както един кит се вслушва в леденото мълчание на океана, за да долови присъствието на друг кит от хиляда километра разстояние. Но не чу нищо. Нямаше нищо за чуване. Нищичко. Той натъпка обувките в кашона, сгъна писмото и го хвърли най-отгоре. Затвори капаците, като ги подпъхна един в друг. Вдигна кашона, пренесе го през стаята и го закрепи върху капака на кошчето за боклук. Върна се при леглото и в този момент на вратата отново се почука.

Беше Фрьолих. По костюм — панталон и сако. Без риза. Може би без нищо отдолу. Той си каза, че сигурно ги е навлякла набързо, за да мине покрай охраната в коридора.

— Не си си легнал още — отбеляза тя.

— Влизай — каза той.

Тя пристъпи в стаята и изчака, докато той затвори вратата.

— Не ти се сърдя — каза тя. — Не си ти виновен за смъртта на Джо. Не съм си го и мислила. Не се сърдя и на Джо, че се остави да го убият. Тия неща се случват.

— Все на някого се сърдиш — отбеляза той.

— Сърдя се на него, но не за това, а задето ме изостави — каза тя.

Той се върна до леглото и приседна на ръба. Този път тя седна до него.

— Аз вече съм го прежалила — каза тя. — Напълно. Уверявам те. При това отдавна. Но не мога да му простя, че ей тъй се обърна и си тръгна.

Ричър мълчеше.

— Затова се сърдя на себе си — каза тихо тя. — Понеже много исках Джо да си изпати. Дълбоко в душата си му желаех злото. Исках да претърпи ужасна катастрофа, да се опари жестоко. И той взе, че го направи. Затова се чувствам толкова виновна. А сега се боя, че и ти ще ме осъдиш.

Ричър не отговори веднага.

— Няма нищо за осъждане — каза той. — Нито пък имаш причина да се обвиняваш. Това, че си му желала злото, е разбираемо, но то няма отношение към случилото си. Как би могло да има?

Тя мълчеше.

— Джо се захвана с нещо, което не беше за него — каза той. — Това е всичко. Рискува и загуби. Не си виновна ти. Не съм виновен аз. Просто така се е случило.

— Нищо не се случва без причина.

Той поклати глава.

— Напротив, случва се. Без всякаква причина. Просто нещото става и това е. Не си виновна ти за случилото се. Няма защо да се чувстваш отговорна.

— Смяташ ли?

— Не си отговорна за нищо. Никой не е отговорен. Освен оня, който е дръпнал спусъка.

— Аз му желаех злото — повтори тя. — Моля те да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване.

— Искам да ми го кажеш.

— Не мога — каза той. — И не искам. Ти нямаш нужда от прошка. Не си виновна за нищо. Нито пък аз. Нито пък Джо. Просто така се е случило. Както става в живота.

Няколко безкрайни мига тя не каза нищо. После кимна и едва забележимо пристъпи към него.

— Добре — каза тя.

— Имаш ли нещо под тоя костюм? — попита той.

— Ти си знаел, че в кухнята си държа пистолет.

— Да, знаех.

— Защо си претърсвал къщата ми?

— Защото аз имам тъкмо онзи ген, който липсваше на Джо. Защото на мен не ми се случват разни непредвидени неща. Разни случайности и малшансове. Та имаш ли сега пистолет?

— Не, нямам.

Мълчание.

— Освен това нямам нищо под костюма.

— Предпочитам да проверя лично — каза той. — За всеки случай. Така съм устроен.

Тя разкопча горното копче на сакото си. После второто. Взе ръката му в своята и я мушна вътре. Кожата й беше топла и гладка.

В шест сутринта ги събудиха по телефона от рецепцията. Сигурно Стайвесънт още снощи им е поръчал да позвънят, каза си Ричър. Как ми се иска да беше забравил! Фрьолих се размърда сънено до него. После изведнъж се ококори и скочи като пружина.

— Честит ти Ден на благодарността — каза той.

— Да се надяваме, че ще е честит — отвърна тя. — Но имам лошо предчувствие. Днес е решаващият ден. Днес или печелим, или губим.

— Обичам такива дни.

— Сериозно?

— Разбира се — каза той. — И тъй като не се предвижда да загубим, значи днес е денят, в който ще спечелим.

Тя отметна завивките. През нощта в стаята беше станало горещо.

— Облечи се небрежно — каза му тя. — В приют за бездомници не върви да си с костюм. Ще кажеш ли и на Нили?

— Ти й кажи. Нали сега ще минеш покрай вратата й? Тя няма да те ухапе.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Фрьолих облече костюма, с който бе дошла, и излезе от стаята. Ричър пристъпи бос до гардероба и извади торбата с дрехите от Атлантик Сити. Разстла ги върху леглото и се опита да ги поизглади с ръка. После си взе душ, без да се бръсне. Тя иска да изглеждам небрежно, помисли си той. Натъкна се на Нили във фоайето. Беше по джинси и фланелена блуза с дълги ръкави, отгоре с поизмачкано кожено яке. Закуската беше на самообслужване; на една продълговата маса бяха сервирани кръгли кексчета и кани с кафе. Двамата мъже от охраната вече бяха омели по-голямата част от храната.

— Е, какво? Целунахте се и се помирихте, така ли? — запита Нили.

— По малко и от двете — каза той.

Той взе една чаша от масата и я напълни с кафе. Избра си кексче със стафиди. В този момент се появи Фрьолих, изкъпана и стегната в черни джинси, черна риза и черно спортно яке. Тримата изпиха и изядоха всичко, което бе останало по масата след нашествието на мъжете от охраната, после заедно се упътиха към събърбана на Стайвесънт. Още нямаше седем сутринта в Деня на благодарността и градът изглеждаше като след пълна евакуация. Навсякъде цареше тишина. Беше студено, но нямаше вятър. Слънцето току-що бе изгряло, небето беше синьо, каменните сгради изглеждаха като позлатени. По улиците нямаше никакви коли. Стигнаха до службата за броени минути. Стайвесънт ги очакваше в залата за съвещания. Неговата представа за небрежно облекло се изразяваше в безупречно изгладен сив панталон и розов пуловер под небесносиньо яке за голф. Ричър си помисли, че на етикетите отвътре като нищо пише „Брукс Бръдърс“, а също и че мисис Стайвесънт с положителност е отишла сутринта в болницата в Болтимор, защото днес се падаше четвъртък, нищо, че беше Денят на благодарността. От другата страна на масата срещу Стайвесънт беше седнал Банън. Беше си с обичайните дрехи — туидено сако и мъхест вълнен панталон. И в делник, и в празник той си приличаше на полицай. И на човек, чийто гардероб не предлага особено богат избор.

— Е, да почваме — каза Стайвесънт. — За днес имаме натоварен дневен ред.

— По първа точка — обади се Банън, — ФБР официално препоръчва отмяна на мероприятието. Знаем със сигурност, че ония типове са в града, следователно имаме всички основания да предположим, че ще направят пореден опит за покушение.

— Отмяна не се допуска — отвърна Стайвесънт. — Може на някои раздаването на безплатна пуйка в приют за бездомници от вицепрезидента на САЩ да им звучи като празна символика, но в град като този символиката има значение. Ако Армстронг се откаже в последния момент, политическите последици за имиджа му ще бъдат катастрофални.

— Добре, в такъв случай ще изпратим наши хора на терена — каза Банън. — Не за да ви изземваме функциите. По всички въпроси, отнасящи се до личната безопасност на Армстронг, ще стоим настрана и няма да ви се пречкаме. Но ако стане нещо, колкото сме по-наблизо, толкова по-добре.

— Някаква конкретна информация? — попита Фрьолих.

Банън поклати глава.

— Никаква — отвърна той. — Просто предчувствие. Но бих желал да го приемете с нужната сериозност.

— Аз приемам всичко с нужната сериозност — каза Фрьолих. — Всъщност променила съм плана из основи. Мероприятието ще се проведе на открито.

— На открито ли? — стресна се Банън. — Че така не е ли още по-лошо?

— Не — каза Фрьолих. — При конкретните обстоятелства така е по-добре. Помещението е продълговато, с нисък таван. Кухнята е най-отзад. Ще се натрупа голяма тълпа. Няма никаква практическа възможност да използваме метални детектори на вратите. В края на ноември всичките тия хора ходят навлечени с по пет ката дрехи, а освен това носят по себе си какви ли не метални джунджурии. Изключено е да ги претърсваме основно. Пък и кой знае какви болести разнасят! А не мога да накарам моите агенти да си сложат ръкавици, понеже ония ще се обидят. Затова приемаме, че престъпниците разполагат с добри възможности да се смесят с тълпата и да достигнат до Армстронг, като ние не сме в състояние да направим почти нищо, за да ги спрем.

— А защо на открито да е по-добре?

— Към приюта има един страничен двор. Ние ще разположим масите за сервиране в дълга редица под прав ъгъл спрямо стената на сградата. Храната ще се изнася през прозореца на кухнята. Армстронг, жена му и четирима агенти ще застанат зад масите за сервиране, с гръб към зида на двора. Гостите ще приближават откъм лявата им страна, в колона по един, като опашката ще минава през кордон от още няколко агенти. След като си получат храната, ще влизат вътре и ще сядат на някоя от масите да обядват. Така и телевизионните екипи ще са по-доволни. Външните снимки винаги са за предпочитане. Освен това ще можем по-лесно да контролираме тълпата. От ляво на дясно, под строй: първо парче пуйка от Армстронг, после лъжица плънка от мисис Армстронг, после влизат вътре, сядат и се хранят.

— Предимства? — запита Стайвесънт.

— Огромни — каза Фрьолих. — Тълпата е под контрол, никой не може да извади оръжие предварително, тъй като опашката ще преминава през кордон от агенти до самата маса за сервиране. Ако пък някой се опита там да направи нещо, Армстронг ще има от двете си страни още четирима агенти, винаги готови да се намесят.

— Недостатъци?

— Има някои, но не много. От три страни сме заобиколени от високи стени. Дворът е отворен само отпред, откъм улицата. Отсреща има редица пететажни сгради, някогашни складове. Прозорците са заковани с дъски, което е огромно предимство. Но ще трябва да разположим агенти по покривите. Защото днес имаме по-важни грижи от това как да се впишем в бюджета.

Стайвесънт кимна доволен.

— Планът е добър. Ще се справим.

— Поне веднъж времето да е на наша страна… — каза Фрьолих.

— Това стандартен план ли е? — запита Банън. — Такъв ли е обичайният начин на мислене на тайните служби?

— Не бих желала да коментирам въпроса — отвърна Фрьолих. — Ние обикновено не разкриваме стратегията си.

— Госпожо, можете да ни се доверите! — каза Банън. — Ние сме на ваша страна.

— Можеш да му кажеш — обади се Стайвесънт. — И без това сме затънали в тая каша до гуша.

Фрьолих вдигна рамене.

— Е, добре — каза тя. — Да приемем, че планът е стандартен. На такова място не разполагаме с кой знае какви възможности за оригиналност. Защо питаш?

— Защото вече доста работа сме свършили по вашия проблем — отвърна Банън. — И доста сме мислили.

— Е, и? — запита Стайвесънт.

— В случая трябва да обърнем внимание на четири конкретни фактора. Първо, кога започна всичко? Преди седемнайсет дни, нали така?

Стайвесънт кимна.

— И кой страда? Това — първо. Второ, помислете за показните убийства в Минесота и в Колорадо. Как разбрахте за тях? Това е вторият въпрос. Трето, какви оръжия са били използвани? И четвърто, по какъв начин писмото, което намерихте на пода в антрето на Фрьолих, се е озовало там? Това са четирите въпроса, на които трябва да си отговорите.

— Какво се опитваш да ни кажеш?

— Че всичките тези фактори сочат в една-единствена посока.

— И каква е тя?

— Каква е целта на всички тези писма? — отвърна с въпрос той.

— Това са заплахи — каза Фрьолих.

— Насочени към кого?

— Към Армстронг, разбира се.

— Така ли? Някои наистина са били адресирани към него, други към вас. Но той виждал ли ги е? Поне някои от тях? Да кажем тези, които са били адресирани лично до него? Изобщо подозира ли за съществуването им?

— Ние никога не информираме хората, които охраняваме. Това е нашата политика, откакто съществуват службите.

— Следователно Армстронг никак не се притеснява. А кой се притеснява вместо него?

— Ние.

— Та какво излиза? Тия заплахи наистина ли са насочени към Армстронг, или може би към тайните служби на Съединените щати?

Фрьолих не каза нищо.

— Е, добре — каза Банън. — Да се върнем сега на Минесота и Колорадо. Страхотна демонстрация. Доста трудна за осъществяване. Който и да си, не е лесно просто да отидеш и да застреляш двама души. Това изисква дързост, умение, усилие, мисъл и подготовка. Не е лесна работа. Не е нещо, което можеш да извършиш просто така, между другото. Но те го извършиха, защото имаха какво да доказват. И после какво направиха? Как ви обърнаха внимание върху извършеното? Как ви насочиха накъде да гледате?

— Никак.

— Точно така! — каза Банън. — Толкова усилия, такива рискове и накрая нищо. Просто изчакаха друг да ви съобщи вместо тях. Най-напред местните полицейски участъци да подадат бюлетините в Националния информационен център по криминалистика, после нашите компютри да засекат името Армстронг, както бяха програмирани, и накрая ние да ви съобщим радостната вест.

— Е, и?

— Кажете ми сега, колко са редовите граждани в тази държава, които са в състояние да предвидят точно тази последователност на събитията? Колко са редовите граждани на Америка, които ще поемат риска тяхната малка демонстрация да остане неразкрита от онзи, за когото е предназначена?

— Какво се опитваш да кажеш с това? Кои са те?

— Какви оръжия са използвани?

— Един „Хеклер & Кох“ МП5СД6 и една „Вайме“ Мк2.

— Доста специални оръжия — каза Банън. — При това забранени за продажба на широката публика, понеже и двете са със заглушители. Само държавни агенции имат право да ги купуват. И само една агенция купува и двете едновременно.

— Нашата — прошепна Стайвесънт.

— Да, вашата — каза Банън. — И знаеш ли какво още? Аз потърсих мис Фрьолих в телефонния указател. Но не я намерих. Номера й го няма в указателя. Нито пък видях някъде специална реклама в каре, която да гласи: „Аз съм шеф на тайните служби и живея еди-къде си.“ Та питам аз: Откъде тия типове са знаели къде точно да доставят последното си писъмце?

В стаята настана тягостно мълчание.

— Които и да са, те ме познават лично — каза накрая Фрьолих.

Банън кимна.

— Много съжалявам, колеги, но от днес ФБР насочва издирването към хора на тайните служби. Не сегашни служители, защото те щяха да знаят, че предупреждението за демонстрацията се е получило с един ден по-рано, и биха я изтеглили напред. Така че нашето издирване се съсредоточава върху неотдавна напуснали служители, които още познават добре системата отвътре. Такива, които знаят, че вие никога няма да уведомите Армстронг. Такива, които познават мис Фрьолих лично. А също и Нендик и при това знаят къде да го открият. Може би такива, които са напуснали при не особено приятни обстоятелства и все още имат зъб някому. И този някой не се казва Брук Армстронг, а е от ръководството на тайните служби. Понеже според нашата хипотеза Армстронг е средство, а не цел. Те са готови да пречукат един новоизбран вицепрезидент само за да ви направят мръсно. Така както вече пречукаха двама други мъже на име Армстронг.

Мълчание.

— Че какъв им е мотивът? — запита Фрьолих.

— Един огорчен, посрамен, опозорен бивш служител сам по себе си е жив, ходещ мотив. И ние всички знаем прекрасно това. Защото всички сме си патили от такива хора.

— А какво ще кажеш за отпечатъка? — обади се Стайвесънт. — На всички наши служители отпечатъците са картотекирани. Винаги е било така.

— Нашата хипотеза е, че става въпрос за двама души. Единият, да го наречем мъжа с палеца, е засега неизвестен сътрудник на другия, мъжа с найлоновите ръкавици. Именно този с ръкавиците е работил при вас. Другият явно не е. Така че, като казвам те и тях, използвам множествено число за удобство. Нямам предвид двама ренегати, а само един.

— Само един ренегат…

— Такава е нашата хипотеза — каза Банън. — Но множественото число те и тях не е само удобно. То е полезно и поучително, защото в случая наистина става дума за екип. Ние сме длъжни да гледаме на тях като на едно цяло. Защото те обменят информация помежду си. Затова аз допускам, че макар само единият да е работил при вас, и двамата знаят служебните ви тайни.

— Ние сме голям отдел — каза Стайвесънт. — Текучеството на хора е значително. Някои напускат. Други ги уволняваме. Или ги пенсионираме. Понякога против волята им.

— В момента проверяваме списъците на персонала — каза Банън. — Получихме ги направо от отдел „Кадри“ на Министерството на финансите. Засега оглеждаме движението на служители през последните пет години.

— Сигурно списъкът ще е доста дълъг.

— Нищо, имаме достатъчно хора.

Известно време никой не продума.

— Много съжалявам, колеги — каза Банън. — На никого не е приятно да чуе, че проблемът е сред неговите хора. Но това е единственото възможно заключение. Лоша новина, особено в ден като този. Защото тези типове сега са в града и знаят точно какво мислите и как смятате да действате. Така че моят съвет е: отменете мероприятието. А ако това не става, то вторият ми съвет е да си отваряте очите на четири.

В настъпилото мълчание Стайвесънт кимна.

— Ще ги отваряме — каза той. — В това поне можеш да бъдеш сигурен.

— Моите хора ще заемат позиции два часа предварително — каза Банън.

— А нашите един час преди твоите — отвърна Фрьолих.

Банън се усмихна с тънките си стиснати устни, отблъсна стола си от масата и се изправи.

— Е, ще се видим там — каза той. После излезе от стаята и затвори вратата зад себе си — тихо, но решително.

Стайвесънт погледна часовника си.

— Е?

Известно време те бяха седели мълчаливо, след което един по един се бяха изнизали към фоайето и машината за кафе. След това отново се бяха събрали в заседателната зала. Насядали, всеки на мястото си, сега гледаха втренчено стола, на който бе седял Банън, сякаш той все още беше там.

— Е? — повтори Стайвесънт.

Никой не продумваше.

— Изводът се налага от само себе си — каза той. — Те не могат да ни припишат мъжа с палеца, но другият е положително от нашите. Представям си какъв празник ще настане сега в Бюрото. Ще им се разтегнат лицата от хилене. За наша сметка.

— От което не следва, че няма да са прави — отбеляза Нили.

— Така е — съгласи се Фрьолих. — Тия типове знаят къде живея. Така че Банън явно е прав.

Стайвесънт потръпна нервно и направи гримаса, сякаш съдията току-що бе отсъдил точка за противниковия отбор.

— А ти какво мислиш? — обърна се той към Нили.

— Това, че си залепват пликовете с чешмяна вода, говори, че са посветени хора — каза тя. — Но има нещо, което ме притеснява. Ако наистина са чак толкова в течение на вашите вътрешни правила и процедури, те все пак не изтълкуваха много правилно ситуацията в Бисмарк. Според вас са смятали, че полицаите ще се скупчат около подхвърлената пушка, а Армстронг и охраната му ще тръгнат към колите, като с това ще им кацнат на мушката. Но нищо подобно не се случи. Армстронг остана да чака в сляпото петно под кулата, а колите дойдоха при него.

Фрьолих поклати глава.

— Не. Боя се, че те доста точно си бяха направили сметката. При нормални обстоятелства Армстронг щеше да е насред поляната, за да се вижда отвсякъде. Един вид в центъра на събитията. Това, че го завряхме едва ли не в църквата, беше импровизация в последната минута. Нямаше да го направим, ако Ричър не се беше обадил. Освен това при нормални обстоятелства аз за нищо на света не бих допуснала тежка лимузина със задно предаване да стъпи на тревата. Това при нас е закон божи. Можеше като нищо да затъне и да почне да боксува. Но аз забелязах, че земята е замръзнала и твърда. Затова импровизирах. За един вътрешен човек обаче подобна маневра би изглеждала абсолютно налудничава. Последното, което би могъл да очаква от нас.

Мълчание.

— Следователно хипотезата на Банън е напълно правдоподобна — каза Нили. — Много съжалявам.

Стайвесънт бавно кимна. Нова точка за противниковия отбор.

— А ти, Ричър?

— Не мога да оспоря и дума от казаното.

Трета точка. Три на нула. Посърнал, Стайвесънт наведе глава.

— Само дето не го вярвам — продължи Ричър.

Главата на Стайвесънт се вдигна като изхвърлена от пружина.

— Добре е, че ФБР шилят тази хипотеза, защото си струва да се разнищи и отхвърли. Както се казва, да се елиминират всички грешни следи. А те ще има да я нищят до пълно умопомрачение. И ако се окажат прави, ще доведат работата докрай. Така че по тая линия няма какво да му мислим. Но не се съмнявам, че си губят времето.

— Защо? — попита Фрьолих.

— Защото съм почти убеден, че нито един от тия двамата не е работил при вас когато и да било.

— Че кои може да са тогава?

— Мисля, че и двамата са външни лица. Мисля също, че са между две и десет години по-възрастни от Армстронг, и двамата са израснали и възпитани в глухата провинция, където има прилични училища, а данъците са ниски.

— Какво?!

— Помислете си какво знаем дотук. Помислете си какво видяхме с очите си. После разсъждавайте малко по най-мъничката част от него. По най-дребната подробност.

— Казвай де, какво ни мъчиш! — извика Фрьолих.

Стайвесънт отново погледна часовника си и поклати глава.

— Само че не сега. Трябва да тръгваме. Ще ни развиеш друг път теорията си. Сега ми кажи само, сигурен ли си в това, което казваш?

— И двамата са външни лица — повтори Ричър. — Гарантирам ви го.

(обратно)

13

Във всеки голям град има по една невидима разделителна линия, където от привлекателен той става грозен. Вашингтон не е изключение. Границата между тези квартата, към които всички се стремят, и онези, които избягват, представлява хаотично лъкатушеща крива, която тук-там се издува навън, за да включи някое неотдавна благоустроено каре, или пък хлътва навътре, където приличен някога квартал е започнал да запада, да се руши и загнива. На места границата е рязко очертана, другаде промяната става плавно и неусетно, сякаш неколкостотин метра по една и съща улица ни пренасят от един свят, в който се предлагат трийсет различни вида чай, в друг, където улични лихвари осребряват чекове върху трийсет процента от номиналната им стойност.

Приютът за бездомници, подбран за благотворителната изява на Армстронг по случай Деня на благодарността, се намираше в ничията земя северно от Юниън Стейшън. На изток от квартала започваше лабиринт от железопътни коловози и разпределителни гари; право на запад скоростната магистрала, пресичаща града, влизаше в подземен тунел. Наоколо се виждаха само полуразрушени сгради, част от които бяха складове, а други преустроени в апартаменти. Някои бяха изоставени, други все още се използваха. Самият приют изглеждаше точно както го бе описала Фрьолих. Ниска едноетажна тухлена постройка. Големи прозорци с метални рамки на равни разстояния един от друг. Отстрани имаше двор, два пъти по-голям от застроената площ на сградата, заграден от три страни с високи тухлени стени. Първоначалната функция на цялото съоръжение беше забулена в мистерия. Вероятно сградата бе служила за конюшня по времето, когато товарите от Юниън Стейшън са се извозвали с каруци. Може би сегашните прозорци бяха избити след отпадането на конската тяга, когато се бе превърнала в депо за камиони. Може би през известен период е била използвана и за офиси. По сегашния й вид това бе невъзможно да се отгатне.

Така или иначе, сега тя даваше приют на петдесет бездомници, които идваха да нощуват тук. Всяка сутрин пазачите ги събуждаха, раздаваха им закуска и ги изригваха на улицата. След това петдесетте железни легла се прибираха, подът се измиваше с маркучи, а въздухът се напръскваше с дезинфектант. На мястото на леглата се внасяха метални маси и столове, на които се сервираше безплатен обяд и вечеря. Всяка вечер точно в девет се извършваше обратната процедура на превръщане на столовата за бедни в приют за бездомни.

Но днешният ден нямаше да бъде като останалите. Денят на благодарността по принцип се различава от обикновените делници, а тази година щеше да бъде още по-различен.

Нощните питомци на приюта бяха изритани навън половин час по-рано от обичайното време, което беше двоен удар за тях, защото в празник по улиците се възцаряваше зловеща тишина и постъпленията от просия практически пресъхваха. Подът бе изтъркан значително по-усърдно от друг път, а във въздуха бяха изпръскани рекордни количества дезинфектант. Масите бяха наредени в по-прави редици, столовете бяха разположени по-симетрично от двете им страни; за случая бяха извикани повече доброволци, като всички бяха издокарани с нови бели блузи с името на благотворителя, отпечатано с червени букви върху предницата.

Първите двама агенти на тайните служби, които пристигнаха на мястото на събитието, бяха от така наречения Екип за първоначален оглед на терена. Въоръжени с планоснимачна скица на квартала и оптически мерник, свален от снайперска карабина, те обходиха педя по педя целия маршрут, по който щеше да мине Армстронг, като на всяка стъпка агентът с мерника се спираше, вдигаше уреда, оглеждаше всеки прозорец и покривна тераса и произнасяше описанието и координатите им на глас, докато другият ги намираше на скицата. Идеята беше, че ако даден прозорец или покрив се вижда от мястото, където щеше — макар и за миг — да се намира Армстронг, то самият Армстронг също щеше да се вижда от въпросния покрив или прозорец, както и от евентуалния стрелец, застанал на него. Затова задачата на агента с планоснимачната скица беше да маркира всички такива потенциални стрелкови позиции, както и да изчисли разстоянието до тях. Всеки обект, който се намираше в радиус до двеста метра от двора, биваше отбелязан с черно кръстче на скицата.

Мястото на събитието беше добре подбрано. Като единствени възможни стрелкови позиции бяха отбелязани покривите на отсрещните изоставени пететажни складови постройки. Човекът със скицата постави всичко на всичко пет черни кръстчета в една линия, нищо повече. Той написа отдолу Проверено с мерник, 08,45 часа — всички подозрителни места отбелязани, подписа се и добави дата. Агентът с мерника преподписа експертното заключение, после скицата бе навита на руло и прибрана в багажника на служебния събърбан в очакване на Фрьолих.

След това на мястото пристигна полицейска камионетка с пет киноложки единици — на прост език — кучета. Една такава единица обиколи отвътре самия приют. Други две влязоха в отсрещните складове. Последните две, специално обучени за откриване на експлозиви, бяха пуснати да обходят околните улици в радиус от сто и двайсет метра. Извън този радиус лабиринтът от тесни улички предоставяше на кортежа достатъчно голям брой алтернативни маршрути, за да направят избора на подходящо място за залагане на взривно устройство практически невъзможен. Веднага след обявяването на някоя улица или сграда за обезопасена, пред нея заставаше патрул от градската полиция. Небето си оставаше ясно и слънцето се изкачваше все по-високо, създавайки илюзия за топлина; полицаите, които трябваше да висят няколко часа на пост, мърмореха по-малко от обикновено.

Към девет и трийсет приютът вече се бе превърнал в център на напълно обезопасена зона от половин квадратен километър. Пеши и моторизирани полицаи осъществяваха отцепването, като над петдесет други униформени — повече, отколкото наброяваше населението на охранявания периметър — сновяха из този половин квадратен километър. Градът си оставаше празнично тих. Част от обитателите на приюта се навъртаха по околните улици. От една страна, не се сещаха как по-продуктивно да си уплътнят времето, а от друга, знаеха от собствен опит, че когато се раздава безплатен обяд, по-добре е да подраниш, отколкото да закъснееш. На един политик не можеш да му имаш вяра да разпределя икономично порциите, та след първите трийсет минути като нищо щяха да останат само мършави крилца.

Фрьолих пристигна точно в десет с личния си събърбан, придружена от Ричър и Нили. Непосредствено след тях с друг събърбан дойде и Стайвесънт. Още четири такива машини стовариха петима снайперисти от отдела плюс петнайсет агенти. Фрьолих паркира върху тротоара плътно до стената на складовете. При нормални обстоятелства тя просто би преградила с колата си улицата зад входа на приюта, но сега не искаше да разкрива пред случайни зяпачи посоката, от която щеше да пристигне Армстронг. В случая кортежът щеше да дойде откъм юг — информация, която сама по себе си би била достатъчна за човек с карта на района да отгатне за десет минути целия маршрут от Джорджтаун.

Фрьолих събра хората си в двора и изпрати снайперистите да заемат позиции по покривите на складовете. До началото на мероприятието оставаха цели три часа, но подобна практика беше нормална. Снайперистите винаги пристигаха първи от въоръжената охрана и си тръгваха последни. Стайвесънт дръпна Ричър настрани и го помоли да се качи с тях.

— После се върни при мен — заръча му той. — Искам да знам от първа ръка колко е критично положението.

И така, Ричър пресече улицата с един агент на име Кросети; двамата минаха покрай полицая на пост пред вратата и се шмугнаха в някакъв влажен коридор, пълен с боклук и мишина. Стълбищната клетка беше разположена в центъра на сградата. Двамата се заизкачваха по извитите стъпала; макар Кросети да беше с бронежилетка от кевлар и да носеше тежката си карабина в твърд калъф, той беше як младеж и стигна до покрива далеч преди Ричър.

Стълбата водеше до издигната бетонна клетка, от която през дървена врата се излизаше направо на ярката слънчева светлина. По асфалтирания плосък покрив тук-там се виждаха умрели гълъби. На разстояние една от друга имаше зацапани капандури с армирани стъкла и метални вентилационни тръби. Отстрани терасата беше оградена с ниска тухлена стена с поизтрит от времето каменен перваз. Кросети отиде до левия ъгъл на покрива, после до десния, за да се убеди, че колегите му са заели позиции по съседните сгради. После пристъпи към предната фасада, за да огледа обстановката. Ричър вече беше там.

Това, което видяха, хем им се хареса, хем не. Хубавото беше, че се намираха на петия етаж сред един квартал от ниски сгради и от мястото им се виждаше на голямо разстояние във всички посоки. Проблемът идваше оттам, че вътрешният двор, в който щеше да се проведе мероприятието, се намираше точно пред тях. Той се виждаше отгоре, както се вижда отворена кутия за обувки на разстояние един метър встрани и от височина един метър. Тухлената стена, пред която щеше да бъде масата за сервиране с Армстронг, се падаше точно отпред. На Ричър тя му заприлича на стената за екзекуции в някой чуждестранен затвор. Да го застрелят от мястото, където се намираха, беше точно толкова лесно, колкото да улучат заек в клетка.

— Колко е разстоянието? — попита Ричър.

— Колко му даваш? — отвърна Кросети.

— Деветдесет метра.

Кросети бръкна в джоба на жилетката си и извади някакъв уред.

— Лазерен далекомер — обясни той. После натисна едно копче и насочи уреда. — Деветдесет и два метра до стената — обяви той. — Деветдесет и един до главата му. Добър окомер имаш.

— Движение на въздуха?

— От бетонната стена под нас нагоре се издига леко термално течение — отвърна Кросети. — Друго не забелязвам. Нищо особено.

— Все едно, че си до него — отбеляза Ричър.

— Не бой се — каза Кросети. — Докато аз съм тук, никой не може да припари. Днес това ни е работата. Не да стреляме, а да пазим друг да не стреля.

— Ти къде ще застанеш? — попита Ричър.

Кросети се огледа в малкото си царство на покрива и посочи с пръст.

— Ами ей там — каза той. — Плътно в ъгъла. Така ще мога да държа на мушка едновременно изхода от стълбището и целия двор насреща.

— Добре замислено — каза Ричър. — Имаш ли нужда от нещо?

Кросети поклати глава.

— Е, аз те оставям — каза Ричър. — Гледай да не заспиш.

Кросети се усмихна.

— Рядко заспивам на пост.

— Браво — каза Ричър. — Така трябва да отговаря един часови.

Той се спусна обратно по тъмното стълбище и отново се озова на огряната от слънце улица. Пресече и вдигна глава нагоре. Кросети се беше настанил в ъгъла на покривната тераса; главата и коленете му стърчаха над парапета. А също и цевта на пушката му, която се очертаваше като тънка черна линия на фона на яркосиньото небе. Той му махна с ръка. Кросети отвърна с махване. Ричър се обърна и потърси с поглед Стайвесънт. Откри го веднага заради цвета на пуловера му, който грееше на ярката слънчева светлина.

— Горе всичко изглежда наред — каза Ричър. — Идеално място за стрелба, но докато нашите момчета го пазят, сме в безопасност.

Стайвесънт кимна, извърна се и сам огледа покривите на петте склада. Всички се виждаха от двора на приюта. Силуетите на петимата снайперисти и дулата на оръжията им се очертаваха на фона на небето.

— Фрьолих те търсеше — каза Стайвесънт.

Край стената на сградата персоналът и неколцина агенти подреждаха дълги маси от рендосани дъски върху дървени магарета. Идеята беше да се оформи нещо като бариера за насочване на опашката. В десния си край масите щяха да опират плътно до стената на приюта, а вляво щяха да стигат на около метър от отсрещната стена. Зад тях щеше да остане заградено пространство с ширина около метър и осемдесет. Армстронг и съпругата му, охранявани от четирима агенти, щяха да застанат в заграждението. При това положение стената за екзекуции се падаше точно зад гърбовете им. Отблизо тя не изглеждаше толкова зловещо. В затопления от слънцето тухлен зид имаше нещо предразполагащо пасторално. Ричър се обърна и погледна към покривите на петте склада. Кросети отново му махна. Буден съм, не се бой.

— Ричър — чу той гласа на Фрьолих.

Извърна се и я видя да се приближава към него откъм сградата на приюта. Носеше папка с щипка, издута от бележките й за деня. Имаше делови и авторитетен вид — забързана, компетентна, владееща положението. Изглеждаше превъзходно. Черните дрехи подчертаваха котешката жилавост на фигурата й; сините й очи блестяха от възбуда. Десетки агенти и униформени полицаи кръжаха наоколо, готови да се подчинят на всяка нейна команда.

— Засега всичко изглежда наред — каза тя. — Бих желала обаче и ти да пообиколиш. Просто огледай обстановката. Нили вече тръгна. Знаеш какво да търсиш.

— Много е приятно, нали?

— Кое?

— Да правиш нещо наистина добре — каза той. — Да ръководиш хора и да поемаш отговорност за решенията си.

— Смяташ ли, че се справям?

— Ти си страхотна. Това, което правиш, е наистина геройство. Армстронг е извадил голям късмет с теб.

— Да се надяваме… — каза тя.

— Вярвай ми!

Тя се усмихна — кратко и някак свенливо — и се отдалечи, като прелистваше папката си. Той закрачи в обратната посока и излезе на улицата. Свърна вдясно и мислено си определи маршрут с радиус от пряка и половина.

На ъгъла патрулираха полицаи и бе започнала да се оформя групичка от дрипави хора, които очакваха безплатния си обяд. На петдесет метра по-нататък две подвижни телевизионни станции се подготвяха за пряко излъчване. Хидравличните им антени се издигаха нагоре, сателитните чинии се въртяха и насочваха в пространството. Техници развиваха кабели и пренасяха камери. Той забеляза Банън с още шестима мъже и жени, за които предположи, че са от специалния екип на ФБР, който току-що бе пристигнал. Банън беше разгърнал карта върху предния капак на колата си; хората му се бяха скупчили наоколо и я разучаваха. Ричър му махна с ръка, после сви вляво и подмина една тясна уличка, която се провираше между складовете. Откъм железопътните коловози в далечината се чуваше потракването на преминаващ влак.

На изхода на уличката, с гръб към нея, беше застанал патрул от градската полиция. Наблизо имаше паркирана кола. Вътре седеше друг полицай. Кварталът гъмжеше от униформени. И всички дежуреха в празничен ден. Сметката за безплатното мероприятие на Армстронг щеше да излезе доста солена.

Тук-там из квартала имаше разни западнали магазинчета, но днес всички бяха затворени. Ричър видя и няколко авторемонтни работилници със спуснати ролетки. В една заложна къща някакъв грохнал старец миеше прозорците. Ако не се брояха полицаите, той беше единствената жива душа на цялата улица.

Магазинчето му беше тясно и високо, с подвижни решетки зад стъклото. На витрината имаше изложени всевъзможни вехтории: стенни часовници, кожени палта, музикални инструменти, транзистори, радиобудилници, грамофони, бинокли, коледни гирлянди от разноцветни лампички. На стъклото пишеше с големи букви, че магазинът изкупува всякакви видове промишлени стоки. Всичко, което не расте в земята и не се движи само. Магазинът предлагаше и разнообразни услуги — тук се осребряваха чекове, оценяваха се бижута, поправяха се ръчни часовници. На витрината имаше поставка с часовници. Повечето бяха старомодни механични модели с изпъкнали стъкла, големи светещи цифри и красиво оформени стрелки. Ричър отново прочете надписа: Поправка на часовници. После погледна стареца. Ръцете му бяха мокри до лактите.

— Часовници поправяш ли? — запита той.

— Твоят какъв е? — Имаше чуждестранен акцент, най-вероятно руски.

— Искам да те питам нещо.

— Аз пък си рекох, че имаш часовник за поправка. С това се занимавах навремето. Преди да изобретят кварца.

— Часовникът ми си е наред — каза Ричър. — Съжалявам.

Той вдигна ръкава си нагоре и погледна часовника. Единайсет и четвърт.

— Я да го видя.

Ричър протегна ръка.

— „Булова“ — каза старецът. — Американска изработка. Носели са ги в армията преди Иракската война. Солиден часовник. Да не си го купил от някой войник?

— Аз самият бях войник.

Старецът кимна разбиращо.

— Аз също. В Червената армия. Та какво щеше да питаш?

— Чувал ли си какво е това сквален?

— Вид смазка.

— Ти използваш ли я?

— От време на време. Вече не поправям толкова много часовници. Откакто изобретиха кварца…

— Откъде си го набавяш?

— Ти подиграваш ли ми се?

— Не. Зададох ти въпрос.

— Искаш да знаеш откъде си набавям сквален, така ли?

— По принцип затова служат въпросите. За получаване на информация във вид на отговор.

Старецът се ухили.

— Сквалена си го нося с мен.

— Къде?

— В момента го виждаш.

— А, така ли?

Старецът кимна.

— А пък аз виждам твоя.

— Моя какво?

— Твоя сквален.

— Аз не нося сквален със себе си — каза Ричър. — Скваленът се получава от черен дроб на акула. А пък аз отдавна не съм бил сред стадо акули.

Старецът поклати глава.

— Виж какво, съветската система търпи критика и когато стане дума да я критикуваме, аз съм най-отпред. Но едно нещо не може да й се отрече: поне имахме добро ниво на образование. Особено по естествените науки.

— Це трийсет, хаш петдесет — издекламира Ричър. — Нецикличен въглеводород. При хидриране се превръща в сквалан, с „а“.

— Ти чаткаш ли ги тия работи?

— Всъщност, не — отвърна Ричър. — Не бих казал.

— Скваленът е вид масло — обясни старецът. — В естествено състояние се среща само на две места в природата. Едното е в черния дроб на акулата. А другото е мастният секрет по кожата около носа на човека.

Ричър се пипна по носа.

— Едно и също вещество, така ли? В черния дроб на акулата и по носовете на хората?

Старецът кимна.

— С абсолютно идентична молекулярна структура. Така че, когато ми потрябва сквален за смазка, аз просто обирам малко от носа си. Ето така.

С тези думи той обърса мократа си ръка в крачола, вдигна я към лицето си и изстърга с нокът нещо от гънката между носа и бузата. После протегна към Ричър върха на пръста си с резултата.

— Намазваш с това зъбното колелце и си готов — каза той.

— Разбирам — отвърна Ричър.

— Тая „Булова“ не я ли продаваш? — попита старецът.

Ричър поклати глава.

— Скъп спомен — отвърна той.

— Скъп спомен от армията, а? — възкликна старецът. — Ох, какъв си ми ти, некультурный

С тези думи той му обърна гръб. Ричър продължи по пътя си.

— Честит ти Ден на благодарността! — извика той не сбогуване.

Старецът не отговори.

Ричър забеляза Нили на една пряка от приюта. Тя идваше от срещуположната посока. Когато се срещнаха, тя се обърна и закрачи успоредно с него, като по навик внимаваше раменете им да не се докосват.

— Хубав ден — подхвърли тя. — Не мислиш ли?

— Знам ли? — отвърна той.

— Ти как би го гръмнал? — попита тя.

— Аз лично не бих — отвърна той. — Не и тук, във Вашингтон. Тук съм им под носа. Бих изчакал да ми падне на мушката някъде другаде.

— И аз така мисля — каза тя. — Но те опитаха веднъж в Бисмарк и не успяха. На Уолстрийт след десет дни не става. После през целия декември са все празници, а след това идва церемонията по встъпването в длъжност. Не им останаха повече възможности. А освен това знаем, че в момента са тук, в града.

Ричър не каза нищо. Двамата минаха покрай Банън, който седеше в колата.

Когато Нили и Ричър се върнаха в приюта, беше точно дванайсет по обяд. Стайвесънт стоеше до входа. Той им кимна угрижено за поздрав. Масите за сервиране бяха готови. Белите колосани покривки стигаха чак до земята. Отгоре в права линия бяха наредени газови примуси за затопляне на храната. Отстрани бяха поставени плоски и дълбоки лъжици.

Голямото помещение на приюта също беше готово, подредено като столова. В двора бяха издигнати полицейски бариери, за да може тълпата да се събира в левия ъгъл. Оттам опашката щеше да свива вдясно към масата за сервиране, после с още един десен завой щяха да влизат в столовата за обяд. Фрьолих тъкмо определяше местата на агентите си. Четирима щяха да охраняват портала на двора. Шестима щяха да наблюдават опашката към мястото за сервиране. По един щеше да застане във всеки от четирите ъгъла на масите с храната, а трима щяха да държат под око втората опашка, тази към столовата.

— Слушайте сега всички! — извика тя. — Запомнете, всеки може да се предреши като бездомник, но е много трудно да се направи точно на такъв. Гледайте ги в краката. Как ви се струват обувките им? Достатъчно ли са мръсни и протрити? Гледайте ги в ръцете. Трябва да са с окъсани ръкавици, или ако не са, порите на кожата да са наблъскани с мръсотия. Гледайте ги в лицата. Трябва да са слаби, изпити, с хлътнали бузи. Косата им да е сплъстена, да изглежда така, сякаш не е мита от месец или от година. Дрехите им от носене да са се моделирали по тялото, сякаш не са сваляни никога. Има ли въпроси?

Никой не се обади.

— При най-малкото съмнение първо действате и после мислите — продължи тя. — Аз ще сервирам зад масата заедно със семейство Армстронг и с личната им охрана. От вас очаквам да не допуснете вътре нито един съмнителен тип. Ясно ли е?

Тя погледна часовника си.

— Дванайсет и пет. Още петдесет и пет минути.

Ричър се промуши от лявата страна на масите за сервиране и застана в заграденото пространство. Зад гърба му беше тухленият зид на двора. Вдясно също имаше стена. Вляво бяха прозорците на приюта. Пред него вдясно беше опашката за храна. Всеки от гостите щеше да мине покрай четирима агенти на входа и после покрай още шест, докато опашката щеше бавно да пълзи към масата. Десет чифта подозрителни очи, преди да се изправи срещу Армстронг. После вляво беше следващата опашка — към столовата. И там трима агенти щяха да пропускат хората един по един към вратата на помещението. Той вдигна поглед нагоре. Право насреща бяха складовете. С петимата снайперисти върху петте покрива. Кросети му махна. Ричър помаха в отговор.

— Всичко наред ли е? — запита Фрьолих.

Тя стоеше срещу него от другата страна на масата. Той й се усмихна.

— Черно или бяло месо?

— С теб ще обядваме после — каза тя. — Сега искам двамата с Нили да се навъртате из двора. Стойте близо до опашката, оттам се вижда всичко.

— Добре — каза той.

— Още ли смяташ, че се справям? — запита тя.

Ричър посочи вляво.

— Не ми харесват тези прозорци. Я си представи, че някой си изчака реда, държи се прилично, получи си храната, влезе вътре, седне си чинно на масата и изведнъж извади пистолет и почне да стреля към двора?

Фрьолих кимна.

— И аз се сетих — каза тя. — Затова смятам да разположа трима полицаи, по един пред всеки прозорец, с лице навътре към столовата.

— Е, така вече може — кимна той. — Браво на теб!

— Освен това всички ще бъдем с бронежилетки — продължи тя. — Семейство Армстронг също. — Погледна часовника си. — Дванайсет и петнайсет. Още четирийсет и пет минути.

Двамата пресякоха двора и излязоха на улицата до паркирания събърбан. Колата се намираше в плътната сянка, хвърляна от стената на склада. Тя отключи задната врата и я вдигна нагоре. От сянката и тъмните стъкла вътре беше истински здрач. Багажното отделение на големия джип беше пълно с всевъзможно оборудване. Но задната седалка беше празна.

— Защо не се качим? — каза Ричър. — Да разпуснем малко.

— Сега не може.

— Ти сама беше казала, че е много забавно да разпускаш на работното място.

— Имах предвид в офиса.

— Това покана ли е?

Тя не отговори веднага. Поизправи се. После се усмихна.

— Ами да, защо не? Може пък да ми хареса. — Помисли малко и добави широко усмихната: — Знаеш ли какво? Дадено! Веднъж само Армстронг да се върне жив и здрав у дома, и ще отидем да го направим на бюрото на Стайвесънт. За да отпразнуваме.

Тя се наведе, взе си бронежилетката от багажника, после се изправи и го целуна по бузата. Промуши се под мишницата му, докато той затваряше вратата, и закрачи енергично към двора. Само за момент се обърна, колкото да заключи колата с дистанционното.

* * *

До началото на обяда оставаше точно половин час. Фрьолих си сложи бронежилетката под сакото и за пореден път провери радиовръзката с частите на екипа си. Първо каза на началника на полицията, че може да пусне тълпата да се придвижва към входа. След това се обади на телевизионните екипи и им разреши да разположат камерите в двора и да снимат. После, петнайсет минути преди началото на обяда, тя съобщи, че семейство Армстронг са тръгнали от къщи и пътуват към приюта.

— Изкарвайте храната! — извика в микрофона тя.

Кухненските работници се засуетиха в заграждението, докато готвачите подаваха пълни тави с храна през прозорците. Ричър наблюдаваше тази сцена, облегнат на тухлената стена на сградата. С гръб към стената и с лице към двора, той обхващаше с поглед цялото пространство до края на опашката. С леко обръщане на главата наляво погледът му обгръщаше опашката пред масите за сервиране. Вляво от него пък се падаше заграденото пространство, където щяха да стоят вицепрезидентът, съпругата му и охраната. Хората щяха да го заобикалят с натоварените си с храна табли, за да влязат в столовата. Той искаше да ги оглежда отблизо един по един. Нили беше застанала на около два метра от него, но от другата страна на заграждението, откъм двора. Фрьолих пристъпваше нервно зад нея, като за стотен път прехвърляше наум последните проверки по сигурността преди започването на обяда.

— Пристигане след минута — каза тя в малкия микрофон на китката си. — Шофьорите докладват, че са на две преки оттук. От покрива виждате ли ги вече? — Чу отговора в слушалката и отново вдигна микрофона до устата си: — На две преки.

Кухненските работници приключиха с изнасянето на храната и изчезнаха. Ричър не можеше да види кортежа заради тухлената стена, но чуваше приглушения рев на двигателите. Мощни машини, дебели гуми, скърцане на спирачки. Най-напред покрай входа мина патрулката на градската полиция, следвана от един събърбан, после президентският кадилак спря точно срещу портала. Един от агентите пристъпи напред и отвори вратата. Армстронг слезе, после се обърна и подаде ръка на жена си. Снимачните екипи се втурнаха напред. Семейство Армстронг застанаха за момент един до друг и се усмихнаха на обективите. Мисис Армстронг беше висока блондинка, чиито скандинавски гени бяха емигрирали в Новия свят преди около двеста години. Това си личеше от пръв поглед. Беше облечена с изгладени джинси с ръбове и подплатено яке, с два номера по-голямо, та да има място отдолу за бронежилетката. Косата й беше фиксирана с лак и обграждаше лицето й като в рамка. Изглеждаше малко неловко в джинсите си; явно не бе свикнала с подобни дрехи.

Армстронг също беше по джинси, но те му стояха така, сякаш цял живот друго не бе обличал. Червеното му карирано яке беше закопчано догоре. Беше му малко тясно и опитното око веднага различаваше формата на жилетката отдолу. Беше гологлав. Личната му охрана се строи около тях и ги въведе в двора. Обективите на камерите следяха всяка тяхна стъпка. Личните бодигардове бяха облечени като Фрьолих — с черни джинси и черни спортни якета с вдигнати догоре ципове върху бронежилетките. Единият беше и с черна плетена шапка. От ушите им стърчаха къдравите шнурчета на слушалките, а оръжията издуваха якетата им отстрани на кръста.

Фрьолих ги поведе към заграждението с масите за сервиране. От двата края на главната маса застана по един агент със скръстени на гърдите ръце, чиято задача щеше да бъде само да наблюдава тълпата. Третият агент и Фрьолих грабнаха по една голяма лъжица и се приготвиха да сервират. След кратко суетене всички заеха местата си — първо третият агент, после Армстронг, после Фрьолих и накрая съпругата. Армстронг хвана плоска лъжица в едната си ръка и лъжица за сос в другата. Погледна към камерите и като се убеди, че всички обективи са насочени в него и снимат, вдигна двата прибора нагоре и извика:

— Да ви е честит Денят на благодарността, приятели!

Тълпата послушно и някак уплашено запристъпва напред през портала. Краката се влачеха без особен ентусиазъм, устите почти не говореха. Никакви весели възгласи, никакъв смях. Нямаше и помен от възбудената глъчка на приема за дарители в петзвездния хотел. Повечето хора бяха увити в по няколко ката дебели дрехи, някои пристегнати с въжета на кръста. На главите имаха шапки, на ръцете ръкавици с изрязани пръсти; погледите им бяха сведени надолу. Всички преминаваха един по един между шестимата агенти, които проверяваха опашката. Най-после първият клошар заобиколи последния агент от шпалира, вдигна една пластмасова табла от края на масата и бе облъчен от сияйната усмивка на вицепрезидента на Съединените щати. Армстронг замахна с плоската лъжица и върху таблата се появи пуешка кълка. Човекът пристъпи нататък и Фрьолих му сипа зеленчукова гарнитура. Мисис Армстронг добави лъжица плънка. После човекът мина покрай Ричър и затътри крака към масите вътре. Храната миришеше прекрасно, а гостът — ужасно.

Минаха пет минути. Всеки път, когато се изпразваше някоя от тавите, тя светкавично се заменяше с пълна. Армстронг не спираше да се усмихва, сякаш това занимание му доставяше истинска наслада. Опашката от бездомници се нижеше бавно. Камерите снимаха. Единственият звук беше потракването на метални прибори върху пластмасовите табли и повтаряните до втръсване баналности на домакините: Добър апетит! Честит празник! Благодарим ви, че се отзовахте!

Ричър хвърли един поглед на Нили. Тя само повдигна вежди. Той извърна глава и огледа покривите на складовете. Погледна към Фрьолих, която размахваше дълбока лъжица. После към снимачните екипи.

Репортерите изглеждаха отегчени до смърт. Те бяха дошли да заснемат едночасов материал с ясното съзнание, че при монтажа от труда им едва ли ще останат и осем секунди, и то с някакъв абсолютно шаблонен ликторски текст от рода на: Новоизбраният вицепрезидент днес бе домакин на традиционния обяд по случай Деня на благодарността в един приют за бездомни граждани в столицата Вашингтон. И веднага щяха да последват избрани моменти от започналите мачове.

На опашката за храна оставаха още около трийсетина души, когато то се случи.

Ричър чу някъде зад себе си глух звук и в същия момент нещо го перна през дясната буза. С периферното си зрение той видя облаче прах, което сякаш изригна от миниатюрен назъбен кратер в тухлената стена. Не се чу нищо друго. Абсолютно нищо. Част от секундата след това мозъкът на Ричър обработи информацията и докладва: Куршум. Заглушител. Той погледна към опашката. Никой не помръдваше. Главата му сама се вдигна нагоре и вляво. На покрива. Кросети го няма. Не, там е. Но се е преместил на пет метра встрани. И стреля. И не е Кросети.

Той се опита да преодолее фактора време, ужасното чувство, че светът около него се движи в забавен кадър. Отблъсна се от стената, изпълни дробовете си с въздух и се заобръща към Фрьолих като човек, потопен в плувен басейн, който се бори със съпротивлението на водата. Устата му се отвори и от гърлото му заизлизаха някакви звуци, които устните му отчаяно се опитваха да превърнат в думи. Но Фрьолих вече го бе изпреварила.

Тя крещеше с всички сили:

— Стрелец!!!

В това време тялото й също се въртеше като в забавен кадър. Лъжицата, която бе държала допреди миг, описа плавна дъга над масата, хвърляйки слънчеви отблясъци и пръскайки капки сос наоколо. Тя стоеше от лявата страна на Армстронг и се хвърли встрани, за да го събори на земята. Лявата й ръка се протегна към лицето му сякаш за да го предпази от куршумите. Дясната й ръка се подпря на рамото му, а инерцията на тялото и замахът на свободната ръка й помогнаха да се извърти като баскетболист, който забива кош, и да се издигне нагоре. Тя сви колене и се стовари с всичка сила върху гърдите му. Ударът изкара въздуха от дробовете му, краката му се подкосиха и тялото му започна да се свлича на земята точно когато вторият куршум я улучи в шията. Отново никакъв звук. Нищо освен алена пръска кръв, подобна на лека есенна мъгла.

Известно време пръската остана в пространството като конусообразно червено облаче, розовеещо по краищата и проблясващо на слънчевата светлина. Постепенно то се издължи, следвайки дъгата на тялото й, което се смъкваше сантиметър по сантиметър надолу към цимента. Лъжицата, която продължаваше да се премята в своя безумен устрем, пресече облачето и наруши правилната му форма.

Фрьолих вече лежеше на земята, а кръвта й продължаваше да плува във въздуха, източена надолу като няма въпросителна. С болезнено усилие на мускулите Ричър изви шия, която сякаш бе стегната в невидимо менгеме, и видя крайчеца на нечие рамо, което се отдръпваше назад от покрива на склада, докато се скри от погледа му. Той отново погледна към мястото, където бе стояла Фрьолих, но видя само кръвта й, която продължаваше да се отдалечава в пространството, докато изчезна зад масите.

От този момент нататък времето отново тръгна с нормална скорост и изведнъж с оглушителен шум се случиха стотина неща. Неколцина агенти затиснаха с телата си съпругата на Армстронг, която пищеше неистово, и я повалиха на земята. Агентите извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по покрива на склада. Тълпата изригна в крясъци и вой. Човешки тела тичаха и се блъскаха във всички посоки на фона на отсечените трясъци на мощните големокалибрени пистолети. Ричър сграбчи с две ръце една маса за сервиране, отметна я настрани и се хвърли към мястото, където бе видял да пада Фрьолих. Агентите бяха измъкнали Армстронг изпод нея и го влачеха нанякъде. Ревяха двигатели, свиреха гуми. Пистолетите не спираха да стрелят. Във въздуха се носеше барутен дим. Армстронг го нямаше вече. Ричър коленичи след локвата кръв, повдигна Фрьолих от земята и задържа главата й в ръцете си. От котешката гъвкавост на тялото й не бе останала и следа. Тя лежеше отпусната и безжизнена, сякаш в дрехите й нямаше нищо. Само очите й бяха широко отворени. Погледът й шареше наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Той добре ли е? — прошепнаха устните й.

Гласът й едва се чуваше, но тя беше в пълно съзнание.

— В безопасност е — отвърна Ричър и плъзна ръка зад тила й. Напипа тънката жичка на слушалката. Дланта му беше мокра и лепкава. Дрехите на гърба й бяха подгизнали от кръвта, която не спираше да блика от раната на шията й на широка, гореща струя, пулсираща с ритъма на сърцето. Нищо не можеше да я спре. Тя избиваше през стиснатите му пръсти като от кран на топла вода, който някой ритмично отваря и затваря. Той наклони леко главата й назад и видя разкъсаната изходна рана от предната дясна страна на шията. От нея шуртеше кръв като река. Артериална кръв, с която на равни тласъци изтичаше животът й.

— Лекар! — изкрещя Ричър.

Никой не го чуваше. Гласът му не можеше да се пребори с шума наоколо. Агентите продължаваха да стрелят като обезумели по покрива на склада. Пистолетите им трещяха, гърмяха и думкаха. Гилзи се сипеха като дъжд върху него, отскачаха от гърба му и падаха на цимента с отчетлив меден звън.

— Кажи ми, че не е бил от нашите — прошепна Фрьолих.

— Не беше от вашите — отвърна Ричър.

Главата й клюмна към гърдите. Вадички кръв се задържаха за миг в гънките на кожата й, стичаха се надолу и просмукваха дрехите й. Локвата под тялото й се оттичаше по пукнатините на цимента. Той се опита да притисне с длан раната на тила й. Ръката му се хлъзгаше, шуртящата отдолу кръв не й позволяваше да се затвори около раната. Дланта му сякаш плуваше върху топла, подвижна възглавница.

— Лекар! — изрева повторно той с всички сили.

Същевременно разбираше, че няма смисъл. Фрьолих едва ли тежеше повече от петдесет и пет килограма, следователно в тялото й нямаше и четири литра кръв. По-голямата част вече бе изтекла. Сърцето й си вършеше безотказно работата, биеше с всичка сила и изпомпваше скъпоценните капки кръв на цимента около краката му.

— Лекар! — Гласът му приличаше повече на писък.

Никой не идваше.

Тя го гледаше право в лицето.

— Спомняш ли си… — прошепнаха устните й.

Той се наведе по-близо, за да я чуе.

— … как се запознахме?

— Спомням си — отвърна той.

Тя се усмихна леко, сякаш този отговор й беше напълно достатъчен. Вече беше много бледа. Земята около нея аленееше. Локвата беше огромна, топла и хлъзгава и продължаваше да се разширява. От раната на шията й започна да излиза розова пяна. Артериите й бяха празни и в тях проникваше въздух. Очите й се огледаха за последен път наоколо и се спряха на лицето му. Устните й бяха бели като тебешир. Започваха да посиняват. Те се размърдаха без звук, сякаш репетираха последните й думи.

— Обичам те, Джо — каза тя.

После устата й застина в блажена усмивка.

— И аз те обичам — отвърна Ричър.

Той я подържа в прегръдките си още няколко безкрайни мига, докато кръвта й изтече и тя издъхна в ръцете му по същото време, когато Стайвесънт нареди на хората си да прекратят огъня. Изведнъж настана мъртвешка тишина. Силната сладникава миризма на кръв се смесваше с острия дъх на барутен дим. Ричър погледна настрани и видя един телевизионен оператор, който си проправяше път към него, навел обектива на камерата си като дуло на пистолет. Нили му прегради пътя. Операторът се опита да я блъсне встрани със свободната си ръка. Тялото на Нили едва се помръдна, но в следващия миг операторът се строполи възнак. Нили хвана камерата му, преди да е паднала на земята, и с всички сили я запокити към стената. Парчетата от нея се посипаха на земята. В този момент някъде в далечината се чу вой на линейка. После втора. И полицейска сирена. И стъпки, множество стъпки от тичащи крака. Видя ръбовете на изгладените панталони на Стайвесънт до лицето си. Той беше стъпил в кръвта на Фрьолих.

Стайвесънт просто стоеше до него и не правеше нищо. Постоя така известно време, докато линейките влязоха в двора. После се наведе и се опита да дръпне Ричър настрани. Ричър изчака, докато санитарите се доближиха на няколко крачки, и чак тогава нежно положи главата на Фрьолих на цимента. Полека се изправи на крака. Виеше му се свят, струваше му се, че ще падне. Стайвесънт го хвана за лакътя и го поведе настрани.

— Аз дори не знаех малкото й име — каза той.

— Мери Иви — отвърна Стайвесънт.

Санитарите се посуетиха малко над нея, после се отказаха и я покриха с чаршаф. Така щеше да дочака съдебния лекар и криминологичния екип. Ричър се залюля и отново приклекна. Облегна се с гръб на стената, опря лакти на коленете и зарови лице в дланите си. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Нили приседна отстрани, без да се допира до него както винаги. Стайвесънт приклекна срещу тях.

— Какво стана? — запита Ричър.

— Целият град е блокиран — отвърна Стайвесънт. — Пътища, мостове, летища. Банън ръководи издирването. Вдигнал е всичките си хора, градската полиция и щатската полиция от Вирджиния. Плюс някои от нашите. Ще ги хванем.

— Те ще се качат на някой влак — каза Ричър. — Ние сме до Юниън Стейшън.

Стайвесънт кимна.

— Всички влакове се претърсват. Ще ги хванем, не бой се.

— Армстронг добре ли е?

— Абсолютно невредим. Фрьолих изпълни дълга си.

Дълго време никой не каза нищо. Накрая Ричър вдигна поглед.

— Какво стана горе на покрива? Къде е бил Кросети?

Стайвесънт извърна глава.

— Отвлекли са му вниманието по някакъв начин. Намерихме го на стълбите. С куршум в главата. Вероятно от същата карабина със заглушител.

Отново настана мълчание.

— Откъде беше Кросети? — запита Ричър.

— Доколкото знам, от Ню Йорк — отвърна Стайвесънт. — Или от Ню Джърси. Някъде оттам.

— Какво ли знаеш и ти! — каза Ричър. — А Фрьолих откъде беше?

— Тя беше от Уайоминг.

Ричър кимна.

— Това ми стига. А къде е Армстронг сега?

— Това не мога да ти кажа. Служебна тайна.

Ричър вдигна ръка и огледа дланта си. Беше покрита със засъхнала кръв. Всички линии, всички бръчици и невидими белези по нея сега бяха очертани в червено.

— Ще ми кажеш — рече той — или ще ти извия врата.

Стайвесънт не отговори.

— Къде е? — повтори Ричър.

— В Белия дом — каза Стайвесънт. — В специално обезопасено помещение. Такава е процедурата.

— Трябва да говоря с него — каза Ричър.

— Сега?!

— Веднага.

— Не може.

Ричър погледна настрани, отвъд повалените маси.

— Напротив, може.

— Не мога да допусна това.

— Опитай се да ме спреш тогава.

Стайвесънт замълча. После каза:

— Нека аз да му се обадя първо.

Той се изправи тромаво на крака и се отдалечи.

— Добре ли си? — попита Нили.

— Също както стана с Джо — каза той. — И с Моли Бет Гордън.

— Нищо не можеше да направиш.

— Ти видя ли всичко?

Нили кимна.

— Тя се остави да я убият заради него — каза Ричър. — Прикри го с тялото си. А ми беше казала, че никога не би го направила.

— Направи го инстинктивно — каза Нили. — При това беше чист малшанс. Куршумът се заби едва на сантиметър над жилетката й. С дозвукова скорост, ако беше малко по-надолу, жилетката щеше да го спре като нищо.

— Видя ли кой стреля?

Тя поклати глава.

— Аз гледах право напред. А ти?

— Само го зърнах за миг. Мъж. Сам.

— Ама че работа! — каза Нили.

Ричър кимна и избърса ръцете си в панталона. После прокара пръсти през косата си.

— Ако бях застрахователен агент, изобщо нямаше да се занимавам с бивши приятелки на Джо. Щях да им кажа направо да се гръмнат сами, за да не се мъчат други да ги стрелят.

— А сега какво?

Той вдигна рамене.

— Можеш да се прибираш в Чикаго…

— А ти?

— Аз ще поостана още малко.

— Защо?

— Знаеш защо.

— ФБР ще ги спипа.

— Не и ако аз ги спипам пръв.

— Твърдо ли си го решил?

— Аз я държах на ръце, докато кръвта й изтече и умря. Какво сега, да се обърна и просто да си тръгна?

— Тогава и аз оставам с теб.

— Ще се оправя и сам.

— Знам — каза Нили. — Но с мен ще ти е по-лесно.

Ричър кимна.

— Тя какво ти каза? — попита Нили.

— На мен нищо. Мислеше, че съм Джо.

В този момент Ричър забеляза Стайвесънт, който се задаваше към тях през двора. Подпирайки се с длани на стената, той полека се изправи на крака.

— Армстронг ще ни приеме — каза Стайвесънт. — Не искаш ли най-напред да се преоблечеш?

Ричър погледна дрехите си. Бяха целите напоени с кръвта на Фрьолих, която бавно засъхваше по тях на големи неправилни кафеникави петна.

— Не — каза той. — Не искам да се преобличам.

Те се качиха на събърбана, с който бе дошъл Стайвесънт. Празникът продължаваше и Вашингтон беше все така утихнал както сутринта. По улиците почти не се мяркаха цивилни граждани. Само силите на реда бяха вдигнати в пълна тревога и сновяха трескаво насам-натам. На всички подстъпи към Белия дом бяха издигнати два концентрични кръга от полицейски заграждения. Стайвесънт беше пуснал сигналните лампи зад решетката на колата и навсякъде полицаите му правеха път. На портала за автомобили на Белия дом той показа служебната си карта, влезе вътре и паркира до западното крило. Часовият от Морската пехота ги предаде на агент от тайните служби, който ги въведе в сградата. По някакви стълби се спуснаха два етажа надолу до сводесто подземие с тухлени стени. Там се намираха помещенията с инсталациите на сградата, както и някакви други стаи със стоманени врати. Агентът се спря пред една от тях и задумка с юмрук.

Вратата се отвори отвътре и един от личните бодигардове на Армстронг се появи в рамката. Човекът още беше с бронежилетка. Както и с тъмни очила, макар помещението да нямаше прозорци. Само ярки луминесцентни тръби на тавана. Армстронг и съпругата му бяха седнали един до друг на масата в центъра на стаята. Другите двама бодигардове стояха наблизо, подпрени на стената. Мисис Армстронг като че ли бе плакала през цялото време. На бузата на Армстронг имаше размазано петно от кръвта на Фрьолих. Изглеждаше покрусен. Сякаш изведнъж бе разбрал, че цялото това приключение с избирането му за вицепрезидент не е чак толкова забавно.

— Какво е положението? — попита той.

— Две жертви — каза тихо Стайвесънт. — Часовият на покрива на склада и самата Фрьолих. И двамата убити на място.

Съпругата на Армстронг извърна глава, сякаш някой я бе зашлевил през лицето.

— Хванахте ли извършителите? — запита Армстронг.

— ФБР ръководи издирването — отвърна Стайвесънт. Въпрос на време.

— Искам и аз да помогна — каза Армстронг.

— Ще помогнете — обади се Ричър.

Армстронг кимна.

— Какво бих могъл да направя?

— Ще направите официално изявление — започна Ричър. — И то още сега, незабавно. За да го излъчат по тазвечерните новини.

— И какво да кажа?

— Ще кажете, че в знак на траур за загиналите агенти отменяте заплануваната си почивка за празниците в Северна Дакота. Ще кажете още, че няма да мърдате от дома си в Джорджтаун, докато не участвате във възпоменателна служба в памет на агент Фрьолих в родния й град в Уайоминг още в неделя сутрин. Разберете името на града и го споменете ясно и високо.

Армстронг кимна отново.

— Добре — каза той. — Мога да го направя, няма проблем. Но защо?

— Защото тук, във Вашингтон, повече опити няма да има. Не и при охраната, която ще бъде поставена около дома ви. Затова те ще си идат откъдето са и ще изчакат. При това положение аз имам три дни, от днес до неделя, за да ги открия.

— Ти да ги откриеш?! Нямаше ли ФБР да ги намери още днес?

— Е, ако ФБР ги намери, прекрасно. Ще си събера багажа и ще си ходя.

— А ако не ги намери?

— Тогава ще ги намеря аз.

— А ако и ти не успееш?

— Не вярвам, че няма да успея. Но ако все пак не ги намеря, те ще дойдат на службата в памет на Фрьолих, за да направят поредния си опит. А аз ще съм там и ще ги чакам.

— Не — обади се Стайвесънт. — Не мога да допусна това. Ти да не си се побъркал? Ние не можем да организираме нужната охрана в Уайоминг за седемдесет и два часа. Пък и къде се е чуло и видяло да се използва един вицепрезидент за примамка?

— Не е нужно той изобщо да присъства — каза Ричър. — Не е нужно дори и служба да има. Той просто трябва да го обяви като намерение.

Армстронг поклати глава.

— Аз не мога просто да го обявя, пък после да няма служба. А ако има служба, няма как да не присъствам.

— Ако желаете да помогнете, това е всичко, което се иска от вас.

Армстронг не отговори.

Те оставиха съпрузите в подземието на западното крило и бяха отведени от охраната обратно до събърбана. Слънцето продължаваше да грее, небето си беше все така синьо. Белите сгради изглеждаха като позлатени. Беше прекрасен ден.

— Закарай ни в мотела — каза Ричър. — Искам да си взема душ. После искам среща с Банън.

— Защо? — попита Стайвесънт.

— Защото аз съм свидетел — каза Ричър. — Аз видях стрелеца. Оня, на покрива. Зърнах за миг рамото му, докато се отдалечаваше от ръба.

— Можеш ли да го опишеш?

— Едва ли — каза Ричър. — Само го зърнах. Не бих могъл да го опиша. Но начинът, по който се движеше, ми се стори познат. Виждал съм го някъде.

(обратно)

14

Той свали дрехите си. Бяха корави, лепкави и студени от засъхналата кръв. Пусна ги на пода и влезе в банята. Нагласи струята на душа. Дъното на кабината стана тъмночервено, после розово, накрая бяло. Той изми два пъти косата си и се избръсна. После си сложи поредната риза, поредния костюм на брат си и — в знак на траур — вратовръзката, която Фрьолих бе подарила на Джо. След това се върна във фоайето.

Там завари Нили, която бе поръчала по чаша кафе за двама им. Тя също се бе преоблякла. Беше със строг черен костюм. Стар армейски трик. Ако не знаеш какво да облечеш, метни си нещо официално. Когато влезе във фоайето, Нили тъкмо разговаряше с охраната. Бяха двама непознати. Дневната смяна, каза си той.

— Стайвесънт се връща след малко — каза Нили. — Вече имаме уредена среща с Банън.

Той кимна. Докато двамата разговаряха, охраната се умълча. Вероятно от уважение. Дали към него или към паметта на Фрьолих, това той не знаеше.

— Тъпа история — обади се плахо единият.

Ричър извърна глава.

— Може и така да се каже. — Той помисли и погледна мъжа. — Но какво пък, рисковете на професията.

Нили бегло се усмихна. Още един изпитан армейски трик. Ако не знаеш какво да кажеш, подхвърли нещо шеговито.

Стайвесънт се върна след около час и ги закара до Хувър Билдинг. Разстановката на силите беше коренно променена. Убийството на федерален агент се счита за углавно престъпление, затова от ФБР бяха поели следствието в свои ръце. Вече не ставаше въпрос за охрана на висш държавен служител, а за издирване на обикновени престъпници. Банън ги посрещна в главното фоайе и ги поведе към асансьора и тяхната заседателна зала. Тя беше доста по-добре обзаведена от тази на тайните служби. Беше облицована цялата с дърво, а имаше и прозорци. Върху продълговатата маса бяха наредени на групички стъклени чаши и бутилки с минерална вода. С демонстративен жест на демократичност Банън подмина председателското място и седна на един от страничните столове. Нили се настани от същата страна, но през две места от него. Ричър седна срещу нея, а Стайвесънт си избра място през три стола от Ричър и си наля чаша вода.

— Какъв ден! — възкликна Банън, за да наруши мълчанието. — От името на моето ведомство изразявам най-дълбоки съчувствия на вашето ведомство.

— Вие още не сте ги открили — каза Стайвесънт вместо отговор.

— Засега имаме данните от съдебномедицинската експертиза — каза Банън. — Кросети е бил застрелян в главата със стандартен 7,62-милиметров боеприпас на НАТО. Умрял е на място. Фрьолих е простреляна в гърлото изотзад, най-вероятно със същото оръжие. Куршумът е разкъсал сънната артерия. Предполагам, че вие вече знаете това.

— Но не сте ги открили — повтори Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Празник е. Денят на благодарността. Което си има своите плюсове и минуси. Основният минус е, че заради празника работим в намален състав, както и вие, както и градската полиция, и всички останали. Главният плюс е, че градът е спокоен. Ако трябва да претеглим плюсовете и минусите на ситуацията, плюсовете определено надделяват. Пет минути след инцидента по улиците на града имаше повече наши хора, отколкото цивилни граждани.

— Но все пак не сте го открили.

Банън отново поклати глава.

— Не сме — каза той. — Така си е. Продължаваме да търсим, но ако трябва да бъдем реалисти, те вече със сигурност са напуснали окръг Колумбия.

— Прекрасно — каза Стайвесънт.

Банън направи гримаса.

— Правим каквото можем, но магьосници не сме. И нищо няма да спечелиш, като ни навикваш. Защото и ние можем да викаме. Някой се е промъкнал през вашето отцепление. Някой е подмамил вашия човек да слезе от покрива и му е теглил куршума.

— Вече си платихме за това — каза Стайвесънт. — Излезе ни през носа.

— Как е станало всичко? — попита Нили. — Как изобщо са се качили на покрива?

— Във всеки случай не през предната врата — каза Банън. — На улицата отпред гъмжеше от полицаи. Нито един от които не е забелязал нищо подозрително, а не вярвам всичките да са заспали едновременно. Нито пък през задната уличка. Там също имаше по двама полицаи в двата края, един пеша, друг с кола. Така че според мен ония са проникнали първо в някоя от сградите на следващата пряка откъм гърба на склада. Преминали са през сградата, излезли са през задния вход, пресекли са междинната уличка — някакви си три метра — и са влезли в склада също през задния вход. Няма съмнение, че са се измъкнали по същия начин. Само дето вероятно на връщане са тичали.

— А как са успели да подмамят Кросети? — попита Стайвесънт. — Той беше добър агент.

— Така е — потвърди Ричър. — На мен ми стана симпатичен от пръв поглед.

Банън вдигна рамене.

— Винаги си има начин, не е ли така?

Той огледа лицата на присъстващите, както правеше всеки път, когато държеше да разберат нещо недоизказано. Никой не отговори.

— Ти провери ли влаковете? — запита Ричър.

Банън кимна.

— Много щателно. Повечето влакове бяха претъпкани. Сега всичко живо е тръгнало на гости по роднини за празничната вечеря. Но направихме каквото можахме.

— Открихте ли пушката?

Банън поклати глава. Ричър го изгледа настръхнал.

— Измъкнали са ви се под носа, при това с пушката?

Никой не продума. Банън отвърна на погледа му.

— Ти си го видял, нали?

Ричър кимна.

— Само го зърнах, може би за четвърт секунда. Като силует, докато се изтегляше заднишком.

— И смяташ, че си го виждал и преди?

— Да, но не знам къде.

— Прекрасно — отекна Банън.

— Нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато, това е. Или във формата на тялото му. Може би в облеклото. Не мога да определя точно какво.

— Да не би да е същият онзи, от видеозаписа в гаража?

— Не беше той — каза Ричър.

Банън кимна.

— Както и да е, това не ни помага много. Не е изключено да си го зърнал някъде. Да сте се засекли случайно. Например в Бисмарк. Или другаде. Вече знаем със сигурност, че те са те виждали теб. Нали затова ти се обадиха по телефона? Но би било хубаво, ако разполагахме с име и физиономия.

— Ако се сетя, ще ти кажа — отвърна Ричър.

— Твоята хипотеза още ли е в сила? — запита Стайвесънт.

— Да — каза Банън. — Все още търсим някогашни служители на тайните служби. Смятаме, че затова и Кросети се е отлъчил от поста си. Защото е видял някого, на когото е имал доверие.

С колата на Стайвесънт те изминаха разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню, паркираха в подземния гараж и се изкачиха до собствената заседателна зала на тайните служби. На всеки метър от този кратък маршрут остра болка пробождаше Ричър, защото всичко му напомняше за Фрьолих.

— Ама че работа! — пенеше се Стайвесънт. — За двайсет и пет години служба никога не са ми убивали агент. А днес, в един и същ ден, ми убиха двама. Само да ги пипна тия негодници!

— Смятай ги за умрели.

— Да, но всички улики са против нас.

— Че какво от това? Да не искаш да кажеш, че ако са от вашите, не искаш да ги хванеш?

— Не искам да са от нашите.

— Аз и без това мисля, че не са от вашите — каза Ричър. — Тъй или иначе, на тях им е изпята песента. Искам това да ти е ясно. Тия типове минаха всякакви граници и си подписаха присъдата, поне пред мен.

— Не искам да се окажат от нашите — повтори Стайвесънт. — Но се боя, че Банън е прав.

— Или е прав, или не — каза Ричър. — Това е положението. Или-или. Ако е прав, много скоро ще разберем, защото той ще си скъса задника, за да ни го докаже. Проблемът му е там, че той дори не предвижда възможност да се окаже неправ. Толкова му се иска да е прав, че няма накъде повече.

— Кажи ми, че не е прав.

— Не мисля, че е прав. Хубавото при това е, че независимо дали аз съм прав или греша и той е прав, това няма никакво значение. Защото той няма да остави тая работа така. Ще ги търси и вдън земя, и то сам, можеш да разчиташ на това. Банън няма нужда от нашата помощ. Ето защо ние трябва да се съсредоточим върху онова, което той съзнателно изпуска. Което според мен бездруго е правилната посока.

— Просто ми кажи, че не е прав.

— Цялата му хипотеза е като обърната пирамида, изправена на върха си. Много внушителна гледка, докато не се срути и не стане на парчета. Той залага абсолютно всичко на едно обстоятелство: че Армстронг не е бил уведомен. А щом не знае, значи и не страда, следователно заговорът не е срещу него. Но в това няма никаква логика. Може пък целта на тия типове наистина да е Армстронг. Може би те изобщо не подозират, че той не е уведомен.

Стайвесънт кимна.

— Склонен съм да приема аргумента ти — каза той. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да бъде така. Но не забравяй базата данни на Националния информационен център по криминалистика. Ако те бяха чужди на нашата професионална общност, щяха да се погрижат специално за да ни насочат към убийствата в Колорадо и Минесота. Трябва да приемем този факт.

— Оръжията им също доста убедително сочат в тази посока — каза Нили. — Както и това, че са знаели адреса на Фрьолих.

Ричър кимна.

— А също и отпечатъкът, за да сме точни. Ако наистина искаме да изпаднем в депресия, трябва да приемем, че те предварително са знаели, че отпечатъкът няма как да се появи в картотеките. И че сами са го проверили чрез нашата компютърна система.

— Е, това е върхът! — извика Стайвесънт.

— Само че аз не го вярвам — каза Ричър.

— Защо?

— Донеси писмата и дай да ги огледаме внимателно.

Стайвесънт се поколеба за миг, после стана от мястото си и излезе от стаята. След три минути се върна с една папка. Отвори я и нареди шестте снимки на ФБР под права линия точно в средата на масата. Още беше с розовия пуловер от сутринта. Яркият му цвят се отразяваше в гланцовата повърхност на фотохартията. Нили, която седеше отсреща през масата, се премести от тяхната страна и тримата се зачетоха в посланията.

— Е, добре — каза Ричър. — Да ги анализираме. Всичко, което знаем за тях. И не забравяйте, че го правим заради Фрьолих.

Снимките бяха двайсет на двайсет и пет сантиметра и една до друга образуваха редица с дължина метър и двайсет. Тримата трябваше да станат прави и да пристъпват настрани, от ляво на дясно по протежение на масата, за да ги огледат една по една.

Ти ще умреш.

Новоизбраният вице-президент Армстронг ще умре.

Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава.

Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.

Хареса ли ви демонстрацията?

Скоро ще се случи.

— Е? — попита Армстронг.

— Обърнете внимание на третото писмо — каза Ричър. — Думата неумолимо е вярно написана.

— Е, и?

— Това не е толкова лесна дума. Както и уязвимост в четвъртото писмо. Новоизбраният правилно е изписано слято.

— Какво искаш да ни кажеш с това?

— Че писмата са написани доста грамотно.

— Е, така да е.

— Сега обърнете внимание на третото.

— Какво има пък там?

— Нили, ти какво ще кажеш? — попита Ричър.

— Някак тромаво и старомодно звучи — отвърна тя. — Денят се задава. При това неумолимо.

— Точно така — каза Ричър. — Донякъде архаично.

— Но какво доказва всичко това? — запита Стайвесънт.

— Нищо не доказва — каза Ричър. — Но подсказва някои неща. Някой от вас да е чел конституцията?

— Коя конституция? На Съединените щати?

— Същата.

— Мисля, че съм я чел — каза Стайвесънт. — Но сигурно е било преди доста време.

— Аз също — каза Ричър. — В училище навремето ни бяха раздали по един екземпляр на всички деца. Тънка книжка, пък с дебели картонени корици. И една такава, тясна. С остри ръбове. Ние се биехме с нея. Като те фраснат с такова нещо по главата, виждаш звезди посред бял ден.

— Е, и?

— Конституцията по същество е правен документ — каза Ричър. — Също и исторически, разбира се, но основно правен. Затова, ако някой реши да я отпечата във вид на книга, няма право да променя нищо в нея. Дори и запетайка. Нямаш право да изменяш стила, да подменяш остарели думи с по-съвременни, нищо. Ако не е възпроизведена дума по дума, не важи.

— Разбира се, че не важи.

— Първоначалният текст е от 1787 година. Екземплярът, който имам аз, съдържа всички поправки до двайсет и шестата включително, която е от 1971-ва и снижава минималната възраст за гласуване на осемнайсет години. Сто четирийсет и четири години делят тази поправка от първоначалния текст. А междувременно има приети още двайсет и пет поправки. Като всеки отделен текст, до последната запетайка, е възпроизведен точно както си е бил по времето, когато е написан.

— Е, и?

— Едно от нещата, които си спомням, е, че в първоначалните текстове вице президент са две отделни думи, дори без тире помежду. Две думи и толкова. В по-късни текстове пък се използва тире: вице-президент. Някъде от шейсетте години на деветнайсети век допреди Втората световна война това се е смятало за правилния правопис на думата.

— И тук е написано с тире — каза Стайвесънт.

— Точно така — каза Ричър. — Ето тук, във второто писмо.

— И какво означава това?

— Две неща — отвърна Ричър. — Знаем, че нашите хора са били прилежни ученици, защото пишат грамотно. Първото заключение е, че са ходили на училище в някакво затънтено място, където по тяхно време са се използвали стари учебници и педагогически помагала, които още тогава са били отдавна остарели. С което се обяснява и донякъде архаичният стил на третото послание. Затова казах, че сигурно са от някакъв беден селски район, където училищните такси са ниски. Второ, това означава, че тия типове никога не са припарвали до тайните служби. Защото при вас всичко се записва черно на бяло. Дори във войската не съм виждал такава бюрокрация. Така че, ако някой от тях е работил тук, той милион пъти е щял да срещне написано, или сам да напише, вицепрезидент със съвременния правопис, като една дума, без тире. Щеше да е свикнал с него.

В стаята настана мълчание.

— Може пък другият да го е написал — обади се Стайвесънт. — Оня, който не е работил при нас. Мъжът с палеца.

— Няма никакво значение кой — отвърна Ричър. — Както се сети и Банън, те са едно и също. Екип от съучастници. И перфекционисти при това. Ако единият го напише грешно, другият ще му го поправи. Затова смятам, че нито един от тях не е работил тук.

Стайвесънт се умълча.

— Много бих искал да ти повярвам — каза накрая той. — Но цялата ти теория се основава на някакво тире.

— Не бързай да я отричаш — каза Ричър.

— Не я отричам — каза Стайвесънт. — Мисля…

— … дали не съм се побъркал нещо ли?

— Дали мога да се доверя на вътрешното ти чувство.

— Това й е хубавото на ситуацията — каза Ричър. — Дали съм прав, или не, няма никакво значение. Защото при всички случаи ФБР ще си преследва другата следа докрай.

— Може пък да е нарочно — обади се Нили. — Може пък да се опитват да ни подведат. Да прикрият произхода или образованието си. Да ни отклонят от следата.

Ричър поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Това е нещо прекалено дребно, за да бъде умишлена грешка. Ако искаха да ни подведат, щяха да карат на едро, с груби правописни грешки, с тотално объркана пунктуация. Докато едно тире между вице и президент не е нещо, за което човек се замисля. Ако смяташ, че така се пише, просто го пишеш и това е.

— Какво следва да се подразбира от това? — попита Стайвесънт.

— Главното е възрастта — отвърна Ричър. — Те са максимум на петдесет и две-три години, иначе едва ли биха могли да се качват по дървени стълби, да висят по покриви и прочие. Едва ли са и по-млади от четирийсет и пет, защото Конституцията на САЩ се изучава в прогимназията, а до началото на седемдесетте учебниците вече навсякъде бяха сменени. Предполагам, че по времето, когато са били в прогимназия, на изолирани места в глухата провинция все още се е учело по старите учебници. Нали си представяте, селско училище с една стая, с учебници, печатани преди петдесет години, с остарели карти по стените; всичките ученици са все братовчеди помежду си, а учителката е някаква стара баба…

— Това са врели-некипели — сряза го Стайвесънт. — Пирамида, изправена на върха си. Много внушителна, докато се килне и стане на парчета.

Мълчание.

— Във всеки случай това е дирята, която смятам да следвам — каза Ричър. — Със или без Армстронг. Със или без теб. Съвсем сам, ако се наложи. Заради Фрьолих. Тя го заслужава.

Стайвесънт запита:

— Ако обаче нито един от извършителите не е бил наш служител, откъде са могли да знаят за Националния информационен център и за това, че компютрите на ФБР ще прихванат двата доклада по имената на жертвите?

— Това не знам — каза Ричър.

— А как са подмамили Кросети да напусне поста си?

— И това не знам.

— А как са се снабдили с оръжия като нашите?

— И това не знам.

— А как са разбрали адреса на Фрьолих?

— Нендик им го е дал.

Стайвесънт кимна.

— Това добре. Но какъв им е мотивът?

— Лична омраза към Армстронг най-вероятно. Един политик си създава сума ти врагове.

Отново мълчание.

— Може би е петдесет на петдесет — каза Нили. — Може пак да са външни лица, но омразата им да е насочена към тайните служби. Може някога да са кандидатствали за работа при вас и да са били отхвърлени. А пък много да им се е искало да ги вземете. Затова са се амбицирали да изучат всичките ви тайни и знаят за Националния информационен център, знаят и с какви точно оръжия разполагате и сега се опитват да ви бият на ваш терен, така да се каже.

— Звучи правдоподобно — каза Стайвесънт. — Ние отхвърляме доста кандидати. Някои си тръгват оттук сериозно разстроени. Може да се окаже, че си права.

— Не — каза Ричър. — Не е права. Защо са чакали досега? Аз смятам, че достатъчно точно съм определил възрастта им. А никой не подава документи за тайните служби на петдесет. Ако някой от двамата е бил отхвърлен, това е станало преди двайсет и пет години. Защо да чакат досега, че да си отмъстят?

— И това е доста солиден аргумент — съгласи се Стайвесънт.

— Тук става въпрос за лична вендета срещу Армстронг — каза Ричър. — Другояче не би могло да бъде. Каква е последователността на събитията? Каква е причинно-следствената връзка? Армстронг се кандидатира за вицепрезидент през изтеклото лято. Преди това никой не беше и чувал за него. Фрьолих лично ми го каза. И изведнъж започват да се получават заплахи срещу него. Защо тъкмо сега? Заради нещо, което е направил по време на кампанията, затова.

Стайвесънт гледаше масата пред себе си. Положи длани върху гладката повърхност и започна да ги движи в кръгове, сякаш отгоре имаше смачкана покривка, която трябва да се изпъне. После се наведе напред и плъзна първото писмо под второто. После двете заедно — под третото и така нататък, докато всички се подредиха на равна купчинка. Накрая ги загреба с ръба на папката и я затвори.

— Така значи — каза той. — Ще предложим на Банън теорията на Нили. Някой, който е бил отхвърлен, има почти същите основания да ни има зъб, както и някой, когото сме уволнили. Нека ФБР да проверяват и двете хипотези в пакет. Ние разполагаме с всичката документация. А пък те — с достатъчно персонал. Според мен по-вероятно е те да се окажат прави. Но пък би трябвало да сме кръгли идиоти, ако не допуснем и другата възможност, че не са. Затова ние се заемаме с хипотезата на Ричър. Понеже сме длъжни да предприемем нещо ако не заради друго, то заради Фрьолих. И така, откъде започваме?

— От Армстронг — каза Ричър. — Трябва да установим кой го мрази толкова и защо.

Стайвесънт телефонира на някакъв специалист от Службата за анализ на охранителната дейност и му нареди незабавно да се яви при него. Човекът протестира, че тъкмо сега бил със семейството си на масата. Стайвесънт се смили и му даде два часа да си привърши вечерята и тогава да дойде. После тръгна сам за Хувър Билдинг за поредната си среща с Банън. Нили и Ричър останаха да го чакат на рецепцията. Там имаше телевизор, а Ричър много държеше да види дали Армстронг ще изпълни обещанието си и ще направи исканото изявление. До уречения час оставаха трийсет минути.

— Как си? — попита Нили.

— Чувствам се много странно — каза Ричър. — Сякаш съм двама души. Когато умираше, тя ме помисли за Джо.

— Какво би направил Джо на твое място в сегашната ситуация?

— Предполагам, че същото, което ще направя и аз.

— Ами направи го тогава — каза Нили. — За нея поне ти винаги си бил Джо. Защо да не отмъстиш за смъртта й?

Той не отговори.

— Затвори очи — каза Нили. — Събери си мислите. Трябва да се концентрираш върху човека на покрива.

Ричър поклати глава.

— Ако се концентрирам, нищо няма да разбера.

— Тогава се постарай да мислиш за нещо друго. Използвай периферното си зрение. Представи си, че гледаш в друга посока. Към съседния покрив, да кажем.

Той затвори очи. Видя ръба на покрива, рязко очертан на фона на блесналото слънце. Отгоре имаше лека мараня. Вдигна мислено поглед към небето. Припомни си звуците, които се чуваха тогава. Откъм опашката нищо особено. Обичайното потракване на прибори за сервиране. Гласът на Фрьолих, който казваше: Благодарим ви, че се отзовахте. И на мисис Армстронг: Добър апетит! Последното звучеше някак притеснено, сякаш съпругата на вицепрезидента не разбираше точно къде е и какво прави там. После тихото тупване на първия куршум в стената. Неточен изстрел. На метър и двайсет от главата на Армстронг. Вероятно убиецът бе избързал.

Той се качва на покрива по стълбището и се спира на вратата към терасата. Тихичко извиква Кросети. И Кросети отива при него. Мъжът го изчаква. Може би дори се дръпва обратно в стълбищната клетка. Кросети влиза след него. И бива застрелян. Оръжието е със заглушител. Мъжът прекрачва трупа и тича приведен към перваза на покрива. Коленичи и стреля припряно, преди да е заел удобна позиция, и пропуска целта. Куршумът изравя дупка в стената на метър и двайсет встрани от главата на Армстронг. Парченце мазилка одрасква Ричър по бузата. Мъжът дръпва затвора и се прицелва по-внимателно за втория изстрел.

Ричър отвори очи.

— Искам да помислиш как — каза той.

— Какво как? — попита Нили.

— Как са подмамили Кросети, за да напусне поста си. Искам да знам как са го направили.

Нили помълча няколко мига.

— Боя се, че хипотезата на Банън пасва най-добре — каза тя. — Кросети е обърнал глава и е видял някой познат.

— Ами ако не е? Тогава как?

— Ще помисля по въпроса. А ти се концентрирай върху убиеца.

Той отново затвори очи и мислено огледа покрива на съседния склад. Погледът му се върна върху масите за сервиране. Фрьолих, в последната минута от своя живот. Той видя за пореден път струята кръв, която пръскаше от шията й, и своята собствена инстинктивна реакция. Смъртоносен вражески огън. Посока? Той бе вдигнал поглед нагоре и бе видял… някакво наведено рамо или нещо като част от гръб. Което се движеше. Формата и движението някак си съвпадаха.

— Палтото му! — каза той. — Формата на палтото върху тялото на мъжа, гънките, които образуваше, докато той се движеше.

— Виждал си палтото и преди?

— Да.

— Какъв цвят беше?

— Не знам. Не съм сигурен дали изобщо имаше цвят.

— Тъкан, десен, дебелина?

— Тъканта е важна. Нито много плътна, нито тънка.

— Рибена кост?

Ричър поклати глава.

— Не беше онова палто от видеозаписа в гаража. Нито пък мъжът беше същият. Този беше по-висок и по-жилав. Горната част на тялото му беше някак издължена. Затова и палтото се гънеше така по него. Мисля, че беше дълго до глезените.

— Та ти си видял само рамото му!

— Падаше като дълга дреха.

— Как падаше?

— Енергично. Развяваше се, сякаш мъжът се движеше бързо.

— Е, близко е до ума. Нали си е мислил, че току-що е застрелял Армстронг!

— Не, движеше се, сякаш си е енергичен по природа. Енергичен и решителен.

— Възраст?

— По-стар от нас.

— Телосложение?

— Умерено мускулесто.

— Коса?

— Не помня.

Без да отваря очи, той започна да извиква в паметта си различни видове палта. Дълго палто, нито тънко, нито дебело. Остави мислите си да блуждаят, но те се връщаха все в оня магазин за дрехи в Атлантик Сити. Виждаше се, застанат пред избора от палта във всички цветове на дъгата, пет минути след като бе взел онова глупаво съдбоносно решение, което щеше да го отдалечи на светлинни години от тишината и спокойствието на самотната стая в мотела в Ла Хоя, Калифорния.

След двайсетина минути Ричър се отказа и направи знак на дежурния офицер да усили звука на телевизора за новините. Разбира се, днешният атентат беше водеща тема в емисията. Материалът започна с портретна снимка на Армстронг в каре зад рамото на водещия. После пуснаха видеозапис как Армстронг подава ръка на жена си, за да слезе от лимузината. Двамата стояха един до друг и се усмихваха, после закрачиха и камерата ги изпрати в гръб. На следващия кадър Армстронг, широко усмихнат, стискаше по една лъжица във всяка ръка. Дикторският глас замлъкна за миг, докато той извика: Да ви е честит Денят на благодарността, приятели! Следващите седем-осем секунди бяха монтирани от по-късен момент в репортажа, когато опашката за храна вече се движеше.

И тогава то се случи.

Поради заглушителя не се чу изстрел, а заради липсата на звук от изстрел операторът не се стресна и ръката му не трепна.

Камерата продължаваше да снима, сякаш нищо не е било. Освен това, понеже нямаше звук от изстрел, на зрителя така и не ставаше ясно защо изведнъж Фрьолих скача върху Армстронг и го закрива с тялото си. От фронталната точка на снимане сцената изглеждаше малко по-различна. Фрьолих просто отскочи на левия си крак и се извъртя настрани във въздуха. Изглеждаше грациозна в отчаяността на действието си. Режисьорът пусна кадъра още веднъж с нормална скорост, после трети път, забавен. Инерцията на отскока й помогна да се задържи достатъчно време във въздуха, за да свие колене и с един мощен тласък просто да го събори по гръб. Той започна да рухва на земята, тя го последва. Тялото й вече беше с около трийсет сантиметра под горната мъртва точка на отскока, когато вторият куршум я улучи изотзад.

— По дяволите! — каза Ричър.

Нили бавно се изправи.

— Твърде бързо реагира. Ако се бе забавила с четвърт секунда, щеше да е достатъчно високо, за да може куршумът да спре в жилетката.

— Беше твърде добра, това е.

Режисьорът пусна лентата още веднъж с нормална скорост. Цялата сцена приключи за една секунда. Камерата не помръдваше, сякаш операторът се бе сраснал със земята. Ричър видя себе си да скача през масите, останалите агенти да стрелят; Фрьолих не се виждаше повече, явно бе паднала на земята. При първите изстрели камерата трепна, но после се стабилизира и продължи да снима. Операторът се препъна в нещо, защото картината се разтресе. Наоколо цареше тотален хаос. После операторът закрачи напред, явно нямаше търпение да заснеме повалената Фрьолих. В кадър се яви лицето на Нили и картината изчезна. Репортажът продължи с коментар от студиото. С вперен в камерата поглед водещият обяви, че реакцията на вицепрезидента е била незабавна и решителна.

Картината отново се смени с външни снимки. Ричър разпозна паркинга пред западното крило на Белия дом. На екрана се появи Армстронг заедно със съпругата си. И двамата бяха със същите дрехи, с които преди това бяха раздавали храна, като само си бяха свалили бронежилетките. Някой бе почистил кръвта на Фрьолих от лицето на Армстронг. Косата му беше сресана. Изглеждаше мрачно решителен. Заговори с нисък, овладян тембър, като човек от народа, който с мъка потиска избликналите чувства. Каза, че е наскърбен и покрусен от гибелта на двамата агенти. Възхвали личните им качества и изказа съболезнования на семействата и близките на загиналите. Подчерта, че смъртта е застигнала тези двама герои при изпълнение на служебния им дълг в защита не просто на него самия, а на американската демокрация. Изрази надежда, че този факт ще представлява за техните семейства известна утеха и законно чувство на гордост в тежката загуба. На извършителите на това отвратително деяние обеща незабавно и сигурно възмездие. Увери сънародниците си, че никакво насилие и никакви опити за сплашване няма да отклонят органите на държавната администрация от тяхната мисия и че предаването на властта ще продължи неотклонно по начертания план. Същевременно заяви, че в знак на траур отменя всякакви свои ангажименти за празниците и ще остане във Вашингтон, докато не бъде проведена заупокойна служба с участието на семейство Армстронг в памет на неговата добра приятелка мис Фрьолих, началник на личната му охрана. Съобщи, че службата ще се извърши в неделя сутрин в скромната църквица на едно градче в Уайоминг, което се казва Грейс, и пожела името на този американски град — Божия милост — да послужи за метафора на величието на Америка, което няма да се огъне пред никаква заплаха.

— И тоя ги реди едни дивотии… — промърмори дежурният.

— Не си прав, добре говори — възрази Ричър.

Програмата премина на спортни новини. Дежурният изключи звука и се обърна да си гледа работата. Ричър затвори очи. Помисли си за Джо, после за Фрьолих. За двамата заедно. После отново извика в съзнанието си момента, когато бе обърнал поглед нагоре. Струята ситни капки кръв от шията на Фрьолих, извивката в рамото на стрелеца, който се отдръпваше, измъкваше, изхлузваше от мястото на престъплението. А палтото се развяваше подире му. Палтото. Той проследи цялата сцена още веднъж, също както телевизионният канал бе показал няколко пъти един и същ запис. Спря се на палтото. Вече знаеше. Очите му се отвориха широко.

— Е, реши ли как е станало? — попита той.

— Не мога да се отърва от внушението на Банън.

— Кажи го на глас.

— Кросети е видял познат, на когото е имал доверие.

— Мъж или жена?

— Според теб мъж.

— Добре, кажи го още веднъж.

Нили вдигна рамене.

— Кросети е видял някакъв мъж, на когото е имал доверие.

Ричър поклати глава.

— Не достига една дума. Кросети е видял някакъв тип мъж, на когото е имал доверие.

— Какъв? — попита Нили.

— Какъв тип човек може да проникне навсякъде, без да породи подозрения?

Нили го погледна.

— Някой от силите на реда?

Ричър кимна.

— Палтото беше дълго, червеникавокафяво, с едва забележима шарка. Платът беше тънък за палто, а прекалено дебел за шлифер. Затова се развяваше, докато оня тичаше.

— Кой тичаше?

— Оня полицай в Бисмарк. Лейтенантът или какъвто беше там. Пресрещна ме, докато излизах от църквата. Той, съшият, беше на покрива на склада.

— Убиецът е бил полицай?

— Това е много сериозно обвинение — каза Банън. — А всъщност ти си го видял за четвърт от секундата, при това от деветдесет метра разстояние в условия на тотален хаос.

Намираха се отново в залата за съвещания на ФБР. Стайвесънт не беше излизал оттам. Той още си беше с розовия пуловер. Залата изглеждаше също така внушително както първия път.

— Той беше — каза Ричър. — Няма никакво съмнение.

— На всички полицаи при назначаване на работа им се снемат отпечатъци от пръстите — отбеляза Банън. — Такъв е законът.

— Значи съучастникът му не е полицай — каза Ричър. — Оня от видеозаписа.

Никой не отговори.

— Той беше — повтори Ричър.

— За колко време го видя в Бисмарк? — запита Банън.

— За десетина секунди — отвърна Ричър. — Тичаше към църквата. Може, щом ме е видял вътре, да е побягнал навън, а като ме е видял да излизам, да се е опитал отново да влезе.

— Общо десет секунди и четвърт — каза Банън. — При това и двата пъти в ситуации на хаос и паника. Всеки адвокат ще те изяде с парцалите.

— Звучи логично — обади се Стайвесънт. — Бисмарк е родният град на Армстронг. Там е най-голяма вероятността да дреме някаква стара вражда.

Банън направи гримаса.

— Описание?

— Висок — каза Ричър. — Сламеноруса коса, леко посивяла. Слабо, издължено лице. Жилаво тяло. Дълго палто, червеникавокафяво, вълнено, разкопчано отпред. Туидено сако, бяла риза, вратовръзка, сиви вълнени панталони. Стари обувки голям номер.

— Възраст?

— Между четирийсет и пет и петдесет.

— Чин?

— Показа ми златна полицейска значка, но от шест-седем метра. Не можах да прочета какво пише. Стори ми се с висок чин. Може би лейтенант или дори капитан.

— Каза ли нещо?

— Извика нещо отдалече. Двайсетина думи общо.

— Негов ли беше гласът по телефона?

— Не.

— Значи вече имаме описания и на двамата — каза Стайвесънт. — Единият, от видеозаписа — нисък и набит, с палто рибена кост. Другият — полицай от Бисмарк, слаб, жилав и висок. Ниският ни се обади по телефона, негов е и отпечатъкът от палец. Той е убиецът от Колорадо с автомата, защото полицаят е снайперистът с пушката. Затова е тичал към камбанарията. Смятал е да стреля отгоре.

Банън отвори една папка. Извади лист хартия и внимателно го огледа.

— От Бисмарк ни изпратиха списък на всички полицейски служители — каза той. — Общо четирийсет и двама полицаи са били разположени около периметъра, нито един с чин, по-висок от сержант. С две изключения. Първо, командващият офицер, който е бил капитан, и второ, първият му заместник — лейтенант.

— Може да е бил всеки от двамата — каза Ричър.

Банън въздъхна.

— Това ни поставя в много затруднено положение.

Стайвесънт се облещи насреща му.

— Какво, притесняваш се да не разсърдиш полицията в Бисмарк ли? Не забелязах да се притесняваше толкова заради нас.

— Не се притеснявам от никого — каза Банън. — Съображенията ми са чисто тактически. Ако се съмнявахме в някой от редовите полицаи, щяхме да се свържем с капитана и да поръчаме разследване. Но обратното просто не става. Освен това за днес всеки от тях ще има алиби. Всички са се пръснали заради празниците.

— Обади се още сега — каза Нили. — Провери кой от полицаите не си е бил днес у дома. Той едва ли ще се е върнал досега. Нали уж наблюдавате летищата!

Банън поклати глава.

— Хората не са си по домовете по най-различни причини.

Повечето са на гости при близки, роднини, насам-натам. А нашият човек може и да се е прибрал вече. Той ще мине като нищо през всяко летище. Сега силите на реда са вдигнати под тревога, но пък те не се познават един друг, колко му е да си покаже значката и да се промуши през която си иска блокада. Ами че той точно така е проникнал и през отцеплението! Какво по-естествено от това, когато наоколо цари паника, един полицай да бърза нанякъде с вдигната значка?

В стаята настана мълчание.

— Личните досиета — каза Стайвесънт. — Трябва да поискаме от полицията в Бисмарк да ни изпрати личните досиета на всички полицейски служители и Ричър да го разпознае по снимката.

— Това ще отнеме няколко дни — каза Банън. — А и към кого да се обърна? Може да попадна точно на убиеца.

— Обади се в местното оперативно бюро на ФБР — каза Нили. — Няма да се изненадам, ако там имат копия от досиетата на целия полицейски участък, със снимки и всичко.

Банън се усмихна.

— На теб не ти се полага да знаеш такива работи.

После той бавно се надигна от стола и се запъти към кабинета си, за да се обади на съответните места.

— Армстронг си удържа на думата и направи изявление — каза Стайвесънт. — Вие гледахте ли го? Така обаче само си навреди политически, понеже аз в никакъв случай няма да го пусна да отиде.

— Целта ми е да ги подмамя, това е — каза Ричър. — В тоя смисъл е по-добре, ако той наистина не дойде. А политическият му имидж е последното нещо, което ме интересува в момента.

Стайвесънт не отговори. Всички се умълчаха. Банън се върна след петнайсетина минути. Лицето му беше абсолютно безизразно.

— Имам една лоша и една добра новина — каза той. — Добрата е, че Бисмарк все пак не е най-големият град на земята. В полицейския участък работят общо сто трийсет и осем души, от които трийсет и двама са цивилни служители, тоест полицаите с чин и значка са сто и шест. От тях дванайсет са жени, значи остават деветдесет и четири. А благодарение на чудесата на техниката и на шпионажа до десет минути всичките снимки от досиетата им ще бъдат сканирани и изпратени в моя кабинет по електронна поща.

— А каква е лошата новина? — запита Стайвесънт.

— Лошата после — каза Банън. — Най-напред нека Ричър да ни пропилее още малко време.

Той се огледа победоносно. Засега нямаше намерение да говори повече. Чакането не продължи и десет минути. Изведнъж вратата се отвори, един агент с костюм внесе тънка пачка хартия и я постави на масата пред Банън, който я побутна към Ричър, а той на свой ред я вдигна и прелисти. Бяха общо шестнайсет листа; по някои все още не бе изсъхнало мастилото от принтера. Върху петнайсет имаше по шест снимки, а на последния — само четири. Общо деветдесет и четири лица. Той ги заразгръща отзад напред. Загледа се в последния лист. Нито едно от четирите лица не приличаше на това, което търсеше.

Ричър вдигна от масата петнайсетия лист. Очите му зашариха по шестте лица на него и той го остави. Вдигна четиринайсетия. Погледна бегло шестте снимки. Движенията му ставаха все по-бързи. Не му беше нужно много време. Чертите на човека от Бисмарк бяха запечатани в съзнанието му. Но снимката му не беше на четиринайсетия лист. Нито на тринайсетия.

— Сигурен ли си? — обади се Стайвесънт.

И на дванайсетия нямаше нищо.

— Сигурен съм — каза Ричър, — че мъжът на покрива беше същият от Бисмарк и че е полицай. Имаше значка и приличаше на полицай. Поне толкова, колкото и Банън.

Нищо на единайсетия лист. Нищо на десетия.

— Аз не приличам на полицай — каза Банън.

Нищо и на деветия лист.

— Точно на полицай си приличаш — каза Ричър. — Сакото ти, панталоните, обувките — всичко ти е като на полицай. Физиономията ти също.

И на осмия нищо.

— Той се държеше като полицай — продължи Ричър.

И на седмия нищо.

— Миришеше на полицай.

Също и на шестия. И на петия.

— Какво ти каза? — попита Стайвесънт.

Нищо и на четвъртия лист.

— Попита ме дали църквата е обезопасена — отвърна Ричър. — Аз го попитах какво става. Той каза, че била настанала голяма бъркотия. После ми се разкрещя, задето съм оставил църквата отключена. Държеше се също като полицай.

И на третия лист със снимки нямаше нищо. Също и на втория. Той вдигна първия, най-горния лист, и с един поглед разбра, че човекът не е и на него. Пусна листовете на масата и поклати глава.

— И така, сега лошата новина — каза Банън. — От полицейския участък на Бисмарк твърдят, че на терена не е имало нито един полицай с цивилни дрехи. Нито един. Случаят бил тържествен, затова всички са били с пълна униформа. Всички до един. Дори и началниците. Нещо повече: капитанът и лейтенантът били с парадни униформи. С бели ръкавици и тъй нататък.

— Тоя тип беше полицай от Бисмарк — каза Ричър.

— Не — отсече Банън. — Тоя тип не е бил полицай от Бисмарк. В най-добрия случай е бил някой, който се е преструвал на полицай от Бисмарк.

Ричър не отговори.

— Изглежда обаче, че доста добре се е вживял в ролята си — продължи Банън. — Теб поне е успял да надхитри. И на вид, и на маниери го е докарал.

Всички мълчаха.

— Така че няма никаква промяна. Продължаваме да търсим бивш служител на тайните служби, който неотдавна е уволнен или напуснал. Че кой би могъл да се направи на провинциален полицай по-добре от човек, дето е прекарал цялата си кариера сред тях, и то точно по такива мероприятия?

(обратно)

15

Когато Ричър, Нили и Стайвесънт се върнаха в сградата на Министерството на финансите, там ги чакаше специалистът от Службата по анализи на охраната. Той стоеше на рецепцията по ръчно плетен пуловер и синкави панталони — така както го бяха вдигнали от семейната трапеза. На години беше горе-долу колкото Ричър и донякъде приличаше на университетски професор, ако не бяха очите му. Гледаха мъдро и предпазливо, сякаш доста неща са видели в тоя живот. Казваше се Суейн. Стайвесънт ги представи един на друг и изчезна. Суейн поведе Ричър и Нили по непознати за тях коридори на сградата до една зала, която сякаш се използваше едновременно и за библиотека, и за аудитория. Дванайсет стола бяха наредени в две редици, обърнати към нисък подиум, а три от стените бяха покрити с лавици, отрупани с книги. Четвъртата стена беше разделена на няколко кабинки с компютри. Към всеки компютър имаше собствен принтер.

— Чух за теорията на ФБР — каза Суейн.

— Смятате ли, че е вярна? — попита Ричър.

В отговор Суейн вдигна рамене.

— Да или не? — настоя Ричър.

— Не е изключено да е вярна — каза Суейн. — Но не ми звучи кой знае колко правдоподобно. Във всеки случай със същия успех биха могли да бъдат бивши агенти на ФБР. Или дори сегашни. Като агенция ние сме по-добри от тях. Може да е умишлен саботаж, за да навредят на реномето ни.

— Смятате ли, че си струва да се разтърсим в тази посока?

— Вие сте братът на Джо Ричър, нали?

Ричър кимна.

— Работил съм с него — каза Суейн. — Преди доста време.

— Е, и?

— Той насърчаваше нетрадиционното мислене у служителите си.

— Аз също — каза Ричър. — Някакви нетрадиционни мисли да са ви идвали?

— Работата ми е строго академична — каза Суейн. — Нали разбирате? Аз съм изследовател. Може да се каже, учен. Правя анализи.

— Е, и?

— Сегашната ситуация се различава коренно от всичко, което съм виждал до момента. Елементът на омраза е извънредно ясно изразен. От гледна точка на мотивите убийствата биват два вида: идеологически и функционални. Функционално е това убийство, при което се цели да бъде премахнат определен индивид, засягащ конкретни политически или икономически интереси. Докато при идеологическо убийство целта е да видиш сметката на някого, защото просто го мразиш. През годините сме имали много такива случаи. Не мога да ви кажа точно колко, но те рядко стигат толкова далеч. Друго характерно за тях е, че при всички присъства елемент на лична омраза. Но обикновено той е добре прикрит, остава на ниво конспирация. Заговорниците си шепнат колко много мразят обекта. Докато в сегашния случай те очевидно се опитват да ни го изкрещят в лицето. Толкова усилия полагат, такива рискове поемат, само и само да не остане съмнение колко много го ненавиждат.

— Та какъв е изводът?

— Според мен първоначалната фаза на осъществяване на замисъла е била нещо изключително. Тия послания! Представяте ли си само какъв риск? И какви невероятни усилия, за да не ги хванат? В първоначалната фаза те наистина са вложили всичките си ресурси. Ето защо аз смятам, че от тяхна гледна точка си е струвало труда.

— Там им е грешката — каза Нили. — Нито едно от посланията изобщо не стигна до Армстронг. Те просто са си губили времето.

— От незнание — каза Суейн. — Вие например предполагахте ли, че политиката ни е да не уведомяваме евентуалния обект на атака?

— Не — отвърна Нили. — Аз лично бях изненадана.

— Никой не го знае — каза Суейн. — И всеки се изненадва, като научи. Тия типове са смятали, че с всяко послание го уязвяват пряко. Затова аз съм склонен да мисля, че това е лична омраза. При това насочена към него, а не към нас.

— И ние мислим така — каза Ричър. — Някакъв конкретен довод?

— Може да ме сметнете за наивен — каза Суейн, — но аз лично не вярвам, че някой, който е работил при нас, би убил другите двама с име Армстронг за едното нищо.

Ричър вдигна рамене.

— Може и да си наивен. Може пък и да не си. Но това няма значение. Ние сме убедени в това, което казваш.

— А какви са вашите доводи?

— Тирето във второто писмо.

— Тирето ли? — попита Суейн. После помисли. — Аха, разбирам. Правдоподобно, но малко спекулативно, не смяташ ли?

— Както и да е. Приемаме обаче, че мотивите са лични.

— Добре, но защо? Единственият възможен отговор е, че някой просто го ненавижда. Затова иска да го предизвика, сплаши, унижи, да го накара да се мъчи. Не им се вижда достатъчно, ако просто го застрелят.

— Та кои са те? Кой може да го мрази чак толкова?

Суейн махна с ръка, сякаш отхвърляше засега този въпрос.

— Има и нещо друго — каза той. — Може да ви прозвучи малко налудничаво, но аз смятам, че ние не броим правилно. Колко послания са се получили според вас?

— Шест — каза Ричър.

— Не — възрази Суейн. — Според мен са седем.

— Че къде е седмото?

— Не забравяйте Нендик — каза Суейн. — Нендик внесе второто, а той сам беше третото. Разбирате ли, вие пристигнахте тук и след четирийсет и осем часа вече уличихте Нендик, което беше доста бързо. Само че, не ме разбирайте криво, ние и без вас щяхме да го уличим. Беше неизбежно. След като не са могли да бъдат чистачите, остава този, който се занимава с касетите. Ние щяхме да стигнем до същото заключение. А какво следва оттук? Че Нендик не е просто куриер, той е и послание. Чрез него те ни показаха на какво са способни. Ако предположим, че Армстронг е бил посветен от самото начало, в този момент той вече щеше да трепери от страх.

— Но в такъв случай посланията са девет — обади се Нили. — Ако броим Нендик, трябва да включим и двете убийства в Минесота и Колорадо.

— Точно така — каза Суейн. — Нали разбирате сега какво искам да кажа? Всяка тяхна стъпка има за цел да насажда страх. Да предположим, че Армстронг от самото начало е бил в течение. При получаване на първото послание той ще се притесни. На второто ще се разтревожи. Проследяваме източника и Армстронг би трябвало да се поуспокои, но не, той е още по-уплашен, защото самият Нендик е парализиран от страх. После се получава заплахата за демонстрация и Армстронг се изплашва още повече. А когато научаваме за двете убийства, той самият вече е потресен, защото не е очаквал подобна безогледна жестокост.

Ричър не каза нищо. Просто седеше и гледаше в пода.

— Сигурно ви се струвам прекалено аналитичен — каза Суейн.

Ричър поклати глава, без да вдига поглед от пода.

— Не. Мисля си, че аз не съм достатъчно аналитичен. Така поне изглеждам. А какво искат да кажат с тоя отпечатък?

— Отпечатъкът е особен вид предизвикателство — каза Суейн. — Нещо като гатанка. И същевременно перчене, един вид: никога няма да ме хванете.

— Колко време си работил с брат ми?

— Пет години. По-скоро би трябвало да кажа: работих за него. Да твърдя, че сме били колеги, би било прекалено нескромно от моя страна.

— Добър началник ли беше?

— Беше страхотен началник! — каза Суейн. — Прекрасен човек.

— И ви организираше сеанси по нестандартно мислене?

Суейн кимна.

— Много беше забавно. Всеки можеше да си говори каквото поиска.

— А той участваше ли?

— Той имаше невероятни хрумвания.

Ричър вдигна поглед от пода.

— Ти каза, че с всеки свой ход, без изключение, те си поставят за цел да насаждат страх. После каза, че отпечатъкът от палец е особен вид предизвикателство. Излиза, че не всичко се подчинява на една цел, нали така? Нещата са различни.

Суейн вдигна рамене.

— Обяснението може да се разшири. Отпечатъкът също може да мине като елемент на заплаха. Ние сме твърде добри, за да се оставим да бъдем хванати, нещо такова. Във всеки случай с това също се цели насаждане на страх. Може би малко по-различен по вид, но все пак страх.

Ричър извърна поглед встрани и замълча. Измина половин минута. После цяла.

— Добре, предавам се — каза накрая той. — Аз и без това все повече приличам на Джо. Нося костюмите му. Спах с приятелката му. Познавам бившите му колеги. Така че какво друго ми остава, освен сега да направя едно нестандартно предположение, също като него.

— И какво е то? — запита Нили.

— Аз мисля, че ние изпускаме нещо — каза Ричър. — Просто се оставихме то да ни се изплъзне под носа.

— Какво?

— През цялото време в главата ми се въртят разни странни образи. Като например, че секретарката на Стайвесънт прави еди-какво си върху бюрото му.

— Какво еди-какво си?!

— Според мен цялата тая работа с отпечатъка е точно наопаки. Ние през цялото време смятаме, че те са убедени, че отпечатъкът никога няма да бъде идентифициран. Но сега си мисля, че дълбоко се заблуждаваме. Аз мисля, че е точно наопаки. Че те очакват от нас да го идентифицираме.

— Защо?

— Защото смятам, че тази история с отпечатъка е принципно аналогична на историята с Нендик. Днес се запознах с един часовникар. Той ми каза как се образува скваленът.

— В черния дроб на акулите — каза Нили.

— И по носовете на хората — добави Ричър. — Едно и също вещество. Тая противна мазнина по носа, с която се събуждаме сутрин, е сквален. Абсолютно идентична химическа формула.

— Е, и?

— Ами аз просто смятам, че ония типове са заложили всичко на една карта, но не са си направили добре сметката. Да вземем наслуки който и да било гражданин на възраст между шейсет и седемдесет години. Каква е възможността поне веднъж през живота му да са му снемани отпечатъци от пръстите?

— Ами доста висока — каза Нили. — На всички имигранти им се снемат. Ако е роден в Щатите, сигурно е получил повиквателна за Корея или Виетнам и пак са му снели, дори да не е отишъл да служи. Ако е работил някога на държавна служба или е бил арестуван, дори само веднъж…

— И в някои частни корпорации — обади се Суейн. — Там също изискват отпечатъци при приемане на работа. Банкови служители, магазинери и така нататък.

— Е, добре — каза Ричър. — Вижте сега какво мисля. Аз не смятам, че отпечатъкът е на някого от двамата. По-скоро е на някое трето лице. На невинен гражданин, избран съвсем напосоки. Като целта е била да го идентифицираме и открием на всяка цена.

В залата настана тишина. Нили го гледаше изумена.

— От къде на къде?

— Защото той е щял да бъде поредният Нендик — каза Ричър. — Също както Суейн правилно посочи, че Нендик не само е внесъл едно от посланията, а сам той е бил послание, и тук отпечатъкът на този човек е на всяко писмено послание, както и самият той е послание, само че живо. От нас се очакваше да идентифицираме отпечатъка и да намерим собственика му, който ще се окаже още един нещастник като Нендик. Някаква парализирана от страх жертва, която няма да смее да си отвори устата и да каже една дума. Едно живо послание към нас. Само че по една случайност нашите герои са попаднали на някой, чиито отпечатъци не фигурират никъде.

— Но нали се получиха шест писма! — каза Суейн. — Като между изпращането на първото и внасянето на последното в къщата на Фрьолих са изминали двайсетина дни. Какво означава това? Че всички са отпечатани предварително? Това би изисквало невероятно добро планиране.

— Току-виж — каза Нили, — са отпечатали няколко дузини различни версии, по една за всеки възможен случай.

— Не — каза Ричър. — Според мен са ги печатали според случая. Като отпечатъкът от палец им е бил винаги подръка.

— Как? — попита Суейн. — Като са отвлекли някакъв човек и са го държали през цялото време заложник? Скрили са го някъде? Или през цялото време са го влачили със себе си?

— Не става — каза Нили. — Ако не си е у дома, как тогава ще го открием?

— Той си е у дома — каза Ричър. — Но палецът му не е.

Мълчание.

— Включете един компютър — каза той. — После влезте в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и задайте ключова дума палец.

— В Сакраменто имаме голямо оперативно бюро — каза Банън. — Трима агенти вече са задействани и работят по случая. Също и лекар. След час ще имаме информация.

Този път Банън бе дошъл при тях. Намираха се в заседателната зала на тайните служби — Стайвесънт на председателското място, Ричър, Нили и Суейн заедно от едната страна на масата, а Банън сам от другата.

— Самата идея е напълно смахната — каза Банън. — Какво правят с него? Да не би да го държат във фризер?

— Най-вероятно — каза Ричър. — От време на време го размразяват, потъркват го о носа си и слагат отпечатък на хартията. Също като с гумен печат. Предполагам, че с времето е почнал да се съсухря, което обяснява все по-високото съдържание на сквален в отпечатъка.

— И какво следва от това? — запита Стайвесънт. — Ако допуснем, че си прав, разбира се.

Ричър направи гримаса.

— Следва, че можем да изменим една от опорните точки на работната си хипотеза. Вече допускаме, че отпечатъците и на двамата са картотекирани, тоест че и двамата използват ръкавици.

— А също, че и двамата са ренегати — каза Банън.

— Не непременно от нашите служби — отвърна Стайвесънт.

— Как ще ми обясниш останалите фактори? — запита Банън.

Стайвесънт не отговори. Банън вдигна рамене.

— Хайде де — каза той. — Разполагаме с един час. Не желая да тръгвам по грешна следа. Твоя задача е да ме убедиш. Докажи ми, че става въпрос за частни лица, които имат персонално зъб на Армстронг.

Стайвесънт погледна Суейн, но Суейн не каза нищо.

— Времето ни изтича — каза Банън.

— Контекстът не е подходящ — обади се Суейн.

Банън се усмихна.

— Какво, ти само с тези, дето ти вярват, ли разговаряш?

Всички мълчаха.

— Теорията ви не издържа — каза Банън. — Замислете се само, кого го е грижа за някакъв си вицепрезидент? Вицепрезидентът не е никой. Как беше казано, кофа топла плюнка?

— Кана — отвърна Суейн. — Джон Нане Гарнър беше казал, че вицепрезидентската институция не струва и кана топла плюнка. А също и че вицепрезидентът е резервната гума на държавното управление. Самият Гарнър е бил вицепрезидент при първия мандат на Франклин Делано Рузвелт. А пък според Джон Адамс вицепрезидент е най-незначителният държавен пост, измислен някога. А самият Адамс е първият вицепрезидент в историята на Щатите.

— Та питам ви: кой ще тръгне да стреля по някаква си резервна гума или кана с плюнка?

— Да започнем отначало — каза Суейн. — Какви са функциите на вицепрезидента?

— Ами да седи и да се надява шефът му да умре — каза Банън.

Суейн кимна.

— Някой друг беше казал, че длъжността на вицепрезидента се изразява в чакане. В случай, че президентът умре, той поема поста, разбира се, но най-често вицепрезидентът чака да минат осем години, за да може на свой ред да се кандидатира за президент. През останалото време обаче за какво служи вицепрезидентът?

— Казва ли ти някой? — рече Банън.

— Служи за кандидат — каза Суейн. — Това е всичко. Функциите му приключват от момента на номинацията през лятото до изборите през есента. Четири-пет месеца максимум. По средата на кампанията, когато всички вече са отегчени до смърт от кандидатите за президент, става номинирането на вицепрезидента и изведнъж кампанията се оживява. Изведнъж всички започват да говорят за нещо ново, да обсъждат някой друг. Да се ровят в биографията и личните му качества. Да се питат дали кандидатпрезидентската двойка е добре балансирана. Това е първоначалната функция на вицепрезидента. Да балансира и да служи за контраст. Кандидатът за вицепрезидент трябва да е всичко онова, което кандидатът за президент не е. Ако единият е стар, другият трябва да е млад. Северняк — южняк. Нахакан — скучен. Тъп — умен. Твърд — мек. Богат — беден.

— Стига, разбрах вече — каза Банън.

— Та функцията на вицепрезидента е да бъде това, което е — продължи Суейн. — Първоначално тя се свежда до една снимка и една биография. Тоест функцията му е чисто концептуална. После започват истинските му задължения. Кандидатът за вицепрезидент трябва, разбира се, да умее да води кампания. Той трябва да изнася мръсната работа. Кандидатът за вицепрезидент трябва да е в състояние да изрича неща, които са недопустими за президентския кандидат. Ако през време на кампанията трябва да се проведе лична атака или ход за очерняне на противника, това го върши кандидатът за вицепрезидент, докато кандидатът за президент се пъчи и надува и се прави на голям и благороден държавник. После се провеждат избори и успешният кандидат отива в Белия дом, а вицепрезидента го прибират в килера. Ползата от него е изконсумирана в изборния ден.

— А Армстронг биваше ли го по тая линия?

— Беше направо страхотен. Истината е, че проведе една изцяло негативна кампания, но това не се отрази ни най-малко на рейтинга му, защото през цялото време съумяваше да се усмихва най-благо. Резултатът е, че той просто унищожи съперниците.

— Смяташ ли, че е настъпил достатъчно много хора по мазола, за да бъде убит?

Суейн кимна.

— Това се опитвам да установя. В момента анализирам всичките му речи и коментари, като съпоставям личните нападки спрямо личностния профил на нападнатите.

— Съвпадението във времето не е случайно — каза Стайвесънт. — Тук спор няма. Тоя човек шест години е бил конгресмен и още шест сенатор, а през цялото време не е получил нито една подобна заплаха. Най-много някое заядливо писмо. Цялата тази история е предизвикана от нещо, което се е случило неотдавна.

— В хода на кампанията — добави Суейн.

— Или от нещо в по-далечната му биография? — предположи Банън.

Суейн поклати глава.

— Проверявали сме го по четири линии — каза той. — На първо място, макар и последно като хронология, ФБР извърши цялостна проверка на миналото му още с обявяване на номинацията. Ние разполагаме с копие от доклада и в него няма нищо. Следва копие от проучването, което е направила за него опозицията в хода на изборната кампания, в което също няма нищо. Плюс проучвания от двете му кандидатури за Конгреса и Сената. Трябва да ви кажа, че от противниковия лагер са изровили повече информация за него, отколкото вие от ФБР. И пак нищо.

— Източници от Северна Дакота?

— Нищо — каза Суейн. — Разговаряхме с редакторите на всички местни вестници. Това е обичайна практика, местните журналисти знаят всичко. Но човекът е чист.

— Значи всичко е започнало през кампанията. Той е настъпил някого по мазола.

— Някой, който притежава оръжия като на тайните служби — подметна Банън. — Някой, който знае за обмена на информация между тайните служби и ФБР. Някой, който знае, че всяко писмо, адресирано до вицепрезидента, минава първо през тайните служби. Някой, който е знаел къде живее Фрьолих. Вие чували ли сте кога едно животно е патица? Ами ако прилича на патица, ходи като патица и кряка като патица…

Стайвесънт не отговори. Банън си погледна часовника. Извади мобилния телефон от джоба си и го постави върху масата. Известно време телефонът си лежеше там мълчаливо.

— Аз поддържам първоначалната си хипотеза. Сега обаче смятам, че и двамата са ренегати от вашето ведомство. Разбира се, ако телефонът ми сега звънне и Ричър се окаже прав.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Беше програмиран да възпроизвежда с писклив звук някаква популярна увертюра, която прозвуча особено идиотски в смълчаната заседателна зала. Той вдигна апарата от масата и натисна копчето. Дразнещата мелодия престана. Сигурно някой в слушалката бе казал шефе, защото той отвърна казвай и след това в течение на няколко секунди — може би осем-девет — само слуша, без да говори. После прекъсна връзката и пусна телефона в джоба на сакото си.

— От Сакраменто ли беше? — попита Стайвесънт.

— Не — отвърна Банън. — Оттук. Намерили са пушката.

Те оставиха Суейн и се запътиха към лабораториите на ФБР, които също се намираха в Хувър Билдинг. В момента там се събираше екип от експерти. Всички приличаха донякъде на Суейн — интелектуалци и кабинетни учени, измъкнати от домовете си навръх празника. Облечени бяха като почтени глави на семейства, очаквали да прекарат остатъка от деня пред телевизора. Двама-трима имаха вид, сякаш са обърнали по две-три бири. Това си личеше отдалеч. Нили познаваше един от тях по физиономия от курса на обучение, който бе преминала преди много години в лабораториите на ФБР.

— Каква е, „Вайме“ Мк2 ли? — попита Банън.

— Категорично — отвърна един от техническите експерти.

— Сериен номер?

Човекът поклати глава.

— Заличен с киселина.

— Може ли нещо да се направи?

Човекът отново поклати глава.

— Не. Ако номерът е бил щанцован, отдолу винаги могат да се открият деформирани участъци от кристалната решетка на метала, по които да се възстанови. Но на пушките „Вайме“ серийните номера се гравират на ръка, а не се щанцоват.

— И къде е тя сега?

— Изследваме я за отпечатъци — каза човекът. — Безнадеждна работа. С флуороскопа не видяхме нищо, с лазера също. Избърсана е най-щателно.

— Къде е намерена?

— В склада. Зад вратата на едно от помещенията на третия етаж.

— Явно са изчакали вътре пет минути и после са се измъкнали, като е настанала суматохата. Доста са съобразителни.

— Гилзи? — попита Нили.

— Няма. Прибрали са ги. Но разполагаме с четирите патрона. Трите от днес са деформирани от удар в твърди повърхности. Но оня от Минесота е цял. Пръстта го е запазила.

Той отиде до една от работните маси в лабораторията, където върху лист амбалажна хартия бяха наредени куршумите. Три от тях бяха сплескани от удара. Единият от сплесканите беше съвсем чист — този, който се бе забил направо в стената. По другите два имаше черни, засъхнали остатъци от мозъка на Кросети и от кръвта на Фрьолих. Те бяха полепнали по медната риза и се бяха спекли на характерни шарки от нагорещената повърхност. Впоследствие шарките се бяха развалили при деформацията на ризата от удара в твърда преграда. В случая на Фрьолих това беше стената на приюта, а при Кросети — вероятно бетонната стена на стълбищната клетка. Куршумът от Минесота изглеждаше съвсем нов. При преминаването си през слоя пръст в двора той се бе изчистил от полепналата човешка тъкан.

— Донеси ми пушката — нареди Банън.

Когато я внесоха, снайперската карабина още миришеше на топлите пари лепило за снемане на отпечатъци, с които я бяха обдухвали. Беше грозновато, ръбесто, незабележително с нищо оръжие. Металните повърхности бяха оксидирани в черно, а прикладът и дървените части — фабрично боядисани с черна епоксидна боя. Затворът беше къс и дебел, а сравнително късата цев изглеждаше силно удължена заради големия заглушител. Върху стойката за обикновения визьор имаше монтиран мощен оптически мерник.

— Мерникът не е оригинален — каза Ричър. — Този е „Хензолт“, а при „Вайме“ използват „Бушнел“.

— Да, пушката е пригодена за друг вид прицел. Отбелязано е в доклада.

— Фабрично модифицирана?

— Едва ли — каза човекът. — Доста умело е направено, но явно не е фабрично изпълнение.

— Какво означава това? — запита Банън.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Ричър.

— „Хензолт“ по-добър мерник ли е от „Бушнел“?

— Не бих казал. И двете марки са много добри. Все едно да сравняваш „БМВ“ и „Мерцедес“. Или „Канон“ и „Никои“.

— Значи човекът си е имал определени предпочитания.

— Не и ако е бил на държавна служба. Ти например какво ще направиш, ако някой фотограф от екипа дойде при теб и ти каже: Виж какво, искам „Канон“, тоя „Никон“ нищо не струва?

— Ще му кажа да ми се маха от главата.

— Точно така. Ако си на държавна служба, ползваш това, с което разполагаш. Аз просто не мога да си представя някой агент на службите да иде при оръжейника и да поиска да му сменят мерника „Бушнел“ за хиляда долара с някой „Хензолт“ за същите пари само защото повече му харесва на външен вид.

— Че защо са го сменили тогава?

— Не мога да кажа със сигурност — повтори Ричър. — Може би поради повреда. Ако изтървеш пушката, мерникът се поврежда много лесно. Но ако тя е държавна собственост, ще сменят един „Бушнел“ с друг. С всяка партида пушки те купуват по цели сандъци резервни части.

— Ами ако няма? Ако всички оригинални мерници за дадена партида пушки са се изчерпали?

— Тогава биха могли да я пригодят за „Хензолт“. Доколкото знам, „Дензолт“ вървят с карабините „ЗИГ“. Ще трябва да прегледате отново списъците и да видите дали някое ведомство не купува за снайперистите си паралелно „Вайме“ и „ЗИГ“.

— „ЗИГ“ също ли е със заглушител?

— Не — каза Ричър.

— Това е значи! — каза Банън. — Определена правоохранителна агенция купува от двата вида снайперски карабини — „Вайме“ за случаите, когато трябва заглушител, и „ЗИГ“, когато може и без. Заедно с два вида резервни мерници. В един момент „Бушнел“ свършват и започват да слагат „Хензолт“.

— Възможно е — каза Ричър. — Трябва обаче да се провери. Специално питайте дали някой не е правил опит да пригажда пушки „Вайме“ за мерници „Хензолт“. Ако сред държавните оръжейници няма такъв, проверете и при частниците. Почнете от най-скъпите, защото това не са случайни оръжия. Може да се окаже важно.

Стайвесънт гледаше втренчено пред себе си. Извивката на раменете му показваше, че е притеснен.

— Какво има? — попита Ричър.

Стайвесънт се отърси сякаш от хипноза и поклати глава в знак на поражение.

— Боя се, че ние бяхме купили „ЗИГ“ — каза тихо той. — Преди пет години бяхме поръчали една партида СГ550. Полуавтоматични карабини без заглушител. Само че не ги използваме много, защото автоматичният механизъм се отразява леко на точността, особено при стрелба в гъста тълпа. Повечето са на склад. Сега навсякъде използваме „Вайме“. Така че резервни части за „ЗИГ“-овете имаме колкото щеш.

В залата настана мълчание. После телефонът на Банън отново иззвъня. Досадната мелодийка разцепи тягостната тишина. Той вдигна телефона до ухото си, излая казвай и се заслуша.

— Разбирам! — каза той след малко и продължи да слуша. — Докторът съгласен ли е? — Послуша още малко. — Разбирам! — И пак млъкна. — Предполагам! — каза той и продължи да слуша. — Два ли? — запита и чу отговора. — Добре — рече накрая Банън и прекъсна връзката. Обърна се към присъстващите: — Качваме се горе! — каза той пребледнял.

Стайвесънт, Ричър и Нили го последваха към асансьора и четиримата се качиха в заседателната зала. Той седна на председателското място, а останалите се скупчиха на отсрещния край, сякаш искаха да са по-далеч от лошите новини. Небето отвън беше съвсем тъмно. Денят на благодарността отиваше към края си.

— Казва се Андрети — съобщи той. — Възраст: седемдесет и три години, пенсиониран дърводелец, бивш доброволец пожарникар. Има внучки. Чрез тях са успели да го притиснат.

— Проговорил ли е? — попита Нили.

— Отчасти — отвърна Банън. — Тоя дядо ще се окаже по-корав от Нендик.

— Как е станало?

— От времето, когато бил пожарникар, той имал навик да ходи в някаква кръчма в Сакраменто, дето се събирали бивши полицаи. Там се запознал с двама мъже.

— Полицаи ли са били?

— Имали са такъв вид — отвърна Банън. — Така ги описва: с вид на полицаи. Заприказвали се, той им показал снимки на семейството си. Те започнали да го обработват колко е пропаднал светът в днешно време, какво ли не биха направили, за да предпазят семействата си и тъй нататък. Постепенно му влизали под кожата, казва той.

— Е, и?

— Известно време старецът мълчал като риба, но нашият лекар прегледал ръката му. Левият палец бил ампутиран. Е, не точно ампутиран. Нещо средно между отрязан и отсечен, казва докторът. Все пак опитали са се да го направят чисто. Андрети продължавал да се придържа към историята с триона, но докторът казва, че това не може да бъде. Просто било изключено! Явно Андрети се зарадвал, че онзи не му вярва, и постепенно се разприказвал.

— И какво?

— Той живеел сам. Вдовец. Двамата типове с вид на полицаи си изпросили да ги покани у тях. Там го попитали: Какво би направил, за да защитиш семейството си? В смисъл, би ли направил всичко? Би ли отишъл докрай? Отначало въпросът бил реторичен, но твърде скоро го приложили на практика. Казали му да избира между палеца си и внучките. После го притиснали на пода и си свършили работата. Взели снимките на децата и тефтерчето му с адреси. Казали му, че сега вече знаят как изглеждат внучките и къде живеят. Казали му още, че ще ги намерят и ще им отрежат яйчниците така, както са отрязали на него палеца. Разбира се, той им повярвал. Как да не им повярва? Нали току-що му били показали на какво са способни? Те взели една хладилна кутия от кухнята и малко лед от фризера, за да пренесат палеца. Като си тръгнали, той се добрал до болницата.

Мълчание.

— Описания? — попита Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Твърде уплашен е. Моите хора му казали, че цялото му семейство може да бъде поставено под специална федерална програма за защита на свидетели, но той не давал и дума да се издума. Предполагам, че повече не можем да изкопчим от него.

— Отпечатъци из къщата?

— Андрети избърсал навсякъде. Двамата го принудили и не си тръгнали, докато не го направил.

— А в кръчмата? Някой да ги е видял, докато си приказват?

— Ще поразпитаме. Но все пак това е било преди шест седмици. Така че не очаквайте чудеса.

Дълго време никой не проговори.

— Ричър — обади се Нили.

— Да?

— За какво си мислиш?

Той вдигна рамене.

— Мислех си за Достоевски. Наскоро открих един екземпляр на „Престъпление и наказание“, който бях подарил на брат ми за рождения ден. Без малко да му купя „Братя Карамазови“, но предпочетох тази. Ти „Братя Карамазови“ чела ли си я?

Нили поклати глава.

— В нея се разправя и какво са вършили турците в България — каза той. — Изнасилвали българки, ограбвали български домове. Бесели пленници на сутринта, след като през цялата нощ ги оставяли приковани към оградата за ушите. Подхвърляли новородени във въздуха и ги нанизвали на щикове. И то пред очите на майките им. Когато видял всичко това, Иван Карамазов загубил всякаква вяра в човешкото у човека. Той казва, че нито едно животно не може да бъде жестоко като човека, толкова изобретателно, артистично в своята жестокост. Това ми хрумна, като чух, че тия типове наблюдавали Андрети, докато почистил къщата си след тях. Предполагам, че е чистил с една ръка. Сигурно му е било ужасно трудно. Достоевски е изложил чувствата си в книга. Аз нямам неговия талант. Затова смятам да открия тези приятелчета и да ги накарам да осъзнаят грешката си посредством уменията, които притежавам.

— Не предполагах, че си толкова начетен — възкликна Банън.

— Попрочитам това-онова — обясни Ричър.

— Бих те призовал да се въздържаш от саморазправа.

— Саморазправа е несвойствена дума за един специален агент.

— Както и да е, не искам самостоятелни действия.

Ричър кимна.

— Разбрано.

Банън се усмихна.

— Е, какво, разреши ли загадката?

— Каква загадка?

— Ние приемаме, че пушката е била във вторник в Минесота и вчера в Северна Дакота. Днес вече е тук, във Вашингтон. Те не са я прекарали със самолет, това поне е ясно, понеже за пренасяне на дългоцевни огнестрелни оръжия с граждански полет се изисква такава документация, че не ти е работа. А пък с кола е твърде далеч. Излиза, че докато единият е бил с автомата МП5 в Бисмарк, другият е доставил пушката с кола от Минесота дотук. Ако и двамата са били едновременно в Бисмарк, значи притежават две еднакви пушки „Вайме“ — едната там, другата скрита тук някъде. А пък ако и двамата са били в Бисмарк, а имат само една „Вайме“, значи трети човек им я е прекарал от Минесота дотук, от което излиза, че си имаме работа поне с трима души, а не с двама.

Мълчание.

— Отивам да поговоря със Суейн — каза Ричър. — Пеша. Ще се поразкърша малко.

— Идвам с теб — рече Нили.

Двамата извървяха бързо разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню. По небето нямаше облаци и нощният въздух беше студен. Въпреки смога и оранжевото сияние на уличните лампи по небето се виждаха отделни звезди. Луната изглеждаше малка и далечна. Нямаше движение. Те минаха покрай Федералния триъгълник и насреща им започна да се приближава тъмната маса на Министерството на финансите. Загражденията по улиците към Белия дом бяха вдигнати. Градът се връщаше към нормалния живот. Сякаш нищо не се бе случило.

— Как си? — попита Нили.

— Примирявам се с действителността. Остарявам. Мозъчната ми дейност е забавена. Толкова се зарадвах, че разкрих Нендик бързо, а всъщност трябваше да се сетя веднага. Това не беше никакъв успех, а провал. Същото е с отпечатъка. Няколко дни се мотахме с него, опитвахме се да го пригодим към нашите теории, а не виждахме истината.

— Накрая обаче я разкрихме.

— И отново се чувствам гузен както винаги.

— Защо?

— Все разправях на Фрьолих, че се справя добре. А всъщност трябваше да й кажа да удвои часовите на покрива. По един на корниза и на стълбището. Това може би щеше да й спаси живота.

Нили мълчеше. Изминаха шест-седем крачки.

— Това е било нейна работа, не твоя — каза тя. — Не се чувствай гузен. Не можеш да отговаряш за всички хора на тоя свят.

Ричър не каза нищо. Просто продължи да крачи.

— А пък те са се представяли за полицаи — добави тя. — Можели са да преодолеят и двама часови, също както преодоляха този. Нещо повече, те са преминали сигурно покрай дузина униформени. Или повече. Кой ще ги спре? Цялата околност беше блокирана, но никой не можеше да го предвиди. Рисковете на професията.

Ричър не отговори.

— А пък ако бяха сложили двама часови, ония щяха да убият и двамата. Още една невинна жертва нямаше да помогне на никого.

— Ти съгласна ли си, че Банън прилича на полицай? — попита Ричър.

— А ти съгласен ли си, че са трима? — отвърна му с въпрос Нили.

— Не. В никакъв случай. Двама са. Банън недоглежда нещо. С мозък като неговия това е професионално изкривяване.

— Какво недоглежда?

— Ти смяташ ли, че прилича на полицай?

Нили бегло се усмихна.

— Същински полицай. Той като нищо си е бил такъв, преди да постъпи в Бюрото.

— С какво прилича на полицай?

— С всичко. С всяко нещо по себе си. С порите на кожата си.

Ричър замълча и продължи да крачи.

— Нещо в инструктажа на Фрьолих ми направи впечатление — каза той. — Преди да пристигне Армстронг. Тя предупреждаваше хората си, че е лесно да се дегизираш като бездомник, но е много трудно да изглеждаш точно като бездомник. Мисля, че същото се отнася и за полицаите. Ако аз, да кажем, си сложа туидено сако и мъхести вълнени панталони и груби обувки и вдигна в ръка полицейска значка, ще заприличам ли на полицай?

— Донякъде. Но не изцяло.

— Те обаче наистина приличат на полицаи. Аз видях единия и изобщо не се усъмних. Те проникват най-спокойно навсякъде, после се измъкват и никой не се сеща да ги спре.

— Това обяснява много неща — каза Нили. — Например защо са изглеждали на Нендик съвсем на място в полицейската кръчма. И на Андрети.

— Като теста за патицата на Банън — каза той. — Те изглеждат като полицаи, ходят като полицаи и говорят като полицаи.

— Това обяснява и откъде знаят например, че слюнката съдържа ДНК и че съществува Национален информационен център по криминалистика.

— А също и оръжията. Явно имат достъп до арсеналите на специалните части и на щатската полиция. Особено до пригодени карабини с неоригинални оптически мерници.

— Но същевременно знаем, че не са полицаи. Ти лично прегледа всичките деветдесет и четири снимки.

— Знаем само, че не са полицаи от Бисмарк — каза Ричър. — Може да са от някъде другаде.

Суейн още ги очакваше, когато пристигнаха. Изглеждаше дълбоко нещастен. Може би не от чакането. Приличаше на човек, който има да съобщава и да получава лоши новини. Той погледна въпросително Ричър и Ричър кимна.

— Казва се Андрети — рече той. — В същата ситуация, както и Нендик. Не е толкова смазан психически, но и той няма намерение да проговори.

Суейн мълчеше.

— Твоя е заслугата — продължи Ричър. — Ти пръв направи връзката. А пушката е „Вайме“ със сменен мерник — „Хензолт“ вместо „Бушнел“.

— Аз не съм специалист по огнестрелни оръжия — каза Суейн.

— Искам да ми кажеш какво знаеш за кампанията. Кой толкова му има зъб на Армстронг?

Известно време Суейн не отговори. После извърна поглед встрани и каза:

— Никой. Това, което казах на съвещанието, не беше истина. Аз направих този анализ още преди няколко дни. Той действително е засегнал отделни хора, но нищо по-значимо. Нищо необичайно.

— Че защо го каза тогава?

— Заради ФБР. Исках да ги отклоня от разследването им. Знам, че извършителите не са от нашите. Не мога да понасям, когато унижават моето ведомство.

Ричър замълча.

— Направих го заради Фрьолих и Кросети — продължи Суейн. — Те не заслужават такова отношение.

— Значи ти се водиш от вътрешното си чувство, а пък ние от едно тире — отбеляза Ричър. — Повечето случаи, с които съм се занимавал, са били изградени върху доста по-солидни улики.

— Сега какво ще правим?

— Ще търсим другаде — отвърна Нили. — Ако не е политическа вендета, трябва да е лична.

— Не мисля, че имам право да ви предоставям информацията — каза Суейн. — Тя се смята за поверителна.

— Защо, нещо лошо ли има?

— Не, иначе по време на кампанията щяха да го изровят.

— Че какъв е проблемът тогава?

— Верен ли е на жена си? — запита Ричър.

— Да — отвърна Суейн.

— А тя на него?

— Разбира се.

— Финансови машинации?

— Никакви.

— Всичко останало са много лични неща от далечното му минало. Какво толкова ще стане, ако им хвърлим един поглед?

— Предполагам, че нищо.

— Ами дай да ги видим тогава!

Те поеха по извитите коридори към библиотеката, но когато стигнаха там, телефонът звънеше. Суейн вдигна слушалката и после я подаде на Ричър.

— Стайвесънт е, търси теб.

Ричър послуша една минута и затвори телефона.

— Армстронг идва — каза той. — Много бил разстроен, нямал мира и искал да поговори с всички, които са били днес там.

Двамата оставиха Суейн в библиотеката и се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт пристигна минута след това. Все още беше с дрехите си за голф. Дори не беше изтрил кръвта на Фрьолих от обувките си. Кръвта бе засъхнала на безформени черни петна по кантовете на подметките. Изглеждаше на ръба на пълно физическо изтощение и психически срив. Ричър познаваше това явление; бе го наблюдавал безброй пъти. Някой може да изкара двайсет и пет години в безупречна служба, докато целият му живот, цялата му професионална кариера се сгромолясат за един ден. Поводът може да бъде всякакъв: атентатор самоубиец, хеликоптерна катастрофа, изтичане на свръхсекретна информация или пиянско сбиване на войници отпускари, завършило със смърт. След което цялата административна машина се задейства да раздава възмездие и изведнъж една бляскава кариера, цял жизнен път, увенчан с лаври и слава, се зачерква с едно драсване на перото, понеже във всеки случай някой трябва да опере пешкира. Следствените комисии не признават нещастните случайности или рисковете на професията.

— Ще бъдем в доста намален състав — каза Стайвесънт. — Аз пуснах повечето от хората си в еднодневен отпуск и нямам никакво намерение да им го отнемам само защото Армстронг не можел да спи.

След пет минути дойдоха още двама агенти. Ричър ги познаваше по физиономия — единият беше снайперист на покрива на един от складовете, а другият бе проверявал хората на опашката за храна. Двамата кимнаха уморено вместо поздрав и веднага се запътиха към кафе-машините. Когато се върнаха, носеха за всеки по едно кафе в пластмасова чашка.

Охраната на Армстронг се движеше пред него като невидим мехур. Най-напред се обадиха по радиото, още докато колите бяха на километър и половина от сградата. После втори път, при влизане в гаража. Изкачването с асансьора се докладваше етаж по етаж. Един от бодигардовете се появи пръв на рецепцията и обяви, че помещението е обезопасено. Чак тогава другите двама въведоха Армстронг. Същата процедура се повтори в заседателната зала. Единият агент надникна вътре, огледа се, каза нещо в маншета на ризата си и Армстронг се шмугна покрай него в стаята.

Беше се преоблякъл с всекидневни дрехи, които никак не му подхождаха — джинси от рипсено кадифе, пуловер на шарки и велурено яке. Цветовете си отиваха твърде идеално, а тъканите бяха нови и още неочупени по тялото. Първата фалшива нотка, която Ричър долови от него. Сякаш вкъщи се бе запитал: Какво следва да облече един вицепрезидент при тези обстоятелства? — вместо да грабне от гардероба първото, което му бе попаднало подръка. Армстронг кимна тържествено на присъстващите и тежко пристъпи към заседателната маса. Не заговори никого. Изглеждаше неловко. Мълчанието ставаше непоносимо.

— Как е съпругата, сър? — попита снайперистът.

Най-дипломатичният възможен въпрос, каза си Ричър. Покана да обсъдим нечии чужди чувства, което е винаги по-лесно, отколкото да говорим за своите. Колегиална постъпка, която сякаш казваше: Всички ние сме вътрешни хора, дайте да поговорим за някой външен. А също и: Даваме ти възможност да ни благодариш, задето й спасихме задника. Пък и твоя.

— Потресена е — каза Армстронг. — Такава ужасна трагедия. Тя ми каза да ви предам колко много съжалява за случилото си. Да ви кажа честно, жена ми не ме оставя на мира. Казва, че не е трябвало да излагам живота ви на риск.

Най-дипломатичният възможен отговор, помисли си Ричър. Какво можеш да му кажеш, освен: Това ни е работата, сър!

— Това ни е работата, сър! — каза Стайвесънт. — Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг.

— Благодаря ви за любезността — каза Армстронг. — Както и за отлично свършената работа. От името и на двама ни, от сърце и душа! Аз не съм суеверен човек, но към вас се чувствам дълбоко задължен. И няма да се успокоя, докато не направя нещо за вас. Така че, не се колебайте, искайте. Каквото кажете — официално или не, поотделно или всички заедно. Аз съм ваш приятел до живот.

Никой не отговори.

— Кажете ми за Кросети — продължи Армстронг. — Той имаше ли семейство?

Снайперистът кимна.

— Беше женен, с дете. Момченце на осем години, доколкото знам.

Армстронг сведе поглед надолу.

— Толкова съжалявам.

В стаята отново настъпи тишина.

— Мога ли да им помогна с нещо? — попита Армстронг.

— Ние ще се погрижим за тях — каза Стайвесънт.

— Фрьолих има само родители в Уайоминг — каза Армстронг. — Не е била омъжена. Няма братя и сестри. Аз разговарях с родителите й днес следобед. След като се видяхме с вас в Белия дом, реших да им изкажа лично съболезнованията си. Освен това исках да ги уведомя предварително какво смятам да кажа в изявлението си по телевизията. Реших, че без тяхно съгласие не мога да излъжа, че в неделя организираме възпоменателна служба само за да подмамим ония. На тях обаче толкова им допадна идеята за служба в памет на дъщеря им, че решиха да си я направят сами. Така че служба ще има.

Никой от останалите не продумваше. Армстронг стоеше, вперил поглед в една точка в пространството.

— Искам и аз да присъствам — каза той. — Всъщност смятам да присъствам.

— Не мога да допусна това — каза Стайвесънт.

Армстронг не отговори.

— Искам да кажа, настойчиво ви съветвам да не го правите — поправи се Стайвесънт.

— Тя загина заради мен — каза Армстронг. — Искам поне да присъствам на службата. Поне това. Всъщност искам да произнеса реч там. Мисля първо още веднъж да поговоря с родителите й.

— Убеден съм, че за тях това ще бъде голяма чест, но нека не забравяме съображенията за сигурност…

— Аз, разбира се, уважавам вашата професионална преценка — каза Армстронг. — Но нямам намерение да се пазаря. Ако трябва, ще отида сам. Може би дори предпочитам да отида сам.

— Това не може да стане — каза Стайвесънт.

Армстронг кимна.

— Добре тогава. Намерете ми трима агенти, които са готови доброволно да дойдат с мен. Само трима. Нямам намерение да правя циркове. Отиваме и след службата веднага си тръгваме без много шум. Няма дори да го обявяваме.

— Вие вече го обявихте по телевизията.

— Няма да се пазарим — повтори Армстронг. — Родителите няма да искат да превръщаме службата за дъщеря им в зрелище. Затова не желая никакви журналисти, никакви камери. Няма да е справедливо към нея. Само ние четиримата.

Стайвесънт не отговори.

— Отивам на службата, и това е — заяви Армстронг. — Тя загина заради мен.

— Тя знаеше какъв риск поема — каза Стайвесънт. — Всички ние знаем размера на риска. И ако сме тук, то е по собствена воля.

Армстронг кимна.

— Разговарях с директора на ФБР. Той каза, че заподозрените се били измъкнали.

— Ще ги хванат, въпрос на време — каза Стайвесънт.

— Дъщеря ми е в Антарктида — каза Армстронг. — Сега там е почти средата на лятото. Температурите са се повишили до двайсет градуса под нулата. След седмица-две ще достигнат максималните за сезона — минус осемнайсет. Току-що разговарях с нея по сателитния телефон. Тя казва, че й е невероятно топло. От две години насам водим един и същ разговор. За мен това е особен вид метафора. Разбирате ли, всяко нещо е относително. Нищо не е толкова лошо, че да не може да се привикне към него. Така поне си казвах. Но от днес не съм сигурен. Аз съм жив, понеже някой друг загина заради мен. Не знам дали някога ще свикна с тази мисъл.

Мълчание.

— Фрьолих прекрасно знаеше какво прави — каза Стайвесънт. — Ние всички сме тук по собствена воля.

— Беше страхотна, нали?

— Моля да ме уведомите кога да ви представя приемника й.

— Не днес — каза Армстронг. — Утре може би. И попитайте хората си за неделя. Искам трима доброволци. Нейни приятели, които така и така са готови да идат дотам.

Няколко мига Стайвесънт не каза нищо. После вдигна рамене.

— Добре.

Армстронг кимна.

— Благодаря ви за разбирането. Благодаря и за днес. На всички вас. От името на двама ни. Затова дойдох.

Личните му бодигардове като по команда се строиха около него и го поведоха към вратата. Невидимият мехур на охраната се понесе навън, като се оглеждаше, проверяваше терена, напред, встрани и назад. След три минути се обадиха по радиото от колата. Вицепрезидентът бил в безопасност и в движение. Кортежът се насочвал към Джорджтаун.

— По дяволите! — изохка Стайвесънг. — Сега на всичко отгоре ми се изсипва и неделният кошмар.

Никой не погледна към Ричър освен Нили. Двамата излязоха заедно от стаята и намериха Суейн на рецепцията. Беше с палто.

— Тръгвам си — каза той, като ги видя.

— След час ще си тръгнеш — каза Ричър. — Най-напред ще ни покажеш архива си.

(обратно)

16

Папките — общо дванайсет на брой — съдържаха биографични данни. В единайсет от тях бяха класирани сурови материали: изрезки от вестници, интервюта и показания пред сенатската комисия и всякаква друга първична документация. В дванайсетата се съдържаше обобщен анализ на първите единайсет. Беше дебела като средновековна Библия и се четеше като роман. В нея последователно се разказваше цялата история на живота на Брук Армстронг, като след всеки по-важен факт в скоби следваше различна цифра от едно до десет, с която по десетобална скала беше оценена достоверността на представената информация. В повечето случаи цифрата беше десет.

На първа страница биографията започваше с родителите на Армстронг. Майка му бе израснала в Орегон, завършила беше колеж в щата Вашингтон и после се бе върнала в Орегон, за да започне работа като аптекарка. Нейните собствени родители, братя и сестри бяха споменати бегло; за сметка на това беше проследено цялото й образование от детската градина до дипломирането в университета. Първите й работодатели бяха изредени хронологично, а само на процеса на откриване на собствената й аптека бяха посветени цели три страници. Тя все още притежаваше аптеката, която беше основният й източник на доход, но вече не работеше в нея. При това беше в напреднала фаза от някаква бързо развиваща се смъртоносна болест.

Също така подробно проследено беше и образованието на баща му. В раздела за военна служба обаче бяха посочени дата на постъпване в армията и дата на уволнение по здравословни причини, но извън това не се даваха никакви подробности. Бащата на Армстронг беше кореняк орегонец, който се бе оженил за майка му след завръщането си към цивилния живот. Двамата се бяха преместили да живеят в едно отдалечено градче в югозападния край на щата, където бащата бе купил малко дърводобивно предприятие със семейни пари. Наскоро след това на младото семейство се бе родила дъщеря, а две години по-късно и син на име Брук. Семейният бизнес процъфтявал и се разраствал. Подробностите по развитието му заемаха още няколко пълни страници в папката. Благодарение на него семейството съумявало да си осигури доста комфортен за провинцията живот.

Биографията на сестрата сама по себе си беше дебела около един пръст, Ричър я прескочи и се зачете в раздела за образованието на Брук. Както при всички останали членове на семейството му, и тук се започваше с детската градина. Всичко беше описано с такива незначителни подробности, че той се отегчи и започна да чете по диагонал и да прескача цели страници. Армстронг бе преминал през всички степени на местната образователна система. Бил отличен ученик и добър спортист. Точно когато младият Армстронг напуснат семейния дом, за да постъпи в университета, баща му починал от удар. Дърводобивната фирма била продадена, докато аптеката продължавала да процъфтява и да носи доходи. Армстронг учил общо седем години в два различни университета — най-напред в Корнел в щата Ню Йорк и после в Станфорд, Калифорния. Като студент бил с дълга коса, но нямало сведения да е употребявал наркотици. По време на следването си в Станфорд се запознал с едно момиче от Бисмарк. И двамата били аспиранти по политология. Оженили се и се заселили в родния й град в Северна Дакота. Там той поставил началото на политическата си кариера, като се кандидатирал за щатското законодателно тяло.

— Трябва да си тръгвам — каза Суейн. — Празник е все пак, имам деца и жена ми ще ме убие.

Ричър прелисти набързо останалата част от папката. До края имаше още около петнайсет сантиметра хартия.

— Нищо тревожно ли няма оттук нататък? — попита той.

— Абсолютно нищо — каза Суейн.

— И все с такива умопомрачителни подробности ли е описано всичко?

— По-нататък става още по-зле.

— Ако остана тук да чета цяла нощ, ще открия ли нещо?

— Не.

— Всичко за тазгодишната кампания ли е събирано?

Суейн кимна.

— Разбира се. Биографията му е идеално чиста. Затова беше и номиниран. Всъщност голяма част от тия подробности ги знаем от самата кампания.

— А същевременно си убеден, че по време на кампанията няма специално засегнати?

— Убеден съм.

— Че откъде тогава се поражда твоето вътрешно чувство? Кой може да мрази Армстронг толкова и защо?

— Не знам със сигурност. Просто чувство.

— Е, добре — кимна Ричър. — Можеш да си вървиш.

Суейн си взе палтото и припряно си тръгна, докато Ричър запрелиства наслуки остатъка от папката. През това време Нили се ровеше в безкрайното море от първична документация. След около час и двамата се отказаха.

— Какво заключаваме? — попита Нили.

— Че тоя Суейн има най-скучната професия на света.

— Това поне е извън съмнение — усмихна се тя.

— Има нещо обаче, което ме притеснява — каза Ричър. — И то не от нещата, които се съдържат тук, а нещо, което не се съдържа, което липсва. Една изборна кампания е безогледно цинична, не е ли така? Политиците са готови да използват всяка най-дребна подробност от миналото, стига да ги представя в малко по-добра светлина. Ето например, за майка му тук са изписани цели страници с незначителни детайли за следването й, за аптеката и така нататък. Защо е всичко това?

— За да спечелят симпатиите на жените с дребен собствен бизнес.

— Така да бъде. После се споменава болестта й. Това пък защо?

— За да се представи Армстронг като грижовен син. С чувство за дълг и семейни ценности. Така му се придава по-човешки образ. Пък и позициите му по здравеопазването звучат по-убедително.

— Освен това пише надълго и нашироко за дърводобивната фирма на баща му.

— И това е насочено към лобито на дребния бизнес. А също и към природозащитните организации. Тия неща са свързани — сеч, природа, екология… Така че Армстронг да може да твърди, че има непосредствен опит с природата.

— Това е идеята — каза Ричър. — Да има по нещичко за всяка публика.

— Е, и?

— Ами военната служба е изцяло изпусната. Докато по принцип стратезите на изборни кампании много си падат по такива неща. Ако бащата на кандидата е бил военен, той има интерес да го разгласи наляво и надясно, защото по този начин ще може да се застрахова по цял ред въпроси. Докато тук не се споменават никакви подробности. Баща му постъпил в армията и после се уволнил. Толкоз. Разбираш ли какво искам да кажа? Навсякъде другаде ни заливат с всякакви най-незначителни детайли, а тук — нищо.

— Бащата е починал преди много години.

— И какво от това? Ако можеше нещо да се изцеди от военната му кариера, щяха да са я разчовъркали до дъно. А за какво всъщност е уволнен? Какви са тия здравословни причини? Ако е било поради нараняване, щяха да го разтръбят до небесата. Дори да е станало при учение. Щяха да го изкарат национален герой. Знаеш ли какво? Хич не ми харесват тия необяснени здравословни причини. Звучи доста съмнително, не си ли съгласна?

— Май че си прав. Но може и да няма връзка. Та това се е случило още преди Армстронг да се роди. Ами че бащата е починал преди повече от трийсет години! А ти сам каза, че тая вендета е предизвикана от нещо, което Армстронг е извършил по време на кампанията.

Ричър кимна.

— И все пак бих желал да науча повече по въпроса. Мисля, че можем да го запитаме направо.

— Няма нужда — каза Нили. — Ако толкова държиш, бих могла да поразпитам. Ще се обадя на няколко телефона. Имам доста връзки. Разни военни, дето един ден ще дойдат да работят при нас, много държат отрано да ни направят добро впечатление.

Ричър се прозина.

— Добре, направи го. Още утре сутринта.

— Още тази нощ. Армията работи денонощно. Това не се е променило, откакто ние напуснахме.

— Наспи се най-напред. Това може да почака.

— Аз вече изобщо не спя.

Ричър отново се прозина.

— А пък аз тъкмо това смятам да направя.

— Кофти ден, а? — подхвърли Нили.

— По-кофти от това няма накъде. Е, добре, обади се където трябва, но недей да ме будиш специално за да ми докладваш. Можеш да ми го кажеш и утре сутринта.

Нощният дежурен им уреди кола да ги закара до мотела в Джорджтаун и Ричър се упъти право към стаята си. Беше тиха, спокойна и празна. През деня я бяха почистили и разтребили. Леглото беше оправено. Кашона на Джо го нямаше вече. Той поседна за момент на стола и се запита дали Стайвесънт се е обадил да освободи стаята на Фрьолих. После нощната тишина го обгърна и той за пръв път си даде сметка за някаква голяма липса. За някаква загуба. За нещо, което трябваше да е до него сега, а го нямаше. Какво беше то? Фрьолих, разбира се. Болеше го за нея. Тя трябваше да е там, до него, а я нямаше. Последния път, когато бе влизал в тази стая, и тя беше там. Рано сутринта на същия ден. Решаващият. Днес ши печелим, ши губим, бе казала тя. Днес е денят, в който ще спечелим, бе отвърнал той.

Нещо липсваше. Може би Джо. Или нещо друго. Много неща липсваха в живота му. Недовършени, недоизказани неща. Но какво пораждаше това усещане за липса? Може би военната кариера на стария Армстронг, за която не спираше да мисли. Или може би нещо по-съществено. Дали не липсваше и нещо друго? Той затвори очи и се зарови в съзнанието си, но единственото, което видя, бе струята кръв от шията на Фрьолих, която се извиваше като дъга във въздуха и блестеше на слънцето. Затова той отново отвори очи, свали дрехите си и си взе душ — третия за този ден. В един момент се улови, че гледа в краката си, сякаш очакваше подът на кабината отново да почервенее от кръв. Но водата си остана прозрачна.

Леглото беше студено и кораво, чаршафите бяха прясно колосани и твърди като мушама. Той се мушна между тях и в продължение на един час гледа в тавана и мисли напрегнато. После рязко изключи мозъка си и си наложи да заспи. Присъниха му се Джо и Фрьолих, които се разхождаха ръка за ръка покрай река Потомак. Беше лято. Слънцето грееше, меко и златно, а струята кръв от шията й плуваше във въздуха като алена панделка, понесена от вятъра. Кръвта оставаше да виси във въздуха дълго след като Джо и Фрьолих бяха отминати. Дори тълпите хора, които пресичаха пътя им, не нарушаваха целостта на алената лента. После Фрьолих се превърна в Суейн, а Джо — в полицая от Бисмарк. Полицаят крачеше с развети пешове на палтото, а Суейн подтичваше след него и повтаряше на всеки срещнат: Смятам, че ние не броим правилно. После Суейн изчезна и на негово място се появи Армстронг, усмихнат с лъчезарната си усмивка на политик и повтарящ: Толкова съжалявам, докато полицаят от Бисмарк се обърна и извади изпод развятото си палто дълга карабина, спокойно прищрака затвора и застреля Армстронг право в главата. Не се чу звук, понеже карабината беше със заглушител. Никакъв звук дори когато Армстронг цамбурна по лице във водата и речното течение го отнесе.

Точно в шест от рецепцията го събудиха по телефона, а само след минута на вратата се почука. Ричър скочи от леглото, уви една хавлиена кърпа около кръста си и погледна през шпионката. Нили му носеше чаша кафе. Напълно облечена и готова за работа. Той я пусна да влезе, приседна на ръба на леглото и отпи от кафето си, а тя се промуши покрай леглото и отиде до прозореца. Изглеждаше уморена и същевременно възбудена, сякаш самата тя цяла нощ бе карала на кафе.

— И така, баща му — каза тя, сякаш продължаваше недовършен разговор — е получил повиквателна към края на Корейската война. Не е служил и ден в бойна част. Вместо това изкарал школа за офицери, получил чин младши лейтенант и бил зачислен към мотострелкова рота. Базата им била в Алабама, но отдавна е закрита. Командването издало инструкции частите да се приведат в бойна готовност за фронта, а пък всички знаели, че войната вече свършва. Нали знаеш как ставаха тия работи?

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Някакъв смотан командир, дето все кара частите си да се състезават една с друга — каза той. — Точка за това, точка за онова, отнемам ви точка за еди-какво си, на края на месеца първа рота побеждава втора рота и си забожда знамето в спалното помещение.

— А пък Армстронг старши обикновено побеждавал — каза Нили. — В неговата част имало желязна дисциплина. Но имал много сприхав характер. Бил напълно непредвидим. Ако някой оплесквал нещо и отнемали точки на частта му, побеснявал. Това се е случвало на два-три пъти. И то не просто избухване, колкото да понаругае виновния. В досието му се описват пристъпи на неконтролируема ярост, при които просто не можел да се спре.

— Е, и?

— Два пъти му се разминало. Понеже не било постоянно, а само от време на време. Но на третия път нападнал войник, причинил му наранявания и трябвало да го изритат. След което замазали случая. Уволнили го поради психическа нестабилност. Писали го като шок от битка, макар че той изобщо не бил виждал бойна част.

Ричър направи гримаса.

— Сигурно е имал влиятелни приятели. А също и ти, за да ти разрешат да ровиш толкова надълбоко.

— Цяла нощ съм говорила по телефона. Стайвесънт ще получи инфаркт, като види сметката.

— Колко души са станали жертва на физическо насилие?

— И аз това си помислих, но можем да забравим за тях. Общо трима, по един във всеки от трите случая. Впоследствие единият загинал във Виетнам, другият умрял от естествена смърт преди десет години в Палм Спрингс, а третият понастоящем е над седемдесетгодишен, живее във Флорида.

— Значи дотук нищо — каза Ричър.

— Но обяснява защо тия данни не са излезли на бял свят в хода на кампанията.

Ричър кимна и отпи от кафето си.

— Дали самият Армстронг не е наследил избухливостта на баща си? Фрьолих ми спомена, че го е виждала ядосан.

— Това също си го помислих — каза Нили. — Не е невъзможно. Когато той настоя да присъства на службата в нейна памет, в тона му имаше нещо едва ли не заплашително, не мислиш ли? Но ако наистина е такъв, това щеше много отдавна да си проличи. Та той през целия си живот се е кандидатирал за изборни длъжности. А пък цялата история започва от това лято, от президентската кампания. И двамата поне така предполагаме.

Ричър кимна замислен.

— От кампанията — повтори той. Погледът му беше вперен напред, ръката му машинално стискаше чашата с кафе.

— Какво има? — попита Нили.

Той не отговори. Стана от леглото и пристъпи до прозореца. Разтвори щорите и се загледа в сивите, навъсени ивици на утринния Вашингтон.

— Какво е правил Армстронг по време на кампанията? — запита той.

— Какво ли не.

— Колко конгресмени има от Ню Мексико? — попита той.

— Откъде да знам?

— Мисля, че са трима. Можеш ли да ги назовеш по име?

— Не.

— Би ли ги познала, ако ги срещнеш на улицата?

— Не.

— А от Оклахома?

— Нямам представа. Може би пет?

— Мисля, че са шест. Можеш ли да ги назовеш?

— Единият е голямо лайно. Това поне знам. Но не му помня името.

— А колко сенатори има от Тенеси?

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Ричър гледаше вторачено през прозореца.

— Всички ние сме болни от синдрома на Вашингтон — каза Ричър. — Прекалено сме политизирани. Това е неизбежно. Ние просто не гледаме на нещата като нормални хора. Докато за повечето нормални хора всички тия политици са абсолютно неизвестни. Нямат ги за нищо. Ти сама каза, че се интересуваш от политика, но не можеш да изброиш всичките сто сенатори. А пък повечето хора се интересуват от политика сто пъти по-малко от теб. Средният американец не може да разпознае някой младши сенатор от съседния щат, дори оня да му скочи на улицата и да го ухапе по задника. Фрьолих сама ми призна, че до това лято никой не бил и чувал за Армстронг.

— Е, и?

— Чрез тази кампания Армстронг е извършил нещо абсолютно нормално и елементарно: той просто се е изложил на общественото внимание. Огромното мнозинство от населението на Америка, извън тесния му кръг от приятели и част от гласоподавателите в собствения му щат, за пръв път са видели лицето му. Чули са името му. За пръв път през живота си. Аз мисля, че това е нещо съвсем елементарно.

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че някой изведнъж си припомня, че някъде в далечното минало е виждал лицето му. И че сега това му идва като шок.

— Кой например?

— Представи си един мъж на средна възраст, който някога, на младини или в детството си, е ял здрав пердах от някой по-як от него и още не може да го забрави. Някаква подобна ситуация. Може да са се сбили в някоя кръчма или заради момиче. Може по-якият да е унижил другия по начин, който не се забравя лесно. После пътищата им са се разделили, но чувството за унижение е останало. Минават години и внезапно лицето на този, който те е напердашил и унижил, се появява по всички вестници, по телевизията, навсякъде. Той е станал политик и е кандидат за вицепрезидент. Толкова години не си и чувал за него, защото не гледаш Си Ен Ен и другите новинарски канали. Но изведнъж просто не можеш да се скриеш от него, лицето му те преследва навсякъде и не ти дава мира. Какво ще направиш? Ако си политически осъзнат, ще се обадиш на съперника му и ще извадиш всичките му кирливи ризи на светло. Но ти не си политически осъзнат, защото не гледаш телевизия и не си му виждал физиономията от онова фатално сбиване в кръчмата. Какво ще направиш? Защото при вида му ти не можеш да се сдържиш. Омразата към него е тляла през цялото време.

— Ти смяташ, че става въпрос за лично отмъщение?

Ричър кимна.

— Суейн е прав, че са искали да го сплашат, да го накарат да страда. Но не е прав в това, че тук става дума за политическо отмъщение. Защото това не е насочено към Армстронг като политик. Това е насочено лично към Армстронг като човек. Лично.

Нили, която крачеше нервно из стаята, спря и седна на стола.

— Теорията ти не е много издържана. Все пак хората забравят обидите.

— Така ли?

— Повечето хора…

Ричър я изгледа отгоре надолу.

— Ти самата още не си забравила онова, заради което мразиш да те докосват — каза той.

В стаята настана мълчание.

— Е, добре — каза накрая тя. — Нормалните хора ги забравят.

— Нормалните хора освен това не отвличат жени, не режат пръсти на старци и не убиват невинни.

Тя кимна.

— Все пак имаш някаква теория. Сега накъде?

— Може би при самия Армстронг. Но това няма да е лесен разговор за един новоизбран вицепрезидент. А дали изобщо ще си спомни? Ако е наследил характера на баща си, заради който са го изритали от войската, той може десетки пъти да се е сбивал в разни кръчми. Армстронг е бил едро момче. Преди да порасне и надвие характера си, може да е отупал доста народ.

— Или при жена му? Те са женени отдавна.

Ричър не отговори.

— Време е да тръгваме — каза Нили. — Имаме среща с Банън в седем Смяташ ли да му кажеш?

— Не — каза Ричър. — Няма да ме чуе.

— Върви да си вземеш душ — каза Нили.

Ричър кимна.

— Първо да ти кажа нещо друго — каза той. — Цяла нощ не ми даде мира. Нещо липсва. Или не е на мястото си, или не е направено.

Нили вдигна рамене.

— Добре — каза тя. — Ще помисля. А ти се размърдай малко, че закъсняваме.

Той си сложи последния от костюмите на Джо. Беше черен като въглен и фин като коприна. Отдолу беше с последната му чиста риза — твърдо колосана и бяла като сняг. Последната вратовръзка беше тъмносиня с дребни шарки.

Съвсем отблизо се виждаше, че всяка шарка е с формата на миниатюрна ръка, която стиска бейзболна топка и се кани да я хвърли.

Нили го чакаше във фоайето. Той изяде едно кексче от бюфета и си взе втора чаша кафе, за да я изпие по пътя в колата. Когато пристигнаха в заседателната зала, Банън и Стайвесънт вече бяха седнали и ги чакаха. Банън си приличаше на цивилен полицай както винаги. Стайвесънт се бе привел към нормалния си вид, издокаран с един от костюмите си на „Брукс Бръдърс“. Ричър и Нили седнаха през едно място от него. Банън се загледа втренчено в празния стол, сякаш очакваше да види там Фрьолих.

— ФБР няма да изпраща агенти в град Грейс, Уайоминг — обяви Банън. — Това е изричното желание на Армстронг, предадено чрез нашия директор. Не желаел да прави циркове.

— Нямам нищо против — каза Ричър.

— Губите си времето — продължи Банън. — Ние се съобразяваме с желанието му, защото така ни изнася. Лошите знаят как стават тия неща. Те сами са работили от другата страна. Веднага ще чатнат, че това е капан, и няма да се появят.

Ричър кимна.

— Няма да ми е за пръв път да пътувам напразно за някъде.

— Предупредих те да не предприемаш самостоятелни действия.

— Нали сам казваш, че няма да има никакво действие?

Банън кимна.

— Дойдоха резултатите от балистичната експертиза. Пушката, намерена в склада, със сигурност е същата, която е изстреляла куршума в Минесота.

— А как се е озовала от едното място на другото? — попита Стайвесънт.

— Само през последната нощ сме вложили над сто човекочаса — каза Банън. — Мога да ти кажа със сигурност само как не се е озовала там. Не е докарана със самолет. Проверихме в списъка на пътниците на всички редовни полети до осем граждански летища в околностите на столицата. В нито един не фигурира обявено огнестрелно оръжие. После проследихме всички частни самолети, кацали на същите осем летища. Нищо подозрително.

— Значи са я прекарали с кола — каза Ричър.

— Само че Бисмарк е на повече от две хиляди километра от Вашингтон. Дори да са карали като побъркани по шосетата, това са най-малко двайсет часа. Просто не може да стане. Значи пушката не е била в Бисмарк. Докарана е направо от Минесота, което прави хиляда и осемстотин километра за четирийсет и осем часа. И баба ти може да го направи.

— Баба ми нямаше шофьорска книжка — каза Ричър. — Още ли смяташ, че са трима?

Банън поклати глава.

— Не, като се замисля, са по-скоро двама. Цялата комбинация се нарежда някак по-логично с двама участници. Предполагаме, че те са се разделили още във вторник и оттогава действат поединично. Мъжът, който се е представял за полицай при църквата в Бисмарк е бил сам. Според нас той е бил въоръжен само с картечния пистолет. Което има смисъл, тъй като е знаел, че след откриването на пушката примамка Армстронг ще бъде затиснат отвсякъде от агенти. А срещу плътна група хора автоматично оръжие върши повече работа от снайперска карабина. Особено нещо по-специално като тоя „Хеклер & Кох“ МП5. Нашите експерти твърдят, че на сто метра е точен като карабина, но с много по-голяма огнева мощ. С трийсет патрона в пълнителя е можел да накълца шестима агенти на кайма и спокойно да свети маслото и на Армстронг зад тях.

— Че защо тогава другият изобщо си е дал труд да бие пътя до Вашингтон? — запита Стайвесънт.

— Това доказва, че са твои хора — отвърна Банън. — Изпечени професионалисти. Не разчитат на един-единствен шанс. Знаят, че никъде няма сто процента гаранция, затова са изучили разписанието на Армстронг и са се разделили, за да покрият всичките му изяви.

Стайвесънт замълча.

— Но вчера са били заедно — каза Ричър. — Според теб мъжът от Минесота е докарал карабината дотук и с другия от Бисмарк са се срещнали на покрива на склада.

Банън кимна.

— Не им е било нужно повече да действат разделени, защото вчера и без това беше последният им шанс за дълго време напред. Сигурно човекът от Бисмарк е пристигнал с редовен полет скоро след вас. А вие летяхте с гълфстрийма.

— Че къде тогава е тоя МП5? Трябва да го е оставил в Бисмарк, някъде между църквата и летището. Намерихте ли го?

— Още не — каза Банън, — но продължаваме да търсим.

— А кой е бил човекът, когото един от щатските полицаи е видял да се мотае из квартала?

— Той не играе. Почти сигурно е случаен гражданин.

Ричър поклати глава.

— Искаш да кажеш, че един-единствен човек е скрил пушката в тревата, за да я намерим, и след това най-невъзмутимо е прибягал обратно до църквата с картечния пистолет?

— Не виждам защо не.

— Случвало ли ти се е да се криеш и после да дебнеш някого, за да го застреляш? — запита Ричър.

— Не — отвърна Банън.

— А на мен, да. Не е особено забавно. Трябва да си отпуснат, да се чувстваш удобно, да си спокоен. Затова трябва да пристигнеш на мястото за стрелба много по-рано, да се настаниш, да избереш най-удобна стойка на тялото си, да измериш разстоянието, да определиш посоката на вятъра, ъгъла на денивелация, да изчислиш снижението на куршума. След това лягаш и гледаш през мерника. Забавяш дишането, регулираш сърдечната дейност. А какво друго ти е нужно в момент като този, кое ти е най-важното нещо на света?

— Какво?

— Някой, на когото имаш доверие, да се навърта наоколо и да ти пази гърба. Докато всичките ти сетива, цялата ти концентрация са насочени напред, по гръбнака започват да лазят тръпки. Ако тия типове са изпечени професионалисти, както твърдиш, в никакъв случай единият от тях не би се качил сам на камбанарията.

Банън не отговори.

— Прав е — каза Нили. — Ако питаш мен, мъжът в квартала е бил вторият, който се е връщал, след като е скрил примамката. Опитвал се е да заобиколи целия двор по-далеч от оградата. В същото време стрелецът го е чакал в камбанарията да се върне.

— При това положение възниква въпрос — каза Ричър. — Кой тогава е прекарал пушката от Минесота?

Банън вдигна рамене.

— Е, добре тогава. Трима са.

— И тримата все наши хора? — запита Стайвесънт с равен глас.

— Не виждам защо не — отвърна Банън.

Ричър поклати глава.

— Ти страдаш от някаква мания — каза той. — Защо просто не арестуваш всички бивши служители на тайните служби? Нищо чудно да изкопаеш разни стогодишни старци от първия мандат на Франклин Рузвелт.

— Ние поддържаме хипотезата си — каза Банън.

— Много добре — каза Ричър. — Тъкмо няма да ми се пречкате.

— Предупредих те да не предприемаш саморазправа. Два пъти при това.

— И двата пъти те чух.

В залата настана тишина. После чертите на Банън се смекчиха. Той погледна към празния стол на Фрьолих.

— Не че не разбирам мотивите ти… — каза той.

Ричър гледаше втренчено повърхността на масата.

— Двама са, не трима — каза той. — Съгласен съм с теб, че така цялата комбинация се нарежда по-добре. Макар че за такава задача най-добре би било да е един, но това рядко е изпълнимо, затова трябва да са двама. Но не и трима. Трети участник би увеличил стократно рисковете.

— А как са решили проблема с пушката?

— Изпратили са я по куриер, как иначе? — каза Ричър. — С „Федеръл Експрес“ или Ю Пи Ес, а може и с препоръчана поща. Най-вероятно са я опаковали с разни чукове и триони и са надписали пратката като мостри от дърводелски сечива. Или някаква друга подобна дивотия. Адресирана до някой местен мотел, до поискване. Аз поне така бих постъпил.

Банън гледаше засрамено пред себе си и не каза нищо. Просто стана и си излезе. Вратата щракна след него. В стаята настана пълна тишина. Стайвесънт седеше неподвижно на мястото си. Изглеждаше леко смутен.

— Трябва да поговорим.

— Уволняваш ни, така ли? — попита Нили.

Той кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади два тесни бели плика.

— Това вече не е Вътрешно разследване — каза той — и вие го знаете. Разрасна се твърде много.

— Но ги разбираш, че Банън търси не където трябва.

— Надявам се и той да го разбере — каза Стайвесънт. — И да почне да търси където трябва. Междувременно ние ще охраняваме Армстронг. Като се почне с тая налудничава идиотщина в Уайоминг. Защото това ни е работата. Всичко, което можем да направим. Ние не действаме първи, а реагираме. Играем в защита. Затова не можем да наемем външни лица в някаква активна роля.

Той плъзна първия плик по полираната повърхност на масата. С движението на ръката си му придаде точно толкова първоначална енергия, че пликът се спря непосредствено пред Ричър, който седеше на два метра от него. После, с малко по-слаб замах на ръката, изпрати втория плик точно пред Нили.

— Малко по-късно — каза Ричър. — Уволни ни малко по-късно. В края на деня.

— Защо?

— Трябва да поговорим с Армстронг. Само ние двамата с Нили.

— За какво?

— За нещо важно — каза Ричър. После млъкна.

— За това, което обсъждахме тази сутрин ли? — запита Нили.

— Не, за онова, дето си го мислех снощи.

— Дето липсвало? Дето го нямало или не било направено?

Ричър поклати глава.

— Не. За нещо премълчано.

— Какво е било премълчано?

Той не отговори. Просто се пресегна, взе двата плика и ги плъзна обратно по масата. Стайвесънт ги затисна с длан. После ги вдигна и ги задържа в ръка, сякаш не знаеше какво да ги прави.

— Не мога да допусна да разговаряте с Армстронг без мен — каза накрая той.

— Ще ти се наложи — каза Ричър. — Иначе той ще продължи да мълчи.

Стайвесънт не отговори. Ричър го погледна.

— Разкажи ми за пощенската ви служба. От колко време проверявате пощата на Армстронг?

— От самото начало — отвърна Стайвесънт. — Още откакто беше номиниран за кандидат. Това е твърдо установена процедура.

— Как става на практика?

Стайвесънт вдигна рамене.

— Много просто. Отначало агентите, които охраняваха дома му, отваряха всички пратки дотам. Освен това бяхме сложили един агент да проверява пощата му, адресирана до Сената, а също и един в Бисмарк, за да отваря тамошните пратки. Но след като се получиха първите две заплашителни писма, започнахме да препращаме всичката поща дотук, за по-удобно.

— Но освен заплашителните писма той си получава надлежно всичко, нали?

— Разбира се.

— Ти познаващ ли Суейн?

— Изследователя ли? Донякъде.

— Трябва да го повишиш. Или да му дадеш премия. Или целувка по челото. Той е единственият човек в цялото ведомство, а тук броя и нас, чиято глава ражда идеи.

— Каква му е идеята?

— Трябва да се срещнем с Армстронг. Колкото се може по-бързо. Аз и Нили, сами. След това се смятаме за уволнени и повече няма да ни видиш. Също и Банън няма да ти се пречка повече. Защото проблемът ти до два дни ще се разреши.

Стайвесънт пъхна двата плика обратно в джоба на сакото си.

Беше първият ден след Деня на благодарността и Армстронг се намираше в състояние на доброволна самоизолация от всякакви обществени ангажименти, но въпреки това уреждането на среща с него се оказа изпълнено с най-невероятни препятствия. Веднага след сутрешното съвещание Стайвесънт бе повишил на мястото на Фрьолих един от колегите й мъже, който поначало се бе състезавал с нея за поста, и сега той се перчеше и си придаваше важност като човек, твърдо решен най-после да свърши тая работа като хората, а не по женски. Пред Стайвесънт се правеше на почтителен и готов да услужи, но същевременно наизвади всички формални забрани и ограничения, които му дойдоха наум. Основното препятствие беше старото правило да не се допускат външни лица на среща с охраняем без присъствието поне на един от агентите от охраната. В това имаше известна логика. Дори да ги съблечаха и пребъркаха навсякъде за оръжие, Ричър и Нили заедно можеха с голи ръце да разкъсат Армстронг за по-малко от две секунди. Но срещата трябваше да протече насаме. Това беше от жизнена важност. Стайвесънт нямаше особено желание да отменя нареждания на новия шеф на охраната още през първия му работен ден, но накрая се позова на правилата за безопасност на охраната в Пентагона и постанови, че присъствието на двама агенти пред вратата на стаята е предостатъчно. После се обади лично на Армстронг, за да вземе съгласието му. След като затвори телефона, той им каза, че Армстронг му се е сторил леко обезпокоен и щял да се обади след малко, за да потвърди.

Те зачакаха. След двайсет минути Армстронг позвъни и обяви на Стайвесънт, че, първо, здравословното състояние на майка му се било влошило рязко и неочаквано, от което следвало, че, второ, той искал да я посети в Орегон още днес следобед, ето защо, трето, срещата с Ричър и Нили трябвало да бъде съвсем кратка и щяло да се наложи да изчакат около два часа, докато той си приготвел багажа.

Като чуха това, Ричър и Нили се упътиха към кабинета на Фрьолих, за да чакат там, но кабинетът се оказа зает от нейния приемник. Мебелите бяха разместени, от цветето й нямаше и следа. Единствената следа от нея беше едва доловимият дъх на парфюма й във въздуха. Така че те се върнаха на рецепцията и се проснаха върху две кожени кресла. Загледаха се в телевизора с намален звук. В момента предаваха новини и двамата изгледаха смъртта на Фрьолих още веднъж отначало, в забавен кадър. После и част от изявлението на Армстронг. Видяха Банън да дава интервю пред Хувър Билдинг. Не помолиха дежурния да увеличи звука. Знаеха прекрасно какво има да каже той. Гледаха спортните новини от празничните мачове, когато Стайвесънт ги повика отново в кабинета си.

Секретарката му я нямаше. Очевидно си беше вкъщи за дългия уикенд. Те преминаха през празното секретарско помещение и се настаниха срещу него от другата страна на безупречно разтребеното му бюро, за да им разясни правилата на поведение.

— Никакъв физически допир — каза той.

Ричър се усмихна.

— И да се ръкуваме ли не може?

— Е, това може — каза Стайвесънт, — но нищо друго.

Освен това да не разкривате нищо за създалата се обстановка. Той засега нищо не подозира и не желая да го научи от вас. Ясно ли е?

Ричър кимна.

— Напълно — отвърна Нили.

— Не го предизвиквайте и не му досаждайте излишно. Не забравяйте кой е все пак. А също и че в момента е угрижен заради майка си.

— Добре — каза Ричър.

Стайвесънт извърна глава настрани.

— Реших, че нямам желание да питам каква е целта на срещата ви. Нито пък какво ще се случи вследствие от нея, ако изобщо нещо се случи. Но искам да ви благодаря за всичко, което направихте до този момент. Извършената от вас проверка ще ни помага много за в бъдеще, а мисля, че в Бисмарк ни спасихте от страшна катастрофа. Двамата сте свестни хора и аз съм ви лично благодарен.

Нили и Ричър не отговориха.

— Аз смятам да се пенсионирам — продължи Стайвесънт. — Ще ми се наложи да водя тежки битки, за да спася кариерата си, а не съм сигурен, че кариерата ми си струва битките.

— Извършителите не са твои агенти и никога не са били — каза Ричър.

— Знам — каза Стайвесънт. — Но току-що загубих двама души. Следователно кариерата ми е приключена. Но това си е мой проблем и решението си е мое. Искам само да ви кажа, че за мен беше удоволствие и чест да се запозная с брата на Джо, както и да работя с двама ви.

Те отново не отговориха.

— Радвам се също, че ти се случи до Ем И в последните минути на живота й.

Ричър извърна поглед встрани. Стайвесънт отново извади два плика от джоба си.

— Не знам дали да се надявам, че си прав или че не си — каза той. — Имам предвид Уайоминг. Ще изпратя трима агенти и ще вдигнем част от местната полиция. Не е кой знае каква охрана, ако нещата се влошат.

Стайвесънт плъзна пликовете през бюрото.

— Долу ви чака кола — продължи той. — Ще ви закара до Джорджтаун и оттам нататък се оправяйте сами.

Двамата слязоха с асансьора до първия етаж, където Ричър се отби в главното фоайе. Беше огромно и полутъмно, и сиво, и празно; стъпките му отекваха сред студения мрамор. Той се спря пред гравираната каменна плоча и вдигна глава към името на брат си. Погледът му се премести на празното място, където скоро щяха да добавят и това на Ем И Фрьолих. После се обърна и отиде при Нили. Двамата бутнаха малката врата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се упътиха към колата, която ги чакаше.

Белият ръкав си беше на мястото, преградил тротоара пред къщата на Армстронг. Шофьорът изравни задната врата на колата с отвора и каза нещо в микрофона на китката си. Секунда по-късно вратата на къщата се отвори и навън излязоха трима агенти. Единият премина през дължината на ръкава и отвори вратата на колата. Ричър слезе пръв, Нили се измъкна след него. Агентът затвори вратата и изчака равнодушно на тротоара, докато колата потегли и отмина. Вторият агент вдигна ръце встрани, за да им покаже с жест, че трябва да бъдат претърсени. Те застанаха неподвижно в сивкавия мрак на ръкава. Тялото на Нили се стегна в очакване на допира на непознати мъжки ръце. Но претърсването беше формално. Ръцете едва я докоснаха. Агентът дори не откри керамичния нож на Ричър, скрит в чорапа му.

После агентите ги въведоха в антрето и затвориха вратата зад тях. Отвътре къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Солидна, респектираща постройка, която имаше вид, сякаш е най-малко на сто години, но като нищо ще изкара поне още толкова. Антрето беше украсено с раирани тапети и патинирани бронзови антики; по всяка свободна повърхност бяха окачени безброй картини в рамки. Върху дебелия мокет на пода имаше застлани килими. В един от ъглите се виждаше охлузена чанта за дрехи — вероятно готова за спешното заминаване на Армстронг за Орегон.

— Оттук — каза единият от агентите.

Той ги поведе към вътрешността на къщата и през една чупка в коридора — към скромна кухня с трапезария, която би подхождала повече на дървена хижа в планината. Цялата стая беше облицована с чамова ламперия; в единия край имаше маса за хранене, а в другия бяха кухненските уреди и мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на кафе. Армстронг и жена му седяха на масата пред тежки керамични чаши с кафе и четири различни сутрешни вестника. Мисис Армстронг беше по анцуг; кожата й блестеше от пот, сякаш досега бе правила упражнения в домашния гимнастически салон. По всичко личеше, че не смята да придружава мъжа си до Орегон. Беше без грим. Имаше изморен и посърнал вид, сякаш събитията от наскоро приключилия Ден на благодарността бяха променили живота й из основи. Самият Армстронг изглеждаше спокоен. Беше с чиста изгладена риза под сакото, като бе вдигнал ръкавите си нагоре до лактите. Не носеше вратовръзка. Наведен над масата, четеше успоредно редакционните статии на „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

— Кафе? — предложи мисис Армстронг.

Ричър кимна, тя стана и се запъти към кухненския бюфет. Свали още две керамични чаши от куките над барплота и наля кафето. Докато я гледаше как крачи към тях с по една чаша във всяка ръка, Ричър не можеше да прецени дали е висока или ниска. Беше от онези жени, които изглеждат ниски с ниски обувки, а високи с токчета. Тя се върна и им подаде чашите с безизразно лице. Армстронг вдигна глава от вестниците.

— Съжалявам за майка ви — каза Нили.

Армстронг кимна в отговор.

— Мистър Стайвесънт ме уведоми, че искате да говорим насаме — каза той.

— Така ще е по-добре — отвърна Ричър.

— Трябва ли и жена ми да присъства?

— Зависи какво разбирате под насаме.

Мисис Армстронг хвърли бърз поглед на съпруга си.

— Е, после ще ми разкажеш — рече тя. — Преди да тръгнеш. Ако счетеш за нужно.

Армстронг кимна още веднъж и демонстративно започна да прибира вестниците. След това се изправи, отиде до кафе-машината и допълни чашата си.

— Да вървим — каза той.

Поведе ги обратно през чупката в коридора към някаква закътана стая. Двамата агенти ги последваха и застанаха отвън от двете страни на вратата. Армстронг им хвърли извинителен поглед и затвори вратата зад себе си. Стаята беше обзаведена като кабинет, но по-скоро служеше за усамотение, отколкото за работа. На бюрото нямаше компютър. Самото бюро беше огромно и тежко, от масивно тъмно дъбово дърво. Отстрани имаше кожени столове. Книгите в библиотеката бяха все луксозни издания, наредени сякаш само за красота. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода имаше стар персийски килим. Някъде беше скрит освежител на въздуха, чието ухание се разпространяваше в притихналата стая. На стената имаше фотография в рамка, на която човешко същество с неопределен пол беше застанало върху голям леден къс. Съществото беше увито в огромно пухено яке с вдигната качулка и дебели ръкавици с един пръст, нахлузени чак до лактите. Качулката беше поръбена с дебела ивица кожа с дълги косми, която обрамчваше плътно лицето. Самото лице беше почти изцяло закрито от скиорска маска и опушено жълти очила за сняг. Една от ръкавиците беше вдигната за поздрав.

— Нашата дъщеря — обясни Армстронг. — Помолихме я да ни даде снимка, за да си я гледаме. А вижте тя какво ни изпрати. Това момиче има чувство за хумор.

Той седна зад бюрото. Ричър и Нили се разположиха на два от кожените столове.

— Имам чувството, че разговорът ще е поверителен — забеляза Армстронг.

Ричър кимна.

— Предполагам, че накрая ще се споразумеем всичко да си остане между нас — каза той.

— Е, за какво става въпрос?

— Мистър Стайвесънт ни изложи определени правила, които да спазваме при общуването си с вас — каза Ричър. — Аз смятам да ги наруша едно по едно, като започвам още сега. Тайните служби са прихванали шест заплашителни писма, адресирани до вас. Първото се е получило по пощата преди осемнайсет дни. Още три са пристигнали също по пощата на различни по-късни дати, а две са донесени на ръка.

Армстронг не отговори.

— Не изглеждате никак изненадан — подхвърли Ричър.

Армстронг вдигна рамене.

— Политиката е занаят, пълен с изненади.

— Сигурно е така — каза Ричър. — Всичките шест писма са подписани с отпечатък от палец. Ние проследихме отпечатъка и стигнахме до някакъв старец от Калифорния. Палецът му е бил насилствено отрязан и използван като гумен печат.

Армстронг отново замълча.

— Второто послание се появило изневиделица в личния кабинет на Стайвесънт. Впоследствие се оказа, че го е подхвърлил техникът, който отговаря за охранителните видеокамери. Казва се Нендик. Жената на Нендик е отвлечена от онези, които ви заплашват, за да го принудят да им служи. Когато го открихме, той толкова се уплаши да не би при неизбежния разпит да проговори и да изложи живота й на опасност, че изпадна в нещо като кома. Ние предполагаме обаче, че тя още тогава е била вече мъртва.

Армстронг продължаваше да мълчи.

— В тайните служби работи един учен изследовател на име Суейн, който направи важна психологическа връзка. Той забеляза, че ние не броим правилно посланията. Подсети ни, че Нендик също е живо послание, с което те стават седем, а не шест. После прибавихме и стареца от Калифорния с отрязания палец, с което посланията станаха осем. В допълнение към това през изминалия вторник са извършени две убийства, които според нас съставляват деветото и десетото послание. Едното убийство е в Минесота, а другото в Колорадо. Двама напълно неизвестни мъже на име Армстронг, които нямат нищо общо помежду си, са били убити като демонстрация за сплашване.

— Господи, само това не! — извика Армстронг.

— Та общо десет послания — повтори Ричър. — Всяко едно от които е насочено към вас. За сплашване и тормоз. Само дето на вас не ви е докладвано за тях. Но пък изведнъж аз започнах да се питам, дали все още не ги броим погрешно. И знаете ли какво реших? Че наистина грешим. Посланията са поне единайсет.

Мълчание.

— И какво според вас е единайсетото? — запита Армстронг.

— Нещо, което се е промъкнало до вас — каза Ричър. — Нещо, на което тайните служби не са обърнали внимание, защото не са го схванали като заплаха. Нещо, което не е означавало нищо за тях, но е значело много за вас.

Армстронг не отговори.

— Според мен то се е получило първо — продължи Ричър. — Още в самото начало, преди от тайните служби да се усетят какво става. Предполагам, че е имало форма на кодирано съобщение, разбираемо само за вас. Така че според мен вие от самото начало сте в течение на цялата история. Мисля, че вие знаете кой е извършителят, както и защо.

— Има загинали хора — каза Армстронг. — Това е много сериозно обвинение.

— Отхвърляте ли го?

Армстронг не отговори.

Ричър се наведе напред през бюрото.

— Някои важни неща изобщо не бяха изречени — каза той. — Разбирате ли, ако аз бях на ваше място и раздавах безплатна пуйка на бедните, и изведнъж някой бе започнал да стреля и някой друг бе загинал, закривайки ме с тялото си, аз щях рано или късно да запитам: Какви са тези хора? Какво искат? Защо, по дяволите, правят това? Това са доста елементарни въпроси. Аз щях да ги задам ясно и високо, повярвайте ми. Обаче вие не ги зададохте. След инцидента се срещнахме два пъти. Веднъж в подземието на Белия дом, втория път в сградата на тайните служби. Вие казахте най-различни неща. Между другото зададохте въпроса: Хванали ли са ги вече? Това беше голямата ви грижа. А пък нито веднъж не запитахте кои ли може да са тези хора и какъв би могъл да е евентуалният им мотив. А защо не зададохте тези въпроси? Има само едно обяснение. Защото вече знаехте.

Армстронг мълчеше.

— Мисля, че и съпругата ви знае — каза Ричър. — Вие ни казахте колко ви била ядосана, задето сте изложили на риск човешки живот. Не мисля, че го е казала в общ смисъл. По-скоро тя знае това, което знаете и вие, а ви се сърди, задето с никого не го споделяте.

Армстронг мълчеше.

— Затова ми се струва, че сте леко гузен — продължи Ричър. — Затова така лесно приехте да направите изявление по телевизията, затова и така настоявате да участвате лично във възпоменателната служба. От гузна съвест. Понеже сте знаели, а не сте казали на никого.

— Аз съм политик — каза Армстронг. — А един политик има хиляди врагове. Няма смисъл да развиваме разни теории.

— Глупости — отвърна Ричър. — Това не е политическа вражда. Това е лично отмъщение. Вашите политически врагове засега се ограничават до някой фермер от Северна Дакота, който е обеднял с по десетина цента седмично, задето сте му отнели част от субсидията. Или някой надут стар сенатор, чийто вот не сте подкрепили. Фермерът може най-много да гласува за съперника ви на изборите, а сенаторът да ви сложи динена кора, когато се опитвате да пробутате свой законопроект, но едва ли някой от тях ще стигне дотам, докъдето са стигнали тия типове.

Армстронг не отговори.

— Аз не съм глупак — каза Ричър. — Аз съм много гневен, защото една жена, към която изпитвах топли чувства, умря пред очите ми.

— Аз също не съм глупак — каза Армстронг.

— Напротив — сряза го Ричър. — Нещо от вашето минало се е събудило след дълъг сън и не ви дава мира, а пък вие си мислите, че ако просто не му обръщате внимание, то ще се размине от само себе си? Не си ли давахте сметка, че рано или късно това ще се случи? Вие, политиците, губите допир с реалността. Мислите си, че като сте били няколко години в Конгреса или в Сената, сте вече световна знаменитост. Да, ама не. Повечето обикновени хора не бяха и чували за вас до началото на президентската кампания. Мислехте си, че всичките ви малки тайни са вече публично достояние. Но и тук сгрешихте.

Армстронг мълчеше.

— Кои са те? — запита Ричър.

Армстронг вдигна рамене.

— Да видим дали ще познаеш.

Ричър се замисли.

— Смятам, че вие страдате от прекалена избухливост — каза той. — Също като баща си. Мисля, че преди да се научите да се владеете, сте засегнали доста хора, някои от които са го забравили, но други не са. Има хора, които никога не прощават стореното зло. То може да е лична обида, унижение на достойнството им, увреждане на интересите им, каквото и да било — те никога не го забравят и чувството за мъст се превръща в част от живота им, във второ „аз“. Някакъв такъв човек е таял дълбоко в себе си чувството за понесена несправедливост, докато един ден не е пуснал телевизора и не е видял лицето ви за пръв път от трийсет години насам.

В течение на няколко безкрайни мига Армстронг седя напълно неподвижен. После запита:

— Докъде са стигнали ФБР с разследването?

— Доникъде. Въртят се в кръг като смахнати и гонят призраци. Ние сме далеч пред тях.

— А какви са намеренията ти?

— Моите намерения са да ви помогна — каза Ричър. — Не че го заслужавате, тъкмо напротив. Ако ви помогна, това ще бъде напълно случаен, страничен резултат от желанието ми да отмъстя за Нендик и жена му, за стареца Андрети, за двама мъже на име Армстронг, за агента Кросети и най-вече за Фрьолих, която беше приятелка на брат ми.

В стаята настъпи мълчание.

— Нали това, което ще кажа, ще си остане между нас? — попита Армстронг.

— Ще се наложи — отвърна Ричър. — Така и за мен е по-добре.

— Имам чувството, че си намислил нещо твърде сериозно.

— Който си играе с огъня, редно е да се опари.

— Това е законът на джунглата.

— А вие къде, по дяволите, си мислите, че живеете?

Армстронг замълча и известно време седя замислен.

Накрая каза:

— Значи сега аз ще разбера твоите тайни, а ти моите.

Ричър кимна.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

Отново настана мълчание, което продължи цяла минута.

През това време у Армстронг се извършваше странна трансформация. Когато накрая заговори, от политика Армстронг не бе останало почти нищо, а на негово място се бе появил един друг Армстронг, който почти приличаше на човешко същество.

— В повечето си изводи грешиш — каза накрая той. — Но не във всички.

Той се пресегна и издърпа едно чекмедже. Извади отвътре подплатен плик за пощенска пратка и го хвърли на бюрото. Пликът се плъзна по полираното дърво и се спря на два пръста от ръба.

— Предполагам, че това може да се нарече първото послание — каза той. — Получило се е в деня на изборите. Предполагам, че от тайните служби може да са се позачудили, но накрая са сметнали, че няма нищо страшно. Затова ми го предадоха незабавно.

Пликът беше от стандартните, каквито се продават във всяка книжарница. Беше адресиран до Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. Адресът беше отпечатан върху познатия самозалепващ се етикет с познатия компютърен шрифт Times New Roman, 14 пункта, получер. Пощенското клеймо беше от щата Юта, а датата — 28 октомври. Капачето имаше вид, сякаш многократно е отваряно и затваряно. Ричър го отметна назад и надникна вътре. После обърна плика, за да може и Нили да види съдържанието му.

Пликът съдържаше един-единствен предмет — миниатюрна бейзболна бухалка, каквито се продават като сувенири или се раздават сред запалянковците за спомен. Беше от меко дърво, без всякаква украса, лакирана в цвят на мед. В дебелата си част беше около два сантиметра и половина в диаметър, а на дължина би трябвало да е около трийсет, само че дръжката й беше отчупена. Явно нарочно. Беше прерязана донякъде с трион, а после прекършена на тънкото място. После дървото при среза беше разрошено с пила, за да изглежда случайно счупено.

— Аз не съм избухлив човек — каза Армстронг. — Но за баща ми си прав, той имаше много тежък характер. Семейството ми живееше в малко градче в Орегон, далеч отвсякъде. Селище на дървосекачи. Собствениците на дъскорезниците имаха големи къщи, началниците по-малки, а обикновените работници се свираха в бараки или общежития. Имаше и училище. Майка ми притежаваше единствената аптека. Живеехме все едно на края на света. От едната страна беше останалият щат, а от другата — само девствени гори. Нямаше кой знае какъв ред и законност, но пък това не беше толкова страшно. Ако не се броят курвите и пияниците, градчето приличаше на всеки друг малък американски град.

Армстронг замълча за момент. Постави ръцете си на бюрото надолу с дланите и се загледа в тях.

— Бях осемнайсетгодишен — продължи той. — Вече бях завършил гимназия, готвех се да следвам, до колежа оставаха няколко седмици. Последните, които щях да прекарам с родителите си. Сестра ми все пътуваше по работа. До портата имахме пощенска кутия. Баща ми сам я беше измайсторил във формата на миниатюрна дъскорезница. Беше много симпатична на вид, цялата от малки кедрови летвички. Предишната година на Деня на Вси светии ни я бяха счупили. Нали разбирате, някакви местни хулигани бяха вилнели, както става често на тоя ден, и бяха изпотрошили сума ти пощенски кутии с бейзболни бухалки. Баща ми чу шума и хукна да ги гони, но беше тъмно и не видя кои са. Много ни доядя, защото кутията наистина беше хубава и не виждахме кому толкова пречи. Но баща ми я направи отново, подсили я отвътре и от този момент направо се побърка да си я пази. Понякога по цели нощи стоеше отвън на пост да не ни я счупят пак.

— Докато един ден ония гамени се връщат — подхвърли Нили.

Армстронг кимна.

— Беше през късното лято — каза той. — Две момчета с пикап. И с бейзболна бухалка. Едни такива едри. Не ги познавах лично, но ги бях виждал насам-натам из околността. Мисля, че бяха братя. Буйни и разюздани, истински малолетни престъпници, дето по-добре да не им се мяркаш насреща. Замахнаха с бухалката по пощенската кутия, баща ми им скочи и стана голяма разправия. Те го дразнеха, хилеха се, заплашваха го, обиждаха майка ми. „Що не я изкараш навънка, бе, да й я заврем тая бухалка на едно място, може пък да й хареса повече!“ И показваха с ръце точно какво смятат да й направят. Накрая се сбиха и баща ми повали и двамата на земята. Сигурно беше чист късмет, по едно кроше и край. Или може би в армията ги бяха учили да се бият така. Бухалката се бе счупила на две, сигурно от удара в кутията. Аз си казах, че с това ще се приключи, но той ги завлече в двора, измъкна някакъв синджир и два катинара и ги върза за едно дърво. Накара ги да клекнат и ги прикова един срещу друг за дънера. Не беше на себе си. Характерът му се бе обадил. Започна да ги млати със счупената бухалка. Аз се опитах да го спра, но беше невъзможно. После каза, че сега ще им завре на тях бухалката, и то откъм счупения край, пък да видим дали ще им хареса. Освен ако не му се помолят. И те почнаха да се молят. Дълго и жално.

Армстронг отново замълча.

— Бях там през цялото време — продължи той. — Опитвах се да усмиря баща си, да го вразумя, но ония двамата ме гледаха така, сякаш бях съучастник. Сякаш стоях отстрани, за да се наслаждавам на унижението им. Което е най-лошото нещо за един побойник като тях. В погледа им се четеше чиста омраза. Срещу мен. Очите им сякаш казваха: След като си видял това, трябва да умреш. Толкова беше ужасно.

— И какво стана после? — попита Нили.

— Баща ми ги остави вързани на двора. Каза, че на следващата сутрин ще ги почне отначало. Влязохме си вкъщи и след малко си легнахме, но след един час аз се измъкнах тихомълком навън. Исках да ги освободя, но те в това време се бяха освободили сами. Нямаше ги. Бяха изчезнали. Повече не се появиха. Аз лично не съм ги виждал оттогава. Но пък нали отидох да следвам, така че не съм се и прибирал вкъщи освен за ваканциите.

— А междувременно баща ви е починал.

Армстронг кимна.

— Баща ми имаше високо кръвно, което не беше никак чудно за човек с неговия характер. Аз самият, може да се каже, бях забравил за тия двамата. За мен случката беше отдавна приключила. Но, от друга страна, онова, което не бях забравил съвсем, бяха израженията на лицата им. Погледите им. До ден-днешен са ми пред очите. В погледите им се четеше студена омраза. Като на двама самонадеяни побойници, свикнали да бъдат възприемани от околните като всесилни и непобедими. Сякаш със самия факт, че ги бях видял победени, аз бях извършил непростимо престъпление към тях. С което бях станал техен смъртен враг навеки. Така ме гледаха. Аз не се и опитвах да го разбера. Не съм психолог. Но оттогава досега не съм забравил този поглед. Когато пристигна пакетът и видях какво има вътре, нито за миг не се замислих кой е подателят, макар оттогава да са изминали трийсет години.

— Знаеш ли поне как се казват? — попита троснато Ричър.

Армстронг поклати глава.

— Не знам нищо за тях, освен че навремето сигурно са живеели в някое от околните градчета. Какво смяташ да правиш?

— Знам какво бих желал да направя.

— И какво е то?

— Бих желал да ти счупя и двете ръце и повече да не ми се мяркаш пред очите до края на живота ми. Защото, ако беше проговорил още в деня на изборите, сега Фрьолих щеше да е жива.

— Защо, по дяволите, не ни казахте? — запита Нили.

Армстронг поклати глава. Очите му се наляха със сълзи.

— Защото не предполагах, че положението е толкова сериозно — каза той. — Кълна се в дъщеря ми. Нима не разбирате? Тогава си казах, че тия се опитват само да ме уязвят, да ме накарат да се почувствам неловко. Чудех се дали все още ме смятат за виновен, или целта им е да ме злепоставят политически. Разбира се, че не се почувствах застрашен, защото навремето не се бях провинил с нищо. А не виждах никаква друга логическа причина да ми пратят бухалката. Бяха изминали трийсет години; и аз, и те сме вече възрастни и разумни хора. Така поне си мислех. Затова го приех като неуместна шега, и толкова. Не като реална заплаха. Стреснах се, наистина, но след един час ми мина. Забравих случая. Всъщност очаквах някакво вяло продължение, но си казах, че когато се случи, тогава ще го мисля. Но нищо повече не се случи. Поне доколкото знаех аз. Защото мен никой не ме информира. Чак досега. Ти ми го каза. А според Стайвесънт дори и сега не е трябвало да го знам. Докато междувременно хора страдат и умират. Господи, защо той не ми каза навреме? Щях да му разкажа всичко, стига да ме беше запитал.

Никой не отговори.

— Така че хем си прав, хем не си — каза Армстронг. — Знаех кой и защо, но не знаех нищо за случващото се. Не знаех средата на историята. Само началото и края. Още щом започна стрелбата, аз веднага разбрах какво става, повярвайте ми. Просто така, изведнъж вече знаех. Беше невероятен шок, като гръм от ясно небе. Значи това било продължението? Абсолютно безумие. Все едно да си очаквал да те замерят с гнили домати, а да са ти пуснали атомна бомба. Казах си, светът окончателно се е побъркал. Ти ме обвиняваш, че не съм ви казал, но как можех да зная? Как можех да предвидя подобно безумие?

Другите двама мълчаха.

— Та това е моята вина — каза Армстронг. — Не че преди трийсет години съм извършил нещо лошо, а че преди три седмици не ми е стигнало въображението да предвидя истинското значение на това, което се получи по пощата.

Никой не отговори.

— Да кажа ли сега на Стайвесънт? — попита Армстронг.

— Ти си знаеш — каза Ричър.

Настъпи продължително мълчание, през което човекът Армстронг изчезна и неговото място бе отново заето от политика Армстронг.

— Не искам да му казвам — рече той. — И за него ще е лошо, и за мен. Има пострадали хора, има загинали. Това ще се изтълкува като сериозна грешка в преценката от страна и на двама ни. Той е трябвало да ме запита, а аз да му кажа.

Ричър кимна.

— Остави на нас. Ти ще знаеш нашата тайна и ние твоята.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

— Е, във всеки случай няма да умрем веднага.

— Опишете ни ги — каза Нили.

— Бяха просто деца — каза той. — На моята възраст. Помня само очите им.

— Как се казваше градът?

— Ъндъруд, щата Орегон. Майка ми още живее там. За там съм тръгнал сега.

— А тия хлапаци са били от някой съседен град, така ли?

Армстронг хвърли бърз поглед на Ричър.

— Ти не каза ли, че са се върнали у дома и ще изчакат?

— Да — каза Ричър. — Така мисля.

— Това значи, че аз им отивам на крака.

— Не бой се — каза Ричър. — Тази хипотеза не важи в случая. Аз приемам, че те са очаквали, че ти ще си спомниш за тях, а не са предвидили прекъсването в комуникациите между теб и тайните служби. Целта им не е ти да заведеш службите до бърлогата им. Затова бърлогата им отдавна е сменена. Те вече не живеят в Орегон. В това поне можеш да бъдеш сигурен.

— Че как тогава ще ги откриете?

Ричър поклати глава.

— Не можем да ги открием. Във всеки случай не и навреме. Те ще трябва да открият нас. В Уайоминг, на възпоменателната служба.

— Аз също ще присъствам. С минимална охрана.

— Надявай се значи всичко да е свършило, преди да дойдеш.

— Да кажа ли на Стайвесънт? — запита отново Армстронг.

— Ти си знаеш — повтори Ричър.

— Не мога да отменя участието си, Няма да бъде уместно.

— Така е — каза Ричър. — Няма да се приеме добре.

— А вече и на Стайвесънт не мога да кажа.

— Така е — отвърна Ричър. — Не става.

Армстронг не каза нищо. Ричър стана да си ходи; Нили направи същото.

— Има и още нещо — каза Ричър. — Според нас двамата са станали полицаи.

Армстронг не помръдваше на стола си. За миг поклати глава, но после се спря и сведе поглед към бюрото. Лицето му помръкна още повече, сякаш събитията отпреди трийсет години отекваха в съзнанието му.

— По време на побоя чух нещо — каза той. — Тогава не му обърнах внимание, пък и не бях сигурен, че съм чул правилно. Но ми се стори, че в един момент те казаха, че баща им е полицай. Че могат да ни причинят големи неприятности.

Ричър не каза нищо.

Агентите от охраната ги изведоха навън. Те преминаха през брезентовия ръкав и излязоха направо на уличното платно. Завиха на изток и по тротоара поеха към най-близката спирка на метрото. Беше рано сутрин и въздухът беше бистър и студен. Кварталът беше съвсем пуст. По улиците нямаше никакви минувачи. Нили отвори плика, който й бе дал Стайвесънт. Вътре имаше чек за пет хиляди долара. На реда за цел на плащането беше написано: професионална консултация. В плика на Ричър имаше два чека — единият за същата сума от пет хиляди, а другият за сумата на отчетените разходи за проверката, които му бяха възстановени до цент.

— Трябва да си понакупим това-онова — каза Нили. — Не можем да ходим на лов в Уайоминг през зимата с такива дрехи.

— Не искам да идваш с мен — каза Ричър.

(обратно)

17

Те се скараха още отвън, на улицата в Джорджтаун.

— Ти какво, за личната ми безопасност ли се притесняваш? — запита Нили. — Няма нужда. Нищо няма да ми стане. Аз мога да се погрижа за себе си. Мога сама да взимам решения.

— Не се притеснявам за безопасността ти — каза Ричър.

— А за какво тогава? За способностите ми? Че аз съм сто пъти по-добра от теб.

— Знам, че си.

— Ами какъв ти е проблемът тогава?

— Че имаш какво да губиш. Лиценза си например.

Нили не отговори.

— Ти имаш лиценз, нали така? За упражняване на професията. Имаш офис, служебен адрес, търговска регистрация. Докато аз нямам нищо такова и като си свърша работата, просто ще изчезна. А ти не можеш просто да изчезнеш.

— Смяташ, че ще ни хванат ли?

— Аз бих могъл да рискувам. Ти не.

— Ако не ни хванат, няма никакъв риск.

Сега беше ред на Ричър да не отговори.

— Забрави ли какво каза на Банън? — настоя тя. — Докато лежа в засада и чакам ония да ми паднат на мушката, усещам как тръпки ми лазят отзад по гръбнака. Ричър, ти имаш нужда от някой да ти пази гърба.

— Тази кауза не е твоя.

— А откога пък стана твоя? Откакто някаква жена, дето брат ти я е чупил навремето, загина при изпълнение на служебния си дълг? Не ми звучи много убедително.

Ричър не отговори.

— Добре, нека бъде твоя кауза — продължи Нили. — Разбирам те. Но каквито и бръмбари да са ти влезли в главата, за да стане твоя кауза, аз имам същите бръмбари в моята глава. Следователно каузата ти е и моя. А дори и бръмбарите в главите ни да не са точно същите, ако аз имах проблем, ти нямаше ли да ми помогнеш?

— Щях да ти помогна, ако ме беше помолила.

— Значи сме квит.

— Само дето аз не съм те молил.

— Още не си. Но рано или късно ще ме помолиш. От тук до Уайоминг са повече от три хиляди километра, а ти дори нямаш кредитна карта, за да си купиш билет за самолета, докато аз имам. Единственото ти оръжие е едно джобно ножче с осемсантиметрово острие, а аз познавам един човек в Денвър, който ще ни продаде каквато железария си поискаме, докато ти май не познаваш такъв. В Денвър аз мога да наема кола за остатъка от пътя, докато ти явно не можеш.

Те продължиха да крачат успоредно още двайсетина-трийсет метра.

— Е, добре — каза Ричър. — Сега те моля.

— Дрехите ще купим от Денвър — каза тя. — Знам някои подходящи местенца.

* * *

Двамата пристигнаха на летището в Денвър малко преди три часа следобед местно време. Високите плата наоколо се очертаваха на ниското следобедно слънце, жълто-кафяви и сякаш задрямали. Въздухът беше рядък и убийствено студен. Още не беше паднал първият сняг, но зимата се усещаше. Големите снегорини бяха строени и готови за действие. От двете страни на пистата бяха издигнати подвижни огради срещу навяване на сняг. Фирмите за коли под наем бяха изпратили обикновените си модели с четири врати на юг, а на тяхно място бяха доставили чисто нови всъдеходни джипове. Нили отиде при гишето на „Ейвис“ и поръча един Джи Ем Си „Юкон“. После взеха летищния микробус до паркинга, за да си го получат. Беше черен, лъскав и приличаше на събърбана на Фрьолих, само че с половин метър по-къс.

Качиха се на юкона и потеглиха към града, който им се стори безкрайно далеч от летището. Разстоянията им се виждаха огромни, а пространствата необятни, макар Вашингтон да не е най-гъсто населеният град на Източното крайбрежие. Паркираха колата в един подземен гараж в центъра и извървяха три преки до магазина, за който Нили бе споменала. Магазинът продаваше всевъзможна екипировка за работа на открито при всякакви атмосферни условия — от снегоходки и компаси до някаква цинкова паста, която се намазва на носа против слънчево изгаряне. Те си купиха специален далекоглед за орнитолози и туристическа карта на Централен Уайоминг в най-големия възможен мащаб. После пристъпиха към щандовете за дрехи. Там бяха изложени всякакъв вид топли якета и грейки, с които човек да се чувства еднакво комфортно на излет в Скалистите планини и на главната улица на голям град. Нили си избра дебело подплатен планинарски екип в зеленикаво и кафяво. Ричър си хареса комплект ватирани дрехи, на вид подобни на купените от Атлантик Сити, но с поне два пъти по-високо качество и на двойна цена. Този път не пропусна да прибави шапка и ръкавици. Преоблече се в пробната, след което натъпка единствения оцелял костюм на Джо в кофата за боклук.

Нили се поспря до един уличен телефон, колкото да проведе кратък разговор. После се върнаха в подземния гараж, качиха се в юкона и тя подкара към не дотам привлекателните квартали на града. Във въздуха се носеше силна миризма на храна за кучета.

— Наблизо има фабрика за кучешки храни — каза тя.

— Сериозно? — отвърна Ричър.

През една тясна улица се озоваха в някаква промишлена зона и закриволичиха през истински лабиринт от ниски метални бараки — магазинчета за линолеум, работилници за спирачки и накладки. Ярки табели рекламираха комплекти от четири зимни гуми за общо деветдесет и девет долара или регулиране на предницата за двайсет. На един ъгъл имаше дълга ниска работилница, отделена от останалите сгради с двор от около един декар, покрит с напукан асфалт. Върху затворената метална гаражна врата беше написано на ръка с разкривени букви: Еди Браун Инженеринг.

— Това ли е твоят човек? — запита Ричър.

Нили кимна.

— Какво точно търсим?

Ричър вдигна рамене.

— Няма какво толкова да му мислим. По една дълга и една къса цев на човек, по малко муниции, и стига толкова.

Нили спря колата пред затворената врата и натисна клаксона. На служебния вход отстрани се появи мъжка фигура и направи няколко крачки към тях, преди да разпознае Нили на волана. Мъжът беше едър и широкоплещест, с дебел врат и късо подстригана русолява коса. Изражението на лицето му беше приветливо, но огромните му лапи с дебели китки не подтикваха към фриволности. Той им махна и влезе вътре, след което голямата врата започна бавно да се вдига нагоре. Нили вкара юкона и вратата веднага се затвори след тях.

Отвътре халето изглеждаше доста добре оборудвано, ако не се смяташе това, че беше два пъти по-малко, отколкото отвън. Циментовият под беше оплескан с машинно масло, тук-там имаше стругове и други металорежещи машини, както и купища ламарина и снопове винкелно желязо. Задната стена обаче беше поне с три метра по-близо до вратата, отколкото би могло да се предположи от външните размери на бараката. Очевидно беше, че в оставащото пространство има доста обширно скрито помещение.

— Това е Еди Браун — каза Нили.

— Което не е истинското ми име — добави едрият мъжага.

Той се наведе и дръпна някаква метална пръчка, която се подаваше от купчината железа на пода. Оказа се, че всички те са заварени в обща маса, която на свой ред е заварена за металната стена, представляваща дъното на помещението. Цялата конструкция се завъртя безшумно на добре смазаните си панти като огромна врата. Човекът, който се представяше като Еди Браун, ги поведе напред и след няколко крачки се озоваха в един напълно различен свят.

Скритото помещение беше стерилно като болнична стая. Беше боядисано в бяло, а стените от три страни бяха покрити със стелажи и метални шкафове. Шкафовете бяха пълни с всевъзможни марки и системи пистолети — някои в кутии, други голи, докато стелажите бяха отрупани с дълги и къси карабини, гладкоцевни пушки, автомати и картечници. Десетки метри витрини и стелажи, претъпкани с оръжия, всички подредени успоредно като за изложба. В помещението се носеше остра миризма на оръжейна смазка. Четвъртата стена наподобяваше библиотека, но вместо книги по лавиците имаше кутии с боеприпаси за всички калибри и оръжейни системи. Ричър сякаш усети мириса на лъскав месинг, чисто нов картон и невидими следи от барут.

— Силно съм впечатлен — каза той.

— Взимайте каквото ви трябва — каза Еди Браун.

— Докъде могат да бъдат проследени серийните номера?

— До австрийската армия — отвърна оня. — После следите някак си се размиват.

Десет минути по-късно Нили и Ричър бяха отново на път с юкона. Якето на Ричър беше внимателно разстлано върху пода на багажното отделение, а под него се криеха два деветмилиметрови „Щаер“ ГБ, един „Хеклер & Кох“ МП5 без заглушител и една 5,56-милиметрова автоматична карабина М–16, както и по кутия с двеста патрона за всяка цев.

Пресякоха границата с Уайоминг по мръкнало, като се движеха по междущатска магистрала 25. При град Шайен се вляха в шосе 80 и поеха най-напред на запад, а при Ларами свиха на север. До градеца на име Грейс оставаха още пет часа път, защото той се падаше доста след Каспър. На картата се виждаше, че градът е разположен по средата на една абсолютно пуста равнина между високите планини на запад и безкрайните северноамерикански прерии на изток.

— Ще пренощуваме в Медисин Боу — каза Ричър. — Изглежда приятно местенце. Ще се постараем да стигнем в Грейс призори.

Селището Медисин Боу не изглеждаше чак кой знае колко приятно в тъмното, но на около три километра по-нататък имаше мотел със свободни стаи. Нили плати с картата си и после отидоха да вечерят в една бирария на километър и половина в другата посока, където сервираха тристаграмови телешки стекове на цената на една безалкохолна напитка във Вашингтон. По едно време ресторантът почна да се изпразва; те схванаха намека и тръгнаха към мотела. Ричър остави якето си върху оръжията в багажника, за да ги предпази от любопитни погледи. Още на паркинга си казаха „лека нощ“. Ричър си легна веднага. Докато заспа, през стената се чуваше как в съседната стая Нили пее под душа.

Събуди се в четири на следващата сутрин, събота. Нили отново се къпеше и отново пееше под душа. Кога, по дяволите, спи тази жена? — помисли си той. Измъкна се изпод завивките и пристъпи към банята. Пусна топлата вода докрай, при което сигурно отне от нейната, защото през стената се чу уплашен писък. Той веднага спря душа и я изчака да свърши. После се изкъпа, облече се и застана отвън при колата. Беше тъмно като в рог и ужасно студено. Западният вятър носеше ситни снежинки, които се въртяха във въздуха на светлината на лампите.

— Няма кафе — каза Нили.

На около час път откриха ресторантче, което тъкмо отваряше за закуска. Голямата му неонова фирма се виждаше от километър и половина. Заведението се падаше точно до отклонението на земния коловоз, който пресичаше в мрака горския резерват Медисин Боу. Приличаше на хамбар — ниска, продълговата постройка от боядисани в червено дъски. Отвън беше кучешки студ, но вътре беше топло и уютно. Те седнаха на една маса до прозореца със спуснато перде, поръчаха си яйца с бекон и препечени филийки и изпиха по няколко чаши силно горчиво кафе.

— И така, ще ги наречем за удобство Първи и Втори — каза Нили. — Първи е мъжът от Бисмарк, когото си виждал и ще познаеш лесно. Втори е човекът от видеозаписа в гаража. Него можем да го познаем по телосложението, а може и не. Във всеки случай не го знаем как изглежда в лице.

Ричър кимна.

— Значи търсим мъжа от Бисмарк, а другият трябва да е с него. Няма какво толкова да му мислим.

— Не ми изглеждаш особено въодушевен.

— Я по-добре си върви.

— Сега, след като те докарах чак дотук?

— Имам лошо предчувствие.

— Откакто убиха Фрьолих, си много напрегнат. Това е всичко. Оттук не следва, че непременно ще убият и мен.

Той не отговори.

— Двама на двама сме — каза Нили. — При това двамата с теб само срещу двама жалки тъпаци. И това те притеснява?

— Не особено — каза той.

— Те може изобщо да не дойдат. Според Банън сигурно ще се сетят, че е капан.

— Ще дойдат — каза Ричър. — Сега са предизвикани. За тях това е въпрос на себедоказване. А пък те са достатъчно ненормални, за да се хванат.

— Дори и да се хванат, на мен нищо няма да ми се случи.

— Ако ти се случи нещо, ще се почувствам ужасно.

— Няма, не бой се.

— Кажи ми, че не го правиш насила, заради мен.

— Правя го напълно доброволно — отвърна тя.

Той кимна.

— Да вървим тогава.

Излязоха отново на шосето. В светлината на фаровете им прехвръкваха снежинки. Западният ветрец ги въртеше във въздуха, сякаш бяха в безтегловност, после въздушната струя от колата ги увличаше, те прелитаха покрай прозорците и изчезваха назад в мрака. Бяха големи, едри снежинки, пухкави и сухи, макар и нарядко. Асфалтът беше грапав и неравен. От двете страни на пътя във всички посоки се простираше безкрайна пустош; мракът беше толкова необятен, че сякаш засмукваше шума на колата и се движеха в пълна тишина. Юконът летеше в ярко осветен тунел и гонеше снежинките.

— Сигурно в Каспър има полицейски участък — каза Ричър.

Нили кимна, без да отделя поглед от пътя.

— Поне стотина души, ако не и повече. Каспър е колкото Шайен. Всъщност почти колкото Бисмарк.

— Това значи, че отговарят и за Грейс.

— Предполагам, че заедно с щатската полиция.

— Следователно, ако в Грейс видим полицаи, това ще са нашите хора.

— Ти още ли си сигурен, че са полицаи?

Ричър кимна.

— Това е единственото логично обяснение. Първоначалният контакт и с Нендик, и с Андрети е направен в барове, посещавани от полицаи. Тези типове познават в детайли системата на Националния информационен център по криминалистика и имат достъп до оръжия, каквито се използват от службите. Проникват навсякъде и после най-спокойно се оттеглят. Показват значката и в най-големия хаос всеки им прави път. А ако Армстронг е прав и баща им сам е бил полицай, то шансът те да са наследили професията му е много голям. Както при нас, военните, това се предава от поколение на поколение.

— Моят баща не е бил военен.

— Да, но моят е бил, така че шансът за унаследяване е поне петдесет на петдесет. По-голям процент, отколкото при повечето останали професии. А знаеш ли кое е главното доказателство?

— Кое?

— Нещо, за което отдавна трябваше да се сетим. Нещо, което направо ще ти избоде очите, но ние просто не му обърнахме внимание. Двамата убити на име Армстронг. Как, по дяволите, можеш да намериш двама мъже, които да съвпадат и по име, и по възраст, и по цвят на косата и очите, и по форма на лицето, и по ръст, и по всичко останало? Че това си е направо невъзможно. Само че тия приятели са успели. За което има само един начин. Чрез базата данни на Службата за регистрация на моторни превозни средства. Там имат пълни данни за всеки гражданин на Съединените щати, включително снимка и адрес. Всичко, което ти трябва, за да го откриеш. Само че никой няма достъп до тази информация освен полицаите, които могат веднага да я свалят от компютъра.

Нили помълча няколко мига.

— Е, добре, значи наистина са полицаи!

— Разбира се, че са. А ние сме пълни тъпаци, че не се сетихме още във вторник.

— Но пък ако бяха полицаи, те щяха отдавна да са чували и за Армстронг.

— Защо? Всеки полицай познава само непосредствения си малък свят. По това те не се различават от всички останали хора. Ако си полицай и работиш в някакъв затънтен участък в щата Мейн или във Флорида, или в някой квартал на Сан Диего, може да познаваш по име и физиономия защитника на „Ню Йорк Джайънтс“ или нападателя на „Чикаго Уайт Сокс“, но няма никакъв начин да си чувал за младшия сенатор на Северна Дакота. Освен ако не си някакъв побъркан политикан. А повечето хора не са.

Нили продължаваше да шофира. Далеч на изток, леко вдясно, небето започваше едва забележимо да просветлява. Вече не беше черно като туш, а тъмносиво като въглен. Снегът нито се усилваше, нито отслабваше. Огромните мързеливи снежинки се носеха кротко откъм планините, висяха неподвижно във въздуха, понякога дори се издигаха нагоре.

— Та откъде ще пристигнат според теб? От Мейн, от Сан Диего или от Флорида? Трябва да знаем, защото този път ще дойдат със самолет, като няма да носят никакви оръжия, които да не могат да си набавят тук, на място.

— Възможно е да дойдат от Калифорния — каза Ричър. — От Орегон е изключено. Те не биха разкрили самоличността си пред Армстронг, ако още живееха в Орегон. Възможно е да дойдат и от Невада. Или от Юта или Айдахо. Всякакви други места са твърде далеч.

— Твърде далеч за какво?

— Твърде далеч, за да се намират в някакъв разумен радиус от Сакраменто. Колко време според теб издържа ледът в една крадена хладилна кутия?

Нили не отговори.

— Ще дойдат от Невада, от Юта или Айдахо — каза Ричър. — Така мисля аз. Според мен те много са държали поне една щатска граница да ги дели от собственика на палеца. Така са се чувствали по-спокойни. Смятам, че мястото, където живеят, е на около ден път с кола от Сакраменто. Тоест сега те ще дойдат по шосе, като ще бъдат въоръжени до зъби.

— Кога?

— Ами ако имат малко ум в главата, още днес.

— Бейзболната бухалка е била изпратена по пощата от Юта.

— Добре тогава, зачеркваме Юта. Аз не вярвам да посмеят да изпратят каквото и да било от щата, в който живеят.

— Остават Айдахо или Невада — каза Нили. — Ще трябва да гледаме номерата на колите.

— Тук идват много туристи. Нормално е да има номера от други щати. Ето ние например сме с номера от Колорадо.

— А как ще се опитат да го направят?

— По метода на Едуард Фокс — каза Ричър. — Те държат да останат живи, а са доста добри с пушка. В Минесота стреляха от сто и двайсет метра, във Вашингтон от деветдесет. Ще се опитат да го гръмнат, като застане на портала на църквата, нещо такова. Или в гробището. Ще го проснат направо върху нечий гроб.

Нили намали скоростта и взе разклона за локално шосе 220. Настилката изведнъж се подобри — черен, нов асфалт. Шосето вървеше успоредно на една река, като следваше всичките й извивки. На изток се развиделяваше. Право напред на хоризонта, на трийсетина километра на север, се виждаше бледото сияние на град Каспър. Откъм запад лекият ветрец продължаваше да носи едри лениви снежинки.

— Та какъв ти е планът? — запита Нили.

— Нека първо да огледаме терена — отвърна Ричър.

Той се извърна и надникна през страничния прозорец. Откакто бяха напуснали Денвър, очите му не бяха виждали нищо друго освен непрогледен мрак.

Те спряха в покрайнините на Каспър да налеят бензин, да пият още кафе и да отидат до тоалетната. После Ричър седна зад волана. Поеха на север по шосе 87, като в продължение на петдесетина километра се движиха много бързо, защото въпросното шосе се превърна отново в междущатска магистрала 25 и стана широко и право. Освен това закъсняваха. На изток зазоряваше, а до Грейс оставаше още много път. Небето розовееше, първите слънчеви лъчи осветяваха като остри хоризонтални прожектори планинските масиви на запад. Пътят лъкатушеше покрай подножията на планините. Вдясно от тях се простираха безкрайни равнини чак до Чикаго, ако не и по-нататък. Вляво в далечината се виждаше гигантският силует на Скалистите планини, които се извисяваха три километра нагоре в небето. Ниските им склонове бяха осеяни с борови горички и отделни дървета, а стръмните им върхове бяха бели от сняг, тук-там с огромни сиви скали. Тясната лента на шосето се виеше с километри през пустинен пейзаж, разнообразяван единствено от ниски храсти и изсъхнали кафеникави треви, които блестяха в пурпурно на утринното слънце.

— Идвал ли си тук преди? — попита Нили.

— Не — отвърна той.

— Скоро трябва да се отклоним — каза тя. — На изток към Тъндър Бейсън.

Той повтори няколко пъти името наум. Тъндър Бейсън. Тъндър Бейсън. Харесваше му как звучи.

Ричър отби по тесния междуселски път, който се отделяше плавно от магистралата. На разклона имаше знак, а на него пишеше: Мидуест и Еджъртън. На изток погледът стигаше в безкрая чак до далечния хоризонт. Трийсетметрови борове хвърляха стометрови сенки на утринното слънце. Сред безбрежната тревиста прерия тук-там се виждаха останки от отдавна напуснати фабрики — квадратни каменни основи, едва подаващи се от тревата, над които стърчаха безформени купчини старо желязо.

— Тук се е добивал петрол — каза Нили. — И каменни въглища. Но всичко е приключило преди осемдесет години.

— Каква равнина само — каза Ричър. — Нито едно хълмче.

Но той знаеше, че равнината е измамна. Под косите лъчи на утринното слънце се очертаваха плитки гънки в релефа — множество успоредни гърбици и долчинки, незначителни в сравнение с високите планини, останали зад гърба им, но които в никакъв случай не можеха да минат за равнина. Намираха се в преходна зона, където подножията на стръмните планини преминаваха във високи плата. Геоложките катаклизми отпреди милиони години бяха застинали в набръчкана земна маса като внезапно замръзнали вълнички по повърхността на гигантско езеро, което стигаше чак до Небраска, предлагайки милиони удобни скривалища за един самотен въоръжен пришълец.

— На нас ни трябва абсолютно равен терен — каза Нили.

Ричър кимна зад волана.

— Само с едно ниско хълмче на стотина метра от мястото, където ще застане Армстронг. Плюс второ хълмче на още сто метра зад него, откъдето да можем да наблюдаваме ние.

— Да, ама няма да е толкова лесно.

— В живота никога нищо не е лесно — каза Ричър.

Още около час пътуваха в мълчание. Шосето ги водеше на североизток към безкрайността. Слънцето се беше вдигнало над хоризонта, небето на изток беше цялото на ярки розови и пурпурни ивици. Зад тях Скалистите планини блестяха с отразена светлина. Право напред и вдясно беше безкрайна прерия, която профучаваше покрай колата като развълнувано море. Във въздуха нямаше и следа от сняг. Големите лениви снежинки бяха изчезнали.

— Отбий тук — каза Нили.

— Тук ли? — Ричър намали и спря. От шосето се отделяше черен път, който водеше незнайно къде. — Да не би натам да има град?

— Според картата има — отвърна тя.

Той даде заден ход, изравни се с разклона и отби. Километър и половина се движиха през борова гора, после гората внезапно свърши и пътят продължи през гола местност.

— Карай напред, не спирай — каза Нили.

Изминаха трийсетина километра Петдесет. Черният път се издигаше и падаше на вълни под колелата на юкона. От билото на поредния хълм пред погледа им се разкри безкрайна долина като гигантски плитък кратер, покрит с изсъхнала трева и див пелин. Може би имаше осемдесет километра в диаметър. Пътят разполовяваше долината като тънка линийка, начертана с върха на молив, и пресичаше реката, която преминаваше през дъното й. При моста се сливаха още два коларски пътя, които се появяваха сякаш от нищото. Наоколо без всякакъв ред и логика бяха разхвърляни миниатюрни постройки. Отдалеч цялата конфигурация приличаше на гигантска буква К, поръсена в пресечната точка на чертичките си, при моста, със следи от човешко присъствие.

— Ето, това е град Грейс, Уайоминг — каза Нили. — В пресечната точка на пътя, по който се движим, с южния ръкав на река Шайен.

Ричър намали и спря. Постави скоростния лост в позиция „паркиране“ и се облегна с лакти върху волана. Наведе се напред, подпря брадичка върху дланите си и се загледа през предното стъкло.

— Тук по ни прилича да сме на коне — каза той.

— С бели каубойски шапки — добави Нили — и с по един „Колт“ четирийсет и пети калибър.

— Аз лично ще се задоволя с „Щаер“-а — каза той. — По колко пътя може да се стигне дотам?

Нили плъзна пръст по картата на коленете си.

— Само по този — каза тя. — От две посоки: север и юг. Другите два пътя не водят доникъде. Свършват някъде в храсталаците. Може би стигат до някое ранчо или нещо такова.

— Откъде ще дойдат лошите?

— Ако идват от Невада, от юг. От Айдахо, от север.

— Значи можем да ги изчакаме тук и да им преградим пътя.

— Може да са стигнали преди нас.

Една от сградите, които се виждаха в далечината, беше като малка бяла игла, забодена с острието нагоре върху зелено квадратче. Църквата на Фрьолих, помисли се той. Отвори вратата и слезе от юкона. Заобиколи изотзад и извади от багажника далекогледа. Използван главно от орнитолози, уредът приличаше на половината от огромен бинокъл. Ричър го подпря на отворената врата и долепи окото си до окуляра.

Мощната оптика скъсяваше перспективата; двуизмерната зърнеста картина подскачаше с всеки удар на сърцето му. Той нагласи фокуса и градецът изведнъж се изправи пред него на видима дистанция от около осемстотин метра. Реката се виждаше като някаква драскотина, преминаваща напряко точно през средата му. Мостът беше каменен. Всички пътища към него бяха обикновени, коларски. С далекогледа се виждаха повече постройки, отколкото с просто око. Църквата се извисяваше самотно сред добре поддържана градина от четири-пет декара, вътре в южния ъгъл на К-то. Основите й бяха от камък, а останалата част — дъсчена и боядисана в бяло. Можеше спокойно да се намира някъде в провинцията на Масачузетс. Откъм южната й страна дворът се разширяваше в гробище с блеснали на слънцето надгробни камъни сред окосена ливада.

На юг гробището свършваше с ниска ограда, зад която имаше няколко двуетажни постройки от стари кедрови дъски.

Северно от църквата имаше друг подобен квартал. Къщи, хамбари, обори. По протежение на двете къси чертички на К-то имаше още сгради. По-близо до центъра на градеца бяха някак скупчени, но към периферията се разреждаха. Реката течеше синя и безметежна сред тревното море. Тук-там се виждаха паркирани леки коли и пикапи. По улиците се мяркаха неколцина пешеходци. Населението на Грейс, Уайоминг, едва ли надхвърляше двеста души.

— Явно че тук са отглеждали животни — каза Нили. — Железницата е стигала до Каспър през Дъглас, та е трябвало да карат стадата на сто, сто и двайсет километра на юг, за да ги качат на вагоните.

— А какъв ли им е поминъкът сега? — попита Ричър. Докато изричаше въпроса, градецът се люшкаше в окуляра.

— Представа нямам — отвърна Нили. — Може да си инвестират парите по интернет.

Той й подаде далекогледа, тя нагласи фокуса и се загледа през него. Обективът се местеше нагоре-надолу, докато обхвана цялата местност.

— Ще заемат позиции откъм юг — каза тя. — Цялата подготовка за службата ще се извърши от южната страна на църквата. Там има два стогодишни хамбара, а могат да използват за прикритие и гънките на релефа.

— А как ще се измъкнат после?

Обективът се премести с около три милиметра вдясно.

— Вероятно ще очакват полицейски заграждения по пътя откъм север и юг — каза тя. — На местната полиция. Не е кой знае колко трудно да се досети човек. Може би ще минат някак с полицейските си значки, но аз лично не бих разчитала на това. Тук обстановката ще бъде много различна. Вероятно ще има известна суматоха след атентата, но не могат да разчитат на тълпите както в Бисмарк.

— Та как ще се измъкнат?

— Знам аз как бих го направила — отвърна тя. — Изобщо бих забравила за пътищата. Бих цепила през тревата право на запад. Най-близката магистрала е на шейсет-седемдесет километра оттук. С някой голям джип ще ги вземат като нищо. Аз не вярвам градската полиция в Каспър да има хеликоптер. Или пък щатската пътна полиция. Ами че в целия щат има само две магистрални!

— Армстронг ще пристигне с хеликоптер — каза Ричър. — Най-вероятно от някоя военновъздушна база в Небраска.

— Да, но службите няма да тръгнат с него да гонят убийците я! Хеликоптерът ще им трябва, за да го евакуират или да го закарат в болница, според случая. Не се съмнявам, че такава е установената процедура.

— Пътната полиция ще заварди магистралата на север и на юг. Ще разполагат с цял час преднина, за да поставят заграждения.

Нили свали далекогледа от окото си и кимна.

— Аз го бях предвидила. Затова бих пресякла магистралата и бих продължила направо през полето. На запад от магистралата, от Каспър, та чак до индианския резерват Уинд Ривър, се простира територия от двайсет и пет хиляди квадратни километра, в която няма нищо. Тя се пресича само от едно по-важно шосе. Докато тукашните се сетят да повикат хеликоптер и да започнат издирване, ония отдавна ще са офейкали.

— Прекалено дръзко.

— Аз лично така бих постъпила.

Ричър се усмихна.

— За теб знам. Въпросът е, дали и те мислят така. Не е изключено да дойдат дотук, да хвърлят един поглед и да се откажат.

— Няма значение. Ние ще ги гръмнем още докато гледат. Не е нужно да ги хващаме на местопрестъплението.

Ричър се качи на колата и седна зад волана.

— Е, на работа — каза той.

Падината се оказа съвсем плитка. За първите трийсет километра, които изминаха от билото, едва ли бяха загубили и трийсетина метра в надморска височина. Пътят беше от плътно отъпкана пръст, гладък като стъкло, с ясно очертано и добре поддържано платно. Явно всяка година след пролетното топене и дъждовете го заглаждаха и ремонтираха, помисли си Ричър. Точно по такива пътища препускат първите фордове модел „Т“ в документалните филми. С наближаването към града пътят правеше лека извивка, за да пресече реката под прав ъгъл.

Мостът явно се падаше в географския център на градеца. Наблизо имаше смесен магазин, в който се помещаваха пощенско гише и щанд за бърза закуска. Леко назад спрямо фасадите на останалите сгради беше свряна и ковачница, в която преди няколко поколения сигурно бяха поправяли селскостопански инвентар. Имаше още два магазина — за фураж и железария. На бензиностанцията с една колонка се четеше надпис: Поправяме ресори. Тротоарите бяха от дъски и следваха плътно фасадите на сградите. Приличаха повече на кейове за лодки, които плуваха над отъпканата земя. Някакъв човек с кожа като стар портфейл кротко товареше торбите с покупките си в каросерията на пикап.

— Няма да дойдат дотук — каза Ричър. — Това е най-откритото място, което съм виждал.

Нили поклати глава.

— Няма начин да знаят това, докато не го огледат. Може да дойдат само за десет минути, но на нас повече не ни трябва.

— Къде ще отседнем?

Тя посочи с пръст.

— Ей там.

Ричър проследи пръста й до една постройка с проста дъсчена фасада и множество прозорци, на която се виждаше надпис: Чисти стаи.

— Страхотно! — каза той.

— Да пообиколим малко с колата — каза Нили. — Да почувстваме мястото.

Едно населено място във формата на буквата К предлага само четири посоки за опознаване, а те на идване вече бяха минали по северната чертичка. Ричър се върна до моста и пое на североизток, покрай реката. Минаха покрай всичко осем къщи, по четири от всяка страна, а след седем-осемстотин метра пътят се стесни в каменист коловоз. Отляво и отдясно имаше огради от бодлива тел, полускрити в изсъхналата трева.

— Оттук нататък са само ферми — каза Нили.

Самите ферми явно бяха на километри по-нататък. Пътят напред ту изчезваше от погледа, ту отново се появяваше според гънките на релефа. Ричър обърна джипа, върна се до моста и пое на югоизток по късата чертичка на К-то. Улицата като цяло приличаше на тази, по която вече бяха минали, само дето къщите бяха повече и по-нагъсто. След известно разстояние тя също се стесни в каменист коларски път, който се губеше в далечината. Отстрани на пътя имаше още бодлива тел и някакъв дървен навес без врата и с неясно предназначение, в който се виждаше ръждив пикап, целият обрасъл в жилава бледозелена трева. Сякаш не бе изкарван навън от втория мандат на Айзенхауер.

— Хайде сега, завий на юг — каза Нили. — Искам да разгледаме църквата.

По южната чертичка на К-то можеше да се стигне чак до Дъглас — град, отдалечен на около сто и двайсет километра, от които те изминаха с колата само първите пет. Електричеството и телефонните връзки на Грейс идваха от тази посока — провиснали по дървените, намазани с катран стълбове, жиците се губеха в далечината, следвайки идеално правата линия на шосето. Пътят им минаваше покрай църквата и гробището, после покрай няколко скупчени дървени къщи, два-три изоставени обора, после още двайсетина по-малки къщички, след което градът изведнъж свършваше и докъдето поглед стигаше, имаше само безкрайна прерия. Но теренът не беше съвсем равен. И тук имаше гънки, гърбици и долчинки, поизгладени от десетки хиляди години вятър, сняг и дъжд. Пътят се издигаше и спускаше плавно и равномерно на големи вълни от по три-четири метра, напомнящи нагънатата повърхност на океана при лек, постоянен вятър. Този ефект се подсилваше от изсъхналата близо метър висока трева, която се полюляваше ритмично на непрестанния бриз.

— Тук може да се скрие цяла рота войници — отбеляза Нили.

Ричър обърна и подкара юкона обратно към църквата. Отби и паркира до гробищната ограда. Самата църква много приличаше на онази край Бисмарк — съшият стръмен покрив над кораба, същата тромава квадратна камбанария. Отстрани на камбанарията имаше часовник, а отгоре — ветропоказател, знаме и гръмоотвод. Църквата беше боядисана в бяло, но боята не беше чак толкова ярка. Ричър погледна на запад; над планините в далечината се струпваха оловносиви облаци.

— Ще падне сняг — отбеляза той.

— Оттук не се вижда нищо — каза Нили.

Беше права. Църквата беше построена на най-ниската точка в речната долина. От основите й пътят откъм север се виждаше едва на стотина метра разстояние. Също и откъм юг. И в двете посоки платното изчезваше зад първата по-висока гърбица на релефа.

— Ще ни се изтърсят изневиделица, преди да ги забележим — каза Нили. — Трябва да застанем някъде, откъдето да ги виждаме.

Ричър кимна. Отвори вратата на юкона и слезе. Нили го последва и двамата закрачиха към църквата. Въздухът беше сух и студен. Тревата под краката им беше попарена от слана. Зимата се усещаше. На едно място с бяла памучна лента беше обозначено ново петно за гроб. Падаше се на запад от църквата, сред гъста девствена трева в края на редица поизтрити от времето надгробни камъни. Ричър заобиколи, за да погледне отблизо. Последните четири камъка бяха с име Фрьолих. Съвсем скоро към тях щеше да се прибави и пети. Той си представи ямата — дълбока, правоъгълна, с подравнени, изгладени стени.

Отдръпна се от още неизкопания гроб и се огледа. Точно срещу църквата, от източната страна на пътя, имаше празно пространство — съвсем равно и достатъчно широко, за да кацне хеликоптер. Той си го представи как пристига сред тътен на мотори и свистене на перки; как се обръща във въздуха, за да застане с вратата за пътника по посока към църквата; как меко допира земята с плазовете си и изключва двигателите. Представи си как Армстронг слиза, пресича шосето и приближава към църквата. Вероятно енорийският свещеник щеше да го посрещне при църковната врата. Ричър отстъпи крачка встрани, където най-вероятно щеше да застане Армстронг, и вдигна глава нагоре. После огледа хоризонта на запад и на изток. Лошо. На сто и петдесет метра от мястото, където беше застанал, теренът се изкачваше нагоре, а оттам нататък сенките и люлеещата се трева подсказваха, че продължава така чак до хоризонта.

— Смяташ ли, че са толкова добри? — попита той.

Нили вдигна рамене.

— Те винаги се оказват по-добри или по-калпави, отколкото очакваме. Дотук са показали известни способности. А пък сега ще стрелят под лек ъгъл надолу, в разреден въздух, сред висока трева… Аз бих казала, че до петстотин метра имат шанс.

— Ако не улучат Армстронг, може да пострада някой страничен човек.

— Стайвесънт трябва да докара хеликоптер за наблюдение. Под този нисък ъгъл оттук не се вижда нищо, но от въздуха е съвсем друга работа.

— Армстронг няма да му позволи — каза Ричър. — Но самите ние ще гледаме от въздуха. Имаме на разположение цяла камбанария!

Ричър се обърна и тръгна към вратата на църквата.

— Никакви странноприемници — каза той. — Тук ще прекараме нощта. Когато и откъдето и да дойдат, от юг или от север, денем или нощем, ние първи ще ги видим. Всичко ще приключи, преди още Армстронг и Стайвесънт да са пристигнали.

Те бяха на около три метра от вратата на църквата, когато тя се отвори и отвътре излезе свещеник, следван плътно по петите от възрастна двойка. Свещеникът беше на средна възраст и изглеждаше извънредно сериозен. Двамата съпрузи бяха около шейсетгодишни. Мъжът беше висок и попрегърбен и като че ли леко затлъстял. Жената изглеждаше добре за годините си — малко над среден ръст, стройна и добре облечена. Русата й, късо подстригана коса беше естествено посивяла. Ричър веднага я позна. А също и тя него — или поне така й се стори. Изведнъж млъкна, закова се на място и го загледа втрещено, също както бе направила дъщеря й преди време. Гледаше лицето му и мислеше, сякаш отмяташе прилики и отлики спрямо някакъв извикан от паметта образ.

— Ти ли си — попита тя, — или се лъжа?

Лицето й беше напрегнато и изморено, без грим. Очите й бяха сухи, но през последните дни бяха пролели много сълзи. Това се виждаше от пръв поглед. Бяха подпухнали и зачервени, а кожата около тях беше сбръчкана от плач.

— Аз съм брат му — отвърна Ричър. — Моите съболезнования. Много съжалявам.

— Би трябвало — отвърна тя. — Джо е изцяло виновен.

— Така ли?

— Нали той я накара да си смени професията. Не искал да ходи с колежка, затова било редно тя да се премести на друга работа. Не той. Тя получи опасната служба, докато той си остана където си беше. На топло, на завет. И виж какво стана накрая.

Ричър помисли, преди да отговори.

— Според мен тя беше доволна от работата си. Нали разбирате, ако не е била доволна, лесно е можела да се върне на предишната служба. После. А не го е направила. Това показва, че е искала да си остане там. Тя беше отличен служител, вършеше важна работа.

— Как да се върне? Нали щеше да го вижда всеки ден, все едно, че нищо не е било!

— Искам да кажа, че е могла да изчака една година, а после да се върне.

— Какво значение има тук една година? Той разби сърцето й. Как изобщо би могла да работи отново при него?!

Ричър не отговори.

— Той ще дойде ли? — попита тя.

— Не — отвърна Ричър. — Няма да дойде.

— Много добре — каза тя. — Не ни е притрябвал.

— И аз така мисля.

— Сигурно е страшно зает — заядливо каза тя, после се извърна и закрачи към коларския път. Свещеникът я последва, бащата тръгна след тях. Но след няколко крачки спря и се обърна.

— Тя знае, че всъщност Джо не е виновен — каза той. — И двамата знаем, че Мери Иви винаги правеше каквото си науми.

Ричър кимна.

— При това го правеше много добре.

— Наистина ли?

— Беше страхотна. Най-добрата, която някога са имали.

Възрастният човек кимна видимо доволен.

— Как е Джо? — попита той. — Двамата сме се виждали няколко пъти.

— Джо умря — отвърна Ричър. — Преди няколко години. Загина при изпълнение на служебния си дълг.

Настана кратко мълчание.

— Моите съболезнования — каза накрая бащата.

— Не казвайте на мисис Фрьолих — помоли Ричър. — Ще й е по-леко, ако не знае.

Човекът отново кимна, обърна се и припряно закрачи след съпругата си.

— Видя ли? — каза Нили. — Не си ти виновен за всичко.

Близо до вратата на църквата имаше табло за обяви. Беше оформено като тесен шкаф със стъклени врати, стъпил на два масивни крака, забити в земята. Дъното му беше облицовано със зелен филц, обточен по диагонал с тънки памучни ленти, забодени с кабарчета. Зад тях бяха втъкнати разни обяви, написани на пишеща машина. Най-отгоре беше постоянното разписание на редовните неделни служби. Първата утринна служба беше всяка неделя в осем сутринта. Очевидно местната църква изискваше голяма активност от енориашите. До разписанието имаше набързо натракаш на същата машина съобщение, че следващата неделна служба ще бъде в памет на Мери Иви Фрьолих. Ричър погледна часовника си и потръпна от студа.

— Остават двайсет и два часа — каза той. — Време е да заредим оръжието.

Те докараха юкона до църквата и отвориха задната врата. Наведоха се вътре и заредиха и четирите оръжия. Взеха по един „Щаер“. Освен това Нили взе картечния пистолет МП5, а Ричър — автоматичната карабина М–16. Разпределиха останалите патрони по джобовете си според вида на оръжието. После заключиха колата и я оставиха.

— Редно ли е да се внася оръжие в църква? — попита Нили.

— Редно е в Тексас — отвърна той. — А пък тук си е направо задължително.

Те бутнаха навътре тежката дъбова врата и влязоха в църквата. Като сграда тя много приличаше на тази в Бисмарк. Ричър се запита дали в тези селски райони църквите не се изписват по каталог както всичко останало. Същата разсъхната блажна боя в цвят слонова кост, същите излъскани пейки, същите три въжета, провесени от камбанарията. Същото извито стълбище. Двамата се качиха до площадката и видяха същата дървена стълба, закрепена с болтове за стената, и същия капак в тавана над нея.

— Все едно, че съм си у дома — каза Ричър.

Следван по петите от Нили, той се заизкачва нагоре и през капака проникна в помещението с камбаните. Самото то беше твърде различно от онова на църквата в Бисмарк. Вътре освен трите камбани имаше и часовников механизъм — месингов куб със страна метър и двайсет, монтиран върху стоманени греди непосредствено над камбаните. Часовникът беше с два циферблата, чиито стрелки се задвижваха синхронно от едни и същи зъбни колела посредством стоманени валове, излизащи от срещуположните страни на куба и минаващи през съответните отверстия в циферблатите. Двата часовника бяха монтирани на местата на дървените капаци от източната и западната страна на камбанарията. Машината тиктакаше гръмогласно. Зъбните колела, котвата и балансът прещракваха с остър метален звън. Чак камбаните резонираха и тихичко звънтяха.

— На изток и запад нямаме видимост — каза Ричър.

Нили вдигна рамене.

— На север и юг стига — отвърна тя. — Нали оттам минава пътят.

— Май си права — каза той. — Е, ти поемаш юга.

Той се наведе и под гредите и стоманените валове пропълзя към прозореца с дървен капак, който гледаше на север. Коленичи и погледна през пречките. Виждаше се абсолютно всичко — мостът и реката, целият град, земният път поне на петнайсет километра на север. Беше прав като конец и напълно пуст.

— Как си? — подвикна той на Нили.

— Отлично — отвърна тя. — Оттук се вижда едва ли не чак до Колорадо.

— Ако забележиш нещо, викни.

— Ти също.

Часовникът отброяваше всяка секунда: дзън, дзън, дзън. Звукът беше силен, равномерен и неумолим. Ричър погледна към механизма и се запита дали шумът ще го влуди, преди да го приспи. На три метра зад гърба му се чу как скъпа метална сплав остъргва дърво — Нили беше подпряла картечния си пистолет на стената. Той също положи своята М–16 на дъските до коленете си. Размърда се, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо позволяваше пространството. После се загледа навън и зачака.

(обратно)

18

Въздухът беше студен, а на двайсет метра над земята лекият бриз си беше истински вятър, който безмилостно духаше през капаците и насълзяваше очите. Те чакаха вече два часа, през които не се бе случило нищо. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Освен часовникът. За два часа бяха опознали и привикнали със звука му. Всяко дзън беше съставено от цяла гама отделни металически честоти — от приглушения басов звън на големите зъбни колела, през тъничкото тиктакане на котвата, до пискливото, леко забавено дзинн, от резонанса на най-малката камбана. Звукът на бавното полудяване.

— Виждам нещо — извика Нили. — Откъм юг. Прилича на джип.

Ричър хвърли бърз поглед на север и се надигна на колене. Тялото му се бе схванало и измръзнало и мускулите го боляха. Той вдигна далекогледа от пода и го подхвърли на Нили през валовете на часовниковите стрелки. Тя леко се изви назад и го улови с една ръка във въздуха, после се обърна към прозореца и го залепи до окото си.

— Прилича на нов модел шевролет тахо — каза тя. — Бледо златист металик. Не виждам хората вътре. Слънцето блести в предното стъкло.

Ричър погледна още веднъж на север. Пътят си оставаше все така пуст. От върха на камбанарията се виждаше поне на петнайсет километра — не по-малко от десет минути път дори при бързо каране. Той се изправи на крака и се протегна. Промуши се под валовете на стрелките и допълзя до Нили. Тя се отдръпна да му направи място, той разтърка очи и погледна на юг. По шосето се движеше златиста прашинка, съвсем сама, и в момента се намираше на около седем-осем километра от градчето.

— Не може да се каже, че трафикът е особено натоварен — рече Нили. — Как мислиш?

Тя му подаде далекогледа. Той нагласи фокуса, подпря го на една пречка на дървения капак и го долепи до окото си. Мощната оптика скъсяваше перспективата по такъв начин, че джипът сякаш се люлееше и подскачаше на едно място, без да се движи напред. Беше доста мръсен и имаше вид, сякаш идва отдалеч. Хромираната решетка на двигателя и бронята бяха целите изпръскани с кал. Предното стъкло беше прозрачно само в обхвата на чистачките. Слънцето се отразяваше в него и от това разстояние беше абсолютно невъзможно да се различат хората вътре.

— Откъде се взе това слънце? — попита той. — Аз очаквах да завали сняг.

— Погледни на запад — отвърна Нили.

Той свали далекогледа и притисна лявата си буза до пречките на прозореца. Затвори дясното си око и с лявото се опита да надникне навън. Небето беше разделено на две. Западната половина беше покрита с черни облаци, а на изток беше ярко синьо с лека мъгла. Там, където се срещаха двата атмосферни фронта, слънчевите лъчи пробиваха облаците като гигантски ярко жълти прожектори.

— Невероятно! — възкликна той.

— Някаква температурна инверсия — каза Нили. — Дано да не дойде насам, щото ще ни замръзнат задниците в тоя ветрилник.

— На около осемдесет километра оттук е.

— А пък вятърът по тия места обикновено духа от запад.

— Прекрасно, няма що!

Той отново вдигна далекогледа и погледна към бледо златистия джип. Беше се приближил с около километър и половина и продължаваше да се тресе и подскача по неравностите на пътя. Сигурно се движеше с поне сто километра в час.

— Какво мислиш? — запита Нили.

— Хубава машина — отвърна той. — Но цветът е доста противен.

Ричър го проследи, докато измина още километър и половина, после върна далекогледа на Нили.

— Отивам да хвърля един поглед на север — каза той.

Провря се още веднъж под валовете на часовника и се върна на своя наблюдателен пост. На север не се случваше нищо. Пътят си оставаше все така пуст. Той направи предишното движение в огледално обърнат вид, като залепи този път дясната си буза за капака, затвори лявото си око и с дясното погледна на запад. Черните облаци бяха надвиснали заплашително над билото на планината. Разликата в светлината беше такава, сякаш в подножието беше ярък ден, а над върховете се бе спуснала тъмна нощ.

— Това със сигурност е шевролет тахо — каза Нили. — Нещо намалява скоростта.

— Номерът вижда ли се?

— Още не. В момента е на километър и половина и се движи доста по-бавно.

— А хората вътре?

— Слънцето ми блести, а колата е с тъмни стъкла. Изключено е да ги разпозная. Но се приближават. Вече са на около осемстотин метра.

Ричър погледна на север. Никакво движение.

— Струва ми се, че номерът е от Невада — извика Нили. — Не мога обаче да го разчета. Целият е покрит с кал. В момента тъкмо влизат в чертите на града. Движат се съвсем бавно. Сякаш са тръгнали на разузнаване. Не спират. Още не мога да разпозная лицата. Колата приближава. Виждам покрива отгоре. Задното странично стъкло също е замъглено. Вече са точно под нас. След секунда ще ги загубя от поглед.

Ричър стана, притисна се до стената и се опита да погледне косо надолу към улицата. Летвите на капаците бяха наклонени под постоянен ъгъл надолу и около основата на църквата се образуваше сляпо петно с радиус около дванайсет метра.

— Къде се дянаха? — извика той.

— Представа нямам.

През воя на вятъра се чу приглушен шум на двигател. Голям, осемцилиндров, който работеше на бавни обороти. Ричър изви шия надолу. В полезрението му полека навлезе златистият преден капак. После покривът. Задният прозорец. Джипът прекоси целия град, мина по моста и продължи по шосето на другия бряг с не повече от трийсет километра в час. Още стотина метра пълзя бавно, после рязко ускори и решително пое на север.

— Дай далекогледа! — извика Ричър.

Нили му го подхвърли обратно, той го подпря на пречките на капака и проследи отдалечаващия се джип. Тъмното задно стъкло също беше зацапано с жълтеникава кал, само с една черна почистена дъга в обсега на чистачката. Бронята отзад също беше огромна и хромирана. На задната врата с големи изпъкнали букви пишеше ШЕВРОЛЕТ ТАХО. Задният номер беше плътно покрит с кал и луга от пътя. По вратата се виждаха следи от ръце. Джипът, изглежда, бе навъртял доста километраж през последните два дни.

— Отиват си — извика Ричър.

Той ги проследи с далекогледа, докато се изгубиха в далечината.

Тежката машина се друсаше и подскачаше по неравностите на пътя, смалявайки се постепенно в жълтеникава точка. Десет минути след като бе минала покрай тях, тя се изкачи на поредната гърбица на шосето, златистата боя проблесна за последно на слънцето и окончателно изчезна от погледа.

— Нещо при теб? — попита Ричър.

— На юг е чисто — отвърна тя.

— Отивам да взема картата. Ти наблюдавай и в двете посоки, докато се върна. Ще ти се наложи да потанцуваш малко напред-назад под тоя часовник.

Той се провря през капака на пода и намери с крака стълбата. Заспуска се заднишком надолу, схванат от студ. Стигна до междинната площадка, обърна се и заслиза по витото стълбище. Излезе от камбанарията и после от църквата. Закуцука през гробището и под зъбатото зимно слънце се насочи към юкона.

Отдалеч забеляза бащата на Фрьолих, който бе застанал до колата и я оглеждаше озадачено, сякаш се надяваше да му отговори на някакъв съдбоносен въпрос. Възрастният човек видя отражението на Ричър в страничното стъкло и се извърна, за да го посрещне.

— Търсят ви на телефона — каза той. — Мистър Стайвесънт от тайните служби във Вашингтон.

— Сега?!

— От двайсет минути чака. Опитвах се да ви открия.

— Къде е телефонът?

— У дома.

Къщата на семейство Фрьолих беше една от белите постройки на късата югоизточна чертичка на К-то. Човекът тръгна напред с широката си припряна крачка. Ричър трябваше да подтичва, за да не изостане. Пред къщата имаше малка градинка с бяла дъсчена ограда. Беше пълна с билки и полудиви цветя, попарени от сланата. Вътре беше тъмно и се носеше приятна миризма. Подът беше от широки, тъмни дъски. Тук-там бяха постлани парцалени черги. Мистър Фрьолих ги въведе в нещо като гостна. До прозореца имаше старинна маса, а върху нея — телефон и снимка в рамка. Телефонът беше много стар модел с тежка бакелитова слушалка и плетен кабел с текстилна изолация. На снимката се виждаше самата Ем И на около осемнайсет години. Косата й беше малко по-дълга, отколкото я знаеше Ричър, и леко по-светла. Лицето й беше открито и невинно, оживено от миловидна усмивка. Очите бяха тъмносини, блеснали от надежди за бъдещето.

До масата нямаше стол. Явно семейство Фрьолих бяха от онова поколение американци, което все още вярваше, че по телефон се говори прав. Ричър размота кабела, който се бе оплел на топка, и вдигна слушалката до ухото си.

— Стайвесънт? — каза той.

— Ричър? Има ли новини?

— Още не.

— Каква е обстановката?

— Службата е в осем сутринта — каза Ричър. — Предполагам, че го знаеш.

— Какво друго трябва да знам?

— С хеликоптер ли ще дойдете?

— Така е по план. Той засега е в Орегон. Оттам ще го докараме със самолет до една военновъздушна база в Южна Дакота, а остатъка от разстоянието ще вземем с военен хеликоптер. Общо с мен сме осем души.

— Той искаше трима.

— Нямаше как да ни спре. Всички сме нейни приятели.

— Не може ли да възникне внезапна повреда по хеликоптера? Да си останете в Южна Дакота?

— Веднага ще се сети. Освен това от базата няма да се навият. Те за нищо на света не биха поели върху себе си вината за неговото отсъствие.

Ричър погледна през прозореца.

— Е, поне ще видите църквата отдалеч. През улицата откъм изток има място за кацане. Оттам до вратата на църквата са около петдесет метра. Гарантирам, че в непосредствена близост всичко е чисто. Ние смятаме да прекараме нощта на камбанарията. Но в по-далечния периметър теренът е истински кошмар. Откъм югозапад е напълно оголен в дъга от около сто и петдесет градуса. Освен това има безброй естествени укрития.

Във Вашингтон настъпи кратко мълчание.

— Няма да стане тогава — каза накрая Стайвесънт. — Не мога да го изложа на такъв риск. Нито пък хората си. Ще убият още някого.

— В такъв случай просто стискаш палци и се надяваш да се размине — каза Ричър.

— Не е в мой стил — каза Стайвесънт. — Ще трябва да разчитам на вас.

— Ако се справим с тях дотогава, ще ви уведомим навреме.

— Как мога да знам, че сте се справили? Та вие нямате дори радиостанция. В тия пущинаци мобилните телефони не работят. А да използвате телефона на семейство Фрьолих е крайно неудобно.

Ричър помисли малко.

— Ние сме с черен юкон — каза накрая той. — В момента е паркиран на главната улица, на изток от църквата. Ако утре сутринта е все още там, просто обръщате хеликоптера и изчезвате. Армстронг ще трябва да го преглътне някак. Но ако юкона го няма, значи и нас ни няма, а ние няма да си тръгнем, преди да сме си свършили работата, ясно ли е?

— Добре, разбрано — каза Стайвесънт. — Ако източно от църквата има черен юкон, отменяме мероприятието. Ако няма юкон, кацаме. Претърсихте ли града?

— Е, не можем да тръгнем от къща на къща. Но градът е съвсем малък. Ако имаше непознати лица, щеше да се разчуе, повярвай ми.

— Нендик дойде в съзнание. Полека-лека проговори. Същата история като на Андрети. Двама мъже, отначало ги взел за полицаи.

— Те са полицаи. Няма съмнение. Получихте ли описания?

— Не. Той още се страхува за жена си. Не ни стигнаха силите да му кажем да я забрави.

— Горкият!

— Бих желал с нещо да му помогна да се отърси. Поне да бяхме открили трупа й…

— Аз лично нямам никакво намерение да ги арестувам и разпитвам.

Във Вашингтон отново настана мълчание.

— Е, ние с вас, така или иначе, няма да се видим — каза Стайвесънт. — Тъй че, успех!

— И на теб — отвърна Ричър.

Той положи слушалката върху старовремската вилка и нави кабела на топка върху масата. Погледна през прозореца. Беше обърнат на североизток и от него се виждаше безкрайно море от висока изсъхнала трева. После се извърна назад и видя мистър Фрьолих, който го наблюдаваше от прага на стаята.

— Идват насам, нали? — запита той. — Онези хора, които убиха дъщеря ми? След като Армстронг ще бъде тук…

— Може вече да са дошли — отвърна Ричър.

Мистър Фрьолих поклати глава.

— Ако бяха тук, щеше да се разчуе.

— Видяхте ли един златист джип да преминава през града?

— Мина точно покрай мен. Движеше се доста бавно.

— Кой беше в него?

— Не видях. Не обичам да се заглеждам в хората.

— Е, добре — каза Ричър. — Ако чуете, че в града са пристигнали някакви непознати, веднага елате да ми кажете.

Възрастният човек отново кимна.

— Щом разбера нещо, ще ви кажа моментално. Аз винаги разбирам, ако има нещо. Тук тия работи се разчуват на минутата.

— Ние ще бъдем в камбанарията — каза Ричър.

— Вие от хората на Армстронг ли сте?

Ричър не отговори.

— Не, явно не сте — каза мистър Фрьолих. — Вие сте тук, за да отмъщавате. Око за око, нали така?

Ричър кимна.

— И зъб за зъб.

— Живот за живот.

— Два живота срещу пет, ако трябва да бъдем точни. Както и да го погледнеш, тия са на печалба.

— Вас това не ви ли смущава? — попита мистър Фрьолих.

— А вас?

Воднистите очи на възрастния човек огледаха сумрачната стая и се спряха на портрета на неговата осемнайсетгодишна дъщеря.

— Вие имате ли деца? — попита той.

— Не — отвърна Ричър. — Нямам.

— Аз също нямам. Вече. Тъй че никак не ме смущава.

Ричър се върна при юкона и взе туристическата карта от задната седалка. После се качи на камбанарията и завари Нили да се провира между южния и северния прозорец.

— Чисто е — каза тя през гръмките удари на часовника.

— Стайвесънт позвъни — каза Ричър. — На телефона на Фрьолих. Нендик се е свестил. Същият случай като с Андрети.

Той разгъна картата и я разстла на пода в камбанарията. Постави пръста си върху точката, обозначаваща Грейс. Градецът се намираше в центъра на груб квадрат, приблизително сто и двайсет на сто и двайсет километра, очертан от четири различни пътя. От дясната страна минаваше шосе 59, което водеше от Дъглас на юг през някакво селище на име Бил до друго на име Райт на север. Горният ръб на квадрата беше шосе 387, което водеше на запад от Райт до Еджъртън. И двете шосета бяха указани на картата като второстепенни. Ричър й Нили вече бяха минали по един участък от шосе 387 и знаеха, че е с доста прилично асфалтово покритие. Отляво квадратът се ограничаваше от междущатската магистрала 25, която се спускаше от Монтана на север, минаваше покрай Еджъртън и продължаваше на юг до Каспър. При Каспър магистралата завиваше почти под прав ъгъл на изток към Дъглас, описвайки и долния ръб на квадрата. От Дъглас тя отново правеше завой на юг и продължаваше към Шайен. Целият този квадрат със страна сто и двайсет километра беше разделен по вертикала на два почти равни правоъгълника от черния път, който преминаваше в посока север-юг през Грейс. Този път беше отбелязан на картата с тънка пунктирана линия. На легендата тази линия беше обозначена като третостепенен път без твърдо покритие.

— Какво мислиш? — попита Нили.

Ричър прокара пръста си по квадрата. После разшири радиуса с по още сто и петдесет километра на изток, север, запад и юг.

— Много се съмнявам, че в цялата история на Съединените щати някой просто така е преминал през град Грейс, Уайоминг. Това просто е нелогично. Защо му е на човек да преминава през тоя град? Ако пътуваш през щата в посока север-юг, няма никакъв смисъл да минаваш оттук. Да кажем, искаш да стигнеш от Каспър за Райт. От долния ляв ъгъл на квадрата до горния десен. От Каспър тръгваш по магистралата на изток за Дъглас и оттам хващаш шосе 59 на север, докато стигнеш до Райт. Няма какво да правиш в Грейс. Нито си скъсяваш пътя, нито пестиш време. Напротив, губиш време, защото по черния път се кара по-бавно. Освен това от шосето тоя път изобщо не се вижда. Прилича на някакъв коловоз, който не води за никъде. Спомняш ли си, че когато завихме по него откъм север, аз за малко щях да го пропусна и трябваше да се връщам?

— При това ние имаме туристическа карта — каза Нили. — На обикновените пътни карти нищо чудно пътят изобщо да не е отбелязан.

— Следователно тоя джип е имал причина да мине оттук — продължи Ричър. — Не го е направил по погрешка, нито просто така, за разнообразие.

— Това са били нашите хора — каза Нили.

Ричър кимна.

— Минали са да разузнаят терена.

— Съгласна съм — каза Нили. — Но дали им е харесало това, което са видели?

Ричър затвори очи. Какво бяха видели ония? Някакъв малък град без никакви надеждни укрития. Удобно място за кацане на хеликоптер на около петдесет метра от вратата на църквата. А също и един черен джип, приличен на събърбаните на тайните служби, паркиран точно пред църквата — голям, неподвижен и заплашителен. С номера от Колорадо, но нима най-близкото оперативно бюро на тайните служби не беше именно в Денвър?

— Не вярвам да са готови на излишен риск — забеляза Ричър.

— И какво според теб ще направят? Ще се откажат? Или ще се върнат?

— Има само един начин да разберем — каза той. — Като изчакаме да видим.

И те зачакаха. Следобедното слънце слизаше към хоризонта и температурата спадаше главоломно. Големият часовник над главите им тиктакаше по 3600 пъти на час. Нили излезе да се разкърши и се върна с плик с покупки от бакалията. Те си направиха импровизиран обяд на пода. После разработиха нова система на наблюдение, основаваща се на факта, че никакво превозно средство не можеше да се доближи от хоризонта до мястото, където се намираха, за по-малко от осем минути, независимо от коя посока щеше да дойде. Така че те се настаниха удобно на пода, като на всеки пет минути по часовника на Нили и двамата се надигаха едновременно и оглеждаха всеки своя участък от пътя, докъдето им стигаше погледът. При всяко ставане ги обхващаше някаква тръпка на очакване, но бързо оставаха разочаровани. Все пак това дребно физическо упражнение поне им помагаше срещу студа. Те започнаха да се протягат на място, за да не се схващат мускулите им. Правеха лицеви опори на пода, за да се сгряват. Патроните по джобовете им подрънкваха отчетливо. От време на време Ричър залепваше лице за капака на прозореца, да хвърли поглед към снежните облаци на запад. Те си висяха все така неподвижно над билото на планината, мрачни и заплашителни, опрени сякаш в невидима стена, която ги държеше на постоянна дистанция от около осемдесет километра.

— Няма да се върнат — каза Нили. — Трябва да са луди, за да се опитат да направят нещо тук.

— Те са луди — отвърна Ричър.

Той гледаше и чакаше, и слушаше ударите на часовника.

Към четири следобед окончателно му писна. Разтвори джобното си ножче, остърга натрупаната блажна боя по рамката на дървения капак и извади една от напречните летви. Беше обикновена дървена дъска, дълга близо метър, широка десетина сантиметра и дебела около един пръст. Той я вдигна пред себе си като копие, пропълзя и я натика в часовниковия механизъм. Зъбните колела захапаха дървото и часовникът спря. Той измъкна дъската, върна се до прозореца и я пъхна обратно на мястото й. Внезапната тишина беше оглушителна.

Те чакаха и се оглеждаха. Ставаше все по-студено; и двамата вече трепереха. Но тишината им помагаше. Изведнъж тя им стана могъщ съюзник. Ричър пропълзя до прозореца, огледа пътя на север, после вдигна картата от пода и се взря в нея. С разтворени като пергел палец и показалец той започна да мери някакви разстояния. Шейсет, сто и двайсет, сто и осемдесет, двеста и четирийсет километра. Бавно, по-бързо, бързо, бавно. Средна скорост шейсет километра в час. Значи общо четири часа.

— Слънцето залязва на запад — каза той, — а изгрява от изток.

— Да, на тази планета поне е така — обади се Нили.

В този момент и двамата чуха скърцането на витото дървено стълбище отдолу. После тихи стъпки по изправената стълба, която водеше към камбаните. Капакът на пода се надигна и в отвора се появи главата на енорийския свещеник, който примигна нервно при вида на картечния пистолет МП5 и автоматичната карабина М–16, насочени отблизо в челото му.

— Ще се наложи да поговорим и за тия неща — каза той. — Едва ли очаквате да съм много доволен, задето сте внесли оръжие в църквата ми.

Застанал на дървената стълба, той приличаше на отрязана глава. Ричър остави своята М–16 на пода. Свещеникът се изкачи още едно стъпало нагоре.

— Разбирам нуждата от охрана — каза той. — Освен това за нас е чест да бъдем посетени от вицепрезидента на Съединените щати. Но в никакъв случай не мога да допусна подобни оръдия на разрушението на това свято място. Редно би било да се допитате до мен, преди да ги внесете.

— Оръдия на разрушението… — повтори замислено Нили.

— В колко часа залязва слънцето? — запита Ричър.

Свещеникът донякъде се смути от тази рязка смяна на темата. Но бързо се окопити и отвърна учтиво:

— Скоро. По тия места доста рано се скрива зад планините. Но днес няма да видите залеза. На запад има облаци. Задава се снежна буря.

— А кога изгрява?

— През този сезон… ами мисля, че малко преди седем.

— Каква е прогнозата за утре?

— Времето ще се задържи същото както днес.

— Е, добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Вие ли спряхте часовника?

— Направо щеше да ме побърка.

— Затова съм дошъл. Имате ли нещо против, ако отново го пусна?

Ричър вдигна рамене.

— Часовникът си е ваш.

— Знам, че шумът може би ви пречи…

— Няма значение — каза Ричър. — Още щом залезе слънцето, се махаме оттук. Заедно с оръжията.

Свещеникът се изкачи по останалите стъпала до помещението с камбаните, подпря се на стоманените греди и зачовърка нещо в механизма. Часовникът имаше устройство за сверяване, свързано с друг, много по-малък часовников механизъм, който Ричър не бе забелязал отначало. Беше скрит между големите зъбни колела. Към него имаше лост за сверяване. Свещеникът погледна ръчния си часовник и с помощта на лоста приведе големите стрелки на двата външни циферблата към точното време. Стрелките на миниатюрния циферблат се преместиха едновременно с тях. После той просто завъртя с ръка едно от зъбните колела, то набра инерция и часовникът тръгна. Равномерното дзън-дзън-дзън се възобнови, най-малката камбана заприпява с тънък гласец.

— Благодаря — каза свещеникът.

— Още най-много час — каза Ричър. — После се изнасяме оттук.

Енорийският свещеник кимна, за да потвърди, че е бил разбран правилно, и се провря по обратния път през отвора. Пресегна се и затвори капака над главата си.

— Да не си откачил? — каза Нили. — Ние не можем да напуснем поста си! Те като нищо ще дойдат през нощта. Може би точно това чакат. По тоя път не им трябват фарове.

Ричър погледна часовника си.

— Те са вече тук — каза той. — Или всеки момент ще бъдат.

— Къде тук?

— Сега ще ти покажа.

Той отново извади дъската от капака и й я подаде. После се провря под валовете на часовника и по следващата дървена стълба се изкачи до покрива на камбанарията. Там също имаше капак; той го натисна с рамо и го отвори нагоре.

— Само не си подавай главата — подвикна й той. После се набра на ръце и изпълзя навън, като веднага залегна по корем.

Покривната конструкция на църквата беше абсолютно идентична на тази в Бисмарк. Оловните плочи на изолацията бяха оформени като малка тераска с нисък парапет. В ъглите имаше улуци, а точно по средата — издигнат цокъл за пилона на знамето, ветропоказателя и гръмоотвода. Парапетът околовръст беше висок около метър. Ричър се пресегна надолу и пое дъската от ръцете на Нили. После се отдръпна, за да й направи път. Тя пропълзя през отвора и се просна по корем до него. Вятърът се бе усилил и на открито беше станало непоносимо студено.

— Сега се изправи на колене, без да подаваш глава нагоре — каза й той. — Стой близо до мен, с лице на запад.

Те коленичиха един до друг с приведени напред глави — той отляво, тя отдясно. Дори през дебелите дъски и оловните плочи на покрива омразното тиктакане продължаваше да се чува.

— Хайде сега, едновременно — каза Ричър.

Като държеше дъската с лявата си ръка за левия край, той я вдигна пред очите си. Нили хвана десния край, двамата пропълзяха на колене и застанаха плътно до западния парапет. Той полека повдигна дъската нагоре, докато изравни основата й с горния ръб на парапета. Тя направи същото.

— Още малко нагоре — каза той. — Трябва ни пролука за очите.

Двамата едновременно повдигнаха дъската с още два сантиметра, докато отдолу се образува процеп, през който да виждат навън. Ако някой от земята се взреше внимателно, може би щеше да ги забележи, но иначе не беше лошо като импровизирано укритие.

— Погледни на запад — каза той, — и може би леко на юг.

Те замижаха срещу последните остри лъчи на залязващото слънце, които пробиваха през буреносните облаци откъм запад. От върха на камбанарията на шейсет километра към планините не се виждаше нищо друго освен безкрайно море от полюшваща се висока трева. Облаците се движеха, а заедно с тях и лъчите, които като прожекционен апарат изписваха бързо сменящи се фигури от цветове и мрак по екрана на небето.

— Гледай в тревата — каза той.

— Какво търсим?

— Като го видиш, ще разбереш.

Няколко минути те клечаха неподвижно. Слънцето бавно се спускаше над планините. Последните му лъчи светеха все по-водоравно в очите им. Накрая го видяха. Едновременно. На около километър и половина от тях, сред морето от полюшваща се трева, за мит проблесна златистият покрив на шевролета. Бавно, с човешки ход, джипът пълзеше на изток, право към тях, като се люлееше и подскачаше върху неравния терен.

— Не са глупави — каза Ричър. — Погледнали са картата и са си казали също като теб, че най-добрият път за отстъпление е право на запад през прерията. После явно са решили обаче, че оттам е и най-добрият път за атака.

Слънцето се гмурна в ниските облаци на осемдесет километра на запад. Откъм планините през прерията се понесоха дълги черни сенки и за миг обхванаха цялата долина. Златистата светлина угасна, сякаш някой бе натиснал електрически ключ. Настана здрач. Те свалиха дъската надолу и легнаха по корем на покрива. Пропълзяха по оловните плочи и се промушиха през капака обратно при камбаните. Нили се провря под валовете на часовника и вдигна своя МП5.

— Още не — каза Ричър.

— А кога?

— Какво ще направят те според теб?

— Ще се приближат колкото посмеят. После ще чакат.

Ричър кимна.

— Ще намерят някаква подходяща падина на стотина-двеста метра от църквата. Най-напред ще се убедят, че от мястото си имат пряка видимост насам, без някой да вижда тях, после ще обърнат джипа с предницата на запад и ще останат там да дочакат идването на Армстронг.

— Дотогава има четиринайсет часа.

— Точно така — каза Ричър. — Нека си чакат. Нека намръзнат хубаво, да им се схванат кокалите и да останат без сили. Ние ще ги ударим по изгрев откъм изток. Слънцето ще им свети право в очите и те даже няма да ни видят.

Ричър и Нили скриха дългите си оръжия под една пейка в църквата. Без да местят паркирания юкон, те отидоха пеша в странноприемницата до моста и наеха две стаи. Оттам прескочиха до магазина, за да си купят нещо за вечеря. Слънцето беше залязло и температурата беше паднала под нулата. Във въздуха отново се носеха снежинки. Големи, пухкави, сякаш безтегловни, те танцуваха на място или се издигаха нагоре като малки бели птички.

Щандът за готови закуски беше затворен, но продавачката предложи да им претопли в микровълновата фурна нещо от фризера. Тя явно приемаше Ричър и Нили за специални агенти на тайните служби, дошли на разузнаване преди основната делегация. Очевидно целият град вече знаеше, че Армстронг ще участва във възпоменателната служба на другата сутрин. Жената им стопли по едно парче пай с месо и малко скашкани зеленчуци. Двамата вечеряха на крак до щанда. Храната имаше вкус на полева дажба, каквито раздават на фронта, но пък жената отказа да им вземе пари.

Стаите в странноприемницата се оказаха чисти, според рекламата. Стените бяха облицовани с чамови дъски; на пода имаше парцалени черги. Във всяка стая имаше по едно единично легло с покривка на цветчета, станала почти прозрачна от пране. Тоалетната и банята бяха в другия край на коридора.

Ричър отстъпи на Нили стаята, която беше по-близко до тях. Известно време тя му прави компания в неговата стая, понеже беше неспокойна и нещо й се приказваше. Двамата седяха един до друг на леглото, понеже в стаята нямаше други мебели.

— Те вече имат позиционно надмощие — каза Нили.

— Ние двамата срещу някакви си жалки тъпаци — върна й го той. — Това може би те притеснява?

— Положението се усложни — каза тя.

— За последен път те питам — каза Ричър, — нали не те принуждавам да вършиш това?

— Сам няма да се справиш.

Той поклати глава.

— С тия двамата ще се справя с една ръка и с торба на главата.

— Ние не знаем нищо за тях.

— Но можем да направим някои предположения. Високият тип от Бисмарк е стрелецът, а ниският му пази гърба и кара колата. Те са извънредно лоялни един на друг. Като да са братя. Големият брат и малкият брат. Цялата тази история се основава на братска лоялност. Иначе просто не би могло да бъде. Няма как другояче да се обясни такава силна мотивация. Не можеш да идеш при един непознат и да кажеш: „Виж какво, аз смятам да застрелям еди-кой си, понеже баща му навремето заплаши да ми завре кол в задника, пък аз го молих да не го прави.“

Нили не отговори.

— Не те моля да участваш — каза той.

Нили се усмихна.

— Какъв си ми глупав — каза тя. — Аз не се притеснявам за себе си, а за теб!

— Ти не бери грижа за мен — каза Ричър. — Аз ще доживея до дълбока старост и ще издъхна самотен в някоя мотелска стая.

— Май и при теб е въпрос на братска лоялност — подхвърли тя.

Той кимна.

— Няма как иначе. Аз пет пари не давам за Армстронг. Фрьолих ми харесваше, но ако не беше Джо, просто никога нямаше да я срещна.

— Ти самотен ли си наистина?

— Понякога. Невинаги.

Тя бавно посегна към ръката му. Отначало ръката й беше на два сантиметра от неговата. Движението й беше толкова бавно, че двата сантиметра бяха като две светлинни години. Пръстите й незабележимо се плъзнаха по избелялата покривка, докато почти допряха неговите. После се вдигнаха нагоре, продължиха да се движат и се спряха точно над ръката му, на няколко милиметра разстояние. Сякаш между ръцете им имаше слой сгъстен въздух, горещ и течен, който не им позволяваше да се допрат. Ръката й застина неподвижно. После тя бавно я свали надолу и пръстите й едва-едва докоснаха неговите. Извъртя китката си, докато пръстите им станаха успоредни. Натисна по-силно. Дланта й беше гореща, а пръстите — дълги и хладни. Върховете им стигаха до кокалчетата му. Тя погали ръката му и с възглавничките на пръстите си проследи всичките й бръчици, сухожилия и белези. После притисна своята надолу, докато пръстите й се промушиха между неговите. Той обърна ръката си с дланта нагоре и пръстите им се сплетоха. Тя леко стисна и усети как той й отговори.

Двамата седяха един до друг още пет минути, през които той държеше ръката й. После тя леко си я издърпа, стана и пристъпи към вратата. Обърна се и се усмихна.

— Е, хайде, до утре — каза тя.

Ричър спа лошо и се събуди в пет сутринта, притеснен за предстоящата развръзка. Привиждаха му се всякакви неочаквани усложнения. Той отхвърли завивките и спусна крака от леглото. Облече се в тъмното, слезе по стълбите и излезе навън. Беше тъмна, мразовита, непрогледна нощ; снежинките вече не танцуваха във въздуха, а го шибаха през лицето. Бяха станали тежки и мокри. Лошото време се преместваше на изток. Това е добре, каза си той.

В градеца нямаше нито една светлинка. Всички прозорци бяха тъмни, по улиците не светеха лампи, на небето нямаше луна и звезди. Камбанарията едва се очертаваше в далечината — източена нагоре, сивкава и призрачна. Той закрачи по средата на разкаляния земен път и прекоси гробището. Намери вратата на църквата и влезе вътре. Слепешката се заизкачва по стълбите за камбанарията. Напипа отвесната стълба на междинната площадка и се качи в помещението при камбаните. Часовникът тиктакаше гръмогласно. Много по-силно, отколкото през деня. Сякаш някакъв побъркан ковач пердашеше равномерно с чука по невидима наковалня.

Той се провря под валовете и напипа следващата стълба. Отвори капака към покрива и изпълзя от мрака на камбанарията. Пропълзя до западния парапет и надникна отгоре. Навсякъде цареше мрак и тишина. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на планините. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Студът пареше кожата. Той приклекна зад парапета и зачака.

Половин час прекара неподвижно на студа. Очите му сълзяха, носът му течеше. Цялото му тяло се тресеше неудържимо. Ако на мен ми е толкова студено, ония сигурно са се вкочанили, помисли си той. Най-после, след трийсет безкрайни минути, се чу звукът, който бе очаквал. Двигателят на шевролета запали. Бяха доста далеч, но в нощната тишина шумът беше оглушителен. По звука се намираха на около двеста метра някъде на запад; беше невъзможно да се определи точното местоположение. Оставиха двигателя да работи цели десет минути, за да се стоплят, после го угасиха. И точно тогава направиха една фатална грешка. За миг запалиха лампата в купето. Той ясно видя жълтеникавата светлина сред високата трева. Бяха скрили колата в една дълбока падина. Намерили бяха идеално място, покривът на джипа беше под нивото на съседните гърбици. Падаше се съвсем леко на югозапад. Да, мястото наистина си го биваше. Сигурно щяха да използват покрива на колата като огнева позиция. Залягат, стрелят, скачат долу, мятат се в колата и изчезват.

Ричър се подпря с длани на стената и застана с лице право на запад, като се опита да запомни точно координатите на проблесналата за миг светлинка. Беше може би на сто и петдесет метра от камбанарията и на около трийсетина метра вляво спрямо перпендикуляра. Той пропълзя обратно в помещението с камбаните, покрай неистово тракащия часовник, надолу по стълбите до кораба. Извади двете оръжия изпод пейката, изнесе ги навън и ги положи направо върху замръзналата земя под юкона. Не ги сложи вътре. Не желаеше да отговаря на светлинния им сигнал.

Върна се в странноприемницата тъкмо когато Нили излизаше от стаята си. Беше почти шест часът. Тя беше изкъпана и облечена. Двамата отидоха в неговата стая да се съвещават.

— Не можа ли да спиш? — попита той.

— Аз никога не спя — отвърна тя. — Ония там ли са още?

Той кимна.

— Има обаче един проблем. Не можем да ги ликвидираме където са. Трябва най-напред да ги изкараме оттам.

— Защо?

— Прекалено са близко. Не можем да си позволим да започнем трета световна война, когато се очаква след час Армстронг да пристигне. Нито пък да оставим два трупа на сто и петдесет метра от града. Местните хора ни знаят вече. Веднага ще дойдат ченгета от Каспър. Може и щатската полиция. Мисли за лиценза си. Трябва първо да ги пропъдим оттук и да ги гръмнем някъде по-далеч. Идеално би било на запад, където вече вали. Като ги затрупа снегът, до април месец няма да ги намерят. Така е най-добре.

— Хубаво, но как?

— Те са като Едуард Фокс, а не като Джон Малкович. На всяка цена държат да се измъкнат живи. Ако пипаме умно, можем да ги разкараме оттук.

Наближаваше шест и половина, когато двамата се върнаха заедно при колата. Във въздуха продължаваха да прелитат снежинки, но небето откъм изток просветляваше. Над хоризонта се виждаше една тъмноморава ивица, която преливаше в тъмносиво и едва след това в катранено черното на нощта. Те провериха оръжията си. Затегнаха връзките на обувките, закопчаха догоре якетата, разкършиха рамене, за да се убедят, че не пречат на движенията им. Ричър си сложи шапката и лявата ръкавица. Нили пъхна щаера във вътрешния джоб на якето си и провеси картечния МП5 през рамо.

— Хайде, доскоро — прошепна тя. После се обърна и закрачи на запад през гробището.

Ричър я проследи с поглед, докато премина ниската ограда, обърна се леко на юг и изчезна в мрака. После се приближи до основата на камбанарията, притисна се с лице към центъра на западната фасада и пресметна наум местоположението на шевролета. Протегна ръка назад и леко встрани по мисления азимут, после направи няколко широки крачки заднишком, като същевременно с всяка крачка леко изместваше ръката си встрани, за да компенсира ъгъла и да не се отклонява от набелязаната точка. Приклекна и постави карабината на земята така, че дулото й да сочи в същата посока. После отиде до юкона, облегна се на задната врата и зачака зазоряването.

Изгревът настъпи бавно и величествено. Най-напред моравият цвят изсветля и почервеня в основата си, и се разпростря настрани и нагоре, докато половината от небето заискри в алено. После на триста километра на изток от тях, някъде над Южна Дакота, се зароди огромно оранжево сияние, земята се претърколи устремно напред да го пресрещне и първата тънка люспа от слънчевия диск проби над хоризонта. Небето се обагри в ярко розово. Високо нагоре, към зенита, продълговати белезникави облаци припламнаха в червено.

Ричър изчака слънцето да се издигне достатъчно, за да го заболят очите, след това отключи юкона и запали двигателя. Наду клаксона и пусна радиото с пълна сила. Намери на скалата някаква станция за рок музика. През отворената врата на колата дивашко думкане разцепи утринната тишина. Той вдигна от земята заредената М–16, свали със замах предпазителя и изстреля един кратък откос във въздуха на запад и леко вляво, на юг, току над скрития в тревата шевролет. Миг след това откъм югозапад се чу отговорът на картечния МП5 на Нили, превключен на къси редове от по три патрона. Поради по-бързия темп на стрелба на австрийското оръжие трите изстрела се сляха в един оглушителен трясък, придружен от характерното чаткане на изхвърчала на гилзите. По звука Ричър определи, че Нили е заела позиция на стотина метра на юг от шевролета и стреля право на север над главите им. Ричър пусна още един кратък откос откъм изток, после тя още един троен откъм юг. Ехото подхвана този странен диалог и го запокити на десетки километри над смълчаната прерия, слят в едно-единствено кратко изречение:

Ние… знаем… че сте… там!

Ричър изчака трийсет секунди по план. Откъм джипа не последва никакъв отговор. Никакви светлини, никакво раздвижване, никакъв ответен огън. Той отново вдигна карабината, прицели се високо и натисна спусъка: Ние. Далеч вляво Нили отговори: знаем. После пак той: че сте. И пак Нили: там.

Никакъв отговор. За секунда той си помисли, че може да са се преместили в последния момент. Като нищо са сменили тактиката и заели позиция източно от църквата. Наистина, трябваше да са пълни идиоти, за да атакуват срещу слънцето. Той се извърна назад, но не видя нищо освен трескаво палене на лампи в прозорците на градеца. Обърна се отново напред и тъкмо вдигна пушката за стрелба, когато шевролетът изскочи като изхвърлен от пружина от тревата на сто и петдесет метра право срещу него. За миг утринното слънце хвърли златист и сребърен отблясък върху задната му врата и голямата хромирана броня. Тежката машина се оттласна от първата гърбица, прелетя няколко метра във въздуха, после падна върху колелата си и рязко ускори по посока на запад.

Ричър хвърли пушката на задната седалка на юкона, затвори вратата, спря радиото и даде газ направо през гробовете. Помете ниската ограда на гробището и се понесе през високата трева. С остър завой, като едва не я преобърна, той насочи машината на югоизток през убийствения терен. Колата подскачаше през дупки и гърбици, каросерията бясно се тресеше, накланяше се опасно встрани, ресорите жално квичаха. Той пусна едната си ръка от волана, докато закопча колана и се пристегна здраво. Изведнъж високата трева вляво от пътя му се разтвори и Нили се хвърли към юкона. Ричър удари спирачките, тя отвори със замах задната врата и се тръшна на седалката. Той отново даде газ, докато Нили с котешка гъвкавост се провря между облегалките и седна отпред до него. Закопча колана, стисна картечния пистолет между коленете си и се подпря с две ръце на арматурното табло, сякаш се возеше на някакво влакче на ужасите.

— Дотук повече от добре! — извика тя задъхана.

Ричър даде газ и завъртя волана на север, докато пресякоха ивицата отъпкана трева, която шевролетът бе оставил след себе си. Той коригира посоката и даде газ. Влакчето на ужасите беше детска игра в сравнение с терена, по който се носеха. Грамадният джип подскачаше от гърбица на гърбица, четирите му колела се откъсваха за миг от земята, след което тежко падаше обратно само за да отхвръкне отново от следващото препятствие. Двигателят виеше като ранено животно. Воланът се дърпаше и гърчеше в ръцете му и го удряше през палците. Той разпери пръсти и се опитваше да шофира само с дланите си, докато се молеше да не счупят някоя ос.

— Виждаш ли ги? — изкрещя Нили през рева на двигателя.

— Не още — извика в отговор той. — Сигурно са на около триста метра напред.

— Ще разбием колата!

Той натисна газта докрай. Скоростта надминаваше осемдесет километра в час. Деветдесет. Близо сто. Колкото по-бързо караха, толкова по-слабо се усещаха неравностите отдолу. Просто през повечето време колата висеше във въздуха.

— Виждам ги! — извика Нили.

Бяха на двеста метра напред. Шевролетът подскачаше през гърбиците на терена и ту се показваше, ту се скриваше от погледа като някакъв разбеснял се златист делфин. Ричър даде още газ и започнаха да го настигат. Бяха в изгодна позиция, защото предната кола им проправяше път през тревата. Когато бяха вече на стотина метра от шевролета, Ричър леко отпусна газта и запази дистанцията. Двигателят ревеше, окачването скърцаше и яростно тракаше.

— Могат да бягат… — изкрещя той.

— Но няма къде да идат! — допълни тя.

След десет минути вече бяха на петнайсетина километра западно от Грейс и се чувстваха така, сякаш някой ги бе млатил с юмруци. На всяка неравност главата на Ричър се удряше в покрива, ръцете го боляха от схватката с волана. Раменете му бяха като изкълчени. Двигателят ревеше неистово. Единственият начин да задържи крака си върху педала на газта беше пред цялото време да го натиска докрай с тежестта на тялото си. До него Нили подскачаше като парцалена кукла на седалката. Тя вече не се подпираше с ръце на таблото, защото се страхуваше, че ще си строши лактите.

През следващите петнайсет километра пейзажът започна видимо да се променя. Бяха изминали около четирийсет километра от Грейс, а до магистралата оставаха още толкова. Теренът ставаше все по-набразден от напречни гърбици и ями, а на всичко отгоре имаше и видим наклон нагоре към подножията на планините. Тревата се разреди, камъните зачестиха. Освен това тук-там по земята имаше сняг. Докато се усетят, и нагазиха в дебела около педя снежна покривка, от която стърчаха замръзнали треви. И двете коли забавиха скоростта, но дистанцията между тях не се промени.

След още километър и половина гонитба те едва пълзяха с трийсетина километра в час, сякаш се гонеха в забавен кадър. Местността беше насечена от стръмни дерета, дълбоки от три до пет метра; колите се спускаха под четирийсет и пет градуса до дъното, заравяха муцуни в натрупания сняг и след това изпълзяваха нагоре до следващото било. Нестихващият западен вятър беше навял снега така, че при спускане се движеха по гола земя, докато на изкачване трябваше да се борят с дебели, загладени отгоре преспи. Във въздуха се носеха снежинки и шибаха предните стъкла на колите.

— Ще заседнем — каза Нили.

— Те оттук са дошли — отвърна той. — Трябва да могат и да се върнат.

През повечето време ту шевролетът, ту юконът бяха скрити един от друг в някое дере. Шевролетът беше през три-четири гънки напред. Нили и Ричър го зърваха за миг, само когато едновременно преодоляваха поредното било, преди да се гмурнат отново надолу. Между тях нямаше никакъв синхрон. Всяка от машините се спускаше предпазливо надолу, после с четирите колела издрапваше нагоре. И двете пълзяха с човешки ход. Ричър включи постоянно демултипликатора на двойното предаване, но въпреки това колата се хлъзгаше, занасяше и боксуваше. Снежната буря откъм запад щеше да ги връхлети всеки момент.

— Време е — каза Ричър. — В някое от тия дерета снегът ще ги затрупа до пролетта.

— Да действаме — отвърна Нили.

Тя натисна копчето и свали прозореца от своята страна; купето тутакси се изпълни с ледена вихрушка. Вдигна картечния пистолет от пода и постави превключвателя на огъня на дълги редове. Ричър даде газ и джипът прелетя през следващите две дерета, като едва не се разпадна. Когато се изкачиха на третото било, той изви волана вляво и закова спирачките. Колата занесе и спря, Нили се надвеси през отворения прозорец и зачака. На стотина метра пред тях златистият шевролет се подаде на гребена на поредната гънка и тя му пусна един дълъг откос, като се целеше ниско в задните гуми и в резервоара. Шевролетът сякаш поспря за миг, после отново се гмурна в следващото дере и изчезна от погледа им.

Ричър завъртя волана, насочи юкона напред и даде газ докрай. Със спирането бяха изостанали с още стотина метра. Той прегази през три поредни дерета и на четвъртото било отново спря. Шевролетът не се появи повече. Те зачакаха. Минаха трийсет секунди. Четирийсет.

— Къде изчезнаха, по дяволите?

Ричър плавно спусна джипа по наветрената страна на дерето, прегази снега и изпълзя отсреща. Пресече и следващото дере. От шевролета нямаше и следа. Той даде газ и продължи напред. Гумите боксуваха, двигателят ревеше като разярен звяр. Стигнаха до следващото било. Той закова на върха. Пред него имаше широк дол, поне шест метра на дълбочина. Снегът на дъното беше толкова дълбок, че замръзналите еднометрови треви едва се подаваха на педя над повърхността му. Дирите на шевролета от предишния ден се различаваха право напред, почти заличени от вятъра и новия сняг. Но заедно с тях, дълбоки и пресни, се виждаха и дирите му отпреди минута. Те завиваха под прав ъгъл надясно и продължаваха право на север, до една остра чупка в дерето, където изчезваха от погледа зад грамадна, заровена в снега скала. Ричър се заслуша. Тишина. Снегът продължаваше да се носи във въздуха. Не падаше, а се издигаше от долу на горе, откъм дъното на долчинката, подкарван от вятъра.

Време и пространство, помисли си Ричър. Четири измерения. Класическа задача от учебниците по тактика. Може би шевролетът бе обърнал назад в широко U и сега се носеше обратно към Грейс в очакване на плячката си. Може би щяха да се опитат да стигнат до църквата, преди още хеликоптерът на Армстронг да е кацнал. Но пък да ги гони слепешката би било истинско самоубийство. Понеже можеше и да не са тръгнали обратно, а да ги чакат в засада още в следващото дере. От друга страна, и да губи време в разсъждения също си беше самоубийство или още по-лошо. Защото имаше и трета възможност: ония да не препускат обратно към църквата, нито да чакат в засада, а точно в момента да заобикалят в широк кръг, за да им излязат в гръб. Класическа задача, наистина. Ричър погледна часовника си. Наближаваше фаталният момент на взимане на решение. Те бяха тръгнали от Грейс преди близо трийсет минути. Значи нужни им бяха още точно толкова, за да се върнат. А пък Армстронг трябваше по програма да пристигне след шейсет и пет минути.

— Мръзне ли ти се? — попита той.

— Нямам избор — отвърна Нили.

Тя отвори вратата и слезе на снега. Затича се с несигурна крачка по хлъзгавия терен, за да пресече другата чертичка на U-то. Той вдигна крака си от спирачката, завъртя волана и плавно заспуска юкона надолу. В дъното на дерето зави остро вдясно и пое по следите на шевролета. Това беше най-доброто решение, което му дойде наум. Ако ония наистина се връщаха в Грейс, той не можеше да чака безкрайно. Нямаше смисъл да пристигне след тях и да завари Армстронг мъртъв. Ако ли пък го чакаха в засада след първата чупка, мисълта, че в момента Нили ги заобикаля, за да им излезе в гръб, му даваше сили. Присъствието й беше достатъчно, за да се чувства сигурен за живота си.

Ала засада нямаше. Той заобиколи канарата и отзад нямаше нищо, освен следи от гуми и Нили, застанала петдесетина метра по-нататък с вдигнато над главата й оръжие. Сигнал за отбой. Ричър даде газ и се понесе към нея. Джипът боксуваше и се занасяше в следите на шевролета, подскачаше и се друсаше върху скрити в снега камъни. Когато натисна спирачката, тежката машина се завъртя настрани и предните колела хлътнаха в дълбока канавка, покрита от рохкавия сняг. Нили прегази до колата и отвори вратата. В купето нахлу леден въздух.

— Дай газ — каза тя, отново задъхана. — Ония вече имат пет минути преднина.

Той натисна педала. Четирите колела се завъртяха, но колата изобщо не помръдна. Предницата се зарови още по-дълбоко в канавката.

— По дяволите! — изпъшка той.

Опита отново. Същият резултат. Джипът се тресеше на място, колелата бясно се въртяха, машината подскачаше, но не тръгваше. Той изключи демултипликатора и опита отново. Същият резултат. Отне газта, включи на задна и натисна педала. После на директна. Задна. Директна. Задна. Директна. Нищо. Джипът помръдваше по една педя напред-назад, тресеше се, гумите се въртяха бясно, помръдна две педи, после пак нищо.

Нили погледна часовника си.

— Вече имат голяма преднина. Ще стигнат тъкмо навреме.

Ричър кимна, даде газ и без да отпуска педала, започна рязко да превключва лоста на автоматичните скорости между задна и директна. Джипът подскачаше на място, занасяше се встрани, лашкаше се бясно напред-назад, но не потегляше. Гумите стържеха и свистяха върху излъскания лед. Предницата се люшкаше наляво-надясно от въртящия момент на двигателя, задницата се подрусваше в такт.

— Армстронг вече е излетял — каза Нили. — А колата ни не е паркирана до църквата. Като не я видят там, ще кацнат.

Ричър на свой ред погледна часовника си и се опита да потисне надигащата се в него паника.

— Поеми волана — каза той. — Продължавай да лашкаш колата напред-назад.

После се извърна назад и грабна ръкавиците си. Откопча колана, отвори вратата и спусна крака на снега.

— Ако тръгне, не спирай за нищо на света — извика той.

Хлъзгайки се и залитайки, той заобиколи и застана зад джипа. Разрита снега с обувките си, докато намери здрава опора върху скалата. Нили се прехвърли на шофьорската седалка. Запревключва лоста напред-назад, напред-назад, докато налучка верния ритъм. Джипът подскачаше върху пружините си, гумите свистяха на място, но започнаха и мъчително да зацепват. Стъпка напред, стъпка назад. Ричър се облегна с гръб на задната врата и подложи ръце под бронята. Влезе в ритъма на юкона. Когато джипът връщаше назад, той се отдръпваше, за да не го сгази; когато настъпваше напред, напрягаше мускули и го тласкаше с цялата сила на тялото си. Грайферите на гумите бяха пълни с бели йероглифи от пресован сняг. Те се превъртаха бясно във въздуха; ауспухът бълваше синкав дим покрай коленете му. Ричър се дърпаше напред и после буташе назад с гръб, дърпаше се и буташе. Колата вече изминаваше по две стъпки на ход вместо една. Две напред, две назад. Пръстите му стискаха като клещи бронята. Вятърът откъм запад го шибаше право в лицето. Започна да си брои: Едно, две… триии! Едно, две… триии! С всеки напън джипът изминаваше вече по три стъпки. Три напред, три назад. Следите от подметките му по снега заприличаха на отпечатък от гъсенична верига. Едно, две… триии! Едно, две… триии! На последното три той се изправи в цял ръст и с нечовешка сила оттласна джипа с гърба си. Гумите за миг зацепиха, джипът помръдна напред, после отново загуби опора и се хлъзна назад в канавката. Задната врата го блъсна в гърба. Той залитна напред и с краката си потърси здрава почва. Възвърна ритъма на тялото си. Едно, две… триии! Въпреки студа беше облян в пот. Още един тласък и усети как джипа вече го няма зад него, и падна възнак в снега.

Ричър лежеше по гръб сред облак бензинов дим. Джипът беше на шест-седем метра по-нататък и продължаваше да се отдалечава. Той се претърколи и скочи на крака. Нили караше толкова бавно, колкото изобщо беше възможно, без да заседне отново. Той я подгони, залитайки през дълбокия сняг. Влезе в следата от гумите и затича по-бързо. Джипът стигна до поредния наклон. Нили даде газ, за да не заседне, и Ричър отново изостана. Той се затича с всички сити, като забиваше носовете на обувките си в снега, за да не се хлъзга. Като стигна най-високата точка, Нили забави за миг, докато джипът прехвърли билото и забоде муцуна надолу. За секунда Ричър видя изотзад шасито, задния диференциал, резервоара за бензин. Нили задържаше леко спирачката, докато той я настигна и отвори задната врата. Джипът продължаваше да пълзи надолу; той се затича успоредно с него, набра скорост и с един скок се метна вътре. Издърпа се с ръце на седалката, затръшна вратата и в този момент тя даде газ докрай. Влакчето на ужасите потегли отново.

— Колко е часът? — изкрещя Нили.

Ричър стисна с ръка китката си, за да не се тресе, и погледна часовника. Беше толкова задъхан, че не можеше да говори. Затова само поклати глава. Бяха изостанали с близо десет минути, които можеха да се окажат решителни. След още петнайсетина шевролетът щеше да пристигне на изходна позиция, а след още пет хеликоптерът с Армстронг щеше да кацне пред църквата. Нили не вдигаше крака си от газта. Юконът прескачаше гърбиците, забиваше се с муцуната напред в преспите на дъното, изкачваше се по склона и после всичко се повтаряше отначало. Сега, когато вече не стискаше волана. Ричър нямаше никаква опора и се мяташе като дрипа из купето. От време на време се опитваше да различи стрелките на часовника си. После вдигаше очи напред и се взираше далеч на изток, но слънцето го заслепяваше и той отново свеждаше поглед надолу и опипваше терена. От шевролета нямаше и следа. Виждаха се само следите от гумите му — два успоредни коловоза, които се пресичаха напред в безкрайността като стрела, безмилостно насочена към Грейс. В тях вече се бяха образували ледени кристали, които грееха в червено и златно на лъчите на утринното слънце.

После изведнъж посоката им се смени. Следите от шевролета завиваха под деветдесет градуса наляво и се губеха в едно напречно дере.

— Сега какво? — извика Нили.

— Карай след тях! — отвърна Ричър.

Дерето беше дълбоко и тясно и приличаше на окоп със стръмни стени. Следите на шевролета се виждаха по дъното на около петдесет метра в едната посока, след което изчезваха зад огромна скала с размерите на къща. Миг преди колата да се понесе надолу по склона, Нили натисна спирачките. Мозъкът на Ричър работеше трескаво. Тъкмо когато Нили вдигна крак от спирачката и настъпи газта, вътрешният му глас изкрещя: Засада!!! В това време колелата на юкона вече бяха влезли в дирите на шевролета и двутонната маса ги повлече по стръмния заледен скат. Изведнъж право напред видяха шевролета, който бе излязъл от прикритието си и се носеше на заден ход към тях. Преди още юконът да бе успял да спре, Нили вече беше скочила от шофьорската врата и пълзеше нагоре по склона. Джипът занесе и се заби с предницата си в една снежна пряспа. Вратата на Ричър се оказа блокирана от снега. Заблъска я с всички сили отвътре, докато се открехна леко и той успя да се измъкне навън. През това време шофьорът на шевролета се изсипа от своята врата, претърколи се и падна по лице в снега. Ричър измъкна щаера от джоба на якето си, прегази снега до задницата на юкона, заобиколи и запълзя през снега откъм другата му страна. Шофьорът на шевролета държеше пушка в ръцете си и като се подпираше с нея, за да не се хлъзне, затича към скалата за прикритие. Беше мъжът от Бисмарк. Това беше извън всякакво съмнение. Същото изпито лице с хлътнали бузи, същото длъгнесто тяло. Дори същото дълго палто, което се развяваше, докато той газеше из пряспата, а покрай коленете му се образуваха малки вихрушки от натрупания сняг. Ричър вдигна пистолета, подпря се на калника и се прицели в главата на мъжа. Пръстът му обра мекия спусък. В този момент зад гърба му се чу глас. Силен, рязък и нетърпящ възражение.

— Не стреляй! — извика гласът.

Ричър се обърна и видя втория мъж на десетина метра зад себе си. Нили се препъваше през снежните преспи на половин метър пред него. С лявата си ръка той държеше нейния „Хеклер & Кох“ встрани от тялото си, а с дясната бе опрял пистолет в тила й. Беше мъжът от видеозаписа в гаража. Това също беше извън всякакво съмнение. Нисък и широкоплещест, леко късокрак, с палто от туид. Този път беше гологлав. Лицето му беше същото като на мъжа от Бисмарк, малко по-бузесто. Същата сламеноруса, прошарена коса, малко по-гъста. Наистина бяха братя.

— Хвърлете оръжието, сър! — извика той.

Уставна полицейска реплика, изречена с уставен полицейски тон. Устните на Нили се раздвижиха: съжалявам. Ричър обърна пистолета в ръката си и го хвана за цевта.

— Хвърлете го на земята, сър!

Братът от Бисмарк смени посоката и заора през преспите към тях, като вдигна пушката. Също щаер — издължено красиво оръжие, цялото покрито със сняг. Дулото сочеше право в главата на Ричър. На ниското утринно слънце цевта хвърляше триметрова сянка. А какво ще стане с моето самотно легло в мотела? — помисли си Ричър. Във въздуха се носеха снежинки, студът хапеше лицето. Той замахна и хвърли щаера високо във въздуха. Пистолетът описа грациозна дъга и падна на десетина метра, като се зарови дълбоко в снега. Мъжът от Бисмарк бръкна с лявата си ръка в джоба и измъкна полицейска значка. Вдигна я нависоко. Беше златна, монтирана върху поизносен кожен калъф. Кожата беше станала кафява с времето. Дулото на пушката се залюля. Мъжът прибра значката в джоба си, опря приклада на рамо и дулото отново застина право в целта.

— Ние сме полицейски служители — каза той.

— Знам това — отвърна Ричър. Огледа се.

Снегът продължаваше да вали. Снежинките танцуваха във въздуха и го шибаха през лицето. Дерето приличаше на пещера, само дето нямаше покрив. Едва ли можеше човек да си представи по-самотно място на света. Мъжът от гаража блъсна Нили напред. Тя се препъна, той я настигна с една крачка и заби дулото на пистолета в гърба й.

— А вие кои сте? — запита мъжът от Бисмарк.

Ричър не отговори. Очите му оглеждаха разположението на силите. Не беше благоприятно. И двамата бяха по на три метра и половина от него, при това в различни посоки, а снегът беше мек и хлъзгав.

Мъжът от Бисмарк се усмихна.

— Дошли сте, за да оправяте света и да пазите демокрацията, така ли?

— Дошъл съм, защото си калпав стрелец — отвърна Ричър. — Във вторник застреля не тоя, в когото се целеше. — После той бавно и много внимателно вдигна ръкава на якето и си погледна часовника. Усмихна се. — Днес пак се провалихте. Вече е късно. Изтървахте го.

Мъжът от Бисмарк само поклати глава.

— Имаме полицейски скенер в колата. Настроен е на честотите на участъка в Каспър. Армстронг закъснява с двайсет минути. В Южна Дакота имало буря. Тъй че решихме да поизчакаме и да се оставим да ни настигнеш.

Ричър не отговори.

— Защото не си ни симпатичен — продължи мъжът от Бисмарк. Докато говореше, устата му беше залепена за приклада на пушката. Устните му се триеха в дървото. — Навираш си носа, дето не ти е работа. В лични отношения. Които не те засягат изобщо. Така че се смятай за арестуван. Признаваш ли се за виновен?

Ричър не отговори.

— Или може би ще помолиш за милост?

— Както ти навремето, а? — каза Ричър. — Когато оная бухалка за малко е щяла да ти влезе?

Няколко мига мъжът не се сещаше какво да каже.

— С тоя тон не си помагаш много — озъби се той.

После замълча отново — цели пет секунди.

— Съдът се събира за произнасяне на присъдата — каза той.

— Какъв съд?

— Аз и брат ми. Толкоз. Ние сме твоят съд. Ние сме твоят свят. Повече не ти се полага.

— Каквото и да се е случило, било е преди трийсет години.

— За такива работи няма давност.

— Човекът отдавна е починал.

Полицаят от Бисмарк вдигна рамене. Дулото на пушката леко помръдна.

— Ти май не си чел Библията, мой човек. Греховете на бащите, чувал ли си нещо такова?

— Какви грехове? Вие сте си изпросили боя, това е всичко.

— Нас никой не може да ни бие. Рано или късно побеждаваме. А пък тогава Армстронг стоя отстрани и гледа. И се хили, богатият му фукльо неден. Такова нещо не се забравя.

Ричър не отговори. Тишината беше оглушителна. Чуваше се как снежинките танцуват във въздуха, преди да паднат на земята. Накарай го да продължи да говори, каза си Ричър. Накарай го да промени позата си. Но срещна безумния поглед на мъжа и не се сещаше какво да каже.

— Жената се качва с нас на джипа — каза мъжът. — Като приключим с Армстронг, ще се позабавляваме и с нея. Но теб ще те гръмна още сега.

— Не и с тая пушка обаче — каза Ричър. Накарай го да говори още. Накарай го да помръдне. — Дулото е пълно със сняг. Ще ти се пръсне в ръцете.

Настана продължително мълчание. Мъжът пресметна на око разстоянието до Ричър. После свали пушката надолу. Обърна дулото към себе си — само за миг, но един поглед му бе достатъчен. Дулото наистина беше натъпкано със заледен сняг. Моята М–16 е на задната седалка на юкона, помисли си Ричър. Но вратата е блокирана от снежна пряспа.

— Залагаш ли живота си срещу малко киша? — попита мъжът от Бисмарк.

— А ти твоя? — отвърна Ричър. — Затворът ще ти отнесе мутрата. После аз ще дойда да ти набутам цевта в задника. Все едно, че е бейзболна бухалка.

Лицето на мъжа стана мораво. Но не дръпна спусъка.

— Крачка встрани от колата! — нареди той. Още една уставна полицейска команда. Ричър направи една широка крачка встрани от юкона, като вдигна високо крак заради дебелия сняг.

— Още една!

Ричър се подчини. Вече беше на два метра от колата. На два метра от своята М–16. И на десет метра от пистолета, запокитен в дълбокия сняг. Той се огледа. Братът от Бисмарк прехвърли пушката в лявата ръка и с дясната бръкна под палтото си. Измъкна пистолет. Деветмилиметров „Глок“. Черен, квадратен и грозен. Служебен, каза си Ричър. Мъжът освободи предпазителя и насочи пистолета право в лицето му.

— И с това не става — каза Ричър.

Накарай го да говори още. Да се движи.

— Защо?

— Това ти е служебният пистолет. Сигурно си го използвал и преди. Картотекиран е. Ако ме намерят, по балистичната експертиза ще те спипат.

Мъжът постоя няколко мига неподвижно. Не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Но накрая прибра пистолета. Вдигна пушката и отстъпи няколко крачки към шевролета. Пушката беше насочена към гърдите на Ричър. Защо не дръпнеш спусъка, а? — подразни го наум той. Да се посмеем малко. Мъжът се пресегна назад и отвори вратата на шевролета. Пусна пушката в снега и със същото движение измъкна отвътре друг пистолет. Стара „Берета“ М9, доста поохлузена и с петна от засъхнала кафеникава смазка. Прегази през снега и отново застана на три метра от Ричър. Вдигна ръка. Освободи предпазителя с палец и насочи дулото към челото му.

— Тоя е еднократен. Не е картотекиран никъде. Гръмвам те и го хвърлям.

Ричър не отговори.

— Е, хайде, сбогом! — прошепна мъжът.

Никой не помръдваше.

— Като щракне — каза Ричър.

Без да отделя поглед от дулото на пистолета, с периферното си зрение той видя лицето на Нили. Забеляза, че тя не разбра напълно думите му, но все пак кимна. По-скоро едва забележимо помръдна клепачи. Сякаш мигна, но не съвсем. Мъжът от Бисмарк се усмихна. Обра мекия спусък. Кокалчето на показалеца му беше побеляло от усилието. После дръпна спусъка докрай.

Чу се глухо щракване.

Ричър се хвърли напред и с един замах на керамичния си нож разряза открай докрай кожата върху челото на мъжа. После хвана беретата за дулото и с рязко движение прекърши ръката му върху коляното си. Блъсна го на земята и се извъртя назад. Нили едва бе помръднала от мястото си, но мъжът от видеозаписа лежеше безжизнен на снега в краката й. От двете му уши шуртеше кръв. В едната си ръка тя държеше пистолета му, в другата — своя „Хеклер & Кох“.

— Е? — попита тя.

Ричър само кимна. Нили отстъпи крачка, за да не се изтръска, насочи пистолета надолу и изстреля три куршума в мъжа от гаража. Дан, дан… дан! Два в главата и един в сърцето, за по-сигурно. Трясъкът от изстрелите отекна в мъртвата тишина; ехото го поде и го понесе над прерията. И двамата едновременно се извърнаха към другия. Мъжът от Бисмарк се олюляваше и въртеше като слепец на място в снега. Кожата на челото му беше разцепена до черепа, очите и цялото му лице бяха покрити с кървава завеса. Ноздрите му бяха изпълнени с кръв, дъхът му излизаше на големи червени мехури през устата. Той пристъпваше от крак на крак като в някакъв странен танц, отчаяно бършейки с ръце кръвта от лицето си, за да може да вижда.

Ричър го погледа известно време. Лицето му беше безизразно. После взе картечния пистолет от Нили, постави превключвателя на единичен огън, изчака, докато мъжът се обърна с гръб, и го простреля в шията — на същото място, където неговият куршум бе улучил Фрьолих. Гилзата описа широка дъга във въздуха и с метален звън рикошира от шевролета, на шест-седем метра встрани. Мъжът се захлупи по лице в снега, който бързо се обагри в червено около него. След трясъка от изстрела тишината ги обгърна като одеяло. Ричър и Нили стояха неподвижно един до друг, затаили дъх, и се ослушваха. Не се чуваше нищо освен едва доловимият звук от падащи снежинки.

— Как позна? — попита тихо тя.

— Беше пистолетът на Фрьолих — отвърна той. — Откраднали са го от кухнята й. Познах го по драскотините и петната от смазка. Тя държеше пълнителите си в едно чекмедже, заредени може би от пет години.

— Можеше все пак и да гръмне — каза Нили.

— Животът е хазарт — каза той. — От начало до край. Или ти не смяташ така?

Тишината ги обгръщаше отвсякъде. Също и студът. На хиляда километра наоколо имаше само замръзнала пустош, а те стояха на място, задъхани, треперещи, и от прилива на адреналин леко им се виеше свят.

— Колко ще продължи тая загубена служба? — попита той.

— Знам ли? — отвърна Нили. — Четирийсет минути. Час.

— Няма какво да бързаме значи.

Той прегази дълбоката пряспа и намери пистолета си. Двата трупа вече бяха побелели от снега. Той пребърка джобовете им и взе портфейлите и кожените калъфи с полицейските им значки. Избърса острието на ножа си в палтото на мъжа от Бисмарк. Отвори и четирите врати на шевролета, за да навее вътре сняг и да го покрие по-бързо. После двамата се добраха с несигурна крачка до юкона и се качиха вътре. Обърнаха се и хвърлиха последен поглед назад. Снегът трупаше и бързо заличаваше всички следи. След четирийсет и осем часа от труповете и златистия шевролет нямаше да се вижда нищо. После леденият вятър щеше да превърне повърхността на снега в гладка коричка чак до пролетното топене.

Нили подкара бавно колата. Ричър сложи портфейлите на коленете си и заоглежда значките. Джипът занасяше и се накланяше по неравностите и той с усилие успяваше да ги задържи пред очите си.

— Били са полицаи в един окръг в Айдахо — каза той. — Някакъв селски район южно от Бойзи, доколкото знам.

Той прибра значките в джоба си. Отвори портфейла на мъжа от Бисмарк. Беше от кафява кожа, сгъваше се на три. Кожата беше суха и напукана. Вътре имаше мътно найлоново прозорче с полицейска служебна карта. От снимката го гледаше познатото изпито лице.

— Казва се Ричард Уилсън — каза Ричър. — Редови детектив.

В портфейла имаше две кредитни карти и шофьорска книжка от Айдахо. И още: разни хартийки и триста долара в брой. Той разпръсна хартийките по коленете си, а парите мушна в джоба. Отвори портфейла на мъжа от гаража. Черен, имитация на крокодилска кожа, със служебна карта от същия полицейски участък.

— А това е Питър Уилсън — каза Ричър. Погледна шофьорската книжка. — С една година по-малък от брат си.

Питър имаше три кредитни карти и близо двеста долара в брой. Ричър пъхна парите в джоба си и погледна напред. Облаците бяха останали далеч назад; небето на изток беше ясно. Слънцето блестеше право в очите им. Във въздуха високо горе се носеше малка черна точка. Камбанарията на църквата едва се различаваше в далечината, на почти трийсет километра. Юконът неумолимо се друсаше към нея. Черната точка стана по-голяма. Отгоре й се виждаше сивкавата мъглявина на ротора. Изглеждаше като застинала във въздуха. Ричър се подпря с лакти на арматурното табло и се взря нагоре през предното стъкло. В горната си част стъклото имаше опушена ивица. През нея се виждаше, че хеликоптерът се снижава. Ричър вече различаваше формата му — дебела и издута в предната си част. Приличаше на „Найт Хоук“. От хеликоптера също видяха църквата и се понесоха към нея. Машината пореше въздуха като някакво тлъсто насекомо. Отдолу юконът прескачаше гърбиците на терена. Портфейлите се изхлузиха от коленете на Ричър и хартийките се разпиляха по пода. Хеликоптерът вече беше при църквата. Той висеше във въздуха и се извърташе странично към нея.

— Никакви дърводелски инструменти — каза Ричър. — Стикове за голф.

— Моля?

Той вдигна нагоре една от хартийките.

— Разписка от Ю Пи Ес. Въздушна пратка, експрес. Подадена от Минеаполис. Адресирана до Ричард Уилсън, до поискване, в някакъв мотел във Вашингтон. Картонена кутия трийсет на трийсет сантиметра, дълга метър и двайсет. Съдържание: комплект стикове за голф.

Той млъкна. След малко вдигна друга хартийка.

— Има и още нещо — каза той. — Сигурно на Стайвесънт ще му е интересно да го види.

Хеликоптерът кацна в средата на празното поле. Те спряха колата, излязоха и походиха в кръг на озъбеното зимно слънце, за да се поразкършат. Двигателят започна да изстива и силно пукаше. Ричър нареди полицейските значки, служебните карти и шофьорските книжки на купчинка върху седалката, после замахна и изхвърли празните портфейли далеч в тревата.

— Трябва да се освободим от всичко излишно — каза той. Те избърсаха отпечатъците си от четирите оръжия и ги хвърлиха в четири посоки — на север, юг, запад и изток. Изсипаха резервните патрони от джобовете си и ги замятаха надалеч с шепи. Месинговите гилзи описаха блестящи дъги на слънцето и се пръснаха в тревата. Далекогледът ги последва. Ричър си задържа само шапката и ръкавиците. А също и керамичния нож. Беше се привързал към него.

Когато привършиха, те подкараха колата и без да бързат, подрусвайки се лениво по неравната земя, се прибраха в града. Минаха през съборената гробищна ограда, паркираха до чакащия хеликоптер и слязоха от джипа. От църквата долитаха звуци на орган и пеене на хор. Никакви тълпи. Никакви телевизионни камери и репортери. Сцената беше сдържана и изпълнена с достойнство. На дискретно разстояние беше паркирана патрулна кола на полицията от Каспър. До хеликоптера стоеше пилот от военновъздушните сили с летателен костюм и се оглеждаше внимателно. Може би изобщо не беше пилот. Може би беше от хората на Стайвесънт и летателният костюм бе взет на заем. Може би зад вратата на хеликоптера имаше скрита карабина. Може би „Вайме“ Мк2.

— Добре ли си? — попита Нили.

— Аз винаги съм добре — отвърна Ричър. — А ти?

— И аз.

Те постояха отвън четвърт час, без да могат да определят дали им е студено или топло. Приглушеният орган изпълни дълга траурна мелодия. Настана тишина, после се зачуха множество бавни стъпки, отекващи по прашния дъсчен под. Голямата дъбова врата се отвори и хората тръгнаха навън, към слънчевата светлина. Енорийският свещеник и родителите на Фрьолих застанаха отстрани и всички останали им казваха по нещо на излизане.

След минута-две излезе и Армстронг, следван от Стайвесънт. И двамата бяха с черни палта. Около тях се движеше плътна група от седмина агенти. Армстронг каза нещо на свещеника, после се ръкува със семейство Фрьолих и каза още нещо. След това охраната му го поведе към хеликоптера. Той забеляза Ричър и Нили и се насочи към тях; лицето му изразяваше въпрос.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини — каза Ричър.

Армстронг кимна отсечено.

— Благодаря.

— Моля — отвърна Ричър.

Армстронг се поколеба за миг, после се обърна, без да се ръкува, и закрачи към хеликоптера. Стайвесънт се приближи сам към двамата.

— Щастливо, така ли? — каза той.

Ричър наизвади от джобовете си значките, служебните карти и шофьорските книжки и му ги подаде. Стайвесънт подложи шепи, за да ги поеме.

— Може би по-щастливо, отколкото предполагаш — каза Ричър. — Не бяха от твоите, това поне е сигурно. Полицаи от Айдахо, от някакъв град до Бойзи. Тук са написани адресите им. Сигурен съм, че ще откриеш всичко, което търсиш. Компютъра, принтера, палеца на Андрети в хладилника. Може и още нещо.

Той бръкна в джоба си и извади последната хартийка.

— Това беше в единия от портфейлите. Касова бележка. Миналия петък са купили шест кутии готова храна и шест бутилки минерална вода.

— Е, и? — попита Стайвесънт.

Ричър се усмихна.

— Не вярвам да са пазарували за себе си в тая суматоха. Мисля, че е било за мисис Нендик. Тя вероятно е още жива.

Стайвесънт грабна бележката от ръката му и се затича към хеликоптера.

* * *

На следващата сутрин — понеделник — Ричър и Нили се сбогуваха на летището в Денвър. Ричър прехвърли на нейно име чека с хонорара си, а тя му купи билет първа класа с „Юнайтед Еърлайнс“ до нюйоркското летище Ла Гуардия. Той я изпрати до изхода за нейния полет до Чикаго. Пътниците вече се качваха. Тя мълчеше. Постави чантата си на пода и застана срещу него. Изведнъж се изправи на пръсти и го прегърна — бързо и несръчно, сякаш не съзнаваше точно какво прави. Всичко продължи само миг. После го пусна, вдигна чантата си и се затича по ръкава към самолета. Не се обърна повече.

Той кацна на Ла Гуардия късно вечерта. Взе автобус, после се прехвърли на метрото до Таймс Скуеър и тръгна по Четирийсет и втора улица, докато откри новия клуб на Би Би Кинг. Вътре свиреше блус квартет. Бяха доста добри. Той изчака края на парчето и се върна при разпоредителя.

— Тук нямаше ли миналата седмица една възрастна певица? — попита той. — Гласът й звучи малко като на Дон Пен. Нейният брат й акомпанира на йоника.

Разпоредителят поклати глава.

— Не съм виждал такива — каза той.

Ричър кимна и излезе навън, сред неоновия мрак. На улицата беше студено. Той закрачи на запад към голямата автогара на Порт Оторити, за да вземе автобус, който да го отведе по-далеч оттук.

(обратно)

Информация за текста

© 2002 Лий Чайлд

© 2005 Боян Дамянов, превод от английски

Lee Child

Without Fail, 2002

Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009

Издание:

Лий Чайлд. Покушението

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Обсидиан, София, 2005

ISBN 954–769–025–6

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-10-03 12:33:06

1

Която заключава, че убийството на Джон Кенеди е дело на неорганизиран самотен убиец. — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

Реклама на сайте